Тери Пратчет
Малки богове (2)

След двайсет минути Брута се успокои. Гласовете, тръбящи сетивно зло, сякаш бяха изчезнали.

Той продължи да се занимава с пъпешите си. Чувстваше, че тях може да разбира. Пъпешите изглеждаха далеч по-разбираеми от повечето неща.

— Ей, ти!

Брута се изправи.

— Не те чувам, гаден дух такъв! — рече той.

— О, чуваш ме и още как, момче. Така, сега това, което искам да направиш, е…

— Запушил съм си ушите!

— Отива ти. Отива ти. Така приличаш на ваза. Сега…

— Аз си тананикам! Тананикам си!

Брат Прептил, учителят по музика, бе описал гласа на Брута, сравнявайки го с гласа на разочарован лешояд, който пристига твърде късно при трупа на магарето. Хоровото пеене беше задължително за послушниците, но след много молби от страна на Брат Прептил, Брута бе получил специално разрешение да бъде освободен. Видът на голямото му, кръгло лице, изкривено от усилието да угоди, беше много лош, но това, което беше още по-лошо, бе да чуе човек гласа му, определено мощен и изпълнен с преднамерено убеждение, и който се мяташе напред-назад по тона, без нито веднъж да го уцели както трябва.

В замяна на това беше получил Допълнително Пъпеши.

Горе, в молитвените кули ято гарги отлетя бързешком.

След пълното изпълнение на „Той Тъпче Нечестивците с Копита от Нажежено Желязо“, Брута отпуши уши и се осмели да се заслуша.

Ако не се брои далечният протест на гаргите, наоколо цареше тишина.

Проработи. Довери се на Бога, казваха. И той винаги го беше правил. Докъдето се простираше назад паметта му.

Той си взе мотиката и се упъти облекчено назад към пълзящите стъбла.

Острието на мотиката тъкмо щеше да се забие в земята, когато Брута видя костенурката.

Беше малка, в основни линии жълта и покрита с прах. Черупката ѝ беше много лошо нащърбена. Имаше едно малко мънистено око — другото се бе изгубило в някоя от хилядите опасности, съпътстващи всяко бавно движещо се същество, което живее на един инч от земята.

Той се огледа. Градините бяха изцяло вътре на територията на храма, оградени от високи стени.

— Как влезе тук, малко животинче? — попита той. — Да не би да си прелетяло?

Костенурката се облещи срещу него с единственото си око. Брута изпита известна носталгия по дома. По пясъчните хълмове на родното му място имаше костенурки в изобилие.

— Бих могъл да ти дам малко маруля — рече Брута. — Но, струва ми се, че на костенурките не е разрешено да влизат в градините. Ти не си ли вредител?

Костенурката продължи да се блещи. На практика нищо не може да се блещи така, както костенурката.

Брута се почувства длъжен да направи нещо.

— Има грозде — каза той. — Може би не е грях да ти дам едно зърно. Какво ще кажеш за малко грозде, малка костенурке?

— А ти какво ще кажеш да бъдеш най-отвратителното нещо в най-дълбоката яма на ада? — отговори костенурката.

Гаргите, които бяха отлетели за по-сигурно на най-външните стени, литнаха отново при изпълнението на „Пътят на Неверника е Гнездо от Бодли“.

Брута отвори очи и отново си отпуши ушите.

Костенурката каза:

— Още съм тук.

Брута се поколеба.

Осени го мисълта, макар и много бавно, че демоните и злите духове, които блудстват нощем с мъже, не се появяват под формата на малки стари костенурки. Не би имало кой знае какъв смисъл. Дори и Брат Намрод щеше да се съгласи, че ако е думата за буйна еротика, човек би могъл да се справи далеч по-добре и сам, отколкото една едноока костенурка.

— Не знаех, че костенурките могат да говорят — рече той.

— Не могат — отвърна костенурката. — Чети по устните ми.

Брута се вгледа по-отблизо.

— Ти нямаш устни — каза той.

— Не, нито нормални гласни струни — съгласи се костенурката. — Правя го направо в главата ти, схващаш ли?

— Глупости!

— Ти действително разбираш, нали?

— Не.

Костенурката завъртя единственото си око.

— Трябваше да се сетя. Е, няма значение. Не трябва да си губя времето с градинари. Иди и ми доведи най-главния, веднага.

— Най-главния? — попита Брута. Той закри устата си с ръка. — Нямаш предвид … Брат Намрод?

— Кой е той? — попита костенурката.

— Началникът на послушниците!

— О, Боже мои, Аз! — рече костенурката. — Не — продължи тя, като напевно имитираше гласа на Брута, — нямам предвид началника на послушниците. Имам предвид Старшия Свещеник, или както там се нарича. Предполагам, че има такъв?

Брута кимна тъпо.

— Старши Свещеник, така ли? — каза костенурката. — Старши. Свещеник. Старши свещеник.

Брута кимна отново. Знаеше, че съществува Старши Свещеник. Само че проблемът беше в това, че ако все пак можеше горе-долу да обхване йерархичната структура, която делеше собствената му особа от Брат Намрод, то той беше абсолютно неспособен да измисли нещо сериозно по въпроса за каквато и да било връзка между Брута послушника и Ценобиарха. Теоретично погледнато той съзнаваше, че трябва да има такава връзка, че съществува огромна канонична структура, в която Старшият Свещеник е най-отгоре, а Брута — непоклатимо най-отдолу, но гледаше на нея по същия начин, както амебата може да гледа на процеса на еволюцията по целия път, който дели нея и, да кажем, един заклет експерт-счетоводител. По цялата верига до върха липсваха звена.

— Не мога да ида и да повикам … — Брута се поколеба. Дори самата мисъл да говори с Ценобиарха го накара да онемее от ужас. — Не мога да помоля никого да помоли Върховния Ценобиарх да дойде и да говори с костенурка!

— Да се превърнеш в кална пиявица и да изсъхнеш в огъня на възмездието, дано! — изпищя костенурката.

— Няма защо да проклинаш — рече Брута.

Костенурката заподскача яростно нагоре-надолу.

— Това не беше проклятие! Това беше заповед! Аз съм Великият Бог Ом!

Брута премигна.

После каза:

— Не, не си. Виждал съм Великия Бог Ом — той размаха ръка, описвайки формата на светите рога, много добросъвестно при това, — а той не е във формата на костенурка. Явява се като орел, или лъв, или пък мощен бик. Има статуя в Големия Храм. Висока е седем лакътя. Има си бронз по нея и каквото трябва там. Тъпче неверниците. Не можеш да тъпчеш неверниците като си костенурка. Искам да кажа, единственото, което можеш да направиш, е да ги погледнеш многозначително. Има рогове от истинско злато. Там, където живеех по-рано, имаше статуя, висока един лакът, беше в съседното село, и тя също беше на бик. Ето защо знам, че ти не си Великият Бог — направи знака на светите рога — Ом.

Костенурката притихна.

— Колко говорещи костенурки си срещал? — попита тя саркастично.

— Не знам — отговори Брута.

— Какво искаш да кажеш с това „не знам“?

— Ами, те може всички да говорят — внимателно започна Брута, демонстрирайки точно тази индивидуална логика, която му беше докарала Допълнителните Пъпеши. — Те просто може да не казват нищо, когато аз съм там.

— Аз съм Великият Бог Ом — каза костенурката, със заплашителен и неизбежно нисък глас, — и много скоро ти ще бъдеш много нещастен свещеник. Иди го доведи.

— Послушник — каза Брута.

— Какво?

— Послушник, не свещеник. Мен няма да ме направят …

— Доведи го!

— Но аз мисля, че Ценобиархът никога не идва в зеленчуковата градина — каза Брута. — Съмнявам се, че той даже знае какво е пъпеш.

— Това не ме интересува — каза костенурката. — Доведи го сега или земята ще се разтрепери, луната ще стане като кръв, малария и циреи ще нападнат човечеството и злини разни ще настъпят. Наистина го мисля — добави тя.

— Ще видя какво мога да направя — рече Брута, като заотстъпва назад.

— При това съм много сдържан, като се вземат предвид обстоятелствата! — изкрещя костенурката след него. — Не пееш лошо, да ти кажа! — добави тя, като размисли. — Чувала съм и по-лошо! — докато мърлявото расо на Брута изчезна през портата. — Напомня ми за времето, когато вилнееше чумата в Псевдополис — тихо рече тя, докато стъпките отмираха. — Какви стонове и скърцане на зъби имаше тогава, приказка. — Тя въздъхна. — Славни дни! Славни дни!

Мнозина чувстват, че са призвани за монашеството, но това, което наистина чуват, е един вътрешен глас, който им казва:

— Това е работа на закрито без физическо натоварване. Нали не искаш да си орач като баща си?

Докато Брута не просто вярваше. Той наистина Вярваше. Такова нещо обикновено е смущаващо, когато се случи в богобоязливо семейство, но всичко, което имаше Брута, беше неговата баба, а тя също Вярваше. Тя вярваше така, както желязото вярва в метала. Беше от онзи тип жени, от които се ужасява всеки поп в паството; от онези, които знаят всички псалми, всички служби. В Омнианската църква жените се допускаха в храма само от немай-къде и трябваше да пазят абсолютно мълчание, добре прикрити в собственото им отделение зад амвона, за да не би зърването на половината от човешкия род да накара мъжките членове на паството да чуят гласове, не по-различни от онези, които тормозеха Брат Намрод през всеки един час от денонощието. Проблемът беше, че бабата на Брута притежаваше такава индивидуалност, която може да се проектира през лист оловна ламарина, и дълбока набожност със силата на диамантен свредел.

Ако се беше родила мъж, Омнианството щеше да намери Осмия си Пророк доста по-рано, отколкото очакваше. Но така, както стояха нещата, тя организираше почистването на храма, лъскането на статуите и пребиването с камъни на заподозрените прелюбодейци и то с ужасяваща ефективност.

И така Брута растеше със сигурното и неоспоримо знание за Великия Бог Ом. Брута растеше знаейки, че очите на Ом са непрекъснато върху него, особено на такива места като клозета, и че демони го дебнат от всички страни и че единственото, което ги държи настрана, е силата на неговата вяра, както и тежестта на бабиния му бастун, който в редките случаи, когато не се използваше, стоеше зад вратата. Той можеше да каже наизуст всеки един стих от седемте Книги на Пророците, а така също и всяка една Божа Заповед. Знаеше всички Закони и Песни. Особено Законите.

Омнианците бяха Богобоязливи хора.

Имаше много неща, от които да се боят.

Стаята на Ворбис беше в горната Цитадела, което беше необичайно за обикновен дякон. Не беше молил за нея. Той рядко трябваше да моли за нещо. Съдбата си има собствен начин да бележи.

Освен това го посещаваха някои от най-могъщите мъже в Църковната йерархия.

Е, разбира се, не шестимата Върховни свещеници, нито пък самият Ценобиарх. Те не бяха чак толкова важни. Те бяха просто на върха. Хората, които действително управляват организациите, обикновено се намират няколко нива по-надолу, където все още е възможно да се свърши работа.

Хората обичаха да бъдат приятели с Ворбис, главно поради гореспоменатите умствени способности, които им подсказваха, по възможно най-деликатния начин, че не биха искали да бъдат негови врагове.

Двама от тях седяха сега при него. Те бяха Генерал Йам Фри’ит, който, каквото и да казват официалните регистри, беше човекът, управляващ по-голямата част от Божествения Легион, и Епископ Друнах, секретар на Йамския Конгрес. Хората може и да не мислят, че това е кой знае колко влиятелен пост, но това означава, че никога не са били протоколни секретари на среща между леко глухи старци.

Всъщност нито един от двамата не беше там. Те не говореха с Ворбис. Това беше една от ОНЕЗИ среши. Много хора не говореха с Ворбис и правеха всичко възможно, за да не се срещнат с него. Някои от абатите от най-отдалечените манастири неотдавна бяха привикани в Цитаделата, като бяха пропътували тайно дори по цяла седмица през лъкатушни местности, само и само със сигурност да не се присъединят към призрачните сенки, които посещаваха стаята на Ворбис. През последните няколко месеца Ворбис очевидно беше имал почти толкова посетители, колкото и Човекът в Желязната Маска.

Нито пък говореха. Но ако наистина СА БИЛИ там, и ако СА ВОДИЛИ някакъв разговор, той би протекъл така:

— А сега, — рече Ворбис — проблемът с Ефеб.

Епископ Друнах сви рамене.^[1]

— Казват, че е несъществен. Не представлява никаква заплаха.

Двамата мъже погледнаха към Ворбис — човек, който никога не повишаваше глас. Беше много трудно да се разбере какво мисли той, често пъти дори и след като ти го е казал.

— Наистина ли? Дотук ли стигнахме? — попита той. — Не представлява никаква заплаха? След всичко, което сториха на горкия Брат Мърдък? А обидите към Ом? Това не трябва да остане така. Какво предлагате да бъде направено?

— Стига толкова война — рече Фри’ит. — Те се бият като луди. Не. Изгубихме вече твърде много.

— Те имат силни богове — каза Друнах.

— И още по-добри лъкове — каза Фри’ит.

— Няма друг Бог освен Ом — каза Ворбис, — Това, което Ефебианците вярват, че почитат, не са нищо друго освен джини и демони. Ако въобще може да бъде наречено почитане. Виждали ли сте това?

Той побутна напред свитък хартия.

— Какво е това? — предпазливо попита Фри’ит.

— Лъжа. Една история, която не съществува и никога не е съществувала… не… нещата… — Ворбис се поколеба, като се опитваше да си спомни една дума, която много отдавна беше излязла от употреба, — … като … приказките, които се разказват на децата, когато са твърде малки… думи, които хората използват, за да кажат… ъ-ъ…

— О! Игра — рече Фри’ит. Погледът на Ворбис го прикова към стената.

— Ти знаеш за тези неща?

— Аз… когато веднъж пътувах в Клач… — запъна се Фри’ит. Той видимо се окопити. Беше командвал сто хиляди души в битка. Не заслужаваше това.

Установи, че не смее да погледне Ворбис в лицето.

— Те танцуват танци — немощно каза той. — По светите им празници. Жените носят звънци по … И пеят песни. Всичко от първите дни на световете, когато боговете…

Той заглъхна.

— Беше отвратително — рече той. Щракна с кокалчетата на пръстите си — нещо, което правеше по навик, винаги когато беше разтревожен.

— В тази има техни богове — каза Ворбис. — Хора в маски. Можете ли да си го представите? Те имат бог на виното. Един стар пияница! А хората казват, че Ефеб не представлявал заплаха! А това…

Той хвърли още едно, по-дебело руло хартия върху масата.

— Това е далеч по-зле. Защото докато те почитат измислени богове по грешка, грешката им е в избора на боговете, а не в почитането. Но това…

Друнах го огледа предпазливо.

— Вярвам, че има и други преписи, дори и в Цитаделата — каза Ворбис. — Този принадлежеше на Сашо. Струва ми се, че ти ми го препоръча на служба, Фри’ит?

— Той винаги ми е правил впечатление като интелигентен и енергичен млад човек — отвърна генералът.

— Но предател — каза Ворбис, — и сега получава справедливото си възмездие. Може само да се съжалява, че не можахме да го накараме да ни каже имената на приятелите си еретици.

Фри’ит се бореше с внезапната вълна на облекчение. Погледът му срещна този на Ворбис.

Друнах наруши мълчанието.

— De Chelonian Mobile — високо каза той. — „Костенурката се Движи“. Какво означава това?

— Дори само ако ти кажа, това може да изложи душата ти на риска от хиляда години в ада — отвърна Ворбис. Погледът му още не изпускаше Фри’ит, който сега гледаше неподвижно в стената.

— Мисля, че това е риск, който много внимателно бихме могли да поемем — каза Друнах.

Ворбис сви рамене.

— Авторът твърди, че светът… се движи из бездната върху гърба на четири огромни слона — каза той.

Устната на Друнах увисна.

— Върху гърба? — попита той.

— Така се твърди — отговори Ворбис, с поглед все още върху Фри’ит.

— А те върху какво стоят?

— Авторът казва, че стоят върху черупката на огромна морска костенурка — каза Ворбис.

Друнах се ухили нервно.

— А тя върху какво стои? — попита той.

— Не виждам какъв е смисълът да се разсъждава върху какво стои тя — сряза го Ворбис, — след като всичко това не съществува!

— Разбира се, разбира се — бързо каза Друнах. — Това беше само напразно любопитство.

— Като повечето любопитство — рече Ворбис. — То води съзнанието но спекулативни пътища. И въпреки това човекът, който е написал това, си ходи жив и здрав на свобода в Ефеб, сега, в този момент.

Друнах хвърли бърз поглед към свитъка.

— Той пише тук, че е бил на кораб, който е плавал до някакъв остров на ръба, и че е погледнал отвъд и…

— Лъжи — спокойно каза Ворбис. — А даже и да не бяха лъжи, това не би имало никакво значение. Истината лежи във, а не отвъд. В думите на Великия Бог Ом, както са достигнали до нас чрез устата на избраните от него пророци. Очите ни могат да ни излъжат, но нашият Бог — никога.

— Но…

Ворбис погледна към Фри’ит. Генералът се потеше.

— Да? — попита той.

— Ами… Ефеб. Място, където лудите имат луди идеи. Всеки го знае. Може би най-мъдрият ход е да ги оставим да се пържат в собственото си безумие.

Ворбис поклати глава:

— За нещастие, дивите и необуздани идеи притежават обезпокоителната склонност да се разпространяват и да се закрепват.

Фри’ит трябваше да признае, че това е вярно. От опит знаеше, че верните и очевидни идеи, като например, неоспоримата мъдрост и преценка на Великия Бог Ом, за много хора бяха толкова неразбираеми, че на практика трябваше да ги убиеш, преди да открият грешката в мисленето си, докато опасните, неясни и погрешни идеи често имаха такава притегателна сила за някои хора, че те — той замислено потърка някакъв белег от рана — се криеха горе в планините и те замеряха с камъни, докато не ги накараш да се предадат от глад. Те по-скоро биха умрели, отколкото да видят здравия разум. Фри’ит го беше видял в най-ранна възраст. Беше разбрал, че здравият разум е в това да не умреш.

— Какво предлагате? — попита той.

— Църковният Съвет иска да преговаря с Ефеб — каза Друнах. — Знаете, че трябва да организирам делегация, която да тръгне утре.

— С колко войници? — попита Ворбис.

— Само охрана. В края на краищата, гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Фри’ит.

— Гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Ворбис. Прозвуча като многословна клетва. — А веднъж като влезете…?

Фри’ит искаше да каже: „Говорил съм с началника на Ефебианския гарнизон, а си мисля, че е човек на честта, макар че, разбира се, той всъщност е един презрян неверник и стои по-ниско и от червеите.“ Но това не беше нещо, което — той го чувстваше — е мъдро да се каже на Ворбис.

Вместо това той каза:

— Ще бъдем нащрек.

— Можем ли да ги изненадаме?

Фри’ит се поколеба.

— Ние? — попита той.

— Аз ще водя отряда — каза Ворбис. Последва мигновена размяна на погледи между него и секретаря. — Аз… бих искал да бъда далеч от Цитаделата за известно време. Смяна на въздуха. Освен това, не бива да оставяме Ефебианците да си мислят, че заслужават вниманието на върховен член на Църквата. Просто си мислех за възможностите, ако ни провокират…

Нервното щракане с пръсти на Фри’ит беше като плющене на камшик.

— Дали сме им дума…

— Не може да има помирение с неверниците — каза Ворбис.

— Но има практически съображения — каза Фри’ит толкова остро, колкото се осмеляваше. — Дворецът на Ефеб е лабиринт. Знам това. Има капани. Никой не може да влезе вътре без водач.

— А как влиза водачът? — попита Ворбис.

— Предполагам, че сам се води — отвърна генералът.

— От опит знам, че винаги има и друг начин — каза Ворбис. — Във всичко, винаги има и друг начин. Който Бог ще покаже, когато му дойде времето, можем да бъдем сигурни в това.

— Определено нещата биха били по-лесни, ако в Ефеб липсва стабилност — каза Друнах. — Той наистина крие определени… елементи.

— И ще бъде портата към целия бряг по Часовниковата стрелка — каза Ворбис.

— Е…

— Първо Джел, а след това Тсорт — каза Ворбис.

Друнах се опита да не види изражението на Фри’ит.

— Наш дълг е — каза Ворбис. — Наш свещен дълг. Не можем да забравим горкия Брат Мърдък. Той беше невъоръжен и сам.

Огромните сандали на Брута шляпаха послушно по настлания с каменни плочи коридор към голата килия на Брат Намрод.

Опитваше се да състави съобщения наум. Господарю, има една костенурка, която казва … Господарю, тази костенурка иска… Господарю, знаеш ли, чух от тази костенурка в пъпешите, че…

Брута никога не би се осмелил да мисли за себе си като за пророк, но имаше проницателната идея за изхода от всеки един разговор, който започва по този начин.

Много хора смятаха, че Брута е идиот. Той приличаше на такъв, като се почне от кръглото му открито лице, та се стигне чак до патравите му крака и изкривените навътре глезени. Освен това той имаше навика да мърда устни, докато мисли дълбоко, като че ли преговаряше всяко изречение. А беше така, защото точно това правеше. Мисленето не беше нещо, което се удаваше лесно на Брута. Повечето хора мислят автоматично, мисълта танцува из мозъка им, както статично електричество през облак. Поне на него така му се струваше. Докато той трябваше да конструира мислите си част по част на почивки, като някой, който строи стена. Краткият жизнен път на някой, комуто се подиграват, че има тяло като варел и крака, които създават усещането, че са готови да побегнат в противоположни посоки, му бяха оставили силната склонност да обмисля много внимателно всичко, което каже.

Брат Намрод лежеше проснат на пода пред статуя на Ом, Който Тъпче Безбожниците, с пръсти в ушите. Гласовете отново го безпокояха.

Брута се прокашля. Прокашля се отново.

Брат Намрод вдигна глава.

— Брат Намрод? — каза Брута.

— Какво?

— Ъ … Брат Намрод?

— Какво?

Брат Намрод отпуши уши.

— Да? — рече раздразнено.

— Хм. Има нещо, което трябва да видите. В. В градината. Брат Намрод?

Началникът на послушниците се изправи и седна. Лицето на Брута представляваше пламнал образ на безпокойството.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брат Намрод.

— В градината. Трудно е да се обясни. Хм. Открих… откъде идват гласовете, Брат Намрод. И нали ти каза да се погрижа да те уведомя.

Старият свещеник изгледа Брута свирепо. Но ако някога някъде е съществувал безхитростен или човек без каквато и да била изтънченост на възприятията, то това беше Брута.