Тери Пратчет
Малки богове (10)

На следващия ден корабът заобиколи някакъв нос и заливът на Ефеб вече беше пред него, а градът — едно бяло петно на хоризонта, което времето и пространството превърнаха в разлив от ослепително бели къщи, плъзнал нагоре по скалата.

Изглежда, че представляваше значителен интерес за Сержант Симони. Брута не беше разменил и дума с него. Сприятеляването между духовенството и войниците не се поощряваше; сред войниците съществуваше определена склонност към нечестивост…

Брута, оставен отново сам да се оправя, както може, докато екипажът се приготвяше да навлезе в пристанището, наблюдаваше внимателно войника.

Повечето войници бяха малко немарливи и по принцип груби с нисшето духовенство. Симони беше различен. Като оставим всичко настрана, той блестеше. Нагръдникът му ослепяваше очите. Кожата му изглеждаше прежулена.

Сержантът стоеше на носа и гледаше втренчено, докато градът се приближаваше все по-наблизо. Необичайно беше да го видиш много надалеч от Ворбис. Където и да беше Ворбис, там беше и сержантът, с ръка на сабята, и с очи, изучаващи внимателно заобикалящия го пейзаж за… какво?

И винаги мълчание, освен когато му говореха. Брута се опита да бъде дружелюбен.

— Изглежда много… бяло, нали? — рече той. — Градът. Много е бял. Сержант Симони?

Сержантът се обърна бавно и се втренчи в Брута.

Погледът на Ворбис беше ужасяващ. Ворбис виждаше през главата на човек, чак до греховете най-вътре, почти без да се интересува от него, освен като средство за греховете му. Но погледът на Симони представляваше чиста, най-обикновена омраза.

Брута отстъпи назад.

— О! Съжалявам — промърмори той. Отдалечи се мрачно към тъпия край и се опита да стои настрани от пътя на войника.

Както и да е, имаше още войници, много скоро…

Ефебианците ги очакваха. Войници бяха строени от двете страни на кея и държаха оръжието си по начин, който беше точно на границата да се възприеме като директна обида. А бяха и много.

Брута се влачеше с групата, а гласът на костенурката напомняше за себе си в главата му.

— Та значи Ефебианците искат мир, така ли? — говореше Ом. — Не ми изглежда да е така. Не ми изглежда, сякаш ще говорим от позиция на силата с разгромен противник. Изглежда ми сякаш ние сме изяли пердаха и не искаме да отнесем повече. Изглежда сякаш ние молим за мир. Така ми изглежда на мен.

— В Цитаделата всички говореха, че е била величествена победа — каза Брута. Установи, че сега вече можеше да говори почти без да си мърда устните; Ом сякаш успяваше да улови думите му в момента, в който те достигаха до гласните му струни.

Пред него Симони следваше дякона по петите, като зяпаше подозрително всеки Ефебиански страж.

— Смешна работа — каза Ом. — Победителите никога не говорят за величествени победи. Това е защото тъкмо те са хората, които виждат какво представлява бойното поле след това. Само победените имат величествени победи.

Брута не знаеше какво да отговори.

— Това не прозвуча като божествено изказване — рискува той.

— Това е от мозъка на костенурката.

— Какво?

— Нищо ли не знаеш? Телата не са само удобни неща, в които да държиш мозъка си. Формата ти се отразява и върху начина ти на мислене. Всичко е в морфологията, която е навсякъде наоколо.

— Какво?

Ом въздъхна.

— Ако не се концентрирам, мисля като костенурка!

— Какво? Искаш да кажеш бавно?

— Не! Костенурките са цинични. Те винаги очакват най-лошото.

— Защо?

— Не знам. Защото често им се случва, предполагам.

Брута оглеждаше Ефеб. Стражи с шлемове, украсени с пера, които приличаха на подивели конски опашки, маршируваха от двете страни на колоната. Няколко Ефебиански граждани наблюдаваха безцелно отстрани на пътя. Те изглеждаха учудващо като хората у дома, а съвсем не като демони на два крака.

— Те са хора — рече той.

— Всички отличителни черти за сравнителна антропология.

— Брат Намрод казваше, че Ефебианците ядат човешко месо — каза Брута. — Той не би излъгал.

Едно момченце замислено погледна Брута, докато изследваше недрата на ноздрата си. Ако беше демон в човешки вид, то тогава беше изключително добър актьор.

На интервали по пътя от доковете имаше бели каменни статуи. Брута никога по-рано не беше виждал статуи. С изключение на статуите на СептАрхите, разбира се, но това беше друго нещо.

— Какви са тези?

— Ами, онзи, тантурестият с тогата, е Тувелпит, Богът на Виното. Викат му Смимто в Тсорт. А, тази широката, с прическата, е Астория, Богиня на Любовта. Пълно куку. Онзи, грозният, е Офлър — Богът Крокодил. Не е тукашен. По произход е Клачианец, но Ефебианците чули за него и решили, че това е много добра идея. Забележи зъбите. Хубави зъби. Хубави зъби. А оня със змиевидната прическа е…

— Говориш за тях, като че ли са истински — каза Брута.

— Те са.

— Няма друг бог, освен теб. Ти си казал това на Оссори.

— Ами, как да ти кажа, попреувеличил съм малко. Но те не са толкова добри. Има един от тях, дето по цял ден седи и свири на флейта и гони доячките. Не бих нарекъл това много божествено. Ти би ли го нарекъл? Защото аз не.

Пътят се виеше стръмно нагоре по каменистия хълм. По-голямата част от града изглеждаше сякаш е построена върху оголени скали или пък беше врязана в самата скала, така че вътрешният двор на един човек представляваше покривът на друг. Пътищата бяха наистина последователност от плитки стъпала, достъпни за човек или магаре, но внезапна смърт за всяка каруца. Ефеб беше пешеходна зона.

Повечето хора ги наблюдаваха мълчаливо. Както и статуите на боговете. Ефебианците имаха богове по същия начин, както другите градове имат плъхове.

Брута зърна лицето на Ворбис. Ексквизиторът гледаше право пред себе си. Брута се зачуди какво ли вижда.

Всичко беше толкова ново!

И дяволско, разбира се. Макар че боговете по статуите не приличаха много на демони — но той чуваше гласа на Намрод, който изтъква, че самият този факт ги прави още по-демонични. Грехът полазваше бавно по човек като вълк в овча кожа.

Една от богините имаше някакъв много сериозен проблем с дрехата си, забеляза Брута; ако Брат Намрод присъстваше, щеше да му се наложи набързо да се изнесе за сериозна почивка.

— Петулиа, Богинята на Любовта по Споразумение — каза Ом. — Почитат я дамите на нощта, както и на всяко друго време, ако разбираш какво имам предвид.

Долната устна на Брута увисна.

— Те имат богиня за изрисуваните развратници?

— Защо не? Много религиозни хора, доколкото знам. Свикнали са да… прекарват толкова много време да се гледат в… абе, виж какво, вярата е там, където я намираш. Специализация. Така е по-сигурно, схващаш ли. Малък риск, гарантирана възвращаемост. Има даже и Бог на Марулята някъде, искам да кажа, не че има вероятност някой друг да се опита да стане Бог на Марулята. Просто намираш общност, която отглежда марули, и се прикрепваш към нея. Боговете на бурята идват и си отиват, но ти си този, към когото се обръщат всеки път, когато ги налети напаст от Марулени Мухи. Трябва да ѝ се… ъ… признае на Петулия. Видя ниша на пазара и я запълни.

— Има Бог на Марулята?

— Защо не? Ако има достатъчно хора, които да вярват, можеш да си бог на всичко…

Ом млъкна и зачака да види дали Брута е забелязал. Но изглежда съзнанието на Брута беше заето с нещо друго.

— Това не е правилно. Не можеш да се отнасяш така с хората. Оу!

Беше налетял върху гърба на протодякон. Групата се беше спряла, отчасти тъй като Ефебианският ескорт също беше спрял, но главно защото един човек тичаше надолу по улицата.

Той беше доста стар и в много отношения наподобяваше жаба, която е била сушена доста време. Нещо около него по принцип караше хората да си мислят за думата „пъргав“, но, в този момент, много по-вероятно беше да си помислят за думите „гол, както майка го е родила“ и вероятно също така „вир-вода мокър“, и щяха и в двата случая да са сто процента прави. Макар че имаше брада. А брадата беше такава, че можеше да разпънеш палатков лагер в нея.

Човекът тупаше по улицата без очевидно ни най-малко да се усеща и спря пред един грънчарски магазин. Грънчарят явно не се обезпокои от това, че към него се обръща дребен, мокър, гол мъж; всъщност никой от хората на улицата не го погледна повторно.

— Бих искал едно гърне Номер Девет и малко връв, моля — каза старецът.

— Да, господине, Г-н Леджибъс — Грънчарят бръкна под тезгяха и извади хавлиена кърпа. Голият я взе разсеяно. Брута изпита чувството, че това нещо се е случвало и на двамата и по-рано.

— И лост с безкрайна дължина и, хм, неподвижно място, където да застана — каза Леджибъс, докато се триеше.

— Виждате всичко, което имам, господине. Грънци и обикновена покъщнина, но малко съм беден откъм аксиоматични механизми.

— Е, ами парче тебешир имаш ли?

— Имам малко тук от миналия път — отвърна грънчарят.

Дребният гол мъж взе тебешира и започна да рисува триъгълници върху най-близката стена. После погледна надолу.

— Защо съм гол? — попита той.

— Пак си взимаме вана, не е ли така? — каза грънчарят.

— И съм оставил дрехите си в банята?

— Струва ми се, че вероятно ви е хрумнала идея, докато сте били във ваната — подсказа грънчарят.

— Точно така! Точно така! Осени ме прекрасната идея да завъртя света! — каза Леджибъс. — Обикновен принцип на лоста. Трябва да работи перфектно. Въпросът е само да се оправя с техническите детайли.

— Това е добре. Можем да се преместим някъде по на топло за през зимата — рече грънчарят.

— Мога ли да заема кърпата?

— Тя си е ваша, така или иначе, господин Леджибъс.

— Така ли?

— Ами да, оставихте я тук миналия път. Не си ли спомняте? Когато ви беше осенила идеята за фара?

— Чудесно. Чудесно — каза Леджибъс, докато увиваше кърпата около себе си. Начерта още няколко линии на стената. — Чудесно. Добре. Ще изпратя някого по-късно да вземе стената.

Той се обърна и явно видя Омнианците за пръв път. Той се огледа напред, а после сви рамене.

— Хмм — рече и се отдалечи.

Брута подръпна наметалото на един от Ефебианските войници.

— Извинете, но защо спряхме? — попита той.

— Философите имат предимство на пътя — отвърна войникът.

— Какво е философ? — попита Брута.

— Някой, който е достатъчно умен, да си намери работа без физическо натоварване — рече глас в главата му.

— Неверник, който търси справедливата съдба, която със сигурност ще намери — каза Ворбис. — Изобретател на заблуди. Този проклет град ги привлича, както купчината тор привлича мухите.

— Всъщност, от климата е — каза гласът на костенурката. — Помисли върху това. Ако имаш склонността да изскачаш от ваната и да се втурваш навън по улицата всеки път, когато решиш, че имаш гениална идея, не би искал да го правиш някъде на студено, нали така? Ако все пак го правиш някъде на студено — изчезваш. Това е — естествен подбор. Ефеб е известен с философите си. По-добре е отколкото уличен театър.

— Какво, цял куп старци, дето тичат из улиците без дрехи? — възкликна Брута, под сурдинка, докато се придвижваха напред.

— Кажи-речи. Ако прекарваш цялото си време в мисли за вселената, започваш да забравяш по-маловажните неща. Като гащите си, например. И деветдесет и девет идеи от всеки сто, с които идват, са напълно безполезни.

— Защо тогава някой не ги заключи за по-сигурно някъде? На мен не ми изглежда да има голяма полза от тях? — попита Брута.

— Защото стотната идея — каза Ом, — обикновено е истинско чудо.

— Какво?

— Погледни към най-високата кула на скалата.

Брута погледна. На върха на кулата, укрепен с метални обръчи, стърчеше голям диск, който блестеше на утринната светлина.

— Какво е това? — прошепна той.

— Причината, поради която Омниа няма вече никаква флота — каза Ом. — Ето защо винаги си заслужава да имаш няколко философа наоколо. В един момент слушаш само „Истината Красота Ли Е и Красотата Истина Ли Е, и Падащо Дърво В Гората Издава Ли Звук, Ако Няма Кой Да Го Чуе“, и после, точно когато си мислиш, че сега ще започнат да се лигавят, някой от тях казва: „Между другото, ако на високо място се сложи параболичен рефлектор, висок трийсет стъпки, който да изстрелва слънчевите лъчи към вражеските кораби, това ще бъде много интересна демонстрация на оптическите принципи“ — добави Ом. — Винаги излизат с удивителни нови идеи, тези философи. Предишното нещо беше някакво сложно устройство, което демонстрираше принципите на действието на лоста, като от време на време мяташе топки горяща сяра на две мили разстояние. Преди това, пък, струва ми се, имаше някакво подводно нещо, което изстрелваше подострени цепеници в дъното на корабите.

Брута отново се вгледа в диска. Не беше разбрал повече от една трета от думите в последната реплика.

— Е и — рече той, — прави ли го?

— Прави ли какво?

— Вдига ли шум. Ако падне, когато там няма никой, който да го чуе.

— Кого го интересува?

Групата беше стигнала до порта в стената, която опасваше върха на скалата почти по същия начин, по който лента за глава опасва главата. Ефебианският капитан се спря и се обърна.

— На… посетителите… трябва да бъдат завързани очите — каза той.

— Това е възмутително! — каза Ворбис. — Ние сме тук с дипломатическа мисия!

— Това не е моя работа — отговори капитанът. — Моята работа е да кажа: Ако минавате през тази порта, трябва да минете с вързани очи. Не е задължително да ви се завързват очите. Можете да останете отвън. Но ако искате да преминете, трябва да носите превръзка. Както си изберете.

Един от протодяконите зашепна в ухото на Ворбис. Той проведе кратък sotto voce^[1] разговор с водача на Омнианската стража.

— Много добре — каза той — с протест.

Превръзката беше съвсем мека и абсолютно непрозрачна. Но докато ги водеха, Брута…

… десет крачки по коридор, и после наляво пет крачки, после по диагонал напред и наляво три крачки и половина, след това надясно сто и три крачки, три стъпала надолу и завъртане седемнайсет пъти и една четвърт, тогава девет крачки напред, една крачка наляво, и деветнайсет крачки напред, и пауза три секунди, после две крачки надясно, две крачки назад, и две крачки наляво, завъртане три пъти и половина, изчакване една секунда, нагоре три стъпала, после двайсет крачки надясно, завъртане пет пъти и една четвърт, и петнайсет крачки наляво, седем крачки напред, осемнайсет крачки надясно, седем стъпала нагоре, после по диагонал напред, пауза две секунди, надясно четири крачки, и тогава надолу по склон, който се снижаваше с по един метър на всеки десет крачки и така трийсет крачки, после завъртане седем пъти и половина, и шест крачки напред…

… се чудеше каква е ползата от това.

Свалиха му превръзката в открит вътрешен двор, направен от някакъв бял камък, който превръщаше слънчевата светлина в ослепителен огън. Брута примижа.

Стрелци с лъкове ограждаха двора. Стрелите им бяха насочени надолу, но стойката им подсказваше, че насочването в хоризонтална посока може да стане всеки миг.

Чакаше ги още един плешив мъж. Ефеб изглежда притежаваше неограничен запас от мършави, плешиви мъже, носещи чаршафи. Този се усмихна, но само с устни.

Никой не ни харесва особено, помисли си Брута.

— Вярвам, че ще извините това дребно неудобство — каза мършавият. — Казвам се Аристократис. Аз съм секретар на Тиранина. Моля, помолете хората си да оставят оръжието си на земята.

Ворбис се изправи в пълен ръст. Беше с една глава по-висок от Ефебианеца. Макар че лицето му обикновено беше бледо, сега то беше станало още по-бледо.

— Ние имаме право да задържим оръжието си! — каза той. — Ние сме пратеници в чужда страна!

— Но не варварска — учтиво каза Аристократис. — Тук няма да ви трябва оръжие.

— Варварска? — каза Ворбис. — Вие изгорихте корабите ни!

Аристократис вдигна ръка.

— Това е дискусия за по-късно — рече той. — Моя приятна задача сега е да ви покажа стаите. Сигурен съм, че бихте искали да си починете малко след пътуването. Имате право, разбира се, да се разхождате навсякъде, където пожелаете, из двореца. А ако има някое място, където ние не желаем да ходите, можете да бъдете сигурни, че стражите ще ви уведомят бързо и тактично за това.

— И можем да напускаме двореца? — студено попита Ворбис.

Аристократис сви рамене.

— Ние не охраняваме портата, освен в случаите на война — каза той. — Ако си спомните пътя, можете да я използвате. Но трябва да ви предупредя, че несигурните разходки из лабиринта не са препоръчителни. Предците ни са били за съжаление много подозрителни и от недоверие са заложили много капани; разбира се, държим ги добре смазани и заредени, единствено и само от уважение към традицията. А сега, бихте ли били така любезни да ме последвате…

Омнианците се движеха накуп, докато следваха Аристократис из двореца. Имаше фонтани. Имаше градини. Тук-таме се мотаеха групи от хора и не правеха нищо друго, освен да говорят. Ефебианците изглежда имаха само много повърхностна представа за концепциите „вътре“ и „вън“ — с изключение на окръжаващия двореца лабиринт, който беше много ясен по въпроса.

— От всеки ъгъл ни дебне опасност — тихо каза Ворбис. — Всеки, който наруши йерархията или направи опит да общува по какъвто и да било начин, ще обяснява поведението си пред инквизиторите. Надълго и нашироко.

Брута погледна към една жена, която пълнеше кана от кладенец. Това не изглеждаше много враждебен акт.

Отново изпитваше същото странно двойно чувство. На повърхността бяха мислите на Брута, които бяха абсолютно онези мисли, които Цитаделата би одобрила. Това беше гнездо на безбожници и неверници, а самото му ежедневие — изкусно було за капаните на неправилното мислене и ереста. Може и да грееше от слънчевата светлина, но в действителност беше място на сенките.

Но дълбоко долу бяха мислите на онзи Брута, който наблюдаваше Брута отвътре…

И оттук изглеждаше, че Ворбис греши. Той изглеждаше жесток и неприятен. Пък и всеки град, където грънчарите хич не се притесняваха, когато голи, вир-вода старци идваха и рисуваха триъгълници по стените им, беше място, за което Брута би искал да научи повече. Чувстваше се като голяма, празна кана. Нещото, което трябва да се направи с нещо празно, е то да се напълни.

— Правиш ли ми нещо? — прошепна той.

В кутията си, Ом погледна към формата на Брутовото съзнание. После се опита да мисли бързо.

— Не — каза той и това поне беше истината. Това беше ли се случвало някога по-рано?

Така ли е било някога, в първите дни? Трябва да е било така. Всичко беше толкова мъгливо сега. Той не можеше да си спомни мислите, които беше имал тогава, спомняше си само формата им. Всичко беше силно оцветено, всичко растеше всеки ден — той растеше всеки ден; мислите и съзнанието, което ги мислеше, се развиваха с еднаква скорост. Беше лесно да се забравят неща от онези времена. Беше като огън, който се опитва да си спомни формата на пламъците. Но чувството — него той си спомняше.

Той нищо не правеше на Брута. Брута сам си го правеше. Започваше да мисли по божествен начин. Брута започваше да се превръща в пророк.

Ом си мечтаеше за някой, с когото да поговори. Някой, който разбира.

Това беше Ефеб, нали така? Където хората си изкарваха хляба като се опитват да разберат.

Омнианците трябваше да бъдат настанени в малки стаички около централния вътрешен двор. В средата имаше фонтан, в съвсем малка горичка от сладникаво ароматни борови дървета. Войниците се сбутаха един друг. Хората си мислят, че професионалните войници мислят много за битки, но сериозните професионални войници мислят много повече за храна и топло място за спане, защото тези две неща обикновено трудно се получават, докато битките като че ли непрекъснато изникват.

В килията на Брута имаше купа с плодове и чиния със студено месо. Но всяко нещо по реда си. Той измъкна Бог от кошницата.

— Има плодове — каза той. — Какви са тези зрънца?

— Грозде — отговори Ом. — Суровия продукт за виното.

— Ти спомена тази дума и по-рано. Какво означава?

Отвътре се чу вик.

— Брута!

— Това е Ворбис. Ще трябва да вървя.

Ворбис стоеше в средата на килията си.

— Яде ли нещо? — попита той.

— Не, господарю.

— Плодове и месо, Брута. А днес е ден за постене. Те искат да ни обидят!

— Хм. Може би не знаят, че е ден за постене? — престраши се Брута.

— И невежеството е грях — каза Ворбис.

— Оссори VII, стих 4 — автоматично каза Брута.

Ворбис се усмихна и потупа Брута по рамото.

— Ти си подвижна книга, Брута. Ходещ Септатюх.

Брута погледна надолу към сандалите си.

Прав е, помисли си. А аз бях забравил. Или поне, не исках да си спомням.

И тогава той чу собствените си мисли да отекват обратно към него: това са плодове, месо и хляб, това е всичко. Това е всичко. Дни за постене и дни за празнуване, Дни на Пророците и дни за хранене… кого го е грижа? Един Бог, чиято единствена грижа за храната в момента е тя да е достатъчно ниско, че да я стигне?

Не може ли да спре да ме потупва по рамото!

Ворбис се обърна.

— Да напомня ли на останалите? — попита Брута.

— Не. Нашите ръкоположени братя няма да имат нужда, разбира се, от напомняне. А колкото до войниците… малко волност, може би, е допустима толкова далеч от вкъщи…

Брута се върна в своята килия.

Ом още беше на масата и гледаше втренчено пъпеша.

— За малко да извърша ужасен грях — каза Брута. — За малко да изям плод в ден, в който не се ядат плодове.

— Това е ужасно, ужасно е — каза Ом. — А сега срежи пъпеша.

— Ама то е забранено! — възкликна Брута.

— Не, не е — каза Ом. — Срежи пъпеша.

— Но точно яденето на плодове беше причината страстта да завладее света — каза Брута.

— Единственото, за което някога е било причина е натрупването на газове — каза Ом. — Срежи пъпеша!

— Ти ме изкушаваш!

— Не, не е вярно. Давам ти разрешение. Специално позволение. Срежи проклетия пъпеш!

— Само епископ или някой висшестоящ има право да дав… — започна Брута. После спря.

Ом го гледаше свирепо.

— Да. Точно така — каза той. — А сега срежи пъпеша. — Тонът му поомекна. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще го провъзглася за хляб. Случайно аз съм Богът в най-близките околности. Мога да го нарека както по дяволите ми харесва. Хляб е. Ясно? Сега срежи скапания пъпеш.

— Филия — поправи го Брута.

— Добре. И ми дай резен без семки.

Брута изпълняваше, като внимаваше много.

— И яж бързо — каза Ом.

— Да не би Ворбис да ни види ли?

— Защото трябва да отидеш и да намериш философ — каза Ом. Фактът, че устата му беше пълна, не се отрази по никакъв начин на гласа му в съзнанието на Брута. — Знаеш ли, че пъпешите подивяват по дивите места. Не стават толкова големи, като този. А малки зелени неща. С кора като кожа. Не можеш да ги отхапеш. Колко години съм прекарал да ям окапали листа, дето ги е изплюла някоя коза, точно до поле пъпеши. Пъпешите трябва да имат по-тънки кори. Запомни това.

— Да намеря философ?

— Точно така. Някой, който знае как да мисли. Някой, който да ми помогне да престана да бъда костенурка.

— Но… Ворбис може да ме потърси.

— Ти просто отиваш на разходка. Няма проблеми. И побързай. В Ефиб има други богове. Не искам да ги срещна точно сега. Поне не в този вид.

Брута го погледна паникьосано.

— Как да намеря философ? — попита.

— Тук наоколо? Огледай се за нещо абсурдно, струва ми се.