Гюстав Емар
Отмъщение (11)

Глава XI
БЪРЛОГАТА НА СИВАТА МЕЧКА

Отговорът на Берже не можеше да не учуди, разбира се, граф Дьо Вилие. Той най-малко очакваше да чуе нещо подобно, но съумя да запази външно хладнокръвието си и дори доста спокойно каза на канадеца:

— Говори, слушам те.

— Не тук, господин Луи. Доста близо сме до нашите приятели, индианците.

— Чудесни приятели, няма що. Човек не може пред тях да си отвори устата.

— Именно. Напред!… След час там вече ще забележат, че сме изчезнали. Трябва да се оползотвори това време и да се поработи с краката…

— Обаче, ако ние…

— Ако не искаме по следите ни да попаднат онези, в чиито интереси е да ни следят и унищожат всичките планове на нашата експедиция.

— Това е вярно. Но този шпионин Жан-Пол…

— Е, какво?

— Не се ли страхуваш, че ще ни предаде?

— Той? — отговори Берже с жест на негодувание. — Не, успокойте се, господин Луи — той няма да ни предаде.

Младият човек поклати глава с вид на усъмнил се.

— Повярвайте ми, господин Луи — с тъга продължи ловецът, — много се лъжете по отношение на този човек. По-късно ще разберете и тогава…

— Тогава? — с любопитство запита графът.

— Знам какво говоря. Но стига сме се занимавали с този нещастник — да помислим по-добре за нашите собствени работи.

След това, като се обърна към наобиколилите го канадци, Берже каза:

— Приятели, ето тези двама френски офицери, за които ви говорих. Обещахте ми във всичко да им се подчинявате. Могат ли те да разчитат на вашата дума?

— Да — отговориха ловците в един глас.

— Знаете ли в какво се състои работата?

— Ти вече ни говори за това — каза един от канадците.

— И обещавате да изпълните дълга си на драго сърце?

— Заклели сме се и ще удържим клетвата си.

— Добре, сега всичко е ясно, приятели. Берже се обърна към офицерите.

— Удържах обещанието си, господа. Тези храбри ловци ще влязат за вас и в огьня. Разчитайте на тях, както на мен.

— Разчитаме на тях — отговори граф Дьо Вилие — и им благодаря от името на краля за изразените от тях чувства на патриотизъм.

Ловците отговориха на офицерите с мълчалив поклон.

Договорът бе сключен по-здраво, отколкото при всички кралски нотариуси.

Двамата офицери бяха във възторг от обрата на техните работи. Те можеха да бъдат уверени, че с помощта на заобикалящите ги ловци щастливо ще изпълнят възложената им поръчка; никога досега те не бяха виждали такова единодушно решение присърце, както в лицето на канадските си приятели.

— Благодаря, Берже — каза графът на ловеца, — доволен съм от теб.

— Тогава значи всичко е наред — отговори канадецът с усмивка. — Но стига сме разговаряли, време е да се тръгва на път. Ще можем да поговорим довечера в бивака — какво ще трябва да правим по-нататък, а дотогава — нито дума. Засега сбогом, приятели, а към залез-слънце се постарайте да бъдете там, където се уговорихме. Съгласни, нали?

— Да.

Почти в същата минута, сякаш земята ги бе погълнала, всички ловци изчезнаха изведнъж. Офицерите, техните войници и Берже бяха останали сами на поляната.

Младите хора учудено се спогледаха.

Берже не им бе дал възможност да пристъпят към него с въпроси и като изпревари всякакви разпитвания от тяхна страна, заговори пръв:

— Сто души, каквито и мерки да вземат, не могат да пътуват по пустинята, без да оставят следи. Обкръжени сме с шпиони, които ще трябва да заблудим. Вървейки по единично, ще увеличим шанса си за успех и ще поставим враговете си в невъзможност да ни преследват. Впрочем довечера ще бъдем достатъчно далеч, за да не се страхуваме вече от нищо. Нашите хора заминаха. А сега — време е и ние да тръгваме!

— Къде ще отидем?

— Няколко минути ще вървим по пътя към селището, а след това ще седнем в лодката. Ще ни е нужно да пътуваме по вода, защото тя не оставя следи.

След тези думи те напуснаха поляната и както бе казал и Берже, отново тръгнаха по същия път, по който бяха дошли, но след пет-шест минути леко се отклониха наляво и се озоваха сред хаос от скали, по които започнаха храбро да се изкачват по следите на своя водач. Тези скали заемаха значително пространство и се простираха на всички страни.

Като се изкачиха твърде високо, канадецът най-сетне спря, което достави голямо удоволствие на французите, малко привикнали на подобен род пътувания. Те се чувстваха силно уморени.

— Тук — каза ловецът, като се облегна на огромен къс гранит — ще седнем и ще отпочинем.

— Честна дума, нищо по-добро и не желая — каза задъхан баронът, като лягаше на земята.

Другарите му веднага последваха примера му.

— Дявол да го вземе — каза графът, — по какъв път ни водиш, Берже?

— Пътят е чудесен, господин графе, макар и малко труден. По обикновените пътеки всеки би открил следите ни.

— Това е така, но нали ще трябва да се спускаме надолу — не може да се върви все по този път, където единствено козите се чувстват добре — каза баронът, като се протегна.

Канадецът само се усмихна.

— Не се плашете от спускането, господине — възрази той, — няма да бъде трудно. Най-тежкото е вече назад.

— Толкова по-добре! — каза баронът с въздишка на облекчение.

— Надявам се, че сте си отпочинали, господа?

— Почти.

— Тогава да вървим! Но по-напред ми помогнете, моля ви. Те станаха и по указанието на водача, който сам даваше пример, с всички сили натиснаха блока, около който си почиваха.

За голямо тяхно учудване тази скала, с доста големи размери тихо се заклати и отвори входа на подземие, което бе дълбоко в земята.

— Ето нашия път — каза ловецът, — да вървим!

— Но там е тъмно като в рог — възрази барон Дьо Грини.

— Нищо, вървете. Аз ще ви водя.

— Да вървим, щом вие искате.

Влязоха. По заповед на ловеца бутнаха леко скалата, която зае предишното си място и херметически затвори входа на подземието.

Намериха се в пълен мрак. Берже запали факли от свещено дърво. Силна светлина озари сводовете на подземието.

— Тук сме в безопасност — каза ловецът. — Дори и цялата армия на негово британско величество да ни подгони, никога не би могла да ни открие. Дори индианците, тези опитни търсачи, не биха намерили нашите следи. Единствен аз знаех за това подземие, а сега го знаем петима с вас и войниците.

— То, изглежда, се простира доста надалеч — каза графът.

— Скоро сам ще можете да съдите за това, господин Луи, защото ще трябва да минем по цялата главна галерия.

— Къде води тази галерия и къде ще излезем от това подземие?

— На самия бряг на реката. Но сега поне няма защо да бързаме и тъй като наближава полунощ, не би било лошо да похапнем нещо, а след това да продължим пътуването.

Като разговаряха, те продължиха да се движат напред. С всяка крачка подземието постепенно се разширяваше и сводът ставаше по-висок; най-после влязоха в доста обширна зала с кръгла форма, от която излизаха няколко галерии.

Изглежда, тази зала бе обитавана не много отдавна. В единия ъгъл се търкаляха кожи от зверове; голям къс от сърна и мечи бут висяха на стената; тук-там се търкаляха разни дребни неща и се намери дори запас от гориво.

Като хвърли дърва на огнището, изкопано в средата на залата, ловецът ги запали и угаси факлите, чиято светлина вече не бе нужна; светлина проникваше през невидими пукнатини, през които се прочистваше въздухът.

— Но — каза графът с безпокойство — уверен ли си, стари Берже, че никой друг освен теб не знае това подземие?

— Дявол да го вземе! — отвърна канадецът, като спокойно се занимаваше с кулинарните си приготовления, — разбира се, че съм уверен в това.

— Но тези запаси, тези кожи, това гориво?

— Всичко това, господин Луи, домъкнах аз самият, защото знаех, че ще трябва да престоите в тази пещера.

— Това донякъде ме успокоява, но все пак…

— Все пак вие се безпокоите?

— Признавам… Въпреки всичкото ми уважение към твоите блестящи способности, аз…

— Господа, индианците се страхуват да пристъпят тук, защото считат, че тези скали се обитават от зли духове.

— Нима индианците вярват в привидения?

— В привидения, в призраци, във всичко… Те са най-суеверните хора.

— Ами изходът? Реката?

— Изобщо не се вижда отвън.

— Така да бъде! Ти за всичко имаш отговор. Хайде да закусим!

— Ето, всичко е готово. Това е най-доброто, което можем да направим.

Петимата мъже седнаха в кръг и с апетит се заловиха за закуската, която им бе предоставена.

— Сега ми съобщи всичко, каквото знаеш за хората, които искаме да нападнем — каза след малко графът.

— Те са здрави мъже — това съм длъжен преди всичко да ви предупредя. Английски ловци, привикнали към живота на пустинята, доказали на дело храбростта си. Те знаят прекрасно всички индиански хитрости и за тях думата „невъзможно“ не съществува.

— Хм! Знаеш ли, нарисува великолепни портрети на тези хора. Да ги имаш като врагове — това е просто удоволствие!

— Говоря самата истина. Ненавистта не трябва да ни прави несправедливи към нашите врагове; те ще ни отворят немалко работа, в това съм уверен. Реших да ви ги представя такива, каквито са, защото само когато знаеш истината за врага си, можеш да го победиш. Ако пък покажеш, че ги пренебрегваш, тогава всичко е загубено.

— Да, това е истина. Сега бих искал да зная колко е голям техният отред. Имаш ли сведения по този въпрос?

— Разбира се, господин Луи: те са всичко осемстотин човека.

— Добре, ние сме много повече.

— Всъщност това не е от толкова голямо значение: да се отбраняваш е много по-леко, отколкото да настъпваш.

— Ще се постараем да ги лишим от това преимущество.

— Това ще бъде твърде трудно. Английският отред се командва от метис с прозвището Летящия орел, изцяло израсъл в пустинята. Създал си е име на голям хитрец, с когото могат да се сравняват малцина от нас.

— Ти си прекалено скромен, приятелю мой. Убеден съм в противното и смело мога да кажа, че ако ти би се постарал, без особен труд би могъл да надхитриш този страшен Летящ орел.

— Трудно ще бъде. Мога да гарантирам, че каквото зависи от мен…

— Повече и не искам от теб — прекъсна го графът. — Зная, че винаги правиш повече, отколкото обещаваш. Много ли неща пренасят със себе си?

— Да, тъкмо това при сегашните обстоятелства представлява тяхната слаба страна: те ще трябва не само да се защитават, но и да пазят своя обоз.

— Толкова по-добре. Кога ще бъдат близо до нас?

— След два дена, не по-късно.

— Това е повече, отколкото ни е нужно, за да се подготвим за срещата. Ти познаваш страната и затова трябва да намериш подходящо място за устройване на засадата. Да потърсим заедно, ако искаш.

— Заповядайте.

— Може би най-добре би било да ги изненадаме през нощта в бивака?

— Ето мисъл, която не ми бе дошла в главата. Върху това, което казахте, би могло да се помисли, господин Луи. Ще успеем както трябва да обсъдим този проект — имаме достатъчно време.

— Е, щом веднъж се разбрахме, по-добре е да потеглим отново на път!

— Когато пожелаете, господин Луи — отвърна канадецът, като ставаше. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова повече време ще имаме да разгледаме местността, където може би ще бъде нашето поле на действие.

— Ти говориш като стар войник! Е, напред марш! — със смях каза капитанът. — Поеми службата си, обещавам ти бързо повишение.

Берже отново тръгна като авангард на малкия отред, който се отправи след него по странична галерия.

Тази галерия, достатъчно светла, за да се вижда и без факли, имаше много извивки, понякога дори им се струваше, че се връщат назад. От време на време излизаха на кръстопътища с други галерии, където, ако нямаха такъв верен водач като канадеца, биха се заблудили.

С бързи крачки, след около час французите видяха пред себе си светлина.

— Стигнахме! — каза канадецът, като спря.

Влезе в съседната пещера, от която наскоро излезе, като държеше в ръцете си весла, които предаде на войниците. След това се върна с лодка на раменете си, една от онези леки лодки, които бяха единствените плувни съдове, употребявани от индианците.

— Ето ви всичко! — каза той. — Движете се колкото се може по-предпазливо и се дръжте на десет крачки от мен.

Французите и войниците го оставиха да мине напред, а самите те го последваха. Склонът ставаше все по-стръмен. Почвата беше мокра и хлъзгава. Трябваше да се движат крайно предпазливо, за да не паднат.

Най-после канадецът спря. Всички забързаха към него и видяха, че лодката беше спусната във водата.

— Сядайте! — каза канадецът.

— Не виждам изхода! — леко извика графът.

— Оставете на мен да действам. Ще намеря проход и ще излезем.

Четиримата мъже влязоха в лодката.

— Така, добре — продължи ловецът. — Легнете на дъното и се старайте да лежите така, че да не превишавате равнището на ръбовете. Е, легнахте ли?

— Да — каза баронът, — но положението не е твърде удобно.

— Това е за някакви десет минути… Най-важното: отпускайте по-ниско главите си.

— Какво мислиш да правиш? — запита графът, като видя, че канадецът се съблича.

— Събличам се, господин Луи.

— Как? Защо?

— Да, да, бъдете спокойни: всичко върви на добре… Господ да помогне! Сега се дръжте здраво!

Чу се шум от тяло, паднало във водата.

В същата минута французите почувстваха, че лодката се движи, като управлявана от невидима ръка. Бързината й постепенно се увеличаваше и скоро стана голяма.

Тогава младите хора, легнали по гръб, видяха с ужас как сводът на подземието постепенно се спусна над тях. Наскоро неговата височина бе само на метър над лодката, после на половин метър, после на няколко сантиметра. Трябваше да преживеят няколко твърде тревожни минути. Инстинктивно затвориха очите си от страх.

— Е, какво? Как ви харесва тази картинка? Да не сте заспали по време на преминаването!

При радостния звук на този приятелски глас младите хора затрепериха от удоволствие. Отвориха очите си и извикаха от щастие, като видяха синьото небе над главите си.

Намериха се в реката. Берже, седнал на островче, червен като рак, обличаше своя ловджийски костюм.

— Моля ви, вземете ме в лодката — каза той, като се смееше.

Войниците уловиха веслата и спряха до островчето. Берже седна в лодката.

— Смятах се за съвсем загубен — каза графът, като се усмихваше.

— Честна дума, признавам, че и аз много се уплаших — проговори баронът.

— Когато минавах тук за пръв път, подземието и на мене подейства така, но сега вече не си спомням за това. Сега си взех само една студена вана — това е всичко.

Двамата войници нищо не говореха, но бяха бледи като мъртъвци.

Берже се намести на кърмата, за да управлява, и лодката бързо полетя по реката.