Йън Ървайн
Кулата върху разлома (20)

20. Пътят на север

Отминаваше следобедът на деня след разпрата между телтите и хлуните. Каран трудно заспа от тревога, а щом най-сетне задряма, налегнаха я кошмари. Когато се събуди, вече не ги помнеше, но бе настръхнала.

И денят не беше по-приятен. Студът я мъчеше, валеше и сняг. Все докосваше пълни с отрова жлези на медузите и подутите й пръсти пипаха още по-несръчно. Боляха я и стъпалата, изтезаваше я зверски глад — от този пан я присвиваше стомахът, стараеше се да хапва по мъничко и да се залисва с работа.

Цяла група хлуни, покрили главите си с плат, се скупчиха на отвора, заместващ вратата. Изглеждаха ядосани, доколкото лицата им изразяваха нещо, затова пък непреклонни. Каран изправи гръб и стисна ножа. Долови, че този път те ще наложат волята си. Телтите оставиха сечивата и Клуфер се изтъпани отпред. Разгоря се гневен спор. Каран пак не успя да проследи скорострелната размяна на думи, обаче си беше ясно, че тук вече няма убежище за нея. Няколко пъти чу името на Игър и предположи, че ще я предадат на него.

Телтите отново застанаха в редица, за да не стигне никой до Каран, а старшият хлун изрече заповед и в ръцете на съратниците му се появиха къси ножове.

Клуфер се смръзна от уплаха.

— Нарушавате уговорката — промълви тя отчетливо.

— Така ще бъде — потвърди старшият хлун, — ако не ни я дадете.

Клуфер изви глава към другите телти, сякаш очакваше неминуема гибел. Каран тънеше в покруса. Телтите бяха много бедни, но добри към неканената си гостенка. Не можеше да допусне такава саможертва.

— Не! — отсече тя. — Тръгвам с тях.

Клуфер завъртя глава отчаяно.

— Правото на госта! — настоя Каран и вдигна ръце. — Не можете да ме спрете.

По лицето на Клуфер се изписаха и облекчение, и срам. Каран направи две крачки и се загледа в подутите си крака. Какво ли я чакаше? Игър не беше мекушав човек — знаеше, че ще й отмъсти за откраднатото Огледало, а после би се възползвал от дарбата й, докато не я превърне в съсипана, никому ненужна твар. Животът й свършваше.

Очите й шареха в търсене на спасителен изход, но не го намираха. Старшият хлун пристъпи напред и пръстите му стиснаха смазващо лакътя й. Каран се взря в очите му, но откри в тях единствено страха от Игър. Хлуните вече не можеха да си позволят състрадание.

Най-неочаквано чу гласа на Шанд зад вратата. Сърцето й сякаш подскочи. После думите му потънаха в крякащите вопли на хлуните, врявата се засилваше, докато не заприлича на кудкудякане в курник.

Нечий вик надделя над шумотевицата, отекна тежък тътен и настъпи тишина. Каран понечи да се отскубне, но хлунът не я пускаше. От лакътя надолу ръката й бе изтръпнала.

— Шанд! — кресна тя. — Добре ли си?

Навън някой изохка. Тя не се съмняваше, че са убили стареца.

Шанд застана на входа почервенял и задъхан, но невредим. В тоза миг хлунът отскочи встрани и извика нещо на другите отпред. Отговориха му с нов крякащ стон.

Каран се свлече на пода и започна да си разтрива лакътя.

— Отведи я, вървете си! — изкрещя старшият и се отдалечи припряно, повел останалите след себе си.

Телтите се върнаха по местата си, но не подхванаха отново работата. Шанд зърна Каран и усмивката открои бръчките по старческото лице. Щом пристъпи към нея, си придаде сериозен вид, но закъсня. Опасността бе отминала и Каран отприщи гнева си — той я бе изоставил на студа и ужаса. Но най-много я вбесяваше унижението да я види полугола и оплескана с парченца от медузи.

— Каза, че ще се забавиш няколко часа — изсъска му ледено. — Това беше преди пет дни.

Пак пролича колко му е забавно.

— Направих всичко, което можах — благо отвърна старецът. — А хлуните са се държали с тебе достатъчно добре. Дали са ти някаква дреха вместо онези, които са се дянали незнайно къде, и възможност да заслужиш с честен труд прехраната си. Нито са те унижавали, нито са те подлагали на жестокости, а и не са искали от тебе повече, отколкото от всеки друг тук. Скриха те, защото ги помолих, закриляха те от Игър, който е сложил името ти в списъка.

— Ако не бяха телтите, щяха да ме тикнат в ръцете му още вчера! — яростно изфуча тя.

Шанд се помъчи да прикрие смайването си.

— Не подозирах, че е стигнало чак дотам. Все пак не са те предали веднага — не е малка услуга спрямо една непозната, и то неблагодарница, в такива времена. Трябва да ти е ясно, че самият им живот, ако и да е мизерен в твоите очи, е под заплаха. Както и да е, това вече не ни засяга — незабавно се махаме от Туркад.

— Махаме ли се? Как?

Каран не знаеше дали да си отдъхне, или да се плаши. Досега преживелиците й покрай Шанд бяха същинска страхотия. Остави ножа, изми се с морска вода, после се поклони на телтите и им благодари за гостоприемството. Отвърнаха й с усмивки. Клуфер се засмя дружелюбно и я прегърна. След това всички се заеха с работата си, още преди Каран да е излязла със стареца.

— През последната седмица се случи какво ли не — заговори той. — Наистина ти дължа обяснение.

Шанд изобщо не приличаше на опърничавия наплашен старец отпреди броени дни. Какво ли го бе преобразило така?

— Горе-долу по времето, когато те оставих тук, цитаделата бе превзета. И положението ни стана доста опасно, защото и Мендарк реши да се скрие на кейовете. Всичко се преобърна надолу с главата. Отидох да търся лодка и не ме пускаха да се върна. Съжалявам! Но сега изчезване оттук.

— Никъде не мога да отида в този вид.

— Имам за тебе и дрехи — уверя я той бодро, — и ботуши, и всичко останало, което очаквам да ти е нужно.

Скоро доближиха външния край на кея, Шанд извади от изоставено складче претъпкана раница и даде на Каран втората приготвена за нея.

— Вътре ще намериш каквото ти трябва, за да опазваш приличието — подхвърли старецът, — макар че може да не съм угодил на капризите ти. Приготви се веднага — щом притъмнее, ще дойде лодката да ни откара.

Запали свещ и излезе.

Тя се боеше, че и е събрал боклуци, които няма да са й по мярка. Изсипа всичко от раницата. Шанд обаче се бе погрижил добре за нея — нямаше почти нищо пропуснато. Намери няколко широки леки панталона, каквито предпочиташе, и един по-дебел. Имаше топли вълнени чорапи. Извади два чифта по-големички ботуши (още един чифт чорапи на краката оправяше проблема), също ризи от мек плат, дълга куртка и наметало с качулка и вълнена подплата, и толкова меко и гладко бельо, че напомняше коприна. Видя нож, чаша, чиния, паница, сапун (благословен да е старецът!) и още полезни дреболии.

Тя побърза да облече най-топлите дрехи, обу два чифта чорапи и намъкна ботушите. Прекрасно… Окачи противната препаска на един клин в стената, подреди раницата си и излезе. Притъмняваше. От юг напираше силен вятър и вълните се блъскаха в подпорите. Долу чакаше малка тъмна лодка с черно-синьо платно и Шанд вече бе седнал в нея.

Каран се забави до стълбата. Питаше се какво да прави. Нямаше защо да тръгва с Шанд, нали? Вярно, беше болна и изтощена, остана без пукната пара и я издирваха. Но всичко това я бе сполетявало неведнъж. Наложеше ли се, сама щеше да се измъкне. Не й трябваше нищо друго, освен шепа монети.

— Хайде! — подкани я троснато Шанд отдолу. — Не е добре да се помайваме тук.

Заядливият отговор сам изскочи на езика й, но от лодката се разнесе познат глас:

— Идвай бързо! Търсят те навсякъде по брега.

Думите й напомниха за друг ден, в който потегляше с лодка.

— Ти ме докара тук — изсумтя Каран, но пристъпи към стълбата. — И ми каза, че ще намеря безопасност.

— Казах ти, че мястото е добро за криене, нали така! Но всичко се промени. Затова те отвеждам отново на по-добро място.

— Далеч от Туркад ли?

— Много далеч.

Тя се престраши. Предпочиташе неизвестността пред Туркад. Слезе в лодката и скоро се скриха в тъмата.

 

 

Лодката напусна незабелязано Порт Кардасон и се отдалечи от Туркад към големите носове, отвъд които щеше да се пъхне в пастта на големите вълни.

Щом излязоха в открито море, Шанд вдигна капачетата на фенера. До руля наистина седеше добре познатият на Каран лодкар, както тя се убеди с радост. Разцелува го по двете пълни бузи с набола четина.

— Пендер, ти си първият приятел, когото виждам от цяла вечност.

Той се посмути, макар усмивката да не слезе от лицето му. Каран се отнасяше мило към него, бе се привързал към нея. Предпочете да не я разпитва, само подхвърли:

— Каква е тая коса, а?

Каран се озъби и посочи с пръст към Шанд.

— Накъде сме се отправили?

— Мога да ви откарам някъде на север, но само докато трае нощта, защото утре трябва да се върна. Имам и друга поръчка. И не ми предлагай пари да остана с вас. Не мога да продължа.

— Нямам пари, дори един грайнт — призна си тя и погледна стареца. — Този път донесе ли нещо за ядене?

— Пендер се погрижи — засмя се Шанд. — На него може да се разчита за намирането на храна.

Измъкна огромна торба изпод скамейката.

— „Ще се заситиш само на трапезата на дебелака“ — почтително напомни Каран поговорката и протегна ръка към торбата. — Пендер, ти имаш друга лодка! — изненада се тя.

Шанд не й позволи да бръкне, а извади две парченца сушени плодове.

— Яж по малко, докато стомахът ти свикне.

— Онази лодка е за реката — обясни Пендер. — А за Туркадско море исках по-голяма и здрава. Ето какво намерих — „Танцуващата гъска“. Щях да взема и моряците си, ако пътуването ви не беше толкова тайно. А за океана ще имам нужда от още по-голям съд. Но първо да се сдобия със златото за кораб, нали така!

— Дано натрупаш парите — пожела му Каран и се вторачи в Шанд с толкова свирепа гримаса, че той се стресна въпреки мъждивата светлина.

Тя изтръгна торбата от ръцете му.

— Не знам какво си ял последната седмица — натърти неприязнено, — но аз се храних с медузи!

— Яла си пиджон! — слисан възкликна Пендер. — Затова си толкова измършавяла…

Каран се тъпка цял час под звездното небе: хляб, сирене, лук, пушено месо, мариновани зеленчуци, сушени плодове и гъби, ядки… каквото се намираше в Туркад. Никога не си бе пълнила корема толкова настървено, дори лодкарят я наблюдаваше стъписан и възхитен. Само едно нещо не докосна — голямата манерка със сладко вино.

— Това още не ми е по силите.

Накрая легна по гръб и затвори очи.

— Пендер, жена ти и децата ти още ли са в Сит? — попита сънено доста по-късно.

Въпросът беше неприятен за него, но той се насили да й отговори.

— Да, получих вест от тях преди два дни. Живи и здрави са, приютил ги е в дома си митничарят Дирхан. Той е стар приятел на жена ми.

Така произнесе думата, че Каран млъкна. Спомни си не особено сърдечните отношения между лодкаря и съпругата му.

Тя се загърна в куртката, опря буза в сгънато парче брезент и въздъхна доволно. Нямаше да си признае, че стомахът й ще се пръсне, а нищо друго не я измъчваше в момента. Заспа сита и сгрята. Не знаеше какво крие бъдещето, дори утрешният ден, но не се страхуваше. Толкова се доверяваше на Пендер, че той би се изумил.

Силният вятър носеше бързо лодката. Продължиха на север-североизток по Туркадско море още осем-девет часа, преди зазоряване подминаха устието на голяма река, където блещукаха светлинните на град. Брегът бе обрасъл с гора. Един час по-късно Пендер зави наляво, заобиколи скална площадка, в която се разбиваха вълните, и навлезе в закътано заливче.

— Бива си те — похвали го Шанд. — Онова устие беше на река Троикс, нали?

— Да. Не очаквах да стигнем чак толкова далеч. Като гледам, изминахме почти двадесет левги. Тук е северната половина на Елудерската гора. Чака ви труден път през следващата седмица. — Подаде им багажа от носа на лодката и пристъпи към платното. — Желая ви сполука.

— Пендер! — извика Каран и той се обърна. — Чувал ли си нещо за Лиан?

Лодкарят изръмжа и плю зад борда. Каран го гледаше тревожно. Накрая той промърмори неохотно:

— Нито думичка. Където и да е отишъл, не се е качил на кораб или лодка.

Махна на Шанд да пусне носа на лодката. Старецът бутна, килът се освободи от чакълестия бряг, Пендер загреба навътре.

— Сполука и на тебе! — извикаха двамата.

Камъчетата хрущяха под подметките на ботушите им. Шанд вдигна нейната раница и я нагласи на гърба й. Стори й се много тежка, макар вътре да бяха само дрехите й и манерката с вода. Чувстваше се бодра и освежена от соления вятър, само дето в краката й не бе останала никаква сила.

— Не знам накъде и защо сме тръгнали, но да вървим — подкани Каран.

— Отиваме на север. — Шанд наместваше торбата с храна в своята раница. — Далеч от войната. Ех, как се радвам, че оставихме Туркад зад гърба си.

— И аз. Изобщо не ми се искаше да отида там.

Очите на Шанд блеснаха за миг, после той тръгна пред нея към гората. Скоро щеше да се зазори и личеше, че денят ще е ясен и ветровит.

— Шанд, какви са телтите? — зададе Каран въпроса, който се въртеше в главата й от няколко дни.

— Историята им е любопитна. Много отдавна обитавали блатата и мочурливите гори край залива, строели си наколни колиби. Но с разрастването на Туркад мочурищата били пресушени, а горите — изсечени. Телтите бавно измирали в мизерия, защото са плах народ и не измислили как да подобрят положението си. А хлуните, търговци по душа, единствени им предложили подслон и прехрана — срещу закрепостяване за цял живот. Но когато всяко дете навърши десет години, има право на избор дали да се обвърже. Малцина от телтите решават да се махнат — нито си намират място другаде, нито им е по нрава да живеят отделно от своите. Никак не се обичат с хлуните, обаче са си взаимно необходими.

Изкачваха се бавно по дълъг рид от тъмни, многослойни скали. С изгрева на слънцето се озоваха върху голо възвишение, откъдето се виждаше брегът надалеч и в двете посоки.

— Да спрем! — изхриптя Каран и се отпусна на колене.

С голямата си раница приличаше на костенурка. Шанд я свали от гърба й.

— Ще си починем тук. Изкатерихме стръмен склон.

— Прекалено стръмен според моите негодни за нищо крака.

Каран си разтриваше прасците.

Скоро се оживи, въртеше глава и се озърташе. Отвъд река Троикс гората продължаваше към Туркад, докъдето стигаше погледът. На север се проточваха неприветливи неравни била, които сякаш изтикваха тясната залесена ивица към Туркадско море, което тук беше най-широко — четиридесет левги. Затова на изток имаше само увенчана с бели гребени вода и няколко островчета по средата. Каран знаеше, че морето продължава стотина левги на северозапад и се слива с океана.

В обратната посока криволичеше над двеста левги и се стесняваше до Земята на Кнулп, където човек можеше да пусне стрела от единия бряг до другия, а течението се разбесняваше така, че на практика проливът беше недостъпен за кораби. Нататък отново се разширяваше във възстуденото, вечно забулено в мътилка Мъгливо море — Карама Малама. Такова беше Туркадско море, отделило остров Мелдорин от огромния континент Лоралин, прострял се на изток.

По водната шир тук-там се мяркаше някое платно, накъдрено облаче дим бележеше градчето при устието. Нямаше други следи от обитатели по тези места.

— И сега какво? — попита Каран.

— Ще закусим, ако ти се яде, после ще вървим, докато не се умориш. Малко по-нагоре трябва да има пътека. Ще тръгнем на север толкова бързо колкото издържиш.

— Дали няма да се натъкнем на патрули?

— Не е изключено да обикалят, макар че областта е рядко населена — малко пастири и по някой ловец. Почвата е твърде бедна за земеделие. По-безопасна местност няма да намерим никъде.

Каран се сети за баща си, когото бяха причакали и убили в планините над Готрайм заради няколко монети, и потрепери. И тогава в съзнанието й се мярна бледа сянка на предишния кошмар — видение как я наблюдават наредени в кръг гашади. Цялото й тяло се разтресе, без сама да знае защо. Напипа ножа си в раницата, опита с пръст острието и окачи ремъка на канията на врата си.

— Значи ще закусим. Коремът ми е хлътнал като стар мях за вино.

Шанд стана да събере съчки за огъня, а тя промълви:

— Ами Лиан? Научи ли нещо за него?

— Носи се слух, че е тръгнал с Тенсор…

— Тръгнал! — възкликна Каран, вбесена от тона му. — Няма да повярвам в това. Може Тенсор да го е принудил, иначе не би тръгнал доброволно… — Тя помълча. — Но за какво му е?

— Мендарк твърди, че Тенсор го е отвел — търпеливо обясни старецът. — Как да знаем дали е тръгнал по своя воля?

— Но преди малко долових съмнение у тебе. Да не подозираш Лиан в нещо?

— Не… Вече не. И все пак… не, глупости.

— Искам да знам, ако нещо те настройва срещу Лиан. Трябва да знам.

— Още в Тулин се опасявах… и ето какво стана наскоро. Но защо си толкова угрижена?

Тя сведе поглед към оплетените си в скута пръсти.

— Дълго пътувахме двамата, преживяхме заедно какво ли не. Сам знаеш. Естествено е, че се опитвам да науча участта му.

Като летописец Лиан се бе захласнал по наново разгърналата се история около Огледалото. Шанд отново пробуди у нея твърде неприятно съмнение — Лиан може и да бе тръгнал охотно с Тенсор, за да не изтърве нишката на сказанието.

— И ти ли го подозираш? — промърмори старецът.

— Не! Лиан е мой приятел.

„Аз съм вярна на приятелите си и няма да дърдоря за техните слабости пред целия свят. И не обичам да споделям тайни. Особено с особняк като тебе, когото не познавам.“

— Той е най-скъпият ми приятел. — Каран изрече думите натъртено, за да е ясно какъв смисъл влага. — Може би и любим. Не е мимолетна прищявка.