Тери Пратчет
Малки богове (18)

Боговете не са много интроспективни. Това никога не е била характеристика на оцеляването. Способността да ласкаеш, заплашваш и ужасяваш винаги е действала достатъчно добре. Когато можеш да изравниш със земята цели градове, както ти скимне, склонността към тих размисъл и поглед върху нещата от гледна точка на другия рядко са необходими.

Което беше довело, из цялата мултивселена, до това мъже и жени с колосален ум и интелигентност да посвещават целия си живот на служба на божества, които не биха могли да ги победят даже на една кротка игра на домино. Например, Сестра Сестина от Куирм се опълчи на гнева на местен цар и премина невредима по пътека от огън, а предложи философия на разумната етика от името на някаква богиня, единственият истински интерес на която се заключаваше във фризурите, а Брат Зефилит от Клач изостави огромните си имения и семейството си и прекара целия си живот да служи на болните и бедните от името на невидимия бог Ф’рум, по общо мнение считан за неспособен, ако имаше гръб, да го намери с две ръце, ако въобще имаше и ръце. Никога не е било необходимо боговете да са много умни, щом наоколо има хора, които да бъдат вместо тях.

Морската Царица беше считана за доста тъпа даже и от останалите богове. Но в мислите ѝ имаше известна логика, докато се движеше дълбоко долу под блъсканите от бури вълни. Малката лодка беше съблазнителна цел… но тук имаше една още по-голяма, пълна с хора, която плаваше право в бурята.

Тази вече беше честна игра.

Морската Царица имаше продължителност на вниманието колкото лучен „бахджи“.

И, общо взето, тя сама си създаваше жертвите. А и вярваше в количеството.

„Ръката на Бог“ се мяташе от гребена на вълна до падината на следващата, а вятърът разкъсваше платната му. Капитанът си проби път през водата, която стигаше до кръста му, до носа, където стиснал перилото, стоеше Ворбис, очевидно без да забелязва факта, че корабът се търкаля наполовина вече потънал.

— Господине! Трябва да приберем платната! Не можем да избягаме от това!

По върховете на мачтите изпращя зелен огън. Ворбис се обърна. Светлината се отразяваше в дълбините на очите му.

— Всичко е за славата на Ом — каза той. — Вярата е нашето платно, а славата е нашето предназначение.

На капитана му беше дошло много. Той не беше съвсем сигурен по въпроса за религията, но беше достатъчно сигурен, че за трийсет години е понаучил нещо за морето.

— Океанското дъно е нашето предназначение! — изкрещя той.

Ворбис сви рамене.

— Аз не съм казал, че по пътя ни няма да има спирки — рече той.

Капитанът се облещи срещу него, след което си запробива път обратно по надигащата се палуба. Това, което знаеше за морето, беше, че бури като тази не се случват просто така. Човек не можеше просто така, както си плава да премине от спокойни води насред бушуващ ураган. Това не беше морето. Това беше нещо лично.

Мълния удари гротмачтата. От тъмнината се понесе писък, когато купчина разкъсани платна и такелаж се сгромолясаха върху палубата.

Капитанът наполовина доплува, наполовина се изкачи по стълбата до щурвала, където кормчията беше само сянка в потока от пръските и зловещия блясък на бурята.

— Никога няма да се измъкнем живи!

— ТОЧНО ТАКА.

— Ще трябва да напуснем кораба!

— НЕ. ЩЕ ГО ВЗЕМЕМ С НАС. ХУБАВ КОРАБ Е.

Капитанът се взря още повече в мрака.

— Ти ли си това, Босун Коплей?

— ИСКАШ ЛИ ДА ПОЗНАЕШ ОЩЕ ВЕДНЪЖ?

Корпусът се удари в подводна скала и се разцепи. Мълния удари остатъка от мачтата и, също като книжна лодка, която е стояла твърде дълго във водата, „Ръката на Бог“ се прегъна. Греди се разцепиха и изхвърчаха високо във вихреното небе…

И тогава настъпи внезапна, кадифена тишина.

Капитанът откри, че е придобил нова памет. Тя включваше вода, звън в ушите и усещането за студен огън в дробовете. Но то отслабваше. Той се приближи до перилото, а стъпките му отекваха силно в тишината, и погледна през борда. Въпреки факта, че новият спомен включваше нещо за това, че корабът е бил разбит напълно, сега му се струваше, че отново е цял. Донякъде.

— Ъ — рече той, — изглежда сме излезли от морето.

— ДА.

— И от земята също.

Капитанът потупа перилото. То беше сивкаво и леко прозрачно.

— Ъ. Това дърво ли е?

— МОРФИЧНА ПАМЕТ.

— Моля?

— ТИ БЕШЕ МОРЯК. ЧУВАЛ ЛИ СИ, ЧЕ КЪМ КОРАБИТЕ СЕ ОБРЪЩАТ КАТО КЪМ ЖИВИ СЪЩЕСТВА?

— О, да. Не можеш да прекараш и една нощ на кораб, без да почувстваш, че той има душ…

— ДА.

Споменът за „Ръката на Бог“ се понесе в тишината. Чу се далечната въздишка на вятъра, или на спомена за вятъра. Угасените трупове на мъртвите ветрове.

— Ъ — рече духът на капитана. — ти не каза ли „беше“?

— ДА.

— И аз така си помислих.

Капитанът се вгледа надолу. Екипажът се събираше на палубата като вдигаше обезпокоени погледи към него.

Той продължи да гледа надолу. Пред екипажа се бяха събрали корабните плъхове. Пред тях стоеше миниатюрна, облечена в роба фигура.

Тя каза:

— ПИИУУ!

Той си помисли: Дори и плъховете имат Смърт…

Смърт се изправи отстрани и направи знак на капитана.

— ЩУРВАЛЪТ Е ТВОИ.

— Но… на къде отиваме?

— КОЙ ЗНАЕ?

Капитанът сграбчи безпомощно ръчките на щурвала.

— Но… аз не виждам звезди, които познавам! Няма карти! Какви са ветровете тук? Къде са теченията?

Смърт сви рамене.

Капитанът завъртя безцелно щурвала. Корабът се плъзна по призрачното море.

После той се оживи. Най-лошото вече се беше случило. Удивително беше колко добре се чувстваш след като си го разбрал. А ако най-лошото вече се беше случило…

— Къде е Ворбис? — изръмжа той.

— ТОЙ ОЦЕЛЯ.

— Така ли? Не съществува справедливост!

— СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

Смърт изчезна.

Капитанът завъртя малко щурвала, само колкото да се каже. В края на краищата, той все още беше капитан и това все още, донякъде, беше кораб.

— Помощник-капитан?

Помощник-капитанът отдаде чест.

— Сър!

— Хм. Къде отиваме сега?

Помощник-капитанът се почеса по главата.

— Ами, капитане, чувал съм, че езическият Клач има едно такова райско кътче, където има пиячка и песни и млади жени със звънци по тях и… нали се сещаш… въпреки всичко.

Помощник-капитанът погледна с надежда към капитана си.

— Въпреки всичко, а? — замислено рече капитанът.

— Така съм чувал.

Капитанът почувства, че може би нещо му се полага, въпреки всичко.

— Имаш ли някаква идея как да стигнем дотам?

— Мисля, че докато си жив, ти даваш нарежданията — отговори помощник-капитанът.

— О!

— Нагоре към Центъра има и някакви диваци — каза помощник-капитанът, наслаждавайки се на думата, — които си мислят, че отиват в голяма зала, където има всякакво ядене и пиене.

— А жени?

— Няма начин да няма.

Капитанът се намръщи.

— Смешна работа — рече той, — но защо се получава така, че езичниците и варварите изглежда имат най-хубавите места, където да идат, когато умрат?

— Труден въпрос е това — съгласи се помощник-капитанът. — Предполагам, че така си наваксват… така или иначе, кефят се през цялото време и докато са живи, нали? — Той изглеждаше озадачен. Сега, когато беше мъртъв, цялата работа звучеше подозрително.

— Предполагам, че не знаеш пътя и за тоя рай? — попита капитанът.

— Съжалявам, капитане.

— Нищо лошо, ако го потърсим, обаче.

Капитанът погледна през борда. Ако плаваш достатъчно дълго, няма начин да не стигнеш бряг. И нямаше да навреди да потърсят.

Някакво движение привлече погледа му. Той се усмихна. Добре. Знак. Може би беше за добро, в края на краищата…

Съпътстван от призрачни делфини, призрачният кораб продължи да плава…

Чайките никога не се осмеляваха да стигнат толкова далеч по крайбрежието на пустинята. Тяхното място се заемаше от скалбите, член на семейство Corvus^[1], от когото свраките са първите, които ще се откажат и за когото никога не се говореше в компания. Той рядко летеше, но ходеше навсякъде с някакви залитащи подскоци. Характерният му вик караше слушателите да се замислят за зле функционираща храносмилателна система. Той изглеждаше така както другите птици изглеждат след като ги омажат с масло. Нищо не ядеше скалби, освен другите скалби. Скалбите ядяха неща, от които на лешоядите им се повръщаше. Скалбите биха изяли дори и повръщано от лешояди. Те ядяха всичко.

Една от тези птици, в това свежо ново утро, се промъкваше по въшливия пясък и кълвеше безцелно разни неща, да не би камъчетата и парченцата дърво да са станали за ядене за една нощ. Както скалби знаеше от собствен опит, на практика всичко ставаше за ядене стига да му се дадеше достатъчно време. Тя се натъкна на една купчина, която лежеше на границата с водата и предпазливо я клъвна с човка.

Купчината изпъшка.

Скалби пъргаво се отдръпна и насочи вниманието си към малка куполовидна скала близо до купчината. Беше абсолютно сигурно, че и нея я нямаше там вчера. Опита едно пробно клъвване.

Скалата подаде една глава и каза:

— Разкарай се, гаден педал такъв!

Скалби отскочи назад, после направи някакъв летящ скок — което беше най-близкото до това, което някоя скалби би си направила труда да направи, вместо да побегне наистина — върху купчина избелял на слънцето плавей. Нещата се оправяха. Ако скалата беше жива, то в крайна сметка тя щеше да умре.

Великият Бог Ом се дотътри до Брута и го заблъска по главата с черупката си, докато той не простена.

— Събуди се, момко. Ставай и тръгвай. Ставай-ставай-ставай. Всички, дето тръгнаха за брега, са на брега.

Брута отвори око.

— К’во стана? — попита.

— Жив си — това е, което стана — каза Ом. Животът е бряг, спомни си той. И после умираш.

Брута се изправи на колене.

Има брегове, които крещят за ярко боядисани чадъри.

Има брегове, които говорят за величието на морето.

Но този бряг не беше такъв. Това беше просто гола ивица, където земята срещаше океана. Плавеят се трупаше върху линията на прилива, жулен от ветровете. Въздухът жужеше от неприятни малки насекоми. Носеше се мирис, който подсказваше, че нещо е изгнило, много-много отдавна, някъде, където скалбите не са могли да го намерят. Това не беше добър бряг.

— О, Боже.

— По-добре, отколкото да се удавиш — ободрително рече Ом.

— Не знам. — Брута огледа брега по протежението му. — Има ли някаква вода за пиене?

— Не бих казал — рече Ом.

— Оссори V, стих 3, казва, че ти си накарал жива вода да потече от сухата пустиня — каза Брута.

— Това беше един вид артистична волност — отговори Ом.

— Дори и това ли не можеш да направиш?

— Не.

Брута отново погледна към пустинята. Зад редовете плавей и няколко туфи трева, която изглеждаше сякаш умира още докато растеше, докъдето ти око види, се простираха дюни.

— В коя посока е Омниа? — попита той.

— Ние не искаме да ходим в Омниа — каза Ом.

Брута се опули срещу костенурката. После я вдигна.

— Мисля, че е насам — каза той.

Ом размаха яростно крака.

— Защо искаш да отидеш в Омниа? — попита той.

— Не искам — отвърна Брута. — Но все едно отивам.

Слънцето висеше високо над брега.

А възможно е и да не висеше.

Брута знаеше разни неща за слънцето сега. Те изтичаха в главата му. Ефебианците се бяха интересували много от астрономия. Експлетиус беше доказал, че Дискът е широк десет хиляди мили. Фебриус, който беше наредил роби с бързи реакции и издръжливи гласове из цялата страна на зазоряване, беше доказал, че светлината се движи с почти същата скорост като звука. А Дидактилос беше разсъдил, че, в такъв случай, за да може да премине между слоновете, слънцето трябва да изминава почти трийсет и пет хиляди мили по орбитата си всеки ден, или, казано с други думи, два пъти по-бързо от собствената си светлина. Което означаваше, че в най-добрия случай това, което би могъл да види човек, е само къде е било слънцето, с изключение на два пъти на ден, когато то се настигаше само, а това означаваше, че цялото слънце е частица, по-бърза от светлината, такион, или, както се изразяваше Дидактилос, шибан педал.

Още беше горещо. Безжизненото море сякаш се изпаряваше.

Брута се влачеше, точно над единствената сянка на хиляди мили разстояние. Дори и Ом беше престанал да се жалва. Беше твърде горещо.

Тук-таме парчета дърво се въргаляха в нечистата пяна на края на морето.

Отпред пред Брута въздухът блестеше над пясъка. В средата представляваше тъмно петно.

Той го погледна равнодушно, когато се приближи, неспособен за никаква истинска мисъл. Това не беше нищо повече от отправна точка в един свят на оранжева горещина, който се разширяваше и свиваше във вибриращата мараня.

Още по-наблизо, то се оказа, че е Ворбис.

Беше необходимо много време, докато мисълта проникне в мозъка на Брута.

Ворбис.

Не в роба. Целият разръфан. Само по долна риза. Ноктите — вдълбани. Много кръв. На единия крак. Разпокъсан. Скали. Ворбис.

Ворбис.

Брута се свлече на колене. На следата от прилива една скалби изграка.

— Той още е… жив — успя да каже Брута.

— Жалко — рече Ом.

— Трябва да направим нещо… за него.

— Така ли? Може би ще намериш скала и ще му разбиеш главата в нея — каза Ом.

— Не можем просто да го оставим тук.

— Я да видим!

— Не.

Брута пъхна ръка под дякона и се опита да го вдигне. За своя тъпа изненада той откри, че Ворбис не тежи почти нищо. Дяконовият плащ беше прикривал тяло, което беше само кожа, опъната върху кокали. Брута можеше да го прекърши с голи ръце.

— Ами аз? — захленчи Ом.

Брута преметна Ворбис през рамо.

— Имаш четири крака — рече той.

— Аз съм твоят Бог!

— Да. Знам. — Брута се повлече тежко по брега.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го заведа в Омниа — хрипкаво каза Брута — Хората трябва да научат. Какво е направил.

— Ти си луд! Ти си луд! И ти си мислиш, че ще го занесеш до Омниа?

— Не знам. Ще опитам.

— Ах ти! Ах ти! — Ом заблъска с лапа по пясъка. — Милиони хора да има на тоя свят и да се случиш точно ти! Глупак! Глупак!

Брута се превръщаше в трептяща форма в маранята.

— Това е всичко! — извика Ом. — Нямам нужда от теб! Да не мислиш, че ми трябваш? Не ми трябваш! Скоро ще си намеря друг вярващ! Няма никакви проблеми!

Брута изчезна.

— И няма да те гоня! — изпищя Ом.

Брута гледаше как краката му се влачат един след друг.

Беше отминал точката на мисленето вече. Това, което се носеше из пържещия му се мозък бяха разпокъсани образи и фрагменти от памет.

Сънища. Това бяха картини в главата му. Коаксис беше написал цял ръкопис за тях. Суеверните мислеха че това са послания от Бога, но в действителност те се създаваха от самия мозък, изхвърляни навън, когато нощем той сортираше и подреждаше преживяното през деня. Брута никога не сънуваше. Така че понякога… изгубване на съзнанието, докато мозъкът беше зает с подреждането. То беше подредило всички книги. Сега той знаеше без да е учил…

Това бяха сънищата.

Бог. Бог се нуждаеше от хора. Вярата беше храната на боговете. Но те имаха нужда и от форма. Боговете ставаха това, което хората вярваха, че трябва да са. Ето защо Богинята на Мъдростта носеше пингвин. Би могло да се случи на всеки бог. Трябваше да е бухал. Всеки знаеше това. Но един лош скулптор, на когото само са описвали бухал, прави истинска каша от статуята, вярата се намесва, и преди да се усетиш, на Богинята на Мъдростта вече ѝ е натресена една птица, която непрекъснато ходи във вечерно облекло и мирише на риба.

Ти даваш форма на бог, както желе изпълва калъп.

Боговете често стават твоя баща, казваше Абраксас Агностикът. Боговете се превръщаха в една голяма брада в небето, защото, когато си бил на три годинки, това е бил баща ти.

Разбира се, Абраксас оцеля… Тази мисъл изникна остра и студена, от частта от собствения му мозък, която Брута все още можеше да нарече своя собствена. Боговете нямаха нищо против атеистите, стига те да бяха дълбоки, горещи, ревностни атеисти като Симони, които прекарват целия си живот не да вярват, а да мразят боговете, затова, че не съществуват. Този вид атеизъм беше скала. Той беше почти вяра…

Пясък. Това е, което намираш в пустините. Кристалчета скала, оформени в дюни. Гордо от Тсорт казваше, че пясъкът са износени планини, но Ирексис беше открил, че пясъчникът е камък, извлечен от пясък, което говори, че песъчинките са бащите на планините…

Всяка една — малък кристал. И всички те стават по-големи…

Още по-големи…

Тихичко, без да усеща, Брута престана да залита напред и остана да лежи неподвижен.

— Разкарай се, копеле!

Скалби не обърна никакво внимание. Това беше интересно. Щеше да види цели нови отсечки пясък, които никога по-рано не беше виждала и, разбира се, съществуваше възможност, даже сигурност, че в края на всичко това ще има и хубаво ядене.

Беше кацнала върху черупката на Ом.

Ом креташе тежко по пясъка, като от време на време се спираше да изкрещи на пътника си.

Брута беше тръгнал насам.

Но тук една от оголените скали, разхвърляни из пустинята като острови в морето, се простираше чак долу до водата. Той никога не би успял да я изкачи.

Отпечатъците по пясъка се насочваха навътре към сушата, към дълбоката пустиня.

— Идиот!

Ом се замъчи нагоре по склона на една дюна, като вкопаваше краката си навътре, за да се удържи и да не заслаломира на заден ход.

В далечния край на дюната следите се превръщаха в дълга бразда, където трябва да беше паднал Брута. Ом сви крака навътре и се спусна по нея.

Тук следите сменяха посоката. Сигурно си е помислил, че ще може да заобиколи следващата дюна и да намери скалата отново от другата страна. Ом знаеше много за пустините и едно от нещата, които знаеше, беше, че този вид логическо мислене е било прилагано преди това от хиляди белеещи се, изгубени скелети.

Въпреки това, той забъхти по следите, благодарен за кратката сянка на дюната сега, когато слънцето залязваше.

Около дюната и, да, тук те криволичеха неуверено нагоре по склона на около 90° настрани от посоката в която би трябвало да се насочат. Със сигурност. Това беше проблемът с пустините. Те си имаха своя собствена гравитация. Всмукваха те в центъра.