Тери Пратчет
Малки богове (3)

Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.

Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.

Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.

В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.

Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.

На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.

— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.

— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.

— Трябва да убием Ворбис!

— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.

— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.

— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.

— Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.

— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.

— Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?

— Сигурно го почитат в Ефеб.

— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.

Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.

— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.

— Но могат да слушат!

— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…

— Ние имаме символ!

Инстинктивно всички маскирани фигури се обърнаха да погледнат към рисунката на стената, неясна на светлината от огъня, но запечатана в мозъците им. Те гледаха истината, която често е внушителна.

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

Водачът кимна.

— А сега — каза той — ще теглим жребия…

 

 

Великият Бог Ом беснееше от ярост, или поне полагаше енергични усилия за това. Съществува граница за количество гняв, което може да се развихри на един инч от земята, но той сега беше точно на нея.

Той прокле мълчаливо един бръмбар, което е като да изливаш вода върху езеро. Все едно, това изглежда не промени нищо. Бръмбарът се отдалечи бавно и тежко.

Прокле един пъпеш до девето коляно, но нищо не се случи. Опита с напаст от циреи. Пъпешът просто си седеше там и лекичко зрееше.

Само защото беше временно притеснен, целият свят си мислеше, че може да се възползва. Е, когато Ом се върне обратно в подобаващата си форма и сила, каза си той, ще бъдат Предприети Стъпки. Племената Бръмбари и Пъпеши ще си мечтаят никога да не са били създавани. И нещо наистина ужасно ще се случи на всички орли. И… и ще има света божа заповед да се засадят повече марули…

Когато голямото момче пристигна обратно с восъчно-бледия мъж, Великият Бог Ом не беше в настроение за шеги. Освен това, от гледна точка на костенурката, дори и най-красивият човек е само чифт ходила, далечна щръкнала глава и, там някъде горе, обърнатият край на чифт ноздри.

— Какво е това? — изръмжа той.

— Това е Брат Намрод — Рече Брута. — Началникът на послушниците. Той е много важен.

— Аз не ти ли казах да не ми водиш някой дебел, стар педераст! — изкрещя гласът в главата му. — За тая работа очните ти ябълки ще изцвърчат върху шишове от огън!

Брута коленичи на земята.

— Не мога да ида при Висшия Свещеник — каза той възможно най-търпеливо. — Послушниците даже не ги допускат в Големия Храм, освен при особени случаи. Квизицията ще ме Научи на Грешката в Моето Мислене, ако ме хванат. Такъв е Законът.

— Глупак с глупак! — изкрещя костенурката.

Намрод реши, че е време да заговори.

— Послушнико Брута — рече той, — каква е причината да говориш на една малка костенурка?

— Защото… — Брута се запъна. — Защото тя ми говори… не е ли така?

Брат Намрод погледна надолу към малката, едноока глава, която надничаше изпод черупката.

Той беше, общо взето, благ човек. Понякога демоните и дяволите наистина пъхаха тревожни мисли в главата му, но той имаше грижата те да си седят там и по никой начин, в буквалния смисъл на думата, не заслужаваше да бъде наречен с името, с което го нарече костенурката, и за което всъщност, ако го беше чул, щеше да си помисли, че има нещо общо с педално-крачния механизъм. Освен това, той много добре знаеше, че е възможно да се чуят гласове, приписвани на демони и, понякога, на богове. Костенурките бяха нещо ново. Костенурките го караха да се безпокои за Брута, когото той винаги беше приемал като добродушна буца, която ще направи без никакво оплакване всичко, за което я помолят. Разбира се, много послушници ставаха доброволци за почистването на помийните ями и волските обори, водени от странната вяра, че светостта и набожността имат нещо общо с това да си затънал до коленете в мръсотия. Брута никога не проявяваше желание, но ако му се кажеше да направи нещо, той го правеше, не от желание да впечатли някого, а проста защото му е било казано. А сега говореше на костенурки.

— Мисля, че трябва да ти кажа, Брута — рече той, — че тя не говори.

— Не я ли чуваш?

— Не я чувам, Брута.

Тя ми каза, че е… — Брута се поколеба. — Каза ми че е Великият Бог.

Той потрепери. Баба му би го ударила с нещо тежко сега.

— А! Е, ами виж, Брута — рече Брат Намрод, като леко се отдръпна, — такива неща не са непознати сред младите мъже, наскоро Призовани в Църквата. Смея да кажа, че ти си чул гласа на Великия Бог, когато бе Призован, не е ли така? Ммм?

Метафорите нямаха ефект при Брута. Спомни си гласа на баба си. Той беше не толкова Призван, колкото Изпратен. Все едно, той кимна.

— И при твоя… ентусиазъм просто е съвсем естествено да мислиш, че чуваш Великия Бог Ом да ти говори — продължи Намрод.

Костенурката подскачаше нагоре-надолу.

— Гръм да те порази! — изкрещя тя.

— Мисля, че физическите упражнения ще те оправят — рече Намрод. — И много студена вода.

— Във вечни мъки да се гърчиш!

Намрод посегна и вдигна костенурката, като я обърна по гръб. Тя размаха ядосано крака.

— Как е влязла тук, ммм?

— Не знам. Брат Намрод — прилежно отвърна Брута.

— Ръката ти да изсъхне и да окапе дано! — крещеше гласът в главата му.

— Много хубаво месо има по тия животинки, да знаеш — продължаваше началникът на послушниците. Той видя изражението върху лицето на Брута.

— Погледни от тази гледна точка — рече той. — Великият Бог Ом — да се светят рогата му — той би ли се появил някога в долно създание като това? Бик — да разбира се, орел — сигурно, и, струва ми се веднъж като лебед … но костенурка?

— На половите ти органи да им поникнат крила и да отлетят, дано!

— В крайна сметка — продължаваше Намрод без ни най-малко да подозира за скрития хор в главата на Брута, — какви чудеса би могла да направи една костенурка? Ммм?

— Глезените ти да бъдат строшени в челюстите на гиганти!

— Да превърне марулята в злато, може би? — рече Брат Намрод с веселия глас на онези благословени, които нямат чувство за хумор. — Да мачка мравки под нозете си? Ха-ха-ха.

— Ха-ха — послушно повтори Брута.

— Ще я занеса в кухнята, да не ти пречи — каза началникът на послушниците. — Те правят прекрасна супа. И няма да чуваш никакви гласове повече, можеш да бъдеш сигурен в това. Огънят лекува всички Глупости, нали така?

— Супа?

— Ъ-ъ… — започна Брута.

— Червата ти да се намотаят около дърво чак докато не съжалиш за това!

Намрод огледа градината. Изглеждаше пълна с пъпеши, тикви и краставици. Той потрепери.

— Много студена вода, това му е цаката — повтори той. — Много, много вода. — Той отново сиря погледа си върху Брута. — Ммм?

И се запъти към кухните.

 

 

Великият Бог Ом беше обърнат нагоре с краката в кошница в една от кухните, полузаровен под стиска билки и някакви моркови.

Една обърната наопаки костенурка ще се опита да се изправи най-напред като протегне врат докъдето може и като се опита да използва главата си като лост. Ако това не проработи, тя ще размаха неистово крака, в случай че това я разклати и преобърне.

Една обърната наопаки костенурка е деветото поред най-покъртително нещо в цялата мултивселена.

Обърната наопаки костенурка, която знае какво е следващото, което ще ѝ се случи, е, ами, поне на четвърто място в класацията.

Най-бързият начин да се убие костенурка за тенджерата, е да се пусне във вряща вода.

Кухни, килери и занаятчийски работилници, принадлежащи на гражданското население на Църквата, подкопаваха Цитаделата.^[1] Това беше само едно от тях — мазе с опушен таван, чиято точка на фокусиране представляваше сводеста камина. Пламъци бучаха нагоре по комина. Дребни кученца, въртящи шишове, подскачаха в механизмите си. Сатъри се вдигаха и падаха върху дъските за рязане.

На едната страна на огромното огнище, сред многобройните други почернели казани, малка тенджера с вода вече започваше да кипи.

— Червеите на отмъщението да ти изядат черните ноздри, дано! — пищеше Ом и риташе яростно с крака. Кошницата се залюля.

Една космата ръка се пресегна вътре и отмести билките.

— Ястреби да ти изкълват черния дроб!

Една ръка се протегна отново и взе морковите.

— Хиляди пъти да се порежеш дано!

Една ръка се пресегна и взе Великия Бог Ом.

— Гъбите-канибали на…!

— Затваряй си устата — изсъска Брута, докато напъхваше костенурката под плаща си.

Той се запромъква към вратата, незабелязан в общия кулинарен хаос.

Един от готвачите го погледна и повдигна вежда.

— Само трябваше да взема това обратно — изломоти Брута, като измъкна костенурката и я размаха като да си помогне. — Заповед на дякона.

Готвачът се намръщи, после сви рамене. Всички до един без изключение се отнасяха с послушниците като с най-нисшата форма на живот, но заповеди от йерархията трябваше да се изпълняват без никакви въпроси, освен ако задаващият ги не искаше самият той да се озове изправен пред по-важни въпроси, като например дали е възможно или не да отиде в рая, след като е бил изпечен жив.

Когато се озоваха навън на двора, Брута се облегна на стената и издиша.

— Очните ти ябълки да…! — започна костенурката.

— Още една дума — рече Брута, — и си обратно в кошницата.

Костенурката млъкна на часа.

— Както изглежда, най-вероятно ще си имам неприятности заради това, че пропуснах Сравнителна Религия с Брат Уелк — каза Брута. — Но Великият Бог е сметнал за необходимо да направи горкия човек късоглед, така че той може би няма да забележи, че не съм там; само че ако забележи, ще трябва да кажа какво съм направил, защото да се говорят лъжи на Брат е грях и Великият Бог ще ме изпрати в ада за един милион години.

— В този конкретен случай мога да бъда снизходителен — каза костенурката. — В краен случай, не повече от хиляда години.

— Баба ми ми казваше, че така или иначе ще ида в ада, когато умра — рече Брута, без да обръща внимание на това. — Да си жив е грях. Има логика в това, тъй като щом си жив, ти съгрешаваш всеки ден.

Погледна надолу към костенурката.

— Знам че не си Великият Бог Ом — да се светят рогата му — защото, ако бях докоснал Великия Бог Ом — да се светят рогата му — ръцете ми щяха да изгорят. Великият Бог никога не би се превърнал в костенурка, както казваше Брат Намрод. Но казано е в Книгата на Пророка Сена, че докато той се скитал из пустинята, духовете на земята и въздуха му заговорили, така че, чудех се, дали ти не си бил един от тях.

Костенурката го удостои за кратко с едноокия си поглед. После рече:

— Един такъв висок? С гъста брада? И очи, дето непрекъснато подскачат?

— Какво? — попита Брута.

— Мисля, че си го спомням — каза костенурката. — Очите му подскачаха, когато говореше. А той говореше непрекъснато. Сам на себе си. Ходеше много по скалите.

— Той броди из пустошта цели три месеца — каза Брута.

— Това обяснява нещата, тогава — каза костенурката. — Там няма много нещо за ядене, дето да не е гъби.

— Може би ти си демон — каза Брута — Септатюхът ни забранява да говорим с Демони. Но с упорстващите демони, казва Пророк Фруни, може да укрепне вярата ни…

— Зъбите ти да изгорят от нажежена до червено топлина, дано!

— Моля?

— Кълна се в себе си, че аз съм Великият Бог Ом, най-великият от боговете!

Брута потупа костенурката по черупката.

— Нека ти покажа нещо, демоне.

Усещаше как вярата му расте, ако се заслушаше силно.

 

 

Това не беше най-голямата статуя на Ом, но беше най-близката. Беше ниско долу на нивото на ямите, запазено за затворници и еретици. И беше направена от метални плочки, занитени една за друга.

Ямите бяха изоставени, ако не се броят няколкото послушници, които бутаха тежка количка в далечината.

— Това е голям бик — рече костенурката.

— Самият Велик Бог Ом в едно от земните му превъплъщения! — гордо изрече Брута. — И казваш, че ти си той?

— В последно време не съм добре — каза костенурката.

Мършавият ѝ врат се протегна още повече навън.

— На гърба му има врата — рече тя. — Защо има врата на гърба му?

— За да бъдат слагани грешниците вътре — отвърна Брута.

— А защо има още една на корема му?

— За да бъдат изваждани пречистените въглени — каза Брута. — А пушекът излиза от ноздрите му, като знак към безбожниците.

Костенурката проточи врат към редиците от врати с решетки наоколо. Вдигна поглед към покритите със сажди стени. Погледна надолу към сега вече празния огнен ров под железния бик. Стигна до някакво заключение. Примигна с единственото си око.

— Хора? — най-сетне каза тя. — Вие печете хора в него?

— Ето — победоносно каза Брута. — Така ти доказваш че не си Великия Бог! Той щеше да знае, че разбира се не горим хора там вътре. Да горим хора там вътре? Това би било нечувано!

— А! — рече костенурката. — Тогава какво…?

Той е за унищожаване на еретическите вещи и на други такива боклуци — каза Брута.

— Много разумно — каза костенурката.

— Грешниците и престъпниците се пречистват от огъня в ямите на Квизицията или понякога пред Големия Храм — каза Брута. — Великият Бог би знаял това.

— Мисля, че трябва да съм го забравил — тихо отвърна костенурката.

— Великият Бог Ом — да се светят рогата му — би знаял, че Той Самият е казал на Пророк Уолспър… — Брута се прокашля и счупи вежди в кривогледо изражение което означаваше, че начева сериозна мисъл.

— „Нека светият огън да унищожи напълно неверника“. Това е стих шейсет и пет.

— Аз ли съм го казал?

— В Годината на Милостивия зеленчук Епископ Крийбълпхор е покръстил един демон единствено със силата на разума — отвърна Брута. — На практика той влязъл в Църквата и станал протодякон. Или поне така казват.

— Нямам нищо против борбата — започна костенурката.

— Лъжовният ти език не може да ме изкуши влечуго — каза Брута. — Защото аз съм силен във вярата си.

Костенурката изръмжа от усилието.

— Гръм да те порази!

Малък, съвсем малък черен облак се появи над главата на Брута и малка, съвсем малка мълния леко опърли едната му вежда.

Имаше сила почти колкото искрата, която изскача от козината на котка в горещо сухо време.

— Ох!

— Сега вярваш ли ми? — попита костенурката.

 

 

На покрива на Цитаделата духаше малко вятър. Той предлагаше също така и добър изглед към високата пустиня.

Фри’ит и Друнах изчакаха малко, докато възобновят дишането си.

После Фри’ит каза:

— Тук горе на безопасно място ли сме?

Друнах вдигна очи. Един орел кръжеше над сухите хълмове. Улови се, че се чуди колко ли добър е слухът на орела. Той определено беше добър в нещо. Дали това не беше чуването? Би могъл да чуе създание половин миля под себе си в тишината на пустинята. Какво по дяволите… не би могъл и да говори, нали така?

— Може би — рече той.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита Фри’ит.

— А аз мога ли да ти имам доверие?

Фри’ит забарабани с пръсти по парапета.

— Уф! — каза той.

И в това беше проблемът. Това беше проблемът на всички наистина тайни общества. Те бяха тайни. Колко члена имаше Движението на Костенурката? Никой не знаеше точно. Как се казваше човекът до теб? Други двама членове знаеха това, защото те са го въвели, но кои бяха те зад тези маски? Защото знанието беше опасно. Ако знаеш, инквизициите можеха бавно да го измъкнат от теб. Така че, човек имаше грижата да не знае. Това правеше разговорите по време на килийните срещи много по-лесни, а извън тях — невъзможни.

Това беше проблемът на всички колебливи конспиратори в цялата история: как да се занимаваш с конспирация без всъщност да промълвиш и дума на съконспиратор, на когото нямаш вяра, и който, вероятно, ако бъде донесено, ще насочи обвинителния нажежен ръжен на прегрешението срещу теб.

Малките капчици пот по челото на Друнах въпреки топлия вятър подсказваха, че в същото това време секретарят се терзае. Но не го доказваха. А колкото до Фри’ит, да не умира му се беше превърнало в навик.

Той нервно изщрака с пръсти.

— Свещена война — каза той. Това беше достатъчно безопасно. Изречението не включваше ни най-малката вербална улика за това какво мисли Фри’ит за перспективата. Той не беше казал: „О, боже, никаква Проклета свещена война, тоя човек луд ли е? Някакъв идиот-мисионер е убит, някакъв човек пише някакви глупости за формата на света, и ние трябва да ходим да се бием?“ Ако го притиснеха, а всъщност, ако го разпънеха и му изпотрошаха костите, той винаги можеше да заяви, че е имал предвид: „Най-после! Това е възможност, която в никакъв случай не бива да се пропусне, да умрем величаво за Ом — единственият истински Бог, който ще Стъпче Нечестивците с Копита от Желязо!“ Не че щеше да има кой знае каква разлика, показанията никога не помагаха, след като веднъж вече си попаднал в дълбоките подземия, където обвинението притежаваше статута на доказателство, но това поне може би щеше да остави у един-двама инквизитори усещането, че може просто да са сбъркали.

— Разбира се, Църквата е далеч по-малко войнстваща през последните век-два — каза Друнах, докато гледаше надолу към пустинята. — Доста се е ангажирала със светските проблеми на империята.

Твърдение. Нито една пукнатина в него, където би могла да се вмъкне машина за разкъсване на костите.

— Но спомни си кръстоносния поход срещу Ходгсонитите — сдържано каза Фри’ит. — И Покоряването на Мелхиоритите. А така също и Разобличаването на лъжливия пророк Зеб. Както и Поправянето на Асхелианците, и Опрощаването на греховете на…

— Но всичко това беше само политика — каза Друнах.

— Хмм. Да. Разбира се, прав си.

— Както и, разбира се, никой не може да подлага на каквото и да било съмнение мъдростта на една война, която да увеличи славата и величието на Великия Бог.

— Не. Никой не може да се съмнява в това — каза Фри’ит, който беше пребродил много бойни полета на следващия ден след величествената победа, когато човек има предостатъчна възможност да види какво означава да спечелиш. Омнианците забраняваха употребата на каквито и да било опиати. В случаи като този забраната действаше сурово, когато човек не смееше да си легне от страх пред собствените си сънища.

— Великият Бог не беше ли заявил, чрез Пророка си Абис че няма по-велика и по-достойна жертва от тази да жертваш собствения си живот за Бога?

— Наистина, така беше — каза Фри’ит.

Не можеше да не си спомни, че Абис беше стоял епископ в Цитаделата цели петдесет години, преди Великият Бог да го Избере. Врагът никога не беше излизал срещу него с вик и със сабя в ръката. Той никога не беше поглеждал в очите някого, който му желае смъртта — не, естествено, че беше, през цялото време, защото, разбира се, Църквата си имаше своя политика — но поне не те бяха държали средствата за този край в ръцете си навремето.

— Да умреш геройски за вярата си е благородно нещо — изпя монотонно Друнах, като че ли изчиташе думите от вътрешно табло за обяви.

— Така ни казват и пророците — рече Фри’ит нещастно.

Великият Бог се движеше по мистериозни начини, това той знаеше. Без съмнение, Той избираше пророците Си, но като че ли Той сякаш се нуждаеше от помощ. Може би беше твърде зает, за да избира Сам. Изглежда имаше далеч повече срещи, много повече кимане, много повече размяна на погледи отколкото дори по времето на службите в Големия Храм.

Определено имаше огън у младия Ворбис — колко лесно беше да скача от една мисъл на друга. Това беше човек, белязан от съдбата. Една мъничка част от Фри’ит, частта, която беше преживяла значителна част от живота си в палатки, по която бяха стреляли доста и която се беше озовавала насред схватки, където човек може да бъде убит еднакво лесно, както от враг, така и от съюзник, добавяше: или поне от нещо друго. Това беше частта от него, която се очакваше да прекара цялата вечност из всички всевъзможни адове, но тя вече беше натрупала достатъчно опит.

— Знаеш ли, че пътувах много, когато бях доста по-млад? — попита той.

— Чувал съм те често да разказваш извънредно интересно за пътуванията си в езическите земи — учтиво отвърна Друнах. — Често споменаваш звънци.

— Разказвал ли съм ти някога за Кафявите Острови?

— Далеч отвъд края на света — каза Друнах. — Спомням си. Където хлябът расте по дърветата, а младите жени намират малки бели топки в стридите. Гмуркат се за тях, разказваше ти, без да носят даже и…

— Спомням си нещо друго — каза Фри’ит. Това беше самотен спомен, на открито, само с едни голи шубраци под мораво небе. — Там морето е силно. Има големи вълни, много по-големи от тези в Кръглото Море, разбираш ли, и хората гребат отвъд тях, за да ловят риба. Върху странни дървени дъски. А когато искат да се върнат на брега, изчакват вълна и тогава… се изправят върху нея, и тя ги отнася чак до брега.

— Най ми хареса историята за младите жени-плувкини рече Друнах.

— Понякога има много големи вълни — каза Фри’ит, без да му обръща внимание. — Нищо не може да ги спре. Но ако ги яхнеш, няма да се удавиш. Това е което научих.

Друнах улови блясъка в очите му.

— Ах! — каза той и кимна. — Колко хубаво от страна на Великия Бог да сложи такива поучителни примери по нашия път.

— Номерът е да прецениш силата на вълната — каза Фри’ит. — И да я яхнеш.

— Какво става с онези, които не успяват?

— Удавят се. Често. Някои от вълните са много големи.

— Природата на вълните е често такава, доколкото разбирам.

Орелът още кръжеше. Ако беше разбрал нещо, поне не го показваше.

— Полезни факти, които човек да има наум — рече Друнах, внезапно развеселен. — Ако някога човек се озове в езическите земи.

— Наистина.