Йън Ървайн
Кулата върху разлома (39)

39. Голямата кула

Каран изтича навън и застана до разлома. Не виждаше как да се вмъкне горе в кулата, където Лиан беше пленник, макар че два пъти я обиколи в широк кръг. Накрая стигна горичка с беседка, където седна да помисли на тишина и хлад. От няколко часа беше там, когато влезе Малиен.

— Да няма някакви неприятности между тебе и Лиан?

— О, добре сме си, колкото ни позволява стената между нас…

— Нещо те мъчи.

— Тенсор задейства портала!

Малиен се вцепени.

— Как се надявах да не успее подобно на всички преди него!

— Уплашена съм до полуда. Щял да използва Лиан, за да изпробва портала. Ако не се върне… — Каран закри лицето си с длани. — Как да стигна до него?

— Няма как, освен ако не полетиш като птица или не пропълзиш като паяк. Те няма да излязат, докато имат храна и вода — поне още месец.

Каран мълча дълго.

— Да пропълзя…

— Не говорех сериозно. Обмислихме всички възможности. Кулите са облицовани с гладки плочки и никой не може да се качи по тях, ако ще да е най-умелият катерач.

— Аз съм тъкмо най-умелият катерач — нескромно заяви Каран. — Учиха ме най-добрите в Шазмак.

— А погледна ли отблизо? Не си, защото дни наред си гукахте с Лиан през пролуката. Ела на покрива на крепостта, оттам Голямата кула се вижда чудесно. Ще ти покажа защо не можеш да се изкатериш по нея.

Когато застанаха в подножието на другите скупчени кули, плочките наистина се оказаха гладки като в деня когато са били поставени.

— Е, убеди ли се, че Катаза е изградена да бъде непристъпна?

— Да, когато има кой да я отбранява. Тенсор няма време да пази Голямата кула. Защо да не забивам клинове през плочките в каменните стени от долу до горе?

— Докато се катериш съвсем сама? — усъмни се Малиен, но после се вгледа. — Я почакай…

Замръзващата и стапящата се вода през хилядолетията бе разхлабила странния цимент, запълващ междините. А там, където слънцето не огряваше никога, по тях растяха мъхове и лишеи. В някои пукнатини се бяха наместили и малки папрати.

— Ако и Голямата кула е същата!… — възкликна Каран. — Да вървим!

Тя профуча по моста, в края му смъкна прокъсаните си ботуши, скочи върху парапета, впи пръсти в пукнатина и се издърпа нагоре. Скоро беше високо над главата на Малиен и подвикна:

— Е, преди две хилядолетия сигурно е било невъзможно. Убедена съм обаче, че ще се справя. Виж, по-нагоре също има поникнали растения от семена, заседнали в пролуките.

Малиен се отдръпна, за да разгледа кулата от подножието до върха. Деветте каменни ивици, широки по няколко разтега, се усукваха в сложно преплетена спирала. Три етажа над мостовете имаше два каменни пръстена с извит надолу метален корниз — трудна за преодоляване защитна конструкция. Поне осемдесет разтега над моста в лъчите на следобедното слънце синееше ослепително гладка ивица от лазурит с тънки златни кантове. Тя беше още по-мъчно препятствие. Шестдесет разтега по-нагоре се виждаше втора подобна ивица, след нея катеренето щеше да е сравнително лесно до високите тесни пролуки под купола.

— Хлабавите плочки може да те подведат фатално — промълви Малиен. — Сигурно има и много места, където стената още е гладка.

— Почти навсякъде няма да се катеря право нагоре. Само с шепа клинове и въже ще мога сама да си правя опори. Дори да стъпя накриво, няма да падна, а по-скоро ще се хлъзна по спиралата и въжето ще ме задържи. Признай, че не е невъзможно.

Малиен съжали, че изобщо подхвърли идеята, но потвърди правотата й.

— Мила ми Каран, има обаче три проблема. Първо, не можеш да се катериш боса, ръбовете ще ти нарежат ходилата. Второ, нямаш никакви клинове.

— Затова те моля да ми направиш.

— Отказвам категорично.

— Е, значи сама ще си ги изработя. Виждала съм как се прави, ще се справя.

— Ти ли?! — процеди Малиен с унищожително презрение. — Още не съм срещала човек от вашата раса, който наистина е изкусен в обработката на метал.

Каран благоразумно пропусна да й напомни за Шутдар, сътворил златната флейта и навлякъл безброй беди на Трите свята.

— Може и да е така, но щом майсторът не иска да се захване, на чирака не му остава друго, освен да се постарае с оскъдните си умения. И с клинове, и без тях съм решена да опитам.

— Ох, добре. — Малиен грижливо я премери с поглед. — Ще бъдат готови утре сутринта, но те моля да не споменаваш за това пред никого.

Тя понечи да излезе от беседката.

— Почакай! — Каран се взираше в ботушите й. — И твоите ходила са малки…

— Не, не. Няма да ти заема ботушите си. Пък и за тебе ще са големички.

— Моля те. Идеални са за катерене.

— Я виж ти! Какво още ще поискаш! Защо не дойдеш и в стаята ми да поровиш в най-ценните ми вещи?

— Ти каза, че имам три проблема — подсмихна се Каран.

— Как ще пропълзиш до издатините горе? Там няма плочки, а само полиран лазурит.

— Ако не мога, ще хвърля към пролуките кука на въже.

— Доста нависоко трябва да хвърляш — намръщи се Малиен. — Съмнявам се.

— Ако куката е лека, ще ми стигнат силите.

— Не е ли за предпочитане да прошепнеш на Лиан да пусне въже, здраво закрепено горе?

— Ти би ли поверила живота си на въже, вързано от Лиан? — възрази Каран с добродушно пренебрежение. — Отгоре на всичко той се плаши от височини. Не е изключено да падне, ако се наведе или да пусне въжето, като забрави да го закрепи. А и как ще се катеря, докато той зяпа, припада и ме погребва хиляди пъти в мислите си?

— Тъй, значи поръчваш да ти се изработи и кука, нали? Не се надявам на много сън тази нощ.

— Изобщо не се надявай, защото искам и малък чук с остър край.

— За още нещо сети ли се? Преносима вана, за да се явиш свежа и благоуханна пред любимия?

— О, не, изброеното ми стига, благодаря — засмя се Каран. — Впрочем… здраво леко въже, дълго поне… — тя се взря във върха на кулата — …седем-осем разтега. Не, нека да са…

Малиен опря юмруци в хълбоците си и с поглед я накара да млъкне.

— По моите сметки трябва да е поне десет разтега, значи ще бъде дълго дванадесет. До утре по изгрев!

 

 

Лиан изгладува денонощие и половина в хранилището, защото порталът не се появяваше, а вратата беше заключена отвън. Нищо не постигна. Твърде малко от безбройните документи можеше да прочете, но те нямаха нищо общо с диренето му. Какво бе написал Кандор? „Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“

Цяло богатство! Ако е плащал на шпиони и летописци да ровят и разпитват, би трябвало да има отчети на познати за него езици, не на дяволски недостъпната каронска писменост. Продължи да търси напразно до мига, когато порталът с пукот изникна пред него. Скочи вътре, без да се озърне.

Озова се в залата при Тенсор невредим, макар че го наболяваше главата и отначало трудно осъзна къде се намира.

Тенсор беше доволен от проверката.

— Новото огледало е несравнимо по-полезно. Всичко е кристално ясно, все едно надничам през прозорец. Е, Лиан, не намери каквото искаше, така ли? И аз не очаквах. Кандор беше най-лукавият хитрец сред кароните. Не би зарязал важни документи на място, където всеки може да ги открие.

Разочарован, а и объркан от прехвърлянето през портала, Лиан взе храна, вода и наметало и се качи под купата да проспи остатъка от нощта.

 

 

Преди зазоряване беше студено. Хапещ ветрец разлюляваше папратите, поникнали в стените на кулата. Малиен я чакаше в края на моста, държеше торба. Безмълвно показа на Каран какво има вътре: шест плоски клина от стомана с халки в края, кука като мъничка котва, късо и дълго въже, чук и брезентов пояс с примки за чука и клиновете. Каран ги сложи по местата им и върза по-дългото въже за куката. Малиен й помогна да се омотае с по-късото въже като с хамут, а свободния му край можеше да прокарва през халките на клиновете.

Малиен я помириса.

— Направо вониш на зелен лимон!

— Сложих си съвсем мъничко — самодоволно каза Каран. Взря се в тънкото въже. — Сигурна ли си?…

— Няма да се скъса — спокойно я увери Малиен. — Няма и да се разръфа дори на най-острите ръбове.

— А как да нося куката?

Малиен й подаде малка платнена раница.

— Вътре има манерка с вода и малко сушени кайсии.

— Защо не те помолих и за скоби, с които да прикрепим въжето към халките… Жалко! Ще се наложи да го връзвам всеки път.

Малиен извади и две малки карабинки с пружини. Каран върза едната в средата на обезопасителното въже, другата в края му.

— И тях ли направи снощи?

— Не, разбира се — носехме си ги! А ти се старай да забиваш клиновете правилно, иначе при падане може да се изскубнат.

— То се знае!

Малиен й връчи и чифт ботуши с поизтъркани отпред подметки. Коравите им токове бяха подходящи за катерене.

— Ботушите ти! Благодаря. — Каран ги обу. — Доста удобни са ми.

— Ботушите са си мои и искам да ми ги върнеш веднага щом всичко приключи.

Малиен я изгледа строго, а Каран сведе глава, но не можа да прикрие усмивката си.

— Оо, тежичка е тази раница…

— Ако намекваш, че трябва и да се кача вместо тебе, не си познала.

Каран прихна и се обърна към стената.

— Стой, редно е да зачетем традицията! — спря я Малиен и подложи длани, за да стъпи на тях.

Каран отскочи върху парапета на моста и се оттласна към първата пукнатина. Със следващото движение подметките на ботушите й вече бяха над главата на Малиен. Бързо преодоля и металната козирка, в която още предишния ден бе открила процеп.

— Дотук нищо трудно — подвикна отгоре.

Малиен й помаха с ръка и се отдалечи.

Каран изкатери с лекота първата третина от кулата — имаше къде да се хване и да стъпи, заради навивките на спиралата не се качваше отвесно, а под наклон.

В тази част само три пъти заби клинове. Закачаше карабинката на обезопасителното въже, проверяваше здраво ли е забит клинът и стъпваше нагоре. Но когато се наведе втория път да избие клина с чука, за да си го прибере, прекали със силата, парчето стомана отлетя и се пързулна надолу между две навивки.

— Останаха пет — промърмори Каран, ядосана на нехайството си.

 

 

Каран не се мяркаше никъде. Шанд си знаеше, че нищо няма да я възпре задълго. Излезе навън и зърна Малиен облегната на дърво при източните стъпала. Взираше се нагоре в кулата и върховете зад нея. Личеше, че не е спала през нощта. На няколко крачки от нея бе застанала Селиал. Малиен погледна още веднъж кулата и тръгна нанякъде. Явно искаше да бъде сама.

— Този портал е гибел за нас — обърна се Селиал към Шанд. — Тенсор ни набута в тази безизходица, а ние му се покорихме като мишлета пред змия. Ето го края на аакимите от Шазмак. И то къде — далеч от всичко, което ни е скъпо.

— Има и други градове на аакимите, по-многолюдни, отколкото някога е бил Шазмак.

— Трудно ми е да нарека жителите им аакими, толкова се промениха и западнаха. Не запазиха старите обичаи. Сантенар изсмука от тях жизнеността и благородството.

— Но нали и на Аакан имате многобройно население?

— Може би, макар че никога не сме били плодовита раса, а след нашествието на кароните… Пък и преди хилядолетия много от нас са дошли на Сантенар. Прекалено много. Сега не знаем нищо за Аакан. Той не е част от живота ни. Кароните ни погубиха.

Кимна му сковано и влезе в крепостта.

След малко Малиен се върна при дървото. Шанд позяпа околността. Нямаше големи промени след последното му идване тук преди повече от век, само гората се бе разраснала. Вдигна поглед и към усуканите спирали на кулата, видя нещо бяло, взря се и различи бледо лице. Не се изненада, но като гледаше Каран вкопчена в стената на такава височина, му призля от страх.

Чу се тракане, парче метал отскочи и прелетя над главите им. Шанд се извърна към втрещеното лице на Малиен. Но нищо друго не се случи. От кулата не политна надолу смалено от разстоянието тяло. Той отиде да вдигне плоския клин, дълъг колкото ръката му от китката до лакътя.

— Чудесна изработка — подаде го на Малиен.

— Цяла нощ ги правих.

Шанд напрегна очите си. Каран се бе скрила от погледа му зад извивките, но той продължи да се взира, улисан в мислите си. По едно време усети, че Малиен я няма.

Когато се върна в крепостта, завари Мендарк да помага на новите си временни съюзници в опитите с устройство, което може би щеше да събори стоманената врата. Шанд тайничко се подсмихваше, докато ги наблюдаваше.

— Ела да помагаш и ти! — сгълча го Мендарк. — Разбираш нещичко от подобни машини.

У Шанд неволно се събуди любопитството. Провери работата им толкова усърдно, сякаш лично щеше да борави с устройството. Поклати глава и отиде в кухнята да си свари чай. Знаеше, че и този път няма да успеят.

Мендарк се загледа подире му с гняв и недоумение.

— Ама че изкуфял дъртак…

 

 

От часове Лиан си седеше под купола, а светилото пълзеше в небето. Из Сухото море вилнееха първите прашни бури за сезона, вдигаха пушилката нависоко, където западният вятър я подхващаше и я поръсваше чак над Джеперанд и околните безплодни земи.

По върховете на Катаза оставаха съвсем малко петна сняг. Кратката пролет препускаше към дългото изгарящо лято. Отегченият Лиан надникна надолу, макар и слисан от дързостта си, за да разгледа стените на кулата, в която бе затворен. В пукнатините зеленееше мъх, по южната страна имаше и лишеи.

Движение малко над първия пръстен от лазурит прикова вниманието му. Взираше се с желанието да види що за птица или гризач се е приютила в жилавото снопче папрат. И когато проумя, че онова долу не е животно, дъхът му спря. Вкопчената в процепа ръка издърпа нагоре тялото, появи се и бледо лице сред облак червена коса. Тук-там се налагаше Каран да забие клин и да закачи въжето си за него.

Прилоша му, но не можеше да откъсне поглед от нея. Оставаше й да катери много, а тя напредваше бавно и видимо се уморяваше. Няколко пъти се подхлъзна, пропадаше около един разтег и спираше с невероятна ловкост. Той знаеше за уменията й, но недоумяваше как дори тя би се изкачила по тази кула?

 

 

Каран разбираше, че силите й ще привършат твърде скоро. Преди година щеше да преодолее три пъти по-голяма височина, без да се изтощи толкова. Но най-сетне заби последния клин в лъскавия лазурит, изтегли се нагоре и стъпи върху тесния корниз по средата на кулата. Можеше дори да седне на него. Все пак се предпази със забит клин, закачи въжето и провеси крака през ръба. Какво блаженство! Разтърка прасците и кръста си, отпи от манерката и сдъвка сушена кайсия. Не помнеше да е вкусвала такава сладост.

Зарадва се, щом премери на око височината, с която се справи досега. „Не поглеждай нагоре. Почини си, отпусни се, възстанови силите си…“ Разбира се, веднага вдигна глава. Още толкова… А спиралата беше по-стръмна нагоре. Немислимо!

Тя пропъди съмненията, пак пи вода и се изправи. Прасците я заболяха съвсем скоро, коленете й омекнаха, два пъти чупената китка смъдеше. „Няма да мисля! Няма да мисля!“ — внушаваше си, докато ядосано забиваше клин. Цялата плочка се натроши и заедно с клина се понесе по дъга към земята.

„Сега са четири! Ама че си глупачка. Изгубените непременно ще ти потрябват.“

За да не мисли за премеждието, в което се впусна, тя си припомняше други затруднения, от които се измъкна, особено бягството през канализацията на Физ Горго с откраднатото Огледало.

Откри, че така й олеква. Когато прехвърляше в ума си спомените как се бореше със заклещения шлюз, а мръсната вода се издигаше над главата й, вече бе изминала три четвърти от разстоянието до върха. И тогава зърна лицето, наведено към нея от пролука под купола. Не беше Тенсор, а още по-зле — Лиан!

„Ох, махни се оттам! Как да пропълзя до края, като си се опулил така?“ Мразеше някой да я вижда, когато е заета с трудна работа.

Умората я притисна и сякаш виждаше отстрани всяко вкопчване на пръстите си, всеки клин, всяко сътресение на кулата. И грешките зачестиха. Доближаваше се до пълното изчерпване на силите. Какво да хвърли? Може би ако изпие водата, щеше да й е по-леко. Изгълта я, изяде още една кайсия, върза куката на гърба си и пусна раницата по извивката.

Пълзеше нагоре все по-бавно. Сега различаваше добре лицето на Лиан. „Горкият! Няма да го преживее, ако падна.“ И щом си каза, че очаква падането си, потресът я накара да се опомни, А с всеки разтег виждаше, че тази козирка е далеч по-трудно препятствие, отколкото изглеждаше от земята. „Е, нали си имам куката. Не е същото като без нея.“ Нямаше лесно място. Над нея беше тясната златна ивица, след това полиран лазурит, широк около три разтега, и пак злато. До тесните прозорци без стъкла, където трябваше да закачи куката, оставаха поне седем разтега. Дали би успяла да метне куката? Налагаше се да отпусне тяло назад, увиснала на клиновете, за да не й попречи козирката, щеше да е трудно да уцели перваза на прозореца, смален от разстоянието. Дали Лиан би могъл да я хване и закрепи?

Направи възли на въжето, за да улесни изкачването, провери пак здраво ли държат клиновете. Хлабаво навитото въже увисна от лявата й ръка. Омота края му три пъти около дланта си, защото можеше и да не улучи. Стисна с пръстите на лявата ръка единия клин, замахна, хвърли куката и тутакси се хвана с дясната ръка, за да пусне с лявата въжето.

Куката удари стената под перваза. Не бе преценила вярно разстоянието. Впи пръсти в клиновете и се напрегна. Падащата кука се удари в козирката, прелетя край главата й и продължи надолу с плашещо ускорение. Изопна въжето с такава сила, че едва не извади ръката й от рамото. Каран извика.

— Ей… добре ли си?

— Да! — озъби се тя.

Стискаше зъби, докато стихне болката. Издърпа куката. Събра сили за второ хвърляне, но този път омота края на въжето около клин. Метна колкото се може по-нависоко и ръката й трепна неспокойно. Куката мина над прозореца и въжето се омота около стърчащ прът, където сигурно бе имало флаг някога.

Двамата с Лиан се спогледаха.

— Ще пропълзя отвън да я хвана — изгъгна той.

— Защо ли направо не скочиш — промърмори тя под носа си.

Капризната дарба избра този миг така да свие сърцето й от страх, че тя извика:

— Не! Прътът няма да те издържи!

Дръпна яростно въжето, проскърца изгнил метал, прътът се прекърши и полетя като копие към нея. Каран се долепи до стената. Парчето я подмина, повлякло въжето.

То се опъна със звън, изтръгна клина от пукнатината заедно с карабинката и обезопасителното въже. Краката на Каран отскочиха от двата опорни клина, тежестта на пръта я смъкваше надолу. Възлите на хамута приплъзнаха и сякаш две примки се стегнаха около ребрата й. Но вторият клин издържа.

Помъчи се да освободи карабинката от халката на изтръгнатия клин, но й пречеше люлеещият се тежък прът. Пресегна се и започна да реже въжето на куката. Както Малиен й бе обещала, оказа се много здраво.

Накрая желязото падна с дрънчене, рикошира надалеч от стената, повлякло премятащата се кука. Каран видя как се стовари насред единия мост. Звукът от ехтящия удар като че достигна много бавно ушите й. Скоро долу се събра групичка сочещи, крещящи хора.

И Лиан пищеше отгоре:

— Каран, какво става с тебе? Кажи нещо!

Не можеше да се занимава и с него. Плувнала в пот, тя копнееше само да легне, да се свие на кълбо и да дръпне завивка над главата си като нещастно дете.

Точеха се минута след минута, а Лиан все врещеше.

— Добре съм си! — ревна му тя, за да млъкне.

Само че никак не беше добре. Гърдите я боляха, главата я цепеше, на слепоочието й се издуваше цицина, макар да не помнеше как се е ударила. Издърпа се нагоре и отметна глава, за да вижда Лиан.

— Целият беше прояден от ръжда — викна й той. — Ако не ми бе казала да не стъпвам върху него…

— Затваряй си устата! — изръмжа Каран.

— Как ще стигнеш дотук?

— Не знам. Остави ме на мира!

Пак се загледа нагоре. Няколко разтега под пролуките в стената имаше малка издатина. Успееше ли да пропълзи дотам, щеше да е в безопасност. Но щом се вторачи в ивицата лазурит, пак я обзе паника. Тази беше много по-равна от долната. И по такива скали се бе катерила, но не с изцедена докрай енергия.

Извади един от долните клинове и го заби по-нависоко под козирката. Закачи се за него, изби с чука следващия и опита да се изтегли с неимоверно усилие. „Мога!“ — втълпяваше си, но увереността я нямаше. Откачи от карабинката клина, който се бе изтръгнал, посегна към ръба на козирката и се напъна да го забие между златото и лазурита. Удари страшно палеца си с чука, клинът изсвистя надолу. Каран занарежда ругатни, макар че те не облекчаваха болката, нито пък й върнаха клина.

Чак след половин час преодоля тясната козирка и увисна на трите си клина. Чупената й китка беше почти безполезна. Струваше й се, че поясът и чукът всеки миг ще я смъкнат надолу. Опря буза в гладкия камък и изви глава да погледне Лиан.

Поне веднъж той като че долови в какво състояние е изпаднала.

— Чакай! — отекна вопълът му и той се дръпна от прозореца.

Каран се огледа, рече си, че трябва да забие клин в цепнатината малко над главата си, но се отказа. „Добре де, ще чакам колкото искаш. Просто ще си вися тук. Толкова е спокойно…“

Тя затвори очи.