Йън Ървайн
Кулата върху разлома (32)

32. Към Фаранда

— Сега ще ви изслушам — промълви Надирил, когато паниците бяха отнесени и сменени с нови. — Не пропускайте нищо в разказа си, а аз ще добавя каквото знам. После, Мендарк, ще ми зададеш въпросите си, ако все още искаш.

Мендарк и Талия споделиха всичко, което знаеха. Лилис слушаше напрегнато, без да се обажда. Лицето й бе огряно от сияещата й усмивка, но честичко се навъсваше и стискаше зъби. Талия предположи, че я спохожда гаден спомен от живота на улиците.

С падането на мрака усетиха и хлад. Прислужникът донесе наметало и за Надирил, и за всекиго от гостите му, но Мендарк остави своето на облегалката.

— Лоша работа — промърмори Надирил накрая. — Значи само ти, аз и старият Уистан сме предани на поставената цел, а аз съм безполезна развалина.

— Не е лъжа! — отсече Мендарк.

Библиотекарят не се засегна.

— Ще се опиташ ли да създадеш наново Съвета?

— Орстанд е незаменима. Дори и Хения… макар да е коварна зейнка!

— Имаш Талия — напомни Надирил.

Жената като че понечи да възрази.

— Твърде млада е — изпревари я Мендарк и Лилис се начумери.

— И ти бил млад като нея, когато си влязъл в състава на Съвета.

Сълзящите на очи на Надирил се взряха в Талия, като безмълвно задаваха въпрос. Тя леко изви вежди, но старецът пак се обърна към Мендарк.

„Не искам да ме товарят с това — мярна се в ума й. — Когато всичко приключи, прибирам се у дома и не вярвам да дойда отново.“

Талия въздъхва шумно.

— Други времена бяха — не отстъпваше Мендарк.

— Ти знаеш най-добре — невинно му се усмихна библиотекарят.

— Стига с това ехидство и лукави подмятания — подразни се Мендарк. — А ти къде беше, когато се нуждаех от тебе през последните години?

— Ей тук си бях — със същата неприветливост се сопна Надирил — и чаках да ме потърсиш.

— Не си участвал в среща на Съвета от цяло десетилетие.

— Съветът не се занимаваше с нищо друго, освен с приказки. А аз бях необходим в Библиотеката, за да имам отговор на твоите въпроси, когато най-после благоволиш да ги зададеш. Да пътувам два месеца, за да изслушам поученията ти какъв е моят дълг? Въпреки всичките си недостатъци Тилан е бил прав! И възходът на Игър, и падението на Туркад тежат на твоята съвест.

— Та аз бях Магистър, а не Губернатор! — озъби се Мендарк.

— Ха! Онази жена беше твоя покорна слугиня… както и цялото Събрание. Не си затваряй очите за истината — ти си алчен, себичен, покварен старец и вече не ти стига храброст да си вършиш работата.

Мендарк се разтресе от ярост. Изправи се и размаха юмрук.

— Проклет изкуфял глупак, погледни се само как трепериш от безсилие. Защо ли не те…

Лилис посърваше с всяка тяхна дума и накрая се разплака.

— Престанете! — изхленчи и стисна клепачи.

— Да, престанете веднага — тихо добави Талия. — Ако можехте да се видите отстрани — лика-прилика сте си.

— Съжалявам, Лилис — каза Надирил. — Не се стряскай, дете, с него си имаме отдавнашна вражда. Е, Мендарк, какво щеше да ме питаш?

Мендарк се овладя.

— Какво знаеш за Огледалото на Аакан и скритите в него сили? Запазени ли са в Огледалото някакви тайни? И най-важното — за какво е нужно то на Тенсор?

Библиотекарят помълча, за да обмисли отговорите си.

— Откакто възникна този проблем — започва накрая, — отделих малко време да поровя в архивите. Досега срещнах сведения за Огледалото само три пъти, и то преразказани по думите на други. Може би ще открием още факти, но търсенето им ще отнеме време, а и ще бъде скъпо. Но ти винаги си разполагал със злато…

— Донесох достатъчно, за да платя възмутително високите ви такси. Казвай с какво разполагате тук — свадливо настоя Мендарк.

— И друго ме безпокои не по-малко от Тенсор — привидно се отплесна библиотекарят. — Онези гашади! Защо превзеха Шазмак и какви са плановете им? Ще се върнем и на този въпрос. Ето отговора, който искаш: в основните Предания почти не се споменава за Огледалото, защото отначало са го смятали за незначителна вещ. Умовете на книжниците са били заети с други чудеса. А след като Ялкара го е променила, който знаел тайната, не я споделял. Въпреки това си струва да обърнем внимание, че за него е писано толкова малко. Да, струва си.

Първият текст е в древна книга на аакимите със заглавие „Нажак тел Мардукс“. Говори се, че я е написал Питлис преди гибелта си, но според мен е съставена след неговата смърт. В книгата е разказана прастарата история на аакимите, когато Огледалото им е принадлежало, но тя се смята за изгубена. Никога не съм я виждал.

— Лиан е прочел тази книга в Шазмак! — възбудено избълва Мендарк. — Идиотът обаче я оставил там.

— Значи непременно трябва да дойде при нас, когато бъде намерен. Нищо чудно при превземането на Шазмак да е била унищожена и вече е задължително той да си я припомни, за да бъде записана отново. Второто споменаване е в „Сборникът на Ялкара“… бихме могли да кажем, че е съдържал нейните Предания. Ако изобщо съществува, този „Сборник“ щеше несъмнено да е най-ценният ни източник, защото Ялкара най-майсторски се е възползвала от Огледалото. Била е противоречива личност, най-озадачаващата фигура в Древността.

Мендарк не каза нищо. Мислеше напрегнато.

— И третото споменаване е доста мъгляво — в документ, озаглавен „Тайните на Архиваря“. За Архиваря ни е известно само — изви глава Надирил към Лилис, — че е описал борбата между Ялкара и Фейеламор, преди Ялкара да избяга от Сантенар. А аз разполагам само с неточна и непълна версия на документа. Ако желаеш, Мендарк, прочети я. Но в нея няма нищо за другите случки, които уж би трябвало да съдържа — думите на Ялкара преди да изчезне от нашия свят и как е постъпено с Огледалото след това. Дори не знаем нищо за този Архивар освен и името му — Гилиас. Това име обаче често се е срещало в древността. В Преданията можете да прочетете за неколцина мъже на име Гилиас.

— Нека все пак видя този неточно преписан откъс — реши Мендарк. — А Лиан ще ме осведоми какво е научил от „Нажак тел Мардукс“, ако успеем да го открием.

— Щом я е прочел, може да я запише. Заръчайте му да го направи незабавно. Очаквам с нетърпение да видя този текст.

— Боя се, че дотогава ще си се споминал — поклати глава Мендарк.

Талия трепна, а Надирил впери в противника си ясен студен поглед.

— Дори ясновидец не може да предскаже собствения си край, камо ли пък аз. Но толкова пъти са ми предричали скорошна смърт, че смея да предположа друго — аз още ще си върша работата, когато от тебе остане само прах.

Мендарк сгуши глава, сякаш по гърба му пропълзя лигава жаба. Талия реши да отклони разговора в по-безобидна посока.

— Ами този „Сборник на Ялкара“? Къде може да бъде намерен? Известно ли е още нещо за него?

— В Преданията има само слухове за „Сборника“. Никой не го е съзирал. Дори не е ясно дали е една книга или цяла библиотека. Не се знае и на какъв език може да е написан. И с какви писмена. Но ако решиш да търсиш, иди в Уан Баре, където е древната й твърдина Хависард. Никой досега не е успял да проникне вътре. Лилис, извини ме за малко, но с Мендарк имаме да обсъдим наши си дела.

Талия се отдалечи с момичето към парапета около покрива. Двете си сочеха светлините на града и звездите.

— Ти май ще си тръгнеш скоро — подсмръкна Лилис.

— Така ми се струва.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Талия я прегърна. — Но аз пак ще дойда.

 

 

— Какво друго искаш от мен? — попита Надирил. — Има много причини да си тук.

— Другото… — Мендарк подръпна нервно брадичката си. — Не знам дали изобщо има някакъв смисъл.

— Питаш се за неяснотите около Възбраната ли?

— Ти пък как се досети?

— Драги ми Мендарк, Преданията са част от задълженията ми. Само седмица след сказанието на Лиан научих какво е станало.

— Може ли да се е натъкнал на нещо важно? Дали някой е влязъл незабелязано в кулата?

Надирил се почеса по темето, осеяно с тъмни старчески петънца.

— И аз съм си блъскал главата над това през годините. Не намерих убедителни доказателства. Предпочитам да видя материалите, по които Лиан се е подготвил, само че Уистан ги е заключил и не могат да бъдат извадени до смъртта му.

— Ама че тъп мръсник! — избухна Мендарк. — Изкушавам се да ускоря това радостно събитие… — Срещна хладния поглед на Надирил и добави: — Но няма да го направя.

— А какви са твоите планове?

— Да издиря Тенсор и Огледалото.

— И после? Ще ти стигнат ли сили за развръзката?

— Не знам. Вече съм стар и отпаднал.

— Ако ти загубиш сили, кой ще продължи вместо тебе?

— Надявах се да е Талия. Толкова е способна…

— Но не й достига алчност ли?

— Вярно. Не иска всичко на света като мен и предшественицата ми Рула. О, тази Рула! Не е имало по-велик Магистър. И какво от това… Талия пък не е достатъчно загрубяла. Прекалено е загрижена за хората, а според мен това са два гибелни недостатъка за Магистъра.

— Аз не мисля така, но какво ли знам за тегобите на твоя пост?

 

 

Минаваха седмици. Мендарк не излизаше от недрата на Библиотеката, ровеше в прастари карти и документи. Ставаше все по-сприхав, защото не намираше нищо полезно.

За да го отбягва, Талия се разхождаше из Зайл, заприказваше търговци и съдържатели. Всички клюкарстваха с удоволствие. Войната бушуваше далеч от тях, пък и градът бе покоряван неведнъж. Тукашните хора се отличаваха с кротък нрав и издръжливост.

Свикна да излиза сама всеки ден в ранното утро. Лилис толкова се увлече в новото си призвание, че не намираше време за нищо друго.

С изгрева седна на скамейка пред любимата си гостилничка. Веднага излезе собственичката — белокоса, но не възрастна стройна жена с високи скули и красиво закръглено лице.

— Днес дойдохте още по-рано, мал — обърна се тя към Талия е почтителната дума за учен човек от чужди страни. — Какво да ви поднеса?

Скоро жената се върна с поръчаните дебели палачинки, поръсени с бахар и мускатово орехче, каничка черен сладък сироп и голяма купа гореща ванилена отвара.

— Това ще ви сгрее кръвта в хладното утро — обеща съдържателката.

Талия отпи от парещата течност. Поля със сироп палачинките и започна да ги поглъща настървено.

— Няма ли други клиенти засега? Какво става в Зайл?

Жената сви рамене.

— Войната е далеч, но пречи. А и сушата… задържа се трийсетина години. Нищо не расте. Впрочем западните области затъват от хилядолетие, засенчени от Туркад и други неприятни места. Някой ден пясъкът ще затрупа древния Зайл. Дори Голямата библиотека ще опустее.

— Тъжен ще е този ден.

— Ето какво ни остана от древната слава.

— Голямата библиотека още е гордостта на цял Сантенар — опита се да я утеши Талия.

— Дори да е тъй, Сантенар не си прави труда да я поддържа. Краят на Зайл е тъй сигурен, както и че Сухото море е пустиня. Не знаете ли онова присмехулно предсказание: „Чак когато прибоят на Перионско море загърми отново по прекрасните брегове на Катаза, Зайл ще се въздигне.“

— Катаза ли? Не беше ли голям остров насред морето?

— Ами да, само че сега е насред пустинята.

Нова мисъл порази Талия. Вилицата й застина във въздуха. Побърза да я остави, допи си чашата и извади монета от кесията си.

— Не ви ли харесаха палачинките? — посърна съдържателката.

— Превъзходни са, обаче се сетих за неотложна работа. Трябва да бързам, но ви благодаря от сърце.

Намери Надирил в подземните хранилища. Пак седеше на табуретката си, а до него Лилис драскаше с тебешир по дъсчица — преписваше текст от книга. Той провери как се е справила и сви вежди. Момичето веднага изтри редовете и започна отначало. Под очите й имаше тъмни кръгове, но изглеждаше неописуемо щастлива.

Надирил като че прочете мислите на Талия.

— Не съм имал такава ученичка досега. Не иска дори да спи. Лилис, почети малко на Талия, за да се убеди как напредваш.

Сияещата Лилис прочете скучния протокол от заседание на местната управа, без да се запъне.

— Чу ли? — гордо натърти Надирил, сякаш момичето му беше родна дъщеря. — Някой ден ученичката ще надмине наставника си. — И той изглеждаше подмладен с двадесет години. — Продължавай да пишеш, в това тепърва ще се усъвършенстваш.

— Убедена съм, че при следващата ни среща ти ще си майсторка сред писарите — усмихна се Талия.

— Заминаваш ли?

Усърдната ученичка отново се превърна в нажалено дете.

— Да, така се оказва, но не се бой, ще се върнем.

— Какво си дошла да ме попиташ? — намеси се Надирил.

— Кажи ми всичко, което знаеш за Катаза.

— Историята или настоящето? Аха, настоящето ще да е… Знам твърде малко. От време на време някой се опитва да прекоси Сухото море, но там няма нищо ценно, заради което да си заслужава хората да рискуват. Повечето загиват. Но някои оцеляват и записват преживелиците си. Имам копия от няколко такива пътеписа през последните столетия. Доколкото си спомням, в два от тях се споменава Катаза, но само един от авторите се е изкатерил по планината. Хайде да проверим в каталозите. Ела и ти, Лилис, ще научиш още важни неща.

В този момент и Мендарк надникна в стаята.

— А, ти ли си… — подхвърли Надирил. — Талия май клони към мнението, че трябва да отидете в Катаза.

В прашните архиви се намериха три описания на походи през Сухото море. Единият обаче представляваше избледняла и окъсана карта с бележки до знаците, където е имало бивак. Бяха отбелязани и Катаза, и други планини, но маршрутът не ги доближаваше. Вторият беше оръфан бележник с двайсетина хлабаво подвързани страници… и прекрасно съставена карта. Третият — къс свитък от зле обработена кожа. Почти нищо не можеше да се прочете.

— Ето — посочи Надирил. — Катаза е спомената, описано е и мястото в подножието, където са намерили извор. Видели са и сняг по върховете. Това е записано най-изчерпателно, както можеше да се очаква — взе той бележника и го подаде на Мендарк.

— Този почерк ми напомня нещо — учуди се Мендарк, — но не се сещам…

— Писано е от стар твой приятел — не скри усмивката си библиотекарят. Мендарк само го зяпна. — Шанд. Остави в Библиотеката много сандъци с книжа, преди да се усамоти в Тулин.

— Шанд! Я да видим какво ще научим от него.

— Ще научиш много. Има бележки за всеки ден от похода, за всеки бивак, има карта, както и няколко страници, посветени на Катаза.

— Катаза… Кой би помислил? А известно ли е Тенсор да е чел този дневник?

— Не знам — отвърна Надирил. — Идвал е многократно в Библиотеката, тършувал е където пожелае. Несъмнено има нещичко и в други библиотеки. Нищо чудно и той да е бил в Катаза преди време.

— Да, мога да предположа защо би предпочел да се скрие там — несравнимо убежище за оногова, който търси уединение и му е нужно време да обмисли делата си. Но искам нещо по-убедително, за да предприема това пътуване.

Още на следващия ден Мендарк получи такава вест по скийт, пратен от един негов посредник. Научи, че отряд едри хора, предвождани от Тенсор, са останали три дни в Сифтах, а после са били превозени до брега на Фаранда. Между тях имало и младеж със среден ръст, вероятно Лиан.

— Фаранда! — Настроението му се оправи изведнъж. — А новината е отпреди седмици. Талия, тръгни незабавно към Фраман, намери Пендер и се подгответе за отплаване към Тикадел във Фошорн. Там ще разпитаме за тях и ще продължим на север към Флуд. Аз ще препиша тези документи и ще те последвам утре. Надирил, ако научиш още нещо, прати съобщение за мен във Флуд.

Той назова името на своя човек там.

— Чудесно! — ухили се библиотекарят до ушите.

Очевидно се радваше, че ще се отърве от Мендарк. А Лилис се натъжи.

— Не очаквах да тръгнеш толкова скоро… — каза на Талия, която я прегърна.

— И аз, но колкото по-бързо отпътуваме, толкова по-скоро ще се завърнем.

— Правилно — одобри Надирил. — Чуй ме, Лилис — Талия ще търси твоя приятел Лиан. Разкажи ни пак за баща си, за да се опитаме да намерим и него.

Момичето описа най-подробно баща си, какъвто го помнеше.

— Ами отвлеклите го хора? — попита Надирил.

— Те бяха гнусни, грозни и подли! — извика момичето.

— Описание, което подхожда на половината ми познати — заядливо вметна Мендарк.

— И на тебе — уточни библиотекарят. — Лилис, кажи ни още нещо, иначе как ще познаем къде да търсим?

— Ами корабът? — сети се Талия. — Нали са го замъкнали на кораб, който отплавал.

Лилис зажумя от напрежение.

— Малко приличаше на „Хлапето“. Бърз кораб. Помня, че беше с червени платна.

— Не видя ли името?

— Тогава не можех да чета. Но… — Момичето се оживи. — После чух някои хора да го казват. Някакво жестоко име — „Кинжал“, „Кама“ или нещо подобно.

— Постарай се де — укори я с досада Мендарк. — Талия, време е да потеглиш.

— Мендарк, тогава тя е била само на пет години.

— Ако си спомниш точното име — каза Надирил, — корабът може да бъде проследен по митническите архиви, макар че ще са нужни големи подкупи.

— Имам малко пари.

Лилис извади кесията си.

— Прибери я, дете! — заповяда й Талия. — А преди да тръгна, трябва да ти дам нещо. Всеки от участниците в Събора, които ти спаси, ти се отплати. Вземи. Това ще ти помогне в търсенето. — Жената й даде голяма тежка кесия. — Сега е време да се сбогуваме. Ще разпитвам във всяко пристанище, където отида.

Прегърнаха се отново, Талия стисна ръката на Надирил и излезе припряно.

 

 

Мендарк и Талия почакаха няколко дни във Фраман, защото Пендер бе отплавал нанякъде със стока. Когато се върна, видяха, че корабът е пребоядисан, всеки бронзов детайл лъщи, а палубата е изтъркана до присъщия блясък на гладката кремава дървесина. Още два дни събираха припаси, а Мендарк не го свърташе и отправяше прикрити заплахи срещу шляещи се капитани. Пендер не го слушаше — мръщеше се, че няма да види скоро малката си приятелка Лилис.

Щом отплаваха, понесе ги благоприятен вятър и изминаха сто и двадесетте левги до Фаранда за броени дни. В Тикадел не научиха новини. Пак обсъдиха какво да правят. Мендарк познаваше северните земи.

— Има един рид като рог, който се забива навътре в Сухото море и е насочен към Катаза. Ако тръгнем натам, ще съкратим много прехода по соленото дъно.

Пак отплаваха на север и накрая пуснаха котва в залив с формата на яйце, в чиято закръглена част бе разположен големият град Флуд. Земите северно и южно от него бяха пустош, но градът се намираше в долина, оросявана от речни разливи при топенето на снеговете в далечните планини.

— И сега какво? — попита Пендер.

— Най-добре е и той да знае — реши Талия.

— Тогава да влезем в каютата. Осейон, пази отвън да не ни подслуша някой. — Щом затвориха вратата, Мендарк обясни: — Тръгваме през Сухото море към Катаза.

— Катаза, а? Я вземи да прехвърлиш на мен собствеността върху „Хлапето“, защото няма да се върнете.

Не личеше Пендер да се шегува.

— Ще се върнем в края на лятото, ако нещо не ни се случи. И тогава пак ще имаме нужда от кораб. Ти къде ще бъдеш?

— Ами тук, стига да ме наемеш за пет месеца и половина.

Мендарк прихна насмешливо.

— Иначе — проточи Пендер — ще плавам край бреговете на Фаранда с каквито пътници и стоки намеря, може и да отскоча чак до Крандор на изток.

— Дори да потеглим право към Катаза и да се върнем веднага — започна да изчислява Мендарк, — ще се бавим не по-малко от три месеца и половина. Прави каквото искаш до месеца гуфинс, но после се върни тук. Ще ти платя престоя за два месеца.

Стиснаха си ръцете.

На другия ден отидоха при началника на пристанището. Там Пендер плати на Мендарк за „Хлапето“, платната и оборудването, купени от Талия. С ожесточени пазарлъци си извоюва голяма отстъпка заради загубата на „Танцуващата гъска“. Въпреки това върна на Мендарк до последния тел всичко, което вече бе получил от него.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив — сподели Пендер с Талия по пътя към кораба. — Сбъдват се мечтите на живота ми, но…

— Но сега остана без пукнат грайнт и нямаш капитал, да не споменавам пък парите за черни дни и злополуки.

— Откъде знаеш?

— Умея да броя.

— И екипажът си иска заплатите — навъси се дебелакът. — Ех, да му се не види! Пак ще се напъхам в лапите на алчните лихвари, а се бях зарекъл да не повтарям грешката.

— Правя ти друго предложение — успокои го тя. — Дано склониш да го обмислиш. И аз имам малко спестявания, а само ще ми тежат по пътя до Катаза и обратно. Ще ме приемеш ли като съдружничка?

Пендер извика от радост и я разцелува по двете бузи. Отидоха при нотариус, подписаха договора и се върнаха при началника на пристанището. Допълниха документите на кораба и с нейното име като собственичка. Стиснаха си ръцете и срещу двеста златни тела Талия придоби една пета от „Хлапето“.

Ден по-късно Мендарк без разтакаване се прости с Пендер и моряците. Той, Талия и Осейон потеглиха на коне с водач.

 

 

След малко повече от шест седмици прекосиха планините и платата на Фаранда, водачът тръгна обратно с конете, а те се разположиха за отдих на дъното на Сухото море. Маршрутът, избран от Мендарк, им даваше огромно улеснение — тук в някогашното море се стичаше най-пълноводната река от централна Фаранда. Придошла от топенето на снеговете, тя криволичеше из солената равнина много левги навътре, преди да завърши с поредица от продълговати езера. И водата беше прясна, защото реката бе настлала коритото си с наноси, край нея благоденстваха дървета и храсти.

В плитките езера рибата изобилстваше, наоколо се намираше и дивеч. Настаниха се до водата, наловиха си риба, напълниха меховете и се подготвиха за нощния преход. До Катаза им оставаха над шестдесет левги, тримата обаче бяха здрави, пълни със сили и сити.

— Опитвам се да предусетя какво ще заварим в Катаза — промълви Талия.

— Несъмнено няма да отгатнеш — отвърна Мендарк. — Дано Тенсор е там, иначе ще бием дълъг и труден път за нищо. А на връщане ще ни бъде още по-тежко, каквото и да постигнем в Катаза.

— И какво, ако намерим Тенсор? Дали не е за предпочитане да се надяваме, че го няма в Катаза?

„Миналия път не можа да му се опълчиш — добави тя наум. — Защо сега да е различно?“

И Мендарк бе предъвквал същия въпрос, но не намираше отговор.

— Няма защо да гадая — каза след малко. — Колко от своите е завел там? В какво състояние на духа е, какви са намеренията му? Не знаем. Но аз трябва да съм в Катаза, преди да е използвал Огледалото.

 

 

След десет изтощителни, но спокойни прехода по застиналата лава, която толкова бе измъчила Лиан, те се добраха до стръмнините на Катаза. Преди часове зелено петно привлече вниманието им и те се насочиха към шубраците при безсолен извор, бликащ в подножието на скалния отвес. Напълниха меховете и поеха на север край острова, търсеха път нагоре.

За ден и половина попаднаха на още няколко извора, някои възсолени, а следобед забелязаха следи, водещи към процеп, който като че бе отбелязан на картата.

— Това от аакимите ли е останало? — Мендарк се взираше тревожно в оставените стъпки.

Талия се засмя.

— Едва ли. Виж размера на подметките.

— И са били само двама души — добави Осейон. — Едните следи са на мъж, тежащ приблизително колкото тебе, но с набити пети и преуморен. Тътрил се е. Другите… да не са на дете?

Следите не бяха скорошни, защото вятърът бе ги посипал е разпрашена сол.

— Не е невъзможно в Катаза още да има подивели племена — каза Талия. — Планината е голяма, горе се задържа сняг и през пролетта. Сигурно имат вода през цялата година. Може би слизат в равнината, но не знаем защо.

— Ще внимаваме. Дори да са дребни, не е задължително да са безобидни.

Изкачваха бавно склона по следите и още не можеха да изберат откъде да се покатерят по първите канари. Следите наистина навлизаха в процепа. Тримата се подвоумиха, защото слънцето залязваше.

— На картата на Шанд пътят нагоре не е отбелязан съвсем точно — оплака се Мендарк и седна да разгледа своето копие.

— Неговата пътека май е по̀ на север — посочи Талия, застанала над рамото му. — Предпочитам да продължим оттук — настоя тя, щом Мендарк се намръщи нерешително. — Ще ми олекне да се махнем по-скоро от солта. — Потърка шията си, ожулена от вкоравената яка. — Нека поне се опитаме. Първите канари не са чак толкова високи.

Процепът в базалтовия масив продължаваше нагоре, само на две места беше задръстен от свлачища. Изкачиха се като по стълба. В края му обаче се задъхваха, а и притъмняваше. Озоваха се на кръгла площадка с малък наклон, осеяна с грамадни отломъци. Над тях се издигаха скалите като черни, облепени със сол възглавници, нахвърляни една върху друга.

Тук се измъчиха, защото навсякъде имаше ями и рухнали пещери, запълнени с пръст и камъни. Избираха къде да стъпят на всяка крачка. Добраха се до скупчен камънак в сянката на дървета като разтворени чадъри.

— Свършиха ми силите — тръшна се на земята Мендарк.

— Надушвам вода — ободри го Осейон и му помогна да се изправи.

Навлязоха в хладния сумрак и се провряха между камъните. И изострените сетива на Талия доловиха влажния полъх. Осейон отмести два-три клона и се видяха струйки, падащи от плоска издатина в скалата. Мендарк си наплиска лицето и пи от шепата си.

— Сладка вода, но с привкус на желязо.

Никой от тях не мислеше за друго, освен за утоляване на жаждата с хладна вода и отдих. Дори Осейон забрави за следите. И когато Мендарк пак застана до струйките, някой скочи от близкия камък и ненадейно се стовари на гърба му. Притисна го по лице на земята. Една ръка дръпна главата му назад, друга опря острие в гърлото му. Остър връх боцна и гърба на Талия. Осейон посегна чевръсто към своя нож, но ръката му застина, когато хрипкав от солта глас предупреди:

— Да не си шавнал, че ще го заколя.