Йън Ървайн
Кулата върху разлома (28)

28. Сталактит

Идлис спря толкова рязко, че се подхлъзна.

— Светлина! — изскърца гласът му.

Жената зад него вдигна капачето на фенера и мина напред към ръба, откъдето се бе изливал водопад в древността. Гашадите не се заглеждаха в открилото им се великолепие на пещерата. Разстоянието до долу беше голямо.

— Чух как се разплиска вода — изрече Идлис. — Каран може да е оживяла. Дайте въже, по-бързо!

Събраха се на тясната площадка и се опитаха да осветят дъното с фенерите си. По обширната водна повърхност заиграха отражения. Някой закрепи и пусна въже. Идлис смъкна наметалото си, уви дланите си с парцали и се спусна припряно. Цопна във водата, изскочи и заплува в кръг, взирайки се надолу.

— Още светлина! — заповяда с вик. — Слезте!

Още няколко тела прорязаха водната повърхност.

— Намерих я! — отекна гласът на Джарк-ун.

Показа се на повърхността, хванал отпуснатото тяло на Каран.

Изнесоха я на гладка издатина като леко извита маса, сложиха я на хълбок и започнаха да сгъват ръцете и краката й, за да изплюе водата. От устата й потече розова струйка.

Идлис хвана главата й. Тилът й беше подут, под косата имаше и малък разрез, но почти не течеше кръв. Лечителят плъзна длани над всяка кост, опипа корема, заслуша се в ударите на сърцето и поднесе фенера към очите й.

— Жива е! И не е пострадала сериозно. Дишането сигурно е спряло от удара, защото в дробовете й няма вода. — Отвори устата й и погледна. — Ухапала си е езика… нищо особено. Избършете я, увийте я да се стопли и сложете вода да кипне.

Всичко това бе направено с точността на механизъм. Скоро Каран беше загърната в намотало, а гашадите стояха наоколо, взираха се в нея и чакаха да се опомни.

 

 

Каран изстена тихо и отвори очи. Тутакси стисна клепачи, опитвайки се да сподави паниката. Лежеше върху камък, подобен на жертвен олтар, а над нея стърчаха поне шестима гашади. Напрегна се, мяркаха й се видения как скача и хуква, но от тях я заболя главата.

— Няма да ни избягаш, Каран от Банадор — подхвана непознат глас като сухо шумолене на змия в кофа, пълна с бръмбари. — Подчини се по своя воля и няма да пострадаш. Господарят дори ще те възнагради. Но се вслушай и в предупреждението — ще те заставим, ако ни принудиш!

— Какво искате? — изхриптя тя.

— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Идлис.

Каран пак затвори очи. За какво ли може да им е притрябвала? Защо я преследват чак дотук?

— Сигурно ви е необходима моята дарба — прошепна тя.

— Както преди, така и сега.

— Преди ли?

— Тъкмо създадената от тебе връзка, която нашият майстор улови, ни възвърна нашата истинска същност — намеси се кльощава жена.

Потиснатите спомени се разгърнаха като взрив — отново онази страшна нощ край Нарн. Спомни си как потърси с ума си Мейгрейт и ненадейно се пренесе в измерения, които дори не би й хрумнало да си въобрази.

— Нужна съм ви, за да се свържете с Рулке!

Смразена от ужас, тя възстанови в паметта си всяка подробност. Чрез неволната помощ на Каран той даде на уелмите онова, което им е било отнето преди трийсетина поколения. Те пак бяха гашадите, които бе превърнал в свои слуги след провала на зейните.

Значи Шазмак е бил превзет и нейните приятели аакимите са измрели заради нея! „Аз съм виновна!“ — ехтеше в главата й като погребален звън. Още какво ли щеше да й се стовари в този живот?

„Никога! — зарече се тя. — Никога няма да ви помогна повторно, дори против волята си.“ Клепачите й се надигнаха, вторачи се във високия таван на пещерата. Там висеше буца от сталактити с формата на краве виме. Гашадите още се взираха втренчено в нея. Тя потръпна. Трябваше да стори всичко по силите си, за да им попречи.

Нещо меко докосна гърлото й. Очите на Каран се разшириха. Една жена, мършава дори в сравнение с Идлис, се бе навела над нея, гледаше я доста благо.

— Да започваме — промълви тя. — Ще създадеш същата връзка.

— Не мога! Дори Мейгрейт да е жива, тя е прекалено далеч. Връзката е силна само на къси разстояния.

Гашадите събраха глави и си зашушнаха, но до ушите й стигаха откъслечни думи.

— …или пък ни лъже — каза жената с кротките очи.

— Може би, Куисан — отговори Идлис, — но нали същото важи и за нашата мислена реч. Когато разменяме мисли, трябва да сме близо един до друг.

— А онази жена Мейгрейт е твърде особена — напомни някой. — Затова и във връзката нямаше нищо обикновено.

Върнаха се и Идлис заповяда:

— Свържи се със стареца.

— Не мога… Шанд напълно е лишен от дарбата на усета. Пък и аз потиснах своите способности след Нарн, вече не успявам да ги използвам, когато пожелая.

Отново ги накара да поспорят, накрая жената заповяда:

— Ребан, покажи й се.

Младеж с напълно безцветна кожа и коса и розови очи застана пред погледа на Каран.

— Сред нас Ребан е с най-силна дарба на усета — заяви Куисан. — Той ще ти помогне отново да овладееш своите способности.

Каран се взираше в очите на албиноса. Самата мисъл да се свърже мислено с него беше непоносима. Тя понечи да се надигне, но гашадите притиснаха ръцете и краката й и я вързаха. Ребан опря бледите си длани в челото на Каран и затвори очи. Тя се замята наляво-надясно, за да се отърве от допира му, но другите обездвижиха и главата й.

Вече усещаше лек натиск отвътре в черепа, сгорещяване в ушите и синусите. Бягаше от всякаква мисъл, напъваше се да предотврати зараждането на връзката. Утешаваше се, че поначало рядко успяваше да достигне нечие съзнание. А после почувства как нещо се вмъкна в ума й — предшественик на връзката. Само че беше чуждо. Тя се потресе и затвори яростно съзнанието си, натрапеният зачатък на мисъл изчезна и ръцете се отдръпнаха.

Каран погледна албиноса, който бе пребледнял още повече. По лицето му се стичаха едри капки пот.

— Силна е — промърмори той. — Ще си послужим с кръга.

Шестимата се наредиха около нея. Идлис извади няколко неща от торба, претегли ги на длан, отчупи парченца от двете по-големи и раздаде на всеки. Те напъхаха нещата в устите си, преглътнаха и се хванаха за ръце.

У Каран пак се прокрадваше безумното хихикане като възпаление, плъзнало по мозъка й.

— Махнете се! — запищя тя. — Излезте от главата ми!

Сега усещаше нетърпимо стържещо боцкане, все едно търкаха гръбнака й с телена четка. Заболя я, отначало в отделни точици, които постепенно се разливаха, мъчението се изостряше непрекъснато. Насилваше се да заглуши всичките си сетива, да се превърне в тъпа безчувствена плът както след Големия събор, но дразненето в ума постоянно й напомняше коя е.

— Връзката! — прошепна Куисан.

— Не! — кресна Каран и плю в лицето й.

„Връзката! Създай връзката! — напъха се шепотът и в главата й. — Ето, говорим ти с мисъл. Отговори ни, създай връзката.“

— Не! — задра гласът й. — Никога!

Но още докато викаше, те й натрапваха образите, предшестващи връзката, представата си за своя господар, за неговото величие и целеустременост, за терзанията му, проточили се цяло хилядолетие в Нощната пустош. „Създай връзката! Освободи господаря!“

Волята й поддаваше, съзнанието й отслабваше под натиска на шестимата, които й противостояха — така и греда се огъва под огромен товар. „Освободи го, освободи го!“

Какво да стори, за да спре това? Охотно би пропаднала отново в лудостта, ако можеше, но дори такова убежище й отказваха. Би ги поразила, както Мейгрейт отвръщаше на нетърпими посегателства, само че не владееше Тайното изкуство.

„Създай връзката! Създай връзката!“

Каран се задъхваше, началото на връзката се оформяше все по-ясно. Принуждаваха я, колкото и да се съпротивляваше. „Няма! Как да насоча силата им срещу тях? Какво да направя? Поне мислите ми не могат да доловят. Никой не чете в чуждите умове.“

Тя се гърчеше, стенеше, въртеше глава, бореше се бясно да разхлаби въжетата на китките и глезените си, за да им внуши, че е обзета от необуздана уплаха, преди да се предаде. Гашадите засилиха натиска. Изведнъж Каран замря, цялото й тяло се сгърчи, главата й се обърна вяло настрани и езикът се провеси от устата.

И в мига, когато принудата отслабна, тя я запрати обратно в съзнанията на гашадите — най-после отприщи странните си заложби, с които наложи желания сън на Лиан през нощта преди процеса срещу нея в Шазмак.

Джарк-ун изохка. Албиносът Ребан залитна, краката му се преплетоха и той рухна във водата. Двама притичаха да го извадят. Изчезна всякакъв натиск и Каран вложи целия остатък от сили в призив към Шанд. Можеше да създава връзка само с отделни хора, различни от останалите, но в крайна нужда успяваше да отправи зов към почти всекиго.

„Шанд, помогни ми!“ Отвори очи и му изпрати образите на всичко, което виждаше — пещерата с увисналите като виме сталактити, зашеметените гашади и хилядите искрящи отблясъци. После затвори ума си и се отпусна, останала без дъх.

Изглежда разтърси противниците си по-зле, отколкото бе очаквала, защото те отново образуваха кръга, но този път се опитваха да избавят Ребан от бушуващия в главата му хаос. А на Каран й прилоша както винаги след досег с дарбата. Когато Ребан се свести и го сложиха на пода да си почине, гашадите извадиха храна и напитки. Нахраниха и нея, после някои легнаха да спят, други останаха на пост. Тя не знаеше кое време е, но май минаха много часове след пленяването й. Накрая задряма, сепна се за малко, когато други гашади бдяха, и пак се унесе.

По-късно я събудиха и й дадоха каша и чай с дъх на листа. Всички се събраха да поговорят, но сега тя не чуваше нищо. После Куисан повиши глас — може би нарочно.

— Аз казвам да й дадем хрукс, за да я принудим!

— Не — възрази Идлис. — Понякога хруксът е смъртоносен за хората, камо ли пък за мелезите. А тя е толкова дребничка, че трудно бих пресметнал безопасната доза.

— Има ли значение дали ще живее, или ще умре? Аз съм готова веднага да дам живота си, ако така ще помогна на господаря да се освободи.

— О, да — съгласи се Джарк-ун, — но ако умре, не ще извлечем никаква полза от нея. А жива би могла да служи на господаря още петдесетина години. Дарбата й е скъпоценна.

— Но преди това трябва да го освободим! — натърти жената. — Иначе всички ще легнем в гробовете си с неизпълнен дълг. Значи си струва да рискуваме.

— Вярно — отстъпи Идлис. — Не бива да забравяме коя е най-важната ни цел. Развържете въжетата.

Махнаха въжетата от ръцете и краката на Каран, а Идлис я вдигна, за да прецени колко тежи. Намръщи се, съблече я и за неин срам започна да стиска с два пръста мускулите по бедрата, корема и ръцете й.

— Какво правиш?! — вбеси се тя, защото той имаше изражението на касапин, който си прави сметката колко месо ще смъкне от одрано говедо.

Идлис плъзна пръсти по предмишницата й и стисна чак до костите. Обърна я, хвана я за задника, взе да мушка с пръсти гърба й все така безстрастно.

— Искам да знам какви са костите, плътта и мазнините ти — отговори чак накрая и отново стисна китката й. — Ама че тънки кости! Как издържат?

— Доста добре! — озъби му се Каран.

Идлис се обърна към торбата си на лечител, но пак изви глава към нея.

— Впрочем да не си бременна?

Тя изсумтя.

— Защо, и на бебетата ли вреди тази ваша гадост?

— Напротив — уклончиво промърмори той. — Облечете я и пак я вържете — нареди на останалите гашади. — Ще ти дам съвсем малка доза хрукс, с каквато в кръга свързваме съзнанията си и укрепваме решимостта си. Надявам се да не те убие. Въздействието върху такива като тебе често е… непредвидимо.

— Бях изпаднала в лудост само преди месец — призна тя с надеждата да ги разколебае. — Вероятно ще ме запратиш в същото умопомрачение.

— Не е изключено, но това не би ни попречило да те използваме. Всъщност възможно е връзката да бъде по-силна.

— Оо…

— Предполагам, че ще започнеш да жадуваш за хрукс. Всички зависими от това вещество са твърде жалки. Но и това май ще е добре за нас. Разбира се, никога няма да останеш без хрукс, докато ни служиш вярно.

Тя млъкна, чувстваше се безнадеждно самотна.

— Отвори си устата — подкани я Идлис.

— Няма!

Той се опита да отвори устата й насила, но тя го ухапа.

— Дръжте я! Отворете устата й.

— Не! — писна Каран, но с нищо не можеше да им попречи.

 

 

Както си дремеше в креслото, Шанд се ококори от безмълвния зов за помощ на Каран и яркия образ на пещера, осветена от фенери. Подскочи и надникна през вратата в очакване да види как десетина души се щурат насам-натам след отчаяното мислено послание. Коридорът обаче пустееше, в странноприемницата беше тихо.

Едва се зазоряваше, а по улиците вече имаше мнозина, само че с ленивия вид на хора, които вършат всичко по навик. Едва сега Шанд осъзна, че призивът и картината са били насочени лично към него. Той се опита да възстанови в паметта си образа, който вече чезнеше. Видя пещерата, хилядите отражения от кристали, слетите пъстри сталактити и шипове. Различи малко смътно група от силуети, взиращи се от горе на долу. Видението изчезна.

Значи са заловили Каран. Кой? Не му се вярваше кметът толкова бързо да е реагирал на посланието на Игър, ако изобщо се бе върнал и го бе прочел.

Шанд слезе на долния етаж. Съдържателят вече беше в кухнята и пишеше с тебешир менюто за деня.

— Пещери ли? — повтори той въпроса и потърка белега на долната си челюст. — Наоколо е пълно с пещери. Мога да ви изброя поне десетина.

— А коя е най-близо? — небрежно уточни старецът.

Съдържателят не отговори направо.

— Ако ще отивате в най-красивите, спуснете се към подножието на първия склон, оттам ще вървите малко повече от една левга. Готвачите ще ви сложат суха храна, ако искате. Пещерите обаче са опасно място, доста от нашите кошници за пикник си останаха там. Няма как, ще ви взема малък депозит, в случай че не излезете.

Отначало Шанд помисли, че човекът се шегува, но всъщност той май нямаше чувство за хумор.

— Не, мислех си за нещо по-наблизо. Няма ли някакви около пазара?

— Няма, но малко по-нататък в парка ще намерите пещери. Казват, че и те били хубави. Не съм влизал да ги разгледам.

— Други наоколо?

— Не и без поне час-два ходене, но…

— И тези ми стигат — реши Шанд. — Ще ми приготвите ли торбичка със суха храна и фенер? Няма смисъл да нося и кошница.

— Тъкмо щях да ви кажа, че можете да вземете под наем фенер и в парка. Кога искате сухата храна?

— След десет минути.

Шанд хукна нагоре по стълбите.

По пътя се отби на пазара да си купи още някои неща — въже и тежък чук с дълга дръжка, каквито ползват каменарите.

Влезе в парка и потропа на вратата на малката къщурка. Младокът излезе отвътре, разтърквайки очите си.

— Оттук ли да мина към пещерите? — попита Шанд и намести раницата на гърба си.

Чукът доста му тежеше.

— Да, господине. Искате ли да вземете фенер?

— Два — поправи го Шанд — и допълнителен мях с масло. Мнозина ли посещават пещерите?

— Не и през този сезон, макар че пещерите са любимо място през лятото. Вчера към края на деня дойде млада жена. И открадна фенера — добави той натъжен. — Трябва да платя липсата от джоба си. А пък ми се стори толкова симпатична…

— Само тя ли беше?

— След нея влезе цяла група — шестима. Но те не поискаха фенери.

Разпоредителят описа набързо посетителите.

„Уелми! — досети се Шанд. — Какво търсят тук?“

Плати наема за фенерите и тръгна из долината. Пред входа на пещерите огледа земята внимателно, но в меката пръст се бяха отпечатали прекалено много следи. Влезе и тръгна предпазливо, спуснал почти докрай капачето на единия фенер. Знаеше, че ще види техните светилници отдалеч, но и те също ще забележат, ако в тунела грее дори малко пламъче.

Затова часовете се точеха, а той не напредваше много. Няколко пъти сбърка на разклонения и трябваше да се връща. Все пак благоразумието му имаше смисъл — зърна навреме по-светъл овал, закри фенера си и пропълзя до издатина, с която тунелът свършваше над пещерата. Под него имаше обширно езеро. От другата страна шест фигури стояха около равен камък.

А върху леко извитата плоча лежеше Каран. От мястото си не успя да различи дали е жива или мъртва. Погледът му се плъзна по свода на пещерата. Възхитително зрелище, ако имаше време да му се наслади — светлината блещукаше по милиони кристални фасетки. Около водата се виждаха разбити парчета, падали от тавана. В дъното имаше друга пещера, където сигурно изтичаше водата. Вдигна глава. Целият таван беше осеян със сталактити, сред тях и огромна буца като краве виме. Помнеше я от видението, което му изпрати Каран.

Пак се взря надолу. Една от загърнатите в наметала фигури слезе при водата. Шанд усети студена тръпка по гърба. Нямаше как да сбърка тази тромава походка — уелми или гашади.

Ясно, само една причина би могла да ги доведе толкова далеч — Каран! Как да ги надвие? Двама стигаха да се справят с него, а може би дори един. В отдавна минали времена нямаше да е така, но той дори не помнеше откога не е държал в ръка оръжие.

Облегна се на стената. Нямаше много за гледане — шестимата се скупчиха за малко, после четирима легнаха да спят, а двама пазеха. Личеше, че са бдителна стража. Олекна му, когато забеляза, че Каран се размърда.

Премисляше какво да прави. Не че имаше богат избор. Престраши ли се да им налети, краят е неизбежен. Би могъл да повика приставите. Интуицията обаче му подсказваше, че те бездруго са започнали да издирват Каран, защото писмото от Игър е било свързано с нея.

Пак се вторачи в тавана и накрая буцата като виме прикова вниманието му. Знаеше, че сталактитите са чупливи. Откъм неговата страна имаше пукнатина в основата. Жалко, че нямаше начин да откърти по-голямо парче. Онези долу биха се стреснали и, току-виж, той би получил своя шанс.

А защо не? Обмисли изкачването. Част от пещерата над издатината беше в сянка, имаше смисъл да опита. Свали ботушите и чорапите си, върза края на въжето за един сталагмит наблизо, провери здраво ли е закрепен чукът за раницата и започна да се катери.

Не се затрудни прекалено — скорошно падане на къс от тавана бе оставило процепи и стърчащи камъни. Но с този товар на гърба беше непохватен, пък и се боеше да не го зърнат неуморните часови. Не искаше и случайно да отчупи някое парче.

Щом се добра горе, Шанд откри, че силуетите пак са се подредили около Каран. Какво ли искаха от нея? Загриза го твърде неприятна догадка.

Провери цепнатината — тясна, едва би напъхал острата част на чука. Продължаваше около буцата, губеше се от погледа му и свършваше точно пред него.

Закрепи въжето, окачи раницата на сталагмит и извади чука. Навря се между два сталактита, пъхна острието на чука и натисна.

Все едно буташе хълм. Натисна още по-силно. Нищо. Местеше чука и натискаше колкото сили имаше, по дланите му се издуха пришки, а раменете го заболяха от напрежение. Напразно.

Измъкна чука и задъхан се подпря на дебело каменно острие. Щом дишането му се успокои, погледна надолу. Пет от фигурите още стояха около Каран, а шестата ровеше в торба.

Изкатери се по-нагоре, намери несигурна опора и видя, че пукнатината продължава и от тази страна на буцата. Ако удари, вероятно ще отчупи достатъчно голямо парче, за да ги подплаши. И тогава чу неистовото „Не!“ на Каран.

Един държеше главата й, друг пристъпи към нея. Каран запищя пронизително. Шанд примижа и прокле старите си очи. Трябваше да им отвлече вниманието. Ритна един по-тънък сталагмит, който се прекърши с пукот и падна.

Шестимата се извърнаха към разширяващите се кръгове по водата. Вдигнаха високо фенерите, взираха се нагоре, но не го виждаха в хаоса от стърчащи камъни. Заговориха трескаво помежду си.

Ако изобщо имаше надежда, това беше моментът. Шанд вдигна тежкия чук, замахна и го стовари с цялата си сила в края на цепнатината. Ударът разтресе ръцете му, стъписващо гръмък. Паднаха парчета и толкова. Ехото заподскача из пещерата.

Гашадите настръхнаха. Знаеха, че има някой горе, но погледите им не го откриваха. Екотът стихна и тогава Шанд чу протяжно скрибуцащо пращене. Стори му се, че цепнатината се е поразширила.

Тъкмо се загледа и тя се проточи около цялата буца, сталактитите се размърдаха и цялото огромно каменно виме рухна.

Старецът се облещи от ужас — скалният къс се вряза в езерото с такъв грохот, че за малко не му пръсна тъпанчетата. Водата плисна на всички страни, могъщата вълна заля втрещените уелми и камъка, на който лежеше Каран. Безмилостен вятър заблъска Шанд. Водата стигна до средата на стените, жилещи капки обсипаха лицето му, после угасна и последният фенер. Шанд остана високо сред сталактитите в пълен мрак.