Йън Ървайн
Кулата върху разлома (23)

23. Фалшиви документи

„Хлапето“ се прокрадваше покрай заливчето, когато Пендер зърна друга лодка да се мъкне по вълните. Някой загреба непохватно към късия скалист нос под бивака и пусна котвата в сенките отвъд него. Ивичест облак закри луната. Скоро от брега замига светлика. Сигналът! Пендер не отговори.

— Време е да тръгваме — каза на екипажа си.

 

 

Талия се спусна по хлъзгавия склон, мина между вирчетата и тръгна нагоре през храсталака. Куцаше лошо. Спря — знаеше, че Мендарк и Лилис трябва да са наблизо, освен ако нещо не ги е сполетяло.

— Къде сте? — попита тихо.

— Тук — обади се Мендарк само на двайсетина стъпки от нея.

Тя се провря между драскащите клонки. Мендарк седеше на щръкнал от земята камък.

— Къде е Лилис? — попита Талия и сърцето й се сви.

— Ей тук една лодка заседна в камъните. Малката отиде да я избута във водата, но не се върна — обясни Мендарк, все едно се оправдаваше.

Тя онемя от ярост. Извъртя се, но той успя да я хване за рамото.

— Не върши глупости! Осейон тръгна да я търси, но аз знам къде е момичето. Хванаха я и е при тях на носа.

— Главорезите на Черт! А ти нищо не си направил.

— Случи се преди броени минути. Когато Осейон се върне…

— Не, веднага трябва да се предприеме нещо! — тежко изрече тя. — И Пендер обикаля наоколо.

— Току-що му дадох сигнал.

— Добре. Отивам да я отърва. Щом дам сигнал, елате да ни вземете. А ти иди да си вземеш ценностите — добави с отровен глас.

По пътя за малко не се блъсна в Осейон.

— Спипали са Лилис — изсъска Талия.

— Няма да е за дълго.

Виждаше само очите му и лъсналите зъби.

— Какво стана?

— Появиха се две лодки една след друга. Шайката на Черт, после моряци на Игър. Аз подпалих тяхната лодка, после двете групи се сбиха. Май бандитите на Черт надделяха. Опитват се да пренесат златото… поне те си мислят, че е злато.

— Колко са?

— Общо десетина в двете лодки.

Пропълзяха до края на шубраците, откъдето можеха да наблюдават лодката. Там пазеше един мъж. Някой лежеше на скалата… Лилис! Неколцина се мъчеха да свалят неимоверно тежките сандъци по стръмната пътека.

Сега луната светеше ярко, обрамчена от тясна ивица от тъмната й страна, а по жълтото й лице изпъкваха червени и черни петна.

— Трябва да им отвлечем вниманието — предложи Осейон. — Искаш ли да…

— Чакай. Започнем ли, грабни Лилис. Аз ще ги задържа. Не, ако можеш, строши руля на тяхната лодка, за да не се върнат лесно в града.

След малко чуха тътен от изтърван сандък, последва поток от псувни. Талия губеше търпение.

— Не понасям това. Да заобиколим през храстите.

Тя се шмугна безшумно. Осейон запълзя подире й. Стигнаха колкото се може по-близо до Лилис. Талия си спомни, че светликът на Каран още е в раницата й. Напипа го, сви пръсти около кълбото, за да грейне, и го вдигна в изпънатата си ръка като сигнал за Мендарк. Не се появи светлина.

— Ама какво… — промърмори тя. — Дано нещо не се е случило на Пендер.

Пак вдигна кълбото за миг и този път почти незабавно видя просвятване.

— Гаспард, ела да помогнеш в носенето! — провикна се някой от пътеката и пазачът на лодката се втурна натам.

— Сега! — изсъска Талия.

Осейон се наведе над камък колкото половин колело на каруца.

— Напъни и ти, та да го вдигна.

Тя го послуша. Осейон се затътри към лодката с тежкия си товар. Талия закуцука към Лилис, която се тресеше, почти се извиваше в гърч. Щом жената сряза въжетата, момичето писна немощно.

— Аз съм — Талия.

Вдигна я и Лилис се вкопчи в нея разплакана.

Отекна трясък, Осейон се върна, понесъл руля на лодката. Усмивката му грейна в мрака.

— Ето ги! — извика някой.

Моряците на Игър налетяха върху им. Осейон нехайно замахна с руля към първия, улучи го по ухото и го запрати върху скалите, и крадците дотичаха устремно по пътеката. Както прегръщаше Лилис, Талия твърде ясно виждаше превъзходството на враговете. Отстъпваха към края на носа, а Осейон размахваше парчето дърво като косач в ливада.

Изведнъж зад тях се разнесе оглушително пращене. Талия рязко изви глава — „Хлапето“ се бе прокраднал безшумно и носът му се вряза в борда на по-малката лодка.

— Осейон, вземи Лилис!

Едрият воин запрати руля към хората на Игър и повали двама. От другата страна нападнаха бандитите, водени от косматия, чиито изопнати устни оголваха почернелите му венци. Лилис се вцепени и изстена. Освирепялата Талия я остави в ръцете на Осейон, пак го подкани да се махне и пристъпи напред.

Бандитът се изсмя злобно.

— Леле, сега пък си имаме черно плъхче! — След миг проумя, че насреща му е жена, и пак се ухили с беззъбата си уста. — Я, двоен кеф ще падне! Ти ще си за мен…

Завъртя тоягата си да я удари, Талия се приведе и преди да е довършил движението, така го изрита в челюстта, че го отлепи от скалата. Той падна по гръб и не шавна повече. Тя се огледа. Другите крадци, явно уплашени, внимаваха да не я доближават.

Осейон подаде момичето на някого от „Хлапето“. Екипажът избута натрошената лодка и тя започна да потъва. Талия стъпи тромаво върху останките и се прехвърли през борда на кораба. Платното се завъртя и „Хлапето“ полека се отдалечи от брега.

Двете групички там пак се вкопчиха в схватка, а корабът пое към Ганпорт със засилващия се бриз.

— Добра работа свършихме — подсмихва се Мендарк.

Настроението му отново бе ведро, щом разполагаше със злато, кораб и екипаж. Талия го изгледа с отвращение и слезе в кубрика да провери как е Лилис. Момичето седеше на единствената койка, увито в одеяла и с шише гореща вода до ходилата, но още трепереше.

— Не мога да се сгрея — смънка с бледо подобие на усмивка.

По кожата й тъмнееха синьо-лилави петна.

Пендер дойде при тях с грамадна чаша и дебел комат, намазан с масло.

— Горещата супа ще ти помогне. Пушено свинско, грах и картофи. Сам я сварих тая вечер в камбуза, нали така! Лилис, даже си имаме камбуз! — ухили се той до ушите. — Направо чудо! Като се развидели, ще тя го покажа. А ти постъпи много смело.

Той тържествено стисна ръката й. Момичето неуверено пое тежката чаша и отпи. Гъста, плътна, топла супа — почти мъчително с остротата си удоволствие.

— Дете, сториха ли ти нещо? — попита Талия.

— Не. — Лилис пак се разтрепери. — Но ако не беше дошла…

— Забрави това. Виж, донесох ти раницата. Намерих я в бивака.

— О! — Очите на момичето блеснаха. — Помислих, че съм я изгубила завинаги.

Взе малката раница, провери дали всичко си е на мястото и я гушна като любима играчка.

— Допий си супата, а после — сън!

 

 

Талия и Мендарк стояха до релинга и гледаха изгрева. И двамата успяха да подремнат около час, не повече.

— Забравих да спомена — сниши глас тя, — че когато тръгнах от Ганпорт, там имаше три кораба под флага на Игър.

— И още колко, които се прикриват?… Пендер!

Дебелакът оглеждаше носа на кораба. Само очите му се виждаха над ръба на чашата, от която посръбваше в движение.

— Горе-долу никакви повреди. Превъзходен кораб!

— Ти каза, че сме зле с припасите — подхвана Мендарк. — Мисля си дали пак да се отбием в Ганпорт, обаче…

Пендер поклати глава.

— Проблеми колкото щеш. Не разполагам с резервни платна, въжета, рейки или пирони. Никакви инструменти. Само малко прясна храна, не и трайна. Търговците в града са измамници и мошеници, дори бъчвите с вода воняха. — Той се вторачи в Талия. — Нали ти казах, че този кораб носи само неприятности. Виж докъде се докарахме.

— Може би в Ганпорт и досега се намират хора, които ти имат зъб.

Пендер се начумери.

— Мразят чужденците, макар че си изкарват прехраната с търговия.

— Все едно къде е причината — побърза Мендарк да прекрати свадата. — Не може ли другаде да си набавим тези неща?

— Платната са ни слабото място. — Дебелакът се облегна на релинга и допи супата с мляскане. — Тези са старички, нали така, а резервни нямаме. Дори едно да се разпори, ще загазим.

— Май ще е по-добре да рискуваме тук — реши Мендарк. — Да, вземи каквото можеш днес, докато още не знаят, че корабът е мой. Щом онези от бивака се домъкнат, няма да намерим сигурно убежище никъде из Туркадско море. Талия, ще помогнеш на Пендер да се сдобием с всичко необходимо още днес. Трябва да тръгнем преди здрач, погрижете се за това на всяка цена.

 

 

„Хлапето“ спокойно се носеше на север, наоколо играеха делфини, следваха кораба и понякога се плъзгаха по вълните, които вдигаше носът му. Слънцето грееше в безоблачното небе.

Лилис не сдържа любопитството си за сандъците.

— Мендарк, заклинание ли им наложи или нещо друго? — попита тя ококорена.

Той бе потънал и мислите си и не отговори.

— Не, Лилис! — усмихна се на заблудата й Талия. — Тайното изкуство е сериозно и трудно занимание, не бива да се прибягва до него освен в крайна нужда. Мендарк е извадил златото, скрил го е в единия вир, напълнил е сандъците с камъни, разхлабил е дръжките, за да се счупят. А когато дошли крадците, е създал илюзията, че сандъците са още по-тежки. Не истинско заклинание, а привидност. Затова е трябвало да се навърта около поляната и да вижда противниците.

Времето отминаваше. Лилис отиди при щурвалната кабина, явно недоволна от обяснението. Пендер продължаваше да се тъпче — унищожаваше две внушителни филии със сирене и лук между тях. Посочи й да се настани на брезентовия стол. Лилис седна и започна да си клати краката.

— Пендер…

— Казвай.

Той си облиза пръстите, обърса трохите около устата си и заподсвирква.

— Срещал ли си някога моряк на име Джеви или Джевандер?

Дебелакът се почеса по наболата брада.

— Ами може, срещал съм хиляди. Как изглежда?

— Като мен.

Свиркането секна, Пендер се взря в момичето.

— Кой е тоя Джеви?

— Баща ми. Изгубих го преди седем години.

Тя му разказа историята си.

— Значи искаш да поразпитам за него? Дже-ван-дер… Ще го търся, детето ми, където и да отида. Леле, за колко хора трябва да се озъртам, нали така! Баща ти, Тенсор, оня окаяник Лиан…

— Стига си изгаднявал. Вече не си ми приятел! — вбеси се момичето.

Пендер се наскърби.

— Дете, не приказвай така. Лиан… за него се говори, че бил чудесен разказвач.

Тя мъничко омекна.

— Знам. Разказа ми предание. Никога няма да го забравя.

— Разказал ти е предание?! — възкликна Мендарк, който се разхождаше по палубата с Талия. — Защо пък точно на тебе ще разказва? Той…

Млъкна изведнъж, когато лакътят на Талия се заби в ребрата му. Лилис се извърна към релинга и нахлупи качулката на главата си. Талия застана до нея и зарея поглед в морето. Раменете на момичето подскачаха.

— Добре ли си? — попита жената. — Мендарк си е такъв…

— Разбира се! — весело отвърна Лилис и Талия проумя, че всъщност едва е сдържала злорадото си кискане. — Имам нещо, което той никога няма да има! — отекна гласът й.

Смехът й звънна навсякъде по кораба, стигна и до делфините. Един от тях точно тогава изскочи, плясна по водата с опашка, изпръска ги за радост на момичето и се скри.

 

 

Час по-късно акостираха на пристана. Имаше няколко закотвени кораба с флага на Игър, по палубите им се тълпяха войници.

— Странно — промърмори Мендарк. — Чудя се защо ли не слизат на брега.

— Като ги гледам, чакат нещо — подхвърли Осейон, който се бе вторачил в бойците с интереса на човек със същия занаят.

— Е, да се заемем с нашите дела, докато още имаме възможност.

Талия и Пендер поведоха всички моряци освен един, за да обиколят поред търговците. Първо узнаха, че платната още не са скроени.

— От какъв плат имаме нужда — попита Талия — и в какви количества?

Пендер посочи един топ.

— Ей това е от най-доброто качество. Огледах го онзи ден. Два такива топа ще са ни предостатъчни. Сами ще си ги скроим.

— А цената?

— Осемдесет и шест тела на топ с пълна дължина.

— Толкова скъпо? А каква е пълната дължина?

— Четиридесет разтега.

Талия се обърна към тантурестата намусена жена.

— Това ли е най-високата цена, която искате?

Очите на търговката светнаха от алчност.

— Да.

— Бива. Пендер, провери дължината.

— Няма нужда — намеси се жената. — Всичко си е наред.

Талия я смрази с поглед.

Пендер премери дължината.

— Значи ви дължим сто шестдесет и два тела и седем тара — пресметна мигновено Талия.

Търговката затрака със сметалото и се намръщи.

— Правилно.

Талия й обърна гръб, отброи монетите и плати. Лилис, която се навърташе край нея, пак се слиса. Изобщо не бе подозирала, че на света може да има такова богатство, камо ли че Талия ще го носи в джоба си.

— Ръждиви — нареди приятелките й на плешивия моряк, — погрижи се този плат да бъде откаран на кораба.

— Няма нужда — пак се обади търговката, — аз ще го уредя.

— Незабавно! — отсече Талия. — Ръждиви, не изпускай от поглед тези топове плат. И се върни веднага.

По същия начин купиха въжета, катран, инструменти и други абсолютно задължителни припаси. Талия не трепваше от никакви оправдания, лъжи, протакане или опити за измама. Срещу нейния пронизващ поглед дори най-досадните, груби или просто опърничави търговци скоро ставаха сговорчиви. Ако разполагаха с необходимите количества, тя тутакси изпращаше стоката на кораба. Ако не, веднага тръгваше да търси другаде. По пладне почти опразни кесията със златото, затова пък имаха всичко, което можеше да им потрябва за неколкоседмично морско плаване.

Пендер и един моряк отидоха да довършат дребните покупки, а Лилис и Талия се отбиха за късен обяд в кръчма, после тръгнаха към пристанището. Лилис си вървеше, без да забележи, че приятелката й е поспряла пред сергия с коприна. Изведнъж чу шум от схватка, задавен вик и се обърна навреме, за да види как двама мъже са хванали Талия, а трети й нахлупва чувал от зебло и го стяга на кръста й. Метнаха я в чакаща каруца и потеглиха с чаткане на копита и трополене.

И Лилис зяпаше като останалите минувачи, но те скоро се разотидоха по своята работа. Момичето не знаеше как да се справи с толкова голяма беда, обаче преди Мендарк да предприеме нещо, трябваше да знае кой и защо е заловил Талия. Не беше трудно да научи, защото каруцата напредваше мудно край брега и нагоре по хълма към митницата. Внесоха овързаната Талия вътре.

Лилис хукна към „Хлапето“, скочи на палубата и нахълта в кабината.

— Ей! — развика се, но се блъсна в Осейон. — Талия…

— Какво има?

— Арестуваха я. Закараха я вързана в митницата. Размърдайте се!

И Мендарк влезе.

— Хванали са Талия? — Той приклекна пред Лилис. — Разкажи ми точно какво се случи. — Изслуша я и се изправи. — Тук има нещо, което не знаем. Защо Талия? Аа, подправените документи, това трябва да е. Значи ще се опитат да конфискуват „Хлапето“. Пендер беше прав за този кораб. Колко души от екипажа са на борда в момента?

— Трима моряци и аз — отвърна Осейон.

— Къде е Пендер?

— Още не се е върнал. Нещо се мъти. Войниците на Игър слязоха на брега.

— Къде са?

— Пред резиденцията на губернатора.

— Хм… Няма как да са научили, че и аз съм на кораба. Е, бъдете бдителни. Осейон, тебе оставям за старши. Отвържете кораба, преместете се зад онзи нос, за да не ви виждат, и пуснете малката котва. Раздай на моряците каквито оръжия имаме. Бъдете готови да ни качите на борда. Внимавайте за врагове и по море, и по суша, особено ако корабите на Игър се раздвижат или се появи още някой. Ако се налага, бягайте. Както чувам, Ръждивия бил много опитен моряк. Ако бъдете принудени да отплавате, чакайте всяка нощ сигнал от мен край южния нос. Лилис, ела с мен. Имаш ли пари?

— Не — изписука тя.

— Подай си ръката.

Той извади от джоба си медни и сребърни монети, в купчинката проблясваше и злато. Пусна ги в малка кожена кесия, стегна вървите и сложи кесията на дланта й. Лилис постоя вторачена в протегнатата си ръка, после вдигна глава. Мендарк сви пръстите й около кесията.

— Ти вече се нареди сред най-големите храбреци, които някога са ми служили. Няма да забравя това. В кесията има доста пара. Ако ме хванат, ще имаш нужда от тях, за да намериш Пендер и Осейон, а и за да направиш каквото е нужно да освободиш Талия и мен. Или за да се препитаваш, ако ни убият или отведат надалеч.

— Бих могла просто да офейкам — прошепна момичето.

— Няма да офейкаш. Прибери парите и закопчай джоба, не ги показвай. Имаш ли нож?

— Да.

— Ще посмееш ли да си послужиш с него, ако няма друг начин?

Тя кимна, но си представи как отново се връща на улицата, където скоро ще й отнемат и ножа, и парите. Личицето й помрачня.

— Досещам се за какво мислиш, дете, но не вярвам да се стигне чак дотам. Както самата ти каза в бивака, не съм безпомощен. Сега върви с мен. Дай ръка.

Изкачиха се бавно по хълма към митницата. Противно на уверенията си Мендарк изглеждаше останал без сили дядо, излязъл със своята внучка. Без да промени доловимо външността си, вече имаше вид на благ стар господин… но добре облечен, вероятно богат и влиятелен.

Влязоха и той запухтя нагоре по стъпалата към голямо помещение, отделено с дълго писалище. Там разни хора преглеждаха документи. Мендарк опря задъхан лакти на плота, полека вдигна глава, взря се в следващата стая, обърна се към Лилис и кимна няколко пъти.

При тях дойде висок мъж, който си разтъркваше очите, видимо преуморен.

— По каква работа си тук, почитаеми старче?

— Аз… — Мендарк се закашля толкова продължително, че на всички им стана неловко. Накрая си изтри лицето и насълзените очи с кърпичка от снежнобял лен. — Моля да бъда извинен.

— Добре ли си, почитаеми старче?

— Да — изхърка Мендарк. — Не бих ви досаждал, но това дете не знае къде е настойницата й и предполага, че може да е дошла тук. Не знам, но… Тя няма…

Мъжът надникна над тезгяха към нисичкото момиче с платиненоруса коса, което също носеше прилични дрехи. Синината около окото й се бе разсеяла и не личеше.

— Дете, как се казва настойницата ти? — попита той с отмалял глас.

— Името й е Талия. Тя е тъмнокожа и много висока, косата й е черна.

Мъжът сви вежди и си зашепна с един от седящите около масите. Върна се и съобщи на Мендарк:

— Жената, която търсите, е задържана тук. Обвинена е в купуването на кораб с подправени документи. Тежко провинение. Наказва се със смърт по време на война.

— Може ли детето да се види с нея?

— Сега не може. Трябва да бъде отведена в Туркад, където ще я съдят.

— Туркад ли?! Ганиш не е ли независима държава?

— Вече не. От днес по пладне тази територия е владение на Орист. Прокламацията бе разгласена преди малко.

Безизразното лице на мъжа беше достатъчен знак, че промяната не му допада.

— Какво?! — едва не се задави Мендарк.

— Нашето Събрание стигна до мнението, че е невъзможно да победим Игър във война, а съпротивата ще доведе до нашето унищожение. Загубихме свободата, но запазихме живота си. Стражници на Игър съвсем скоро ще дойдат да отведат затворничката. А, ето ги май.

По дъските на верандата тежко стъпваха крака в ботуши.

— Събранието не запази ли властта си? — попита Мендарк.

— Кукли на конци! — изръмжа събеседникът му. — След няколко дни ще доплават още войници и тогава ще получаваме всички заповеди от Туркад.

Сълзите напираха в очите на Лилис, прокапаха и на пода.

— Съжалявам, дете — изсумтя мъжът и се тръшна на стола си. — От днес сме победен народ и трябва да се подчиняваме. Почакай тук, ще я видиш на излизане.

Вратата се отвори, нахълтаха офицер и четирима войници. Офицерът показа удостоверението си, огледа недоверчиво стаята, но не откри нищо опасно у невзрачния старец и кльощавото дете, седнали до прозореца. Лилис се озърна — чертите на Мендарк отново се бяха променили незабелязано и никой не би могъл да го разпознае.

Офицерът и войниците влязоха през вратата зад писалището.

— Нищо ли няма да направиш, за да я спасиш? — прошепна гневно момичето в ухото на Мендарк.

— О, ще направя, и то скоро. Изпълнявай точно каквото ти кажа. Изтичай на носа и махни с ръка на Осейон. Той би трябвало да навлезе бавно с кораба в пристанището. Не допускай някой да те види. Върни се веднага тук. Щом ти дам знак, хвърли се разревана към Талия и я прегърни. И тогава срежи въжетата с ножа си. Всичко ли ти е ясно?

— Да — прошепна Лилис, уплашена до смърт.

Как да се шмугне между онези войници? Сигурно ще убият и нея, и Талия.

— Тръгвай. Но не тичай, докато не слезеш по стъпалата.

Лилис изчезна и се върна зачервена още преди да са извадили затворниците.

— Корабът идва!

— Добре. Сега чакаме. Когато Талия мине покрай нас, извикай името й.

Скоро офицерът излезе, след него двама водеха Талия все още с нахлузен на главата чувал. Отзад вървеше изпотеният Пендер, който май бе умрял поне хиляди пъти в мислите си. Накрая бяха другите двама войници. Лилис разбра, че няма надежда. Пендер плъзна поглед по тях, все едно не ги познаваше. Мендарк я смушка в ребрата.

— Талия! — изхленчи Лилис.

Талия спря, но войниците я повлякоха през вратата, която се затваряше зад тях.