Гюстав Емар
Отмъщение (21)

Глава XXI
ОТМЪЩЕНИЕ

Силно вълнение бе обхванало форта Necessite. Гарнизонът, състоящ се от петстотин души отбрани войници, трескаво привършваше работите по укрепването на форта. Едни извличаха оръдията, други приготвяха снаряди, трети носеха барут и куршуми… А там, малко по-далеч, подреждаха кошове с пръст и торби с пясък.

Англичаните очакваха силно нападение от страна на французите. Известието за него бе донесено преди два дни от графиня Дьо Малевал. Тя има продължителен разговор с майор Вашингтон, показваше му някакви писма — с една дума, бе му дала толкова убедителни доказателства за истинността на твърдението си, че майорът веднага събра военен съвет от главните офицери на гарнизона. На съвета единодушно бе решено незабавно да се заловят на работа по отбраната на форта. Решението се налагаше и от факта, че според думите на графинята ръководството на френските сили бе поверено на граф Кулон дьо Вилие — брата на нещастния капитан Дьо Жюмонвил, подло убит от засада, устроена от самия майор Джордж Вашингтон.

Войниците под прякото наблюдение на офицерите работеха усърдно от ранно утро до късна вечер. Стараеха се да доведат форта до такова състояние, че да може да издържа обсада до пристигането на подкрепление от Вирджиния, което щеше да принуди французите да отстъпят.

Графиня Дьо Малевал измоли позволение да остане във форта Necessite. Комендантът охотно бе дал съгласието си.

Какъвто и да беше източникът, от който графинята черпеше своите сведения, тя явно беше осведомена отлично. За доказателство може само да се припомни това, което се случи няколко дни по-рано във форта Дюкен.

Господин Дьо Контъркьор една сутрин в края на юни покани капитан Дьо Вилие при себе си.

Графът, напълно оздравял от раните си, побърза да се яви.

Когато влезе в кабинета на коменданта, там освен него се намираха още две лица. Това бяха Берже — канадският ловец, и Голямото ухо — вожд на племе червенокожи.

Щом ги видя, капитанът разбра, че е извикан по важна работа.

— Драги капитане — обърна се към него господин Дьо Контъркьор след размяна на обичайните поздрави, — най-после имам възможност да изпълня обещанието, което ви дадох доста отдавна.

— Нима е настъпил моментът? — попита Дьо Вилие и радостен лъч озари обикновено печалното му лице.

Последните събития, в които бе едно от главните действащи лица, и трагичната смърт на приятеля му барон Дьо Грини бяха оставили дълбоки следи в душата на младия офицер. Чертите на лицето му излъчваха меланхолия, която сякаш никога нямаше да го напусне.

— Да — продължи комендантът, — всичко е готово, за да се опитате да нападнете форта Necessite. Вие, разбира се, схващате, че говоря за внезапно нападение с цел неприятелят да бъде изненадан. Хората, които назначих в състава на вашия отред, са се прославили в подобен род експедиции.

— Ще успеем или не да го изненадаме, господин комендант — отговори младият човек с твърд глас, като натъртваше всяка дума, — с главата си ви гарантирам успеха! Фортът ще бъде превзет или аз ще бъда убит но време на щурма!

— Ще изпадна в отчаяние, ако с вас се случи някакво нещастие, драги капитане! И обратното — надявам се още много, много години да служите на негово величество! Офицери като вас не се срещат често! Затова пазете се, приятелю мой, моля ви! Ако е необходимо, в качеството си на началник ще издам и заповед да се пазите.

Графът мълчаливо се поклони.

— Отредът ви се състои от шестстотин канадски ловци под командата на вашия приятел Берже и от червенокожи воини от племето вълци гурони, чиято цена знаете. Голямото ухо, най-знаменитият вожд на своето племе, иска сам да го предвожда. Искрено съжалявам, че не мога да ви дам на разположение и отред редовна войска. По-добре, отколкото всеки друг знаете колко са малко моите войници.

— Видях в битка както индианците, така и канадците. Това са хора с непобедимата храброст на лъва. Никаква сила не може да ги спре в боя. С тях и с двама офицери като стария Берже и вожда на гуроните съм сигурен в успеха… Освен това Бог ще бъде с нас! Кога ще заповядате да тръгна?

— Когато пожелаете! От тази минута ви предоставям пълна свобода на действие.

— Благодаря ви! Ще се възползувам от вашето разрешение да замина колкото може по-скоро.

— Ето ви заповедта, драги капитане. Прочетете я.

Граф Дьо Вилие взе листа, разгъна го и бързо го прочете с чувство на радост. Тази заповед даваше на капитана най-широки пълномощия. Един абзац го трогна особено силно. Той гласеше следното:

 

„Заповядвам на капитана да атакува, ако това се окаже възможно, и да изтреби англичаните до крак, за да ги накаже за убийството, с което нарушиха най-свещените права на просветените народи.“

 

Намекът за измамата, жертва на която бе паднал неговият брат, напомни на капитана клетвата му да отмъсти на враговете. Това го преизпълни с радост и ентусиазъм.

— Най-после моят нещастен брат ще бъде отмъстен! Кога ще пристигнат твоите хора, Берже?

— Ще бъдат тук след два часа, господин Луи.

— Добре! А вашите, вожде?

— Малко по-рано.

— Отлично, мои бойни приятели! Ще им дадем да си починат през остатъка от деня и същевременно да се заемат с последните приготовления. Ще потеглим при залез-слънце. Луната ще осветява пътя ни. Съгласни ли сте?

— Да! — отговориха и двамата в един глас.

— Особено строго проконтролирайте да вземат със себе си необходимите бойни и хранителни запаси. Вашите воини имат ли пушки, вожде?

— Всички! — гордо отвърна Голямото ухо. — Te ще покажат на моя брат как добре умеят да стрелят с тях.

— Това е добре. Преди тръгване ще направя преглед на целия отред, за да видя дали всичко е в ред.

Тогава към коменданта се приближи един сержант и му прошепна нещо на ухото.

— Пуснете го — нареди комендантът и като се обърна към капитана, добави: — Ето още една новина.

В кабинета влезе Изгнаника.

Облеклото му, изпокъсано и кално, показваше, че е вървял дълго време.

— Е? — усмихна се Изгнаника, като пристъпи прага. — Както ми се струва, попаднал съм тук в най-важната минута.

— По-навреме и да искахте, не бихте могли да дойдете — отговори шеговито домакинът.

— Идвате от форта Necessite? — попита Дьо Вилие.

— Пристигнах преди две минути…

— И носите ли вести?

— Най-пресни!

— Добри?

— Като всички новини, съдържат в себе си и добро, и лошо.

— Хм! — замисли се комендантът. — Опитайте се да ни ги представите. Но първо седнете, сигурно сте много изморен.

— Признавам, изморен съм… Вървях бързо и по ужасни пътища.

Изгнаника седна на стола, който му подаде комендантът. Контъркьор не пропускаше случай да изрази голямото си уважение към този човек, живата загадка за всички по границата.

— Нима пътищата са толкова лоши! — попита капитанът.

— Успокойте се! Аз съм като птиците… винаги се движи по права линия. Моите пътища не са като вашите.

— Е, това донякъде ме успокоява… А сега, слушаме ви.

— Англичаните са предупредени за подготвяното срещу тях нападение и затова няма да може да ги изненадате.

— Това е лоша вест! — възкликна комендантът.

— За мене е все едно знаят ли, или не знаят за нашите намерения! — енергично се намеси капитанът. — Толкова по-славна ще бъде победата!

— Моля, продължавайте — подкани господин Контъркьор.

— И знаете ли кой ги е предупредил? Графиня Дьо Малевал.

— Графиня Дьо Малевал!… Уверен ли сте в това?

— Да, тя! Впрочем вие вероятно ще имате възможност да я видите — тя пожела да остане във форта.

— Сигурно знаете, приятелю мой — обърна се комендантът към графа, — че графиня Дьо Малевал е изменила на своята родина, за да стане шпионка на нашите врагове? С декрет на губернатора на Нова Франция тя е обявена извън закона. Тази жена ни е нанесла страшни вреди. Не зная и не искам да зная причините, тласнали я към предателство, но настървението й срещу всичко, което може да се нарече френско, е недостижимо… Пожелавам й да не попадне в нашите ръце. Ще бъда принуден да я обеся, а това, признавам, не би ми се искало!

— Да се обеси жена! — опита се да протестира капитанът, но усети, че се изчервява.

— Жената често е по-опасна от мъжете, приятелю. Освен това във връзка с този случай получих специално нареждане от господин Менесвил и няма да се поколебая да изпълня дълга си.

Граф Дьо Вилие извърна глава, за да прикрие объркването си.

— Интересно е да научим — продължи господин Дьо Контъркьор — какви други новини ни носите.

— Когато англичаните научили, че ги заплашва нападение, изпратили четирима куриери по четири различни пътя. Всеки от тях носел молба до губернатора на Вирджиния за по-скорошно изпращане на подкрепления от хора, храни и боеприпаси.

— Дявол да го вземе! Но всичко това е твърде печално! — въздъхна комендантът.

— Да, ако куриерите бяха успели да изпълнят възложената им задача — продължи Изгнаника с оттенък на неподражаема ирония. — Но по едно странно стечение на обстоятелствата и четиримата са попаднали в ръцете на нашите индиански горски скитници и телеграмите са загинали заедно с тях.

— Ето това е малко по-добре!

— Още не съм казал всичко. Във форта се чувства недостиг от провизии и боеприпаси. Между другото барутът им е развален. Самото оръжие също е в доста лошо състояние. Освен това каквото и да говорят, но тези герои се страхуват от нашето нападение.

— Така че?… — додаде капитанът.

— Така че съм убеден, че ако ги нападнем бързо и особено със силен отред, няма да издържат на натиска и ще бъдат разбити.

— Браво! — извика графът. — И аз мисля така. Тръгваме тази вечер!… Жан-Пол, щом свършите с коменданта, бъдете така добър да дойдете в моята стая. Искам да поговоря с вас. А сега, ако разрешите, тъй като нямам какво друго да кажа освен ако господин комендантът не се нуждае от мене…

— Ни най-малко, напълно сте свободен… И така, до довечера, господа.

Господин Дьо Контъркьор изпрати посетителите си до вратата на кабинета.

Жан-Пол последва капитана.

Пред вратата на стаята си граф Дьо Вилие намери Златния клон и му заповяда да не пуска никого. После затвори след себе си, предложи стол на Изгнаника и веднага пристъпи към разговора си с него като човек, който бърза да свърши някаква работа, гнетяща сърцето му.

— Милостиви господине, не зная кой сте и няма да ви питам — това почти не ме интересува… Но откакто съдбата ни събра, вие винаги сте ми се притичвали на помощ и сте проявявали такава преданост, която според мен с нищо още не съм заслужил.

— Виновен съм, капитане! Моля ви, да възстановим фактите. За пръв път се срещнахме, когато спасихте живота ми.

— Така е, но тъй като оттогава вие успяхте да ми направите същата услуга, значи сме квит.

— Може би… Продължавайте.

— Имам към вас една молба, от която зависи щастието в целия ми живот. Ще говоря направо: аз обичам вашата дъщеря!

— Това го зная — отговори Изгнаника много сериозно. — Тя ми е говорила за вас, а и аз сам съм се убедил в чувствата ви към нея.

— Нито в неин, нито в мой интерес е било да пазим от вас в тайна любовта си — силна и искрена. Произхождам от старинен и почтен род.

— Познавам семейството ви, да, познавам го… — въздъхна Изгнаника.

— Така ли? — учуди се графът.

— Да, като другите — побърза да отговори бащата на Анжела с престорено равнодушие.

— Искам ръката на вашата дъщеря!

— А знаете ли как ме наричат тук?

— Това не ме засяга! Вие сте човек сърдечен, прям и честен. Господин Дьо Контъркьор изпитва към вас голямо уважение. Дори и да сте извършили нещо нередно, то засяга само вас… Ако ви се е случило някакво нещастие, мога само да ви съчувствам… Не сме в Европа… Тук уважават човека само заради това, което е всъщност. Вашата дъщеря е ангел, аз я обичам и искам ръката й.

— Твърдо ли сте решили, граф Дьо Вилие?

— Да!

— И никога няма да ме разпитвате за прякора и за миналото ми?

— Никога!

— Ще ми позволите ли да живея, както аз искам?

— Разбира се!

— Щом е така, граф Дьо Вилие, аз ви давам ръката на дъщеря си Анжела, но помнете — на Анжела, дъщерята на Жан-Пол, на Изгнаника!

Сърдечно ръкостискане „подпечата“ този странен договор. Графът зададе само още един въпрос:

— Тръгвам на експедиция с изключително важно значение за по-нататъшния ми живот. Желая моята сватба да стане във форта Necessite, щом го завладея. Имам някои лични причини да постъпя по този начин.

— Досещам се! Говорете без страх! Поемам цялата подготовка на сватбата. В самия ден на превземането на форта там ще видите дъщеря ми и мене, както и мисионера за извършване тайнството на брака.

— Добре! До скоро виждане, татко!

— Не ме наричайте така! — продума Жан-Пол разтреперан.

— Защо? — учуди се графът.

— Обещахте ми да не задавате никакви въпроси.

— Наистина! Тогава поне да се прегърнем.

Изгнаника понечи да притисне в обятията си младия човек, но се отдръпна, избърса издайническата сълза, стичаща се по бузата му, и си тръгна…

 

Вечерта след прегледа, извършен от капитана, отредът напусна форта Дюкен.

На 3 юли 1754 година, на разсъмване, английските часови по стените на форта Necessite съобщиха за появяването на предните френски постове. Скоро след това се показа и целият отред.

Въпреки проливния дъжд канадците вървяха бързо, смееха се и си бъбреха помежду си, без да обръщат внимание на форта, чиито стени се белееха на пушечен изстрел от тях.

Като се приближиха достатъчно, френските бойни редици се разгънаха вдясно и вляво и след четвърт час фортът бе изцяло обкръжен.

След това като че ли някой замахна с вълшебна пръчка и нападателите изчезнаха. Канадците, отлични стрелци, заеха позиции зад дърветата и скалите.

Преди да даде сигнал за атака, граф Дьо Вилие изпрати Берже в качеството му на парламентьор да предложи на англичаните да се предадат.

Това предложение те не удостоиха с отговор.

Началникът на отреда издаде веднага заповед да се започне битката…

Няма да описваме това сражение. То продължи десет часа под проливен дъжд, който не спря нито за миг.

След десетте часа ожесточен бой, френските стрелци принудиха английската артилерия да прекрати огьня.

Всичко беше готово за щурма. В мига, в който потеглиха в атака, над форта се развя бяло знаме. Неприятелят се предаваше чрез капитулация.

Англичаните имаха деветстотин души убити и смъртно ранени. Освен тях много войници бяха извадени от строя със сравнително леки рани. Артилерията беше разбита. По-нататъшното съпротивление — невъзможно. Майор Джордж Вашингтон лично се отправи към френския командващ.

— Бихме могли да отмъстим за убийството — каза граф Дьо Вилие на Вашингтон, който стоеше пред него блед, но съвършено спокоен, — но не желаем да ви подражаваме.

Капитанът се съгласи с предложените условия за капитулация.

Тя бе подписана в осем часа вечерта. Започваше със следните думи:

 

„Тъй като никога не сме имали намерение да нарушаваме добрата хармония, царяща между двете приятелски държави, а само да отмъстим за убийството на един от нашите офицери, изпратен като парламентьор и съпровождан от своя конвой…“ и т.н.

 

Четвъртата точка гласеше следното:

 

„Тъй като в плен у англичаните се намират един офицер, двама кадети и освен това хора на господин Дьо Жюмонвил, те обещават незабавно да ги освободят…“

 

Капитулацията завършваше така:

 

„Съставена в два екземпляра на един от постовете на нашата блокада в долуозначените ден и година. Подписана от: Джеймс Меке, Джордж: Вашингтон, Кулон дьо Вилие.“

 

Отмъщението бе пълно, възмездието — блестящо. Виновникът признаваше лично, със своя подпис, извършеното от него престъпление и бе принуден да се преклони пред великодушието на човека, чийто брат бе убил така подло.

Тази победа, постигната толкова бързо, струваше на французите само двама убити и седемдесет ранени.

Капитулацията бе току-що подписана, когато англичаните бяха обхванати от необяснима паника. Започнаха да бягат във всички посоки и така бързо, че забравиха да вземат със себе си знамето и то остана у победителя.

На другия ден на разсъмване французите заеха форта и се разположиха в него.

Графиня Дьо Малевал беше избягала, без да остави следи. Всички претърсвания останаха без резултат. Никой не я беше видял.

Може би се бе възползувала от безредието, настъпило след капитулацията, и преоблечена бе избягала заедно с английския гарнизон. Да се провери това бе невъзможно.

Графът, предупреден от господин Дьо Контъркьор за опасността, грозяща графинята, ако попадне в ръцете на френските власти, може би с помощта на Берже бе измислил начин да й помогне да избяга. Единственото наказание, което той искаше тя да изтърпи, бе да присъства на неговата венчавка с красивата Анжела и да стане свидетелка на голямото му щастие. Но и това отмъщение му се изплъзна.

Към обед, съгласно обещанието, Изгнаника се яви заедно с дъщеря си, съпроводен и от един мисионер.

В един от салоните бе приготвено всичко за предстоящата церемония. В средата имаше устроен скромен олтар.

Венчавката беше изключително трогателна. Скромната и наивна девойка не смееше да повярва на щастието си, криеше срамежливо, с възхитителна грация прелестното си лице върху гърдите на баща си. А той, въпреки грубата си външност, се трогна до сълзи от щастието й.

Капитанът, в желанието си да окаже внимание на вожда на гуроните и да му се отблагодари за подкрепата и приятелството, го беше поканил да присъства на церемонията заедно със свидетелите. Времето минаваше, а вождът не се появяваше.

Спомагателният отред индианци, слабо дисциплиниран и изобщо незапознат с обичаите по време на война между цивилизовани народи, се бе впуснал да гони бягащите англичани. Нито заповеди, нито молби можаха да удържат туземците. Те всички бяха напуснали лагера.

Капитанът силно се разтревожи от това бягство. То можеше да бъде със сериозни последствия за победените, затова изпрати няколко отреда да търсят червенокожите. Около три часа след пладне хората на Голямото ухо се появиха, водени от самия него. Вождът побърза да отиде във форта. Вървеше достолепно, но лицето му излъчваше веселост. С еуфорични жестове показваше около десетина скалпа, висящи на пояса му.

Напразно Берже се опитваше да го накара да свали тези отвратителни трофеи, толкова неподходящи за предстоящата церемония.

— Но това са скалпове, взети от янки — упорстваше индианецът. — Длъжен съм да ги запазя! Нека моят брат погледне его този. Не съм и предполагал, че жена може да притежава толкова прекрасна коса.

— Коя е тази жена? — попита ловецът.

— Графиня Дьо Малевал. Така я наричаха индианците от племето, където се бе укрила за своето коварство.

Графът хвърли машинално поглед към скалповете, изтръпна и с ужас извърна глава: бе познал великолепните коси на графинята, която бе паднала под ножа на свирепия вожд. Нали заради нея бе станало всичко до този момент.

— Учудва ви моето приятелско отношение към вас — каза Изгнаника на своя зет след венчавката. — Един от вашите сродници изчезна някога в дебрите на Новия свят. Е, предположете, че аз съм син на този човек и, надявам се, ще ме обикнете поне малко в памет на оня родственик.

След тези думи той стисна ръката на графа и излезе.

* * *

Докато Изгнаника беше жив, графът не успя да научи от него нищо повече за оня свой родственик.

След години Изгнаника бе убит в едно сражение при Красивата река. Ако се изразим с думите на самия Вашингтон, при това сражение шестстотин канадци „срамно“ победиха две хиляди англичани… Вече нищо не задържаше граф Дьо Вилие в Америка и той се приготви да отплава за Франция заедно с очарователната си жена и сина си, роден неотдавна.

Точно когато графът се качваше на палубата на кораба, който трябваше да го отведе в Европа, Берже го настигна и му връчи един пакет, запечатан с черен восък.

— Какво е това, приятелю?

— От Жан-Пол, господин графе.

— Кога ти го е дал?

— В деня на вашата сватба. Поръча ми да ви го предам колкото се може по-късно — в деня на смъртта му или в деня на вашето отпътуване. Той почина, аз чаках! Сега заминавате, напускате ни завинаги и изпълнявам волята на моя стар приятел.

— Благодаря!

Графът поиска веднага да разпечати плика, но Берже го спря:

— Ще го прочетете после… когато няма да съм с вас.

— Добре, мили ми Берже!

Граф Дьо Вилие отново направи опит да убеди Берже също да тръгне за Европа.

Канадския ловец упорито отказваше.

— Какво ще правя там? — отговори той на Анжела, която му стискаше ръката. — Във вашите градове няма въздух, няма небе. Ще се задуша в тесните улици. Прощавайте, приятели мои!… Не бих могъл да живея без просторните каменисти равнини и дивите гори… Прощавайте, господин Луи! Прощавайте, графиньо Дьо Вилие!… Прощавай, малка Анжела! Бъдете всички щастливи!…

Като избърса две „позорни“ мъжки сълзи, навлажнили загорелите му страни, метна пушката па рамо и се отправи с големи крачки към гората. Миг след това сякаш потъна в нея.

Останал сам, граф Дьо Вилие разпечати писмото на Изгнаника. И ето какво пишеше в него:

„Аз ревнувах!… Вие не бъдете ревнив, защото обичате моята дъщеря! Живях на този свят, както и вашият баща, Луи… Лъжливо подозрение сложи оскърбление на устните ни и желязо в ръцете. Убих вашия баща, Луи. Ето защо никога не ви наричах мой син. Това бе наказанието ми. Напуснах своето отечество поради безумието на младостта. Нямах смелостта да направя моята дъщеря и вас нещастни, като попреча на брака ви, макар че може би трябваше да постът точно така.

Простете ми!

Отнасям тази ужасна тайна със себе си в гроба. Анжела дори не знае своето истинско име! Можете да й го съобщите. Простете още веднъж!

Жан-Пол Изгнаника, херцог Дьо Сент Ерем.“

— Какво ти е, Луи? — попита Анжела, като видя, че мъжът й беше побледнял.

— Нищо, дете мое, скъпа моя Анжела! — отговори граф Дьо Вилие, накъса писмото и хвърли листчетата в морето.

* * *

Педя по педя канадските ловци отстояваха независимостта на Нова Франция.

След отстъпването на Канада отказаха да признаят английското владичество.

Не желаейки да се гънат под британско иго, те масово напуснаха своите селища, напуснаха всичко, каквото имаха. Отдалечиха се в платата и горите, при неподчинените от англичаните индиански племена. Малко по малко усвоиха част от обичаите на червенокожите, които ги бяха приели гостоприемно в своята среда, но съхраниха завинаги френския език — единственото наследство, оставено им от техните бащи и предци.

Най-смелите горски скитници, най-неустрашимите изследователи по онова време, каквото и да се говори, бяха канадците.

Ако някога някой ги попита към коя нация принадлежат, те с гордост отговарят, че са французи, и са прави. Те бяха откупили правата на тази националност, която всеки в Канада признава, на твърде висока цена — цената на кръвта, пролята по бойните полета.