Тери Пратчет
Малки богове (14)

Ом пълзеше бавно по права линия.

— Престани да ходиш насам-натам така — каза той. — Не мога да се съсредоточа.

— Как може хората да говорят така? — попита Брута празния въздух. — Държат се така, сякаш са доволни, че не знаят нещата! Да откриват все повече и повече неща, които не знаят! Точно като децата, които идват гордо да ти покажат пълното гърне!

Ом отбеляза мястото си с лапа.

— Но те откриват нещата — рече той. — Този Абраксас без съмнение е бил мислител. И аз не знаех някои от тези неща. Седни!

Брута се подчини.

— Така — каза Ом. — Сега… слушай. Знаеш ли как боговете набират сила?

— От хората, които вярват в тях — отговори Брута. — Милиони хора вярват в теб.

Ом се поколеба.

Добре, добре. Ние сме тук и сега. Рано или късно той сам ще открие…

— Те не вярват — каза Ом.

— Но…

— Случвало се е и по-рано — каза костенурката. — Десетки пъти. Знаеш ли, че Абраксас откри изгубения град на Ии? Много странни резби, казва той. Вяра казва. Вярата се измества. В началото хората вярват в бога, а накрая вярват в структурата.

— Не разбирам — каза Брута.

— Нека го обясня по друг начин — каза костенурката. — Аз съм твоят Бог, нали така?

— Да.

— И ти ще ми се подчиниш.

— Да.

— Добре. А сега вземи един камък и иди да убиеш Ворбис.

Брута не се помръдна.

— Сигурен съм, че ме чу — каза Ом.

— Но той ще… той е… Квизицията ще…

— Сега вече знаеш какво имам предвид — каза костенурката. — Ти се страхуваш повече от него, отколкото от мен, ето това е. Тук Абраксас казва: „Около бога се образува обвивка от Молитви, Церемонии, Сгради, Свещеници и Власт, докато най-После Богът Умира. И това може да не бъде забелязано.“

— Това не може да бъде вярно!

— Мисля, че е. Абраксас казва, че има някаква стрида, която живее по същия начин. Тя образува все по-голяма и по-голяма черупка, докато не може да се движи повече и затова умира.

— Но… но… това означава, че… цялата Църква…

— Да.

Брута се опита да задържи тази мисъл, но самата ѝ необятност продължаваше да я изтръгва от умствената му хватка.

— Но ти не си мъртъв успя да каже той.

— Следващото най-хубаво нещо — каза Ом. — Знаеш ли какво? Нито един друг малък бог не се опитва да ме узурпира. Разказвал ли съм ти някога за стария Ур-Гилаш? Не? Той беше богът там, където е сега днешна Омниа, но преди мен. Не много голям. Основно бог на времето. Или бог-змия. Както и да е някакъв. Необходими бяха години, докато се отърват от него, обаче. Войни и т.н. Така че, мисля си…

Брута нищо не каза.

— Ом продължава да съществува — каза костенурката. — Искам да кажа, черупката. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш хората да разберат.

Брута пак не каза нищо.

— Ти можеш да бъдеш следващия пророк — рече Ом.

— Не мога! Всички знаят, че Ворбис ще бъде следващият пророк!

— А! Но ти ще бъдеш официалният.

— Не!

— Не? Аз съм твоят Бог!

— А аз съм си аз. Не съм пророк. Дори не мога да пиша. Не мога да чета. Никой няма да ме слуша.

Ом го изгледа от глава до пети.

— Трябва да призная, че ти не си богоизбраният, когото аз бих избрал — рече той.

— Великите пророци са имали прозрение — каза Брута. — Даже и да не… даже и ти да не си им го казал, те са имали нещо за казване. А аз какво бих могъл да кажа? Аз нямам нищо за казване на никого. Какво бих могъл да кажа?

— Вярвайте във Великия Бог Ом — каза костенурката.

— И после какво?

— Какво искаш да кажеш с това „и после какво“?

Брута погледна начумерено навън към смрачаващия се вътрешен двор.

— Вярвайте във Великия Бог Ом или гръм и мълния да ви удари — каза той.

— На мен ми звучи добре.

— Така ли трябва да бъде винаги?

Последните слънчеви лъчи проблясваха по статуята в средата на двора. Тя смътно приличаше на жена. На едното ѝ рамо беше кацнал пингвин.

— Патина, Богинята на Мъдростта — каза Брута. — Онази с пингвина. Защо пингвин?

— Нямам представа — припряно отговори Ом.

— Никаква мъдрост няма у пингвините, нали така?

— Не бих казал. Освен ако не броиш факта, че няма в Омниа. Много мъдро от тяхна страна.

— Брута!

— Това е Ворбис — каза Брута, като се изправи. — Тук ли да те оставя?

— Да. Има още малко пъпеш. Искам да кажа резенче.

Брута излезе в здрача.

Ворбис седеше на пейка под едно дърво, неподвижен като статуя сред сенките.

Сигурност, помисли си Брута. Преди бях сигурен. Сега не съм.

— А, Брута. Ще ме придружиш на малка разходка. Ще подишаме вечерния въздух.

— Да, господарю.

— Хареса ти пътуването до Ефеб.

Ворбис рядко задавате въпрос, ако и твърдение щеше да свърши работа.

— Ами… интересно е.

Ворбис постави едната си ръка на рамото на Брута и използва другата да се набере на жезъла си.

— И какво мислиш за него? — попита той.

— Те имат много богове, но не им обръщат много внимание — отвърна Брута. — И търсят невежеството.

— И го намират в изобилие, можеш да бъдеш сигурен в това — каза Ворбис.

Той посочи с жезъла си в нощта.

Да повървим — рече.

Чу се смях някъде в тъмнината, после дрънчене на паници. Ароматът на цъфтящи вечер цветя тегнеше във въздуха. Натрупаната горещина от деня, излъчвана от камъните, правеше нощта да изглежда като благоуханна супа.

— Ефеб гледа към морето — каза Ворбис след малко. Виждаш ли начина, по който е построен? Целият е по склона на хълм, който е обърнат към морето. Но морето е непостоянно. Нищо трайно не идва от морето. Докато нашата скъпа Цитадела гледа към високата пустиня. И какво виждаме там?

Инстинктивно Брута се обърна и погледна над покривите към черния силует на пустинята на фона на небето.

— Видях сноп светлина — каза той. — И още веднъж. На склона.

— А! Светлината на истината — каза Ворбис. — Така че, нека идем да я пресрещнем. Заведи ме до входа на лабиринта, Брута. Ти знаеш пътя.

— Господарю? — почита Брута.

— Да, Брута?

— Бих искал да ви попитам нещо?

— Питай.

— Какво се случи с Брат Мърдък?

Последва едва доловимо колебание в ритъма на жезъла на Ворбис по калдъръма. После ексквизиторът рече:

— Истината, добрички ми Брута, е като светлината. Ти знаеш ли за светлината?

— Тя… идва от слънцето. И от луната и звездите. И свещите. И лампите.

— И така нататък — каза Ворбис и кимна. — Разбира се. Но има и друг вид светлина. Светлина, която запълва дори и най-тъмните кътчета. Това трябва да е. Защото, ако тази мета-светлина не съществуваше, как щяхме да виждаме тъмнината?

Брута не каза нищо. Това приличаше твърде много на философия.

— Така е и с истината — каза Ворбис. — Има някои неща, които изглеждат като истината, които притежават всички отличителни черти на истината, но които не са същинската истина. Същинската истина по някога трябва да бъде защитена от лабиринт от лъжи.

Той се обърна към Брута.

— Разбираш ли ме?

— Не, Лорд Ворбис.

— Искам да кажа, това, което се открива пред нашите сетива, не е фундаменталната истина. Нещата, които се виждат, чуват и правят от плътта, са просто сенки на една по-дълбока реалност. Това е, което трябва да разбереш, докато напредваш в Църквата.

— Но за момента, господарю, аз знам само тривиалната истина, истината, достъпна отвън — каза Брута. Чувстваше се така, сякаш беше застанал на ръба на яма.

— Така започваме всички — дружелюбно каза Ворбис.

— И все пак, Ефебианците ли убиха Брат Мърдък? — настоя Брута. Сега той висеше един инч над мрака.

— Казвам ти, че в най-дълбокия смисъл на истината, те го убиха. С неспособността си да възприемат думите му, с тяхното упорство, те наистина го убиха.

— Но в тривиалния смисъл на истината — изрече Брута, като подбираше всяка дума с вниманието, което инквизитор би отделил на пациента си в дълбините на Цитаделата, — в тривиалния смисъл Брат Мърдък умря, нали така, в Омниа, защото не беше умрял в Ефеб, просто му се бяха подиграли, но съществуваше опасението, че останалите в Църквата може да не разберат, по-дълбоката истина и така, беше разпространен слухът, че Ефебианците са го убили в… в тривиалния смисъл, като по този начин даде на вас и на онези, които виждат истината за злото от Ефеб, съответната причина да предприемете… справедливи репресивни мерки.

Те минаха покрай един фонтан. Стоманеният край на дяконовия жезъл чаткаше в нощта.

— Предвиждам голямо бъдеще за теб в Църквата — най-сетне каза Ворбис. — Времето на осмия Пророк наближава. Време на експанзия и огромни възможности за тези, които истински служат на Ом.

Брута погледна в ямата.

Ако Ворбис беше прав, и съществуваше някаква светлина, която правеше тъмнината видима, тогава там, долу беше нейният антипод, тъмнината, където никога никаква светлина не може да стигне: тъмнина която зачерняше светлината. Помисли си за слепия Дидактилос и празния му фенер.

Чу се, че казва:

— А с хора като Ефибианците не може да има примирие. Никакъв договор не може да се счита за обвързващ, ако е между хора като Ефебианците и тези, които следват дълбоката вяра?

Ворбис кимна.

— Когато Великият Бог е с нас — рече той, — кой може да ни устои? Ти ме впечатляваш, Брута.

В тъмнината се чу още смях, а след него и дрънченето на струнни инструменти.

— Празник — подметна подигравателно Ворбис. — Тиранинът ни покани на празненство! Изпратих една част от групата, разбира се. Дори генералите им са там! Те си мислят, че са в безопасност зад лабиринта си, както костенурката си мисли, че е в безопасност в черупката си, без да си дават сметка, че това е затвор. Давай напред.

Вътрешната стена на лабиринта изникна от мрака. Брута се облегна на нея. Далече отгоре долетя дрънченето на метал върху метал, докато часовоят правеше обиколките си.

Портата към лабиринта беше широко отворена. Ефибианците никога не бяха виждали смисъл да спират някого да влезе. По един къс страничен тунел водачът за първата една шеста от пътя спеше на пейка, а до него се стичаше свещ. Над алкова му висеше бронзовият звънец, с който бъдещите кандидати за прекосяване на лабиринта го повикваха. Брута се шмугна покрай него.

— Брута?

— Да, господарю?

— Преведи ме през лабиринта. Знам, че можеш.

— Господарю…

— Това е заповед, Брута — учтиво каза Ворбис.

Няма никаква надежда помисли си Брута. — Това е заповед.

— Тогава стъпвайте, където стъпвам аз, господарю прошепна той. — На не повече от една стъпка зад мен.

— Да, Брута.

— Ако аз заобиколя някое място на пода без никаква причина, заобиколете го и вие.

— Да, Брута.

Брута си помисли: може би бих могъл и да сбъркам. Не. Дал съм дума и т.н. Не мога просто да не се подчиня. Целият свят свършва, ако започнеш да мислиш така…

Той позволи на спящото си съзнание да вземе връх. Пътят през лабиринта се разгъна в главата му като светеща жица.

… диагонално напред и надясно три стъпки и половина, после надясно шейсет и три стъпки, две секунди пауза — където стоманено изсвистяване в тъмнината подсказа, че един от пазителите е измислил нещо, което му е донесло награда — и три стъпки нагоре…

Бих могъл да избягам напред, помисли си той. Мога да се скрия, а той ще попадне в някоя яма или капан или нещо такова, а аз бих могъл да се промъкна обратно в стаята си и никой никога няма да узнае.

Аз ще знам.

… напред девет крачки, и надясно една стъпка, после напред деветнайсет крачки, и надясно две крачки…

Напред имаше светлина. Не случайният бял блясък на луната през процепите на покрива, а жълтата светлина на лампа, която чезнеше и ставаше по-ярка с приближаването на притежателя ѝ.

— Някой идва — прошепна той. — Трябва да е някой от водачите!

Ворбис беше изчезнал.

Брута се въртеше несигурно в коридора, докато светлината подскачаше все по-наблизо.

Един възрастен глас попита:

— Ти ли си, Номер Четири?

Светлината изникна иззад ъгъл. Тя полуосвети един възрастен мъж, който се приближи до Брута и вдигна свещта до лицето му.

— Къде е Номер Четири? — попита той, докато се взираше около Брута.

Зад мъжа се появи фигура, от един страничен коридор. Брута успя само за кратко да зърне Ворбис, със странно миролюбиво изражение на лицето, който стисна главата на жезъла си, извъртя я и дръпна.

На светлината на свещта за един миг проблясна остър метал.

После светлината угасна.

Гласът на Ворбис каза:

— Води отново.

Разтреперан, Брута се подчини. За един миг усети меката плът на разперена ръка под сандала си.

Ямата — помисли си. Погледни в очите на Ворбис и ето я ямата. А аз съм вътре в нея с него.

Трябва да запомня за фундаменталната истина.

Други водачи не патрулираха лабиринта. След цели един милион години нощният вятър го лъхна хладно в лицето и Брута се озова под звездите.

— Браво. Ще запомниш ли пътя до портата?

— Да, Лорд Ворбис.

Дяконът дръпна качулката върху лицето си.

— Продължавай.

Няколко фенера осветяваха улиците, но Ефеб не беше град, който стоеше буден в мрака. Няколкото минувачи не им обърнаха никакво внимание.

— Те охраняват пристанището си — рече Ворбис, приказливо. — Но пътят към пустинята… всеки знае, че никой не може да прекоси пустинята. Сигурен съм, че знаеш това, Брута.

— Но сега подозирам, че това, което знам, не е истината — каза Брута.

— Съвършено правилно. А! Портата! Струва ми се, че вчера имаше двама стражи?

— Аз видях двама.

— А сега е нощ и портата е затворена. Но ще има караул. Чакай тук.

Ворбис изчезна в мрака. След малко се чу приглушен разговор. Брута се вгледа право пред себе си.

Разговорът беше последван от приглушена тишина. След малко Брута започна да си брои наум.

След десет ще се върна.

Още една десетица, и тогава.

Добре. Направи ги трийсет. И тогава ще се…

— Е, Брута. Да вървим.

Брута отново преглътна неспокойно и бавно се обърна.

— Не ви чух, господарю — едва успя да каже.

— Аз вървя леко.

— Има ли караул?

— Вече не. Ела и ми помогни с резетата.

В главната порта имаше малка вратичка. Със съзнание, вцепенено от омраза, Брута отмести резетата с опакото на ръката си. Вратата се отвори със съвсем леко изскърцване.

Навън се виждаше случайната светлина на далечно стопанство и препълнена тъмнина.

После тъмнината започна да се влива.

Йерархия, по-късно казваше Ворбис. Ефебианците не мислеха с понятията на йерархията.

Нито една армия не можеше да прекоси пустинята. Но може би една малка армия би могла да измине една четвърт от пътя и да остави запаси от вода. И да го направи няколко пъти. После друга малка армия би могла да използва част от тези резерви, за да стигне по-далеч, може би да стигне до средата, и да остави запаси. После още една малка армия…

Беше отнело месеци. Една трета от хората бяха умрели, от горещината и обезводняването, от дивите животни и от по-лоши неща, от още по-лошите неща, които крие пустинята…

Нужно беше да имаш мозък като този на Ворбис, за да го планираш.

И да го планираш рано. Хора вече умираха в пустинята, преди Брат Мърдък да тръгне да проповядва; съществуваше вече утъпкана пътека, когато Омнианската флота изгоря в залива пред Ефеб.

Нужно беше да имаш мозък като този на Ворбис за да планираш отмъщението си, преди да нападнеш.