Тери Пратчет
Малки богове (13)

Сигурно е в беда, мислеше Брута, докато бързаше из двореца. Всеки иска да яде костенурка.

Опитваше се да погледне навсякъде, като избягваше дрехите на разсъблечените нимфи.

Формално Брута знаеше, че жените имат различна форма от тази на мъжете; той беше напуснал селото си чак когато стана на дванайсет години и дотогава някои от връстниците му вече бяха женени. А и Омнианството насърчаваше ранните женитби като предпазна мярка срещу Греха, макар че всяка дейност, включваща която и да било част от човешката анатомия между врата и коленете, беше повече или по-малко греховна.

Брута съжаляваше, че не е по-добър ученик, за да може да попита Бога си защо това е така.

После откри, че си мечтае Богът му да е по-интелигентен, за да може да му отговори.

Не е пищял за мен, мислеше си той. Сигурен съм, че щях да го чуя. Така че, може би, никой не го готви.

Някакъв роб, който лъскаше една от статуите, го насочи към Библиотеката. Брута затрополи по една пътека между колони.

Когато стигна до вътрешния двор пред Библиотеката, той беше препълнен от философи, всеки от които протягаше врат да види нещо. До слуха на Брута достигна обичайната сприхава караница, която показваше, че протича философска беседа.

В този случай:

— Тука имам десет обола, които казват, че не може да го направи пак!

— Говорещи пари? Това е нещо, което не можеш да чуеш всеки ден, Ксено.

— Да. И се канят да ти кажат довиждане.

— Виж какво, не ставай глупав. Това е костенурка. Тя просто танцува танца на съвкуплението…

Последва задъхана пауза. После един вид колективна въздишка.

— Ето!

— Това въобще не е прав ъгъл!

— Хайде де! Бих искал да те видя теб да се оправиш по-добре при тези обстоятелства!

— Какво прави сега?

— Хипотенузата, струва ми се.

— И ти наричаш това хипотенуза? Това е криволица.

— Не е криволица. Тя я чертае правилно, а ти я гледаш накриво!

— Обзалагам се на трийсет обола, че не може да направи квадрат!

— Давам четиридесет, че може.

Последва нова пауза, а след това оживление.

— Да!

— Това е по-скоро успоредник, мене ако питате — каза един раздразнен глас.

— Виж какво, мога да различа квадрат — когато го видя! А това е квадрат.

— Добре. Удвоявам или губя тогава. Обзалагам се, че не може да направи дванайсетоъгълник.

— Ха! Обзаложи се, че не може да направи седмоъгълник.

— Двойно или губя. Дванайсетоъгълник. Уплаши ли се, а! Чувстваш се малко avis domestica^[1]? Дрън-дрън?

— Срамота е да ти обирам парите…

Последва нова пауза.

— Десет страни? Десет страни? Ха!

— Казах ти, че не си струва! Къде се е чуло и видяло костенурка да се занимава с геометрия?

— Още една щура идея, Дидактилос?

— Аз от самото начало го казах. Това е само една костенурка.

— Хубаво месо има по тия животинки…

Групата философи се разкъса като мина покрай Брута, без да му обръща внимание. Той зърна кръг от мокър пясък покрит с геометрични фигури. Ом седеше сред тях. Зад него стоеше двойка много мърляви философи и броеше една по една купчина монети.

— Как се справихме, Ърн? — попита Дидактилос.

— Стигнахме до петдесет и два обола, господарю.

— Виждаш ли? Нещата се подобряват с всеки изминал ден. Жалко, че не знаеше разликата между десет и дванайсет, обаче. Отрежи ѝ единия крак и ще си направим задушено.

— Да ѝ отрежа крак?

— Е, такава костенурка не можеш да я изядеш цялата наведнъж.

Дидактилос обърна лицето си към един дебел младеж с шатрави крака и червено лице, който гледаше втренчено към костенурката.

— Да? — каза той.

— Костенурката знае разликата между десет и дванайсет — каза дебелото момче.

— Това проклето животинче току-що ми загуби осемдесет обола — каза Дидактилос.

— Да. Но утре… — започна момчето, а очите му се изцъклиха, като че ли то внимателно повтаряше нещо, което току-що е чуло, — … утре… ще можете да получите поне три към едно.

Долната устна на Дидактилос увисна.

— Подай ми костенурката, Ърн — каза той.

Чиракът-философ се пресегна и взе Ом, много внимателно.

— Знаеш ли, още от самото начало си помислих, че има нещо смешно в това животинче — каза Дидактилос. — Рекох на Ърн, ето я утрешната вечеря, а той ми вика, не, тя си влачи опашката по пясъка и рисува геометрични фигури. Това не се удава лесно на костенурките, геометрията, де.

Единственото око на Ом се обърна към Брута.

— Принуден бях — каза той. — Това беше единственият начин да привлека вниманието му. Сега го държа чрез любопитството му. Когато ги хванеш за любопитството, сърцата и главите им ще те последват.

— Той е Бог — каза Брута.

— Наистина ли? Как се казва? — попита философът.

— Не му казвай! Не му казвай! Местните богове ще чуят!

— Не знам — отвърна Брута.

Дидактилос завъртя Ом в ръката си.

— Костенурката Се Движи — замислено произнесе Ърн.

— Какво? — попита Брута.

— Господарят написа книга — каза Ърн.

— Не точно книга — скромно каза Дидактилос. — По-скоро ръкопис. Само едно малко нещо, което свърших набързо.

— В което се казва, че светът е плосък и че се движи из пространството на гърба на гигантска морска костенурка? — попита Брута.

— Чел ли си я? — Погледът на Дидактилос не трепваше. — Ти роб ли си?

— Не — отговори Брута. — Аз съм …

— Не споменавай името ми! Наречи се драскач или нещо такова!

— … писар — немощно каза Брута.

— Аха! — каза Ърн. — Личи си. Издайническият мазол на палеца, където държиш химикалката. Петната мастило навсякъде по ръкавите ти.

Брута погледна към левия си палец.

— Аз нямам…

— Да — рече Ърн ухилен. — Използваш лявата си ръка, нали?

— Ъ, използвам и двете — каза Брута. — Но не много добре, както казват всички.

— А! — рече Дидактилос. — Амби-левак?

— Какво?

— Иска да каже непохватен и с двете ръце — каза Ом.

— О, да. Такъв съм. — Брута се изкашля учтиво. — Вижте… аз търся философ. Хм. Някой, който знае за боговете.

Зачака.

После каза:

— Нали няма да кажете, че те са останка от демодирана система на вярване?

Дидактилос, който продължаваше да движи пръстите си по черупката на Ом, поклати глава.

— Не. Аз много държа гръмотевичните бури да са по-далече от мен.

— О, бихте ли престанали да го въртите? Току-що ми каза, че това не му харесва.

— Можеш да разбереш на колко са години, като ги разрежеш наполовина и преброиш пръстените — каза Дидактилос.

— Хм. А и няма много голямо чувство за хумор.

— Така като те слушам, ти си Омнианец.

— Да.

— И си тук, за да преговаряш за мирния договор.

— Аз съм по слушането.

— И какво искаш да знаеш за боговете?

Брута като че ли слушаше.

Най-накрая каза:

— Как се появяват. Как растат. И какво става с тях след това.

Дидактилос сложи костенурката в ръцете на Брута.

— Струва пари, този вид мислене — рече той.

— Кажете ми, когато сме изразходвали повече от петдесет и два обола — каза Брута. Дидактилос се ухили.

— Явно можеш и сам да мислиш — каза той. — Имаш ли добра памет?

— Не. Не точно добра.

— Така ли? Добре. Ела да влезем в Библиотеката. Има заземен меден покрив. Боговете наистина мразят такива неща.

Дидактилос се пресегна покрай него и вдигна ръждив, железен фенер.

Брута вдигна очи към голямото бяло здание.

— Това е Библиотеката? — попита той.

— Да — отговори Дидактилос. — Затова над вратата е изписано с такива големи букви Библкт. Но писарушка като теб знае това, естествено.

 

 

Библиотеката на Ефеб беше — преди да изгори — втората най-голяма библиотека на Диска.

Не толкова голяма, колкото библиотеката на Невидимия Университет, разбира се, но онази библиотека имаше едно или две предимства поради магическата си природа. Никъде другаде библиотека нямаше, например, цяла галерия от ненаписани книги — книги, които са щели да бъдат написани, ако авторът не е бил изяден от някой алигатор, някъде около първа глава, и т.н. Атласи на въображаеми места. Речници на лъжливи думи. Наръчници на наблюдателя за невидими неща. Диви енциклопедии в Изгубената Читалня. Толкова голяма библиотека, че тя изопачава реалността и е отворила врати към всички останали библиотеки, навсякъде и навсякога…

И толкова различна от Библиотеката на Ефеб, с нейните четири или петстотин тома. Много от тях бяха на рула, за да спестят на читателите си неудобството да викат роб всеки път, когато искат да им се прелисти някоя страница. Всяка една от тях лежеше в собствената си преграда, обаче. Книгите не трябва да се държат много наблизо, иначе си взаимодействат по странни и непредсказуеми начини.

Слънчеви лъчи пронизваха сенките, осезаеми като колони в прашния въздух.

Макар че това беше най-малкото чудо в Библиотеката, Брута не можеше да не забележи странна конструкция по пътеките. На около два метра от пода между редиците каменни рафтове бяха закрепени дървени летви, така че да подпират по-широка дъска без абсолютно никакво очевидно приложение, долната ѝ страна беше украсена с груби дървени форми.

— Библиотеката — обяви Дидактилос.

Той вдигна ръка. Пръстите му леко погладиха дъската над главата му.

Една мисъл осени Брута.

— Ти си сляп, нали? — попита той.

— Точно така.

— Но носиш фенер?

— Няма нищо — отвърна Дидактилос. — Не слагам газ в него.

— Фенер, който не свети, за човек, който не вижда?

— Да. Действа перфектно. Пък и, разбира се, много е философско.

— И живееш във варел.

— Много е модерно, да живееш във варел, де — каза Дидактилос, докато вървеше енергично напред, а пръстите му само от време на време докосваха изпъкналите форми по дъската. — Повечето философи го правят. Това говори за презрение и пренебрежение към светските неща. Обърни внимание, Леджибъс има сауна в неговия. Удивително е за какви неща можеш да мислиш в него, казва той.

Брута се огледа. Свитъци стърчаха от полиците си като кукувици, които кукат в точен час.

— Всичко е толкова… никога не бях виждал философ преди да дойда тук — каза той. — Снощи всички бяха…

— Трябва да запомниш, че по тези земи има три основни подхода към философията — каза Дидактилос — Кажи му, Ърн.

— Съществуват Ксеноистите — веднага рече Ърн. — Те казват, че светът по начало с сложен и произволен. После идват Ибидианците. Те казват, че светът по начало е елементарен и следва определени фундаментални правила.

— И аз — каза Дидактилос, като измъкна един свитък от лавицата му.

— Господарят казва, че по начало това е смешен стар свят — рече Ърн.

— В който няма достатъчно за пиене — допълни Дидактилос.

— В който няма достатъчно за пиене.

— Богове — каза Дидактилос, полу-на себе си. Той извади друг свитък. — Искаш да знаеш за боговете? Тук са Размишленията на Ксено, глупавите Бележки на стария Аристократис, и адски глупавите Беседи на Ибид, и Геометрията на Леджибъс, и Теологията на Хайерарх…

Пръстите на Дидактилос танцуваха по рафтовете. Въздухът се изпълни с още прах.

— Всичко това са книги? — попита Брута.

— О, да. Тук всички пишат книги. Просто не можеш да ги спреш, копелетата.

— И хората могат да ги прочетат? — попита Брута.

Омниа се основаваше на една книга. А тук бяха… стотици…

— Ами, ако искат, могат — отговори Ърн. — Но тук не влизат много хора. Това не са книги за четене. Те са повече за писане.

— Мъдростта на вековете е това — каза Дидактилос. — Нали разбираш, трябва да напишеш книга, за да докажеш, че си философ. Тогава си получаваш почетния свитък и безплатна официална люфа на философ.

Слънчевата светлина се събираше върху голяма каменна маса в центъра на стаята. Ърн разгъна един свитък по дължина. Бляскави цветя заискриха в златната светлина.

— Оринджкратис, „За Природата на Растенията“ — каза Дидактилос. — Шестстотин растения и приложението им…

— Красиви са — прошепна Брута.

— Да, това е едно от приложенията на растенията — отговори Дидактилос. — И то такова, което старият Оринджкратис не пожела да види. Браво. Покажи му Бестиария на Фило, Ърн.

Разгънат беше друг свитък. На него имаше десетки картинки на животни и хиляди неразчитаеми думи.

— Но… картини на животни… не е редно… не е ли нередно…

— Там има картини на почти всичко — каза Дидактилос.

В Омниа изкуството не беше позволено.

— А това е книгата, която Дидактилос написа — каза Ърн.

Брута погледна към картината на морска костенурка. Там имаше… слонове, те са слонове, подсказа паметта му, от пресните спомени за Бестиария, потъващи незаличими в съзнанието му… слонове на гърба ѝ, а върху тях нещо с планини и водопад на океан около ръба ѝ…

— Как е възможно това? — попита Брута. — Свят на гърба на костенурка? Защо всички ми казват това? Това не може да бъде истина!

— Кажи това на моряците — рече Дидактилос. — Всеки, който някога е плавал по Океана на Ръба, го знае. Защо да отричаме очевидното?

— Но светът със сигурност е съвършена сфера, която се върти около сферата на слънцето, точно така, както ни казва Септатюхът — каза Брута. — Това изглежда толкова… логично. Това е така, както трябва да бъдат нещата.

— Трябва? — попита Дидактилос. — Е, не знам какво трябва. Това не е философска дума.

— А… това какво е… — промърмори Брута, като посочи към един кръг под рисунката на костенурката.

— Това е скица — отговори Ърн.

— Карта на света — каза Дидактилос.

— Карта? Какво е карта?

— Това е един вид картина, която ти показва къде се намираш — каза Дидактилос.

Брута се облещи от почуда.

— А тя откъде знае?

— Ха!

— Боговете — отново подсказа Ом. — Тук сме, за да питаме за боговете!

— Но всичко това вярно ли е? — попита Брута.

Дидактилос сви рамене.

— Може би. Може би. Ние сме тук и това тук е сега. Начинът, по който аз го виждам, че е, след това всичко клони към налучкване.

— Искаш да кажеш, че не знаеш дали е истина? — попита Брута.

— Мисля, че може би е — отвърна Дидактилос. — Може и да греша. Да бъдеш философ означава да не бъдеш сигурен.

— Говори за богове — каза Ом.

— Боговете — немощно каза Брута.

Мозъкът му гореше. Тези хора пишеха всичките тези книги за нещата, а не бяха сигурни. Но той беше сигурен, и Брат Намрод беше сигурен, и Дякон Ворбис притежаваше такава увереност, около която би могъл да огънеш конска подкова. Увереността беше скала.

Сега той вече знаеше защо, когато говореше за Ефеб, лицето на Ворбис посивяваше от омраза, а гласът му ставаше напрегнат като жица. Ако не съществуваше истина, тогава какво оставаше? А тези надути старчоци прекарваха времето си да ритат основите на света, а не можеха да предложат нищо, с което да ги заместят, освен несигурност. И се гордееха с това?

Ърн се беше качил на една малка стълба и ровеше из лавиците с ръкописи. Дидактилос седеше срещу Брута, слепият му поглед все още очевидно вперен в него.

— Не ти харесва, нали? — рече философът.

Брута нищо не беше казал.

— Знаеш ли — приказливо рече Дидактилос, — хората казват, че ние, слепите, сме голяма работа, що се отнася до останалите сетива. Това, разбира се, не е истина. Педерастите му с педерасти го казват просто, защото това ги кара да се чувстват по-добре. Освобождава ги от задължението да изпитват съжаление към нас. Но когато не можеш да виждаш, наистина се научаваш да слушаш повече. Начинът, по който хората дишат, шумът, който издават дрехите им…

Ърн се появи отново с друг ръкопис.

— Не трябваше да правиш това — нещастно каза Брута. — Всички това… Гласът му заглъхна.

— Знам за сигурността — каза Дидактилос. Сега вече лекият, гневлив тон беше изчезнал от гласа му. — Спомням си, преди да ослепея. Веднъж отидох в Омниа. Това беше преди да затворят границите, когато все още позволявахте на хората да пътуват. И в Цитаделата ви видях тълпа от хора, която преби с камъни един човек в яма. Виждал ли си някога такова нещо?

— Трябва да се прави — измънка Брута. — За да се изповяда душата и…

— За душата не знам. Никога не съм бил такъв философ — рече Дидактилос. — Единственото, което знам, е, че беше ужасяваща гледка.

— Състоянието на тялото не е…

— О, аз не говоря за нещастното копеле в ямата — каза философът. — Говоря за хората, които хвърляха камъните. Те бяха абсолютно сигурни. Те бяха сигурни, че не те са в ямата. Можеше да го прочетеш по лицата им. Толкова доволни, че не те са там, че хвърляха с всичка сила.

Ърн се въртеше и изглеждаше неуверен.

— Намерих „За Религията“ на Абраксас — каза той.

— Старият „въглищен“ Абраксас — каза Дидактилос, като внезапно пак се развесели. — Досега петнайсет пъти го е удряла гръмотевица и още не се предава. Можеш да заемеш тази до утре, ако искаш. Без да драскаш коментари по полетата, да знаеш, освен ако не са интересни.

— Това е то! — каза Ом. — Давай да оставяме тоя идиот.

Брута разгъна свитъка. Нямаше даже картинки.

Изпълваше го нечетливо писмо, ред след ред.

— Прекара години наред да я изследва — каза Дидактилос. — Изнесе се в пустинята, говореше с малките богове. Говореше и с някои от нашите богове. Храбър човек. Той казва, че боговете обичат да виждат някой атеист наоколо. Дава им някаква цел, към която да се стремят.

Брута разви още малко от ръкописа. Преди пет минути той би признал, че не може да чете. Сега и най-добрите усилия на инквизиторите не биха го принудили да го каже. Той го вдигна по начин, който се надяваше, че е общоприетият.

— Къде е той сега? — попита.

— Ами, някой каза, че преди година или две са видяли чифт сандали и пушек, излизащ от тях, пред къщата му — каза Дидактилос. — Кой знае, може да е предизвикал съдбата.

— Мисля, че е най-добре да тръгвам — каза Брута. — Извинявайте, че ви отнех от времето.

— Върни я, когато я свършиш — каза Дидактилос.

— Така ли четат хората в Омниа? — попита Ърн.

— Какво?

— Наопаки.

Брута вдигна костенурката, погледна кръвнишки Ърн и с широки крачки излезе колкото можа по-високомерно от Библиотеката.

— Хмм — рече Дидактилос. Забарабани с пръсти по масата.

— Него видях снощи в кръчмата — рече Ърн. — Сигурен съм, господарю.

— Но Омнианците са отседнали тук в двореца.

— Точно така, господарю.

— Но кръчмата е отвън.

— Да.

— Тогава трябва да е прелетял през стената, как мислиш?

— Сигурен съм, че беше той, господарю.

— Тогава… може би е дошъл по-късно. Може би още не е бил влязъл тук вътре, когато си го видял.

— Само така ще да е било, господарю. Пазачите на лабиринта са неподкупни.

Дидактилос перна Ърн по тила с фенера.

— Глупаво момче! Казал ли съм ти за този род твърдения!

— Искам да кажа, че не са лесно подкупни, господарю. Не и за всичкото злато на Омниа, например.

— Така е по-добре.

— Мислиш ли, че костенурката беше бог, господарю?

— Ще си има големи неприятности в Омниа, ако е. Имат адско копеле за бог там. Чел ли си някога стария Абраксас?

— Не, господарю.

— Страшен спец е по боговете. Голяма работа. Винаги миришеше на опърлена коса. Имаше естествено съпротивление.