Тери Пратчет
Малки богове (4)

От молитвените кули навсякъде в границите на Цитаделата, дяконите нареждаха монотонно поредната служба.

Брута трябвате да бъде в клас. Но отците-възпитатели не бяха много строги с него. В края на краищата, той беше пристигнал, запознат до съвършенство с всяка една Книга от Септатюха и знаеше всички молитви и химни наизуст, благодарение на баба си. Вероятна приемаха, че е полезен. Като услужливо правеше неща, които никой друг не искате да прави.

Той прекопаваше бобените редици заради самото прекопаване. Великият Бог Ом, макар и понастоящем малкият бог Ом, ядеше листо от маруля.

През целия си живот, мислеше си Брута, съм знаел, че Великият Бог Ом — той направи знака на свещените рога някак апатично — е… ъ… ъ… нещо велико в небето, или понякога, когато слезе долу в света, е като огромен бик или лъв, или… все едно, нещо голямо. Нещо, което да гледаш с почит и уважение. Някак си костенурка не е съвсем същото. Опитвам се с всички сили… но не е същото. И като го слушам да говори за СептАрхите, сякаш са били просто… просто някакви побъркани старчоци… всичко е като сън…

Някъде в дъждовните гори на Брутовото подсъзнание изникна пеперудата на съмнението и размаха експериментално крило, без въобще да знае какво казва теорията на хаоса за тези неща…

— Сега се чувствам доста по-добре — каза костенурката. — По-добре от много месеци насам.

— Месеци? — попита Брута. — От колко време си… болен?

Костенурката стъпи с единия си крак върху листо.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— Десети Груни — отвърна Брута.

— Така ли? Коя година?

— Ъъ… Умозрителната Змия… какво искаш да кажеш с това „коя година“?

— Тогава… значи три години — отвърна костенурката. — Това е добра маруля. И това Аз ти го казвам. Горе в хълмовете няма марули. Малко живовляк, една-две трънки. Дай ми още едно листо.

Брута изскубна едно от най-близката маруля. И, о чудо!, помисли си той, появи се ново листо.

— И щеше да се превърнеш в бик? — попита.

— Отворих очи… око… и бях костенурка.

— Защо?

— Откъде да знам? Не знам! — излъга костенурката.

— Но ти… ти си всезнаещ — каза Брута.

— Това не означава, че знам всичко.

Брута прехапа устни.

— Хм. Да. Това значи.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Мислех, че беше всемогъщ.

— Не. Това значи, че можеш всичко. И наистина можеш. Така се казва в Книгата на Оссори. Той беше един от Великите Пророци, нали знаеш. Надявам се — добави Брута.

— Кой му е казал, че съм всемогъщ?

— Ти.

— Не, не съм.

— Е, той каза, че ти си му казал.

— Въобще не си спомням никакъв Оссори — промърмори костенурката.

— Ти си му заговорил в пустинята — каза Брута. — Трябва да си спомниш. Беше висок осем стъпки? С много дълга брада? И огромен жезъл? И блясъкът на светите рога струеше от главата му? — Той се поколеба. Но той беше виждал статуите и светите икони. Те не можеше да грешат.

— Никога не съм срещал подобен — каза малкият бог Ом.

— Може и да е бил малко по-нисък — предположи Брута.

— Оссори, Оссори — рече костенурката. — Не… не… бих казал, че съм…

— Той каза, че си му заговорил от огнен стълб — каза Брута.

— О, този Оссори ли? — каза костенурката. — Огнен стълб. Да.

— И си му продиктувал Книгата на Оссори — рече Брута. — Която съдържа Наставленията, Портите, Клетвените Отричания и Заповедите. 193 глави.

— Не мисля, че съм направил всичко това — рече Ом с нотка съмнение в гласа. — Сигурен съм, иначе щях да запомня 193 глави.

— Какво му каза тогава?

— Доколкото си спомням, беше „Ей, я виж какво мога да направя!“ — каза костенурката.

Брута се облещи срещу нея. Костенурката изглежда се притесни, доколкото това е възможно за костенурка.

— Дори боговете обичат да се отпускат малко — рече тя.

— Стотици хиляди хора живеят, съблюдавайки Клетвените Отричания и Заповедите! — озъби се Брута.

— Е и? Не ги спирам — рече Ом.

— Ако ти не си ги продиктувал, тогава кой?

— Не питай мен. Аз не съм всезнаещ!

Брута се тресеше от гняв.

— А Пророка Абис? Предполагам, че все някои му е дал Допълненията, нали така?

— Не съм бил аз…

— Те са изписани върху оловни плочи, високи десет стъпки!

— Е, добре, трябва да съм бил аз, така ли? Аз винаги си нося по един тон оловни плочи под ръка, в случай че срещна някой в пустинята, нали?

— Какво! Ако не си му ги дал ти, тогава кой го е направил?

— Не знам. Откъде да знам? Не мога да бъда навсякъде!

— Ти си вездесъщ!

— Кой казва така?

— Пророк Хашими!

— Никога не съм го срещал!

— О? О? Значи, предполагам, че не ти си му дал Книгата на Творението, значи?

— Каква Книга на Творението?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не!

— Тогава кой му я е дал?

— Не знам! Може сам да я е написал!

Брута ужасено закри устата си с ръка.

— Тввъъ богухлфхъ!

— Какво?

Брута отмести ръка.

— Казах, че това е богохулство!

— Богохулство? Как мога аз да богохулствам? Аз съм бог!

— Не ти вярвам!

— Ха! Още една мълния ли искаш?

— Ти на това мълния ли му викаш?

Брута беше почервенял и трепереше. Костенурката тъжно провеси глава.

— Добре, добре. Признавам, че не беше кой знае какво — рече тя. — Ако бях по-добър, ти щеше да си вече само чифт сандали и пушек, който излиза от тях. — Тя изглеждаше нещастна. — Нищо не разбирам. Такова нещо не ми се е случвало никога по-рано. Възнамерявах да се превърна в огромен ревящ бял бик за една седмица, а се озовах костенурка за цели три години. Защо? Не знам, а се предполага да знам всичко. Според тези твои пророци, които твърдят, че са ме срещали, де. Знаеш ли, мене въобще никои не ме чу? Опитвах се да говоря на козари и други такива, а те никога не ми обръщаха внимание! Бях започнал да си мисля, че съм костенурка, която сънува, че е бог. Толкова лошо беше започнало да става.

— Може би си точно това — каза Брута.

— Краката ти да се разплуят в дънери, дано! — сряза го костенурката.

— Но… но — каза Брута, — ти казваш, че пророците са били… само хора, които са записвали разни неща!

— Точно такива са били!

— Да, но не са били от теб!

— Някои от тях са били, може би — каза костенурката. — Аз… съм забравил толкова много, през последните няколко години.

— Но ако ти си бил тук долу като костенурка, тогава кой е слушал молитвите? Кой е приемал жертвоприношенията? Кой е съдел мъртвите?

— Не знам — каза костенурката. — Кой го е правел преди?

— Ти!

— Така ли?

Брута запуши с пръсти уши и начена третия стих от „О, чудо! Неверниците бягат от гнева на Ом“.

След няколко минути костенурката измъкна глава изпод черупката си.

— Та така — започна тя, — преди да изгорите живи неверниците… пеете ли им първо?

— Не!

— А! Милостива смърт. Мога ли да кажа нещо?

— Ако се опиташ да изкушиш вярата ми още веднъж…

Костенурката млъкна. Ом зарови из отслабващата си памет. После задраска с лапа в праха.

— Аз… спомням си един ден… летен ден… ти беше… на тринайсет години…

Сухият нисък глас продължи да нарежда монотонно. Устата на Брута се оформи около едно бавно разширяващо се „О“.

Най-после той рече:

— Откъде знаеш това?

— Нали вярваш, че Великият Бог Ом вижда всичко, което правиш?

— Ти си костенурка, не може да си…

— Когато беше почти четиринайсетгодишен и баба ти те беше набила затова, че си откраднал сметана от килера, което в действителност не беше направил, тя те заключи в стаята ти и ти каза: „Де да можеше да те…“.

Ще има знак, мислеше Ворбис. Винаги има знак, за хора, които го търсят. Мъдрият човек винаги се озовава на пътеката на Бога.

Той крачеше бавно из Цитаделата. Винаги държеше да прави ежедневните си разходки през някои от по-нисшите нива, макар че, разбира се, винаги по различно време и по различен маршрут. Дотолкова, доколкото Ворбис получаваше някаква наслада в живота, или поне, която по някакъв начин можеше да бъде разпозната от нормално човешко същество, то тя беше в това да види лицата на скромните членове на Духовенството, когато свиваха зад някой ъгъл и се озоваваха очи в очи с Дякон Ворбис от Квизицията. Винаги следваше онова леко поемане на дъх, което говори за нечиста съвест. Ворбис обичаше да вижда добре нечистите съвести. Те бяха за това. Вината беше смазката, в която се въртят колелата на властта.

Той сви зад един ъгъл и видя, издраскан грубо върху стената отсреща, неравен овал с четири крака и още по-груба глава и опашка.

Той се усмихна. Напоследък те като че ли бяха станали повече. Нека ереста нагнои, нека излезе на повърхността като цирей. Ворбис знаеше как да държи ножа.

Но секундата или две размисъл го бяха накарали да подмине един завой и, вместо това, той излезе навън на слънчевата светлина.

За един миг се изгуби, въпреки цялото си познание върху страничните пътечки на църквата. Това беше една от пазените със стени градини. Около чудесен посев с висока декоративна Клачианска пшеница, бобени филизи извиваха червени и бели цветове нагоре към слънцето; а измежду бобените редици върху прашната почва кротко се печаха пъпеши. В нормалния случай Ворбис би отбелязал и би одобрил това пълноценно използване на пространството, но в нормалния случай Ворбис не би срещнал един дебеличък, млад послушник, който се търкаляше напред-назад в праха с пръсти в ушите.

Ворбис се втренчи долу в него. После побутна Брута със сандал.

— Какво те боли, синко?

Брута отвори очи.

Не бяха много високопоставените членове на йерархията, които разпознаваше. Дори и Ценобиархът беше далечно петно в тълпата. Но всеки познаваше Ворбис ексквизитора. Нещо около него се проектираше върху съвестта на човек още в първите няколко дни след пристигането му и Цитаделата. От Бога просто се страхуваха формално и по навик, докато от Ворбис се ужасяваха.

Брута припадна.

— Колко странно — каза Ворбис.

Съскане го накара да се огледа.

До крака му стоеше малка костенурка. Докато той гледаше свирепо, тя се опита да отстъпи назад, като през цялото време го зяпаше и съскаше като чайник.

Той я вдиша и я разгледа внимателно, докато я премяташе из ръцете си. После огледа градината, докато не откри едно място, цялото огряно от слънцето и остави влечугото на земята, по гръб. След като помисли един миг, той взе няколко камъчета от една от зеленчуковите лехи и ги вклини под черупката, за да не се прекатурне влечугото от собствените си движения.

Ворбис вярваше, че никога не бива да се пропуска възможността да се придобият повече езотерични познания, та отметна наум да се върне отново след няколко часа, за да види как върви, ако му позволеше работата.

После насочи вниманието си към Брута.

Съществуваше ад за богохулниците. Съществуваше ад за оспорващите законната власт. Съществуваха цял куп адове за лъжците. Съществува сигурно ад и за малките момченца, които си пожелават бабите им да са мъртви. Имаше предостатъчно адове, през които да минеш.

Това беше дефиницията на вечността; това беше пространството от времето, измислено от Великия Бог Ом, което да гарантира, че всеки ще получи наказанието, което заслужава.

Омнианците имаха безброй много адове.

В момента Брута минаваше през всички тях.

Брат Намрод и Брат Ворбис гледаха към него, докато той се мятате и въртеше в леглото като заседнал в пясъка кит.

— От слънцето е — рече Намрод, сега вече почти спокоен след първоначалния шок, че ексквизиторът е дошъл да го търси. — Горкото момче работи по цял ден в онази градина. Нямаше начин да не се случи.

— Опитвали ли сте да го биете? — попита Брат Ворбис.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но да набиеш младия Брута е като да се опиташ да нашибаш дюшек — отвърна Намрод. — Той вика „Оу!“, но аз мисля, че е само защото иска да демонстрира желание. Много добронамерено момче е този Брута. Той е този, за когото ви говорих.

— Не изглежда много умен — каза Ворбис.

— Не е — отвърна Намрод.

Ворбис кимна одобрително. Прекалената интелигентност у послушник беше смесена благословия. Понякога тя можеше да бъде канализирана да работи за все по-величавата слава на Ом, но често причиняваше… е, не проблеми, тъй като Ворбис знаеше прекрасно какво да прави с неправилно използваната интелигентност, но създаваше ненужна работа.

— И въпреки това ти ми казваш, че наставниците му се изказват много добре за него — каза той.

Намрод сви рамене.

— Много е послушен — рече той. — А и… ами, паметта му.

— Какво паметта му?

— Толкова е голяма — отвърна Намрод.

— Има добра памет?

— Добра не е точната дума. Тя е съвършена. Той знае наизуст целия Септ…

— Хммм? — рече Ворбис.

Намрод улови погледа на дякона.

— Толкова съвършена, ами, колкото може да бъде нещо в този толкова несъвършен свят — промърмори той.

— Предан и начетен младеж — каза Ворбис.

— Ъ — започна Намрод, — не. Той не може да чете. Нито да пише.

— А! Мързеливо момче.

Дяконът не беше човек, който познава сивите тонове. Устата на Намрод се отваряше и затваряше безмълвно, докато той търсеше подходящите думи.

— Не — каза той. — Той се опитва. Сигурни сме, че се опитва. Той просто изглежда не може да направи… не може да проумее връзката между звуците и буквите.

— Били ли сте го за това, поне?

— Изглежда няма почти никакъв ефект, дяконе.

— Как тогава е станал такъв способен ученик?

— Слуша — отвърна Намрод.

Никой не слушаше така, както Брута, помисли си той. Това правеше обучението му много трудно. Беше като… беше като да си в много голяма пещера. Всичките ти думи просто изчезваха в ненаситните дълбини на Брутовата глава. Абсолютната концентрирана абсорбция можеше да доведе невнимателните възпитатели до заекваща тишина, тъй като всяка дума, която отронваха, попиваше в Брутовите уши.

— Той слуша всичко — каза Намрод. — И гледа всичко. Попива всичко.

Ворбис се вгледа в Брута.

— И никога не съм го чул да каже нелюбезна дума — каза Намрод. — Другите послушници му се подиграват понякога. Викат му Големия Ням Вол. Знаете това, нали?

Погледът на Ворбис погълна големите като свински бутове ръце и краката като дървесни дънери на Брута.

Явно се замисли сериозно.

— Не може да чете и пише — каза Ворбис. — Но е изключително предан, казваш?

— Верен и предан — каза Намрод.

— И има добра памет — промърмори Ворбис.

— Нещо повече — каза Намрод. — Тя въобще не прилича на памет.

Ворбис явно стигна до решение.

— Изпрати го при мен, когато дойде на себе си — каза той.

Намрод изглежда се паникьоса.

— Само искам да поговоря с него — каза Ворбис. — Може да ми потрябва.

— Да, господарю?

— Защото, предполагам, Великият Бог Ом върви по загадъчни пътища.

Високо горе. Никакъв звук, освен съскането на вятъра в перата.

Орелът се движеше по вятъра и гледаше към сградите-играчки на Цитаделата долу.

Беше я пуснал някъде, а сега не можеше да я намери. Някъде там долу, в онова малко зелено петно.

Пчелите жужаха в бобените цветове. А слънцето печеше върху обърнатата черупка на Ом.

Съществува и ад за костенурките.

Сега той беше твърде изморен, за да размахва крака. Това е единственото, което можеш да направиш, да си размахваш краката. И да си протягаш главата, колкото можеш по-навън, и да я въртиш насам-натам с надеждата, че сам ще можеш да се вдигнеш и преобърнеш.

Умираш, ако никой не вярва в теб и това беше нещото, за което обикновено се притеснява един малък бог. Но умираш и ако умреш.

В частта от съзнанието си, която не беше заета с мисли за горещината, той усещаше ужаса и объркването на Брута. Не биваше да причинява това на момчето. Естествено, че не го е гледал. Кой бог го правеше? Кого го беше грижа какво правят хората? Вярата беше важна. Просто беше извадил спомена от съзнанието на момчето, за да го впечатли, като фокусник, който вади яйце от нечие ухо.

Аз лежа по гръб и ми става все по-горещо и ще умра…

И въпреки това… и въпреки това… тоя скапан орел го беше пуснал върху купчина тор. Някакъв смешник е тоя орел. Цялото място, построено от камък върху камък на каменисто място, а той да се приземи върху единственото нещо, което да прекъсне полета му, без да прекъсне обаче живота му. И наистина близо до поклонник.

Странно беше всичко това. Караше те да се чудиш дали не е някакво божествено провидение, само че нали ти си божественото провидение… и то по гръб, и ти става все по-горещо и се готвиш да умреш…

Онзи мъж, дето го беше обърнал по гръб. Изражението върху онова кротко лице. Той щеше да запомни това. Онова изражение, не на жестокост, а на някакво друго ниво от съществуването. Изражение на ужасно спокойствие…

Една сянка закри слънцето. Ом примижа срещу лицето на Лу-Тце, който се втренчи в него с мило, обърнато наопаки състрадание. След което го изправи, както трябва. После взе метлата си и се отдалечи без да се обърне и да го погледне повече.

Ом се отпусна и стаи дъх. После се оживи.

Някой там горе ме харесва, помисли си той. И това съм Аз.

Сержант Симони изчака, докато се върне в собствените си помещения, преди да развие своето късче хартия.

Изобщо не се изненада, когато откри, че то е маркирано с малка рисунка на костенурка. Той беше щастливецът.

Цял живот беше чакал този момент. Някой трябваше да доведе обратно автора на Истината, за да стане символ на движението. Това трябваше да бъде той. Единственият проблем беше, че той не можеше да убие Ворбис.

Но това трябваше да се случи там, където може да бъде видяно.

Някой ден. Пред Храма. Иначе никой нямаше да повярва.