Йън Ървайн
Кулата върху разлома (9)

9. В пристанищния град

Първият ден на ендре — средзимната седмица. Според поверията — прокълнато, любимо на духовете, наситено с прокоби време, когато благоразумните граждани си седят по домовете и се стараят да не решават нищо важно. Само три дни оставаха до тид — средзимния ден, най-отвратителния през годината.

Мендарк и спътниците му се криха в тунела няколко часа, докато Талия разузнаваше — най-сетне един докер от съседен кей й обясни какво са е случило. Корабът им (заедно с всички все още свободни съдове в Туркад) бил конфискуван от войници на Игър през нощта. Закъсняха с цял ден в бягството.

Мендарк гъгнеше от ярост и страх.

— Така ми се пада, щом реших да изпълня дълга си! — давеше се в думите той. — Сега трябва да се моля на хлуните да ни приютят. Какво унижение! Ами ако откажат?

Джапаше из вонящата вода, без да забелязва, после се втурна към Талия, която говореше с Торгстед.

— Талия, трябва да имам кораб тази нощ. — Той снижи глас. — Торгстед, винаги си ми бил верен, но сега искам от тебе нещо, което ще подложи на върховно изпитание твоята преданост. Дръж под око Тилан. Ако се стигне до раздори, готов ли си да тръгнеш с него, за да следиш какво прави? Да се преструваш, че си ме предал? Знам, че искам прекалено много…

— Ще го направя! — рече Торгстед. — Докогато се наложи, ще търпя.

Мендарк стисна ръката му и се обърна към групата си, насядали неудобно по щръкнали от стената камъни.

— Няма какво да протакаме. Да вървим.

Последваха го към вътрешността на огромен кей. Наистина напомняше на градче с размерите си, с къщите на три, четири, тук-там и по пет етажа. Никъде не беше по-тесен от триста стъпки. А целият пристанищен град беше гигантски лабиринт, проснал се на цяла левга по брега на Туркад. Бавно потъваше в тинестото дъно, а отгоре неуморно го надстрояваха.

Наближаваше пладне. Мендарк ги водеше из хаоса от дъсчени стени, с които бяха преградени складове и стаички. Навсякъде капеше вода. Почти незабавно ги пресрещнаха двама дългунести хлуни — облечени в груби туники хора с остри черти и лица с пръстен цвят. Те властваха по кейовете и се разпореждаха с товаренето и разтоварването.

Едната беше жена — познаваше се най-вече по липсата на сплетени бакенбарди. Сграбчи ръката на Мендарк и го спря. Тя явно се чувстваше твърде неудобно, въртеше глава и цъкаше с език. Речта на хлуните беше изпъстрена с тези звуци и затова другите народи трудно я разбираха.

Мендарк се взря в очите й и заговори със звучен глас, различен от присъщото му мърморене.

— Достойни хлуни! В името на отдавнашния ни съюз и общите ни интереси ви умолявам да предоставите убежище на мен и на хората, които ме придружават. Само за един ден.

Жената огледа групата, без цъкането й да секне. Зениците й се разшириха от тревога.

— Убежище — сега? Не, не, не!

Извърна се към мъжа, който нервно потракваше със зъби. Хлунът надникна над рамото на Мендарк.

— Ела бързо! — дръпна той Магистъра и го завлече в празна стая — просто куб от почерняло дърво. — Побързайте всички!

Дъските по стените се докосваха хлабаво, гниещото дърво се ронеше. Приливът мокреше гредите на пода. Дъсченият таван беше намазан с катран, но дъждовната вода се просмукваше.

— Стойте тук! — изсъска им мъжът, когато всички успяха да се съберат вътре. — Не отваряйте вратата!

— Магистре, сложи това на главата си. — Жената му даде качулката си. — Ела с мен.

Лилис надничаше в процепите между дъските. Мендарк се отдалечи забързано с жената, мъжът остана да пази отвън.

— Какво става? — пошушна тя на Талия.

— Загазихме, дете. Игър е завардил града отвсякъде. Няма как да избягаме. А ако ни приютят, на тях също ще им припари под краката.

Лилис притискаше торбата към гърдите си, уплашена някой да не й я вземе.

— И какво ще направят?

— Може да ни откажат. Мендарк обаче го бива да убеждава, а и отдавна си има вземане-даване с хлуните. Ще почакаме.

Накрая върнаха Мендарк при останалите.

— Размина се! Доста се безпокоях, но се съгласиха да ни дадат убежище за един ден. Надявам се да е достатъчно.

Талия си рече, че той прекалява с надеждите, но премълча. Преместиха ги в по-свястно помещение на горен етаж, дори с истински лукс за хлуните — легла, макар и твърде влажни. Придружителите излязоха, а бегълците се скупчиха, за да обсъдят положението си.

— Хлуните ни дават временно убежище, не ни приемат като постоянни изгнаници — започна Мендарк. — Време е да решаваме какво ще правим. Ти как мислиш, Малкин?

Малкин беше гордият предводител на търговците и адвокатите, но след като падна и се изцапа в мръсната вода на канализацията, тънеше в отчаяние. Другите го презираха, обаче също си мълчаха.

Тилан бе в доста по-борбено настроение. Посочи с ръка Мендарк, лицето му аленееше от гняв.

— Колко пъти ви предупреждавах за този човек? Бил е Магистър цяло хилядолетие, а вижте докъде ни докара! Хазната е празна, армиите ни са прегазени, а Туркад е смазан под ботуша на Игър. И Големият събор, най-скъпата традиция на града, бе осквернен от неговия приятел Тенсор.

Талия понечи да прекъсне празнословието. Мендарк впи пръсти в ръката й.

— Остави го да се наприказва.

Тилан продължи с гърмящ глас, по-подходящ за слово пред тълпа, а не пред неколцина окаяни бегълци.

— Чуйте ме! И в разгрома виждам лъч надежда, ако проявим дързостта да не я загърбим. Миналото е мъртво, но аз съзирам път към бъдещето. Съветът пази тайни, които са останали безполезни хиляди години — Забранените опити!

— Съветът се закле никога вече да не си служи с тези сили! — викна стреснатият Мендарк.

— Клетвите на Съвета не ни обвързват. Не може миналото вечно да препъва настоящето, защото кой в способен да предвиди отсега опасностите и потребностите на бъдещето? Длъжни сме да си помогнем с тайните, които Съветът пазеше точно за такова време. Нямаме нищо друго.

Талия шареше с очи, мъчеше се да предугади накъде клонят останалите. Видяното не й харесваше. По същия начин Тилан привлече на своя страна Големият събор, представи Мендарк като стар и себичен слабак. Той беше опасен противник и успееше ли да направи дори стражниците свои привърженици, на Мендарк лошо му се пишеше.

— Старият съвет е разтурен! — отекна гласът на Тилан, юмрукът му са заби в стената. — Нека прогоним и този изменник, за да съставим нов. Необходимо ни е безопасно място, където да натрупаме мощ. Трябва да е наблизо, да е трудно за превземане и лесно за отбрана. Ще отидем в Никеранд на отсрещния бряг.

Търговците се оживиха. Каквито и недостатъци да имаха, не бяха глупаци. Техните интереси съвпадаха с интересите на Тилан, копнежите им — също. Дори Талия са възхити за миг на мъжа, способен да се надигне от постелята, в която го бяха сложили едва ли не слабоумен, и за един-единствен ден, без поддръжници наоколо, под носа на вражеската армия да крои как да завоюва отново своя свят.

— В Никеранд! — натърти Мендарк. — И ти наричаш мен глупак…

Беренет сучеше мустаците си и гледаше Тилан със загадъчна усмивчица.

— Но първо — провикна се узурпаторът — нека захвърлим боклука, който сме помъкнали от миналото — вероломния Мендарк. Занапред ще го знаят като Стария глупак. Е, какво ще кажете?

— Това е против закона — неубедително възрази Мендарк. — Не можете да разпускате Съвета, преди целите му да са осъществени. А тази жалка сбирщина няма право да ти даде дори пълномощията на военачалник. Но пък какво ли означават за тебе чест, древните ни обичаи? Единственият закон, на който ти…

— Законът се провали — прекъсна го Тилан. — Ще черпим сила от собствените си идеали за преобразяване на света и накрая ще изковем законите, които ще ни поведат към хармонията.

— Рискувате главите си, ако го последвате — обърна се Мендарк към групичката. — Властта му ще е като сняг през лятото. Подкрепите ли това безумие, вредите на нашето дело…

— Ето го стария глупак! — присмя му се Тилан. — Същият, който беше Магистър на Туркад цяла епоха… завършила с превземането на града. Онзи, който не направи нищо, не знае нищо и няма какво да предложи освен заблудите на миналото. По-добре да се опитаме и да не успеем, отколкото да умрем с мисълта, че нищо не сме сторили. — Гласът му преливаше от отвращение и дори войниците от личната стража на Мендарк са смутиха. — Отхвърлете го!

Гласуваха. Търговците се присъединиха към Тилан. Талия и Беренет не участваха в това жалко представление, но всички стражници се отказаха от Мендарк освен верния Осейон. И Торгстед подкрепи бунтовниците, макар Талия да са надяваше, че той просто изпълнява заръката на Мендарк. Колкото и незаконно да беше решението им, те разпуснаха предишния Съвет и съставиха нов начело с Тилан.

Мендарк се озърна към малцината си поддръжници, стъписани от внезапния обрат. Проявяваше забележително хладнокръвие.

— Е, нищо повече не можем да кажем. — Той изгледа Тилан. — Възразяваш ли ние да изберем свой път?

— Махайте се, иначе ще почувствате силата на гнева ми! — изфуча узурпаторът.

Мендарк се усмихна и Талия изведнъж проумя, че той е подхванал поредната си интрига. Тя и Беренет вдигнаха единия сандък, Осейон взе втория.

— Оставате ги! — заповяда Тилан. — Стража!…

Мендарк вдигна юмрук. Тилан пребледня, хвана се за главата и загуби дар слово.

— Да беше укрепнал още малко, преди да ми се опълчиш — намръщено промълви Мендарк.

Той излезе, последваха го Беренет, Осейон, Талия и Лилис. Зад тях гласът на Тилан загърмя в ругатни.

— Мина по-добре, отколкото смеех да се надявам — изкикоти се Мендарк, щом затвориха вратата.

— Значи самият ти искаше да се отървеш от тях? — попита Талия.

— Да се грижа за добруването на такава сган, е все едно да нося труп на раменете си — с неописуемо презрение процеди той. — Нека отиват в Никеранд! Имам по-важни грижи.

— Ами Съвета! — не се сдържа тя.

Ведрото му настроение се изпари.

— А какво друго ми оставаше? Никой не може да замени Орстанд. Няма да се справя сам.

— Имаш мен — в гласа на Беренет се прокрадна умолителна нотка. — Можем да съставим нов Съвет.

Талия притихна. Мендарк я опари с поглед и се помъчи да замаже положението.

— Съветът е нещо повече от празни думи. За няколко дни се лишихме от толкова натрупан опит, че няма да възстановим загубата и за пет столетия…

Беренет се обърна към жена от хлуните, която спря пред тях. Тя изслуша мълчаливо обясненията на Мендарк, устните й се кривяха при всяка дума.

— И какво искаш? — попита неприязнено.

— Отново моля да дадете убежище на мен и спътниците ми.

Жената посочи стаята, от която току-що излязоха.

— Това е вашето убежище.

— Невъзможно — поклати глава той. — Те вече са мои врагове.

— Ти ни се примоли да ги приемем. Ще останеш с тях.

— Не мога!

Кафявите й очи сякаш мятаха искри към него. Тя тропна с плоското си стъпало по дъските.

— Връщайте се вътре!

Мендарк не отстъпваше. В полумрака край тях се навъртаха мърляви дечица. Лилис все едно съзираше себе си в тях и побърза да хване Талия за ръката.

— Ще ни изпъдят ли? — прошепна на приятелката си.

— Не знам.

Жената се опитваше да наложи волята си на Мендарк, но той беше непоколебим. Накрая тя свирна с уста и се появя още един хлун. Двамата задърдориха с изобилие от цъкане, мляскане и носово сумтене. Вторият хлун поклати глава, жената дръпна Мендарк за ръкава и го отведе, а другите останаха да чакат.

Мина половин час в тревожна неизвестност, преди жената да се върне сама.

— Идвайте! — изсъска им тя.

Вървяха дълго, ту слизаха, ту се катереха. Умората се натрупваше от тежестта на сандъците и раниците. По новия им подслон пролича, че са още по-нежелани гости — празна стая малко над равнището на прилива, под която водата смърдеше. Мендарк влезе вътре.

— Не са доволни — подхвърли Талия.

— Като Магистър съм имал и спречквания с хлуните — призна той. — Налагало се е и да ги заплашвам. Вече трябва да бъдем особено бдителни. Те се боят до полуда от опасността Игър да подпали кейовете им. Лесно биха се отметнали от уговорката с нас. Тилан пък знае, че без хазна плановете му са празни приказки. Талия, ела с мен.

Тя го последва навън. Застанаха встрани, за да не ги чуват пазещите наблизо хлуни.

— Мендарк, какво ще правиш?

— Не знам — посърна той. — Първо ти си свърши работата — намери начин да се измъкнем. Имаш ли злато?

— Имам малко — отвърна тя. Знаеше, че за наемането на кораб може да им поискат и стотина пъти повече от обичайното, и добави: — Вероятно няма да стигне.

— Поне от липса на злато засега не можем да се оплачем. — Извади кесия изпод наметалото си и я пусна в ръката й. — Вземи кльощавото момиченце и гледай да го зарежеш някъде на улиците.

Талия пусна кесията в джоба си. Тежеше поне колкото половин тухла.

— Щедър си само когато раздаваш златото на Туркад — промърмори тя и се извърна.

Не успя да направи и десетина крачки, когато един от пазачите опря длани в лицето й.

— Къде отиваш?

— В Туркад — учтиво обясни Талия.

— Връщай се!

Хлунът хвана дръжката на ножа си. Тя отстъпи заднешком.

— Чу ли? — обърна се към Мендарк.

— Ще си поприказвам с тях — въздъхна той.

 

 

Чак след дълги спорове хлуните се примириха, че единственият начин да се избавят от натрапниците е Талия да намери кораб. Следобедът почти се изниза.

Талия и малката й спътница чакаха до една от основните опори на кея. Не им позволяваха да отидат никъде без придружител, но никой от хлуните не идваше.

— Била ли си тук преди? — попита Талия.

Лилис потрепери.

— Това е забранено място. Веднъж ме пратиха със съобщение, ама хлуните ме спряха пред стъпалата.

— Страхуваш ли се?

— На улиците винаги ни е страх. Но сега съм с тебе и не се боя.

— Е, аз пък се страхувам.

— Ти ли? — В очите на Лилис приятелката й беше самото всемогъщество. — Всички разправят, че умът ти сече като бръснач.

— Брей… И още какво говорят за мен?

— Че си най-пъргавият боец на света. Можеш да пребиеш с голи ръце всеки мъж, дето ти се изпречи с оръжие.

Талия се подхилваше.

— Кръчмарски дрънканици. Мога да победя един-двама, най-много трима, ако имам късмет, ако са непохватни дръвници или са пияни. Съберат ли се повече от трима, ще бъда безпомощна като тебе. — Лилис мълчеше, само стисна още по-силно ръката й. — Предпочитам изобщо да не се бия, когато е възможно. А друго разправят ли?

— Говори се, че си по-веща в магиите и от Магистъра.

Талия се разсмя от душа.

— Хайде на бас, че никой няма да каже това пред Мендарк. Изобщо не е вярно.

— Никакви магии ли не можеш да правиш? — разочарова се момичето.

— Ами, мога, Лилис. Когато стане напечено, току-виж по неволя се убедиш в уменията ми. Ние обаче отбягваме да си служим с Тайното изкуство освен в крайна нужда. И никога не говорим за това.

— Аа… — отрони Лилис.

— Сега трябва да намерим кораб и някой корав моряк.

— Не познавам никакви моряци — промълви момичето и разсеяно плъзна длан по грапавата повърхност на опората. — Гледах да не припарвам до кейовете. Плаша се от моряци. — Тя млъкна и огледа кафявия прах по пръстите си. — Но някои хора ще ти намерят каквото поискаш, стига да имаш пари.

— Имам с какво да им платя, но може ли да се разчита на тях?

Лилис сви рамене.

— Кой знае…

— А ти чувала ли си някога за лодкаря Пендер?

Момичето завъртя глава.

„Ами да, как ли да чуеш за него…“ — помисли си Талия. Пендер бе дошъл от далечния град Нарн. Ако можеше да се вярва на Лиан, беше ненадминат в занаята си. Чужд в Туркад човек, изгнаник също като тях. Точно такъв им беше необходим.

Техният придружител дойде, макар и много наежен.

— Хайде, Лилис — рече Талия, — заведи ме при онези твои хора.

 

 

Светлината избледняваше, дъждът не спираше. Двете се криеха в края на пристанищния град до стар каменен кей. Талия носеше сива роба и бе изсветлила с боя лицето и ръцете си. Чакаха да се стъмни. Брегът беше под зорко наблюдение, а името на Талия несъмнено беше в списъците на Игър. Реши да не се забулва, както постъпваха жените от някои народи във Фаранда — те поначало рядко идваха в Туркад, а и така би подканила всеки срещнат войник да огледа лицето, скрито зад воала. Изобщо не помисляше да си послужи с илюзия — могъщ чародей като Игър разполагаше с достатъчно помощници, обучени да долавят подобни хитрини. Все едно да се размотава нощем със запален факел на главата. Разчиташе на мрака в тесните улички, а и на великолепната си водачка. Времето също беше на тяхна страна — студът, дъждът и вятърът щяха да обезсърчат поне малко войниците.

— Страх ме е — повтаряше Лилис. — Виж, ей там също има стражници.

— Да, има — потвърди Талия, която се зарадва, че зрението на детето е още по-остро от нейното. — Значи ще опитаме другаде.

Но всеки изход от пристанищния град се пазеше зорко.

— Игър сигурно подозира, че сме тук — промърмори Талия. — Лилис, няма ли някакви тайни пътеки към града? Ти познаваш улиците доста по-добре от мен.

— Има… Каналите, отточните тръби, старите тунели на контрабандистите…

— Заведи ме до някой, по който се стига високо на хълма, но никой да не знае за него. Може би постовете са по-нарядко далеч от брега.

Малката студена ръка хвана нейната, тръгнаха на зиг-заг, докато сумракът не се сгъсти. Лилис спря при вонящия отвор на отточен канал.

— Ще се катерим дълго. Изходът е зад една кръчма — „Бисерната мида“. Там се събират контрабандисти.

— Чудесно, аз предпочитам задните улички. Не ми се вярва, че патрулите на Игър обикалят и по тях.

— Може и те да се плашат — потръпна Лилис.

В иззидания камък тунела вонеше на всички гниещи отпадъци, каквито се натрупват в град с един милион жители. Лилис бе оставила новите си дрехи и ботуши в стаята на кея и наджапа смело в мръсотията. Талия я следваше предпазливо, за да не се подхлъзне по напуканите камъни, покрити с гъста слуз. Лилис й показа как да се промъкне през ръждясала решетка, без да размества заклещените в нея боклуци, за да не личи, че е минал някой.

Стигнаха без премеждия до задната врата на кръчмата — по улицата вече имаше минувачи и двете не се набиваха на очи. Само че кръчмата изглеждаше запустяла — никакви светлини и звуци, вратата бе залостена. Лилис заобиколи предпазливо да надникне и се върна скоро.

— Някой дебне на улицата отпред. Вратата е закована с дъски, на стената има черни букви, но беше тъмно, не можах да ги прочета.

Явно Игър бе решил или да затвори, или да не изпуска от поглед всички съмнителни свърталища, известни на хората му. Талия обаче мислеше за друго в момента.

— Ти можеш ли да четеш?

— Трудничко — призна си момичето. — Табели и обяви. Случва се и да помогна някому да си напише писмото.

Провираха се по задръстени с отпадъци проходи между сградите недалеч от крайбрежната улица, за да стигнат по заобиколен маршрут до следващара си цел. Рядко имаше по някой запален фенер, обкръжен от мъглив ореол. Хората, които срещаха, изглеждаха прегладнели.

— Това обичайно ли е сред бездомниците? — изви вежди Талия.

— Кое?

— Ами грамотността.

— Не, но някои все пак могат да четат и да пишат. Аз обаче съм най-добрата от всички. Татко имаше книга, четеше ми разкази от нея, показваше ми буквите, сричахме заедно. Сънувам книгата често, както и него.

Момичето подсмръкна в мрака.

— А каква е съдбата на майка ти и баща ти?

— Мама са разболя и умря. Не я помня. После изгубих татко.

В скръбния й глас прозвуча и гузност.

— Как е възможно да изгубиш баща си?!

— Ами дойдохме в Туркад, когато бях на пет години. Разхождахме се да позяпаме корабите. Имах си играчка… дървено мече. Изтървах го във водата и то отплава. Татко скочи да го прибере.

Талия си представи какво е последвало. Ех, че мъка…

— Значи се е удавил пред очите ти!

— Как пък не, плуваше като риба! — изфуча Лилис. — Докопа мечето, всички наоколо само за това приказваха. И тогава ни налетяха някакви мъже. Не знам моряци ли бяха, контрабандисти ли… Удариха го по главата и го отмъкнаха на кораба си, скоро отплаваха. И той не се върна.

— Завлекли са го на кораба насила? Тук, в Туркад? — изуми се Талия. — И никой не си мръдна пръста?

— Шът! — прошепна момичето.

Въртеше глава като животинче, надушило следа. Отнасяше се много сериозно към задълженията си на водачка. Хвърли се към Талия и я избута в плътната сянка.

— Залегни!

Долепиха се до земята. Дълго не се случи нищо, накрая се появяха двама стражници. Крачеха бързо по средата на улицата и непрекъснато се оглеждаха. Малко преди следващата пресечка нещо шляпна влажно върху шлема на единия. Двамата трепнаха, насочиха напред копията, почакаха и изчезнаха а мъглата.

— И те са наплашени като нас — поклати глава Талия.

— Така им се пада!

— Е, никой ли не се опита да помогне на баща ти? — подхвана отново жената.

— Че аз никого не познавах в града. Нямах си нищичко освен дрехите на гърба и мечето. Циврих един ден и една нощ, преспах в бъчва.

— Често ли се случва това?

— Да заробват хората на корабите ли? Е, случва се… Особено ако са добри плувци. Знам, че е умрял, иначе щеше да ме потърси. Седем години откакто го няма. Седем…

Изведнъж Лилис се разхълца, сякаш плачеше за цял безвъзвратно изчезнал свят. Талия я прегърна, притисна я до себе си на мокрите камъни. Скоро момичето успя да си поеме дъх, макар че тялото й се тресеше, и неочаквано скочи.

— Вече съм на дванайсет и половина. Нямам баща. Сама съм. Да вървим, че няма да стигнем скоро до „Ленивият студент“.

„Дванадесет! Струваше ми се по-малка. Е, сега имаш и мен. Ако изобщо е възможно баща ти да бъде намерен, аз ще го намеря.“

— Как се казваше баща ти?

— Джевандер, но аз му виках Джеви. Имаше още едно име, дето не го помня. Името на нашия род.

— А какъв беше?

— Мил и добър. Рядко ми се сърдеше, макар че си бях палавница. Един ден…

— Не, не… Как изглеждаше? Висок или нисък, цвят на косата, такива неща.

Лилис млъкна задълго.

— Косата му беше като моята. И очите ни са еднакви. Помня как ме вдигаше пред огледалото, за да се виждаме един до друг, все разправяше колко си приличаме. Не знам дали беше висок. Тогава бях мъничка и за мен беше грамаден. Но не беше дебел.

Хванаха се за ръце и продължиха нататък безмълвно. Още два пъти се криха от патрули. Талия се чувстваше твърде странно като бегълка в собствения си град. „Ленивият студент“ се оказа двуетажна постройка от сивкав камък. Напуканата табела изобразяваше младо същество от неясен пол с окълцана коса, седнало унило пред дебел том. Още книги бяха струпани на масата, а върху тях се крепеше шише.

Лилис се озърна, но никой не се мяркаше наблизо. Талия потропа кротко на заключената врата и след придирчив оглед ги допуснаха в тъмната, почти безлюдна зала. Двете седнаха до малкото огнище и Талия въздъхна тежко.

— Лилис, гладна ли си?

Момичето поклати глава безнадеждно.

— Нямам пари. В Туркад това означава глад.

— Глупости! Сега работиш за мен, мила ми водачке, а заради рисковете на войната заслужаваш десет пъти повече от обичайното. Поръчай си каквото искаш, защото не се знае кога пак ще хапнем до насита.

Талия умуваше дали да спомене още сега за парите от седмината, които Лилис спаси, но реши да остави тази новина за по-добри времена. Нахраниха се, обаче не научиха нищо обнадеждаващо и пак излязоха на студа.

Щом свърнаха зад ъгъла, светна фенер в къща срещу кръчмата. Вратата долу се отвори и дебнещ мъж се прокрадна след тях като призрак.

 

 

Продължиха да обикалят всички свърталища, известни на Лилис, но никой не искаше да им намери кораб. Повечето места бяха заключени и със заковани врати и прозорци или пък направо опожарени. Хората се спотайваха, а може би по улиците бе плъзнала мълвата, че Лилис се е събрала с друга компания и не бива да й се доверяват. Талия са поддаваше на отчаянието. Така нямаше да намерят кораб. Какво ще каже на Мендарк?

Лилис пак започна да са озърта. Ускори крачка, дърпаше Талия за ръката. Жената не забелязваше нищо, обаче се напрегна също като водачката си.

— Това какво беше? — прошепна Лилис.

Пристъпяха в занемарена уличка недалеч от пристанищния град. Момичето наостри слух.

— Аз нищо не чух.

— Има някой зад онзи свод с изкъртените камъни.

Талия стисна дръжката на ножа си.

— Бъди готова да побегнеш. — Лилис мълчеше. — Чуй ме — кажа ли ти, бягай и се скрий.

— Аз съм ти водачка! — остро възрази момичето.

Талия реши да не упорства.

— Така да бъде. Преструвай се, че нищо не виждаш, но внимавай.

След малко Лилис се обади:

— Има някой и зад нас. — Няколко минути по-късно добави: — май се махнаха… де да знам.

— Това може и да е още по-лошо — отвърна Талия и погледна през рамо.

Заради стелещата се мъгла нямаше как да разбере дали някой ги следи. Уличката сякаш продължаваше в безкрая. Тук нямаше фенери, а прозорците бяха със затворени кепенци, през чиито пролуки едва се процеждаше светлина.

Пред тях се мярна сянка, после още една.

— Пак има някой зад нас — прошепна Лилис.

— И отпред има — промърмори Талия. — Нищо чудно да не ги интересуваме, но… Лилис, ако ме хванат, тичай оттук право при Мендарк. На никой друг не му е по силите да ме измъкне.

Момичето не отговори, но за Талия не бе трудно да си представи изражението й. По улиците вече се бяха настроили враждебно към Лилис и попаднеше ли отново там, краят й щеше да настъпи бързо и безмилостно.

Вървяха към края на уличката, откроен от мъждивия фенер на по-широката улица. Там им се изпречиха двама стражници и се вторачиха в тях.

— Скрий се! — тихо заповяда Талия.

Лилис се притаи зад купчинка миризливи боклуци. И Талия се присви в мрака, молеше се стражниците да се махнат, преди да се появя и онзи, който дебнеше отзад.

Патрулът навлезе в уличката. Мъжете разговаряха полугласно и мушкаха в сенките с копията си. Претърсваха упорито, не й оставаше нищо друго, освен да нападне първа. Рискува, защото имаше само двама противници. Изскочи със свиреп вид. Единият мъж тъкмо поглеждаше има ли нещо зад бъчва с дъждовна вода, когато тя се приземи на калдъръма зад него, подложи му крак и с яростен напън го натика с главата надолу в бъчвата.

Грабна падналото копие и се извъртя в мига, когато вторият страж чевръсто се опита да я намушка със своето оръжие. Талия се отдръпна навреме и заби тъпия край на копието в корема му. Мъжът изхърка глухо и се присви… с което я подлъга. Преди тя да се усети, войникът разпори мускулите на бедрото й с върха на копието си. Талия отново замахна и го цапардоса в гърлото. Този път копието се изплъзна от отмалелите му пръсти, той залитна назад. От раната на крака й се стичаше широка струя кръв. Талия се прокле за нехайството. „Ето колко струват хвалбите ми… Мога да си умра тук, както ми шурти кръвта.“ Опита се да затисне раната с длан.

Зад нея първият страж още се мяташе диво. Случайно се отблъсна с крак от стената и бъчвата се катурна. Вторият се опомняше и тършуваше в мрака за копието си. Талия го гледаше безпомощно, после нещо изсвистя, халоса го по слепоочието и той се свлече в несвяст.

Лилис дотича при нея.

— Какво му направи?

— Ами улучих го с тухла. Ти добре ли си?

— Не съм.

Сряза крачола на панталона и притисна сгънато парче плат към раната, а Лилис сграбчи копието, готова да я зашити от стражниците. Онзи в бъчвата обаче беше почти удавен и не ги застрашаваше.

— Хайде да тръгваме — помоли Лилис и предложи рамо на приятелката си. — Някой идва и от другата страна.

Платът върху раната вече подгизваше.

— Трябва да се превържа — изпъшка Талия.

— Няма време! По-бързо, подпирай се на мен.

Момичето й помогна да излязат на улицата, оттам се натикаха в проход между къщи, не по-широк от раменете на Талия. Тя се озърна — мършав плъх бе притичал веднага да ближе кръвта й от калдъръма.

Лилис я мъкнеше упорито, минаха и през втора уличка, тясна като първата, прекосиха двор, прескочиха срутена тухлена ограда и се добраха до обрасъл жив плет, поръсил ги с леденостудени капки.

Главата на Талия се замая.

— Спри! Не мога повече.

— Че аз спрях — сговорчиво откликна Лилис.

Тук нищо не се виждаше. Тя наряза на ивици разпрания крачол и опипом превърза стегнато крака на Талия, която лежеше на мократа пръст и се чудеше как ще се върнат в убежището си. Ендре напълно оправдаваше лошата си слава.

Краткото тътрене до пристанищния град остана в паметта й като една от най-мъчителните нощи, които бе изтърпяла. Клатушкаше се, Лилис я придържаше, но рамото й едва стигаше до кръста на жената. Пропълзяха обратно по тунела и най-сетне, малко преди зазоряване, се довлякоха до кейовете. Пребледнялата Лилис, цялата на червени петна, приличаше на призрак.

Щом навлязоха в пристанищния град, Талия се стовари на дъските. От тъмата изникнаха мълчалива тълпа хлуни. Момичето ловко извади дългия нож на Талия и го размаха към всеки, осмелил се да пристъпи към тях.

— Извикайте Магистъра! — крещеше неспирно и накрая някой отиде да го доведе.

Мендарк огледа раната, после дошлият с него Осейон вдигна Талия на ръце и отнесе до стаичката.

Когато тя се събуди, на крака й имаше шевове и тъкмо я превързваха.

— Къде е Лилис? — прошепна, оглеждайки се сепнато.

— Спи — успокои я Осейон и затегна бинта, докато Мендарк нагласи по-добре тампона върху раната. — Ах, каква храбра и вярна приятелка си имаш. Никой не е успял да припари до тебе.

— Ти обаче се провали! — натърти Мендарк. — И какво ще правим сега? Няма мърдане оттук!

 

 

Средзимната седмица се точеше мудно — окаяни дни и отвратително време. Талия лежеше в хамака си и чакаше раната да заздравее достатъчно, за да ходи отново. И Беренет се бе промъкнал в Туркад на следващата нощ, без да постигне нищо. Оттогава никой не можеше да проникне в града — имаше постове и на тайните пътеки. Хлуните се настройваха все по-враждебно. Мендарк очакваше да бъде прогонен всеки момент.

Три дни по-късно Талия стъпи на крака, колкото и да я болеше.

— Няма да се свирам тук и да чакам кога ще ни пленят — сподели тя с Лилис. — Знаеш ли още някакъв път към града?

— Днес е хид, средзимният ден — сгуши глава момичето. — Най-лошият в годината.

Талия не обръщаше внимание на суеверията, но напомнянето обезсърчи и нея.

Лилис сметна, че си струва да опитат през един-два от забравените тунели на контрабандистите. Само си загубиха времето. И на двете места имаше стражници на Игър. А и Талия бързо се увери, че кракът я боли при дълго ходене.

Щом мина полунощ, двете са запътиха обратно, но отдалеч видяха оранжево зарево, скоро чуха и глухия рев на огъня. Талия закуцука натам. Едно дете изтича покрай нея и се изплю в краката й. Старица ги прокле от вратата на бърлогата си и направи знак за пропъждане. За разлика от Талия хлуните се съобразяваха с всевъзможни суеверия… и Игър избра точно този ден за палежа.

Хлуни с насочени копия отведоха жената и момичето до стаичката, на всяка крачка някой плюеше по тях или ги обиждаше. Пред вратата върху куртката на Лилис шляпна медуза, мухлясал плод остави лигава следа в косата на Талия. Вътре не завариха нито Мендарк, нито Беренет. Почистиха се, колкото можаха, и Лилис си легна. Талия се уви в одеяло и седна да чака. По никое време се събуди, раздрусана от Мендарк.

— Малко по-рано имаше пожар — започна той настръхнал.

— Видях го. Големи ли са щетите?

— Доста сериозни… но това беше само предупреждение! Хлуните са пощурели от страх. Игър знае, че сме тук.

Той сучеше рехавата си брадица между пръстите.

— Сигурен ли си?

— Убеден съм! Заплашва да изгори целия пристанищен град, ако не ни предадат.

— Може би блъфира. Как ще познае, че наистина сме тук?

— Игър винаги изпълнява заканите си.

— А какъв е отговорът на хлуните?

— Разбира се, те отричат, че изобщо са ни виждали през живота си. И на свой ред заплашват да отмъстят, като опожарят цял Туркад.

— Биха ли го сторили?

— О, те нямат милост. Но на тяхно място щях първо да обмисля по-лесните решения. Сега съм безполезен за тях, по-добре да ме предадат и да се върнат към привичния си живот. Побързай да намериш някакъв изход оттук, иначе е свършено с нас.

 

 

Същата нощ отново я събудиха гласове пред вратата.

Мендарк разговаряше учудващо смирено с някой хлун.

— Моля те… Само още няколко дни.

— Не! — изкряка хлунът като гъсок. — И нашата участ виси на косъм.

— Но — сниши глас Мендарк — ако предложа по-добра отплата за тези неудобства…

Всичко притихна и тя се зачуди къде ли са отишли. После чу приглушен звън на метял и хлунът пак закряка.

— Ще гледам да ги убедя. Искаме да ти помогнем, но не знаем как ще постъпи Игър. Не бива да рискуваме града си дори заради всичкото злато в твоите сандъци.

— Колко?… — Мендарк осъзна, че крещи, и зашепна: — Колко време ни давате?

— Още три дни. Ако дотогава не уредите нещо, нямаме избор — ще ви изхвърлим на улиците.

— Три дни! — омърлушено промълви Мендарк.

Талия полека смъкна ранения си крак от хамака. Болеше непоносимо. Нямаше надежда, но трябваше да опита за последен път.