Йън Ървайн
Кулата върху разлома (44)

44. По право и наследство

Главата на Каран се цепеше от болка. Всеки в залата пострада от употребената тук сила. Никой не посмя да се опълчи срещу Рулке.

Игър се гърчеше на пода. Каран си спомни първата им среща във Физ Горго, когато му открадна Огледалото. Тогава беше безмилостен, могъществото му всяваше ужас. За миг й се мярна разплаканата Мейгрейт. Нима двамата бяха любовници? Значи е открила нещо добро у него.

Тя извика звънливо:

— Да го нападнем заедно. Не може да устои на всички наведнъж.

Рулке се обърна припряно да види коя е пък тази досадница. В същия миг Фейеламор се изправи и явно го стъписа. Не бе подозирал, че и тя е тук, не искаше да рискува схватка с нея. Той спря нерешително.

— Заедно! — повтори като ехо Фейеламор.

Затича с напевни викове на странния си език. Рулке се озърташе, не знаеше кой от противниците му ще нанесе първия удар. Фейеламор се бе устремила право към него и Каран забрави да диша. Стори й се, че Фейеламор ще го повали без усилие. Нима беше толкова лесно?

Излъга се. Фейеламор подмина Рулке, понесла Огледалото, и с бързи ситни крачки стигна до порутената беседка, която незабавно се освети в призрачно сияние. Порталът оставаше отворен. Всички се облещиха, не можеха да повярват, че тя ще ги изостави. Тенсор тръсна глава и се подпря на колене.

— Огледалото е мое! — изхриптя. — Няма да ми го отнемеш.

Дългите му пръсти се изпънаха към нея и Огледалото издрънча на пода.

Фейеламор скочи да го вземе, но то се хлъзгаше все по-надалеч. Тя изврещя в отчаяното си желание да го достигне, обаче Рулке го настъпи. Разтреперана от заклинанието, тя се опита да наложи нова илюзия. Тенсор вдигна ръка, замъждукала в отровно зелено.

— Не смей! — изплю кръв той. — Ще те разпилея. Никой фейлем не може да оцелее от това.

Каран видя, че Фейеламор се примири с поражението. Тенсор можеше да я порази, преди да е довършила жалката си илюзия, и този път щеше да я убие. Тя отстъпи заднешком върху подиума, насочи портала накъдето искаше и изчезна с тих пукот.

Рулке проследи раздора между неговите врагове с измъчена усмивчица.

— Трима по-малко… — промълви.

Протегна дясната си ръка към Игър и сви юмрук, макар да се мръщеше от болка. Дотогава проснат безмълвно, Игър започна да вие. Рулке насочи другата си ръка към Тенсор, който падна на колене с широко отворена уста, от която не излезе нито звук. Тялото му се преви, главата му се удари в пода.

Никой не дръзваше да мръдне. Безпомощните викове на Игър разтърсваха Каран. А що за презрени твари бяха аакимите, че не смееха дори да бранят един от своите? Тя посегна и с неуловимо за окото движение метна ножа си.

Рулке се обърна и вдигна ръка да опази лицето си, но твърде дългият престой в Нощната пустош го бе направил муден. Острието прониза дланта му и заседна между костите. Потръпна и опря ръка в ребрата си, сякаш усещаше ножа там. Очите му виждаха не Каран, а лик отпреди четиридесет столетия.

— За втори път ме прободе, Елиенор! Никой освен тебе не успя. — Млъкна смутен и погледът му бавно се проясня. — Коя си ти? — прошепна. — Не си Елиенор. Дори не принадлежиш към аакимите.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от Готрайм — отсече тя. — Имам кръв от аакимите и съм нейна пряка потомка.

— Каран… — усмихна се с неприязън Рулке. — Добре. Елиенор знаеше, че за мен е неприкосновена. Ето каква си била. Усещах понякога съзнанието ти, но не съм си представял, че толкова приличаш на нея. Ако знаех, нямаше да те използвам. Но стореното — сторено. Ще ми бъдеш още по-необходима занапред. Ела тук!

Тръсна китката си и ножът изтрака на пода. Извика някаква дума, каменните стъпала под краката на Каран и Лиан се разсипаха на прах и двамата паднаха. Прекрачи към тях. Каран беше беззащитна. Ако поискаше, можеше да я размаже по стената.

Кракът му пак закачи Огледалото, от което се лиши Фейеламор. Рулке пъргаво се наведе да го вдигне. Дълго се взираше в него, а Каран се питаше какво ли вижда, защото по лицето му пробягваха отблясъци. Накрая го захвърли.

— Играчка… залъгалка за аакими! — промърмори с презрение. — За какво са ми такива тромави устройства, когато си имам по-съвършени. Ах, колко се радвам, че дойдох — тъкмо от тебе се нуждая за начинанието си. — Впи поглед в Каран и Лиан и всеки от тях се уплаши заради другия. — Имам късмет, малка ми Каран, че не те унищожих веднага. Ела с мен.

Каран хвана ръката на Лиан и двамата се отдръпнаха назад през осеяната с отломки зала. Само провлачването на краката им нарушаваше тишината. Рулке вървеше след тях, двойно по-едър и тройно по-тежък от нея. Той стъпваше безшумно, обаче дишането му отекваше от стените.

— Стой! — заповяда й. — Какъв е смисълът в тези игрички? Ти си моя.

Каран не спря. Още виждаше бледия ореол около двете изправени колони, останали от беседката. Хрумна й нещо. Ако нямаше друг изход, щеше да избяга в Туркад, както постъпи Фейеламор.

— Стой! — повтори Рулке оглушително и тя замря.

Какво да прави? Усети, че Тенсор е съвсем наблизо вляво от нея. Дали бе останало нещо от предишния Тенсор?

— Помниш ли онзи ден преди дванадесет години, когато всички Стражи в Шазмак зазвъняха? Ти излезе при портата и видя опърпано, но гордо момиче, а то ти каза: „Дойдох си у дома.“ И ти я прегърна. Аз съм това момиче, Тенсор, и още те обичам. Безразлична ли съм ти вече?

Рулке ги гледаше развеселен. Засмя се.

— Да беше задала въпроса, преди да му строшиш носа.

Но нейната молба припомни на Тенсор позора и безумието му. Изведнъж скочи между Каран и Рулке и замахна. Но слабостта след заклинанието го подведе, беше твърде бавен.

Рулке го запрати встрани с нехайна свирепост. Тенсор падна осакатен, опита да стане, дори докопа крака на врага са, но беше изритан като нахално куче. Каран искаше да изтича при него, но Рулке й се изпречи. Нямаше изход. Тенсор не можеше да се вдигне, само я погледна.

— Остави ме. Спасявай се.

Тя се огледа без надежда. Никой не искаше да помогне нито на нея, нито на Тенсор, след като видяха как постъпи Рулке с него.

Каран пак стисна ръката на Лиан и го повлече назад. Нямаше къде да отидат. Рулке лесно можеше да я хване, но май му харесваше да я дразни, да я натиква там, където искаше да попадне. Тя стъпи на подиума и навлезе в сиянието между колоните, което тутакси припламна.

„А защо не? — рече си Каран. — Няма изход.“

— Недей! — извика Шанд от другия край на залата.

Закъсня. Рулке се престори, че посяга, и тя отскочи заднешком, повлякла Лиан. Порталът се озари за миг в две кратки примигвания и ги погълна с грохот, преди да изчезне.

Никой не мърдаше. Пак се чу дълбокият нисък смях на Рулке.

— Ако знаеха къде ще ги пренесе порталът, нямаше да се напъхат с такова желание в него — каза той и си изтри очите.

 

 

— Да се помирим, Мендарк — прошепна Игър. — Можеш да изкупиш старото си престъпление. Помогни ми!

Мендарк усърдно си придаваше вид на нищожество, изчакваше шанса, когато врагът няма да е нащрек. И го дочака. Знаеше как да освободи Игър от властта на Рулке, и го знаеше открай време, затова така се мразеха. Но взаимната им ненавист не можеше да се мери със страха от Рулке.

Промъкна се зад Игър и опря пръсти в главата му, после те сякаш потънаха навътре. Игър се отпусна и забърбори безсмислици.

Мендарк призова отдавна забравени сили, останали непокътнати още от времето на Забранените опити. Проникна дълбоко в съзнанието на Игър и направи каквото беше длъжен да стори още тогава — заличи отровния шип, разчупи невидимите окови.

— Хайде, Игър! — прошепна му. — Сега е моментът.

Игър тръсна глава. Да, най-после свобода, каквато не помнеше от прастари времена. Но не се надигна. Нищо не му пречеше освен вкоренените кошмари, които не успяваше да превъзмогне. Разтрепери се.

Мендарк разбра, че ще се простят с шанса си, и го пусна. Какъвто и ужас да изпитваше, не го показа. Рулке го превъзхождаше несравнимо, ако беше готов за сблъсък. Но може и да не беше…

Прекрачи над Игър и застана срещу врага — най-храбрата постъпка в живота му. Вдиша дълбоко, овладя се, изпъна ръка и кресна остро:

— Рулке! Ела да ми покажеш колко си смел. Не се решаваш ли? Опитай това!

Рулке се обърна припряно, загуби равновесие и силата, запратена от Мендарк, го изтласка назад. Той се опомни на мига, изрече дума, ръцете и краката на противника му се загърчиха. Мендарк изпищя и с върховно усилие укроти тялото си. От следващото му заклинание по челото на Рулке изби пот, а насрещният удар накара Мендарк да се хване за гърдите. Пребледня от напрежение и се подпря на пода.

— Опомнете се! — изскърца гласът му към останалите.

Отново се надигна и пристъпи към Рулке с властния вид от разцвета си.

Другите усетиха, че везните се накланят, и се събраха край него. Осакатеният Тенсор пълзеше на колене, но и той вдигна ръка. Игър, макар и зашеметен, се изправи. Мендарк му помогна, а от другата му страна дойде Осейон, почти равен на Рулке по ръст. И наплашените аакими като че се престрашиха.

Шанд наблюдаваше и чакаше.

Рулке се смути. Предимството не беше на негова страна. Не би си позволил всичките му врагове накуп да го сварят неподготвен. Отстъпи, може би разбираше, че не знаят какво да направят. И те като че не бяха готови за решителната схватка, значи можеше да им избяга, докато не са се усетили. А в Нощната пустош имаше пробив. Той беше свободен! Нищо друго нямаше значение. Битката щеше да продължи по друго време и на друго място. Той скочи към съсипаната беседка.

— Слаб е! — провикна се Шанд. — Нападнете го всички заедно.

Мендарк се оказа най-бърз. Отдалеч отскубна новото огледало от рамката му и го огъна в стената. Без него порталът беше безполезен.

Рулке се шмугна между двете колони, събори ги към настъпващата групичка, прескочи купчината отломки и побягна по стълбата.

— След него! — заповяда Мендарк и се втурна нагоре като младеж.

След него тичаха Игър и Осейон, неколцина аакими и Шанд. Зад тях бавно се изкачваха последните двама аакими, понесли Тенсор.

На половината път нагоре Рулке отпадна — Нощната пустош го бе изтощила. На дванадесетия етаж едва не го застигнаха, той обаче събори парче от стената пред тях и пак побягна.

Осейон прескочи препятствието.

— Не припирай! — спря го Мендарк. — Сам няма да му направиш нищо.

Хиляда стъпала по-нагоре стигнаха до върха задъхани и с натежали крака. Вратата беше заклещена отвътре.

— Разбийте я! — изхърка Мендарк.

Осем рамене се забиха в нея с такава ярост, че вратата се удари в стената. Рулке стоеше във висока пролука отсреща и гледаше навън. Огромният му гръден кош се издуваше като ковашки мях.

— Не можеш да слезеш — извика Мендарк. — Хванахме те! Предай се.

Рулке се разсмя отчаяно, от горещия му дъх стените се топяха, а платиновият купол омекна.

Внимаваха да не го доближат, докато и Тенсор не бе внесен в стаята.

— Като един — насърчи ги Мендарк. — Сега!

Този път придобиха смелост. Намерили опора в омразата и гнева, те събраха силите си в страшен удар, насочен към гърдите на Рулке. Изхвърлиха го във въздуха далеч от пролуката.

Развикаха се дрезгаво, слисани от успеха си.

— Колко лесно било, ако сме единни… — промълви Игър.

— Няма да оцелее — заяви сияещият Мендарк.

Дълго щеше да се радва на заслужената победа. Нека някой посмее да му каже, че за нищо не го бива!

— Падането от такава височина ще го убие, въпреки че е карон.

Доближиха пролуката, за да видят смъртта му. Само че това не беше краят. Рулке висеше на едната си ръка под дълъг прът. Лицето му се изопна от болката в изгорената длан и изнемощелите мускули, но той се взираше във всеки от тях.

— Чуйте отново предсказанието — каза толкова тихо, че трябваше да напрегнат слух докрай заради свирещия вятър. — „Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Всички неволно погледнаха небето, но луната не се виждаше. Шанд изрече в отговор:

— „Пречупете златния рог,

пожелайте да се стопи стъклото,

бойте се от трижди родения

и се пазете от трижди предадения.“

Изражението на Рулке беше неразгадаемо. Мендарк протегна ръка — толкова слаба, че я крепеше в лакътя с другата. Посочи основата на пръта и произнесе проклятие. Прътът изпращя и се счупи като другия преди няколко дни.

Рулке го пусна и увисна във въздуха, сякаш се пребори с гравитацията за миг. После пропадна надолу все по-бързо и всички очи в стаята гледаха как доближава коравия метал на моста. Но преди това той събра юмруците на извитите си ръце над главата, за да образуват кръг, и под него се отвори същата синьо-черна тъма, която възвести появата му. Рулке изчезна.

Мендарк протягаше шия.

— Какво стана? Изгуби се от погледа ми.

— Няма го — отвърна Талия, чиито очи бяха по-зорки.

— Нощната пустош го е изтеглила обратно — хрипкаво се обади Тенсор.

— Значи нищо не постигна с твоето безразсъдство — горчиво промълви Селиал.

— По-малко от нищо. Той е силен, а ние сме разнебитени. Ще се назова Тил-Питлис. Обявявам себе си за най-подлия предател и най-жалкия глупак на всички времена.

Спогледаха се, накрая всички се обърнаха към Шанд. Не разбираха нито предсказанието на Рулке, нито неговия отговор. Тъмната страна на луната беше лоша поличба. Но тя твърде рядко беше обърната изцяло към Сантенар точно в хид — средзимния ден. А пълна тъмна луна в хид… Никой не помнеше такова съвпадение.

Шанд си мълчеше.

— Да вървим — настоя Мендарк. — Приключихме с Катаза.

Тръгнаха измъчено надолу по нескончаемата стълба. Когато минаха край унищожения портал, Тенсор изстена и помръдна на носилката.

— Сложете Огледалото в ръката ми. Не го оставяйте тук. Трябва да е у мен.

— Глупец! — кресна му Селиал, извън себе си от ярост. — Няма ли да умреш най-после? Ще те удуша, но няма да ти позволя да го пипнеш.

Старият Шанд се отби да прибере Огледалото от пода, където го бе захвърлил Рулке.

— Аз ще го пазя заради единствения човек, комуто се пада по право и наследство.

Пусна го в джоба си и макар че всички недоумяваха какво означават и тези негови думи, никой не възрази.