Гюстав Емар
Отмъщение (10)

Глава X
ПИЛМА

Завръщането пе бе весело. Двамата благородници чувстваха как сърцата им се свиваха при мисълта за тази непримирима ненавист, която тежеше върху тях. Те не разполагаха с друго оръжие, което би могло да им помогне да се отърсят от нея, освен равнодушието.

Нима тези жени не бяха защитени чрез своята слабост от възмездието от тяхна страна.

Всеки порядъчен човек пе би им причинил зло. Най-многото, което той би могъл да си позволи, е да се защитава.

Но нещата се усложняват още повече, когато жените, с които имаш работа, са били любими преди и са ви любили.

Увлеченията на страстта впрочем оправдават до известна стенен жената, която сте пренебрегнали, и особено онази, която сте напуснали. Граф дьо Вилие и неговият приятел се срамуваха от своята победа. Те бяха решили да противопоставят срещу ударите, които техните врагове без съмнение щяха да се опитат да им нанесат, само презрение, съжаление и подигравки. Това ужасно оръжие беше единственото, способно да порази ония, които в дълбочината на сърцето си те извиняваха, тъй като при това неволно си спомняха миналото щастие и сладките часове, прекарани в тяхното общество.

Освен това благодарение на вроденото у всички мъже тщеславие виждаха в тази ненавист неоспоримо доказателство за любовта, внушена от тях на онези, които сега ги преследваха с такова упорито ожесточение.

Като стигнаха до атепетла, офицерите сърдечно Поблагодариха на началника и на канадците за бързата помощ, оказана им тъкмо в минутата, когато бяха изгубили вече всяка надежда за спасение. След това се отправиха към своите колиби, за да се предадат на отдиха и на свободата на своите мисли. Минавайки през площада, графът се обърна към Берже, за да се сбогува с него, но канадецът, сякаш отгатнал неговото намерение, му каза, че иска да поговори с него, и без да дочака отговора на капитана, го последва в колибата.

— Извинете ме, господин Луи — каза той, — че се осмелих да ви безпокоя в такова време, когато желаете да останете сам със своя приятел, но е необходимо да ви съобщя нещо много важно.

— Слушам те, приятелю мой. Говори, но само колкото може по-кратко. Няма защо да крия от теб, че след всичко, случило се днес, ми е нужно да приведа малко в ред мислите си.

— Ще ви кажа само две думи: бъдете готов да се качите на коня утре при изгрев слънце.

— Но нали тук у нас няма коне?

— Утре ще имам два коня: един за вас, другият за барон Дьо Грини, ако вие не пожелаете да вървите с нас пеша.

— С вас? Какво значи това, приятелю мой?

— С всички жители на селото.

— О, значи това ще бъде цяло преселение?

— Не, утре ще ви съобщя всички подробности; тази вечер това би ми отнело твърде много време, а вие се нуждаете от почивка.

— Добре, но ти нищо не ми отговори на въпроса за конете.

— Наистина. Вие двамата ще бъдете на коне.

— В такъв случай ние с барона също ще тръгнем пеша.

— Толкова по-добре! Това ще произведе голямо впечатление.

— Но къде ще отидем?

— Утре ще узнаете това, а сега ще прибавя само: настъпила е минутата да се действа…

— Наистина ли?

— Кълна ви се, господин Луи.

— Слава Богу! Благодаря ти, приятелю мой, за това добро известие. Не се безпокой — ще бъдем готови в означеното време.

— Отлично! И тъй — до утре… Впрочем аз ще дойда при вас.

— Добре. Ще ни намериш съвсем готови.

— Постарайте се да си отпочинете по-добре тази нощ — каза канадецът с добродушна усмивка на тръгване, — кой знае колко време ще прекарате, без да мигнете.

След това той излезе и остави младите хора сами.

Войниците още не се завръщаха. Без съмнение, те гуляеха някъде с онези от ловците, с които се бяха опознали по-отблизо. Но офицерите не се безпокояха за тяхното отсъствие. Те свободно си разговаряха и споделяха свои тайни.

Червеникавото отражение — предвестник на слънчевия изгрев — едва започваше да обагря хоризонта, когато Берже неочаквано влезе в колибата при офицерите, които той може би скрито разчиташе да завари още спящи. Но и да беше такова неговото намерение, жестоко се бе излъгал: младите хора бяха вече на крака и с помощта на своите войници, завършваха последните приготовления.

— Великолепно! — извика канадецът. — На добър час! Вие, господа, можете да бъдете ловци!

— Мислеше да ни изненадаш? — отговори графът подигравателно. — Бедни Берже, нали ние сме войници, а ти това забравяш и за съжаление, твърде често.

— Може би. Но във всеки случай, предпочитам да ви виждам така весел и деен. Не забравяйте, господа, да си вземете за път провизии и оръжие. Вземете всичко, каквото можете.

— Дявол да го вземе! Какво значи този съвет?

— Това, което казвам и нищо повече. В пустинята това е първият закон: без оръжие все едно че сте мъртви.

— Е, къде ще ни водиш? — запита графът с любопитство.

— На три мили оттук, не по-далеч.

— Но това е разходка! — извика баронът. — Защо тогава ще се товарим така? Защо са тези фокуси?

— Никой не знае какво може да се случи — отвърна канадецът тайнствено. — Повярвайте ми и се пригответе за тази разходка така, като че ли е експедиция за шест месеца. Човек знае кога тръгва, но не знае кога ще се върне.

— Хм! — прошепна графът. — Всичко това започва страшно да ме интригува. Обяснете, моля ви, Берже!

— С удоволствие, господин Луи, колкото това е във възможностите ми обаче.

— Не обичам загадките… Казвай откровено къде отиваме? — Казах ви вече — на три мили оттук.

— Жителите на атепетла ще дойдат ли с нас?

— Всички, или почти всички, които могат да ходят.

— Значи ще се бием?

— Напротив.

— Как напротив! Надявам се, че няма да танцуваме.

— Хм! Може би… — отвърна Берже със смях.

— Остави тези шеги! Ти, стари Берже, не си такъв човек да ни безпокоиш за глупости.

— Разбира се, че не.

— Тогава говори!

— Племето вълци гурони е призовало на състезание в играта пилма (игра с топка) друго племе. И днес, след няколко часа ще започне състезанието. Няколко друга племена, в дружба с двете състезаващи се страни, ще присъстват на това състезание в качеството на съдии, които после ще обявят победителя.

— Дявол да го вземе! И само за да присъстваме на това състезание ти ни караш да тръгнем! Не се церемониш твърде много с нас, приятелю мой, и аз признавам ти, бих желал да си остана тук.

— И бихте сгрешили! — постави ударението ловецът. — Доверете се на мен, господин Луи, пе съм такъв човек да ки лъжа. Ако така настоятелно ви моля да отидете, означава, че имам доста сериозни причини да постъпя така. Вие ще узнаете тези причини, когато му дойде времето. Сега мога да ви кажа само това, че трябва да присъствате на игра на пилма. И твърде е възможно по-нататък да присъствате на друга, по-сериозна игра.

— Добре, добре! — със смях каза баронът. — Вие, приятелю Берже, сте една подвижна загадка, с разгадаването на която не мога да се справя, и затова се отдавам на вашето пълно разпореждане и тръгвам след вас.

— А вие, господин Луи?

— По неволя ще трябва да направя това, което прави и моят приятел. Но внимавай, Берже, ако ти правиш всичко това само за да се посмееш над нас, никога в живота си няма да ти го простя. Помни, че сега не е време да се развличаме.

— От нищо не се страхувам и скоро ще се убедите в това. А сега готови ли сте?

— Дявол да го вземе, отдавна вече!

— Е, тогава, с Бога напред! Излязоха.

Площадчето бе задръстено от индиански и канадски ловци. Появяването на французите тълпата приветства с гръмки викове, тъй като само тях чакаше, за да тръгне на път. Като видя офицерите, Тънкия слух сърдечно ги поздрави. След това направи повелителен жест и воините, наредени във върволица, по индиански, се отправиха в строен ред към изхода на селището. Те вървяха с онези бързи гимнастически крачки, които им даваха възможност за кратко време да изминават, почти без да се уморяват, грамадни пространства, и то по такива пътища, където твърде често кон не може да направи крачка.

Тънкия слух и няколко други важни вождове на племето съставляваха ариергарда заедно с френските офицери и десетина канадци, в числото на които, естествено, се намираше и Берже.

Макар воините, като напускаха селището, да се придържаха в индиански строй, не бяха взели нито една от онези предпазителни мерки, които винаги взимат, когато се намират на военен поход или дори когато отиват на лов, за да скрият следите си. Те се смееха, бъбреха помежду си, скачаха и видимо пе обръщаха внимание на шума, който създаваха в гората.

Няколко пъти граф Кулон дьо Вилие, учуден повече от всичко от странното поведение на индианците, обикновено така предпазливи и мълчаливи, запитваше Берже какво може да означава това, но ловецът с усмивка му обясняваше учудва на нищо и че скоро сам ще разбере тайната па загадката.

Като видя, че разпитванията не довеждат до нищо, граф Дьо Вилие повече не се занимаваше с това, което ставаше наоколо му, и като надви любопитството си, реши, без да разпитва повече, да чака обещаното от ловеца обяснение.

Около осем сутринта индианците най-накрая излязоха от гората и се озоваха в огромна прерия, простираща се до самия хоризонт. Широк воден проток делеше степта на две почти равни части.

Сред доста голяма площадка, грижливо почистена от тревата, се издигаше обширен кръг, или, по-добре казано, трибуна, построена от дебели греди.

Когато вълците гурони стъпиха в прерията, ги посрещнаха веселите викове на индианците от другите племена, пристигнали преди тях. По-важните вождове тръгнаха насреща им и ги приветстваха всеки от името на своето племе.

Докато вождовете си разменяха обичайните при такива срещи приветствия, Берже се приближи до офицерите и шепнешком им каза:

— Слушайте, всички тези индианци са се събрали тук, за да се състезават на пилма, тоест в игра на топка. Вълците гурони вече отдавна са получили поканата за участие в тази игра; днес трябва да се състои състезанието между тях и техните съперници. Забележете, че между всички тези индианци се намират повече от осемдесет канадци, дошли тук уж да приветстват церемонията, а всъщност заради вас. Когато дойде времето, ще тръгнат след вас. Обкръжават ни английски шпиони… Нито дума, нито движение, които могат да издадат намеренията ви. Индианците и ловците до безумие обичат играта пилма, затова тяхното присъствие не може да предизвика никакво подозрение. Оставете на мене: всичко ще доведа докрай. Повече няма какво да ви обяснявам.

— Стари приятелю — отвърна графът, като стискаше ръката му, — доверявам ти се във всичко. Прави както знаеш.

— Добре, повече нито дума! Церемонията започва. Ето какво ще ви посъветвам: дръжте се през всичкото време зад тълпата и по възможност вървете след мене.

— Добре.

Берже се отдалечи с най-невъзмутим вид и скоро изчезна в тълпата индианци.

Церемонията, както каза Берже, започваше. След размяна та на приветствия на вождовете Тънкия слух повика старците и най-добрите воини в кръга. След това, когато цялото общество се събра и насяда, и музикантите заеха своите места, преди започването на танца, който трябваше да предшества борбата съгласно индианските обичаи. Тънкия слух се надигна от възвишението, на което седеше около другите сахеми, и направи жест, за да привлече вниманието.

Веднага се възцари дълбоко мълчание сред тълпата от няколко хиляди души.

Тогава вождът произнесе дълга реч, в която изсипа похвални слова за играта пилма. Той напомни за всички победи, удържани от вълците гурони над другите племена, без да забрави да спомене своите собствени подвизи и подвизите на останалите вождове, които сега присъстваха на празника, прославили се с ловкостта си в тези атлетически игри.

Тази реч бе произнесена с жар и вдъхновение. Тя имаше за цел да събуди страстта към играта и честолюбивата жажда за победа.

След това задължително встъпление за всяка индианска церемония, вождът зае мястото си отново. Тогава започна музиката. Цяла тълпа момичета, облечени в бяло и украсени с огърлици от стъклени мъниста, гривни и множество ленти, влезе в кръга.

Те се държаха за ръце и с тих глас пригласяха на иначе пронизителните звуци на музиката. След това образуваха полукръг в две редици, гръб с гръб. Едната редица се обърна към музикантите, а другата — към седящите в кръга и започнаха бавно да се движат около кръга.

Този танц продължи около четвърт час.

Изведнъж отвън се разнесе пронизителен вик.

Този вик бе дошъл от отред млади мъже, които влизаха в кръга с тояги в ръце.

Новите актьори и танцьори бяха също така нагиздени, боядисани в различни цветове, със сребърни гривни и огърлици от червени зърна. В косите им изкусно бяха забодени цели снопове големи, развяващи се пера.

Те също образуваха полукръг, обърнати с лице към момичетата, които веднага се наредиха в една редица, паралелно с мъжете.

Сега вече пееха два хора — мъжки и женски, — а двете редици продължаваха да се движат в полукръга.

Какво представляваше този танц: първият играч от края на редицата тихо се повдигаше на пръсти, веднага бързо се отпускаше на пети. Всички останали вършеха същото, но по такъв начин, че когато първият стоеше на пети, вторият се повдигаше на пръсти и така — до края на редицата.

Освен този танц пилма, или игра на топка, у индианците съществаха още много други танци, интересни и своеобразни с жестовете и мимиките, стъпките и багрите, разнообразни в същността си. В тях се отличаваха главно мъжете с живи, на вид отчаяни жестикулации и скокове. Трябваше да си изкусен играч, за да станеш велик храбрец — титла, която индианците се бореха да заслужат.

При червенокожите имаше дори ловджийски танци. Те носеха трагичен характер. Разиграваха се сцени на подвизи със сила, ловкост и храброст. Съпровождаха се от музика и хорово пеене.

След свършване на танците борците, въоръжени с тояги, се разделиха на две групи и по даден знак от вожда започна състезанието пилма с такова увлечение, че погълна цялото внимание на зрителите.

Французите, заинтересувани от странното зрелище, което виждаха за пръв път от пристигането си в Америка, като че ли бяха забравили причините, поради които бяха в индианското селище, когато изведнъж край тях мина Берже и леко се докосна до ръката на граф Дьо Вилие.

Графът се обърна.

— Никой не ви следи сега — каза ловецът, — промъкнете се през тълпата един след друг и ме последвайте така, че никому да не направите впечатление.

След това, като постави показалеца си на устните, спокойно продължи, но вече не така бързо, за да не би графът да го изпусне от очи.

Младите мъже го последваха, като си проправяха път през тълпата, постепенно, докато напуснаха кръга и навлязоха в гората почти веднага след Берже.

— Вървете след мен! — каза ловецът, щом се приближиха до него.

— А нашите войници? — запита графът.

— Вървете, те ви чакат.

Граф Дьо Вилие и неговият приятел без повече обяснения се подчиниха на ловеца, който с бързи крачки тръгна пред тях.

Почти след час и тримата излязоха на неголяма поляна, сред която се бяха събрали около сто души.

Това бяха ловци — канадци. Златния клон и Смелия бяха също тук.

Берже поздрави ловците с приятелски жест и като обгърна с поглед канадците, попита:

— Къде е Жан-Пол?

— Тук съм! — отговори груб и отсечен глас.

От групата се отдели Изгнаника и направи няколко крачки напред.

— Този човек е тук? — с учудване извика графът.

— Мълчете! — прошепна Берже, като му стисна ръката.

— Няма ли да ми обясните? — продължи графът.

— Мълчете! Отговарям пред вас за него. Не съдете, без да го познавате.

Графът замълча и със загрижен вид наведе глава.

Берже и Изгнаника започнаха тих разговор, който продължи няколко минути. След това Изгнаника, като размени ръкостискания с ловеца, се отдалечи, без да погледне офицерите.

— Дявол да го вземе! Но какво значи всичко това? — с нетърпение запита графът. — Ходя като сляп… Осветлете ме!

— Това значи, господин Луи — сериозно отговори ловецът, — че ако вие желаете, след не повече от два дена ще имате възможност да заловите английския транспорт.