Гюстав Емар
Отмъщение (18)

Глава XVIII
ЛЮБОВ И ОМРАЗА

Близо до стаята, в която капитанът се събуди след цели дванайсет дни борба със смъртта, имаше просторен салон. В него подредбата също излъчваше приглушен разкош и умило съчетание на европейска с индианска култура. Графът прекрачи прага му със зле прикрито вълнение. На канапе, застлано с красива дивечова кожа, между бухнали възглавници с ярки калъфки, седеше елегантна дама със спусната воалетка. Вълнението му, необяснимо за самия него, нарастваше, а когато дамата откри лицето си, младият човек усети колко силно бие кръвта в слепоочията му.

— Маркизо, вие тук?!…

Маркиза Дьо Боа-Траси го гледаше с щастливи добри очи и елегантно-поривисто му поднесе ръката си. Тревога прониза сърцето на капитана и той едва чуто попита:

— Значи ли, че в този, досега извънредно гостоприемен за мене дом, ще срещна и едно лице, което сигурно ще ме „възнагради“ с неприятности!

— Не се вълнувайте толкова силно, мили капитане! Ще навреди на здравето ви, над което така всеотдайно бдяхме. Предлагам ви да се поразходите навън, да подишате горски въздух и се порадвате на слънцето. А на въпроса ви ще отговоря с въпрос: „Нима целият ни живот не е изпълнен с изненади — и приятни, но и неприятни?“ Чак на излизане Дьо Вилие забеляза изправения до камината Андре — млечния брат на маркизата — и вежливо го поздрави.

Чистият въздух наистина го поуспокои. Наложи си да не мисли какви срещи и събития го очакват. Вървеше бавно и с интерес оглеждаше всичко край себе си. Къщата, от която излезе, наистина беше построена за европейци, но около нея се бяха сгушили една до друга почти еднакви индиански колиби. Само една се отличаваше с размерите и украсата си — това сигурно беше колибата на съвета. Тъкмо да завие покрай нея и на стотина метра пред себе си мярна познат силует. Взря се… Да, не грешеше, това беше Изгнаника, който или не го видя, или се престори, че не го забелязва.

Желанието на капитана за по-продължителна разходка угасна. Множество въпроси се заблъскаха в главата му. Защо бащата на неговата любима бе в това селце? Каква причина го бе довела тук? Може би бе дошъл заради него? Възможно ли бе да се допусне това? Но нима в писмото, оставено от девойката в хралупата на дървото, не се казваше, че и тя се отправя на дълъг път? По всяка вероятност сегашната среща бе чиста случайност…

Размишлявайки по този начин, капитанът се върна в къщата, стигна до стаята си и се свлече в един от фотьойлите, повален от умора.

Минаха няколко минути. Той дълбоко се замисли. Вратата се отвори. Графът реши, че е Андре, и не само че не се обърна, не дори не вдигна глава.

Някой сложи ръка на рамото му и един глас, чийто напевен тембър му беше толкова добре познат, го попита:

— За какво така сте се замислили, господин графе, че нито виждате нещо край себе си, нито чувате?

Младият човек трепна като убоден и бързо вдигна глава.

Преди още да я види, само по гласа безпогрешно позна графиня Дьо Малевал. Тръпки го побиха от огнения поглед на графинята. Побледня, олюля се и се хвана за каквото намери, за да не падне на земята.

— Какво: радост, страх или ненавист буди у вас появата ми, драги графе? — продължи графинята с лек оттенък на ирония.

— Госпожо — отговори той, проявявайки страшно усилие да се овладее, — простете ми! Макар и да знаех, че няма да ви видя тук, не мога да преодолея изненадата си, граничеща с уплаха, виждайки ви толкова близко до себе си.

— Как ще заповядате да приема думите ви: като оскърбление или като комплимент? — добави тя, като взе стол и седна пред графа.

Настъпи доста продължително мълчание.

Най-после графинята реши да проговори първа.

— Вие сте се досетили, че до известна степен аз участвах във вашето похищение? Странно, нали? Красивият кралски офицер, похитен от жената, която е напуснал. Признайте, това приключение би могло да предизвика интерес дори във Версайския двор. Но ние тук сме като в пустиня и за нещастие за него сигурно никой няма да узнае. Печално, нали?

— Графиньо!…

— Какво да се прави, графе — прекъсна го тя. — Аз съм странно същество. Скроена съм по особена мярка — обичам ония, които бягат от мене. Ако бяхте останали в Квебек, по всяка вероятност твърде скоро щяхме да скъсаме нашата връзка и, разбира се, по взаимно съгласие. Вместо това вие, кой знае защо, решихте да ме напуснете, а аз ви последвах и ви залових.

— Каква цел сте преследвали, графиньо, постъпвайки по този начин? Съвсем не мога да си го обясня!

— А нима аз самата зная! Щях ли да съм жена, ако се замислях? Страстта не разсъждава, тя действа! Исках да ви намеря, да ви отмъстя за вероломното бягство… Исках да постигна това на всяка цена!…

— А сега?…

— Сега промених намерението си… Видях ви…

— Наистина ли?

— Да! Учудва ли ви това?

— Ни най-малко, графиньо. Аз само ви питам защо, щом веднъж сте пожелали да ми отмъстите за вероломното бягство, както благоволихте да го наречете, защо сега, когато успяхте да ме заловите и превърнете в свой пленник, не се възползвате от случая да удовлетворите жаждата си за мъст?

— Промених намерението си, драги графе! Сега имам други планове.

— И мога ли да зная, графиньо, какви са тези планове?

— Специално за това дойдох, за да ви ги кажа.

— Слушам ви!

Всичко бе казано по най-любезен начин с усмивка на уста.

Ако имаше свидетел на този разговор, изобщо не бе се досетил каква пламенна ненавист кипеше у тези хора и колко заплахи съдържаха очарователните усмивки, които двамата събеседници щедро си разменяха.

Граф Дьо Вилие се овладя и си възвърна цялото хладнокръвие. Готвеше се храбро да издържи в борбата, която усещаше, че ще започне всеки миг. Спокоен, с ведро лице, самоуверен, той чакаше графинята да заговори първа. Тя това и стори, хапейки устни.

— Вие също, драги графе, ме държахте в своята власт! Защо не си отмъстихте?

— Да ви отмъстя? Защо, графиньо? Затова ли, че ви обичах и бях толкова щастлив? И бях обичан! Сигурно се шегувате!

— Не си играйте с думите, моля ви! Времето на пастирските идилии за нас отмина. Отговаряйте откровено, както подобава на благородник.

— Щом искате това, графиньо, позволете да ви кажа: порядъчният човек, има ли причини или не да се сърди на една жена, никога не й отмъщава.

— Той я презира и изгонва, така ли?

— Не, искрено я съжалява и уважава в нея личността, която по-рано е обичал.

Графинята го изгледа странно изпод дългите си ресници.

— Така да е — каза след минута. — Това обяснение може би е донякъде вярно.

— Изразява мислите ми, графиньо, и ако ситуацията се повтори, пак ще постъпя така.

— Твърде е възможно. Но да се върнем към онова, което исках да ви кажа. Вие сте мой пленник.

— Това го зная, графиньо.

— От вас зависи да получите свободата си.

— Чакам да благоволите да ми обясните при какви условия.

— Знаете ли къде се намирате?

— У вас, предполагам.

— Без двусмислия! Говоря за страната, а не за къщата.

— Съдейки по това, което можах да видя по време на разходката си, намирам се в някакво индианско селце.

— Да, на британска територия, не повече от десет мили от форта Necessite.

— Защо казвате всичко това, графиньо? Би ми било много по-приятно, ако говорите откровено, както настоявахте преди няколко минути. Та в жилите ни тече благородническата кръв на прадедите ни. Това само е достатъчно, за да не си позволяваме да лъжем — нито вие, нито аз.

— Добре, ще бъда откровена! Благодарение любезността на губернатора на Вирджиния — нещо, което френските власти не биха направили — успях да ви заловя. И ето сега, когато имам пълната възможност да ви отмъстя, когато никаква сила не е в състояние да ми попречи, аз съм готова да се откажа от отмъщението, ако… Всичко зависи от вас! Кажете само една дума и в същия миг завинаги ще угасне цялата ми ненавист към вас!

— Бих бил извънредно щастлив, повярвайте ми, това е моето най-съкровено желание! За жалост, без сам да зная защо, струва ми се, че думата, която искате от мене, че това съчетание от звукове, което е толкова просто за произнасяне, моята уста не би могла да го произнесе.

— Първо ме изслушайте, графе, а после вече решавайте как да постъпите — дали да приемете предложението ми или не.

— Съгласен съм — отговори графът с поклон.

— Вие сте благородник, господин Дьо Вилие — продължи графинята. — Дори произхождате от твърде древен дворянски род, но сте беден и нямате никакви покровители във Версай, където в днешно време всичко става с протекции. Съвсем възможно е да си останете капитан и никога да не получите повишение, въпреки всичките ваши достойнства, въпреки безпримерната ви храброст.

— В това няма нищо невъзможно — студено отговори графът — и аз смирено ви признавам, че отдавна вече съм се примирил с едно такова положение.

— Е, а аз, само ако изречете думата „съгласен“, веднага ще ви връча заповед за чин „полковник“ и триста хиляди лири за разходи по сформирането на вашия полк.

— Ето един странен начин за отмъщение! — отговори графът с иронична усмивка.

— Защо да не мога и аз да съм толкова великодушна, колкото и вие?

— Извинете ме, графиньо, но това, което говорите, ми се струва фантастично. Въпреки дълбокото ми уважение към вас, ще ви повярвам само ако видя заповед с подписа на негово величество християнския крал Людовик XV, Бог да го пази!

— Нима съм казала, че заповедта непременно ще носи подписа на крал Людовик XV? — попита графинята, устремила странен поглед към своя събеседник.

— Но от кого друг би могла да бъде подписана? Не познавам никого освен краля, който има право да произвежда офицерите в чин.

— И само крал Людовик XV ли е единственият монарх с подобно право?

— Аз зная само него, графиньо!

— А аз, господин графе, зная и друг толкова велик господар, колкото този, за когото говорите — крал Георг Втори.

— Английският крал!… — извика графът и скочи от стола така бързо, че графинята неволно се отдръпна назад. — А, сега всичко разбирам!… Значи такъв начин за отмъщение сте измислили?! Поставяте честта ми на карта! Искате да ме опозорите! Как се осмелявате да правите такова предложение на мен — Луи Кулон дьо Вилие, брата на нещастния Дьо Жюмонвил, убит от командира на английския отред! О, графиньо! За толкова ли голям подлец и негодник ме смятате?!

— Графе, пазете се! Само една дума да кажа или да сторя едно движение с ръката си и вие веднага ще бъдете предаден на индианците.

— Предпочитам да бъда предаден на индианците, графиньо, отколкото да продължавам да ви слушам! Нека ме подложат на мъчения — ще га понеса като благородник и като човек с мъжество!… Удивен съм, от каква подла глина сте слепена, графиньо, щом подобна гнусна мисъл е могла да се зароди в съзнанието ви?!

— Графе!

— А, нито дума повече! По-добре хиляди пъти смърт, отколкото да ви гледам! И аз съм обичал тази жена! — добави той, унищожавайки я с поглед, пълен с безгранично презрение.

— Това вече е твърде много! — извика графинята, кипнала от гняв. — Хей, тук!

В стаята влезе Андре.

— Повикайте ги! — заповяда графинята.

Андре даде знак. Десет индиански воини се появиха веднага в стаята и впериха очи в графинята. С пресипнал глас тя извика:

— Вземете го! Той е ваш! Предавам ви го.

И се свлече на стола, едва поемайки дъх, почти задушена от гняв.

— Прощавайте, графиньо — каза графът, — аз ви съжалявам! Сигурно силно страдате. Но не сте достойна за презрението на един порядъчен човек… Вас могат само да ви съжаляват!…

Даде знак с ръка на червенокожите, че е готов да ги последва.

— Негодник! — прошепна графиня Дьо Малевал с отчаяние. — Върви с тях, но помни, че отиваш на сигурна смърт!… Още малко и нашите сметки съвсем ще бъдат оправени!

Граф Дьо Вилие излезе, съпроводен от индианците.