Тери Пратчет
Малки богове (23)

Брута беше чувал за тези части от Цитаделата само от хорските приказки. Брат Намрод също никога не беше ги виждал. Макар че не беше изрично включен в групата на повиканите, той въпреки това беше дошъл, като се суетеше важно около Брута, докато двама яки послушници го носеха в един вид стол-носилка, използван обикновено от по-грохналите старши духовници.

В средата на Цитаделата, зад Храма, се намираше оградена градина. Брута я погледна с обиграно око. Върху голия камък нямаше и един инч естествена пръст — всяка лопата пръст, в която растяха тези сенчести дървета, задължително беше пренесена на ръка.

Там беше Ворбис, заобиколен от епископи и Йами. Той се огледа, щом Брута се приближи.

— А, моят пустинен спътник — каза той, дружелюбно. — И Брат Намрод, струва ми се. Братя мои, бих искал да ви осведомя, че възнамерявам да издигна нашия Брута до архиепископски сан.

Сред духовниците се разнесе много тих шепот на удивление, последван от прочистване на гърлото. Ворбис погледна към Епископ Трим, който беше архивистът на Цитаделата.

— Ами, формално погледнато, той още не е ръкоположен дори — каза Епископ Трим със съмнение в гласа. — Но ние всички знаем, разбира се, че съществува прецедент.

— Магарето на Оссори — незабавно каза Брат Намрод. Той закри устата си с ръка и се изчерви от срам и неудобство.

Ворбис се усмихна.

— Добрият Брат Намрод е прав — каза той. — Което също не е било ръкоположено, освен ако квалификациите не са били някакси по-свободни по онова време.

Последва хор от нервен смях, такъв, какъвто, винаги се изтръгва от хора, които дължат работата си, а вероятно и живота си на прищявката на човека, който току-що е изтърсил не особено забавната реплика.

— Макар че магарето бе провъзгласено само за епископ — каза Епископ Трим — „Смъртното желание“.

— Една роля, за което то беше висококвалифицирано — остро каза Ворбис. — А сега, напуснете всички. Включително и Протодякон Намрод — добави той. При това внезапно повишение Намрод от червен стана бял като платно. — Но Архиепископ Брута ще остане. Ние искаме да поговорим.

Духовенството се изнесе.

Ворбис седеше върху каменен стол под едно бъзово дърво. То беше огромно и старо, съвсем различно от краткотрайните си роднини извън градината, а плодовете му зрееха.

Пророкът седеше, подпрял лакти на каменните облегалки на стола, с ръце, сключени пред него, и гледаше Брута с дълъг и бавен поглед.

— Ти си… се възстановил? — каза той, най-сетне.

— Да, господарю — отговори Брута — Но, господарю, аз не мога да бъда епископ, не мога даже…

— Уверявам те, че работата не изисква много интелигентност — каза Ворбис. — Ако беше така, епископите нямаше да могат да я вършат.

Последва нова дълга пауза.

Когато Ворбис отново заговори, звучеше така, сякаш всяка дума се издълбаваше от огромна дълбочина.

— Ние веднъж говорихме, нали така, за природата на реалността?

— Да.

— И за това как често пъти това, което се вижда, не е фундаментално вярно?

— Да.

Нова пауза. Високо над главите им кръжеше орел и търсеше костенурки.

— Сигурен съм, че имаш объркани спомени за нашето пътуване из пустошта.

— Не.

— Само може да се очаква. Слънцето, жаждата, глада…

— Не, господарю. Моята памет не се обърква лесно.

— О, да. Спомням си.

— И аз, господарю.

Ворбис леко завъртя глава и погледна косо към Брута, сякаш той се опитваше да се скрие зад собственото си лице.

— В пустинята ми говори Великият Бог Ом.

— Да, господарю. Наистина. Всеки ден.

— Ти имаш могъща, макар и проста вяра, Брута. Що се отнася до хората, аз съм голям специалист.

— Да, господарю. Господарю?

— Да, мой Брута?

— Намрод каза, че вие сте ме превели през пустинята, господарю.

— Спомняш ли си какво казах за фундаменталната истина, Брута? Разбира се, че си спомняш. Наистина, имаше материална пустиня, но имаше и пустиня на душата. Моят Бог водеше мен, а аз водех теб.

— А! Да. Разбирам.

Високо над главите им, кръжащата точка, която представляваше орелът, като че ли увисна за един миг неподвижно във въздуха. После сви криле и падна…

— Много получих в пустинята, Брута. Много научих. Сега аз трябва да разкажа на света. Такъв е дългът на пророка. Да отиде там, където другите не са били и да донесе истината за това.

… по-бързо от вятъра, целият му мозък и тяло, съществуващи само като мъгла около абсолютната интензивност на целта…

— Не очаквах, че ще се случи толкова скоро. Но Ом водеше стъпките ми. И сега, когато имаме Ценобиаршията, ще… се възползваме от нея.

Някъде по склоновете извън градината, орелът се спусна, вдигна нещо във въздуха и се устреми нагоре…

— Аз съм само един послушник, Лорд Ворбис. Аз не съм епископ, дори и всички да ме наричат така.

— Ще свикнеш.

Понякога се налагаше да мине много време докато някоя мисъл се оформи в главата на Брута, но точно сега се зараждаше една. Тя имаше нещо общо с начина, по който седеше Ворбис, с остротата на гласа му.

Ворбис се страхуваше от него.

Защо аз? Заради пустинята? Кого го интересува? Доколкото знам, винаги е било така — може би именно магарето на Оссори е било, което го е пренесло през пустинята, то е открило водата, то е убило с ритник лъва.

Заради Ефеб? Кой би слушал? Кой би се поинтересувал? Той е Пророкът и Ценобиархът. Той можеше да ме убие ей тъй, без нищо. Всичко, което направи той, е правилно. Всичко, което каже, е вярно.

Фундаментално вярно.

— Имам да ти покажа нещо, което може би ще те развесели — рече Ворбис, като се изправи. — Можеш ли да вървиш?

— О, да. Намрод просто го направи от любезност. Само дето бях изгорял на слънцето.

Докато вървяха нататък, Брута забеляза нещо, което не беше виждал преди. В градината имаше членове на Свещената Стража, въоръжени с лъкове. Стояха в сянката на дърветата или сред храстите — не прекалено видни, но и не съвсем скрити.

Стъпала ги поведоха от градината към лабиринта от подземни тунели и стаи, който лежеше под Храма и, на практика, под цялата Цитадела. Безшумно, двойка стражи се залепи зад тях на почетно разстояние.

Брута последва Ворбис през тунелите към района на работилниците, където ковачници и работилници бяха скупчени около един широк, дълбок светлинен кладенец. Пушек и дим се кълбяха високо около грубо изсечените каменни стени.

Ворбис се насочи директно към голяма ниша, която пламтеше червена със светлината на ковашките огньове. Няколко работници се бяха струпали около нещо широко и извито.

— Ето — каза Ворбис. — Ти какво мислиш?

Това беше морска костенурка.

Леярите бяха свършили добра работа, като се стигне чак до шарките върху черупката и люспите по краката. Беше дълга около осем стъпки.

Когато Ворбис заговори, до ушите на Брута достигна бърз шум.

— Те приказват отровни безсмислици за костенурки, нали така? Мислят си, че живеят на гърба на Гигантска Костенурка. Е, да умрат тогава на нея.

Чак сега Брута видя белезниците, прикрепени към всеки железен крак. Мъж, или пък жена, можеше с огромни усилия да легне проснат върху гърба на костенурката и да бъде здраво окован за китките и глезените.

Той се наведе. Да, отдолу беше пещта. Някои аспекти от мисленето на Квизицията никога не се променяха.

Ще бъдат необходими векове, докато толкова много желязо се нагорещи до точката на болката. Следователно, много време, за да размислиш върху нещата…

— Какво мислиш? — попита Ворбис.

Видение на бъдещето премина през главата на Брута.

— Находчиво — каза той.

— Това ще бъде и полезен урок за всички други, изкушени да се отклонят от пътя на истинското знание — рече Ворбис.

— Кога възнамерявате да, ъ-ъ, го демонстрирате?

— Сигурен съм, че сам ще се яви подходящ случай — отговори Ворбис.

Когато Брута се изправи, Ворбис се беше втренчил в него толкова внимателно, като че ли четеше мислите през цялата му глава.

— А сега, моля те, напусни — рече Ворбис. — Почини си колкото можеш повече… синко.

Брута бавно вървеше през Мястото, потънал дълбоко в непривична мисъл.

— Добър ден, Ваше Преосвещенство.

— Знаеш ли вече?

Дхблах — „Сам-Си-Отсичам-Ръката“ засия над сергията си с хладкия ледено-студен шербет.

— Чух го по „тайната агенция“ — рече той. — Ето, вземете си парче Клачианска Наслада. Безплатно. Оннова пръчка.

Мястото беше по-пълно с хора от обикновено. Дори горещите питки на Дхблах се продаваха като топъл хляб.

— Оживено е днес — каза Брута, без да се замисля.

— Времето на Пророка — каза Дхблах, — когато Великият Бог се появява на света. И ако мислиш, че сега е оживено, няма да има къде и игла да хвърлиш само след няколко дни.

— Какво ще стане тогава?

— Ти добре ли си? Изглеждаш малко отслабнал.

— Какво ще стане тогава?

— Законите. Ти знаеш. Книгата на Ворбис? Предполагам… — Дхблах се наведе към Брута, — ти нямаш ни най-малка представа, нали така? Дали пък Великият Бог случайно не е казал нещо в полза на удобството от хранителната индустрия?

— Не знам. Струва ми се, че той би искал хората да отглеждат повече марули.

— Наистина ли?

— Само предполагам.

Дхблах се ухили покварено.

— А, да, но това е твое предположение. Както се казва, достатъчно е само да кимнеш, така, както е достатъчно да ръчнеш глуха камила с остра пръчка. Забавното е, че знам къде мога да пипна няколко акра добре напоявана земя. Може би трябва да купувам сега, за да изпреваря тълпата?

— Не виждам нищо лошо в това, г-н Дхблах.

Дхблах се примъкна по-наблизо. Това не беше трудно. Той се примъкваше навсякъде. Раците мислеха, че той върви настрани.

— Смешна работа — рече той. — Искам да кажа Ворбис?

— Смешна? — попита Брута.

— Кара те да се замислиш. Дори и Оссори трябва да е бил човек, който се е движил насам-натам, точно като мен и теб. С кал в ушите, като всички обикновени хора. Смешна работа.

— Коя?

— Цялата.

Дхблах се ухили съзаклятнически още веднъж на Брута, след което продаде купа хамъс на един поклонник с подбити крака, за което той скоро щеше да съжали.

Брута се отправи към спалното си помещение. По това време на деня то беше празно, тъй като мотаенето из спалните не се поощряваше, за да не би наличието на корави като камък матраци да породи греховни мисли. Оскъдните му принадлежности бяха изчезнали от полицата до леглото му. Може би имаше вече някъде собствена стая, макар че никой не му беше казал.

Брута се почувства напълно объркан.

Легна на леглото, просто така, за всеки случай, и отправи молитва към Ом. Отговор не получи. Почти през целия си живот не беше получавал отговор и това не беше толкова лошо, тъй като никога не беше очаквал, че ще има такъв. Освен това, по-рано винаги го беше съпътствала утехата, че Ом може би слуша, но просто не благоволява да каже нещо.

Сега вече нямаше какво да чуе.

Със същия успех можеше да си говори сам на себе си и сам да се слуша.

Също като Ворбис.

Тази мисъл не искаше да го остави. Мозък като стоманена топка, беше казал Ом. Нищо не влиза и не излиза. Така че, единственото, което Ворбис можеше да чуе, беше далечното ехо на собствената си душа. И от това далечно ехо той щеше да изкове Книгата на Ворбис, и Брута подозираше, че знае какви ще бъдат Божите Заповеди. Щеше да има приказки за свещени войни и кръв, кръстоносни походи и кръв, набожност и пак кръв.

Брута се изправи. Чувстваше се като идиот. Но мислите не искаха да си идат.

Той беше епископ, но не знаеше какво правят епископите. Беше ги виждал само от разстояние, да се носят като облаци по земята. Имаше само едно нещо, което той чувстваше, че знае как се прави.

Някакво сипаничаво момче копаеше в зеленчуковата градина. То погледна удивено към Брута, когато той взе мотиката, и беше достатъчно глупаво, че да се опита да я задържи за един миг.

— Аз съм епископ, да знаеш — рече Брута. — Както и да е, не се прави така. Иди и се хвани с нещо друго.

Брута заръга злобно бурените около стръкчетата. Беше отсъствал едва няколко седмици, а зелена мараня вече покриваше почвата.

Ти си епископ. Защото си бил добър. А ето я и желязната костенурка. В случай, че си лош. Защото…

… в пустинята бяха двама души, а Ом заговори на единия от тях.

Никога преди това на Брута не му беше минавало точно това през ума.

Ом беше говорил с него. Честно казано, не беше казал нещата, които Великите Пророци казваха, че им е казал. Може би никога не е казвал такива неща…

Проправи си път нататък, до края на редицата. После разчисти бобените стръкчета.

Лу-Тце внимателно наблюдаваше Брута от малкия си навес до купчините пръст.

Това беше още един хамбар. Ърн виждаше доста хамбари напоследък.

Бяха започнали с каруца и вложиха доста време да намалят теглото ѝ до възможния минимум. Зъбното предаване се беше оказало проблем. Той отделяше доста време да мисли за зъбните колела. Топката искаше да се върти много по-бързо, отколкото искаха да се движат колелата. Това вероятно беше метафора за едно или друго нещо.

— И не мога да я накарам да се движи назад — каза той.

— Не се безпокой — рече Симони. — Няма да има нужда да се движи назад. Ами броня?

Ърн махна разсеяно с ръка към работилницата си.

— Това е селска ковачница! — каза той — Това нещо е дълго двайсет стъпки! Захарос не може да прави плочки, по-големи от няколко стъпки на ширина. Опитах се да ги закова за скелета, но той просто рухва под тежестта.

Симони погледна към скелета на парната машина и купчината плочки, нахвърляни до нея.

— Участвал ли си някога в битка, Ърн? — попита той.

— Не. Дюстабанлия съм. Пък и не съм много силен.

— Знаеш ли какво е костенурка?

Ърн се почеса по главата. — Предавам се. Отговорът не е малко влечуго с черупка, нали така? Защото ти знаеш, че аз знам това.

— Искам да кажа бронирана костенурка. Когато нападаш крепост или стена, а врагът хвърля отгоре ти всичко, което има, всеки човек държи щита си над главата си, така че… той… един вид се вклинява във всички останали щитове наоколо. Може да понесе голяма тежест.

— Припокриване — промърмори Ърн.

— Като люспи — рече Симони.

Ърн погледна замислено към каруцата.

— Костенурка — каза той.

— А стенобойната машина? — попита Симони.

— О, това не е проблем — каза Ърн, без да обръща кой знае колко внимание. — Дървесен труп, закрепен в рамка. Голям железен чук. Та казваш, че са само бронзови врати?

— Да. Но много големи.

— Тогава сигурно са кухи. Или пък, изляти бронзови плочи върху дърво. Това бих направил аз.

— И не чист бронз? Всички казват, че е чист бронз.

— И аз това бих казал.

— Моля да ме извините, господа.

Едър мъж пристъпи напред. Беше облечен в униформата на дворцовите стражи.

— Това е Сержант Фъргман — каза Симони. — Да, сержант?

— Портите са подсилени с Клачианска стомана. Заради всичките онези битки по времето на Лъжливия Пророк Зог. И се отварят само навън. Като вратите на шлюзовете по каналите, нали разбирате? Ако ги бутате, те само се затварят още по-здраво.

— Как се отварят тогава? — попита Ърн.

— Ценобиархът вдига ръка и дъхът на Бог ги отваря — каза сержантът.

— От логична гледна точка, исках да кажа.

— О! Ами, някой от дяконите се скрива зад завеса и дърпа някаква ръчка. Но… когато съм бил на пост долу в подземията, понякога, там имаше една стая… и се чуваше скърцане и разни шумове… ами, чуваше се бучене на вода…

— Хидравлика — каза Ърн. — Мислех си, че може да е хидравлика.

— Можеш ли да влезеш вътре? — попита Симони.

— В стаята? Защо не! Никой не се занимава с нея.

— Той би ли могъл да отвори вратите? — попита Симони.

— Хмм? — рече Ърн.

Ърн замислено търкаше брадичката си с чук. Изглеждаше унесен в някакъв свой си свят.

— Попитах би ли могъл Фъргман да накара този хидра влек да работи?

— Ммм? О! Не вярвам — отговори Ърн неопределено.

— А ти би ли могъл?

— Какво?

— Би ли могъл да го накараш да работи?

— О, сигурно. Всичко опира само до тръби и налягане в крайна сметка. Хм.

Ърн още гледаше замислено парната каруца. Симони кимна красноречиво на сержанта, посочвайки му да се оттегли, и тогава се опита да осъществи умственото интерпланетарно пътуване, необходимо, за да го заведе до какъвто и да беше светът, в който се намираше Ърн.

Той също се опита да се загледа в каруцата.

— За колко време можете да свършите с всичко?

— Мммм?

— Попитах…

— Утре късно през нощта. Ако работим и тази нощ.

— Но тя ще ни трябва за следващата сутрин! Няма да имаме време да проверим дали работи!

— Ще проработи от първия път — каза Ърн.

— Наистина ли?

— Аз съм я построил. Знам всичко за нея. Ти знаеш всичко за саби, копия и такива неща. Аз пък знам за нещата, дето се въртят. Ще проработи от първия път.

— Добре. Е, аз имам и други неща, които трябва да свърша…

— Така.

Ърн остана сам в хамбара. Погледна замислено чука си, после и към желязната каруца.

Тук не знаеха да отливат правилно бронз. Желязото им беше жалко, просто жалко. А медта им? Беше ужасна. Изглежда можеха да правят стомана, която се натрошаваше при първия удар. С течение на годините Квизицията беше „очистила“ всички добри ковачи.

Той беше направил най-доброто, на което беше способен, но…

— Само не ме питайте за втория или третия път — тихичко каза той сам на себе си.