Тери Пратчет
Малки богове (11)

Лабиринтът на Ефеб е древен и пълен със сто и едно удивителни неща, в това число скрити пружини, остри като бръснач ножове и падащи скали. Не съществува един-единствен водач през него. Има шестима и всеки един от тях знае пътя само през своята една шеста от лабиринта. Всяка година те организират специално състезание, когато правят малка реконструкция. Те се състезават, за да видят кой може да направи своята част още по-смъртоносна от останалите за случайния минувач. С група съдии и малка награда.

Най-голямото разстояние, което някой някога е минавал в лабиринта без водач, беше деветнайсет крачки. Е, горе-долу. Главата му се претърколи още седем крачки нататък, но това май не се брои.

На всяка смяна на пост има малка камера без абсолютно никакви капани. Това, което съдържа тя, е малко бронзово звънче. Това са малките чакални, където посетителите биват предавани на следващия водач. А тук-таме, високо в тунеления покрив над по-остроумните капани, са разположени прозорци за наблюдение, защото и стражите обичат да се посмеят както и всички останали хора.

Всичко това остана абсолютно неизвестно за Брута, който шляпаше добродушно из тунелите и коридорите, без много да му мисли, и най-сетне отвори портата и се озова на късния вечерен въздух.

Ухаеше на цветя. Нощни пеперуди бръмчаха в мрака.

— Как изглеждат философите? — попита Брута. — Когато не се къпят, искам да кажа.

— Много мислят — каза Ом. — Огледай се за някой с напрегнато изражение.

— Но то може да означава просто запек.

— Е, стига да гледат на него философски…

Град Ефеб ги заобикаляше. Лаеха кучета. Някъде мяукаше котка. Носеше се онзи най-общ шум от малки, уютни звуци, който показваше, че там някъде навън, много хора живеят живота си.

И тогава една врата се отвори рязко към улицата и се чу шума от пръсването на доста голяма амфора за вино върху нечия глава.

Мършав старец в тога се надигна от калдъръма, където се беше приземил, и загледа свирепо към вратата.

— И чуй какво ти казвам: ограничен интелект, точно така, не може посредством сравнението да се достигне до абсолютната истина на нещата, защото, бидейки по природа неделима, истината изключва концепциите за „повече“ или „по-малко“, така че, нищо освен самата истина не може да бъде съвършената мярка за истината. Копелета такива — каза той.

Някой откъм къщата каза:

— О, тъй ли? Ти така казваш.

Старецът не обърна никакво внимание на Брута, но, с много мъка, разхлаби един камък и го вдигна в ръка.

После се гмурна обратно през входа. Чу се далечен яростен писък.

— А! Философия — каза Ом.

Брута надникна внимателно през вратата.

Вътре в стаята две групи от почти еднакви мъже в тоги се опитваха да разтърват двама от колегите си. Това е сцена, която се повтаря милиони пъти на ден в барове из цялата мултивселена — и двамата потенциални побойници ръмжат и гримасничат един срещу друг и се опитват да се измъкнат от приятелите, които ги удържат, само че, разбира се, не се мъчат да го направят много силно, защото няма нищо по-лошо от това, наистина да успееш да се освободиш от ръцете им и внезапно да се озовеш съвсем сам насред кръга с един луд срещу теб, който тъкмо се кани да ти ковне един между очите с камък.

— Да — рече Ом, — това е философия, няма съмнение.

— Но те се бият!

— Свободна и пълна размяна на мнения, да.

Сега, когато Брута можа да види по-ясно, успя да различи, че между мъжете има една или две разлики. Единият имаше по-къса брада, беше много зачервен и обвинително размахваше пръст.

— Мамка му, той ме обвини в клевета! — крещеше той.

— Не съм! — викаше другият мъж.

— Направи го! Направи го! Кажи им какво каза!

— Виж, аз просто предложих, за да изтъкна природата на парадокса, така, че ако Ксено Ефебианецът каже „Всички Ефебианци са лъжци…“

— Виждате ли? Виждате ли? Той го каза отново!

— … не, не, чуй ме, чуй ме… обаче, тъй като самият Ксено е Ефебианец, това ще означава, че той самият е лъжец и следователно…

Ксено направи целенасочен опит да се освободи, като помъкна четирима отчаяни събратя-философи със себе си по пода.

— Ще ти ковна една, братле!

Брута каза:

— Моля да ме извините!

Философите замръзнаха. После се обърнаха да погледнат Брута. Успокоиха се с няколко степени. Последва хор от смутени прокашляния.

— Вие всички ли сте философи? — попита Брута.

Мъжът, наречен Ксено, пристъпи напред, като оправяше тогата си.

— Точно така — каза той. — Философи сме. Ние мислим, следователно ние съм.

— Сме — автоматично каза злощастният автор на парадокси.

Ксено се завъртя кръгом.

— Ама точно до тука ми е дошло от теб, Ибид! — изрева той. Обърна се отново към Брута. — Ние сме, следователно ние съм — убедено каза той. — Това е.

Няколко от философите се спогледаха с интерес.

— Това наистина е доста интересно — каза един. — Доказателството за нашето съществуване е фактът на нашето съществуване, това ли казваш ти?

— Затваряй си устата! — каза Ксено, без да се обръща.

— Вие биехте ли се? — попита Брута.

Събраните философи възприеха най-различни шокирани и ужасени изражения.

— Да се бием? Ние? Ние сме философи — каза Ибид, шокиран.

— Честна дума, да — каза Ксено.

— Но вие… — започна Брута.

Ксено махна с ръка.

— Ожесточената битка на дебата — рече той.

— Теза плюс антитеза е равно на хистереза — каза Ибид. — Строгото изпитване на вселената. Чукът на интелекта върху наковалнята на фундаменталната истина…

— Млъквай! — каза Ксено. — И какво можем да направим за теб, млади момко?

— Питай ги за богове — подсказа Ом.

— Ъ, искам да разбера за боговете — каза Брута.

Философите се спогледаха.

— Богове? — каза Ксено. — Ние не се занимаваме с богове. Хъ! Останки от старомодна система на вярване, това са те боговете.

От ясното вечерно небе долетя гръмотевичен тътен.

— С изключение на Слепият Айо — Богът на Гръмотевиците — продължи Ксено, като тонът му леко се промени.

Светкавица прониза небето.

— И Кюбал — Богът на Огъня — каза Ксено.

Вихрен вятър разтърси прозорците.

— Флатулус — Богът на Ветровете, и срещу него няма какво да кажем — каза Ксено.

Стрела се материализира от въздуха и се заби в масата точно до ръката му.

— Федекс — Пратеникът на Боговете — един от вечните богове — каза Ксено.

Птица се появи на вратата. Поне смътно приличаше на птица. Беше висока около един фут, в черно и бяло, с наклонен клюн и изражение, което подсказваше, че каквото и да беше, то наистина се ужасява да не би някога да му се случи отново това, което вече му се беше случило.

— Какво е това? — попита Брута.

— Пингвин — каза гласът на Ом в главата му.

— Патина, Богинята на Мъдростта? Една от най-добрите — каза Ксено.

Пингвинът изкряка срещу него и се отдалечи клатушкайки се в тъмнината.

Философите изглежда много се притесниха. После Ибид каза: — Фургал, Богът на Лавините? Къде е линията на вечния сняг?

— На двеста мили оттук — каза някой.

Зачакаха. Нищо не се случи.

— Останка от старомодна система на вярване — каза Ксено.

Стена от вкочаняваща бяла смърт не се появи никъде в Ефеб.

— Най-обикновена лекомислена персонификация на природна сила — каза един от философите на малко по-висок глас. Всички явно се почувстваха доста по-добре по този въпрос.

— Примитивно почитане на природата.

— Пет пари не давам за него.

— Елементарна рационализация на неизвестното.

— Ха! Находчива измислица, плашило, което да държи в страх слабите и глупавите!

Думите сами се надигнаха у Брута. Не можеше да се удържи.

— Винаги ли е толкова студено? — попита той. — По пътя дотук ми се стори много хладно.

Философите всички до един се отдалечиха от Ксено.

— Макар че ако има поне едно-единствено нещо, което може да се каже за Фургал — каза Ксено, — то е, че е много разбран бог. Обича шегите, колкото… и всеки друг.

Той се огледа на всички страни, бързо. След малко философите се отпуснаха и изглежда напълно забравиха Брута.

И едва сега той наистина има време да разгледа стаята. Никога по-рано в живота си не беше виждал кръчма, но това беше точно това. Барът се простираше по едната страна на стаята. Зад него бяха типичните украшения на всеки Ефебиански бар — купчините винени бутилки, полици с амфори, както и веселите картинки с весталки върху табелките на солените фъстъци и козята пастърма, закачени с надеждата, че на света наистина има хора, които с охота ще си купят няколко пакетчета повече от фъстъците, които не искат да си купят, само и само за да гледат картонени цици.

— Какво е всичко това? — прошепна Брута.

— Откъде да знам? — отговори Ом. — Извади ме навън, за да погледна.

Брута разкопча кошницата и извади костенурката. Едно влажно око огледа обстановката.

— О! Типична кръчма — каза Ом. — Хубаво. За мен една чинийка от каквото те пият.

— Кръчма? Място, където се пие алкохол?

— Много се надявам случаят да е точно такъв, да.

— Но… но… Септатюхът, най-малко седемнайсет пъти ни заклева най-настоятелно да се въздържаме от…

— Ума ми не го проумява защо — каза Ом. — Виждаш ли онзи мъж, дето мие халбите? Кажи му: Дайте ми…

— Но той прави съзнанието на Човека за смях, казва Пророк Оссори. И…

— Още веднъж ти казвам! Никога не съм го казвал! А сега кажи на мъжа!

Всъщност мъжът заговори на Брута. Той изникна като магия на другия край на бара, като продължаваше да бърше една халба.

— Добър вечер, господине — каза той. — Какво да бъде?

— Бих искал чаша вода, моля — каза Брута, много бавно и предпазливо.

— А нещо за костенурката?

— Вино! — каза гласът на Ом.

— Не знам — отговори Брута. — Какво пият костенурките по принцип?

— Тези, които ние ги имаме, обикновено пият мляко с малко хляб в него — отвърна барманът.

— Имате ли много костенурки? — високо попита Брута, като опитваше да се отърве от грубите крясъци на Ом.

— О, много полезно философско животно е това — средно статистическата костенурка. Изпреварва метафорични стрели, побеждава диви зайци в надбягвания… много е удобна.

— Ъ… аз нямам никакви пари — каза Брута.

Барманът се наведе към него.

— Знаеш ли какво — рече той.

— Декливитис току-що почерпи всички по едно. Няма да има нищо против.

— Хляб и мляко?

— О! Благодаря. Много благодаря.

— О, всякакви ги имаме тука — каза барманът, като се облегна назад. — Стоици. Циници. Много пият, това циниците. Епикурейци. Стохастици. Анамаксандрити. Епистемологисти. Перипатетици. Синоптици. Всякакви. Това казвам винаги. Това, което казвам винаги е… — той взе друга халба и започна да я суши, — всякакви са нужни, за да стане света.

— Хляб и мляко! — крещеше Ом. — Ще изпиташ гнева ми за това, ясно ли ти е? Питай го сега за боговете!

— Кажете ми — попита Брута, докато сърбаше от чашата си с вода — някой от тях знае ли много за боговете?

— За такава работа ти трябва свещеник — отвърна барманът.

— Не, имам предвид… какво са боговете… как са се появили боговете… такива неща — каза Брута, като се опитваше да влезе в крак с особения начин на говорене на бармана.

— Боговете не обичат такива неща — отвърна барманът. — Получава се някои нощи, когато някой си е пийнал повече. Наистина съществуват космически спекулации за боговете на времето. И после, през покрива минава светкавица с една бележка, увита около нея, на която пише „Да, ние съществуваме“, както и чифт сандали и пушек, който излиза от тях. Такива ми ти работи, изпаряват всякакъв интерес от метафизическите спекулации.

— Поне хлябът да беше пресен — мърмореше Ом, забил нос дълбоко в чинията си.

— Не, аз прекрасно знам, че боговете съществуват — припряно каза Брута. — Просто искам да разбера повече за… тях.

Барманът сви рамене.

— Тогава ще ви бъда много задължен, ако застанете по-надалеч от всички ценни неща — каза той. — От друга страна, всичко ще бъде все едно след сто години. — Той вдиша друга халба и започна да я лъска.

— Вие философ ли сте? — попита Брута.

— Това сякаш се прихваща след толкова време — отвърна барманът.

— Това мляко е развалено — каза Ом. — Казват че Ефеб бил демокрация. Тогава на това мляко би трябвало да му разрешат да гласува.

— Струва ми се — внимателно започна Брута, — че тук няма да намеря това, което искам. Хм. Господин ВиноПродавецо?

— Да?

— Каква беше тази птица, която влезе, когато Богинята — той изпробва непознатата дума, — на Мъдростта беше спомената?

— Тук съществува малък проблем — каза барманът. — Малко неудобство.

— Моля?

— Беше — каза барманът, — пингвин.

— А тя мъдра птица ли е?

— Не. Не много — отговори барманът. — Не се слави с мъдростта си. Тя е на второ място по обърканост в света. Може да лети само под водата, така поне казват.

— Тогава защо…

— Не обичаме да говорим за нея — каза барманът. — Разстройва хората. Скапан скулптор — добави той под сурдинка.

В другия край на бара философите отново се бяха сбили.

Барманът се наведе напред.

— Ако нямаш пари — рече, — не мисля, че някой ще ти помогне. Из тези места приказките не са хич евтини.

— Но те просто… — започна Брута.

— Като начало, разход на сапун и вода. Хавлиени кърпи. Кърпи за бърсане. Люфи. Пемза. Соли за баня. Всичко се натрупва.

От чинийката се понесе бълбукане. Омазаната с мляко глава на Ом се обърна към Брута.

— Никакви ли пари нямаш? — попита той.

— Не — отвърна Брута.

— Е, на всяка цена трябва да имаме философ — категорично каза Ом. — Аз не мога да мисля, а ти не знаеш как. Трябва да намерим някой, който го прави непрекъснато.

— Естествено, можете да опитате със стария Дидактилос — рече барманът. — Той е почти толкова евтин, колкото дойде.

— Не използва ли скъп сапун? — попита Брута.

— Мисля, че може да се каже без страх от противоречие — тържествено произнесе барманът, — че той не използва абсолютно никакъв сапун по никакъв начин.

— О, добре. Благодаря ви — каза Брута.

— Попитай го къде живее този човек — изкомандва Ом.

— Къде мога да намеря Г-н Дидактилос? — попита Брута.

— Във вътрешния двор на двореца. Съседната врата до Библиотеката. Няма начин да го пропуснете. Просто следвайте носа си.

— Ние тъкмо идваме… — започна Брута, но вътрешният му глас му подсказа да не довършва изречението. — Ние тъкмо ще тръгваме тогава.

— Да не си забравиш костенурката — каза барманът. — Хубаво месо има по една такава животинка.

— Всичкото ти вино да се превърне във вода, дано! — изкрещя Ом.

— Ще се превърне ли? — попита Брута, щом стъпиха навън в нощта.

— Не.

— Кажи ми пак. Защо точно търсим философ — попита Брута.

— Искам да си възвърна силата — отговори Ом.

— Но всички вярват в теб!

— Ако вярваха в мен, щяха да могат да си говорят с мен. Аз щях да мога да си говоря с тях. Не знам какво се е объркало. Нали никой не почита други богове в Омниа?

— Не биха им позволили — каза Брута. — Квизицията би се погрижила за това.

— А-ха. Трудно е да коленичиш, ако нямаш колене.

Брута се спря на пустата улица.

— Не те разбирам!

— Не се предполага да можеш. Пътищата на боговете не се предполага да бъдат разбираеми за хората.

— Квизицията ни държи на пътя на истината! Квизицията работи за все по-голямата слава на Църквата!

— И ти вярваш на това, така ли? — попита костенурката.

Брута погледна и откри, че сигурността е изчезнала някъде. Той отвори, после затвори уста, но нямаше никакви думи за казване.

— Хайде — каза Ом, колкото можа по-мило. — Да се връщаме.

Посред нощ Ом се събуди. От леглото на Брута се носеше шум.

Брута отново се молеше.

Ом се заслуша с любопитство. Спомняше си молитви. Бяха много, някога. Толкова много, че не можеше да различи една самостоятелна молитва, дори и да беше пожелал да го направи, но това нямаше значение, защото това, което имаше значение, беше огромният, космичен шепот на хиляди молещи се, вярващи съзнания. Както и да е, думите не си заслужаваха да бъдат слушани.

Хора! Те живееха в свят, където тревата продължаваше да е зелена и където слънцето изгряваше всеки ден, а цветовете редовно се превръщаха в плодове, и какво ги впечатляваше? Плачещи статуи. И вино, направено от вода! Най-обикновен квантово-механистичен ефект на тръбата, което би се случило така или иначе, ако човек е готов да изчака зилиони години. Като че ли превръщането на слънчевата светлина във вино, посредством лози и грозде, време и ензими, не беше хиляди пъти по-внушително и като че ли не се случваше непрекъснато…

Е, сега той не можеше да направи даже и най-основните божествени трикове. Гръм и мълнии с кажи-речи същия ефект като искрата, която изскача от козината на котка, а с някоя от тях не би могъл ама никого да удариш! На времето си беше ударил не един и двама. А сега можеше само да върви през водата и да храни Единствения.

Молитвата на Брута представляваше песничката на пиколо в свят на тишината.

Ом почака, докато послушникът притихна отново и тогава разгъна крака и, клатушкайки се насам-натам, излезе навън в зората.