Йън Ървайн
Кулата върху разлома (6)

6. Предателство

— Мендарк, изслушай ме най-сетне! — извика му Талия. — Сред нас има предател.

Той още не се опомняше от сътресението, а около него в цитаделата кипеше паника. Обсадните машини на Игър постепенно превръщаха стените в купчини чакъл.

Извъртя се и Талия го разтърси.

— Помисли! Игър е разполагал с бойните планове и на двете ни армии. Известно му беше и че си сам в кулата. Не ми разправяй, че е съвпадение. Само петима знаеха всичко това — ти, аз, Орстанд, Хения и Беренет.

— Не! Не може да е Беренет.

— Не си затваряй очите за фактите.

— Не е той!

— А кой? Аз ли?! Или Орстанд…

Поредният страховит тътен разтресе стените на цитаделата. Нямаше да издържат и един ден.

Беренет влезе. Леко провлачваше единия си крак, дрехите му бяха разкъсани и тук-там напръскани с кръв, но не личеше да е ранен.

— Къде се дяна, по дяволите? — бясно се извърна Талия към него. Не се и съмняваше, че той разиграва представление. — За малко не плениха Мендарк. Ти трябваше да ръководиш отбраната на южната стена.

Той се престори, че не я чува.

— Мендарк, бях на източната стена. Наложи се да поема командването, всичките ти офицери загинаха.

— Казвай какво става де! — възкликни Магистърът.

— Сражавахме се упорито, но всичко беше непразно. Никой друг не се измъкна. Съжалявам…

— Колко удобно… — изръмжа Талия през зъби.

— Тогава върви да се приготвиш — уморено го отпрати Мендарк. — Тръгваме най-много след час.

Беренет кимна отсечено, пооправи останките от дрехите си и бързо излезе. Магистърът изпъшка, съсипан от премеждието и принудата да признае какво означаваше то.

— Толкова ми е мъчно да изоставям града си… Изобщо не можеш да си представиш.

Тя обаче го разбираше донякъде. Мендарк беше Магистър тук от цяло хилядолетие. Остави го за малко да се съвземе и пак му заговори.

— Трябва да избягаме, за да продължим борбата за града.

— Дай ми още мъничко време. Имам работа преди тръгване.

— Каква работа?

— Каквато се пада на Магистъра! — троснато отвърна той. — Погрижи се Орстанд и Хения да са готови… Съветът трябва да се спаси на всяка цена. Хайде, размърдай се!

Талия се зае с припряната подготовка. Мендарк няколко пъти се мярна пред погледа й — подпираше се на жезъла си и сякаш ей сега щеше да се килне. Преди полунощ пак са срещнаха в библиотеката.

— Време е за тръгване! — настоя тя. — Стражниците вече се заслушват в лъжите на Тилан, че ти си виновен за падането на Туркад. Най-добре е да му запушиш устата.

— Да, най-добре — сърдито промърмори Мендарк, — но не бива аз да съм виновен за това. Ще отведа него и останалите до кея. Оттам да се оправят както могат. Корабът готов ли е?

— Чака ни. Но… — Талия стисна юмруци и се поколеба. — Не знам как да постъпя с Лилис.

— Каква Лилис?

— Уличното хлапе. Нима вече я забрави?

Мендарк опипа превръзката на главата си. По бинта зад ухото му избиваше кръв.

— Така ме боли главата!… Та какво казваш? А, онази Лилис… Зарежи я, няма да пострада.

— Лилис идва с мен.

Мендарк примижа мъчително.

— Ти побърка ли се?

Мургавото лице на Талия потъмня още повече.

— Не мога да я оставя тук. Ти ме научи какво е да си верен някому.

— Аз пък се чудя как да опазя град с един милион жители. Като гледам, тук ще е на по-сигурно място, отколкото ако избяга с нас.

— Дори да си прав, все ми е едно.

— Добре де, вземи си дребосъчката, но не искам да ми се мотае в краката — сприхаво отсече Мендарк. — Да вървим, докато още имаме шанс.

Талия си позволи да повярва, че той не е чак толкова коравосърдечен. Поне се надяваше…

— Ще заповядам да се предадат на зазоряване — реши Мендарк. — Така ще имаме няколко часа. Ще се срещнем при изхода.

Талия изтича навън и скоро се върна с Тилан. Белязаното му лице беше изопнато от гняв, вече нямаше и следа от временната безпомощност. Китките и глезените му бяха оковани. Мендарк даде знак да свалят железата от краката му. Около Тилан стояха шестима стражници от цитаделата. След тях се дотътриха другите бегълци — търговци, правници, законодатели, — потънали в покруса от загубата на всичко, което притежаваха.

Зейнката Хения както винаги странеше от тълпата. Тази месеста жена на преклонна възраст бе изпълнена с неприязън към света, а в момента особено омразен й беше Мендарк. Смяташе, че заради него е изпаднала в това положение. Беренет, отново пищно пременен, вървеше подире й и подражаваше на нейната ситнеща походка. Мендарк го изгледа изпод вежди, но си замълча.

— Ти идваш ли или не? — подвикна на Хения, която приклекна над раницата си, понечи да извади разни неща, но пак ги прибра.

— В какво ни забърка… — кисело промърмори тя.

— С малко подкрепа сигурно щях да се справя по-добре.

— Подкрепих те колкото и всички останали.

— Знам — с мразовит глас заяви той.

Хения все извърташе думите в своя изгода.

Тук беше и черният като въглен Осейон, едър като старо дърво. Една от многото зараснали рани по лицето му повдигаше ъгълчето на устните и там се показваха големи бели зъби. Страшният грозен Осейон… мил като котенце.

Лилис не се отделяше от Талия — мършава, чистичка, ококорена и безмълвна сянка. Възстанови се бързо, макар че изкълчената й ръка висеше на превръзка през шията. Носеше нов панталон от здрав вълнен плат, възширочка куртка и първия чифт ботуши в живота си, съдейки по скованите й крачки. Тя често свеждаше поглед към ботушите, все едно не й се вярваше, че е възможно такова чудо. Платиненорусата й коса искреше в светлината на фенерите. А малката платнена торба на гърба й побираше други немислими съкровища — още два ката дрехи, бельо, чорапи, сапун, четка за коса и дори нож.

Хения свърна зад ъгъла и в сумрака налетя върху момичето.

— Гледай къде стъпваш, малко нищожество! — изсъска тя и замахна.

Лилис избягна удара с привична ловкост и пак се долепи до Талия.

Още един запратен огромен камък раздруса стените. Стъкълцата на полилея задрънчаха. Дотича Торгстед, хлъзгайки се по плочките на пода.

— Нахлуха вътре!

Мендарк се олюля и изтърва раницата си. Лицето му доби цвета на тесто.

— Не може да бъде! Орстанд, има ли начин да са преодолели защитите ни, без да се усетим?

Орстанд подуши въздуха като хрътка.

— Сигурно е възможно, щом вече са вътре, но не мога да си представя как са успели. Торгстед, къде са в момента?

— Щурмовата група проби през подземията. Явно са изкопали тунел.

— Аха, вече ги долавям — промълви тя. — Мендарк, добре ли си? — Тя го прихвана да не падне и полека го сложи на пода. — Осейон, погрижи се за всички коридори и стълби към тази част от цитаделата. Защитавайте горната площадка на тази стълба. Талия, дай вода.

Талия избърса челото на Мендарк с мокра кърпа и скоро той се съвзе.

— Може би тайният ни изход е разкрит — допусна тя.

— Невъзможно! — отсече Магистърът. — Само Съветът знае за него.

— И никой друг ли?

— И Беренет — добави неохотно. — Орстанд, ти оглавяваш групата — реши той, без да съзнава, че старшата правница вече го е сторила. — Талия, ти ела с мен.

Той повлече крака в обратната посока.

— Ако са дълбали тунел — обади се Талия, — техните гадатели може да са намерили и нашите проходи.

— Само не и този! Скрихме го със защитни заклинания! Никой гадател в Ягадор няма да го забележи!

— И цитаделата е под защита, но те проникнаха тук.

Той се вторачи в нея. От челото му капеше пот.

— Да, най-добре е да проверим. — Натисна издатина на стената до една лавица. — Задръж така!

Талия опря пръст на същото място, а Мендарк се провря зад съседните рафтове. Чу ноктите му да драскат по дърво, после й се стори, че железни топчета се отъркват едно в друго. Дървената облицовка на стените се размести, отзад имаше залостена метална врата. Мендарк я отвори и се промъкна в тъмен коридор.

— Затвори вратата. Не бива да прониква никаква светлина!

Той опря ухо в следващата врата, напълно еднаква с първата. Талия се подчини и се озова в непрогледен мрак.

— Нищичко не чувам — прошепна Мендарк. — Извади ножа си и бъди готова да запалиш фенера.

Ключалката щракна, втората врата се открехна. Талия усети, че Мендарк пристъпя полека напред. Пръстите му напипаха китката й, устните му доближиха ухото й.

— Внимавай, пред нас има стръмна стълба.

Той се взираше изпитателно в тъмата долу.

— Всичко е наред. Не долавям опасност. Да отиваме при другите.

Талия понечи да се върне назад, но далеч долу нещо изтрака като камъче, съборено от стъпало. Мендарк изскърца със зъби и болезнено я побутна с жезъла си. Старателно затвориха и залостиха двете метални врати. В библиотеката Магистърът избълва поток от ругатни.

— Как Игър е научил за този изход? — Заби юмрук в стената. — Как?!

„Измяна…“ — рече си Талия.

— Не можем ли да се справим с тях?

— Игър ме познава твърде добре. Враговете сигурно са стотици. Пак сме в капан.

Талия трудно овладяваше собствената си уплаха.

— Няма ли друг изход?

— Не и оттук. Намира се чак в отсрещния край на цитаделата, в горния край на източната стълба. Не ми побира умът как ще си пробием път дотам.

 

 

Игър тъкмо хвана ръката й и отвън затропаха настойчиво по вратата.

— Извинявай — ядосано промърмори той. — Наближава решителният момент във войната.

— Нима Мендарк все още има шанс да победи?

Игър се ухили презрително.

— Да победи ли?! Сврял се е в цитаделата с двеста-триста войници. Щом получа известие от копачите на тунела, ще нахлуем.

Сетне отвори вратата. Отпред чакаха цяла тълпа вестоносци. Изслуша всекиго и изрече рязко заповедите си. Мейгрейт остана безмълвна, гледаше и слушаше, припомняше си колко умел военачалник е той.

Чуха важната новина малко преди полунощ.

— Всичко е готово — увери вестоносецът.

Игър се засмя със стиснати зъби.

— Да вървим, Мейгрейт. Искам и ти да видиш това.

— Къде отиваме?

— Да хванем моя враг.

 

 

Мейгрейт стоеше зад предната линия и заедно с Игър чакаше последния щурм на крепостните стени. Прималяваше й от глад — бе яла само няколко репи през последните дни. Плетената ризница тежеше непоносимо на раменете й. Искаше да си легне. Имаше предостатъчно време да умува над грешките и глупостите, които направи.

Ако бе вложила повече ум в задачата да открадне Огледалото, то щеше да е в ръцете на Фейеламор преди много месеци и нямаше да последват толкова злощастия. Тя обаче си позволи да се взре в Огледалото, което я заплени, сякаш й отваряше врата към съвсем нов живот. И тогава Игър я залови.

Пред тях шумът се засили. Атаката започваше.

— Откога чакам този ден! — изръмжа Игър.

Скоро дотича висок тъмнокос мъж с бакенбарди на плитчици.

— Зарет се явява на доклад, господарю! — изрече наперено и отдаде чест с четирипръстата си ръка.

Игър само въпросително изви вежди.

— Готови сме — заяви Зарет. — Пробихме стените на цитаделата на три места.

— Завардихте ли всички възможни изходи?

— Всички, които успяхме да открием. Над всеки бдят двама майстори по разпръскване на илюзии, а гадателите продължават да търсят тайни проходи. Накъдето и да тръгне той, ще го намерим.

— Надявам се — мрачно процеди Игър. — Да тръгваме — изрече високо и охраната му се люшна напред като стена. — Това не е град, а лабиринт на плъхове — промърмори той, извил глава към Мейгрейт. — Под Стария град има хиляди тунели и леговища. От четири дни губя повече време да ги търся, отколкото да нападам. И въпреки това враговете ми се изплъзват. Но този няма да избяга!

Нахълтаха през централната порта в двора, претъпкан с войници.

— Къде е той, Зарет? — попита Игър в движение.

— Почти най-горе в югозападния ъгъл, доколкото го долавят гадателите. Те не могат… да познаят по-точно.

— Знам! — озъби се Игър.

Спря насред двора да се посъветва с офицерите си.

От цитаделата изскочи същата млада жена, която беше при войника, когато Мейгрейт се предаде.

— Какво ще ни кажеш, Долода? — провикна се Игър. — Заловиха ли Мендарк?

Тя се закова на място и за малко не се оплете в дългата си черна роба. Поклони се и заобиколи предводителката на уелмите Вартила, застанала вдясно от Игър. Мейгрейт също се боеше от нея след пленничеството си във Физ Горго.

— Разбихме вратата на кабинета му, но го нямаше вътре. Все пак е излязъл скоро оттам.

Вартила изръмжа заплашително и Долода отскочи.

— Не вярвам, че е успял да избяга — заяви Игър. — Иди да видиш какво става при всеки отряд и се върни да ми съобщиш.

Долода изглеждаше притеснена, но се върна припряно в цитаделата. Скоро Игър и Мейгрейт я последваха. Други вестоносци дотичваха с тропот по централния коридор. Подминаха двама уелми, които налагаха пленени войници с чепатите си тояги.

— Стига! — кросна им Игър.

Цялата група са изкачи вихрено по широката стълба. Мейгрейт се кривеше от болка в хълбока.

— Не мога повече… — изхриптя, но Игър не я слушаше.

— В библиотеката! — съобщи поредният вестоносец. — Оттук!

На площадката горе свърнаха вдясно, стигнаха до края на друг коридор и нахлуха в просторно помещение с облицовка от рядка дървесина, запълнено с високи библиотечни шкафове. В средата на залата, която приличаше на кръст с къси рамене, имаше дълга гола маса. Миризма на дърво и книги насищаше въздуха.

Войници щъкаха насам-натам и оставяха следи от кал и кръв по прекрасния копринен килим. Трима майстори на илюзиите, облечени в черни или бели роби, се бяха свлекли в ъгъла от прекомерното напрежение. До тях хлипаше красиво момиче на петнайсетина години с огромни виолетови очи. То пък имаше дарбата на усета.

— Искам да си ходя у дома. — Бяха я отвлекли от семейството й преди броени дни и още не можеше да се освести. — Моля ви, пуснете ме!

— Къде е той? — бясно изрева Игър.

Никой не продума. Не знаеха. Мейгрейт съжали момичето. Не всичко беше безупречно в империята на Игър. Месеци наред работеше като умело сглобен часовник, а сега той не проумяваше какво се е объркало.

Дотича Зарет с развяващи се около лицето плитчици.

— Бил е в тази зала. Не може да е далеч.

— Я доведи тук старшия ми гадател! — кресна Игър.

Зарет подаде глава в коридора и се провикна гръмогласно. В библиотеката влезе с пъхтене човечец, подобен на топка лой. Носеше зелена кожена торба.

— Проклет да си! — затътна Игър насреща му. — Намери го или с тебе е свършено!

Изстърга стомана — един уелм измъкна кривия си нож от канията. Мейгрейт потрепери.

Гадателят взе кръгло стъкло от торбата и едва не го изтърва от страх. Отгоре беше вдлъбнато като лещата на телескоп. Нагласи го на масата върху бронзова поставка, загря някакъв съд над запалена свещ, извади тапата и сипа малко живак във вдлъбнатината. От друг съд капна малко спирт и живака и го запали. Бледосиньото пламъче подскачаше около минута, сетне угасна. Гадателят мигновено метна на главата си широко парче плат. Клатушкаше се и мънкаше.

Огледа се озадачен.

— Странно… Хем е тук, хем не е тук. Аурата му е съвсем слаба.

— Разбира се, че е слаба! — скастри го Игър. — Използва маскиращо заклинание, но не е достатъчно могъщ, за да се скрие от мен. По-бързо, човече, иначе те чака тяхната участ!

Дебелакът са озърна към ъгъла и пак са приведе над стъклото. Мълча дълго.

— Да, наблизо е, ей там. На десетина крачки от нас!

— Най-после! — възликува Игър. — Разбийте всичко!

 

 

— Нямаше ли скрита стълба към горния етаж? — сети се Талия.

— Има — потвърди Мендарк, — но гадателите ще ме надушат! Игър ще ни чака.

— Хрумна ми нещо — обади се Орстанд. — Защо не създадем твой двойник, за да го оставим тук? Така ще ги объркаме. Няма да знаят точно къде си.

— Игър ще влезе в цитаделата след няколко минути. И тутакси ще заповяда да пробият стената.

— Но ако ни провърви, след няколко минути ние ще сме стигнали до другия таен проход.

— Как ще го направиш?

— Чрез подобие — обясни Орстанд. — Къде е онзи твой портрет, който беше окачен в библиотеката?

— Сега е в склада до клозета, за да не го гледам — троснато отвърна Мендарк.

Талия хукна да донесе портрета — миниатюра в мътни кафяви оттенъци, на която Мендарк имаше мазно-хитрия вид на плъх. Според ъгъла, под който падаше светлината, образът гледаше ту на едната страна, ту на другата.

— Ясно ми е за какво говориш… — засмя се Талия. — Двуличие.

— Идеално подхожда за нашата цел — съгласи се Орстанд.

Тримата обединиха силите си, за да належат върху портрета слабичка имитация на аурата, която имаше истинският Мендарк. Пъхнаха картината между две заключени врати и побързаха да стигнат до тайната стълба — отвесно разположени метални стъпала до върха на цитаделата. От изкачването косите на мнозина бегълци настръхнаха.

Талия злорадстваше, като ги гледаше. Отпуснатият Малкин, когото избраха начело на Събранието след бягството на Губернаторката, се нуждаеше от подбутване на всяко стъпало. Хения беше по-скоро ядосана, а не уплашена. Лицето на Тилан се кривеше гневно, но той беше най-пъргав от всички въпреки оковите на ръцете си. Стигна до последния етаж и се разкрещя на останалите на побързат, сякаш той командваше тук… или очакваше това да се случи скоро.

Беренет се държеше наперено както винаги, за да впечатли околните. Мендарк го поглеждаше изпитателно и внимаваше да не застава с гръб към него. Стражниците от цитаделата може и да бяха разколебани, но подбрани бойци като тях не допускаха лицата им да издадат нищо. Осейон се катереше с необичайна ловкост, Лилис пъхтеше подире му, затруднена от превързаната си ръка. Талия беше последна с тежката си раница, носеше и фенер.

Когато всички се отдръпнаха от шахтата, Мендарк натисна лост, завъртяха се скърцащи противотежести и дебел капак запуши отвора.

Трябваше да стигнат до отсрещния край на цитаделата — разстояние колкото цял градски квартал.

— Талия, виж откъде е най-добре да минем.

Тя притича след минута.

— По коридора от южната страна!

В шахтата отекна грохот — разбиваха с чукове тайната врата долу. Всички хукнаха по избрания от Талия коридор. Знаеха, че са на косъм от залавянето. При първото разклонение ги пресрещнаха двама войници на Игър. В светкавичната схватка мечът на Беренет съсече и двамата. Групата продължи с все сила нататък.

Някъде по средата Хения залитна.

— Стига ми толкова! — изохка тя и се строполи на пода.

— Трябва да намериш сили! — викна й Мендарк и я задърпа. — Съветът…

Тя се отскубна.

— Край на Съвета — пророни вяло, — и то заради тебе, Мендарк.

Изправи се и затътри крака обратно по коридора.

— Каква полза от зейни!… — изфуча той и побягна.

След малко догони Орстанд. Тя се клатушкаше, цялото й тяло се тресеше. Лицето й вече поаленяваше, всяка следваща крачка беше по-мудна.

— Хайде, стара приятелко — сърдечно подкани Мендарк и я хвана под ръка. — Хения ни заряза. Закъде сме без тебе?

— Няма да те подведа — усмихна се тя нещастно. — Но това грохнало старо тяло може и да не ме послуша. Усещам парене в гърдите.

Осейон долетя да я подкрепи. Той и Мендарк помъкнаха Орстанд напред, добраха се до дъното на коридора. Далеч зад тях закънтя рев. Огнено кълбо изпращя над главите им и се пръсна на разноцветни искри в стената.

— Игър… — изграчи Мендарк.

Хвърлиха се през въртяща се врата и смазаха неволно един страж. Най-сетне зърнаха стълбата в отсрещния край на цитаделата. Бегълците се скупчиха, а Мендарк се зае да опипва скрити бутони по огромна каменна колона, спускаща се през всичките девет етажа. Още огнени кълба се пръснаха в стената, накрая подпалиха скъпоценен гоблен. Настигаше ги шумът от напиращите преследвачи, чуваше се как трополяха по стълбата. Лилис изписка.

Талия се озърташе неспокойно. Стражниците заеха позиции, но нямаше надежда да удържат срещу толкова противници.

— Къде е Хения? — извика тя.

— Предаде се! — изплю думите Беренет.

— Налучках! — кресна Мендарк и дръпна яростно вратата в уж плътния камък.

Зад нея имаше сгъваща се решетка от ковано желязо. Той тласна и нея встрани и се видя тъмна метална кабина с голямо колело на задната стена.

— Всички вътре! — застърга гласът му и щом видя двоуменето им, добави: — Или стойте тук!

Натъпкаха се в кабината, тя се раздруса страховито.

— Хайде бе! — провикна се Мендарк и към бойците си.

Успяха да се напъхат. Огромният Осейон разклати още по-силно кабината и някак си проби път към колелото.

От стълбището изскочиха десетина войници. Двойно повече дотичаха по коридора, водени от Игър. Мендарк затръшна решетката.

— Осейон, завърти колелото… — гласът му се задави от страх.

Колелото заскрибуца. Кабината не помръдна. Мендарк срещна погледа на отдавнашния си враг. Игър се усмихна и бавно вдигна ръка.

— Излизайте или ще ви опека живи.

Мендарк прошепна без да се обърне:

— На другата страна, глупако. Избий спирачката.

Колелото затрака, но не се спуснаха. Игър ги изгледа сурово.

— Мендарк, до тебе има ли някой, на когото държиш? Може би детето или вярната ти Талия? Да си послужа ли с тях, за да ти дам незабравим урок?

Талия избута Лилис зад гърба си и Орстанд прегърна момичето.

— Все едно е, Талия — увери я Игър. — Оттук лесно ще изгоря всички ви. Излезте!

Никой не се подчини. Той пак вдигна ръка. Мендарк въздъхна и посегна към решетката.

— Добре де…

В същия миг нещо изпращя зад тях и кабината пропадна толкова внезапно, че Талия усети вкуся на недосмляната си вечеря. Носеха се все по-бързо надолу в тъмната шахта.

— Не толкова бързо! — възкликна Мендарк.

— Ама спирачката се счупи! — отвърна с вик Осейон и натисна с ботуша си колелото.

Подметката задимя и падането леко се забави. Въжетата скърцаха, кабината се люшкаше. През пролуките в железата виждаха огнено кълбо високо горе.

— Ако изгори въжетата, крак — промърмори Мендарк.

— Още колко има? — попита Осейон.

— Няколко етажа. Опитай се да забавиш.

Подметката вече гореше. Скоростта намаля, после отгоре се посипаха горящи топки. Кабината се откъсна, блъсна се в камъка, изтръгна дъжд от искри и отскочи в отсрещната стена. Лилис изскимтя и Талия я притисна до себе си.

— Забави! — изпищя Мендарк.

— Не мога. Въжето се скъса.

Забиха се с такава сила, че всички изпопадаха. С оглушителен плисък тежки вълни заляха шахтата, издигнаха се нависоко и се стовариха обратно върху кабината. Ботушът на Осейон угасна, водата покри всички вътре.

— Светлина! — извиха Талия и се напрегна да стане.

Така водата й стигаше до гърдите. Тя порови в сплетените тела.

— Лилис, къде си? Проклятие, трябва ми светлина!

Върхът на жезъла в ръката на Мендарк замъждука. Талия бъркаше във водата и вдигаше когото напипа за косата, ризата или дори носа.

— Лилис!

Шарещите й пръсти стигнаха до крехка ръка. Измъкна момичето изпод нечие тяло и се вкопчи в нея, сякаш й беше родна дъщеря.

— Мендарк! — прокънтя гласът й. Той се бе облегнал изнемощяло на решетката. — Не знам накъде да тръгна. — Зашлеви го безмилостно. — Казвай по-бързо! Накъде?

Мендарк се изправи и дръпна решетката.

— Има врата в шахтата. Тук някъде… Орстанд, а ти къде си?

Талия отново опипа около себе си. Старата дебела Орстанд лежеше с лице във водата. Мъртва.

— Мендарк… — започна Талия, но огнените кълба отново засъскаха наблизо.

Някой нададе вой, всички напираха да изскочат от кабината и в мрака тя не успяваше да различи Магистъра. Високо горе се мяркаха силуети на войници, които се спускаха по въжета. Талия и Осейон извлякоха навън последните измокрени и зашеметени бегълци, когато първите нападатели стъпиха върху кабината. Трупът на Орстанд остана вътре заедно с тялото на адвокат, чието име Талия бе забравила. Осейон затръшна вратата и Мендарк дръпна лост, който спусна тежка каменна плоча пред нея. Той огледа групичката си, преброи наум и се намръщи.

— Къде е Орстанд?

— Мъртва е — тихо отговори Талия. — Сърцето й не издържа. Съжалявам.

Мендарк скри лице в дланите си и заплака. Другите стояха смутени наоколо.

— Трябва да вървим — напомни Талия по някое време.

— Знам, знам. Но защо точно нея изгубихме? Как ще се справим без Орстанд? Тя беше най-умната от всички в Съвета. И най-старата ми приятелка.

Никой не му отговори. Стигнаха до открита шахта, в която през две стъпки се спускаха бронзови скоби. Светлината на фенера не огряваше дъното. Мендарк се спусна пръв много предпазливо заради товара и болежките си. Щом стъпи на пода двайсетина обхвата по-надолу, остави фенера настрана и се дръпна веднага, като че се боеше някой да не се изтърси на главата му.

— Ами златото? — сети се Талия.

— Скрито е по-нататък. Предчувствах, че накрая ще избягаме неподготвени. Но дотам има още ходене.

Пътят им криволичеше из лабиринт от тунели. Все са бояха, че някъде ще ги причакат войници на Игър. Размина им се и накрая намериха прибраното от Мендарк злато. Стражниците вдигнаха сандъчетата. Със застинало лице Магистърът поведе групата нататък.

— Доколкото знам, този тунел свършва в клоаката. Никой май не е минавал оттук, откакто аз съм на власт — подхвърли той през рамо. — Не знам докъде стига приливът. Ако водата се е надигнала, може би ще се наложи да чакаме. Да се надяваме, че ще мине време, докато Игър разбие преградата и ни подгони.

— Сега е отлив — успокои го Талия. — Ще се махнем, преди Игър да дойде тук.

Още около час се провираха през завиващи и кръстосващи се тунели, преди Мендарк да нагази в дълбока смрадлива вода.

— Като гледам, близо сме до брега.

Тръгнаха покрай водоема и скоро са озоваха при изход — кръгъл люк с дебел железен капак. Двоен обръч от нитове стягаше рамката, но самият люк беше прояден от ръжда. Осейон го доразтроши и всички се провряха през дупката.

Следващият тунел, в който попаднаха, беше огромен. Канализацията на Туркад. Отливът бе отдръпнал водата, само бърз широк поток се стичаше по средата. Тръгнаха предпазливо покрай него, защото наклонът беше хлъзгав.

Добраха се и до поредните скоби, водещи към кръгъл изход горе. Бездруго не можеха да продължат по тунела — спускаше се стръмно надолу и беше наводнен. Един страж се покатери, дръпна добре смазания лост и капакът увисна.

— Още малко и сме спасени! — възкликна Мендарк. — Ех, Орстанд, и ти да беше с нас…

Талия изпита неописуемо облекчение. Пет дни живя в кошмари наяве как ще я пленят и подложат на изтезания. Не забравяше и за съдбата на Лилис. Като единствено дете в семейството си Талия трудно проумяваше чувствата си към безпризорното хлапе. Знаеше, че досега не е изпитвала подобна обич към никого, и си повтаряше, че това е опасно.

Излязоха на каменен пристан в заливче между два от великанските надстроени кейове на пристанищния град — четири платформи от насмолени греди се крепяха една над друга върху пилони, широки половин обхват, целите обрасли с миди. Нито един кораб не можеше да разтовари стоката си, без да мине тя през пристанищния град, който съжителстваше в раздори и неразбирателство с Туркад. Хлуните — обитателите на кейовете, бранеха ревниво извоюваните права.

Нито до пристана, нито в заливчето се виждаше кораб.

— Къде е? — съкрушен измънка Мендарк.

Зад гърба му Тилан се превиваше от смях.