Йън Ървайн
Кулата върху разлома (35)

35. Непоносимо оскърбление

Лиан се върна при Тенсор, все още уплашен от разговора си с Малиен, и го завари седнал на абаносовия стол, отпуснал ръце на също изработената от абанос работна маса покрай стената. Изтърканите от употреба черни дъски отразяваха смътно Огледалото, то пък отразяваше лицето на Тенсор: лъскавата черна коса, сресана назад от широкото чело, дългия прав нос и гъстата къдрава брада.

Аакимът бавно изопна гръб и стисна рамката на Огледалото. Повърхността му затрепка и се появи съвсем същото изображение, което Лиан видя в Туркад през зимата.

Нерадостен пейзаж с катраненочерни сенки. Равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури. През полето минаваше дълбок пролом, покрит със сив скреж. Над него се накланяше желязна кула, сякаш уловена в мига на падането си. Далеч назад в небето се забиваха планини, подобни на отломки от грънци. Малко червено слънце надничаше мъждиво през буреносни облаци.

Аакан… или може би споменът на Тенсор за този свят, какъвто е бил преди хилядолетия. Дали това място съществуваше и днес? Оставаше ли неизменно от далечното минало преди златната флейта?

Само че във видението имаше нещо ново в сравнение с онова, което извика Мендарк — слънцето се местеше, облаците се носеха в небето, светлината гаснеше.

Тенсор обаче също не успя да получи от Огледалото друго, освен тази гледка. С всеки ден суровата му увереност чезнеше. Скубеше си косата, крещеше сърдито на Лиан и дори се вбесяваше от другите аакими. Малиен изслуша доволна Лиан, когато й разказа за настроенията му.

 

 

Тенсор стовари огромния си юмрук върху масата с такава сила, че Огледалото се захлупи.

— Защо не се отваря? Защо? Защо?!

— „Ялкара го затвори и има един-единствен ключ — моят!“ — неволно изтърси Лиан, замислил се дълбоко.

Аакимът се извърна към него и Лиан потресен осъзна, че е започнал да му помага, че иска Тенсор да успее въпреки зловещите предвиждания на Малиен. Досущ като пияница, закопнял за нова халба бира, той се стремеше на всяка цена да узнае историята до края, ако ще после да съжалява горчиво. „Не! Длъжен съм да запиша историята, но не и да го подкрепям. Нека сам се справи или се провали.“

— Какво каза? — извика Тенсор.

— Нищо… Обърках се.

Изведнъж се озова във въздуха, хванат за гърлото.

— Какво каза?! — ревна аакимът и го раздруса като уловен плъх.

Лиан се задави, Тенсор го захвърли на пода и вдигна крак да стъпи на шията му.

— Не аз… Фейеламор го каза на Големия събор — изхърка Лиан.

Тенсор веднага му обърна гръб, сякаш забравил за него.

— Така беше! Но какво ли искаше да ни внуши? — проточи аакимът. — Как го е затворила? Как? — Той закрачи из залата. — Огледалото е било съвсем за малко в ръцете на Фейеламор по време на сблъсъка й с Ялкара, и то не към края. Ялкара го е затворила, а нея я няма отдавна. Но защо го е сторила? Често съм си задавал въпроси за Ялкара. Говори се, че само един човек някога е прониквал в мислите й.

— Ами ключът? — зачуди се Лиан. — Фейеламор твърдеше, че разполага с ключа.

— Знам ли… Може да е изтръгнала някак тайната от Ялкара.

Тенсор излезе и дълго не се завърна. Щом го видя отново, Лиан подхвана:

— Чух, че вие — аакимите, сте се отказали от Огледалото в древността, защото било твърде опасно да си служите с него.

Надяваше се да изкопчи нещо от Тенсор, за да попълни пролуките в сказанието си.

— Да, опасно е. Аз взех решението, въпреки че то беше най-скъпоценната вещ за мен. Нали аз го донесох тайно на Сантенар! Поех огромен риск. Не биваше да пренасяме предмети през проходите между световете.

— Но защо?

— Защото те често се преобразяваха застрашително, както се случи с флейтата. И с Огледалото също! Ако ме бяха разобличили, нямаше да има милост за мен. А после Куинлис… нашият водач преди Питлис, летописецо, защото виждам, че се каниш да попиташ… употреби Огледалото и така ни спаси с цената на живота си… — Тенсор стисна устни. — След това никой не успя да го използва. Каквото и да бе сторил Куинлис с Огледалото, ние не го проумявахме. Зарязахме го в нашите хранилища и при превземането на Тар Гаарн то бе откраднато от Ялкара. Но аз трябва да си послужа с него, каквото ще да става. Защо пък да го затваря? И как е възможно?…

 

 

Другите аакими се трудеха неуморно да обезопасят Катаза. А Малиен си отдъхна, когато стана ясно, че Тенсор се проваля. Накрая и Лиан започна да скучае, запълваше си времето, като опознаваше безбройните зали и стаи в крепостта и кулите.

Един ден си хареса приятно помещение на върха на Голямата кула, точно под платинения купол. Отгоре можеше да разглежда надалеч Сухото море. Седеше си там ден след ден и наваксваше пропуснатите седмици в дневника си.

Щом привърши с това занимание, зае се да търси с показна небрежност някакви архиви, останали от Кандор. Тенсор не се нуждаеше от него и Лиан почти не се мяркаше в работната зала. Наложи се Малиен да му натяква, че няма никаква полза от него като шпионин, ако изобщо не се застоява при Тенсор.

Претърси навсякъде, но не намери дори едно листче. Накрая се престраши да поиска помощ.

— И за какво са ти книжата на Кандор? — невъзмутимо попита Малиен.

— Малко се знае за Преданията на кароните — прибягна той до удобната полуистина. — „Предание за Разлома“ е най-нескопосаното от всички Велики предания. Каквото и да науча тук, ще го попълня.

Тя впи поглед в очите му и след малко той се извърна.

— Нещо криеш, летописецо. Назови ми причината и ще преценя дали да ти помогна.

— Това е причината — не се предаваше Лиан, Малиен обаче не му повярва.

— Познавам те добре.

Сиво-сините очи сякаш оголиха душата му и Лиан й разказа за загадката на Възбраната, за наученото от Тенсор в Шазмак, даде й да прочете и откраднатото от цитаделата писмо на Кандор.

Тя го изслуша внимателно, помириса листа и дори го близна с език.

— Изглежда истинско. Как Мендарк е допуснал толкова важен документ да остане у тебе?

— Ъ-ъ… — Досрамя го да признае прегрешението си. — Когато се върнах от цитаделата, той така се ядоса, че не посмях да му кажа за писмото. Преди Големия събор изобщо не искаше да му се мяркам пред очите, а после… Нямаше после.

— Охо! Никой не знае освен нас двамата, така ли?

Притесненият Лиан се досети какво го чака.

— Така е.

— В такъв случай аз ще задържа писмото.

— Но то е…

— Щеше да кажеш: „То е мое“. Не бих се съгласила с тебе, летописецо. Напоследък достатъчно ни навреди с готовността си да помагаш на Тенсор. Знам какво си намислил. Ако в писмото наистина има някаква нишка към тайни, нима си въобразяваш, че ще ти позволим да се пазариш с Тенсор, за да ти разкрие още нещо, когато му го дадеш? Ти ще дадеш ли на бебе бръснач, за да си поиграе?

— Ами какво ще…

— Питаш за архивите на Кандор? Радвам се, че не ги намери. И от този миг ти забранявам да ги търсиш. Опиташ ли се отново…

— …ще ме издадеш на Баситор — начумерено довърши Лиан.

Малиен му се усмихна.

— Колко е хубаво, че се разбираме тъй добре. А Баситор те подозира, да знаеш. Ако не бяхме аз и Тенсор, скийтовете наоколо отдавна щяха да са опитали вкуса на мозъка ти. Е, още ли сме приятели?

Лиан не беше чак толкова решителен. Опря чело на ръцете си, тя докосна рамото му и го остави сам.

 

 

Времето отминаваше, а Тенсор не изтръгваше нищичко от Огледалото. Пролетта разтопи снеговете, белееха само южните страни на най-високите върхове. Знанията не стигаха да отключи Огледалото но отдавна забравените страни от съзнанието му може би щяха да напипат пътя…

Една нощ седеше унило и се взираше в уж променливата, но все същата сцена от Аакан. И тогава загуби последните остатъци от самообладание. Позволи на паметта си да се пренесе в далечното минало, когато беше млад ученик при Рулке. Спомни си уроците, опитите си да борави с глина и камък, метал и дървесина. Спомни си Еойфи, майсторка на властта над материята, която го напътстваше. Тъкмо тя изработи Огледалото и го подари на Тенсор като знак, че е прекрачил прага на майсторството. Обикновена вещ, такива имаше немалко на Аакан.

Съсредоточи се върху първите мигове, когато взе Огледалото в ръце и съзря. То го пренесе наблизо, само в друга част на града, но Тенсор почувства, че цял Аакан е открит пред погледа му. Научи се чрез своето Огледало да стига и до други наблюдателни устройства, а веднъж-дваж успя да надникне и където му скимне — нещо немислимо дотогава.

Цял ден тънеше във видения и опитваше нови начини да проникне в Огледалото. Когато хладният разсъдък надделя, Тенсор се убеди, че го е отключил само на най-първичното равнище под натрупаните измами, уловки и заблуди. По-новият дял, съхраняващ тайните на Ялкара, си оставаше недостъпен.

 

 

Два дни и една нощ Тенсор не пусна Огледалото — не ядеше, не пиеше и не спеше. Отстрани изглеждаше, че е изпаднал в транс, само проследяваше образите, които се мяркаха толкова светкавично, че Лиан не успяваше да ги осмисли. Накрая го заболяха очите и излезе, за да си почине.

Не схващаше какви сведения се надява да получи Тенсор. Огледалото показваше писмена и чертежи, градове, села и дива пустош, лица и срещи, чуваха се гласове или музика — каквото човек можеше да си представи за живота на Сантенар, а и на Аакан. Дори забеляза изображение на самия Тенсор като по-млад и поразително красив мъж.

Веднъж аакимът изохка толкова невъздържано, че Лиан дотича от горния етаж да провери какво става. Каквото и да бе тласнало Тенсор към радост или отчаяние, вече не се виждаше. Пак седеше сковано и отблясъците от картините играеха по лицето му.

Посред нощ го събуди тежък удар. Нахълта и завари Тенсор да блъска чело в абаносовата маса. Главата му кървеше, единият му юмрук стискаше отскубнат кичур. Лиан се помъчи да го дръпна назад, аакимът заби чело още веднъж в масата и се отпусна.

Лиан намери Огледалото запратено до стената. Единият ръб беше малко нащърбен, иначе не личеше да е повредено, а образите все така се сменяха. Лиан приклекна като омагьосан и по едно време му се стори, че се мярна и неговото лице. Забрави за времето. Не знаеше колко дълго остана в тази поза, преди Огледалото да бъде изтръгнато от ръцете му и Тенсор да го изхвърли с ритник от залата.

Лежа буден на постелята си часове наред, странните картини още запленяваха въображението му. Отдаде се на неутолим копнеж отново да вземе Огледалото, но постепенно и виденията, и желанието избледняха. Накрая заспа.

 

 

Събуди го яростен рев и отново увисна в ръцете на Тенсор, стиснали го за гърлото.

— Какво му е направила?! — оглуши го воят на аакима.

Тенсор пак го захвърли, но този път върху по-мекото легло. Овехтелите дъски се сцепиха.

— Какво е сторила с Огледалото?!

Тенсор изсипа срещу Каран, баща й и всичките й прадеди необичайни проклятия, каквито Лиан чуваше за пръв път. И него го обхвана такъв бесен гняв, че не знаеше какво върши. Грабна една дъска и халоса диво аакима в слабините. Тенсор се смръзна, Лиан побърза да отскочи назад.

— Не изричай повторно такива слова пред мен — заръмжа насреща му, — иначе ще те…

Аакимът потръпна и мудно се изправи в цял ръст. Ръката му с един замах запрати в стената парчето дърво.

— Как можа да си помислиш, че тя го е променила? — забърбори Лиан. — Не помниш ли какво каза Фейеламор на Събора?

— Не ми напомняй за моя позор, червей такъв!

Мислите на Лиан кой знае защо се отплеснаха към появата на Мейгрейт на Събора. Очевидно Фейеламор бе подготвила грижливо това представление. Искаше да разколебае някого, но дали Тенсор или Мендарк?…

— Каран нищо не е направила! — извика той. — Който и да е бил, имал е несравнимо по-мощни способности.

Тенсор изгаряше с поглед жалкото човече, което смееше да му противоречи, и замахна да го смаже. Лиан пак му се изплъзна заднешком.

— Дори не знаеше достатъчно за Огледалото, за да извлече някакъв образ от него — добави задъхан. — Известно ти е, че тя не притежава такива дарби.

Тенсор изведнъж се тръшна на пода. Дълго не продума, надмогнат от страданието си.

— Да… — промърмори по някое време. — Преди много години се погрижих за това.

Лиан се вцепени.

— Какво каза?! — изсъска злобно.

Аакимът стисна устни и яростта му отново се отприщи.

— Кълна се във всички сили на вселената, летописецо, отскоро съжалявам, че не ти пръснах черепа. Още една думичка и ще си поправя грешката! Да не би да си ме заблудил с тези очила и мазила, а? Отдавна знам какво представляваш, както знам и че ме шпионираш по заръка на Малиен… Не забравяй нито за миг — щом станеш ненужен, нито Малиен, нито дори сто като нея ще те спасят. А сега вън!

Сграбчи го за врата и за панталона, метна го през отворената врата и я затръшна.

Лиан излезе с омекнали крака от кулата и потърси Малиен. Намери я и този път в павилиона сред дърветата. Подпираше брадичка на коленете си и рееше поглед към пустинята.

— Какво има, летописецо? Да не е овладял Огледалото?

— Не! Само че знае всичко — за клеймото, за твоята заповед…

— Хитър и прозорлив враг! Не вярвах, че задълго ще опазим тайната.

— Малиен, днес искам да поговоря с тебе не като твой шпионин — нерешително започна Лиан. — Той обвини Каран, че е направила нещо на Огледалото, сипеше жестоки обиди срещу нея. Аз се разгневих и го ударих с дъска в слабините. Опасявам се, че го нараних зле.

Малиен се стъписа.

— Летописецо, това е изумително! Ти си му нанесъл непоносимо оскърбление, макар че тези негови органи са малко… спаружени. По дързък си, отколкото предполагах, същински храбрец! — Тя прихна. — Значи така се стараеш да не привличаш внимание към себе си? И защо още си жив?

— Аз също недоумявам, макар че само отвърнах на обидата. Той се канеше да ме пребие, а аз му напомних, че Каран изобщо не е веща в Тайното изкуство. Тенсор се замисли и промърмори: „Преди много години се погрижих за това.“ Поисках да разбера за какво говори. Той пак се ядоса, тогава ми каза, че знае какво върша за тебе, и ме изхвърли от залата.

— Изрепчил си се, след като си го ударил? Не, ти не си храбрец, а самоубиец.

Лиан пусна подигравката покрай ушите си.

— Какво е искал да каже?

— Не знам — въздъхна Малиен. — Почакай… Бях там, когато малката Каран дойде при нас. Живеех в Стасор, но няколко пъти отивах на запад при Раел и приятелите си. Още тогава пролича, че Каран има неимоверна дарба, както е присъщо на някои мелези. Доста по-късно научих, че не я е развила кой знае колко. И в това нямаше нищо изненадващо. Сега се досещам, че Тенсор някак е попречил на заложбите й да се разгърнат. Гнусно злодеяние, но не се случва за пръв път. Каква ли опасност е съзрял в нея? Ще се опитам да узная.

Лиан се прибра в кулата чак късно вечерта. Тенсор отново беше хладнокръвен, макар и да кривеше лице, когато сядаше.

— Погледни, летописецо — подвикна приветливо и чукна с пръст по Огледалото. — Фейеламор е права. „Огледалото няма никаква сила. Но ако сте способни да го разчетете, съдържа знания и безчет тайни.“ Поне веднъж и тя да каже истината. А аз търсех сила… все едно имам някакъв пръстен или друга магическа вещ. Няма обаче никакви сили поне в този негов дял, където проникнах.

— Ако е така, за какво ти е?

— Огледалото е побрало знания колкото много библиотеки. Може би пази и тайните, от които се нуждая, защото знам, че ги е имало в древността. След Възбраната всички се провалиха, но само преди три столетия Ялкара отвори проход и избяга на Аакан през слабо място в тази преграда. Ето какво ми предстои — да открия тайната и да я приложа за своите цели.

 

 

Тенсор денем и нощем тършуваше в Огледалото за тайни от миналото — прастари дела, измени и предателства. Толкова бе обсебен, че трудно различаваше виденията от случките в света наоколо.

Веднъж Лиан беше в залата, когато аакимът като че откри нещо. Тенсор дори подскочи.

— Какво намери? — попита Лиан, обхванат от не по-малко вълнение. — Разгада ли го?

— Не, но ми е ясно какво ще правя. Повече от това няма да ти кажа.