Тери Пратчет
Малки богове (24)

Ворбис седеше в каменния стол в градината си, а около него бяха разпръснати ръкописи.

— Е?

Коленичилата фигура не вдигна очи. Над нея стояха двама стражи, с извадени саби.

— Хората на Морската Костенурка… хората замислят нещо — каза тя, а гласът беше станал писклив от ужас.

— Разбира се, че замислят. Разбира се — рече Ворбис. — И какъв е този заговор?

— Има някакво… когато бъдете одобрен за Ценобиарх… някакво устройство, някаква машина, която се движи сама… тя ще смаже портите на Храма…

Гласът заглъхна.

— И къде е сега това устройство? — попита Ворбис.

— Не знам. Купиха желязо от мен. Това е всичко, което знам.

— Желязно устройство.

— Да — Човекът си пое дълбоко дъх — полу-дъх, полу-преглъщане. — Хората казват… стражите казаха… баща ми е в затвора и… че бихте могли… моля ви…

Ворбис погледна надолу към мъжа.

— Но ти се страхуваш, че може и теб да хвърля в килиите — каза той. — Мислиш, си, че съм такъв човек. Ти се страхуваш, че аз може да си помисля: „Този човек е свързан с еретиците и богохулниците при известни обстоятелства…“

Човекът продължи да гледа втренчено в земята. Ворбис сви леко пръсти около брадичката му и повдигна главата му, докато погледите им се срещнаха.

— Това, което си направил, е хубаво — каза той. Погледна към единия от стражите. — Жив ли е още бащата на този човек?

— Да, господарю.

— Може ли още да върви?

Инквизиторът сви рамене.

— Д-да-а, господарю.

— Тогава, освободете го на часа, поверете го в ръцете на този тук, който е негов покорен син, и ги отпратете вкъщи.

Армиите на надеждата и страха се сбиха в погледа на доносника.

— Благодаря ви, господарю — каза той.

— Върви си с мир.

Ворбис гледаше, докато един от стражите ескортира човека вън от градината. После небрежно махна с ръка към един от старшите инквизитори.

— Знаем ли къде живее?

— Да, господарю.

— Добре.

Инквизиторът се поколеба.

— А това… устройство, господарю?

— На мен ми говори Ом. Машина, която се движи сама? Такова нещо противоречи на всякаква логика. Къде са му мускулите? Къде му е мозъкът?

— Да, господарю.

 

 

Инквизиторът, който се казваше Дякон Касп, беше стигнал до мястото, на което се намираше днес, и на което не беше много сигурен, че иска да е точно в този момент, защото обичаше да измъчва хора. Това беше просто желание и такова, което се задоволяваме в изобилие в рамките на Квизицията. А той беше един от онези хора, които се ужасяваха по много особен начин от Ворбис. Да измъчваш хората, защото ти доставя удоволствие — това беше разбираемо. Ворбис измъчваше хората, защото просто беше решил, че трябва да бъдат измъчвани — без страст, дори с един вид сурова любов.

Доколкото Касп знаеше, хората не си измисляха неща, поне не и пред ексквизитор. Естествено не съществуваха такива неща като устройства, които се движат сами, но той си отбеляза наум да подсили стражата…

— Така или иначе, обаче — каза Ворбис — утре по време на церемонията ще има безредици.

— Господарю?

— Аз знам… нещо повече — каза Ворбис.

— Разбира се, господарю.

— Ти знаеш за точката на пречупване на сухожилията и мускулите, Дякон Касп.

Касп си беше съставил мнението, че Ворбис се намира някъде на отвъдния край на лудостта. С обикновената лудост той можеше да се справи. От собствен опит знаеше, че по света има доста луди хора, а много от тях се побъркваха още повече в тунелите на Квизицията. Но Ворбис беше преминал точно отвъд тази червена бариера и си беше построил един вид логическа структура от другата страна. Рационални мисли, изградени от налудничави компоненти…

— Да, господарю — отговори той.

— А аз познавам точката на пречупване на хората.

 

 

Беше нощ и при това студена за това време от годината.

Лу-Тце пълзеше през мрака на хамбара и усърдно метеше. От време на време той вадеше парцал от пластовете на робата си и лъскаше нещо.

Той излъска външността на Движещата се Костенурка, която се открояваше ниско и заплашително в сенките.

Тръгна да мете към ковачницата, където погледа известно време.

Необходимо е изключително съсредоточаване, за да се излее добра стомана. Нищо чудно, че боговете винаги се тълпят около самотни ковачници. Има толкова много неща, които могат да се объркат. Една незначителна грешка при смесването на съставките, мигновен пропуск…

Ърн, който почти беше заспал прав, изръмжа, когато го сръгаха и сложиха нещо в ръцете му.

Беше чаша чай. Озова се срещу дребното кръгло лице на Лу-Тце.

— О! — каза той. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Кимване, усмивка.

— Почти е готова — каза Ърн, кажи-речи на себе си — Остана само да я охладим. Трябва да я охладим наистина бавно. Иначе кристализира, нали знаеш.

Кимване, усмивка, кимване.

Хубав чай беше.

— Все едно, не е важнъ утлифка — каза Ърн, олюлявайки се. — Саму контролните ръчки…

 

 

Лу-Тце го улови внимателно и го положи върху купчина въглища. После отиде и известно време погледа ковачницата. Парчето стомана светеше в калъпа.

Той изля кофа студена вода върху него, видя как големият облак пара се разля и разпръсна, след което метна метлата си през рамо и бързо побягна.

Хората, за които Лу-Тце представляваше едва забележима фигура зад една много бавна метла, биха се изненадали от скоростта, с която се движеше, особено у човек на 6000 години, който не ядеше нищо друго, освен кафяв ориз и пиеше само зелен чай с бучка гранясало масло в него.

Малко след главните порти на Цитаделата той спря да тича и започна да мете. Мете чак до портите, мете около самите порти, кимна и се усмихна на един войник, който го изгледа свирепо, и чак тогава си даде сметка, че това е само тъпоумният стар чистач; излъска една от дръжките на портите и с метене си проби път през коридори и сводове, чак до зеленчуковата градина на Брута.

Видя една фигура, свита сред пъпешите.

Лу-Тце намери едно чердже и леко се измъкна обратно в градината, където Брута седеше сгънат с мотика върху коленете.

През живота си Лу-Тце беше виждал много измъчени физиономии, а това представляваше много по-дълъг период, отколкото повечето цивилизации успяваха да видят. Тази на Брута беше най-зле. Той метна черджето върху раменете на епископа.

— Не мога да го чуя — дрезгаво рече Брута. — Това може да означава, че е твърде надалеч. Продължавам да си мисля това. Той може да е там някъде. На мили оттук!

Лу-Тце се усмихна и кимна.

— Това ще продължи да се случва. Той никога не е казвал на никого да прави нещо. Или да не прави нещо. Него не го интересуваше!

Лу-Тце кимна и отново се усмихна. Зъбите му бяха жълти. Всъщност те бяха двестния му чифт.

— Трябваше да го интересува.

Лу-Тце отново изчезна в ъгълчето си и се върна с плитка купа, пълна с някакъв вид чай. Той кимна, усмихна се и го предложи, докато Брута не го взе и не отпи. Имаше вкус на гореща вода с пликче лавандула.

— Ти не разбираш нищо от това, за което говоря, нали? — попита Брута.

— Не много — отвърна Лу-Тце.

— Ти можеш да говориш?

Лу-Тце сложи сбръчкан пръст пред устните си.

— Голяма тайна — каза той.

Брута погледна дребния човек. Колко знаеше за него? Колко знаеше въобще някой за него?

— Ти говориш с Бог — каза Лу-Тце.

— Ти откъде знаеш?

— Знаци. Човек, който си говори с бог, има труден живот.

— Прав си! — Брута се вгледа в Лу-Тце над чашата. — Защо си тук? — попита той. — Ти не си Омнианец. Нито Ефебианец.

— Израснал близо до Центъра. Много, много отдавна. Сега Лу-Тце чужденец навсякъде, където отиде. Най-добре. Научил религия в храм вкъщи. Сега отива където работа.

— Извозваш пръст и подрязваш растения?

— Да. Никога не бил епископ или важна клечка. Опасен живот. Винаги бъде човек, който чисти черква или мете зад олтар. Никой не тормози полезен човек. Никой не тормози малък човек. Никой не помни име.

— Това щях да правя аз! Но при мен не се получи.

— Тогава намери друг начин. Аз учил в храм. Учен от древен майстор. Когато беда, винаги помни мъдри думи на древен и почитан майстор.

— Какви бяха те?

— Древен майстор казва: „ЕЙ, ти, момче! Какво ти яде? Надявам се донесъл достатъчно за всички си!“ Древен майстор казва: „Ти лошо момче! Защо ти не прави домашно?“ Древен майстор казва: „Какво момче смее се? Не казва какво момче смее се, цял доджо остава после училище“! Когато спомня си тези мъдри думи, нищо не струва се толкова лошо.

— Какво да правя? Не го чувам!

— Прави това, което трябва. Ако аз научил нещо, то казва — това трябва ти мине сам.

Брута прегърна колене.

— Но той нищо не ми каза! Къде е цялата тази мъдрост? Всички останали пророци се върнаха с божи заповеди!

— Къде получили ги?

— Аз… предполагам, че са си ги измислили.

— Получаваш тях от също място.

 

 

— Ти на това философия ли му викаш? — изкрещя Дидактилос и размаха бастун.

Ърн изчисти парченца от пясъчния калъп от лоста.

— Ами… естествена философия — каза той.

Бастунът изтропа върху страните на Движещата се Костенурка.

— Аз никога не съм те учил на подобно нещо! — извика философът. — Предполага се философията да прави живота по-добър!

— Това ще подобри живота на много хора — каза Ърн спокойно. — Ще помогне да бъде свален един тиранин.

— И после? — попита Дидактилос.

— И после какво?

— И после ще го раздробиш на парчета, така ли? — попита старецът. — Ще го разбиеш? Ще свалиш колелата? Ще се отървеш от всички тези шипове? Ще изгориш плановете? Така ли? След като изпълни предназначението си, така ли?

— Ами… — започна Ърн.

— Аха!

— Какво аха? Какво ако все пак я задържим? Ще бъде … ще възпира другите тирани!

— И ти мислиш, че тираните няма да си построят и те такива?

— Ами … аз мога да построя по-големи! — извика Ърн.

Дидактилос се сви.

— Да — каза той. — Няма съмнение, че можеш. Така че, всичко е наред, тогава. Честна дума. А като си помислиш, че аз се притеснявах. А сега… мисля, че ще ида да си почина някъде…

Той изглеждаше прегърбен и изведнъж остарял.

— Учителю? — попита Ърн.

— Не ми викай „учителю“ — каза Дидактилос, докато опипваше пътя си по стените на хамбара към вратата. — Виждам, че сега вече знаеш всяко едно скапано нещо, което може да се научи за човешката природа. Ха!

 

 

Великият Бог Ом се плъзна по наклона на напоителния канал и се приземи по гръб в бурените на дъното. Изправи се като сграбчи един корен с уста и се издърпа нагоре.

Формата на Брутовите мисли проблясваше назад-напред в съзнанието му. Не можеше да различи нито една същинска дума, но това не му беше нужно, не повече, отколкото е необходимо на човек да погледне вълните, за да разбере накъде тече реката.

От време на време, когато успяваше да зърне Цитаделата като бляскава точка в здрача, той се опитваше да изкрещи собственото си съзнание натам, колкото можеше по-силно:

— Чакай! Чакай! Ти не искаш да направиш това! Можем да отидем в Анкх-Морпорк! Земя на възможностите! С моя мозък и твоя… с теб, светът е нашето мекотело! Защо да захвърляме всичко…

И после се подхлъзваше в друга бразда. Един или два пъти видя орела, който не спираше да кръжи.

— Защо да си завираш главата в устата на лъва? Това място заслужава Ворбис! Овцете заслужават да бъдат водени!

Така беше, когато най-първият му поклонник беше пребит с камъни. Естествено, дотогава той вече имаше десетки други вярващи. Но си беше болка. Беше го разстроило. Никога не можеш да забравиш първия си вярващ. Той ти придава форма.

Земните костенурки не са много добре оборудвани за пътуване през насечена местност. Нужни са им или по-дълги крака или по-плитки ровове.

Ом пресметна, че минава по-малко от една пета миля на час по права линия, а Цитаделата беше на поне двайсет мили разстояние. От време на време успяваше да развие по-голяма скорост между дърветата в някоя маслинена градина, но затова пък до нея едва се стигаше от скалистата почва и синорите.

През цялото време, докато краката му се въртяха, мислите на Брута жужаха в главата му като далечна пчела.

Той се опита отново да изкрещи в мозъка му.

— Ти к’во имаш? Той има войска! Ти да имаш войска? Колко дивизии имаш ти?

Но мисли като тези изискват енергия, а съществува граница за количеството енергия, което може да има у една костенурка. Той намери един грозд паднало грозде и лакомо нагълта зърната, докато сок не покри главата му, но това нямаше кой знае какво значение.

И тогава се стъмни. Нощите тук не бяха толкова студени, колкото в пустинята, но не бяха и така топли, както през деня. Нощно време той забавяше ход, тъй като кръвта му изстиваше. Не би могъл да мисли толкова бързо. Или да върви толкова бързо.

Вече губеше топлина. Топлината означавате скорост.

Той се изправи на върха на един мравуняк…

— Ти ще умреш! Ти ще умреш!

… и се спусна по другия склон.

 

 

Приготовленията за встъпването в длъжност на Ценобиарх Пророка започнаха много часове преди да се съмне. Най-напред, и не според древна традиция, Дякон Касп и някои от колегите му много внимателно претърсиха храма. Дебнаха за жици на капани и претършуваха всички случайни ъгълчета за скрити стрелци. Макар че беше необичайно, Дякон Касп действаше много предпазливо. Той дори изпрати и няколко взвода в града, за да арестуват обичайните заподозрени. Квизицията винаги мислеше, че е препоръчително да оставя няколко заподозрени на свобода. После знаеше къде да ги намери, когато потрябват.

След това една дузина по-нисши свещеници дойдоха, за да прочистят помещенията и да изгонят всички демони, джини и дяволи. Дякон Касп ги наблюдаваше без коментар. Той никога не си беше имал вземане-даване лично със свръхестествените явления, но знаеше какво може да причини една добре пусната стрела на неочакващия я стомах.

Някой го ръгна в реброто. Дъхът му спря при тази внезапна връзка между истинския живот и веригата на мисълта, и инстинктивно посегна за камата си.

— О! — каза той.

Лу-Тце кимна, усмихна се и посочи с метлата си че Дякон Ворбис стои на мястото от пода, което той Лу-Тце, иска да помете.

— Здрасти, противен дребен жълт глупако — каза Дякон Касп.

Кимване, усмивка.

— Никога не казваш дори и една шибана дума а? — попита Дякон Касп.

Усмивка, усмивка.

— Идиот.

Усмивка. Усмивка. Поглед.

 

 

Ърн се отдръпна назад.

— Така — рече той — сигурни ли сте, че сте разбрали всичко?

— Лесно е — отвърна Симони, който седеше на гърба на Костенурката.

— Разкажи ми отново — каза Ърн.

— Поддържаме огъня в огнището — каза Симони.

— После, когато червената стрелка посочи XXVI, завъртаме месинговия кран; когато бронзовата свирка засвири, дърпам големия лост. И карам като дърпам въжетата.

— Точно така — каза Ърн. Но той все още изглеждаше изпълнен със съмнение. — Това е прецизно устройство — каза той.

— А аз съм професионален войник — каза Симони. — А не суеверен селянин.

— Чудесно, чудесно. Ами… ако си сигурен…

Беше им останало време да довършат някои последни неща по Движещата се Костенурка. По черупката имаше назъбени крайчета и шипове по колелата. И разбира се, отточната парна тръба… не беше много сигурен за нея…

— Това е просто едно устройство — каза Симони. — Не представлява проблем.

— Дайте ни тогава един час. Докато ние отворим вратите, вие тъкмо ще имате време да стигнете до Храма.

— Добре. Ясно. Тръгвайте. Сержант Фъргман знае пътя.

Ърн погледна към парната тръба и прехапа устни. Не знам какъв ефект ще има върху врага, помисли си той, но на мен ми изкарва акъла от ужас.

 

 

Брута се събуди или поне престана да се опитва да заспи. Лу-Тце си беше отишъл. Може би метеше някъде.

Той заскита из изоставените коридори на послушническото отделение. Часове щяха да минат преди да бъде коронован новият Ценобиарх. Преди това трябваше да се направят десетки други церемонии. Всеки, който беше някой, щеше да е на Мястото и околните площади, а така също и още по-големия брой хора, които не бяха въобще никой. Сестините бяха празни, безкрайните молитви останаха неизпяти. Цитаделата можеше да е мъртва, ако не се чуваше огромното неопределимо фоново бучене на на десетки хиляди хора, които мълчат. Слънчевата светлина се процеждаше през светлинните източници.

Брута никога не се беше чувствал по-самотен. Пустошта представляваше весел празник в сравнете с това. Снощи… снощи, с Лу-Тце, всичко беше изглеждало толкова ясно. Снощи той беше с настроението да се противопостави на Ворбис там и тогава. Снощи изглеждаше сякаш има шанс. Всичко беше възможно снощи. Това беше проблемът с всички „снощи“. Винаги ги следваше „тази сутрин“.

Той излезе на кухненското ниво, след което се озова навън сред света. Наоколо се мотаеха един-двама готвачи, които подготвяха церемониалното ястие от месо, хляб и сол, но те не му обърнаха никакво внимание.

Той седна отвън пред една от кланиците. Тук някъде имаше, знаеше го, задна врата. Може би именно днес никой няма да го спре, ако излезе навън. Днес щяха да гледат за нежелани хора, които искат да влязат.

Той просто може да замине. Пустошта му се беше сторила доста приятна, ако не се броят жаждата и глада. Свети Унгулант с лудостта си и гъбите си сякаш живееше много добре. Нямаше никакво значение дали се лъжеш, стига да не го разбереш, и да го правиш добре. В пустинята животът беше толкова по-прост.

Но на портата стояха една дузина стражи. Гледаха студено. Той се върна обратно на мястото си, забутано в един ъгъл, и мрачно се загледа в земята.

Ако Ом беше жив, той определено би могъл да изпрати знак, нали така?

Една решетка до Брутовите сандали се повдигна сама на няколко сантиметра от земята и се отмести настрани. Той се вгледа в дупката.

Появи се една закачулена глава, отвърна на погледа му, и изчезна отново. Чу се подземен шепот. Главата се появи отново, последвана от тяло. Измъкна се върху калдъръма. Отметна назад качулката. Мъжът се ухили съзаклятнически на Брута, вдигна пръст пред устните си и тогава, без предупреждение, се хвърли върху него със зловещо намерение.

Брута се преметна през паветата и обезумял от ужас вдигна ръце, щом видя блясъка на метала. Една мръсна ръка го сграбчи през устата. Острието на нож оформи драматичен и много окончателен силует на светлината…

— Не!

— И защо не? Ние казахме, че първото нещо, което ще направим, е да убием свещениците!

— Не и този!

Брута се осмели да извърти очи настрани. Макар че втората фигура, която изникна от дупката, също носеше мръсна роба, не можеше да има никакво съмнение в прическата, която приличаше на четка за рисуване.

Опита се да каже:

— Ърн?

— Ти там, млък — каза другият, като притисна ножа до гърлото му.

— Брута? — каза Ърн. — Ти си жив?

Брута премести погледа си от своя нападател към Ърн по начин, който се надяваше, ще посочи, че е твърде рано да прави каквито и да било заключения по този въпрос.

— Той е наш — каза Ърн.

— Наш ли? Той е свещеник!

— Но е на наша страна. Не си ли, Брута?

Брута се опита да кимне и си помисли: Аз съм на страната на всички. Би било хубаво, ако поне веднъж, някой е на моята.

Ръката се махна от устата му, но ножът остана опрян в гърлото му. Обикновено предпазливите мисловни процеси на Брута потекоха като живак.

— Костенурката се Движи? — рискува той.

Махнаха ножа с явно нежелание.

— Не му вярвам — каза мъжът. — Трябва поне да го бутнем в дупката.

— Брута е един от нас — каза Ърн.

— Точно така. Точно така — каза Брута. — А кои сте вие?

Ърн се наклони към него.

— Как е паметта ти?

— За нещастие, отлично.

— Добре. Добре. Ъ. Би било добра идея да не си навличаш неприятности, чуваш ли… ако нещо се случи. Спомни си Костенурката. Е, естествено, че ще си спомниш.

— Какво нещо?

Ърн го потупа по рамото, като накара Брута за един миг да си спомни за Ворбис. Ворбис, който никога не докосваше друг човек в мислите си, умееше много добре да докосва с ръце.

— Най-добре, ако не знаеш какво става — каза Ърн.

— Но аз не знам какво става — каза Брута.

— Добре. Точно така трябва.

Едрият мъж посочи с ножа си към тунелите, които водеха в скалата.

— Отиваме ли или какво? — попита той.

Ърн побегна след него, после се спря за кратко и се обърна.

— Внимавай — каза той. — Имаме нужда от това, което е в главата ти!

Брута ги гледаше как се отдалечават.

— Аз също — промърмори той.

И после отново остана сам.

Но си мислеше: Дръж се. Няма нужда да бъда. Аз съм епископ. Поне мога да гледам. Ом си отиде и скоро и светът ще свърши, така че поне мога да гледам как ще се случи.

С шляпане на сандали Брута се отправи към Мястото.