Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на диска (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Small Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77гласа)

Информация

Сканиране
aleks(2008)
Разпознаване и корекция
Борис Иванов(2008)

Издание:

Тери Пратчет. Малки богове

Английска. Първо издание

Издателска къща Вузев, София, 1996

Преводач: Мирела Христова

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954-422-039-9

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Малки богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Малки богове
ПоредицаСветът на диска
АвторТери Пратчет
ГероиБрута
Ом
МестоположениеОмниа
Ефеб
Мотивирелигия, философия
Поредна книгатринайсета
ISBNISBN 954-422-068-2 (Вузев); ISBN 978-954-422-129-4 (Artline Studios)

Малки богове (на английски: Small Gods) е заглавието на роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е издадена през 1992 г. и е една от тези книги от поредицата, в които главните герои не участват в друг роман като такива.

В романа се описва появяването на бог Ом и неговите отношения с пророка му, преобразителят Брута. В процес на развитието на действието Пратчет пародира с религията, религиозните хора и действия, както и с ролята на религията в политическия живот. Героят Ворбис е интересен за всеки, който се интересува от религиозната институция, ереси и общуването между бог и човек. Ворбис има репутацията на човек докоснат от "провидението" и на един от най-набожните хора в страната Омниа, но в края на романа читателят разбира, че единственото, в което той вярва е самият той.

Не е ясно кога точно се развива действието в книгата спрямо това в останалите от поредицата, дали 100 години по-рано, в настоящето или в бъдещето. Тери Пратчет никога не е разбулил тази мистерия, така че това остава неясно.

Брута пълзеше напред, като държеше нестабилно Ворбис с една безжизнена ръка. Не смееше да спре. Баба му щеше пак да го удари. А и Учителят Намрод беше тук, като ту се появяваше, ту изчезваше от погледа му.

— Наистина съм разочарован от теб, Брута. Ммм?

— Искам… вода…

— … вода — каза Намрод. — Осланяй се на Великия Бог.

Брута се съсредоточи. Намрод изчезна.

— Великият Бог? — каза той.

Някъде там имаше сянка. Пустинята не можеше да продължава вечно.

 

 

Слънцето залязваше бързо. Известно време, Ом знаеше това, горещината щеше да струи от пясъка и собствената му черупка щеше да я запази, но това скоро щеше да премине и тогава щеше да последва горчивата пустинна нощ.

Вече се появяваха звезди, когато той откри Брута.

Беше изпуснал Ворбис малко по-настрани.

Ом се примъкна до ухото на Брута.

— Ей!

Никакъв звук и никакво движение. Ом ръгна леко Брута в главата, после погледна към напуканите устни.

Зад себе си чу шум от кълване.

Скалби изследваше Брутовите пръсти на краката, но проучванията ѝ бяха прекъснати, когато една костенурча челюст се сключи около крака ѝ.

— Аз стар уу, опеле ууг!

Скалби се оригна от ужас и се опита да отлети, но една целенасочена костенурка, увиснала на един крак, ѝ попречи да го стори. Ом полетя с нея, подскачайки по пясъка, няколко стъпки, преди да я пусне.

Опита се да се изплюе, но устните на костенурките не са предназначени за това.

— Мразя всички птици — каза той във вечерния въздух.

Скалби го наблюдаваше укорно от върха на една дюна. Тя напери купчината си мазни пера с изражението на някой, който е готов да чака цяла нощ, ако е необходимо. Колкото е необходимо.

Ом допълзя обратно при Брута. Е, все още дишаше.

Вода…

Богът помисли малко. Да порази живата скала. Това беше един от начините. Да накара вода да потече… никакъв проблем. Това беше само въпрос на молекули и вектори. Водата имаше естествената склонност да тече. Просто трябва да се погрижиш тя да потече тук, а не там. Никакъв проблем за един бог във върхово състояние.

Как се прави това от гледна точка на костенурката?

Костенурката се довлече до дъното на дюната и после повървя нагоре-надолу няколко минути. Най-накрая избра място и започна да копае.

 

 

Това не беше справедливо. Преди беше жестоко горещо. Сега замръзваше от студ.

Брута отвори очи. Пустинни звезди, ослепително бели, го гледаха отгоре. Езикът му сякаш изпълваше цялата му уста. Така, какво беше сега…

Вода.

Той се преобърна. Преди имаше гласове в главата му, а сега имаше гласове извън главата му. Бяха слаби, но определено бяха там, и отекваха тихо над осветените от луната пясъци.

Брута изпълзя с мъка към подножието на дюната. Там имаше купчина. Всъщност, имаше няколко купчини. Приглушеният глас идваше от една от тях. Той се примъкна още по-близо.

В купчината имаше дупка. Някъде далече под земята някой ругаеше. Думите бяха неясни, тъй като отекваха напред назад по тунела, но най-общият ефект не можеше да бъде сбъркан.

Брута се стовари тежко на земята и загледа.

След няколко минути нещо се раздвижи в отвора на дупката и се появи Ом, покрит с нещо, което, ако това не беше пустиня, Брута би нарекъл кал.

— О, ти ли си — каза костенурката. — Откъсни си малко от робата и ми я подай.

Като насън, Брута се подчини.

— Никак не е лесно да се обърнеш там долу — рече Ом. — Да знаеш.

Той взе парцала със зъби, внимателно се оттегли назад и изчезна надолу в дупката. След няколко минути се върна, като продължаваше да влачи парцала.

Беше прогизнал. Брута остави течността да капе в устата му. Тя имаше вкус на кал, пясък и на евтина кафява боя, а и леко на костенурка, но той би изпил цял галон от нея. Би могъл и да плува в язовир от нея.

Той откъсна още едно парче, което Ом да свали долу.

Когато Ом отново се появи, Брута беше коленичил до Ворбис.

— Шестнайсет крачки дълбочина! Шестнайсет скапани крачки! — изкрещя Ом. — Не я прахосвай за него! Още ли не е умрял?

— Има треска.

— В цялото ни нещастие само той липсва!

— Ние все още го водим в Омниа.

— Ти си мислиш, че ще стигнем дотам? Без храна? Без вода?

— Но ти намери вода. Вода в пустинята.

— В това няма никакво чудо — отвърна Ом. — Близо до брега е дъждовният сезон. Потоци. Вади. Пресъхнали речни корита. Получаваш вода — добави той.

— На мен ми звучи като чудо — изграчи Брута. — Само защото можеш да го обясниш, не означава, че пак не е чудо.

— Е, там долу няма храна, от мен да го знаеш — каза Ом. — Няма нищо за ядене. Нищо и в морето, ако отново успеем да го намерим. Познавам пустинята. Скалисти хребети, които трябва да заобиколиш. Всичко те отклоняла от пътя ти. Дюни, които се местят през нощта… лъвове… други неща…

… богове.

— Какво искаш да направим тогава? — попита Брута. — Ти каза по-добре живи, отколкото мъртви. Искаш ли да се върнем в Ефеб? Там ще бъдем известни, ти как мислиш?

Ом мълчеше.

Брута кимна.

— Донеси още вода, тогава.

 

 

По-добре беше да се пътува през нощта, с Ворбис — на едното рамо и Ом под другата ръка.

По това време на годината…

… блясъкът в небето ей там е Аврора Корсалис, централните светлини, където магическото поле на Света на Диска непрекъснато се разрежда сред върховете на Кори Селести, централната планина. А по това време на годината слънцето се издига над пустинята в Ефеб и над морето в Омниа, така че, дръж централните светлини отляво и залязващото слънце зад гърба…

— Ходил ли си някога в Кори Селести? — попита Брута.

Ом, който клюмаше в студа, се стресна и се събуди.

— Ъ?

— Там живеят боговете.

— Ха! Има да ти разправям — мрачно каза Ом.

— Какво?

— Мислят си, че са толкова велики и елитни!

— Значи ти не си живял там горе?

— Не. Трябваше да съм бог на бурята или нещо такова. Трябва да имаш цял куп вярващи, за да живееш на Благородническия Хълм. Трябва да си антропоморфна персонификация, или нещо такова.

— И значи не просто един обикновен Велик Бог?

Е, това беше пустинята. И Брута щеше да умре.

— Освен това мога да ти кажа — промърмори Ом. — Така или иначе няма да оцелеем … Как да ти кажа, всеки бог е Велик Бог за някого. Аз никога не съм искал да съм чак толкова велик. Шепа племена, град или два. Не искам чак толкова много, нали?

— В империята има два милиона души — каза Брута.

— Да. Доста добре, а? Да започнеш от един единствен овчар, който чува гласове в главата си и да свършиш с два милиона души.

— Но ти никога не си правил нищо с тях — каза Брута.

— Като какво например?

— Ами… да им казваш да не се избиват един друг, такива неща…

— Всъщност никога не съм се замислял за това. Защо пък трябва да им казвам това?

Брута затърси нещо, което да допадне на божията психология.

— Ами, ако хората не се избиваха един друг, щеше да има повече хора, които да вярват в теб? — предложи той.

— Това е основание — съгласи се Ом. — Интересно основание. Хитро.

Брута вървеше в мълчание. По дюните проблясваше скреж.

— Чувал ли си някога за Етиката? — попита той.

— Това беше никъде в Хоуондаланд, нали така?

— Ефебианците много се интересуваха от нея.

— Може би е мислене за нападение.

— Те май много мислеха за нея.

— Може би дългосрочна политика.

— Обаче, аз не мисля, че това е място. То има общо по-скоро с начина на живот на хората.

— Какво, да се мотаеш насам-натам по цял ден, докато робите вършат същинската работа? От мен го запомни, щом видиш група копелета да се мандахерцат наоколо и да говорят за истина, красота и там, за най-добрия начин да атакуваш Етиката, можеш да си обзаложиш сандалите, че е само защото десетки други нещастни копелета вършат истинската работа там, докато тия педали си живеят като…

— … богове? — рече Брута.

Настъпи ужасна тишина.

— Аз щях да кажа царе — каза Ом, с укор.

— Звучи ми малко като богове.

— Царе — натърти Ом.

— Защо са им на хората богове? — упорстваше Брута.

— О, трябва да имаш богове — каза Ом със сърдечен, сериозен глас.

— Но именно боговете се нуждаят от хора — каза Брута. — Да вярват. Ти го каза.

Ом се поколеба.

— Е, добре — каза той. — Но хората трябва да вярват в нещо. Да? Искам да кажа, защо иначе се гърми?

— Гръмотевиците — каза Брута, а очите му леко блестяха, — не знам…

… се причиняват от облаци, които се сблъскват; след светкавицата във въздуха се появява дупка, и по този начин от облаците, които се втурват да запълнят дупката и се сблъскват, се поражда звукът, в съответствие с точните кълбесто-динамични принципи.

— Гласът ти става много смешен, когато цитираш — каза Ом. — Какво означава пораждам?

— Не знам. Никой никога не ми е показвал речник.

— Все едно, това е само обяснение — каза Ом. — Това не е причина.

— Баба ми казваше, че гръмотевицата се причинява от Великия Бог Ом, когато си събува сандалите — рече Брута. — В онзи ден, когато го каза, беше в странно настроение. Почти се усмихна.

— Метафорично казано е точно — каза Ом. — Но аз никога не съм гърмял. Разграничение, нали разбираш. Скапаният Сляп Айо „С Големия Чук“, на Благородническия Хълм, се занимава с всичкото гърмене.

— Аз пък си мислех, че ти каза, че има стотици богове на гръмотевиците — каза Брута.

— Да. И той представлява всички тях. Рационализация. Две племена се сливат, и двете си имат богове на гръмотевиците, нали така? И боговете един вид се събират — знаеш ли как се делят амебите?

— Не.

— Ами, по същия начин, само че обратното.

— Аз обаче пак не разбирам как може един бог да е сто богове на гръмотевиците. Те всички изглеждат различно…

— Изкуствени носове.

— Какво?

— И различни гласове. Случайно знам, че Айо има седемдесет различни чука. Не е много известно. Съвсем същото е и с богините-майки. Има само една. Има много перуки и, естествено, удивително е, какво можеш да направиш с един сутиен с подплънки.

В пустинята цареше абсолютна тишина. Звездите, леко размазани от влагата на голямата височина, представляваха миниатюрни, неподвижни розетки.

Далеч, към това, което Църквата наричаше Високия Полюс, и за което Брута започваше да мисли като за Центъра, небето мъждукаше.

Брута остави Ом на земята и положи Ворбис на пясъка.

Абсолютна тишина.

На мили разстояние — нищо, с изключение на това, което беше донесъл със себе си. Трябва това да беше начина, по който са се чувствали пророците, когато вървят из пустинята да намерят… каквото и да беше нещото, което намираха, и да говорят с… който беше оня там, с когото говореха.

Той чу Ом, леко раздразнено, да казва:

— Хората трябва да вярват в нещо. Може и да са Богове. Какво друго може да бъде?

Брута се засмя.

— Знаеш ли — рече той. — Аз мисля, че вече не вярвам в нищо.

— С изключение на мен!

— О, аз знам, че ти съществуваш — каза Брута. Той усети как Ом леко се успокои. — Има нещо в костенурките. В костенурки мога да вярвам. Те изглежда могат да съществуват в изобилие някъде. С боговете по принцип имам проблем.

— Виж какво, ако хората престанат да вярват в боговете, те ще повярват във всичко — каза Ом. — Ще повярват в парната топка на младия Ърн. В каквото и да е.

— Хмм.

Зелен проблясък в небето посочи, че светлината на зората яростно гони слънцето.

Ворбис простена.

— Не знам защо не се буди — рече Брута. — Не намирам счупени кости.

— Откъде знаеш?

— Един от Ефебианските ръкописи беше само за кости. Нищо ли не можеш да направиш за него?

— Защо?

— Ти си бог.

— Ами, да. Ако бях достатъчно силен, може би щях да успея да го поразя с мълния.

— Аз пък си мислех, че Айо прави мълниите.

— Не, само гръмотевиците. Имаш право да правиш толкова светкавици, колкото си искаш, но за гръмотевиците трябва да сключиш договор.

Сега хоризонтът представляваше широка златна ивица.

— Ами дъжда? — попита Брута. — Ами нещо полезно?

В дъното на златото се появи сребърна линия. Слънчевата светлина препускаше към Брута.

— Това беше много обидна забележка — каза костенурката. — Забележка, изречена така, че да нарани.

В светкавично нарастващата светлина Брута видя един от скалистите острови малко настрани. Разбитите му на пясък колони предлагаха единствено и само сянка, но сянката, винаги на разположение в големи количества в дълбините на Цитаделата, тук и сега не достигаше.

— Пещери? — попита Брута.

— Змии.

— Но все пак пещери?

— Вървят заедно със змиите.

— Отровни ли са?

— Познай.

 

 

„Безименната Лодка“ се носеше леко напред, а вятърът изпълваше робата на Ърн, прикрепена към мачта, направена от парченца от скелета на сферата, свързани едно за друго с каишките от сандалите на Симони.

— Струва ми се, че знам какво се обърка — рече Ърн — Елементарен проблем на свръхскоростта.

— Свръхскорост! Та ние излязохме от водата! — каза Симони.

— Има нужда от някакво регулиращо устройство — каза Ърн, като потърка някакво устройство отстрани на лодката. — Нещо, което би отваряло клапана, ако има твърде много пара. Мисля, че бих могъл да направя нещо с чифт въртящи се топки.

— Смешно е да го казваш — рече Дидактилос. — Когато усетих, че излизаме от водата и сферата експлодира, аз съвсем ясно почувствах моята…

— Това скапано нещо за малко не ни уби! — каза Симони.

— Така че, следващото ще е по-добро — рече Ърн, весело. Той изследва далечния бряг.

— Защо не акостираме тук някъде? — попита той.

— Пустинният бряг? — рече Симони. — За какво? Няма нищо за ядене, нищо за пиене, лесно е да изгубим посоката. Омниа е единствената посока в този вятър. Можем да акостираме от тази страна на града. Познавам хора. А тези хора познават други хора. Из цялата Омниа има хора, които познават хора. Хора, които вярват в Морската Костенурка.

— Знаеш ли, никога не съм си поставял за цел хората да вярват в Морската Костенурка — нещастно каза Дидактилос. — Това е просто една голяма костенурка. Просто съществува. Нещата просто стават по този начин. Не мисля, че на Костенурката въобще ѝ пука. Просто си мислех, че може да е хубава идея да седнеш и да напишеш нещата и да ги обясниш малко.

— Хората седяха будни цяла нощ, на стража, докато другите хора преписваха копията си — каза Симони, без да му обръща внимание. — Предаваха ги от ръка на ръка! Всеки правеше копие и го предаваше нататък! Като огън, който се разпространява под земята!

— Означава ли това, че има много копия? — предпазливо попита Дидактилос.

— Стотици! Хиляди!

— Предполагам, че вече е твърдо късно да поискам, да речем, пет процента върху печалбата? — каза Дидактилос, като за един миг изглеждаше обнадежден. — Не. Може би и дума не може да става, предполагам. Не. Забрави, че съм попитал.

Няколко летящи риби изскочиха със свистене от водата, преследвани от делфин.

— Все ми е малко мъчно за младия Брута — каза Дидактилос.

— Свещениците са свободно заменими — каза Симони. — Има ги толкова много.

— У него бяха всичките ни книги — каза Ърн.

— Вероятно ще изплава на повърхността с всичкото това знание в него — каза Дидактилос.

— Все едно, той беше луд — рече Симони. — Видях го да шепне на онази костенурка.

— Де да беше още с нас. Хубаво месо има по тия животинки — каза Дидактилос.

 

 

Не беше кой знае каква пещера, просто голяма вдлъбнатина, издялана от безкрайните пустинни ветрове и, много-много отдавна, даже и от вода. Но беше достатъчна.

Брута коленичи на каменния под и вдигна камъка над главата си.

В ушите си чуваше бръмчене, а очните си ябълки чувстваше, като че ли са ги сложили в пясъка. Никаква вода от залез слънце насам и никаква храна от стотици години насам. Трябваше да го направи.

— Съжалявам — каза той, — и стовари камъка отгоре.

Змията го беше наблюдавала много внимателно, но в утринното си вцепенение беше прекалено бавна, за да се изплъзне. Звукът от размахването беше такъв, че Брута знаеше, съвестта щеше да му го напомня хиляди пъти отново и отново.

— Добре — каза Ом до него. — Сега я одери и не прахосвай сока. Запази и кожата.

— Не исках да го правя — каза Брута.

— Погледни го от друга страна — рече Ом, — ако беше влязъл в пещерата без мен, за да те предупредя, сега щеше да лежиш на пода с ходила, големи колкото гардероб. Направи го на другите, преди да са го направили на теб.

— Това даже не е много голяма змия — каза Брута.

— И тогава, докато се гърчиш в неописуема агония, си представяш всички неща, които би направил на проклетата змия, ако пръв я беше докопал — каза Ом. — Е, желанието ти беше изпълнено. Не давай от нея на Ворбис — добави той.

— Той има лоша треска. Не престава да бълнува.

— Наистина ли мислиш, че ще го замъкнеш обратно в Цитаделата и те ще ти повярват? — попита Ом.

— Брат Намрод винаги казваше, че може да ми се има голямо доверие — рече Брута. Той разби камъка в стената на пещерата, за да направи грубо режещо острие и внимателно започна да разчленява змията. — Така или иначе, нищо друго не мога да направя. Не мога просто да го оставя.

— Напротив, можеш — каза Ом.

— Да умре в пустинята?

— Да. Лесно е. Много по-лесно отколкото да не го оставиш да умре в пустинята.

— Не.

— Така правят нещата в Етиката, нали? — саркастично попита Ом.

— Не знам. Аз така ги правя.