Тери Пратчет
Малки богове (15)

Всичко свърши за по-малко от час. Фундаменталната истина беше, че шепата Ефебиански стражи в двореца нямаха абсолютно никакъв шанс.

Ворбис седеше изправен в стола на Тиранина. Наближаваше полунощ.

Група Ефебиански граждани, сред тях и Тиранинът, бяха докарани пред него.

Той се занима с някакви ръкописи, а след това вдигна очи с израза на мила изненада, като че ли въобще не знаеше, че петдесет човека стоят пред него и го чакат на един арбалет разстояние.

— А! рече той и пусна лека усмивка. — Е, радвам се да ви кажа, че сега можем да минем и без мирния договор. Той е абсолютно ненужен. Защо да бръщолевим за мир, когато няма повече война? Ефеб сега е епархия на Омниа. Спор няма да има.

Той хвърли някакъв лист хартия на пода.

— След няколко дни тук ще пристигне флотилия. Докато ние държим двореца, съпротива няма да има. Точно в този момент дяволското ви огледало се троши на парчета.

Той събра пръсти пред себе си и погледна към събраните Ефебианци.

— Кой го построи?

Тиранинът вдигна очи.

— Това беше Ефебианска конструкция — каза той.

— А! — рече Ворбис, — демокрация. Забравих. Тогава кой — той направи знак на един от стражите, който му подаде една торба, — е написал това?

Копие на „De Chelonian Mobile“ беше захвърлено на мраморния под.

Брута стоеше до трона. Там му беше казано да стои.

Той беше погледнал в преизподнята и сега беше негов ред. Всичко наоколо му се случваше в някакъв далечен кръг светлина, заобиколен от тъмнина. Мислите се гонеха една друга из главата му.

Дали Ценобиархът знаеше за това? Някой друг знаеше ли за двата вида истина? Кой друг знаеше, че Ворбис се сражава и от двете страни на войната, като дете, което си играе с войници? Наистина ли беше неправилно, ако беше за все по-голямата слава на…

… един бог, който е костенурка. Бог, в когото само Брута вярваше?

На кого говореше Ворбис, когато се молеше?

През умствената буря, Брута дочу равния тон на Ворбис:

— Ако философът, който е написал това, не си признае, всички вие вкупом ще бъдете подложени на огъня. Не се съмнявайте, че наистина го мисля.

Сред тълпата настъпи раздвижване и след това се чу гласът на Дидактилос.

— Пуснете ме! Нали го чухте! Все едно… аз винаги съм чакал шанса да направя това…

Няколко слуги бяха отблъснати настрани и философът излезе тежко от тълпата, като държеше предизвикателно празния фенер над главата си.

Брута видя как философът спря за един миг в празното пространство, след което много бавно се обърна, докато не се изправи точно с лице срещу Ворбис. Тогава направи няколко крачки напред и протегна фенера като даде вид, че оглежда критично дякона.

— Хмм — рече.

— Ти си… виновникът? — каза Ворбис.

— Точно. Дидактилос се казвам.

— И си сляп?

— Само що се отнася до зрението, господарю.

— И въпреки това носиш фенер — рече Ворбис. — Без съмнение поради някоя модерна причина. Може би ще ми кажеш, че търсиш честен човек?

— Не знам, господарю. Може би ти ще ми кажеш как изглежда той?

— Сега би трябвало да те ударя — каза Ворбис.

— О, сигурно.

Ворбис посочи книгата.

— Тези лъжи. Тази клевета. Тази… тази съблазън, която цели да отклони съзнанието на хората от пътя на истинското знание. Ти се осмеляваш да стоиш пред мен и да заявиш — той побутна книгата с пръст, — че светът е плосък и че се движи из бездната на гърба на гигантска морска костенурка?

Брута затаи дъх.

Историята също.

Защити вярата си, помисли си Брута. Само веднъж, нека някой да стане и да се опълчи на Ворбис. Аз не мога. Но някой…

Откри, че очите му се завъртат към Симони, който стоеше от другата страна на стола на Ворбис. Сержантът изглеждаше вкаменен, очарован.

Дидактилос се изправи в пълен ръст. Той се обърна наполовина и за момент празният му поглед мина през Брута. Фенерът беше протегнат на една ръка разстояние.

— Не — каза той.

— Когато всеки честен човек знае, че светът е сфера, съвършена сфера, която трябва да се върти около сферата на Слънцето, така, както Човекът се върти около централната истина на Ом — каза Ворбис — а звездите…

Брута се облегна напред, а сърце го му блъскаше лудо.

— Господарю? — прошепна той.

— Какво? — сряза го Ворбис.

— Той каза „не“ — каза Брута.

— Точно така — рече Дидактилос.

В продължение на един миг Ворбис седя абсолютно неподвижен. После челюстта му мръдна леко, сякаш той репетираше някакви думи под носа си.

— Ти се отричаш от това? — попита той.

— Нека да е сфера — рече Дидактилос. — Няма никакъв проблем и да е сфера. Несъмнено, взети са всички необходими мерки всичко да се крепи върху нея. И Слънцето може да е друга една, още по-голяма сфера, на голямо разстояние оттук. Луната света ли предпочитате да обикаля или Слънцето? Аз предлагам света. По-йерархично е, а и е великолепен пример за всички нас.

Брута виждаше нещо, което никога по-рано не беше виждал. Ворбис изглеждаше объркан.

— Но ти си написал… ти си казал, че светът се намира на гърба на гигантска морска костенурка! Дал си име на тази костенурка!

Дидактилос сви рамене.

— Сега знам повече — каза той. — Де се е чуло и видяло някога костенурка дълга десет хиляди мили? Да плува из бездната на пространството? Ха! Ама че глупост! Чак ме е срам да мисля за това сега.

Ворбис си затвори устата. После пак я отвори.

— Така се държи един Ефебиански философ? — попита той.

Дидактилос отново сви рамене.

— Така се държи всеки истински философ рече той. — Човек трябва да е готов винаги да прегърне новите идеи, да вземе предвид новите доказателства. Не сте ли съгласен? А и вие ни донесохте много нови доводи — жестът като че ли обхвана, съвсем случайно, Омнианските стрелци из стаята — върху които да размишлявам. Аз винаги мога да бъда оборен от могъщ аргумент.

— Твоите лъжи вече са отровили света!

— Тогава ще напиша друга книга спокойно каза Дидактилос. — Помислете как ще бъде прието — гордият Дидактилос оборен от аргументите на Омнианците. Пълно отричане. Хмм? Всъщност, с ваше позволение, господарю — знам, че имате много работа да вършите — да грабите, горите и т.н. — аз веднага ще се оттегля във варела си и ще започна да работя върху нея. Вселена от сфери. Топки, които се въртят из пространството. Хмм. Да. С ваше позволение, господарю, ще ви напиша повече топки, отколкото сте си представяли…

Старият философ се обърна и много бавно тръгна към изхода.

Ворбис го гледаше как се отдалечава.

Брута видя как той наполовина вдигна ръка, за да даде знак на стражите и после отново я свали.

Ворбис се обърна към Тиранина.

— Дотук с вашите… — започна той.

— Уууу!

Фенерът прелетя през вратата и се разби в черепа на Ворбис.

— И все пак… Костенурката се Движи!

Ворбис скочи на крака.

— Аз … — изкрещя той и после се овладя. Махна раздразнено на двама от стражите. — Искам да го заловите. Сега. И… Брута?

Брута едва го чу поради втурналата се в ушите му кръв. Дидактилос се беше оказал по-добър мислител, от колкото го беше помислил.

— Да, господарю?

— Ще вземеш група хора и ще ги заведеш в Библиотеката… и тогава, Брута, ще изгориш Библиотеката.

 

 

Дидактилос беше сляп, но беше тъмно. Преследващите го стражи можеха да виждат, само че наоколо нямаше нищо за виждане. Пък и те не биха прекарали живота си да се скитат из витите, неравни, и преди всичко с безброй стъпала улички на Ефиб.

— … осем, девет, десет, единайсет — мърмореше Философът, докато подскачаше нагоре по тъмното като в рог стълбище и се стрелна зад един ъгъл.

— Аргх, оу, това ми беше коляното — мърмореха повечето от стражите, изпопадали накуп насред стъпалата.

Един, обаче, успя да стигне до върха. На звездната светлина той едва успя да различи кльощавата фигура, която диво подскачаше по улицата. Той вдигна арбалета си. Старият глупак даже не се прикриваше…

Идеална мишена.

Чу се звук от дръпната струна.

За един миг стражът изглеждаше озадачен. Лъкът падна от ръцете му, като се опъна, щом удари паветата и изпрати стрелата си, рикошираща в една статуя. Той наведе очи към пернатата стрела, която стърчеше от гърдите му, след което и към фигурата, която се измъкна от сянката.

— Сержант Симони? — прошепна той.

— Съжалявам — рече Симони. — Наистина съжалявам. Но Истината е важна.

Войникът отвори уста да изкаже мнението си за истината и тогава се строполи напред.

Той отвори очи.

Симони се отдалечаваше. Всичко изглеждаше по-светло. Още беше тъмно. Но сега той виждаше в тъмнината. Всичко беше сенки на сивото. И паветата под ръката му някакси се бяха превърнали в груб черен пясък.

Той погледна нагоре.

— НА КРАКА, РЕДНИК ИХЛОС.

Той се изправи глупаво на крака. Сега той беше повече от един обикновен войник, анонимна фигура, която да преследва и да бъде убивана и да не бъде нищо повече от сенчест фигурант в живота на другите хора. Сега той беше Дерви Ихлос, възраст — трийсет и осем години, сравнително добродетелен в общата схема на нещата, и мъртъв.

Той несигурно вдигна ръка към устните си.

— Ти си съдникът? — попита той.

— НЕ АЗ.

Ихлос погледна към пясъка, който се простираше нататък. Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Той беше далеч по-малко изтънчен от Генерал Фри’ит, и затова обръщаше по-голямо внимание на песничките, които е учил в детството си. Освен това, имаше предимство. Беше вярвал по-малко дори и от генерала.

— СЪДЪТ Е НА КРАЯ НА ПУСТИНЯТА.

Ихлос опита да се усмихне.

— Мама ми е разказвала за това — рече той. — Когато умреш, трябва да извървиш пустиня. И виждаш всичко както трябва, казваше тя. И запомняш всичко правилно.

Смърт нарочно не направи нищо, за да не покаже по никакъв начин чувствата си.

— Може да срещна някои приятели по пътя, а? — попита войникът.

— ВЪЗМОЖНО Е.

Ихлос тръгна. Като цяло, помисли си той, можеше и по-зле да е.

 

 

Ърн се катереше с мъка по полиците като маймуна, като вадеше книги от поставките им и ги хвърляше на пода.

— Мога да нося около двайсет — каза той. — Но кои двайсет?

— Винаги съм искал да направя това — щастливо мърмореше Дидактилос. — Защитаваш истината пред лицето на тиранията и т.н. Ха! Един човек, които не се страхува от…

— Какво да взема? Какво да взема? — крещеше Ърн.

— Не ни трябва Механиката на Гридо — каза Дидактилос. — Ей, де да можеше да му видя физиономията! Дяволски добро попадение, като помислиш. Надявам се някой да е записал какво му казах…

— Принцип на зъбното предаване! Теория за водната експанзия! — крещеше Ърн. — Но не ни трябва „Гражданското учение“ на Ибид или „Ектопията“ на Гномон, това е сигурно…

— Какво? Те принадлежат на цялото човечество! — сряза го Дидактилос.

— Тогава, ако цялото човечество благоволи да дойде да ни помогне да ги пренесем, ще бъде чудесно — рече Ърн. — Но ако ще сме само ти и аз, предпочитам да нося нещо полезно.

— Полезно? Книги върху механизмите?

— Да! Те могат да покажат на хората как да живеят по-добре!

— А тези показват на хората как да бъдат хора — рече Дидактилос. — Което ме подсеща. Намери ми друг фенер. Чувствам се доста сляп без…

Вратата на Библиотеката се разтресе от гръмовно тропане. Това не беше тропането на хора, които очакват вратата да им бъде отворена.

— Бихме могли да хвърлим някои от другите в…

Пантите изскочиха от стените. Вратата се сгромоляса.

Войниците наизскачаха от нея с извадени саби.

— А, господа, — каза Дидактилос. — За бога, не нарушавайте теорията ми.

Дежурният ефрейтор го погледна тъпо, след което погледна надолу към пода.

— Каква теория? — попита той.

— Ей, какво ще кажете да ми дадете един пергел и да се върнете след, да кажем, половин час?

— Оставете го, ефрейтор — каза Брута.

Той прекрачи вратата.

— Казах, оставете го.

— Но аз имам заповед да…

— Глух ли си? Ако си, Квизицията ще те излекува — каза Брута, учуден от твърдостта в гласа си.

— Вие не принадлежите към квизицията — рече ефрейторът.

— Не. Но познавам човек, който принадлежи — отговори Брута. — Вие трябва да претърсите двореца за книги. Оставете го с мен. Той е стар човек. Какво зло може да причини?

Ефрейторът погледна колебливо от Брута към пленниците си.

— Много добре, ефрейтор. Аз ще поема задачата.

Всички се обърнаха.

— Чухте ли? — каза Сержант Симони, докато си пробиваше път напред.

— Но дяконът ни каза…

— Ефрейтор?

— Да, сержант?

— Дяконът е много далеч. Аз съм тук.

— Да сержант.

— Тръгвайте!

— Да, сержант.

Симони наостри уши, докато войниците се отдалечаваха.

После заби сабя във вратата и се обърна към Дидактилос. Той сви в юмрук лявата си ръка и с разперена длан на дясната удари върху нея.

— Костенурката се Движи — каза той.

— Всичко зависи — рече философът, предпазливо.

— Искам да кажа, че аз съм… приятел каза той.

— Защо трябва да ти вярваме? — попита Ърн.

— Защото нямате друг избор — рязко каза Сержант Симони.

— Можеш ли да ни изведеш оттук? — попита Брута.

Симони го погледна кръвожадно.

— Теб? — рече той. — Защо пък трябва да извеждам теб оттук? Ти си инквизитор! — Той сграбчи сабята си.

Брута отстъпи назад.

— Не съм!

— На кораба, когато капитанът те изпробва, ти не каза нищо — рече Симони. — Ти не си един от нас.

— Но не мисля и че съм един от тях — отвърна Брута. — Аз съм си мене си.

Той погледна умолително Дидактилос, което беше напразно усилие и тогава се обърна към Ърн.

— Не знам за този войник — рече той. — Единственото, което знам, е, че Ворбис иска да ви убие и че ще изгори Библиотеката ви. Но аз мога да помогна. Измислих как по пътя насам.

— Я не го слушайте — каза Симони. Той падна на един крак пред Дидактилос, като просител. — Господине, ние сме… няколко човека… които познават същината на вашата книга… вижте, имам и препис…

Той затършува из нагръдника си.

— Ние я размножаваме — каза Симони. — Едно копие! Това е всичко, което имахме! Но тя беше разпространена от човек на човек. Някои от нас, които могат да четат, я прочетоха на останалите! Толкова е логична!

— Ъ… — рече Дидактилос. — Какво?

Симони развълнувано размаха ръце.

— Защото ние знаем… аз съм бил по места, където… вярно е! Наистина съществува Огромна Костенурка. Костенурката наистина се движи! Ние нямаме нужда от богове!

— Ърн? Никой не е свалил медта от покрива, нали? — попита Дидактилос.

— Така мисля.

— Напомни ми тогава да не говоря с този навън.

— Вие не разбирате! — каза Симони. — Аз мога да ви спася. Вие имате приятели на неочаквани места. Хайде. Само ще убия този свещеник…

Той сграбчи сабята си. Брута отстъпи.

— Не! И аз мога да помогна! Точно затова дойдох. Когато ви видях пред Ворбис, разбрах какво мога да направя!

— Какво можеш да направиш? — засмя се подигравателно Ърн.

— Мога да спася Библиотеката.

— Какво? Ще я нарамиш на гръб и ще побегнеш? — подхили се Симони.

— Не. Нямам предвид това. Колко ръкописа има тук?

— Около седемстотин — отвърна Дидактилос.

— Колко от тях са важни?

— Всички! — отговори Ърн.

— Може би няколкостотин — рече Дидактилос, по-меко.

— Чичо!

— Всички останали са само издадени вятър и суетност — каза Дидактилос.

— Но те са книги!

— Може би ще успея да взема повече — бавно каза Брута. — Има ли изход?

— Може… и да има — каза Дидактилос.

— Не му казвай! — каза Симони.

— Тогава всичките ви книги ще изгорят — каза Брута. Той посочи към Симони. — Той каза, че нямате избор. Така че, нямате нищо за губене, нали така?

— Той е… — започна Симони.

— Всички да млъкнат — каза Дидактилос. Той се загледа покрай Брута.

— Може и да има изход — каза той. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Не вярвам на това! — рече Ърн. — Тези тук са Омнианци, а ти им казваш, че съществува друг изход оттук!

— Из цялата тази скала има тунели — каза Дидактилос.

— Може би, но ние не ги издаваме на хората!

— Склонен съм да повярвам на този човек — каза Дидактилос. — Има честно лице. Философски погледнато.

— Защо трябва да му се доверим?

— Всеки, който е достатъчно глупав, че да очаква от нас да му се доверим при тези обстоятелства, трябва да е човек, на когото можеш да се довериш — каза Дидактилос. — Твърде глупаво ще е да е измамник.

— Аз мога да си тръгна оттук веднага — каза Брута. — И какво ще стане с Библиотеката ви тогава?

— Виждате ли? — рече Симони.

— Точно, когато нещата очевидно изглеждат най-черни, изведнъж най-неочаквано се оказва, че имаме приятели навсякъде — рече Дидактилос. — Какъв е твоят план, млади човече?

— Нямам такъв — отвърна Брута. — Аз просто правя нещата, едно след друго.

— И колко време ще ти отнеме да направиш нещата едно след друго?

— Около десет минути, струва ми се.

Симони погледна свирепо към Брута.

— А сега дайте книгите — рече Брута. — Ще ми трябва и малко светлина.

— Но ти дори не можеш да четеш! — каза Ърн.

— Няма да ги чета. Брута погледна с празен поглед към първия свитък, който случайно се оказа, че е „De Chelonian Mobile“.

— О! Божичко! — възкликна той.

— Нещо не е ли наред? — попита Дидактилос.

— Може ли някой да ми донесе костенурката!