Тери Пратчет
Малки богове (16)

Симони припкаше из двореца. Никой не му обръщаше никакво внимание. По-голямата част от Ефебианската стража беше извън лабиринта, а Ворбис беше дал ясно да се разбере от всеки, който си правеше сметка да се осмели и да влезе вътре, точно какво ще се случи на дворцовите обитатели. Групи Омниански войници грабеха и плячкосваха по дисциплиниран начин.

Освен това, той се връщаше в покоите си.

В стаята на Брута наистина имаше костенурка. Тя седеше на масата, между един навит ръкопис и оглозгана кора от пъпеш и, доколкото беше възможно да кажеш за костенурките, спеше. Симони я сграбчи безцеремонно, натика я в раницата си и забърза обратно към Библиотеката.

Мразеше се за това, което прави. Глупавият свещеник беше развалил всичко! Но Дидактилос го беше накарал да обещае, а Дидактилос беше човек, който знае Истината.

По целия път дотам той имаше усещането, че някой се опитва да привлече вниманието му.

 

 

— Можеш да ги запомниш само като ги погледнеш? — попита Ърн.

— Да.

— Целият ръкопис?

— Да.

— Не ти вярвам.

— Думата БИБЛКТ отвън на сградата е нащърбена в горната част на първата буква — каза Брута. — Ксено е написал „Размишления“, старият Аристократис е написал глупави „Бележки“, а Дидактилос смята, че „Беседите“ на Ибид са адски глупави. От тронната зала на Тиранина до Библиотеката има шестотин крачки. Има…

— Той има добра памет, трябва да му признаеш това — рече Дидактилос. — Покажи му още няколко ръкописа.

— Как ще разберем, че ги е запомнил? — настоя Ърн, докато разпъваше свитък с геометрични теореми. — Той не може да чете! А даже и да можеше да чете, не може да пише!

— Ще трябва да го научим.

Брута погледна към един свитък, пълен с карти. Затвори очи. В продължение на един миг неравните очертания заблестяха срещу вътрешната част на клепачите му, а след това ги усети как се уталожиха в съзнанието му. Бяха още там някъде — можеше да ги извика обратно по всяко време. Ърн разгъна друг свитък. Картини на животни. Този — рисунки на растения и много писано. Този — само писано. Този — триъгълници и други такива. Уталожваха се в паметта му. След малко той даже не усещаше как ръкописът се разгъва. Само трябваше да гледа.

Чудеше се колко ли може да запомни. Но това беше глупаво. Просто запомняш всичко, което виждаш. Това, което е върху маса, или свитък, пълен с букви. В линиите и цвета на дървесината имаше точно толкова информация, колкото и в „Размишленията“ на Ксено.

Дори и така да е, той усещаше някаква тежест в мозъка, чувството, че ако завърти рязко главата си, тогава паметта му ще се изплиска през ушите му.

Ърн вдигна един свитък напосоки и го разгъна частично.

— Опиши как изглежда Неясната Пузума — поиска той.

— Не знам — каза Брута. Той примигна.

— Това е то, Г-н Памет — рече Ърн.

— Той не може да чете, момче. Не е честно — каза философът.

— Добре. Искам да кажа — четвъртата картинка от третия свитък, който видя — каза Ърн.

— Четирикрако създание, обърнато наляво — рече Брута. — Голяма глава, подобна на котешка и широки рамене с тяло, заострено към задницата. Тялото е в шарки от тъмни и светли квадрати. Ушите са много малки и са прилепнали към главата. Има шест мустака. Опашката е ниско. Само задните крака са с нокти, по три нокътя на всеки крак. Предните крака са с почти същата дължина като главата и вдигнати към тялото. Пояс гъста козина…

— Това беше преди петдесет ръкописа — каза Ърн. — Той видя целия ръкопис за една-две секунди.

Те погледнаха към Брута. Брута примигна отново.

— Ти знаеш всичко? — попита Ърн.

— Не знам.

— Половината Библиотека е в главата ти!

— Чувствам се… малко…

 

 

Библиотеката на Ефеб беше пещ. Пламъците горяха в синьо там, където разтопения меден покрив капеше върху лавиците.

Всички библиотеки, навсякъде, са свързани от дупките на книжните червеи в пространството, създадени от силните пространствено-времеви изкривявания, които могат да се открият около всяка голяма сбирка от книги.

Само съвсем малко библиотекари научават тайната, а и съществуват неизменни правила за използването на този факт. Защото това опира до пътуването във времето, а пътуването във времето създава големи проблеми.

Но ако една библиотека гори, а там, в историческите книги, както горят…

Нещо изпука леко, абсолютно нечуто сред пращенето на книжните рафтове и една фигура изпаднала от никъде върху малко петно неизгорял под насред Библиотеката.

Приличаше на маймуна, но се движеше много целенасочено. Дълги маймунообразни ръце започнаха да гасят пламъците, събаряха свитъци от рафтовете и ги затъпкаха в чувал. Когато чувалът се напълни, тя отстъпи назад в средата на стаята… и изчезна, с още едно пукване.

Това няма нищо общо с цялата история.

Нито пък фактът, че известно време след това, ръкописи, за които се мислеше, че са били унищожени в Големия Ефебиански Библиотечен Пожар, се оказаха в забележително добро състояние в Библиотеката на Невидимия Университет в Анкх-Морпорк.

Но дори и така да е, хубаво е да се знае.

 

 

Брута се събуди с мирис на море в ноздрите си.

Поне това е нещото, което хората си мислят, че е мирис на море, а то всъщност е вонята на стара риба и изгнили водорасли.

Беше в някаква барака. Светлината, такава, каквато успяваше да се промъкне през единствения му неостъклен прозорец, беше червена и трепкаше. Единият край на бараката беше отворен във водата. Ръждивата светлина откриваше няколко фигури, скупчени около нещо.

Брута лекичко изпробва съдържанието на паметта си. Всичко изглежда беше там, с прилежно подредени библиотечни ръкописи. Думите бяха толкова безсъдържателни за него, колкото която и да било друга писана дума, но картинките бяха интересни. Във всеки случай, по-интересни от повечето неща в паметта му.

Той се изправи, внимателно.

— Значи си буден — каза гласът на Ом в главата му. — Чувстваме се малко пълни, нали? Чувстваме се малко като камара рафтове? Чувстваме се сякаш имаме големи табелки „Silencios“ навсякъде из главата? За какво трябваше да ходиш и да правиш всичко това?

— Аз… не знам. Струваше ми се… като следващото нещо, което трябва да направя. Къде си?

— Твоят приятел, войникът, ме е сложил в раницата си. Между другото, благодаря ти, че се грижиш толкова внимателно за мен.

Брута успя да се изправи на крака. Светът се завъртя около него за един миг, като прибави трета астрономическа теория към двете, които междувременно занимаваха мозъците на местните мислители.

Той надникна през прозореца. Червената светлина идваше от огньовете из целия Ефеб, но над Библиотеката имаше един огромен пламък.

— Партизански действия — рече Ом. — Дори и робите се бият. Не мога да разбера защо. Мислиш ли, че ще се възползват от възможността да си отмъстят на господарите, а?

— Предполагам, че робите в Ефеб имат възможност да бъдат свободни — каза Брута.

От другия край на бараката се чу съскане и металически, бръмчащ звук. Брута чу Ърн да казва:

— Ето! Казах ти. Просто запушване в тръбите. Нека сложим още малко гориво.

 

 

Брута се заклати към групата.

Бяха се скупчили около една лодка. Като всички лодки, и тази беше с нормална форма — заострен връх отпред и плосък край отзад. Но нямаше мачта. Това, което имаше, беше голяма, медна на цвят топка, висяща в дървена рамка към задната част на лодката. Под нея имаше желязна кошница, в която някой вече беше запалил хубав огън.

А топката се въртеше в рамката си в облак от пара.

— Виждал съм това — каза той. — В „De Chelonian Mobile“. Имаше рисунка.

— О, това е подвижната Библиотека — каза Дидактилос. — Да. Прав си. Илюстрира принципа на реакцията. Никога не съм карал Ърн да построи по-голяма. Това е, което излиза когато мислиш с ръцете си.

— Една нощ миналата седмица обиколих фара с нея — каза Ърн. — Абсолютно никакъв проблем.

— Анкх-Морпорк е много по-далече — каза Симони.

— Да, той е пет пъти по-далече, отколкото разстоянието между Ефеб и Омниа — тържествено каза Брута. — Имаше свитък с карти — добави той.

Пара се издигаше на горещи облаци от бръмчащата топка. Сега, когато беше по-близо, Брута видя, че половин дузина много къси гребла са свързани едно за друго във формата на звезда зад медния глобус и висяха над задната част на лодката. Дървени зъбни колела и няколко безкрайни ремъка запълваха междинното пространство. Когато глобусът се въртеше, греблата цепеха въздуха.

— Как работи това? — попита той.

— Много просто — отвърна Ърн. — Огънят прави…

— Нямаме време за това — рече Симони.

 

 

— … нагорещява водата и така тя се задвижва — каза чиракът-философ. — И тя се втурва навън от глобуса през тези четири малки дюзи, за да избяга от огъня. Струйките пара завъртат глобуса, а зъбните колела и гаечният механизъм на Леджибъс предават движението на греблата, които се въртят и движат лодката през водата.

— Много философско — каза Дидактилос.

Брута почуства, че трябва да защити Омнианския прогрес.

— Огромните врати на Цитаделата тежат тонове, но се отварят единствено със силата на вярата — каза той. — Едно бутване и те се разтварят широко.

— Много бих искал да видя това — каза Ърн.

Брута изпита лек греховен пристъп на гордост, че Омниа още има нещо, с което да се гордее.

— Много добър баланс и малко хидравлика, най-вероятно.

— О!

Симони замислено побутна механизма със сабята си.

— Помислили ли сте за всички възможности? — попита той.

Ръцете на Ърн започнаха да махат из въздуха.

— Искаш да кажеш мощни кораби, които порят винено-тъмното море сам… — започна той.

— На сушата, мислех си — каза Симони. — Може би… на някакъв вид каруца…

— О, няма никакъв смисъл да се качи лодка на каруца.

Очите на Симони заблестяха с блясъка на човек, който е видял бъдещето и е открил, че то е покрито с броня.

— Хмм — каза той.

— Всичко е много хубаво, но не е философия — каза Дидактилос.

— Къде е свещеникът?

— Тук съм, но не съм…

— Как се чувстваш? Угасна като свещ там.

— Аз съм… по-добре сега.

— Една минута изправен, на следващата — дъх не можеш да си поемеш.

— Много по-добре съм.

— Случва се често, нали?

— Понякога.

— Помниш ръкописите, нали?

— Аз… да, струва ми се. Кой запали Библиотеката?

Ърн вдигна очи от механизма.

— Той — каза той.

Брута се облещи срещу Дидактилос.

— Вие сте запалили собствената си Библиотека?

— Аз съм единственият квалифициран — отговори философът. — Освен това, спасявам я от пътя на Ворбис.

— Какво?

— Я си представи, че беше прочел ръкописите? Той и без това е достатъчно зъл. Щеше да е далеч по-зъл с цялото това знание в себе си.

— Той нямаше да ги прочете — каза Брута.

— О, щеше. Познавам този тип — каза Дидактилос. — Самата свята набожност за пред хората, и същински гол охлюв и отдаване на собствените страсти насаме.

— Не и Ворбис — каза Брута, с абсолютна увереност. — Той не би ги прочел.

— Е, както и да е — каза Дидактилос, — щом трябваше да се направи, аз го направих.

Ърн се отдръпна от носа на лодката, където слагаше допълнително дърва в казана под глобуса.

— Можем ли всички да се качим на борда? — попита той.

Брута се премести върху една груба пейка в средата на кораба, или както там се наричаше. Въздухът миришеше на гореща вода.

— Така — каза Ърн. Той дръпна някакъв лост. Въртящите се гребла удариха водата; последва рязък тласък и после, с пара, увиснала във въздуха след нея, лодката тръгна напред.

— Как се казва този съд? — попита Дидактилос.

Ърн изглеждаше изненадан.

— Как да се казва? — попита той. — Лодка. Предмет, според природата на нещата. Не е необходимо да се казва никак.

— Имената са по-философски — каза Дидактилос, леко начумерен. — И трябваше да счупиш амфора с вино над нея.

— Това щеше да е разхищение.

Лодката запухтя навън от навеса за лодки и пое към тъмното пристанище.

Далеч от едната ѝ страна, гореше Ефебианска галера. Целият град представляваше бъркотия от пламък.

— Но нали имаш амфора на борда? — попита Дидактилос.

— Да.

— Подай я насам тогава.

Зад лодката оставяше диря от бяла вода. Веслата гребяха дълбоко.

— Няма вятър! Няма гребци! — каза Симони. — Започвате ли поне да разбирате какво имате тук, Ърн?

— Абсолютно. Действащите принципи са удивително прости — каза Ърн.

— Нямах това предвид. Имах предвид нещата, които бихте могли да направите с тази сила!

Ърн бутна още една цепеница в огъня.

— Това е просто превръщането на топлината в работа — каза той. — Предполагам… о, изпомпване на вода. Мелници, които могат да мелят дори, когато не духа вятър. Такива неща ли? Това ли имаше предвид?

Симони, войникът, се поколеба.

— Да — рече той. — Нещо подобно.

Брута прошепна:

— Ом?

— Да?

— Добре ли си?

— Тук вътре мирише като във войнишка раница. Извади ме.

Медната топка се въртеше лудо над огъня. Тя блестеше почти толкова ярко, колкото и очите на Симони.

Брута го потупа по рамото.

— Може ли да си получа костенурката?

Симони горчиво се засмя.

— Хубаво месо има по тия животинки — каза той, докато вадеше Ом.

— Всички така казват — рече Брута. Той сниши гласа си до шепот.

— Какво място е Анкх?

— Град на милион души — каза гласът на Ом — много от които заемат тела. И на хиляди религии. Има даже и храм на малките богове! Звучи като място, където хората нямат проблем с това да вярват в разни неща. Не е лошо място за ново начало, струва ми се. С моя мозък и твоя… с моя мозък, ние скоро пак трябва да сме в бизнеса.

— Не искаш да се върнеш в Омниа?

— Няма смисъл — отговори гласът на Ом. — Винаги можеш да свалиш някой установил се бог. На хората им писва, искат промяна. Но не можеш да победиш самия себе си, нали така?

— На кого говориш, свещенико? — попита Симони.

— Аз… ъ… се молех.

— Ха! На Ом? Все едно да се молиш на костенурка.

— Да.

— Срамувам се за Омниа — каза Симони. — Погледни ни. Вързани за миналото. Задържани от репресивен монотеизъм. Отбягвани от съседите си. Какво добро сме видели от нашия Бог? Богове? Ха!

— Успокой се, успокой се — рече Дидактилос. — По море сме, а ти носиш силно проводима ризница.

— О, аз нищо не казвам за другите богове — бързо каза Симони. — Нямам това право. Но Ом? Плашило на квизицията! Ако съществува, нека ме порази тук и сега!

Симони изтегли сабята си и я вдигна на една ръка разстояние.

Ом седеше кротко в скута на Брута.

— Харесва ми това момче — рече той. — Той е почти толкова добър, колкото и вярващ. Като любовта и омразата е, нали разбираш какво имам предвид?

Симони отново си прибра сабята в ножницата.

— Така аз отхвърлям Ом — каза той.

— Да, но каква е алтернативата?

— Философия! Практическа философия! Ето, като двигателят на Ърн. Той може да изтегли Омниа с вой и писък във Века на Плодовия Прилеп!

— С вой и писък — повтори Брута.

— Необходими без никакво съмнение — каза Симони.

Той сияеше срещу тях.

— Не се тревожи за него — каза Ом. — Ние ще сме вече далеч. Пък и все тая. Мисля, че като се разчуе новината за снощната работа, от името на Омниа няма да остане нищо.

— Но вината беше на Ворбис! — високо изрече Брута. — Той започна всичко! Той изпрати бедния Брат Мърдък и после той го уби, за да може да хвърли вината върху Ефебианците! Той никога не е имал намерение да сключва мирен договор! Той просто искаше да влезе в двореца!

— И това не мога да разбера — как успя — каза Ърн. — Никой никога не е минавал през лабиринта без водач. Той как успя да го направи?

Слепите очи на Дидактилос затърсиха Брута.

— Нямам представа — каза той. Брута увеси глава.

— Той наистина ли направи всичко това? — попита Симони.

— Да.

— Ах ти, идиот! Пълен тиквеник такъв! — изкрещя Ом.

— И ти ще разкажеш това на другите хора? — попита Симони, настойчиво.

— Предполагам.

— Ще се обявиш срещу Квизицията?

Брута се втренчи нещастно в тъмнината. Зад тях пламъците на Ефеб се бяха слели в една оранжева искра.

— Единственото, което мога да кажа, е това, което помня — рече той.

— Ние сме мъртви — каза Ом. — Хвърли ме през борда, защо не го направиш? Този глупак ще иска да ни върне обратно в Омниа!

Симони замислено си потърка брадичката.

— Ворбис има много врагове — каза той, — при определени обстоятелства. По-добре, ако бъде убит, но някой може да нарече това убийство. Или дори мъченичество. Но процес… ако има доказателства… само ако си помислят, че може да има доказателство…

— Виждам как мозъкът му работи! — изкрещя Ом. — Всички щяхме да се спасим, ако си беше мълчал!

— Ворбис под съд — разсъждаваше Симони.

Брута пребледня при тази мисъл. Това беше такава мисъл, която беше почти невъзможно да задържи в мозъка си. Беше мисъл, която нямаше логика. Ворбис на съд? Съдът беше нещо, което се случваше с другите хора.

Спомни си Брат Мърдък. И войниците, които бяха изгубени в пустинята. И всички неща, които бяха причинени на хората, дори на Брута.

— Кажи му, че не си спомняш! — крещеше Ом. — Кажи му, че не се сещаш!

— А ако него изправят пред съда — каза Симони, — ще го обявят за виновен. Никой не би се осмелил да направи нещо друго.

Мислите винаги се движеха бавно през мозъка на Брута, като айсберги. Те пристигаха бавно и си тръгваха бавно и когато бяха там, заемаха доста пространство, повечето от което под повърхността.

Той си помисли: най-лошото нещо у Ворбис не е че той е зъл, а че кара добрите хора да правят зли неща. Той превръща хората в подобни на себе си. Нищо не може да се направи. Прихващаш го от него.

Не се чуваше никакъв шум, освен плясъка на водата срещу корпуса на „Безименната Лодка“ и въртенето на философския двигател.

— Ще ни заловят, ако се върнем в Омниа — бавно каза Брута.

— Можем да акостираме далеч от пристанищата — нетърпеливо каза Симони.