Тери Пратчет
Малки богове (20)

„Безименната Лодка“ се поклащаше в едно дере между скалите. Отвъд брега имаше ниска скала. Симони се покатери до нея, до мястото, където философите се бяха сгушили от вятъра.

— Познавам този район — каза той. — На няколко мили сме от селото, където живее един приятел. Единственото, което трябва да направим, е да изчакаме, докато настъпи нощта.

— Защо правиш всичко това? — попита Ърн. — Искам да кажа, какъв е смисълът?

— Чувал ли си някога за страната, наречена Истанция? — попита Симони. — Не беше много голяма. Нямаше нищо, което някой друг да поиска. Беше просто място, където живееха хора.

— Омниа я завладя преди петнайсет години — каза Дидактилос.

— Точно така. Моята страна — каза Симони. — Тогава бях само момче. Но няма да забравя. Нито пък другите. Съществуват много хора, които имат причина да мразят Църквата.

— Видях те да стоиш близо до Ворбис — каза Ърн. — Мислех си, че го пазиш.

— О, да, това правех — отвърна Симони. — Не искам някой друг да го убие, преди да го направя аз.

Дидактилос уви тогата си около себе си и потрепери.

Слънцето беше приковано към медния купол на небето. Брута дремеше в пещерата. В своя си ъгъл Ворбис се мяташе и въртеше.

Ом седеше и чакаше на входа на пещерата.

Чакаше с нетърпение.

Чакаше с ужас.

И те дойдоха.

Дойдоха изпод парчетиите камък и от цепнатините в скалата. Те изникнаха от пясъка, изпопадаха от трептящото небе. Въздухът се изпълни с гласовете им, слаби като шепот на комари.

Ом се наостри.

Езикът, който той говореше, не беше като езика на високите богове. Това трудно можеше да се нарече език въобще. То беше просто модулация на желания и апетити, без съществителни и с едва няколко глагола.

… Искаме…

Ом отговори: — Мой. Те бяха хиляди. Да, той беше по-силен, имаше вярващ, но те изпълваха небето като скакалци. Копнежът им се изля върху него с тежестта на горещо олово. Единственото предимство беше, че малките богове не споделят виждането за съвместна работа. Това беше лукс, който се появява с еволюцията.

… Искаме…

Мой!

Чуруликането се превърна във вой.

Но вие можете да вземете другия — каза Ом.

… Тъп, жесток, ограничен, затворен…

Знам, каза Ом. Но този е мой!

Психическият вик отекна из пустинята. Малките богове побегнаха.

С изключение на един.

Ом усещаше, че той не се беше блъскал в тълпата, а леко беше кръжал над парче побеляла на слънцето кост. Нищо не беше казал.

Той насочи вниманието си към него.

Ти. Мой!

Знам, каза малкият бог. Той познаваше речта, истинската божествена реч, макар че говореше така, сякаш всяка дума е била изчегъртана от ямата на паметта.

— Кой си ти? — попита Ом.

Малкият бог се размърда.

Някога имаше един град, каза малкият бог. И не само град. Империя от градове. Аз, аз, аз си спомням, че имаше канали и градини. Имаше езеро. Имаха плаващи градини по езерото, спомням си. Аз, аз. И имаше храмове. Такива храмове, за които ти можеш само да си мечтаеш. Големи пирамидални храмове, които стигаха до небето. Хиляди бяха принасяни в жертва. За още по-голямата слава.

На Ом му стана лошо. Това не беше просто малък бог. Това беше малък бог, който не винаги е бил малък…

Кой беше ти?

Имаше и храмове. Аз, аз, мен. Такива храмове, за каквито ти можеш само да мечтаеш. Големи пирамидални храмове, които стигаха до небето. Славата. Хиляди бяха принасяни в жертва. Мен. За по-голяма слава.

И имаше храмове. Мен, мен, мен. По-голяма слава. Такива храмове на славата, за които ти можеш да си мечтаеш. Големи пирамидални измислени храмове, които стигаха до небето. Мен, мен. Принесен в жертва. Сън. Хиляди бяха принесени в жертва. За мен за още по-голяма слава.

Ти си бил техният Бог? — успя да каже Ом.

Хиляди бяха принесени в жертва. За по-голямата слава.

Чуваш ли ме?

Хиляди принесоха в жертва на по-голяма сила. Мен, мен, мен.

Как се казваше? — изкрещя Ом.

— Казваше?

Над пустинята задуха горещ вятър и размести няколко песъчинки. Ехото от един изгубен бог беше отвято, като се премяташе по пътя, докато изчезна сред скалите.

Кой беше ти?

Отговор не последва.

Това е, което става, помисли си Ом. Да си малък бог беше лошо, с изключение на времето, когато почти не знаеш, че е лошо, защото тогава едва ли въобще знаеш нещо, но през цялото време имаше нещо, което може би беше само червеят на надеждата, знанието и вярата, че един ден може да си нещо повече от това, което си сега.

Но колко по-зле е да си бил бог и сега да си само димящ вързоп спомени, който се рее напред-назад из пясъците, направени от натрошените камъни на твоите храмове…

Ом се обърна и на крачета-пънчета влезе целенасочено в пещерата, докато не стигна до главата на Брута, и я побутна.

— Сст?

— Само проверявам дали още си жив.

— Фхлг.

— Добре.

Ом се затътри обратно до наблюдателния си пост при входа на пещерата.

Говореше се, че в пустинята има оазиси, но те никога не бяха два пъти на едно и също място. Пустинята не можеше да се картографира. Тя изяждаше картографите.

И лъвовете правеха същото. Ом си ги спомняше. Мършави, не като лъвовете в степта на Хоуондаланд. По-скоро вълк, отколкото лъв, по-скоро хиена, отколкото и това. Не бяха смели, а с някаква злобна, колеблива страхливост, която беше много по-опасна…

Лъвове.

— О, боже…

Той трябваше да намери лъвове.

Лъвовете пиеха.

Брута се събуди, когато следобедната светлина се влачеше през пустинята. В устата си имаше вкус на змия.

Ом го буташе по ходилото.

— Ставай, ставай, пропускаш най-хубавата част от деня.

— Има ли малко вода? — пресипнало попита Брута.

— Ще има. Само на пет мили оттук. Удивителен късмет.

Брута се изправи. Болеше го всеки мускул.

— Откъде знаеш?

Усещам я. Аз съм бог, да ти кажа.

— Ти каза, че можеш да надушваш само мозъци.

Ом изруга. Брута не забравяше нищо.

— По-сложно е от това — излъга Ом. — Довери ми се. Хайде, докато има още малко здрач. И не забравяй Господин Ворбис.

Ворбис се беше свил на кълбо. Той погледна към Брута с нефокусиран поглед, и се изправи като човек, който още спи, когато Брута му помогна.

— Мисля, че може да се е отровил — каза Брута. — Има морски животни с жила. И отровни корали. Той непрекъснато си движи устните, но не мога да разбера какво се опитва да каже.

— Доведи го — каза Ом. — Доведи го. О, да.

— Ти снощи искаше да го изоставя — каза Брута.

— Така ли? — попита Ом, черупката му — самата невинност. — Е, може би съм бил в Етиката. Променил съм си сърцето. Виждам, че има смисъл той да е с нас сега. Добрият, стар Ворбис. Вземи го.

Симони и двамата философи стояха на върха на канарата и гледаха през прегорелите ниви на Омниа към далечната скала на Цитаделата. Поне двама от тях гледаха.

— Дайте на мен лост и място, където да застана и аз ще смачкам това място като яйце — каза Симони, Докато водеше Дидактилос надолу по тясната пътека.

— Изглежда голяма — каза Ърн.

— Виждате ли проблясването? Онова там са вратите.

— Изглеждат масивни.

— Чудех се за лодката — рече Симони. — Начинът, по който се движеше. Нещо такова би могло да разбие вратите, не съм ли прав?

— Ще трябва да наводниш долината — каза Ърн.

— Искам да кажа, ако беше на колела.

— Ха да — саркастично отвърна Ърн. Денят се беше оказал много дълъг. — Да, ако имах ковачница и половин дузина ковачи и много помощ. Колела? Няма проблеми. Но…

— Ще трябва да видим какво можем да направим — каза Симони.

Слънцето беше на хоризонта, когато Брута, с ръка около раменете на Ворбис, стигна до следващия скалист остров. Беше по-голям от този със змията. Вятърът беше издялал камъните в мрачни, невероятни форми, подобни на пръсти. Имаше даже растения, втъкали се в цепнатините на скалата.

— Някъде има вода — каза Брута.

— Винаги има вода, даже и в най-лошите пустини — каза Ом. — Един, е, може би два инча дъжд на година.

— Подушвам нещо — каза Брута, а краката му престанаха да тъпчат пясъка и захрупаха по варовиковия сипей около каменните блокове — Нещо смрадливо.

— Вдигни ме над главата си.

Ом разгледа скалите.

— Така. А сега ме свали долу. И тръгни към онази скала, която изглежда като… която изглежда много неочаквано, наистина.

Брута се вгледа.

— Да, така изглежда — изграчи той, най-накрая. — удивително е като си помислиш, че е била издълбана от вятъра.

— Богът на ветровете има чувство за хумор — каза Ом. — Макар че е доста посредствено.

Близо до подстъпите на скалата с течение на годините бяха нападали огромни плочи, образувайки грапава купчина със сенчести отвори тук-таме.

— Онази миризма… — започна Брута.

— Може би животни идват да пият от водата — каза Ом.

Кракът на Брута се удари в нещо жълтеникавобяло, което отскочи настрани сред скалите с шум като от торба с кокосови орехи. В душната празна тишина на пустинята отекна силно.

— Какво беше това?

— Определено не беше череп — излъга Ом. — Не се безпокой…

— Навсякъде има кости!

— Е и? Ти какво очакваше? Това е пустиня! Хората умират тука! Това е много популярно занимание по тези места!

Брута вдигна една кост. Той беше, както добре знаеше, глупав. Но хората не си глозгаха сами костите след като умрат.

— Ом…

— Тук има вода! — извика Ом. — Ние се нуждаем от нея! Но… може би съществуват един-два проблема.

— Какви проблеми?

— Като при естествените опасности!

— Като например…?

— Ами, нали знаеш лъвовете? — отчаяно попита Ом.

— Тук има лъвове?

— Ами… малко.

— Малко лъвове?

— Само един лъв.

— Само един…

— … по принцип самотно създание. Най-страшни са старите мъжкари, които са изтиквани в най-неприветливите райони от по-младите си съперници. Те са зли по нрав, коварни и в крайна нужда губят всякакъв страх от човека…

Споменът избледня, като отпусна гласните струни на Брута.

— Такъв ли е и този? — довърши Брута.

— Въобще няма да ни забележи, щом се нахрани — рече Ом.

— Да?

— Те заспиват.

— След като се нахранят…?

Брута обърна поглед към Ворбис, който беше проснат до една скала.

— Нахранен? — повтори той.

— Това ще бъде добро дело — каза Ом.

— За лъва — да! Ти искаш да използваме него като примамка?

— Той няма да оцелее в пустинята. Освен това е причинил много повече злини на хиляди хора. Ще умре за добра кауза.

— Добра кауза?

— На мен ми харесва.

Чу се ръмжене, някъде откъм канарите. Не беше високо, но беше звук със сила в него. Брута отстъпи назад.

— Ние не хвърляме хора на лъвовете ей-така!

— Той го прави.

— Да. Но аз не.

— Добре, ще се качим върху някоя от плочките и когато лъвът започне да го яде, можеш да му разбиеш главата с камък. Може би ще се отърве само с ръка или крак по-малко. Въобще няма да усети, че му липсва.

— Не! Не можеш да причиниш това на хората, само защото са безпомощни!

— Знаеш ли, не се сещам за по-подходящ момент?

Чу се ново ръмжене откъм скалистата купчина. Звучеше по-близо.

Брута погледна отчаяно надолу към разпилените кости. Сред тях, полускрита сред останките, имаше сабя. Беше стара и не добре направена и ерозирала от пясъка. Той я вдигна предпазливо за острието.

— Другия край — каза Ом.

— Знам!

— Можеш ли да я използваш?

— Не знам!

— Наистина се надявам, че схващаш бързо.

Лъвът се появи. Бавно.

Пустинните лъвове, знае се, не са като лъвовете от степта. Те са били там и тогава, когато голямата пустиня е била зелена гора^[1]. После е имало един период от време, когато са се излежавали през по-голямата част от деня, изглеждали са величествени, помежду редовните хранения с кози^[2]. Но гората се превърнала в шубрак, шубракът се превърнал в, ами, по-беден шубрак, а козите, хората и, в крайна сметка, дори и градовете, се изнесли.

Лъвовете останали. Винаги се намира нещо, което да изядеш, стига да си достатъчно гладен. На хората все още им се налагаше да прекосяват пустинята. Имаше гущери. Имаше и змии. Не че беше кой знае каква екологична ниша, но лъвовете се държаха за нея като неумолимата смърт, което беше точно това, което се случваше на повечето хора, срещнали пустинен лъв.

Някой вече беше срещнал този.

Гривата му беше сплъстена. Стари белези от рани кръстосваха кожата му. Той се помъкна към Брута като задните му крака се влачеха безполезни.

— Ранен е — каза Брута.

— О, добре. А и има сума ти ядене по него — каза Ом. — Малко е жилаво, но…

Лъвът рухна, а гръдният му кош се надигаше като скара за препечен хляб. Копие стърчеше от хълбока му. Мухи, които винаги могат да намерят нещо за ядене в пустинята, летяха на рояк над него.

Брута остави сабята. Ом заби глава в черупката си.

— О, не — промърмори той. — Двайсет милиона души на тоя свят и единственият, който вярва в мен, е самоубиец…

— Не можем просто да го оставим — каза Брута.

— Можем. Можем. Това е лъв. Лъвовете ги оставят сами.

Брута коленичи. Лъвът отвори едно гурелясало жълто око, твърде немощен, даже да го ухапе.

— Ти ще умреш, ти ще умреш. Няма да намеря никой друг, който да вярва в мен тук…

Брутовите познания по анатомия на животните бяха елементарни. Макар че някои от инквизиторите притежаваха завидни познания за вътрешностите на човешкото тяло, които са недостъпни за всички онези, на които не е позволено да го отварят, докато още работи, на лекарствата като такива се гледаше с лошо око в Омниа. Но някъде, във всяко село, имаше по някои, които официално не наместваше кости и който не знаеше някои неща за определени растения, и който не попадаше в ръцете на Квизицията поради крехката благодарност на пациентите си. А всеки селянин научаваше това-онова. Силният зъбобол може да прегори всичко освен у най-силните във вярата.

Брута сграбчи дръжката на копието. Лъвът изръмжа, когато той го раздвижи.

— Можеш ли да говориш с него? — попита Брута.

— Това е животно.

— И ти си животно. Би могъл да се опиташ да го успокоиш. Защото, ако се развълнува…

Ом се отдаде на съсредоточаване.

Всъщност, съзнанието на лъва не съдържате нищо друго, освен болка — една разпростираща се мъглявина, която побеждаваше дори и нормалния, първичен глад. Ом се опита да обгради болката, да я накара да се отмести… и да не мисли за това какво ще се случи, ако стане. Както изглеждаше, лъвът не беше ял дни наред.

Лъвът изръмжа, когато Брута измъкна острието на копието.

— Омнианско — рече той. — Не е стояло там дълго. Сигурно е срещнал войниците по пътя им към Ефеб. Трябва да са минали наблизо.

Той откъсна още едно парче от робата си и се опита да изчисти раната.

— Ние искаме да го изядем, а не да го излекуваме! — извика Ом. — За какво мислиш? Да не мислиш, че ще ти бъде благодарен?

— Той искаше да му се помогне.

— А скоро ще поиска да-бъде нахранен, помислил ли си за това?

— Той ме гледа трогателно.

— Сигурно никога не е виждал едноседмичната си храна да се разхожда на два крака наоколо му.

Това не беше вярно, разсъждаваше Ом. Брута губеше тегло като айсберг тук в пустинята. Това го държеше жив! Момчето беше двукрака камила.

Брута заскърца към скалистата купчина, черепи и кости шаваха под краката му. Каменните блокове образуваха лабиринт от полуотворени тунели и пещери. Съдейки по миризмата, лъвът живееше там от дълго време, а и изглежда доста често бе боледувал.

Той се вгледа известно време в най-близката пещера.

— Какво толкова очарователно има в една лъвска бърлога? — попита Ом.

— Начинът, по който до нея водят стъпала, струва ми се — отвърна Брута.