Гюстав Емар
Отмъщение (9)

Глава IX
ПЛЕННИЦИТЕ

Като премина на острова, Синята лисица обгради с верига от воини двамата офицери, които разговаряха с Изгнаника на поляната, и като се приближи към тях, им каза:

— Бледоликите началници ръководеха експедицията от самото напускане на форта Necessite, те пристигнаха на мястото: какво ще правят сега? Синята лисица чака техните заповеди.

Младите хора си размениха бързи погледи и след това единият от тях отговори:

— Синята лисица ще залови изненадващо нашите врагове; моят приятел и аз ще останем тук и ще чакаме до свършване на нападението.

— Бледоликите ще започнат да се защитават.

— Вероятно. Началникът ще ги залови живи. Нашият бял дядо, командващият форта, иска да ги запази при себе си като пленници.

Индианецът поклати глава недоволно.

— Моите воини не са стари баби, които да не могат на удара да отвърнат с удар.

— Двамата френски офицери трябва да бъдат доведени живи — така ни е заповядано.

— Добре. Ще бъде направено — отговори вождът след продължително размисляне, — само че много от моите воини няма да видят повече своите вигвами.

Младият човек сви рамене.

Вождът неохотно се отдалечи, решил строго да се подчини на заповедта, която бе категорична.

Тази заповед спаси живота на офицерите и бе причина за поражението на индианците.

И така, двамата офицери останаха под охраната на дон Бернарде в тревожно очакване на резултата от нападението, подготвяно от Синята лисица и от неговите воини.

Te се бяха скрили сред високата трева, достигаща до два метра, и за по-голяма предпазливост бяха слезли от конете си.

Не изминаха и няколко минути, когато се чуха човешки стъпки и почти веднага се появи силует, отправящ се към брега от дълбочината на острова.

Това бе Изгнаника.

Като ги видя, той се спря, устреми към тях странен поглед, усмивка плъзна по тънките му устни и скръстил ръце па гърдите, каза с хриптящ глас:

— Вие, господа благородници, стоите тук също като на лов и чакате вашите хрътки да ви вдигнат дивеча, нали?

Младите хора стояха мълчаливо, учудени от тази странна забележка, и само хидалгото направи крачка напред.

— Какво значи това? — извика той. — Какво искате?

— Назад, негоднико! — извика Изгнаника, като го отстрани презрително с ръка.

Дон Бернарде неволно отстъпи с ръка върху дръжката на шпагата си.

— Дявол да го вземе! — продължи Изгнаника. — Ловът е благородно развлечение. Но този лов ще бъде труден. Погледнете, гълъбчета мои, как дивечът ще се нахвърли върху ловеца. Пазете се!

— Господине! — извика единият от конниците.

— Графиня Дьо Малевал — невъзмутимо отговори Изгнаника, — и вие, маркиза Дьо Боа-Траси, чуйте съвета ми: бягайте, докато още не е късно.

И като се поклони със заядлива ирония на двете поразени от изумление дами, той се скри в гъсталака, преди да им даде възможност да се осъзнаят и направят каквото и да е.

Изгнаника не се беше излъгал. Конниците, които видяхме да излизат с такава решителност от форта Necessite, които се осмелиха да тръгнат с индианския отред по следите на френските офицери, преследвайки го с такова настървение, бяха именно маркиза Дьо Боа-Траси и графиня Дьо Малевал.

По какъв начин двете французойки се бяха сдобили с неограничено покровителство от страна на английските власти, ще узнаем впоследствие.

Графинята изгаряше от сляпа ненавист и не отстъпи пред никакви препятствия, за да достигне желаната цел — отмъщението!

Маркизата не бе напуснала един свой най-скъп приятел — това е всичко, което можем да кажем за нея в настоящата минута.

Боят на поляната продължаваше със същото ожесточение; шумът от него ясно долиташе до ушите на двете дами, развълнувани и притеснени.

Френските офицери мъжествено се съпротивляваха на свирепото нападение от страна на своите врагове.

Двете жени бяха уверени в успешния изход на битката, благодарение на изкусно създадената засада, но сега неволно почувстваха страх.

— Какво да се прави? — Тези думи се изтръгнаха с ужас от пребледнелите устни на графиня Дьо Малевал.

— Да бягаме! Да бягаме, колкото се може по-скоро! — извика появилият се неочаквано до нея човек, като хвърли неспокоен поглед към госпожа Дьо Боа-Траси.

— Андре! Братко мой! — проговори тя, като отговори на този поглед с жест, незабелязан от нейната спътничка.

— Да, това съм аз — каза младият човек с прекъсващ глас. — Вървя след вас от самия форт Necessite, където пристигнах час след вашето заминаване. Бягайте, в името на самото небе, бягайте или сте загубени!

— Какво има?!

— Индианците ви обкръжават; още миг и ще бъдат на острова.

— Но нали индианците са наши приятели? — възрази госпожа Дьо Малевал.

— Тези, за които ви говоря, са ваши най-свирепи врагове. Бягайте, моля ви, не губете нито минута, макар че може би вече е много късно.

— О! — проговори графинята ядосана. — Да бягаме!…

— Да, трябва да бягате.

— Но как?

— Тръгвайте — продължи Андре, — вървете след мен!… На няколко крачки оттук имам лодка, скрита в тръстиката…

— Индианци! — извика изведнъж дон Бернарде с ужас на лицето, странен за такъв храбър боец.

Този вик накара дамите да се решат. Te полетяха като вихър по следите, които Андре оставяше по тревата. Хидалго ги следваше с шпага в едната ръка и револвер в другата.

Изминаха няколко минути.

Четиримата бегълци, гонени от страха, бягаха с неимоверна бързина, без да проговорят нито дума.

— Ето ги! — ревна дон Бернарде.

— Загубени сме! — прошепна графинята.

— Не още! — решително каза Андре. — Моята лодка е там, зад тези дъбове. Скачайте в нея и бягайте! А ние с този господин ще заградим пътя и ще ви отбраняваме.

— Бягайте! — каза хидалго с револвер в ръка. — Не напразно съм испанец и потомък на Сид.

— Не — каза маркизата, цялата в треска, — няма да бягам от хора, които презирам.

— Аз също! — добави графинята твърдо.

— Но… вие се погубвате!

— Нито дума повече, Андре! Нашето решение няма да се измени. Предпочитаме да паднем в ръцете на диваците, отколкото да бягаме Бог знае накъде из тази съвършено непозната страна… И това ще е едно срамно и унизително бягство. Но вие, мъжете, бягайте!

— Честта ми повелява да не ви послушам, госпожо — хладно каза Андре. — Ще слушам само гласа па честта.

— Извинете, приятелю — намеси се хидалго, — струва ми се, че по-добре от вас разбирам мисълта на тези дами. Да бягаме, докато има още време… Минута и край!

— Не сте ли жалък в подлостта си? — смутено подхвърли Андре.

— Не говорете непристойни думи! Диваците обикновено се отнасят доста вежливо с жените. Нашето присъствие тук ще ги погуби, без ни най-малка надежда да им окажем помощ по-късно… Затова, ако губим време, повярвайте ми, ще настъпи и нашият час.

— Свободни, вие може би ще ни помогнете да се спасим.

— Ако сме мъртви — за тях няма никакво спасение — многозначително добави хидалго.

Андре тъжно поклати глава. Двамата мъже се хвърлиха към реката. Едва изчезнаха в гъсталака, когато индианците се появиха изведнъж пред жените и ги обкръжиха от всички страни.

Жените извикаха от ужас, в погледите им се четеше неописуем страх.

Тогава от групата воини се отдели вождът. Направи няколко крачки напред и каза:

— Нека дъщерите ми се успокоят! — любезно се поклони той. — Тънкия слух е знаменит вожд на своето племе. Неговите воини знаят с какво уважение трябва да се отнасят към пленничките.

След това добави с язвителен тон:

— Нека моите дъщери ме последват! Техните коне могат да отидат далече. Време е да се върнете при тях.

Младите жени отпуснаха глави и последваха, почервенели от срам и гняв, индианците, които си шепнеха и се смееха помежду си.

Конете се оказаха на същото място, където ги бяха оставили.

— Дъщерите ми ще чакат тук — каза вождът.

— Защо говорите така с нас? — обади се маркизата, като гордо повдигна глава. — Нима не виждате какво облекло имаме?

Индианецът се усмихна.

— Тънкия слух има орлови очи — възрази той, — нищо не избягва от неговия проницателен поглед. Облеклото не прави воина; кротката гълъбица никога не може да подражава на пронизителния и страшен крясък на ястреба.

Маркизата, смутена, наведе очи — всичко въставаше против нея, дори самото облекло, което трябваше да й служи за прикритие и защита.

Индианецът даде вид, че не забелязва смущението на своите пленничка.

— Моите дъщери ще чакат тук връщането на вожда — повтори той.

След това, с повелителен жест към своите воини, се отдалечи заедно с тях.

Дамите останаха сами.

Те видимо бяха свободни, но само видимо и отлично знаеха при какви условия им е предоставена тази свобода. Знаеха още, че тяхната стража се крие в гъсталака и не го изпуска от очи.

Измина половин час, а двете дами, потънали в тъжните си мисли, не си продумваха нито дума.

Най-сетне клоните на храст, заемащ място пред дъба близо до тях, се разтвориха и се появи човек.

Беше Тънкия слух, индианският вожд, в чиито ръце така нещастно бяха попаднали.

— Нека моите дъщери ме последват! — каза той.

— Къде искате да ни заведете? — запита маркизата.

— Моите дъщери ще узнаят това — отговори той лаконично.

— Защо не ни убиете веднага тук — запита графинята, — вместо да ни подхвърляте на жестоки и безполезни мъчения? Няма да мръднем нито крачка повече.

— Тънкия слух е велик вожд — отговори високомерно индианецът. — Неговата бойна брадва никога още не се е обагряла с женска кръв.

И черните очи на индианеца хвърлиха искри.

— Простете ми — каза графинята, — не познавам вашите обичаи.

Вождът се поклони вежливо с усмивка.

— Нека дъщерите ми ме последват — повтори той. Всяко съпротивление беше не само безполезно, но и опасно.

Освен това ясното и точно обяснение на вожда, макар и да не успокои съвсем двете дами, им даде надежда за благополучен изход.

— Да вървим! — казаха те.

— Да вървим! — отвърна вождът, като тръгна пред тях.

Не вървяха повече от десет минути. Вождът вървеше на няколко крачки пред тях, като отстраняваше внимателно и грижливо клоните, които биха могли да ги наранят. Този деликатен прием, така несвойствен за индианските нрави, окончателно успокои двете дами и им възвърна самочувствието.

Като изминаха гъстата горичка, се намериха на доста широка поляна и тук неволно от устните им се изтръгна вик на учудване и гняв при вида на странната сцена, внезапно представила се пред очите им.

— О! — прошепна графинята. — Нима съдбата ни е готвила този позор?

— Бъди смела! — шепнешком отговори маркизата. — Този път наистина загубихме играта, но не всичко още е свършено. Ще си отмъстим, кълна ти се!

— Може би — с отчаяние в гласа проговори нейната приятелка.

Спряха на края на поляната. След това, под влияние на обхваналото ги ново чувство, отново тръгнаха напред, но този път с високо вдигнати глави. Презрителна усмивка блуждаеше по устните им.

Нещастието ги бе сразило само за минута и те твърде скоро си възвърнаха самочувствието и увереността.

Поляната беше изпълнена с индиански воини. Не по-малко от двадесет трупа, страшно обезобразени, се валяха в локви кръв. Тези трупове принадлежаха на воините на Синята лисица — всички до един загинали.

В центъра на поляната стояха, опрени на пушките си, няколко канадци, а по средата им — четирима мъже с дрехи на горски скитници, но в които не бе трудно да се познаят бели от чиста раса. Те шепнешком си разговаряха с канадските ловци. Тези четирима мъже бяха граф Дьо Вилие, барон дьо Грини, Златния клон и Смелия; петият беше канадецът Берже.

Като измина първата минута на вцепенението, двете дами си върнаха всичкото присъствие на духа и предвождани от вожда, се движеха с твърди и уверени крачки към групата, заемаща средата на поляната.

При тяхното приближаване разговорът замлъкна. Войниците се оттеглиха настрана, а офицерите останаха сами с Берже, който насмешливо поглеждаше пристигналите.

Маркизата вече бе отворила уста, за да започне разговор, но граф Дьо Вилие не й даде време да каже нито дума и като се обърна към вожда, застанал на две-три крачки от него, го запита:

— Кои са тези!

— Пленници — отговори червенокожият.

— А, добре — каза графът. — Какво искате да правите с тях, началник?

— Ще га дам на бледоликия началник.

— На мен?… Защо?

— Не са ни нужни тези пленници — добави баронът, — те само ще ни притесняват.

— Те командваха воините, които ви нападнаха.

Двамата офицери погледнаха дамите с презрение и свиха рамене.

— Предавам на вас тези негодници — продължи графът, — те са ваши. Правете с тях каквото искате, вожде.

— Бедните! — прошепна баронът с иронична жалост. — В края на краищата те ще получат само това, което са заслужили.

Двете дами слушаха и трепереха от срам и гняв при презрителните думи на своите врагове. При последното оскърбление гневът им избухна.

— Нима не ме познавате, графе? — извика графинята, чиито очи изпуснаха мълнии.

— Аз? — студено отговори младият човек, като се обърна към нея с гръб. — Не ви зная кой сте, никога не съм ви виждал и не желая повече да ви виждам!

— Това вече е много! — извика графиня Дьо Малевал, удряйки с крак. — Вие забравяте с кого говорите, господа. Колкото и голяма да е вашата ненавист и вашето презрение към нас, вие, надявам се, няма да ни оставите във властта на тези свирепи диваци.

В тоя миг графинята видя една драма във въздуха над себе си. Огромна хищна птица бе вкопчила нокти и клюн в друга голяма, но явно кротка птица. Битката бе на живот и смърт и съвсем точно намекваше за тази между хората на земята. Графинята си спомни един излет с коне със своя любим, пак същата битка бе видяла във въздуха. Сякаш небето даваше някакъв знак за близкото бъдеще.

Понятно е, че в този миг думите на графинята не можеха да предизвикат симпатията на червенокожите към непредпазливите пленничка.

Баронът пожела да отговори, но графът го спря — тази работа трябваше да се уреди само между него и графинята.

— Господа — каза той все така хладно, — в тази минута не ние, а вие забравяте с кого говорите. Примамихте ни в ужасен капан; по ваша заповед тези кръвожадни диваци ни нападнаха неочаквано. Вашите наемни убийци са победени, а вие — наши пленници. Вместо открито и благородно да признаете положението, което сами си създадохте, се осмелявате още да повишавате глас в наше присъствие и дори едва ли не да ни заплашвате, когато с презрение се отказваме да ви отмъстим за вероломствата. Вие двамата сте съвсем умопобъркани!

— Графе, пазете се! — извика графинята вън от себе си. — Ако аз някога…

— Да се пазя? От кого, позволете да запитам, господине? Благородник съм и не се страхувам от никого на този свят. Вместо да ви накажа, което заслужавате, се съгласявам…

— Да ни накажете! — извика графинята с ярост. — Чуваш ли го, Леона? — обърна се тя към своята спътничка.

— Разбира се! — невъзмутимо продължи графът. — Вие предполагате може би, че ние не знаем на кого служите? Отрекли сте се от род и родина и сте се превърнали в предатели на служба при нашите смъртни врагове англичаните. Напротив, трябва да ни благодарите, господа, че забравяме това, че сте предатели и дезертьори, и се отнасяме към вас като към обикновени пленници…

С никакви думи не може да се опише това състояние на срам и гняв, което бе обхванало двете дами, които в тези минути бяха предмет на безмилостни подигравки от страна на победителите. Маркиза Дьо Боа-Траси бе предоставила на графинята да говори от името на двете, а самата тя наблюдаваше мълчаливо барон Дьо Грини.

Баронът, който не бе отмъстителен по природа, не забелязваше този вторачен в него поглед и се мъчеше да не гледа към пленничките.

Това презрение, спокойно и напълно съзнателно, болно се отразяваше върху състоянието на маркизата, сълзи капеха по бузите й. Тя чакаше мига, когато ще й се удаде да дойде на помощ на бившия си любим, барон Дьо Грини, макар самата жестоко да страдаше. Жените са създадени така: презрението ги дразни, наскърбява, довежда до отчаяние многократно повече, отколкото ненавистта.

Всичката ярост и страсти, изгарящи душата на графиня Дьо Малевал се изляха в пронизителен вик:

— А! Вие не сте благородници!

— Ние сме войници — студено отвърна графът.

— Вие не сте благородници и не сте войници… Вие сте подли страхливци!

— Да — отговори графът с усмивка, като посочи купчината от трупове, — ужасни страхливци и главно затова, защото не позволиха да бъдат убити!

— Аз заповядах на червенокожите да ви заловят живи! — извика графинята в истерия. — Нещастници, това именно ви спаси!

— Изпратените от вас убийци, изглежда, не са разбрали заповедта ви, ако се съди за това какви резултати даде тяхното усърдие. Но нека бъде така, господине, и аз самият бих желал да повярвам това и да ви избавя от наказанието, което заслужава измяната ви.

Двете жени затрепераха.

Едва сега те разбраха цялата гнусота на своята постъпка. Досега те дори не можеха и да си представят пропастта, в която се бяха хвърлили така безразсъдно.

Те бяха понесени от вихъра на собствената лична ненавист.

Нищо не мислеха, нищо не виждаха освен овладялата ги страст!

— Господа — каза графът, — ние не желаем да знаем нито вашите имена, нито вашето звание. Това ви спасява… След като не знаем кои сте, се считаме в правото си да ви избавим от заслуженото наказание… Вие сте свободни и можете да се отдалечите където искате: никой няма да ви попречи. Посъветвайте се със своята съвест и разберете накрая, че сляпата ненавист не може да доведе до добро, и освен това и сами ще видите, че с нищо не може да бъде оправдан един френски благородник за измяната му към краля и отечеството.

— Спомняйте си за нас — добави баронът — като за хора, у които честта е говорила достатъчно силно.

Маркизата сякаш неволно се запъти към него, но той се обърна с гръб към нея и се отдалечи.

Графът се приближи до индианския вожд:

— Нека моят брат повика своите воини. Ще тръгваме на път.

— А пленниците? — запита вождът, отправяйки мрачен поглед към двете дами, които потрепераха и неволно се притиснаха една към друга, играейки на мъже.

— Те са свободни — отвърна графът. — Воините на моята родина не отмъщават на враговете си, след като ги пленят.

Тънкия слух се поклони и без да възрази нито дума, даде заповед да се готвят за заминаване.

— Графе, в името на самото небе! — извика графиня Дьо Малевал със скръстени ръце като за молитва. — Още една дума!

— Не ви познавам, господине!

— О, Арман, нима сте толкова безмилостен? — скръбно прошепна маркизата. — Нима сте толкова немилостив, както и вашият приятел?

Баронът я изгледа изпитателно и след като се поколеба, възрази:

— Не! Решил съм да забравя всичко минало веднъж завинаги!

— А всъщност, ако само знаете защо съм попаднала тук!… Баронът последва приятеля си, който вече се отдалечаваше от поляната с едри крачки.

Двете изоставени жени паднаха на земята, уловиха главите си с ръце и избухнаха в ридания.

Разкаянието изтръгваше сълзи от очите на графиня Дьо Малевал.

Скръб, тежка скръб, караше маркиза Дьо Боа-Траси да пролива сълзи. Поляната бе вече опустяла. Индианците, канадците и французите бяха заминали.

Берже крачеше мълчаливо до графа.

Графът го попита:

— Какво става с теб, стари приятелю? Какво предизвика т ва упорито мълчание?

— Това, че съм недоволен от вас, господин Луи.

— Недоволен? Значи не одобряваш постъпката ми?

— Извинете ме, господин Луи, не само не я одобрявам, но дори твърде силно я осъждам. И все още се питам как можахте да постъпите до такава степен непредпазливо, че…

— Ех, ти си просто стар безумец! — прекъсна го младият човек.

— Но съвсем не такъв, какъвто вие мислите… Милосърдието е добро в Европа, а тук то е не само ненужно, но и твърде опасно. Тези жени, които вие така непредпазливо пощадихте, никога няма да ви простят това презрение, с което се отнесохте към тях…

— А как трябваше да постъпя според теб?

— У нас има поговорка: убито ли е животното, убита е и отровата.

— Нещастнико! Да се убиват жени!

— Когато се убиват врагове, не се съобразява жени ли са или мъже, господин Луи… Молете се на Бога да не ви се случи да се убедите в това скоро.

— Воля Божия! — проговори графът.

Канадецът няколко пъти мълчаливо поклати глава, но не счете за нужно да продължи разговора.

След десет минути целият отред вече бе напуснал острова.