Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на диска (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Small Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77гласа)

Информация

Сканиране
aleks(2008)
Разпознаване и корекция
Борис Иванов(2008)

Издание:

Тери Пратчет. Малки богове

Английска. Първо издание

Издателска къща Вузев, София, 1996

Преводач: Мирела Христова

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954-422-039-9

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Малки богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Малки богове
ПоредицаСветът на диска
АвторТери Пратчет
ГероиБрута
Ом
МестоположениеОмниа
Ефеб
Мотивирелигия, философия
Поредна книгатринайсета
ISBNISBN 954-422-068-2 (Вузев); ISBN 978-954-422-129-4 (Artline Studios)

Малки богове (на английски: Small Gods) е заглавието на роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е издадена през 1992 г. и е една от тези книги от поредицата, в които главните герои не участват в друг роман като такива.

В романа се описва появяването на бог Ом и неговите отношения с пророка му, преобразителят Брута. В процес на развитието на действието Пратчет пародира с религията, религиозните хора и действия, както и с ролята на религията в политическия живот. Героят Ворбис е интересен за всеки, който се интересува от религиозната институция, ереси и общуването между бог и човек. Ворбис има репутацията на човек докоснат от "провидението" и на един от най-набожните хора в страната Омниа, но в края на романа читателят разбира, че единственото, в което той вярва е самият той.

Не е ясно кога точно се развива действието в книгата спрямо това в останалите от поредицата, дали 100 години по-рано, в настоящето или в бъдещето. Тери Пратчет никога не е разбулил тази мистерия, така че това остава неясно.

А сега да поговорим за костенурката и орела.

Костенурката е създание, което живее на земята. Невъзможно е да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтите ѝ се простират едва на няколко инча разстояние. Развива скорост, колкото да хване маруля. Оцеляла е, докато останалата част от еволюцията е преминала покрай нея, най-общо поради това, че не представлява заплаха за никого и че създава твърде големи проблеми, докато я изядеш.

А ето го сега орелът. Създание на въздуха и на високите места, чиито хоризонти стигат чак до края на света. Със зрение толкова остро, че може да забележи шумоленето на някое дребно писукащо животинче на половин миля разстояние. Целият — сила, целият — власт. Мълниеносна смърт на криле. Нокти и хватка, способни да превърнат в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да откъснат хапка в движение от всяко нещо, по-голямо от него.

И въпреки това, орелът е в състояние да седи с часове върху зъберите на скалите и да изследва царствата по света, докато не съзре движение в далечината, и тогава ще започне да се съсредоточава, съсредоточава, съсредоточава върху малката черупка, която се клатушка сред гъсталаците там долу, в пустинята. И тогава ще се спусне стремглаво…

И само минута по-късно костенурката открива, че светът изпада от нея. И за пръв път го вижда, вече не от един инч разстояние, а цели петстотин стъпки над него, и си мисли: Какъв голям приятел ми е орелът!

И тогава орелът я пуска.

И почти винаги костенурката полита към смъртта си. Всички знаят защо костенурката прави това. Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш. Никой не знае защо орелът прави това. По една костенурка има достатъчно месо за хапване, но като се вземат предвид усилията, които е необходимо да се положат докато я изядеш, на практика по всичко останало има далеч по-хубаво ядене. Всичко се свежда просто до удоволствието на орлите да измъчват костенурките.

Но, разбира се, това, което орелът не разбира е, че участва в много груба форма на естествен подбор.

Един ден костенурката ще се научи да лети.

 

 

Историята се развива в пустинните земи, в сенки от червеникаво-кафяво и портокалово. Кога започва и кога свършва е по-проблематично, но поне едно от началата ѝ започва над линията на вечния сняг, хиляди мили надалеч в планините около Центъра[1] на света.

Един от най-често повтаряните философски въпроси е:

Вдига ли някакъв шум дърво, което пада в гората, ако няма кой да го чуе?

Което говори нещо за характера на философите, тъй като в гората винаги има някой. Това може да е само язовец, който се чуди какво е било това изпращяване, или катерица, малко озадачена, че целият пейзаж се движи нагоре, но все пак някой. Или най-малкото, ако е достатъчно навътре в гората, ще го чуят милиони малки богове.

Нещата просто се случват, едно след друго. Тях не ги е грижа кой знае колко. Но историята… а! Историята е друго нещо. Историята, трябва да се наблюдава. Иначе не е история. Тя е само… ами, неща които се случват едно след друго.

И, разбира се, тя трябва да бъде контролирана. Иначе може да се обърне във всичко. Защото историята, противно на популистките теории, се състои от царе, дати и битки. И тези неща трябва да се случват в подходящото време. Това е трудно. В една хаотична вселена има твърде много неща, които могат да се объркат. Много е лесно генералският кон да изгуби подкова точно в неподходящото време, или някой да не дочуе заповед, или пък приносителят на жизненоважно съобщение да бъде причакан из засада от няколко мъже със сопи и измъчвани от проблем с недостиг на пари в касата. После, появяват се диви разкази, паразитни израстъци по дървото на историята, които се опитват да го огънат по свой начин.

Така че, историята си има своите надзиратели.

Те живеят… е, общо взето, живеят там, където ги изпратят, но духовният им дом е в една закътана долина във високите планини Рамтоп на Света на Диска, където се пазят книгите на историята.

Това не са книги, в които събитията от миналото са забучени като твърде много пеперуди върху корк. Това са книгите, от които произтича историята. Те са повече от двайсет хиляди, всяка една от тях — висока десет стъпки, подвързана в олово, а буквите са толкова малки, че трябва да се четат с лупа.

Когато хората казват: „Писано е…“, то е написано тук.

В това има далеч по-малко метафори, отколкото хората си мислят.

Всеки месец абатът и двама старши монаси влизат в пещерата, където се пазят книгите. Някога това било задължение единствено на абата, но след злощастната случка с 59-ия Абат, който направил милиони долари от дребни залагания, преди събратята му монаси да го догонят, били включени още двама благонадеждни монаси.

Освен това, опасно е да влезеш сам вътре. Самата концентрация на Историята, която се изплъзва безшумно навън върху света, може да бъде смазваща. Времето е наркотик. Твърде много от него убива.

493-ят Абат стисна набръчканите си ръце и се обърна към Лу-Тце, един от най-старшите му монаси. Чистият въздух и необезпокояваният живот в тайнствената долина бяха такива, че всички монаси доживяваха до старша възраст; освен това, когато всеки ден работиш с Времето, една част от него сякаш се износва.

— Мястото е Омниа — рече абатът, — на Клачианския бряг.

— Спомням си — отвърна Лу-Тце. — Имаше там един Оссори, нали така?

— Нещата трябва да бъдат… наблюдавани внимателно — каза абатът. — Съществуват налягания. Свободна воля, предопределение… силата на символите… повратна точка… знаеш за всичко това.

— Не съм бил в Омниа, ами, трябва да има повече от 700 години — каза Лу-Тце. — Сухо място. Не бих казал, че в цялата страна има и един тон добра почва.

— Тръгвай тогава — рече абатът.

— Ще си взема планините — каза Лу-Тце. — Климатът ще бъде благоприятен за тях.

Той взе също така метлата и рогозката, на която спеше. Монасите на историята не си падат по личното имущество. Струва им се, че повечето неща се износват само след век-два.

 

 

Трябваха му четири години, докато стигне до Омниа. Наложи се по пътя да стане свидетел на няколко битки и на едно убийство, иначе те щяха да останат просто случайни събития.

Беше Годината на Умозрителната Змия, или двеста години след Провъзгласяването на Пророка Абис.

Което ще рече, че времето на 8-ия Пророк наближаваше.

Това беше нещото, на което можеше да се разчита при Църквата на Великия Бог Ом. Тя имаше много точни пророци. Човек можеше да си направи календара по тях, стига да имаше толкова голям календар.

И както обикновено става по времето, когато се очаква пророк, Църквата учетвори усилията си да бъде свята. Това много приличаше на суетнята, наставаща в някой голям концерн, когато се очакват финансови ревизори, но се изразяваше главно в прибиране на хора, подозирани, че са по-малко свети и в подлагането им на смърт по стотици изобретателни начини. Това се смята за надежден барометър за състоянието на нечия набожност в повечето от наистина известните религии. Съществува тенденцията да се заявява, че има повече отстъпления от вярата, отколкото в националните състезания със спортни шейни; че ереста трябва да бъде изкоренена из основи, та даже из крака, ръце, очи и език, и че е време да се започне начисто. Общо взето, кръвта се смята за много ефикасно средство за тази цел.

 

 

И случи се така, че по това време Великият Бог Ом заговори на Брута, Избрания:

— Псст!

Брута спря насред копането и се огледа в градината на Храма.

— Моля? — каза той.

Беше прекрасен ден рано през по-малката Пролет. Молитвените мелници се въртяха весело от ветреца, който идваше от планините. Пчели лентяйстваха из бобените цветове наоколо, но жужаха напрегнато, за да създадат впечатлението за усилен труд. Високо горе кръжеше самотен орел.

Брута сви рамене и се зае отново с пъпешите.

Да, Великият Бог Ом отново заговори на Брута, Избрания:

— Псст!

Брута се поколеба. Някой определено му беше заговорил от въздуха. Може би беше демон. Началникът на послушниците Брат Намрод много се вълнуваше от въпроса за демоните. За нечистите мисли и демоните. Едното водеше до другото. Брута с неохота осъзна, че може би отдавна му се полагаше демон.

Това, което трябваше да направи, беше да се държи твърдо и да повтори Деветте Фундаментални Афоризма.

Още веднъж Великият Бог Ом заговори на Брута, Избраният:

— Абе ти глух ли си?

Мотиката тупна върху спечената пръст. Брута се завъртя. Видя пчелите, орела и в най-далечния край на градината, стария Брат Лу-Тце, който унесено ровеше в купата с животински тор. Молитвените мелници се въртяха все същите покрай стените.

Той направи знака, с който Пророк Ишкибъл беше прогонвал духове.

— Да останеш зад мен, демоне — промърмори.

— Аз СЪМ зад теб.

Брута се обърна отново. Бавно. Градината пак беше празна.

Той побягна.

 

 

Много разкази тръгват далеч преди да започнат, и историята, на Брута също си имаше своето начало хиляди години преди неговото раждане.

В света има милиарди богове. Те са наблъскани като сардели в него. Повечето от тях са твърде малки, за да бъдат видени и за да бъдат боготворени някога от нещо, поне не от нещо по-голямо от бактерия, която никога не си казва молитвите и не иска много, като например чудеса.

Това са малките богове — духовете на местата, където се пресичат пътищата на две мравки, боговете на микроклиматите, долу между корените на тревите. И повечето от тях си остават там.

Защото това, което им липсва, е вяра.

Шепа от тях, обаче, стигат и до по-големи неща. Всичко може да ги задвижи. Един овчар, който търси изгубеното си агънце, го намира сред трънаците и поспира за минута-две, за да построи малка каменна пирамида, най-общо казано, за да благодари на каквито и да са били духовете на това място. Или пък странно оформено дърво започва да се свързва с изцеляването на някаква болест. Или някой издълбава спирала върху единичен камък. Защото това, от което се нуждаят боговете е вяра, а това което искат хората, са богове.

Често всичко свършва дотук. Но понякога продължава и по-нататък. Добавят се нови скали, издигат се повече камъни, на мястото, където някога е стояло дърво, сега вече построяват храм. Богът набира мощ, вярата на неговите поклонници го издига нагоре като хиляда тона ракетно гориво. За съвсем малцина границата е небето.

А понякога, дори не и то.

 

 

Брат Намрод се бореше с нечисти мисли в самотата на строгата си килия, когато чу страстния глас откъм спалното помещение на послушниците.

Момчето, на име Брута, лежеше проснато по очи пред статуята на Ом в Проявлението Му на мълния, като трепереше и бръщолевеше някаква накъсана молитва.

Има нещо зловещо и тайнствено в това момче, помисли си Намрод. Нещо в начина, по който те гледа, докато говориш, като че те слуша.

Той излезе и побутна проснатия на земята младеж с крайчеца на бастуна си.

— Стани, момче! Какво мислиш, че правиш в спалнята посред бял ден, а?

Брута успя да се завърти, както все още лежеше на земята, и сграбчи свещеника за глезените.

— Глас! Глас! Той ми заговори! — изскимтя той.

Намрод издиша. А! Това беше позната почва. Гласовете бяха точно в територията на Намрод. Той ги чуваше непрекъснато.

— Стани, момче — рече той, малко по-меко.

Брута се изправи на крака.

Той беше, както Намрод се бе оплаквал по-рано, твърде стар, за да бъде нормален послушник. С десетина години по-стар. Дайте ми момче до седем години, винаги беше казвал Намрод.

Но Брута щеше да си умре послушник. Когато бяха писали правилата, никога не си бяха представяли нещо като Брута.

Голямото му, червено, честно лице се опули срещу началника на послушниците.

— Седни си на леглото, Брута — каза Намрод.

Брута се подчини незабавно. Той не знаеше значението на думата „неподчинение“. Само една от огромния брой думи, значението на които не знаеше.

Намрод седна до него.

— А сега, Брута — рече той, — нали знаеш какво става с хората, които разправят лъжи?

Брута кимна и се изчерви.

— Много добре. А сега ми разкажи за тези гласове.

Брута заусуква ръба на наметалото в ръцете си.

— То беше по-скоро като един глас, господарю — каза той.

— … като един глас — каза Брат Намрод. — И какво каза този глас? Ммм?

Брута се поколеба. Сега като се замисли, гласът не беше казал нищо особено. Просто беше проговорил. Във всеки случай, трудно беше да се говори с Брат Намрод, които имаше изнервящия навик да присвива очи срещу устата на говорещия и да повтаря последните му думи на практика веднага след като човек ги е казал. Освен това, непрекъснато пипаше разни неща — стени, мебели, хора — като че ли се страхуваше, че вселената ще изчезне, ако не я държи в ръцете си. А и имаше толкова много нервни тикове, че те трябваше да се редят на опашка. Брат Намрод беше абсолютно нормален за човек, който е оцелял в Цитаделата цели петдесет години.

— Ами… — започна Брута.

Брат Намрод вдигна кокалеста ръка. Брута видя бледите сини вени по нея.

— Пък и сигурен съм, знаеш, че има два вида гласове, които чуват духовниците — каза началникът на послушниците. Едната му вежда започна да играе.

— Да, господарю. Брат Мърдък ни е разказвал — отвърна Брута, хрисимо.

— … ни е разказвал. Да. Понякога, когато Той в безкрайната Си Мъдрост, намери за добре, Бог проговаря на някой избран и той става негов велик пророк — каза Намрод. — Така, сега, сигурен съм, че ти няма да решиш, че си един от тях. А?

— Не, господарю.

— … господарю. Но има и други гласове — каза Брат Намрод, и сега в гласа му имаше леко тремоло, — измамни, съблазнителни и убедителни гласове, нали така? Гласове, които винаги чакат да ни уловят, когато не сме нащрек?

Брута се отпусна. Това беше по-позната територия.

Всички послушници знаеха за тези гласове. С тази разлика, че те обикновено говореха за далеч по-недвусмислени неща, като например, удоволствията от среднощната манипулация или принципното желание за момичета. Което показва, че те наистина бяха послушни новаци, що се отнася до гласовете. Брат Намрод чуваше гласове, които в сравнение с техните, бяха цяла оратория. Някои от по-смелите послушници обичаха да карат Брат Намрод да говори по темата за гласовете. Сам по себе си той е истинско образование, казваха те. Особено, когато в крайчеца на устата му се появяха малки пръски бяла слюнка.

Брута слушаше.

 

 

Брат Намрод беше началник на Послушниците, но не той беше началникът на послушниците. Той беше шеф само на групата, която включваше Брута. Имаше и други. Вероятно все някой в Цитаделата знаеше колко са. Имаше някой някъде, чиято работа беше да знае всичко.

Цитаделата заемаше цялата централна част на град Ком, в земите между пустините на Клач и равнините и джунглите на Хоуондаланд. Тя се простираше върху цели мили, храмовете ѝ, църквите, училищата, спалните, градините и кулите се врастваха около и едни в други по начин, който подсказваше за един милион термити, като всички едновременно се опитват да си построят могилите.

Когато слънцето се издигна, отражението на вратите на централния Храм запламтя като огън. Бяха Бронзови и високи сто стъпки. Върху тях, с букви от злато, в оловни рамки, бяха изписани божите Заповеди. Дотук бяха 512 и без съмнение, следващият пророк щеше да прибави и своя дял.

Отразената слънчева светлина грееше върху и по десетките хиляди убедени вярващи, които се трудеха долу за още по-голямата слава на Великия Бог Ом.

Най-вероятно никой не знаеше точно колко бяха те. Някои неща притежават способността да стават критични. Със сигурност имаше само един Ценобиарх, Върховният Йам. Това беше сигурно. И шест Протосингели. И трийсет по-малки Йами. Като и стотици епископи, дякони, протодякони и свещеници. И послушници, като плъхове в склад за зърно. А така също и занаятчии, скотовъдци, палачи, хермафродити…

Без значение какво можеше да прави човек, за него винаги можеше да се намери място в Цитаделата.

А ако това, което му се удаваше, се заключаваше в умението да задава неподходящи въпроси или пък да губи праведните битки, това място можеше да се окаже просто пещите на пречистването или пък ямите на справедливостта на Квизицията.

Място за всеки. И всеки на мястото си.

 

 

Слънцето печеше върху градината на храма.

Великият Бог Ом се опита да остане в сянката на листата на пъпеша. Може би тук беше в безопасност, тук, между тези стени и заобиколен отвсякъде с молитвени кули, но човек не можеше да бъде прекалено внимателен. Веднъж вече бе имал късмет, но щеше да е прекомерно да очаква отново да му провърви.

Проблемът да си бог е в това, че няма на кого да се молиш.

Той запълзя целеустремено напред към стареца, който ровеше в торта, докато след доста усилия прецени, че е на достатъчно разстояние, за да го чуят.

И заговори той така:

— Ей, ти!

Отговор не последва. Нямаше ни най-малък признак, че нещо е било чуто.

Ом побесня и превърна Лу-Тце в нисш червей в най-дълбоката помийна яма на ада, а след това побесня още повече, когато старият мъж продължи кротко да си копае.

— Дяволите на вечността да напълнят живите ти кости със сяра, дано! — изкрещя той.

Това не промени кой знае какво.

— Глухо старо копеле — измърмори Великият Бог Ом.

 

 

Или може би, имаше някой, наистина знаещ всичко, което трябваше да се знае за Цитаделата. Винаги се намира някой, който събира знания, не защото това много му харесва, а по същия начин, по който свраката събира всичко, което блести, или пък ручейникът събира парченца клонки и камъчета. И винаги се намира някой, който трябва да свърши всички онези неща, които трябва да се свършат, но които хората по-скоро биха предпочели да не правят, или, дори, да не признаят, че съществуват.

Третото нещо, което хората забелязваха у Ворбис, беше височината му. Той беше висок доста над шест стъпки, но кльощав като клечка, като човек с нормални пропорции, когото някое дете е моделирало от пластелин и след това го е разточило.

Второто нещо, което хората забелязваха у Ворбис, бяха очите му. Предците му бяха произлезли от едно от вдън-пустинните племена, които бяха развили странната особеност да имат тъмни очи — не само с тъмни зеници, но с почти черна очна ябълка. Затова беше много трудно да се каже накъде гледа. Беше като чели си е сложил слънчеви очила под кожата.

Но първото нещо, което забелязваха, беше черепът му.

Дякон Ворбис беше плешив нарочно. Повечето от църковните свещеници, веднага щом ги ръкоположеха си пускаха дълги коси и бради, в които можеше да се изгуби цяла коза. Но Ворбис се бръснеше целия. Той лъщеше. И липсата на коса като че ли увеличаваше силата му. Той не заплашваше. Никога не се караше. Просто създаваше у всекиго усещането, че личното му пространство се простира на няколко метра от тялото му, и че всеки, който се приближава до него, попречва на нещо важно. Високостоящи духовници, по-стари с по петдесет години от него, се чувстваха виновни, че прекъсват каквото и да беше това, за което той си мислеше в момента.

Беше почти невъзможно да разбереш за какво си мисли, а и никой никога не питаше. Най-очевидната причина за това беше, че Ворбис стоеше начело на Квизицията, чиято именно работа беше да върши всичко онова, което трябваше да се свърши, и което другите хора биха предпочели да не вършат.

Не можеш да попиташ такива хора за какво си мислят, за да не би да се обърнат много бавно към теб и да ти отговорят: „За теб“.

Най-високият пост, до който можеше да се стигне в Квизицията, беше този на дякон, правило, въведено преди стотици години, за да не се допусне този клон от Църквата да си надрасне твърде много обувките[2]. Но с мозък като неговия, казваха всички, той без проблеми би могъл да стане протосингел досега, та дори и Йам.

Ворбис не се тревожеше за такива дреболии. Той знаеше предопределението си. Не беше ли му го казал самият Бог?

 

 

— Така — рече Брат Намрод, като потупа Брута по рамото. — Сигурен съм, че сега ще виждаш нещата по-ясно.

Брута усети, че от него се очаква точно определен отговор.

— Да, господарю — рече той. — Сигурен съм, че ще бъде така.

— … ще бъде така. Твой свещен дълг е да устояваш на гласовете по всяко време — каза Намрод, като продължаваше да го потупва.

— Да, господарю. Ще го правя. Особено, ако ме карат да правя някои от нещата, които ти спомена.

— … спомена. Добре, добре. И ако ги чуеш отново, какво ще направиш? Ммм?

— Ще дойда и ще ти кажа — отвърна Брута прилежно.

— … ще ти кажа. Добре. Добре. Това искам да чуя — рече Намрод. — Това казвам на всички мои момчета. Запомнете, че аз съм тук винаги, за да се справя с всички дребни проблеми, които може да ви тревожат.

— Да, господарю. Да се върна ли в градината сега?

— … сега. Да, така мисля, така мисля. И никакви гласове повече, чуваш ли?

Намрод размаха пръст от ръката, с която не потупваше Брута. Нацупи бузи.

— Да, господарю.

— Какво правеше в градината?

— Прекопавах пъпешите, господарю — отвърна Брута.

— Пъпеши? А, пъпеши! — бавно рече Намрод. — Пъпеши. Пъпеши. Е, това донякъде обяснява нещата, разбира се.

Единият му клепач затрепка лудо.

 

 

Не само Великият Бог Ом беше говорил на Ворбис, в пространството на главата му. Всеки проговаряше пред ексквизитор, рано или късно. Това беше просто въпрос на издръжливост.

В последно време Ворбис не слизаше често да гледа как работят инквизиторите. Не беше нужно ексквизиторите да го правят. Той изпращаше долу заповеди, получаваше отчети. Но специалните случаи заслужаваха специалното му внимание.

Трябва да се каже… че нямаше почти нищо, което да буди смях в мазето на Квизицията. Поне не, ако човек имаше нормално чувство за хумор. Липсваха шеговитите кратки надписи, като: „Не е необходимо да бъдете безпощадно садистични, за да работите тук, но помага!!!“

Но имаше неща, които подсказваха на мислещия човек, че Създателят на човечеството е имал наистина много непочтено чувство за хумор и пораждаха в сърцето му ярост, в състояние да взриви портите на рая.

Чашите, например. Инквизиторите спираха работа по два пъти на ден за кафе. Чашите им, които всеки един от тях си беше донесъл от вкъщи, бяха скупчени около чайника върху каменната плоча на централната пещ, която пък по чиста случайност нагряваше и машите и ножовете за мъчение.

Те бяха обвеяни в легенди, като „Подарък от Светата Пещера на Оссори“, или пък, „На Най-Великия Татко на Света“. Повечето от тях бяха нащърбени и нямаше една с друга да си приличат.

А ето ги и картичките по стените. Традиция беше, когато някой инквизитор отиде на почивка, да изпрати грубо оцветена дървена гравюра на тамошния пейзаж с някое подобаващо шеговито и нецензурно послание на гърба. Тук беше и забученото сълзливо писмо от Инквизитор Първи Клас Ишмейл „Поп“ Куум, изказващо благодарност на всички момчета, че са събрали цели 78 обола за подарък по случай пенсионирането му, и за прекрасния букет цветя за г-жа Куум; като израз на това, че той винаги ще помни дните, прекарани в яма № 3 и че очаква с нетърпение да дойде и да им помогне винаги, когато изпаднат в затруднение и им липсва работна ръка.

А всичко това означаваше следното: няма почти никакви крайности и на най-лудия психопат, които да не могат с лекота да бъдат повторени от нормален, възпитан семеен мъж, който просто ходи на работа всеки ден и има какво да върши.

На Ворбис му харесваше да знае това. Човек, който знае това, знае всичко, което трябва да се знае за хората.

В настоящия момент той седеше по дължина на пейката, върху която лежеше това, което все още, технически погледнато, беше треперещото тяло на Брат Сашо, бивш негов секретар.

Той вдигна очи към дежурния инквизитор, който кимна. Ворбис се наведе над окования секретар.

— Как се казваха те? — повтори той.

— … не знам…

— Знам, че си им давал копия от кореспонденцията ми, Сашо. Те са мошеници-еретици, които ще прекарат вечността в ада. Ще се присъединиш ли към тях?

— … не знам имена…

— Аз ти вярвах, Сашо. А ти ме шпионира. Ти предаде Църквата.

— … никакви имена…

— Истината означава край на болката, Сашо Кажи ми.

— … истината…

Ворбис въздъхна. И тогава видя един от пръстите на Сашо, който се свиваше и отпускаше под белезниците. Даваше знак.

— Да?

Той се наведе по-близо до тялото.

Сашо отвори останалото му едно око.

— … истината…

— Да?

— … Костенурката Се Движи…

Ворбис се дръпна назад с непроменено изражение. Неговото изражение рядко се променяше, освен ако той не го искаше. Инквизиторът го гледаше с ужас.

— Разбирам — каза Ворбис. Изправи се и кимна към инквизитора.

— От колко време е тук долу?

— От два дни, господарю.

— И можете да го задържите жив още…?

— Може би още два дни, господарю.

— Направете го, направете го. В крайна сметка — рече Ворбис, — наше задължение е да задържим живота колкото се може по-дълго. Не е ли така.

Инквизиторът му отвърна с нервната усмивка на някой, който е в присъствието на началника си, само една единствена дума на когото може да го прикове към пейката.

— Ъ… да, господарю.

— Ерес и лъжи навсякъде — въздъхна Ворбис. — А сега ще трябва да си търся друг секретар. Толкова е неприятно.

Бележки

[1] Или пък, ако вярвате в Омнианството, Полюса

[2] Които бяха „Един размер става за всички“, в разновидности „затегни гайките“