Тери Пратчет
Малки богове (25)

Фигурите с подобна роля в шаха се движат по диагонал. Ето защо често се озовават там, където царете не ги очакват, че ще бъдат.

— Ах ти, безбожен идиот такъв! Не върви натам!

Слънцето вече беше достатъчно нависоко. Всъщност, то може би залязваше, ако теориите на Дидактилос за скоростта на светлината бяха правилни, но по въпросите на относителността гледната точка на наблюдателя е много важна, а от гледна точка на Ом слънцето представляваше златна топка в пламтящо оранжево небе.

Той се извлече нагоре по още един склон и се загледа със замъглен поглед към далечната Цитадела. В центъра на съзнанието си той чуваше подигравателните гласове на всички малки богове.

Те не обичаха провалилите се богове. Хич не го обичаха това. То проваляше всички. Напомняше им за смъртността. Ще бъде изхвърлен вън, в дълбоката пустиня, там, където никой никога няма да дойде.

Никога. Чак до края на света.

Той потрепери в черупката си.

Ърн и Фъргман вървяха безгрижно през тунелите на Цитаделата с такава небрежна походка, която, ако имаше някой, който да се заинтересува от нея, би привлякла детайлно и остро като стрела внимание към тях само за броени секунди. Но единствените хора наоколо бяха тези, които имаха жизнено належаща работа за вършене. Освен това, не беше много добра идея да се зазяпваш твърде много в стражите, за да не би те да се зазяпат в теб.

Симони беше казал на Ърн, че е съгласен с това. Не си спомняше много добре да го е правил. Сержантът знаеше начин да се влезе в Цитаделата, който беше разумен. А Ърн знаеше за хидравликата. Чудесно. Сега той вървеше из тези сухи тунели, а ножът на пояса му дрънчеше. Логическа връзка имаше, но тя беше направена от някой друг.

Фъргман зави покрай един ъгъл и се спря до голяма решетка, която се простираше от пода до тавана. Беше много ръждясала. Някога може да е била и врата — имаше някакво подобие на панти, ръждясали в камъка. Ърн надникна през решетките. Отвъд тях, в мрака, имаше тръби.

— Еврика — каза той.

— Ще се къпем значи, а? — каза Фъргман.

— Просто гледай да не дойде някой.

Ърн избра един къс лост от колана си и го пъхна между решетката и зидарията. Дайте ми един фут добра стомана и стена, на която… да си… подпра… крака — решетката заскърца напред и после изскочи с оловно тежък звук — и аз ще променя света…

Той прекрачи в дългата, тъмна, влажна стая и подсвирна от удивление.

Никой не се беше грижил за поддръжката от… ами, колкото време е необходимо, за да се превърнат железните панти в купчина ронлива ръжда — но всичко това още ли работеше?

Той вдигна очи към оловни и железни кофи, по-големи от него самия, и към плетеница от тръби с човешки ръст.

Това беше дъхът на Бог.

Вероятно последният човек, който е знаел как работи това, е бил измъчван до смърт преди много, много години. Или веднага щом е било инсталирано. Да убиеш създателя беше традиционен метод за запазване на патента.

Тук бяха лостовете и там, висящи над ями в каменния под, бяха и двата чифта уравновесяващи тежести. Може би щяха да бъдат необходими само няколкостотин галона вода, за да се наклони равновесието в една от двете посоки. Разбира се, водата ще трябва да бъде изпомпена…

— Сержант?

Фъргман надникна зад вратата. Изглеждаше нервен — като атеист в гръмотевична буря.

— Какво?

Ърн посочи.

— Ей-там през стената има голям процеп, виждаш ли го? На дъното на верижната предавка?

— На какво?

— Големите топчести колела.

— А, да.

— Къде води цепнатината?

— Не знам. Там някъде се намира голямата Машина на Поправянето.

Ах.

Дъхът на Бог беше в крайна сметка потта на хората. Дидактилос би оценил по достойнство шегата, помисли си Ърн.

Той долови шум, който е стоял там през цялото време, но едва сега проникваше през съсредоточеността му. Беше тенекиен, слаб и пълен с ехо, но беше гласове. От тръбите.

Сержантът, ако се съди по изражението му, също ги беше чул.

Ърн долепи ухо до метала. Нямаше никаква възможност да различи думите, но основният религиозен ритъм беше достатъчно познат.

— Това е просто службата, която още продължава в Храма — каза той. — Вероятно резонира от вратите и звукът се пренася по тръбите.

Фъргман не изглеждаше успокоен.

— Никакви богове не са замесени по никакъв начин — преведе Ърн. Той отново насочи вниманието си към тръбите.

— Прост принцип — каза Ърн, по-скоро на себе си отколкото на Фъргман. — Водата се излива в резервоарите върху тежестите, като нарушава равновесието. Едната група тежести слиза, а другата се издига нагоре по стълба в стената. Теглото на вратата е несъществено. Щом най-ниските тежести се спуснат, тези кофи тук се преобръщат и изливат водата. Сигурно е много плавно действие. Освен това, и в двата края на движението настъпва абсолютно равновесие. Добре е измислено.

Той улови изражението върху лицето на Фъргман.

— Водата се влива и излива и вратите се отварят — преведе той. — Така че, единственото, което трябва да направим е да изчакаме… какъв каза той, че ще бъде сигналът?

— Когато минат през главната порта, ще изсвири тръба — отговори Фъргман, доволен, че може да е полезен.

— Добре.

Ърн огледа тежестите и резервоарите над главата си. Бронзовите тръби капеха от корозията.

— Но може би е по-добре за всеки случай първо да проверим, за да знаем какво правим — каза той. — Може би са необходими минута-две преди вратите да започнат да се движат. — Той затършува под робата си и измъкна нещо, което много приличаше, поне на Фъргман, като инструмент за мъчение. Това трябва да беше стигнало по някакъв начин до Ърн, който много бавно и любезно каза: — Това е френски ключ.

— Да?

— За отвинтване на гайки.

Фъргман едва кимна.

— Да? — каза той.

— А това е бутилка смазочно масло.

— О, добре.

— Хайде, подложи ми гръб. Ще бъде нужно време, докато откачим предавателните лостове от клапана, така че най-добре да почваме.

Ърн се повдигна в древната машинария, докато горе церемонията продължаваше монотонно да бръмчи.

Дхблах „Сам-Си-Режа-Ръката“ беше с две ръце „за“ за новите пророци. Той беше даже „за“ края на света, стига да можеше да получи отстъпката да продава религиозни статуи, икони на намалени цени, гранясали бонбони, ферментирали фурми и вонящи маслини на клечка на тълпите наблюдатели.

Следователно това беше неговият Свят Завет. Никога не беше имало Книга на Пророк Брута, но предприемчивият драскач, по време на това, което после щеше да бъде наречено Обновление, събра няколко бележки, а Дхблах имаше да каже именно следното:

I. Аз стоях точно до статуята на Оссори, така, когато забелязах Брута точно до мен. Всички стояха настрана от него, защото той беше епископ, а ти правят разни неща, ако буташ епископите.

II. Аз му казах: „Здравейте, Ваша Милост“, и му предложих кисело мляко практически безплатно.

III. Той отговори: „Не, благодаря“.

IV. Аз казах: „Много е здравословно, това е живо кисело мляко“.

V. Той каза: „Да, виждам“.

VI. Той гледаше вратите. Това беше приблизително по времето на третия гонг, така, така че всички знаехме, че ще трябва да чакаме часове. Той изглеждаше малко тъжен и почти не яде от млякото, което, признавам, беше малко кипнало, ама то от жегата. Искам да кажа, беше по-живо от обикновено. Искам да кажа, трябваше непрекъснато да го удрям с лъжица, за да не излиза от… няма значение. Тъкмо обяснявах за млякото. Добре. Искам да кажа, нали бихте искали да му придадете малко цвят, нали така? Хората обичат малко шарено. То беше зелено.

VII. Той просто стоеше там и зяпаше. Така че, аз казах: „Имате някакъв проблем, Ваше Преосвещенство?“ На което той благоволи да отвърне: „Не го чувам.“ Аз рекох: „Кой е този той, към когото вие казахте това, което казахте?“ Той рече: „Ако той беше тук, щеше да ми изпрати знак“.

VIII. Няма абсолютно никаква истина в слуха, че при това положение аз съм избягал. Това беше просто натискът на тълпата. Никога не съм бил приятел с Квизицията. Може и да съм им продавал храна, но винаги съм им вземал по-скъпо.

IX. Все едно, така, после той си проправи път през редицата на стражите, която удържаше тълпата, и се изправи точно пред вратите, а те не бяха сигурни какво да правят с епископите, и го чух да казва нещо такова: „Аз те носих в пустинята, вярвах през целия си живот, дай ми само това едно-единствено нещо“.

Х. Или нещо подобно, във всеки случай. Какво ще кажете за малко кисело мляко? Изгодна сделка. На клечка.

Ом се повдигна по едно пълзящо растение по стената като стискаше ластари в човката си и се изтегляше с помощта на вратните си мускули. После падна от другата страна. Цитаделата си оставате толкова далечна, колкото винаги.

Мозъкът на Брута пламтеше като огън в сетивата на Ом. Нотка лудост има у всеки, който прекарва сериозно време с боговете, и точно тя сега владееше момчето.

— Твърде скоро е! — крещеше Ом. — Ти се нуждаеш от последователи! Не можеш да бъдеш само ти! Не можеш да го направиш сам! Първо трябва да си намериш последователи!

Симони се обърна, за да погледне Костенурката по цялата ѝ дължина. Под черупката се бяха свили трийсет човека и изглеждаха много неспокойни.

Един ефрейтор отдаде чест.

— Стрелката е там, сержант.

Месинговата свирка изсвири.

Симони улови насочващите въжета. Ето каква трябва да бъде войната, помисли си той. Никаква несигурност. Още няколко Костенурки като тази и никой никога няма да воюва вече.

— Готови — каза той.

Той дръпна силно голямата ръчка.

Крехкият метал се пречупи в ръката му.

Дай на някого достатъчно дълъг лост и той ще промени света. Ненадеждните лостове, обаче са тези, които създават проблемите.

В дълбините на скритата водопроводна инсталация на Храма Ърн сграбчи здраво една бронзова тръба с винтовия ключ и предпазливо завъртя гайката. Тя се опъна. Той смени мястото си и изръмжа от по-голямото усилие.

С тъжен, лек метален звук тръбата се изкриви… и се счупи…

Бликна вода и го удари в лицето. Той изпусна инструмента и се опита да препречи потока с пръсти, но той шурна около ръцете му и заклокочи надолу по канала към едната от тежестите.

— Спри я! Спри я! — закрещя той.

— Какво? — попита Фъргман на няколко стъпки под него.

— Спри водата!

— Как?

— Тръбата се счупи!

— Аз си мислех, че искаме да направим точно това?

— Още не!

— Престани да крещиш, господинчо! Наоколо има стражи!

Ърн остави водата да се лее един миг, докато се измъкна от робата си, след което напъха прогизналия плат в тръбата. Той се изстреля отново навън с доста сила и се пльосна мокро върху оловната фуния, като се плъзна надолу, докато не запуши тръбата, която водеше към теглилките. Водата се събра зад него и после се разля върху пода.

Ърн хвърли поглед към теглилката. Още не беше започнала да се движи. Той леко се отпусна. Сега, стига да имаше още достатъчно вода, която да накара теглилката да падне…

— И двамата — застанете мирно.

Той се огледа, а мозъкът му се вцепени.

На разрушената врата стоеше як мъж в черна роба. Зад него страж държеше сабята си по показателен начин.

— Кои сте вие? Защо сте тук?

Ърн се поколеба само един миг.

Размаха винтовия ключ.

— Ами, с разположението е проблемът, в него, де — каза той. — Страхотно изтичане имате около гнездото. Удивително е, че още се държи.

Мъжът влезе в стаята. Той изгледа гневно и несигурно Ърн един миг, след което насочи вниманието си към свистящата тръба. После отново към Ърн.

— Но вие не сте… — започна той.

Той се завъртя, когато Фъргман удари стража яко с парче счупена тръба. Когато се обърна обратно, ключът на Ърн го уцели точно в стомаха. Ърн не беше силен, но ключът беше дълъг, а общоизвестните принципи на действието на лоста свършиха останалото. Той се сви на две, след което се свлече назад срещу една от теглилките.

Това, което се случи след това, стана за части от секундата. Дякон Касп сграбчи теглилката за опора. Тя потъна надолу, тежко, като неговото свръхтегло се прибави към тежестта на водата. Той се хвана по-високо. Тя потъна още повече, като падна под ръба на ямата. Той отново подири опора, но този път се озова срещу голия въздух и се запремята върху падащата тежест.

Ърн видя лицето му, втренчено нагоре към него, Докато теглилката падаше в мрака.

С лост той би могъл да промени света. Той определено го беше променил за Дякон Касп. Беше го накарал да спре да съществува.

Фъргман стоеше над стражата и тръбата в ръката му беше вдигната.

— Този го познавам — каза той. — Ще му дам да…

— Това няма значение!

— Но…

Над тях предавателните лостове задрънчаха и се задвижиха. Чу се далечното скърцане на бронз в бронз.

— Да се махаме оттук — каза Ърн. — Само боговете знаят какво става там горе.

И удари заваляха по черупката на неподвижната Движеща се Костенурка.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше Симони, като я удари пак. — Тръгвай! Заповядвам ти да тръгваш! Не разбираш ли нормален Ефебиански език! Тръгвай!

Неподвижната машина изпусна пара и продължи да си седи там.

А Ом се изкачи по склона на малък хълм. Значи, дотук я докарахме. Сега имаше само един единствен начин да стигне до Цитаделата.

Шансът беше едно на милион, и то с късмет.

А Брута стоеше пред огромните порти, забравил за тълпата и за мърморещите стражи. Квизицията можеше да арестува всекиго, но стражите не бяха сигурни какво би им се случило, ако задържат архиепископ, особено някой, който толкова наскоро е бил избран от Пророка.

Само един знак, мислеше си Брута, в самотата на мозъка си.

Вратите потрепериха и бавно се отвориха навън.

Брута пристъпи напред. Той не беше съвсем на себе си сега, поне не в този смислен начин, както го разбират нормалните хора. Само една част от него все още можеше да наблюдава състоянието на собствения му мозък и да мисли: може би Великите Пророци са се чувствали така през цялото време.

Хилядите вътре в храма се оглеждаха объркано наоколо. Хоровете на по-нисшите Йами спряха монотонното си пеене. Брута продължи да върви по пътеката между редовете — единственият човек с някаква цел във внезапно обърканата тълпа.

В средата на храма стоеше Ворбис, под свода на купола. Стражите се спуснаха към Брута, но Ворбис вдигна ръка с леко, но много положително движение.

Сега Брута можа да разгледа обстановката. Тук бяха жезълът на Оссори и наметалото на Абис, както и сандалите на Сена. А така също и, подпиращи купола, масивните статуи на първите четири пророка. Той никога не ги беше виждал. Беше слушал за тях всеки един ден от детството си.

А какво означаваха те сега? Не означаваха нищо. Нищо не означаваше нищо, ако Ворбис беше Пророк. Нищо не означаваше нищо, ако Ценобиархът беше човек, който не е чул нищо във вътрешните пространства на собствената си глава, освен собствените си мисли.

Той съзнаваше, че жестът на Ворбис не само е спрял стражите, макар че те го заобиколиха като жив плет. Той също така беше изпълнил храма с тишина. В която Ворбис заговори.

— А, Брута мой. Напразно те търсихме. А сега дори и ти си тук…

Брута спря на няколко стъпки разстояние. Мигът на… каквото и да беше… това, което го беше накарало да прекрачи вратите, беше изчезнал.

Сега всичко, което беше останало, беше Ворбис.

Който се усмихваше.

Онази част от него, която все още можеща мисли, мислеше: нищо не можеш да кажеш. Никой няма да те слуша. Никой няма да го интересува. Няма никакво значение какво ти казваш на хората за Ефеб, за Брат Мърдък и за пустинята. То няма да бъде фундаментално вярно.

Фундаментално вярно. Ето това е светът, с Ворбис в него.

Ворбис каза:

— Нещо не е наред ли? Искаш да кажеш нещо ли?

Черните като катран очи изпълниха света като две черни ями.

Съзнанието на Брута се предаде и тялото му взе надмощие. То накара ръката му да замахне и я вдигна, без да забелязва мигновеното втурване напред на стражите.

Той видя как Ворбис обърна страна и се усмихна.

Брута спря и свали ръка.

Той каза:

— Не, няма да го направя.

И тогава, за пръв и последен път, той видя Ворбис наистина разярен. И по-рано беше имало случаи, когато дяконът е бил ядосан, но то беше нещо, ръководено от мозъка, което се включваше и изключваше според нуждите. Това беше нещо друго, нето неконтролируемо. И то пробягна по лицето му само за един миг.

Когато ръцете на стражите се сключиха около него, Ворбис пристъпи напред и го потупа по рамото. Той погледна Брута в очите за един миг и после каза меко:

— Пребийте го от бой, а после го изгорете.

Някакъв Йам заговори, но после спря, щом видя изражението на Ворбис.

— Направете го веднага.

Свят на тишина. Никакъв шум тук горе, освен свистенето на вятъра през перата.

Тук горе светът е кръгъл, ограден от ивица море. Гледната точка е от хоризонт до хоризонт, слънцето е по-близо.

И въпреки това, гледаш надолу, гледаш за фигури…

… долу в стопанството на края на пустошта…

… на малък хълм…

… миниатюрен подвижен купол, смешно издигнат…

Никакъв звук освен свистенето на вятъра през перата, докато орелът прибира крилата си и се спуска като стрела, а светът се върти около малката движеща се фигурка, която е обект на цялото внимание на орела.

По-близо и…

… нокти долу…

… хващане…

… и вдигане…

Брута отвори очи.

Гърбът му просто агонизираше. Много отдавна беше свикнал да изключва болката.

Но той беше проснат върху някаква плоскост, а ръцете и краката му бяха приковани за нещо, което не можеше да види. Небето горе. Извисяващата се фасада на храма от едната страна.

Извъртя леко глава и види смълчаната тълпа. И кафявия метал на желязната костенурка. Усети пушек.

Някой тъкмо затягаше белезниците на ръката му. Брута хвърли поглед към инквизитора. Така, какво трябваше да каже? О, да.

— Костенурката се Движи? — промълви той.

Човекът въздъхна.

— Не и тази, приятелю — каза той.