Тери Пратчет
Малки богове (12)

Ефебианците вървяха през вътрешните дворове на двореца, заобиколили Омнианците почти, но не съвсем, като затворнически ескорт.

Брута виждаше, че Ворбис кипи от ярост. Една малка веничка върху плешивото слепоочие на ексквизитора пулсираше.

Като че ли усетил Брутовия поглед върху себе си, Ворбис обърна глава.

— Изглеждаш неспокоен тази сутрин, Брута — каза той.

— Съжалявам, господарю.

— Изглеждаш така, сякаш надничаш във всеки ъгъл. Какво очакваш да откриеш?

— Ъ. Просто се интересувам, господарю. Всичко е ново.

— Цялата така наречена мъдрост на Ефеб не струва даже колкото един ред от най-незначителния параграф на Септатюха — каза Ворбис.

— Длъжни сме да изучим писанията на неверниците, за да сме по-подготвени за пътищата на ереста? — каза Брута, изненадан от самия себе си.

— А! Убедителен аргумент, Брута, и то такъв, който инквизиторите са чували много пъти, макар и малко неясно в повечето случаи.

Ворбис погледна намръщено темето на Аристократис, който водеше групата.

— Само една малка крачка дели изслушването на ереста от поставянето под въпрос на установената истина, Брута. Ереста често пъти е очарователна. Точно в това е нейната опасност.

— Да, господарю.

— Ха! И не само, че дялат забранени статуи, но даже и това не могат да направят както трябва.

Брута не беше специалист, но даже и той трябваше да се съгласи, че това е вярно. Сега, когато те вече не бяха новост за него, статуите, украсяващи всяка ниша в двореца, наистина изглеждаха лошо направени. Брута беше абсолютно сигурен, че току-що е минал една с две леви ръце. Друга една статуя беше с едно ухо по-дълго от другото. Не че някой беше решил да дяла грозни статуи. Намерението определено е било те да са хубави. Но скулпторът не е бил много добър в тая работа.

— Онази жена там като че ли държи пингвин — каза Ворбис.

— Патина, Богиня на Мъдростта — автоматично каза Брута и веднага се усети, че го е казал.

— Аз, ъ-ъ, чух някой да говори за това — добави той.

— Действително. И какъв забележително добър слух трябва да имаш — каза Ворбис.

Аристократис спря пред една внушителна врата и кимна към групата.

— Господа — каза той. — Тиранинът ще ви приеме сега.

— Помни всичко, което се каже — прошепна Ворбис.

Брута кимна.

Вратите се отвориха широко.

Навсякъде по света имаше управници с титли като Възвишеният, Върховният, или пък Лорд Висшестоящ Нещо си или Другояче. Само в една малка страна управникът се избираше от народа, който можеше да го отстрани от власт винаги, когато пожелае, и точно там го наричаха Тиранин.

Ефибианците вярваха, че всеки човек трябва да има избирателно право.^[1] На всеки пет години някой биваше избиран да бъде Тиранин, стига да можеше да докаже, че е честен, интелигентен, разумен и че може да му се има доверие. Незабавно след като го изберяха, разбира се, ставате очевидно за всички, че е криминален луд и напълно се разминава с възгледите на обикновения уличен философ, който си търси хавлиената кърпа. И после, пет години по-късно, те избираха нов тиранин, досущ като предишния, и наистина беше удивително как може интелигентни хора да продължават да правят една и съща грешка.

Кандидатите за Тиранство се избираха като се поставяха черни или бели топки в най-различни урни, като по този начин даваха повод за един широко известен коментар за политиката.

Тиранинът представляваше дебел, дребен човек с кльощави крака, който оставяше у хората впечатлението за яйце, което се люпи обърнато с краката нагоре. Той седеше сам насред мраморен под в стол, заобиколен от рула и парчета хартия. Краката му не достигаха мраморния под, а лицето му беше розово.

Аристократис му прошушна нещо на ухото. Тиранинът вдигна очи от хартията.

— А, Омнианската делегация — каза той и усмивка пробяга по лицето му като нещо мъничко, което се стрелва по камък. — Да седнат, всички.

Той отново заби поглед в хартията.

— Аз съм Дякон Ворбис от Квизицията на Цитаделата — студено произнесе Ворбис.

Тиранинът вдигна очи и го удостои с още една усмивка на гущер.

— Да, знам — каза той. — Вие си изкарвате хляба като измъчвате хора. Моля, седнете, Дякон Ворбис. Както и дебелия ви млад приятел, който изглежда търси нещо. И всички останали. След минутка ще дойдат няколко млади жени с грозде и други неща. Обикновено така става. Много е трудно да го спреш, всъщност.

Пред стола на Тиранина имаше пейки. Омнианците седнаха. Ворбис остана прав.

Тиранинът кимна.

— Както желаете — каза той.

— Това е непоносимо! — озъби се Ворбис. — Отнасяте се с нас…

— Много по-добре, отколкото вие бихте се отнесли с нас — мило каза Тиранинът. — Седнете или стойте прав, господине, защото това е Ефеб и всъщност вие можете да се изправите на главата си, ако искате, но не очаквайте от мен да ви повярвам, че ако аз бях дошъл да търся мир във вашата Цитадела, щеше да ми бъде позволено да направя нещо друго, освен да се влача по това, което е останало от корема ми. Седнете или стойте прав, господине, но мълчете. Почти съм свършил.

— Свършил какво? — попита Ворбис.

— Мирния договор — отговори Тиранинът.

— Но ние сме тук, за да обсъдим точно това — каза Ворбис.

— Не — отговори Тиранинът. Гущерът пробяга отново. — Тук сте, за да го подпишете.

 

 

Ом пое дълбоко дъх и после се помъкна напред.

Стълбището беше доста стръмно. Той усещаше всяко едно стъпало, докато тупаше по тях, но поне на дъното се приземяваше изправен.

Беше се изгубил, но да се изгубиш в Ефеб беше за предпочитане пред това да се изгубиш в Цитаделата. Поне нямаше очевидни мазета.

Библиотека, библиотека, библиотека…

В Цитаделата имаше библиотека, така беше казал Брута. Беше я описал, така че Ом имаше някаква идея за това какво търси.

В нея трябва да има книга.

 

 

Мирните преговори не вървяха добре.

— Вие ни нападнахте! — каза Ворбис.

— Аз бих го нарекъл превантивна отбрана — каза Тиранинът. — Видяхме какво се случи с Истанция, Бетрек и Усхистан.

— Те познаха истината на Ом!

— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са я познали, в крайна сметка.

— И сега са горди членове на Империята.

— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са. Но ние искаме да ги запомним такива, каквито бяха. Преди да им изпратите писмата си, които оковават съзнанието на хората във вериги.

— Това насочи краката на хората в правилния път — каза Ворбис.

— Оковаващи писма — каза Тиранинът — Писмото-верига до Ефебианците. Забравете Вашите Богове. Покорете се. Научете се да се Страхувате. Не чупете веригата — последните хора, които направиха това, се събудиха една сутрин и откриха петдесет хиляди въоръжени човека на моравата си.

Ворбис се облегна назад.

— От какво се страхувате? — попита той. — Тук, във вашата пустиня, с вашите… богове? Не е ли точно защото дълбоко в душите си вие знаете, че вашите богове са точно толкова несигурни, колкото и пясъка ви?

— О да — каза Тиранинът. — Знаем това. Това винаги е било точка в тяхна полза. Знаем за пясъка. А вашият Бог е камък, а ние знаем за камъните.

 

 

Ом вървеше тромаво по една калдъръмена уличка, като се придържаше колкото може към сянката.

Изглежда имаше много вътрешни дворове. Той се спря на мястото, където уличката свършваше в още един такъв двор.

Чуваха се гласове. Основно се чуваше един глас — сприхав и тънък.

Това беше философът Дидактилос.

Макар и един от най-цитираните и известни философи на всички времена, Дидактилос Ефебианецът никога не постигна уважението на събратята си философи. Те чувстваха, че той не е замесен от философско тесто. Не се къпеше достатъчно често или, казано другояче, изобщо. И философстваше не за тези неща, за които трябва. Освен това, проявяваше интерес към неправилни неща. Опасни неща. Другите философи задаваха въпроси като: Истината Красота Ли Е, И Красотата Истина Ли Е? или: Реалността От Наблюдател Ли Е Създадена? А Дидактилос задаваше известната философска загадка: „Да, Но За Какво В Действителност Става Дума, Тогава, Когато Стигнеш До Същината На Нещата, Искам Да Кажа Наистина!“

Философията му представляваше смесица от три известни школи — Циниците, Стоиците и Епикурейците — и събираше и трите накуп в известната си фраза: „Не можеш да вярваш на никой педераст на по-голямо разстояние от това, на което можеш да го хвърлиш, и нищо не можеш да направиш по въпроса, така че, дай да пийнем. За мен двойно, ако ти плащаш. Благодаря ти. И пакетче фъстъци. Лявата и гърда е почти гола, а? Още две пакетчета, тогава!“

Много хора цитират от известните му „Размишления“:

„Е, добре, това е странен стар свят. Но трябва да се смееш, нали така? Nil Illegitimo Carborundum казвам аз. Експертите не знаят всичко. И все пак докъде щяхме да стигнем, ако всички бяхме еднакви?“

Ом допълзя по-близо до гласа, като стигна чак зад ъгъла на стената, за да погледне в малкия вътрешен двор.

До срещуположната стена имаше много голям варел. Множество разнообразни останки около него — счупена винена амфора, оглозгани кокали, както и няколко навеса и бараки, направени от груби дъски — подсказваха, че това е нечий дом. И това впечатление се подсилваше донякъде от надписа с тебешир върху дъска и закачен на стената над варела.

Той гласеше:

Пред варела един нисък мъж в тога, която трябва някога да е била бяла, също както някога всички континенти трябва да са били едно цяло, риташе друг един, който лежеше на земята.

— Ах, ти, мързелив педал такъв!

По-младият се изправи и седна.

— Честно, Чичо…

— За половин час ме няма и ти заспиваш на работа!

— Каква работа? Не сме имали никаква работа след Г-н Пилокси, фермерът, от миналата седмица чак…

— Откъде знаеш? Откъде знаеш? Докато си хъркал, може оттук да са минали една дузина хора и всеки един от тях да е имал нужда от лична философия!

— … и той плати само с маслини.

— Може би ще получа добра цена за тези маслини!

— Те са развалени, Чичо.

— Глупости! Ти каза, че са зелени!

— Да, но се предполага да са черни.

В сянката главата на костенурката се въртеше напред-назад също като главата на зрител на тенис мач.

Младият мъж се изправи.

— Госпожа Билаксис идва тази сутрин — рече той. — Каза, че поговорката, която ѝ измисли миналата седмица, е престанала да действа.

Дидактилос се почеса по главата.

— Коя беше тя? — попита той.

— Ти ѝ даде „Преди зори е винаги най-тъмно“.

— Нищо лошо ѝ няма на тази. Адски добра философия.

— Каза, че не се е почувствала по-добре. Все едно, каза, че е стояла будна цяла нощ заради болния си крак и че точно преди да се зазори всъщност е било доста светло, така че не било вярно. А кракът ѝ станал още по-зле. Така че, дадох ѝ вместо това „И все пак, помага като се посмее човек“.

Дидактилос малко се поободри.

— Смени я, така ли?

— Тя каза, че ще я опита. Даде ми цяла сушена сепия за нея. Каза, че съм изглеждал така, сякаш имам нужда да си дояждам.

— Така ли? Учиш се. Във всеки случай, това осигурява обяда. Виждаш ли, Ърн? Казах ли ти, че ще стане, ако работим упорито.

— Аз не бих нарекъл една сушена сепия и кутия мазни маслини голяма възвращаемост, господарю. Не и за две седмици мислене.

— Получихме три обола за това, че направихме онази поговорка за стария Грилос, обущаря.

— Не, не сме. Той я върна обратно. Жена му не харесала цвета.

— И ти му върна парите?

— Да.

— Как, всичките ли?

— Да.

— Не може. Не, след като е износил думите. Коя беше неговата?

— „Мъдра сврака е тази, която знае накъде сочи камилата“.

— Аз вложих много работа в нея.

— Каза, че не можел да я разбере.

— И аз не разбирам от обущарство, но познавам добрия чифт сандали, когато ги обуя.

Ом примигна с единственото си око. После се вгледа във формата на мозъците пред себе си.

Единият, наречен Ърн, вероятно беше племенникът, и имаше доста нормален мозък, въпреки че изглеждаше че има твърде много кръгове и ъгли по него. Но мозъкът на Дидактилос клокочеше и проблясваше като врящо гърне, пълно с електрически змиорки. Ом никога не беше виждал нещо такова. Мислите на Брута се нуждаеха от цяла вечност, за да се наместят, беше все едно да гледаш как се сблъскват планини; а мислите на Дидактилос се гонеха една друга със свистене. Нищо чудно, че беше плешив. Косата би се опърлила отвътре.

Ом беше открил мислител.

При това евтин, както чуваше.

Той вдигна поглед към стената над варела. Още по-нататък имаше внушителна група мраморни стъпала, водещи към някакви бронзови врати, а над вратите, направена от метални букви, издялани в камъка, стоеше думата Библкт.

Твърде много време беше отделил за гледане. Ръката на Ърн го сграбчи като скоба за черупката и той чу гласа на Дидактилос:

— Ей,… хубаво месо има по тия животинки…

 

 

Брута се наведе.

— Вие пребихте с камъни нашия дипломатически пратеник! — крещеше Ворбис. — Невъоръжен човек!

— Той си го изпроси — отговори Тиранинът. — Аристократис беше тук. Той ще ви разкаже.

Високият мъж кимна и се изправи.

— По традиция всеки може да говори на пазара — започна той.

— И да бъде пребит с камъни? — настоя Ворбис.

Аристократис вдигна ръка.

— А! — рече той, — всеки може да каже каквото си иска на площада. Обаче, ние имаме още една традиция, наречена свободно изслушване. За нещастие, когато хората не харесат това, което чуят, може да станат малко… раздразнителни.

— И аз бях там — каза друг един съветник. — Вашият свещеник се изправи да говори и в началото всичко беше чудесно, защото хората се смееха. Но тогава той каза, че Ом бил единственият истински Бог, и всички се смълчаха. И тогава той събори статуя на Тувелпит, Богът на Виното. И точно тогава започнаха неприятностите.

— Да не искате да ми кажете, че е бил ударен от гръм? — попита Ворбис.

Ворбис вече не крещеше. Гласът му беше равен, без страст. Мисълта се надигна в главата на Брута: така говорят ексквизиторите… Когато приключат инквизиторите, тогава заговарят ексквизиторите…

— Не. От амфора. Тувелпит беше в тълпата, нали разбирате.

— И да се удрят честните хора се счита за подобаващо божествено поведение, така ли?

— Вашият пратеник беше казал, че хората, които не вярват в Ом, ще страдат от безкрайно наказание. Трябва да ви кажа, че тълпата прие това за грубост.

— И затова, започнаха да хвърлят камъни по него…

— Не много. Те само нараниха гордостта му. И то чак след като им се бяха свършили зеленчуците.

— Хвърляли са зеленчуци?

— Като не можаха да намерят повече яйца.

— И когато ние идваме да протестираме…

— Сигурен съм, че шейсет кораба възнамеряваха да изразят нещо повече от протест — каза Тиранинът. — А и ние сме ви предупредили, Лорд Ворбис. Хората намират в Ефиб онова, което търсят. По вашето крайбрежие ще има още нападения. Ще тормозим корабите ви. Ако не подпишете.

— А коридор през Ефеб? — попита Ворбис.

Тиранинът се усмихна.

— През пустинята? Лорде мой, ако можете да прекосите пустинята, то сигурен съм, че ще можете да стигнете навсякъде. Тиранинът отмести погледа си от Ворбис и погледна нагоре към небето, което се виждаше между колоните.

— А сега виждам, че наближава пладне — каза той. — И денят се сгорещява. Без съмнение вие ще искате да обсъдите нашите… ъ… предложения с колегите си. Мога ли да ви предложа да се срещнем отново на залез слънце?

Ворбис изглежда обмисляше това.

— Аз мисля — най-сетне каза той — че дебатите ни могат да продължат и по-дълго. Да кажем… утре сутрин?

Тиранинът кимна.

— Както желаете. Междувременно, дворецът е на ваше разположение. Има много красиви храмове и произведения на изкуството в случай, че пожелаете да ги посетите. Когато имате нужда от храна, споменете този факт на най-близкия роб.

— Роб е Ефебианска дума. При Ом ние нямаме дума за роб — каза Ворбис.

— И аз така разбрах — каза Тиранинът. — Предполагам, че рибите нямат дума за вода. — Той отново се засмя с плъзгащата се усмивка. — Можете да се възползвате от баните и Библиотеката, разбира се. Има много прекрасни гледки. Вие сте наши гости.

Ворбис наклони глава.

— Моля се — рече той, — един ден вие да сте мой гост.

— И какви гледки ще видя! — каза Тиранинът.

Брута се изправи, като преобърна пейката си и се изчерви още повече от неудобство.

Мислеше: те излъгаха за Брат Мърдък. Те го бяха пребили за една бройка, както казваше Ворбис, а след това го бяха нашибали с пръчка. И Брат Намрод също каза, че е видял тялото, и това беше самата истина. Какво приказват! Хора, които могат да направят такова нещо, заслужават… наказание. Пък и държат роби. Хора, принудени да работят против волята си. Хора, с които се държат като с животни. И самите те даже наричат управника си Тиранин!

И защо нищо от това не е точно каквото изглежда?

Защо не вярвам на нищо от това?

Защо знам, че то не е вярно?

И какво искаше да каже той с това, че рибите нямат дума за вода?

 

 

Омнианците бяха полуескортирани, полуотведени обратно до помещенията им.

Нова купа с плодове чакаше на масата в килията на Брута, заедно с още малко риба и филия хляб.

Там беше и един мъж, който бършеше пода.

— Хм — рече Брута. — Ти роб ли си?

— Да, господарю.

— Трябва да е ужасно.

Мъжът се облегна на метлата си.

— Прав сте. Ужасно е. Наистина ужасно. Знаете ли, че имам само един почивен ден в седмицата?

Брута, който никога по-рано не беше чувал думите „почивен ден“, и който така или иначе не беше запознат с това понятие, кимна несигурно.

— Защо не избягаш? — попита той.

— О, правил съм го — отговори робът. — Веднъж избягах в Тсорт. Не ми хареса много. Върнах се. Макар че бягам до Джелибейби за по две седмици всяка зима.

— Връщат ли те обратно? — попита Брута.

— Уф! — възкликна робът. — Не. Мизерна скръндза е тоя Аристократис! Трябва сам да се връщам. Да си уреждам пътуването по кораби и такива ми ти неща.

— Ти се връщаш?

— Да. Хубаво е да ходиш в чужбина, но не би пожелал да живееш там. Както и да е, остават ми само още четири години като роб и после съм свободен. Получаваш избирателен глас, щом си свободен. И трябва да държиш роби. — Погледът му се изцъкли от усилието да си спомни, докато отмяташе нещата на пръсти. — Робите получават храна три пъти на ден, като поне едно от яденетата е с месо. И един почивен ден в седмицата. И двуседмично разрешение за бягство всяка година. И при това не правя пещи, нито вдигам тежки предмети и говоря общопризнати мъдрости само по споразумение.

— Да, но не си свободен — каза Брута, заинтригуван въпреки самия себе си.

— Каква е разликата?

— Ъ… нямаш почивни дни. — Брута се почеса по главата. — И едно ядене по-малко.

— Наистина ли? Тогава мисля, че ще мина и без свобода, много благодаря.

— Ъ… да си виждал някъде тук наоколо една костенурка? — попита Брута.

— Не. А изчистих и под леглото.

— А да си виждал някъде другаде костенурка днес?

— Искаш ли? Хубаво месо има по…

— Не. Не. Всичко е наред…

— Брута!

Беше гласът на Ворбис. Брута забърза през двора и влезе в килията на Ворбис.

— А, Брута.

— Да, господарю?

Ворбис седеше, кръстосал крака на пода, и гледаше в стената.

— Ти си млад човек, който посещава ново място — рече Ворбис. — Без съмнение, има много неща, които искаш да видиш.

— Има ли? — попита Брута. Ворбис пак използваше ексквизиторския глас — равен монотон, глас като ивица тъпа стомана.

— Можеш да ходиш където искаш. Гледай новите неща, Брута. Научи всичко, което можеш. Ти си моите очи и уши. И моята памет. Научи за това място.

— Ъ. Наистина ли, господарю?

— Да не би да съм те впечатлил с употребата на небрежен език, Брута?

— Не, господарю.

— Махай се. Възползвай се. Но да се върнеш до залез слънце.

— Ъ. Дори и Библиотеката? — попита Брута.

— А? Да, Библиотеката. Библиотеката, която имат тук. Разбира се. Претъпкана с безполезно, опасно и зло знание. Виждам го в главата си, Брута. Можеш ли да си представиш?

— Не, Лорд Ворбис.

— Невинността ти е твоята броня, Брута. Не. Разбира се, че можеш да идеш в Библиотеката. Не се страхувам от никакъв ефект върху теб.

— Лорд Ворбис?

— Да?

— Тиранинът каза, че те не са направили почти нищо на Брат Мърдък…

Тишината разгъна безпокойната си дължина.

Ворбис каза:

— Той излъга.

— Да — Брута зачака. Ворбис продължи да гледа в стената. Брута се чудеше какво ли вижда там. Когато стана ясно, че нищо друго няма да стане, той каза: — Благодаря ви.

Той се оттегли заднишком няколко крачки, преди да излезе от стаята, за да може да надникне под дяконовото легло.