Тери Пратчет
Малки богове (17)

— Анкх-Морпорк! — изкрещя Ом.

— Първо трябва да закараме Г-н Дидактилос в Анкх-Морпорк — каза Брута. — После… ще се върна в Омниа.

— Можеш да оставиш и мене там, по дяволите! — каза Ом — Много скоро ще си намеря вярващи в Анкх-Морпорк, хич да не те е грижа, те вярват във всичко там!

— Никога не съм виждал Анкх-Морпорк — каза Дидактилос. — Но, човек се учи докато е жив. Винаги това казвам. — Той се обърна с лице към войника. — С вой и писък.

— В Анкх има някои изгнаници — каза Симони. — Не се безпокойте. Там ще бъдете в безопасност.

— Удивително! — каза Дидактилос. — А като си помислиш, че тази сутрин даже и не знаех, че съм в опасност.

Той се облегна назад в лодката.

— Животът в този свят — рече той, — е, така да се каже, временно пребиваване в пещера. Какво можем да знаем ние за действителността? Защото всичко, което виждаме от истинската природа на съществуванието е — как да го наречем? — не повече от озадачаващи и забавни сенки, хвърляни върху вътрешната стена на пещерата от невижданата ослепителна светлина на абсолютната истина, от които ние можем или не да извлечем някакъв отблясък на правдивост, и ние като пещерни търсачи на мъдростта можем само да извисим глас към невидимото и да кажем смирено: „Хайде, направи Деформирания Заек… него най го обичам.“

 

 

Ворбис разбута въглените с крак.

— Няма кости каза той.

Войниците стояха мълчаливо. Пухкавите сиви снежинки рухнаха и полетяха малко в утринния ветрец.

— И не е тоя вид пепел, които трябва — каза Ворбис.

Сержантът отвори уста да каже нещо.

— Бъдете сигурни, че знам за какво говоря — каза Ворбис.

Той се приближи до овъгления капак на пода и го побутна с крак.

— Ние следвахме тунела — каза сержантът с гласа на някой, който се надява, противно на опита си, че ако звучи състрадателно, това ще му помогне да избегне задаващия се гняв. — Излиза близо до доковете.

— Но ако влезете в него откъм доковете, той не излиза тук — разсъждаваше Ворбис. Димящите въглени изглежда безкрайно го привличаха.

Сержантът сбърчи чело.

— Разбираш ли? — каза Ворбис. — Ефебианците не биха построили изход, който е и вход. Мозъците, които са измислили лабиринта, не биха разсъждавали така. Трябва да има… клапи. Поредица от подвижни камъни, може би. Препятствия, които препъват само в едната посока. Свистящи остриета, които изскачат от неочаквани стени.

— А!

— Изключително сложно и заплетено, няма съмнение.

Сержантът прокара сух език по устните си. Той не можеше да чете Ворбис като книга, защото никога не е имало книга като Ворбис. Но Ворбис имаше някои навици на мисленето, които човек научаваше, след известно време.

— Желаете от мен да взема взвода и да го проследя откъм доковете — глухо каза той.

— Тъкмо се канех да го предложа — каза Ворбис.

— Да, господарю.

Ворбис потупа сержанта по рамото.

— Но не се безпокойте! — весело каза той. — Ом ще закриля силните във вярата.

— Да, господарю.

— И последният човек може да ми донесе пълен доклад. Но първите… те не са в града?

— Претърсихме го напълно, господарю.

— И никой не е напуснал през портата? Тогава са напуснали по море.

— Всички Ефебиански военни кораби са под отчет, Лорд Ворбис.

— Този залив е въшлив с малки лодки.

— Които няма къде да отидат, освен в открито море, господарю.

Ворбис погледна към Кръглото Море. То изпълваше света от хоризонт до хоризонт. Отвъд него лежеше петното на равнините Сто и парцаливата верига на планините Рамтоп, чак до извисяващите се върхове, които Еретиците наричаха Центъра, но които всъщност бяха, той знаеше това, Полюсът, видим около кривата на света само поради начина, по който светлината се пречупваше в атмосферата, така, както правеше това във водата… и той видя и едно бяло петно, което се виеше над далечния океан.

Ворбис имаше много добро зрение, от височина.

Той взе шепа сива пепел, която някога е била „Принципи на Навигацията“ на Дайкири, и я пропусна през пръстите си.

— Ом ни е изпратил попътен вятър — каза той. — Нека слезем долу при доковете.

Надеждата се разлюля оптимистично във водите на отчаянието на сержанта.

— Може би тогава няма да искате да изследваме тунела, господарю? — попита той.

— О, не. Можете да го направите като се върнем.

 

 

Ърн ръгаше медната топка с парче жица докато „Безименната Лодка“ се търкаляше по вълните.

— Не можеш ли да я удариш? — попита Симони, който не беше съвсем наясно с разликата между машините и хората.

— Това е философски двигател — отговори Ърн. — Биенето няма да помогне.

— Но ти каза, че машините могат да бъдат наши роби — рече Симони.

— Но не с бой — каза Ърн. — Дюзите са натъпкани със сол. Когато водата излезе от топката, солта остава.

— Защо?

— Не знам. Водата обича да се движи леко.

— Попаднали сме в безветрие! Можеш ли да направиш нещо?

— Да, почакай да се охлади, изчисти я и тогава сложи още малко вода в нея.

Симони се огледа лудо.

— Но ние все още виждаме брега!

— Ти може и да виждаш — каза Дидактилос. Той седеше в средата на лодката с ръце, кръстосани върху бастуна си и изглеждате като старец, когото не извеждат много често на чист въздух и който сега се наслаждава на това.

— Не се безпокой. Никой не може да ни види тук — каза Ърн. Той ръгна механизма. — Както и да е, малко се тревожа за витлото. Беше измислено да придвижва водата, а не то да се придвижва по водата.

— Искаш да кажеш, че се е повредило? — попита Симони.

— Стегнато е — щастливо каза Дидактилос.

Брута лежеше в заострения край и гледаше надолу към водата. Малка сепия се източи покрай тях, точно под повърхността. Той се зачуди каква е…

… и вече знаеше, че е обикновената бутилъчна сепия от класа Цефалопода, тип Мекотели, и че има вътрешна хрущялна опора, вместо скелет, добре развита нервна система и големи отражателни очи, които доста приличаха на очите на гръбначните животни.

Знанието увисна в предната част на мозъка му за един миг, след което избледня.

— Ом? — прошепна Брута.

— Какво?

— Какво правиш?

— Опитвам се да поспя. Костенурките се нуждаят от много сън, да ти кажа.

Симони и Ърн се бяха навели над философския двигател. Брута се зазяпа в глобуса…

… сфера с радиус r, която следователно има обем V=(4/3)πr³, и лице на повърхнината А=4πr²…

— О, боже мой!…

— Какво има сега? — каза гласът на костенурката.

Дидактилос обърна лице към Брута, който стискаше главата си с две ръце.

— Какво е „пи“?

Дидактилос протегна ръка и успокои Брута.

— Какво има? — попита Ом.

— Не знам! Това са само думи! Не знам какво има в книгите! Аз не мога да чета!

— Жизнено важно е да спиш много — каза Ом. — Изгражда здрава черупка.

Брута се свлече на колене в клатещата се лодка. Чувстваше се като стопанин, който се връща неочаквано в къщата си и намира старата дупка, фрашкана с непознати. Те бяха във всяка стая, без да заплашват, но просто изпълваха пространството с присъствието си. — Книгите изтичат!

— Не виждам как може да се случи това — каза Дидактилос. — Ти каза, че само си ги погледнал. Не си ги чел. Не знаеш какво означават.

— Но те знаят какво означават!

— Слушай! Това са просто книги, като всички книги — каза Дидактилос. — Те не са вълшебни. Ако можеше да знаеш какво съдържат книгите само от един поглед, ей онзи там, Ърн, щеше да е гений.

— Какво му е? — попита Симони.

— Мисли си, че знае твърде много.

— Не! Аз нищо не знам! Не е точно, че знам каза Брута. — Просто си спомних, че сепиите имат вътрешна хрущялна опора!

— Виждам, че това ще създаде проблем рече Симони. Ха! Свещеници ли? Всичките са луди.

— Не! Аз не знам какво значи хрущялен!

— Скелетна съединителна тъкан — рече Дидактилос. — Помисли си едновременно за кост и кожа.

Симони изсумтя.

— Добре де, добре — рече той, — човек се учи, докато е жив, точно, както ти каза.

— Някои от нас даже първо учат и после живеят — каза Дидактилос.

— Това трябва ли да означава нещо?

— Това е философия — каза Дидактилос. — И вземи, че седни, момче. Клатиш лодката. И без това сме претоварени.

— Държи се на повърхността от сила, равна на теглото на изместената течност — промърмори Брута, като се отпусна надолу.

— Хмм?

— Само дето не знам какво означава „държи се на повърхността“.

Ърн вдигна очи от сферата.

— Готови сме да започнем отначало — рече той. — Просто изгреби малко вода оттук с шлема си, господинчо.

— И тогава ще тръгнем пак?

— Ами, можем да започнем да вдигаме пара — каза Ърн. Той избърса ръце в тогата си.

— Знаеш ли — започна Дидактилос. — Съществуват различни начини да научиш разни неща. Спомням си времето, когато старият Принц Ласгер на Тсорт ме попита как може да стане ерудиран човек, особено като нямаше никакво време за тая работа с четенето. И аз му казах: — Няма царски път към знанието, господарю. А той ми каза: — По-добре построй такъв път, иначе ще наредя да ти отсекат краката. Използвай толкова роби, колкото искаш. Стимулиращ директен подход, винаги съм си мислел. Не беше човек, който да кълца думите от превземки. Хора — да, тях кълцаше. Но не и думите.

— Защо не ти отряза краката? — попита Ърн.

— Построих му пътя. Кажи-речи.

— Как? Аз пък си мислех, че това е само метафора.

— Напредваш, Ърн. Така че, намерих една дузина роби, които можеха да четат и те седяха в спалнята му нощно време и му шепнеха подбрани откъси, докато той спеше.

— Това свърши ли работа?

— Не знам. Третият роб заби шестинчова кама в ухото му. После, след революцията, новият управник ме пусна от затвора и каза, че мога да напусна страната, ако обещая да не мисля за нищо по пътя до границата. Но, струва ми се, принципно идеята беше много добра.

Ърн раздуха огъня.

— Нужно е малко време да се загрее водата — обясни той.

Брута отново легна на носа. Ако се концентрираше, би могъл да спре потока на знанието. Единственото, което трябваше да направи, беше да успее да не гледа нещата. Дори облак…

… измислен от естествената философия като средство за причиняване на сянка върху повърхността на света, като по този начин предотвратява пренагряването…

… му създаваше безпокойство. Ом спеше дълбоко.

Да знаеш без да учиш, мислеше си Брута. Не. Обратното. Да учиш без да знаеш…

 

 

Девет десети от Ом дремеха в черупката му. Останалата част от него се рееше като мъгла в реалния свят на боговете, който е далеч по-малко интересен от света с три измерения, обитаван от по-голямата част от човечеството.

Мислеше си: ние сме малка лодка. Тя може даже и да не ни забележи. Я виж! — Има цял океан. Тя не може да е навсякъде.

Разбира се, тя има много поклонници. Но ние сме само една малка лодка…

Той усещаше мозъците на любопитните риби, които душеха около края на витлото. Което беше странно, тъй като в обичайния ход на нещата, рибите не се славеха с…

— Здрасти — каза Царицата на Морето.

— А!

— Виждам, че все още успяваш да съществуваш, малка костенурке.

— Бутам я криво-ляво — каза Ом. — Няма проблеми.

Последва пауза, която, ако се разиграваше между двама души в света на хората, щеше да премине в прокашляне и сконфузени изражения. Но боговете никога не се сконфузват.

— Предполагам — внимателно каза Ом, — че си търсиш цената.

— Тази лодка и всички в нея — каза Царицата. — Но твоят вярващ може да бъде спасен, какъвто е обичаят.

— Каква полза ще имаш от тях? Един от тях е атеист.

— Ха! Всички вярват, точно накрая.

— Това не ми се струва… — Ом се поколеба. — Честно?

Сега пък Морската Царица млъкна.

— Какво е честно?

— Ами например… принципната справедливост? — каза Ом. Зачуди се защо го каза.

— Звучи ми като човешка идея.

— Те са изобретателни, уверявам те. Но това, което имах предвид, беше… искам да кажа… че те не са извършили нищо лошо, за да го заслужат.

— Заслужат? Те са хора. Какво общо има „заслужаването“ с това?

Ом трябваше да приеме това. Той не мислеше като бог. Това го притесняваше.

— Това е само…

— Осланяш се на един човек прекалено дълго, малък боже.

— Знам. Знам. — Ом въздъхна. Съзнанията се преливаха от едно в друго. Той виждаше твърде много от човешка гледна точка. — Вземи лодката тогава. Щом трябва. Само ми се щеше да е…

— Честно? — каза Морската Царица. Тя се премести напред. Ом я усети навсякъде около себе си.

— Няма такова нещо — каза тя. — Животът е като бряг. И после умираш.

После вече си беше отишла.

Ом се прибра в черупката на собствената си черупка.

— Брута?

— Да?

— Можеш ли да плуваш?

Глобусът започна да се върти.

Брута чу Ърн да казва:

— Ето. Скоро ще потеглим.

— Най-добре наистина да е така. — Това беше Симони. — Там има кораб.

— Това нещо се движи по-бързо от каквито и да е с платна или гребла.

Брута погледна отвъд залива. Лъскав Омниански кораб минаваше фара. Все още беше много далеч, но Брута се втренчи в него с ужас и очакване, които увеличаваха зрението по-добре и от телескоп.

— Движи се бързо — каза Симони. — Не го разбирам — няма вятър.

Ърн огледа гладката повърхност.

— Не може да има вятър там, а да няма тук — каза той.

— Попитах те можеш ли да плуваш? — Гласът на костенурката беше настойчив в главата на Брута.

— Не знам — отговори Брута.

— Мислиш ли, че можеш да го разбереш бързо?

Ърн погледна нагоре.

— О! — рече той.

Облаци се бяха сгъстили над „Безименната Лодка“. Видимо се въртяха.

— Трябва да знаеш! — изкрещя Ом. — А аз си мислех, че имаш съвършена памет!

— Някога цопахме в голямата цистерна на село — прошепна Брута. — Не знам дали това се брои!

От морската повърхност се отдели мъгла. Ушите на Брута изпукаха. А Омнианският кораб продължаваше да се движи насам, като се носеше леко по вълните.

— Как се нарича когато си попаднал в мъртво вълнение, заобиколен от ветрове… — започна Ърн.

— Ураган? — каза Дидактилос.

Светкавица изпращя между небето и морето. Ърн дръпна лоста, който сваляше витлото във водата. Очите му блестяха почти толкова ярко, колкото и светкавицата.

— Ето това вече е сила — каза той. — Впрягане на светкавицата! Мечтата на човечеството!

„Безименната Лодка“ се издигна напред.

— Така ли? Това не е моя мечта — каза Дидактилос. — Аз винаги сънувам гигантски морков, който ме преследва през поле от раци.

— Искам да кажа метафоричен сън, господарю — каза Ърн.

— Какво е метафора? — попита Симони.

Брута попита:

— Какво е сън?

Стълб от светкавица обрамчи мъглата. Вторични светкавици заискриха от въртящата се топка.

 

 

— Можеш да го получиш от котки — каза Ърн, изгубен в някакъв философски свят, докато Лодката оставяше бяла диря зад себе си. — Удряш ги с пръчка от кехлибар и получаваш мънички светкавички… ако можех да увелича това един милион пъти, нямаше да има никога повече роби и тогава щяхме да я уловим в буркани и да се справим с нощта веднъж завинаги…

Мълния удари на няколко стъпки от тях.

— Ние сме в лодка с голяма медна топка насред солената вода — рече Дидактилос. — Благодаря, Ърн.

— А храмовете на боговете ще бъдат величествено осветени, разбира се — бързо каза Ърн.

Дидактилос почука с бастуна си по корпуса.

— Хубава идея, само че, никога няма да можеш да събереш достатъчно котки — каза той. Морето се надигна.

— Скачай във водата! — изкрещя Ом.

— Защо? — попита Брута.

Една вълна за малко не преобърна лодката. Дъжд засъска по повърхността на сферата и вдигна гореща струя.

— Нямам време да ти обяснявам! Скачай през борда! За добро е! Довери ми се!

Брута се изправи, като се хвана за скелета на сферата, за да се задържи.

— Сядай долу! — каза Ърн.

— Аз просто излизам — каза Брута. — Може да се забавя малко.

Лодката се разклати под него, когато той полускочи, полупадна във врящото море.

Мълния удари сферата.

Когато Брута изскочи на повърхността, той видя, за един миг, глобусът, който светеше нажежен до бяло, и „Безименната Лодка“ — витлото ѝ почти извън водата, да се отдалечават, плъзгайки се през мъглата като комета. Тя изчезна в облаците и дъжда. Миг по-късно, над шума от бурята, се чу приглушен бумтеж.

Брута вдигна ръка. Ом разкъса повърхността, като духаше морска вода навън през ноздрите си.

— Ти каза, че ще е за добро! — изкрещя Брута.

— Е? Ние все още сме живи! И ме дръж над водата! Костенурките не могат да плуват!

— Но те може да са умрели!

— Искаш ли да се присъединиш към тях?

Една вълна потопи Брута. За един миг светът беше тъмно зелена завеса, която звучеше в ушите му.

— Не мога да плувам с една ръка! — извика той, когато отново се показа над повърхността.

— Ще се спасим! Тя няма да посмее!

— Какво искаш да кажеш?

Още една вълна плисна срещу Брута и нещо го всмука и повлече за робата.

— Ом?

— Да?

— Мисля, че не мога да плувам…