Йън Ървайн
Кулата върху разлома (38)

38. Лъжовното Огледало

Страхотен удар, последван от чести трясъци — вратата закънтя.

— Глупаци — подхвърли Тенсор, но шумотевицата не секваше и той се раздразни. — Не съм ааким, с нищо не можете да ме засегнете! — изкрещя към вратата.

Гърбът на Лиан изстина. Този път имаше нещо различно…

— Млъкни, глупако! — прошепна той и долепи свита длан до ухото си.

Тенсор сви юмрук, но не го удари.

Лиан долови съвсем слабичко ухание на зелен лимон… и вече знаеше. От очите му потекоха сълзи. А Тенсор зяпаше ту него, ту пролуката над вратата и погледът му пламна.

Изведнъж оттам зазвуча звънък млад глас, който Лиан още в Туркад бе загубил надежда да чуе. Цялата му кожа настръхна. Буцата в гърлото го задавяше.

— Лиан, вътре ли си?

— Каран! — обади се прегракнал той. Заподскача и изкрещя името й: — Каран, възможно ли е да си ти?!

— Казаха ми, че си тук. Излез!

— Не мога — изхълца той. — Тенсор няма да ме пусне.

Каран изсипа куп цветисти ругатни.

— Тенсор! Освободи го. Няма защо да го забъркваш в това.

Лиан не можеше да разгадае чувствата в блесналите очи на аакима. Той сякаш се поколеба, готов да върне доверието си към Каран, но напористото й държание уязви гордостта и волята му. Дори още да я обичаше, нямаше да й прости загубата на Шазмак. Нямаше да се смири.

— Махни се, изменнице.

Аакимът се върна да продължи работата си по портала.

— Слабоумник! — заръмжа Каран през пролуката. — Ти си виновен, а не аз. Спомни си и че зад тази заключена врата си се откъснал от хора, които искат да те спасят от собствената ти лудост. Лиан, не се ли опита да го убедиш?

— Опитах се — смънка той засрамен, че толкова лесно се погаждаше с Тенсор. — Но той не иска да ме чуе.

Дълго мълчание. За какво ли мислеше тя? Лиан знаеше, че Каран нищо не може да направи. Избута по-малка маса под пролуката, сложи отгоре стол и се качи върху него. Надзърна, но видя само светъл правоъгълник.

— Каран, искам да погледна лицето ти.

Тя се отдръпна назад, светлината огря рошавата, несравнима, великолепна червена коса и познатото прелестно лице. Носът й се лющеше, закръглените някога бузи бяха хлътнали. Лиан не бе виждал по-прекрасен лик.

— Мислех, че си мъртва… Не смеех да се надявам. Как дойде тук?

— С краката си! Шанд ме изнесъл от залата на Събора и ме съживил. Избягахме от Туркад, скитахме, а когато доближихме Сухото море, усетих, че си някъде тук. Дойдох да те отведа у дома.

Нейната самоувереност събуди спомени, които го накараха да се усмихне, но веднага посърна. Не й беше по силите да нахълта в този затвор.

— Дай ми ръката си.

Успяха да сплетат пръсти. Ръката й беше малка и топла. Погали я и напипа ръбчето, където счупената й китка не бе зараснала както трябва.

— Каран, ти си истинско чудо…

 

 

Първата вечер тя остана около час, просто гледаше мърлявото му лице, говореха си и се държаха за ръце. Но Каран беше твърде нетърпелива, за да се задоволи с толкова малко. Отбиваше се по няколко пъти на ден за кратко. Лиан се питаше какво ли прави през останалото време. За да се залисва, той отново започна да изучава аакимската писменост и да превежда свитъците на Тенсор. Колкото и да му беше интересно, предишното увлечение го бе напуснало.

Все мислеше за Каран, а нощем я сънуваше и се събуждаше разочарован.

Щом в живота му се появи надежда, споходи го и истинската тревога как ли ще постъпи Тенсор с него. Коя страна от Дара на Рулке можеше да му е от полза и как би я обърнал срещу самия Рулке… стига замисълът му да бе такъв?

 

 

И Тенсор протакаше. Порталът беше готов, но изведнъж загуби своята самонадеяност. Дали се съмняваше, че знае как да го използва, или появата на Каран пробуди угризенията и страховете му? Искаше му се да я помоли за прошка, но гордостта прогонваше тези мисли. А в същото време скърбеше за опустошаването на Шазмак и обвиняваше Каран. Ако тя не бе дошла в града, нямаше да последват толкова беди. Настрои се по-недоверчиво и към Лиан. Ами ако Каран обърне това оръжие срещу него?

Сам се бе откъснал от своя народ — същинска смърт приживе за един ааким. Изпадаше в жалка самота и боязън. Каквато и маска да показваше на света, винаги се страхуваше. Нямаше приятели, побратими, сънародници. Упорстваше заради самия себе си и в името на омразата, която съхрани най-дълго от всичко. Но тя не му стигаше. Мечтите му рухнаха, аакимите нямаше да си възвърнат величието. Не му остана нищо за губене.

Да, но като изгнаник не беше обвързан с никакви забрани. Ненавистта и жаждата за мъст го крепяха. Само смъртта можеше да му попречи, а той би я посрещнал с радост, ако осъществеше плановете си.

Ободри се и продължи експериментите с портала. Как трябваше да бъде задействан, отварян, насочван към целта и връщан тук?

 

 

Лиан гледаше и смразен, и омаян как Тенсор наглася Огледалото в рамка, закрепена на една колона в беседката. После го докосна и то оживя. Тенсор изрече някаква дума. Сменяха се образи от друг свят, сливаха се и изчезваха.

Тенсор напрегнато стискаше с една ръка черната метална рамка. Сетне вдигна другата. Потокът замря изведнъж, остана само сумрачна голяма зала с висок таван, каквато подобаваше на дворец. Мрачна фигура седеше в сенките.

Тенсор викна и изтика Лиан зад себе си с един замах. Изопна високо ръка и застина за миг. Лиан видя как фигурата се сепна и завъртя глава наляво-надясно, после Тенсор замахна надолу с гръмовен рев.

Подиумът на беседката подскочи. В ушите на Лиан сякаш забуча водопад. Светлините угаснаха. Усети кръв в устата си от прехапания език. После потъна в халюцинации, около него като въжета се виеха сияние и тъма. Нещо го блъсна безмилостно в гърба и той загуби съзнание.

По някое време осъзна, че лежи до беседката. Лампите си светеха по стените. Цялото преживяване му се струваше не по-реално от кошмар. И беседката си беше на мястото. Нищо не се бе променило, само в пода имаше пукнатина.

По устните и брадичката му лепнеше гъста течност. Той се подпря с ръце, за да стане, и залитна към Огледалото. Сега видя в него собственото си лице, изцапано с кръв от носа. И долната му устна се подуваше прехапана. В очите му имаше спукани кръвоносни съдове. Косата му стърчеше във всички посоки.

Гласът на Каран прозвуча глухо и тревожно през пролуката.

— Лиан, Лиан, всичко ли е наред при вас? Какво правиш?

Погледът му не откриваше Тенсор никъде.

— Тенсор го направи! — извика на Каран и се качи на стола. — Създаде портал, сега мина през него и не се връща.

Каран изруга.

— Не го следвай. Стой настрана и не му помагай в нищо. Закълни се.

— Той има власт над мен… също като Емант, но несравнимо по-силна. Така се озовах тук.

— Тенсор е луд! Закълни ми се, че няма да му помагаш.

Лиан се канеше да изпълни молбата й, но кулата се разлюля.

— Скрий се — писна Каран, — преди да се е върнал. И ме чакай.

Лицето й изчезна от пролуката.

Лиан седна до подиума. Каквото и да е намислила, няма да успее. Аакимите опитаха какво ли не.

Ако Тенсор не се върне? Ако е унищожен или е отворил път за врага си? Лиан стоеше затворен тук повече от седмица. Все някога щеше да му свърши храната.

Пукот зад гърба му го изблъска от стъпалото. Обърна се — Тенсор отново беше в портала… не, в изместен настрана негов двойник. Двата портала се сляха. Тенсор падна на колене и опря длани в пода. Дрехите му бяха разкъсани, имаше драскотини от нокти на дясната буза и рамо. От пръстите му капеше кръв. Вторачи се право в Лиан без да го вижда, после изцъкленият поглед се избистри.

— Каква болка има в този портал!

Каран явно не се бе отдалечила, защото мигновено се покатери при пролуката.

— Лиан!

— Рулке ли срещна? — едновременно попита Лиан.

— Не беше Рулке — дрезгаво рече Тенсор. — Нищо подобно. Беше като оживял кошмар. Огледалото ме излъга! — Той седна тежко до масата. — Нали и в старите предания го наричат Лъжовното огледало? Аз обаче си внуших, че съм го овладял. Какъв глупак! Заблуда в Огледалото, заблуда и в главата ми…

— Но защо още си играеш с него? И глупаците рядко повтарят веднъж сторени грешки.

Тенсор се наежи и Лиан се отдръпна по навик.

— Целият ми дълъг живот беше посветен на този момент. Ако всичко друго ти е отнето и унищожено, ти би ли се отказал от Преданията — средоточието на твоя живот?

— Не, обаче…

— Лиан? — отекна панически гласът на Каран.

Тенсор заби юмрук в една от колоните и разтресе купола, по косата му се посипаха ситни камъчета.

— Ако не можеш да предложиш нищо смислено, мълчи си! — Той скочи върху масата при пролуката и изрева на Каран: — Стига си хленчила, ако не искаш да го използвам в следващия експеримент. — Идеята май му хареса веднага. — Ха, ето над какво ще поумувам. Порталът трябва да бъде проверен, а нима има някой по-подходящ за това?

Каран се развика:

— Лиан, ще дойда да те взема. Ако му сториш зло, Тенсор, ще прокълна и тебе, и потомците ти за сто поколения.

— Твоя си работа — равнодушно отвърна аакимът. — Бездруго съм прокълнат. Лиан, ела насам. Виждам, че си се сетил за нещо. Постарай се да е разумно, защото ти пръв ще изпробваш портала.

Нещо тупна шумно отвън, може би Каран бе паднала на пода.

Лиан не знаеше дали ще пострада по-зле, ако сподели с Тенсор или ако си мълчи. Порталът вледеняваше душата му. „Огледалото излъга!“ Естествено. Той знаеше защо. Къде ли би запратило него?

— Казвай!

Тенсор засили принудата и желанието на Лиан да говори се разгоря неустоимо.

— Отначало помислих, че Огледалото ти е нужно само за да извлечеш тайната за създаването на портала.

— И как да го използвам. Така е.

— Но след това ти сложи Огледалото в портала.

— Трябва да виждам накъде се насочвам.

— Щом поставяш Лъжовното огледало вътре, откъде знаеш, че ти показва истинската посока? И защо очакваш това от него?

Тенсор го халоса по рамото, но веднага го вдигна от пода.

— Кълна се в оранжевата луна на Аакан, летописецо, че ако не беше пропаднал зейн, мошеник и глупак, може би щях да ти се възхитя.

Той изтича нагоре по стълбата да търси метал, от който да си направи ново огледало.

 

 

Лиан се отърси напълно от прехласването си по Огледалото и портала. Каран бе изчезнала, затова той се качи в любимото си убежище на върха. Опитваше се да подреди в главата си всичко, което знаеше за кароните, Рулке и Огледалото. И всички трудни за разгадаване случки като първата му среща с Шанд, който знаеше много, а и беше различен от представата за обикновен старец, какъвто уж изглеждаше. Ето че и Шанд дойде в Катаза. Припомни си и сънищата на Каран след бягството им от Сит. Един от тях се присъни и на него — кошмар за Рулке, затворен в Нощната пустош, която би трябвало да го обезсили. Това твърдеше Тенсор, каза го и Тилан на Големия събор. Но така ли беше?

Не забравяше и собствените си лоши предчувствия. А дори хората, които случайно срещаше по пътя, долавяха как бавно, но неотклонно наближава катастрофа.

Не намираше обаче отговори на въпросите си. Жаждата го подгони надолу. Кулата пак се разтресе. Аакимите ли се опитваха да влязат, или беше поредният земетръс? Беседката си беше на мястото, но в рамката имаше промени. До масата Тенсор довършваше новото си огледало — по-голямо от Огледалото на Аакан, с лек меден отблясък, а и с плетеници по краищата. Излъска го, сложи го в рамката и се отдръпна да погледне.

После Тенсор се обърна към Лиан с многозначителна усмивчица.

— Какви бяха онези пререкания между тебе и Малиен?

Лиан не го разбра.

— Пререкания ли?

— За някакво писмо, което си донесъл тук — нетърпеливо подсказа Тенсор.

— А… Откраднах писмо от архива на цитаделата в Туркад. Написано е от Кандор до Рулке, съдържа въпроси за времето, когато е наложена Възбраната. Малиен обаче ми го отне и забрани да търся архивите на Кандор.

— Бездруго се съмнявам, че би ги намерил. А сега искам да ти се отплатя за услугите, които ми направи. Влизай в беседката.

— Не! — втрещен викна Лиан. — Вече не искам.

— Нали уж си готов на всичко заради сказанието? Хайде вътре!

Тенсор сграбчи Лиан за яката и колана и го метна върху подиума. Подхвърли му фенер.

— Вземи и това.

В новото огледало се завихриха образи и Тенсор изведнъж запрати Лиан с гърба напред в прашна стая, препълнена с книжа. Във въздуха се чу мляскащ звук и Лиан остана сам. Портала го нямаше.