Борис Пастернак
Обяснение

Върна се животът безпричинно,

както беше странно прекратен.

Пак съм тук, в пресечката старинна,

както и през оня летен ден.

 

Тия хора, грижи и стремежи,

залезът е пак недогорял —

както към стената на Манежа

здрач убийствен бе го приковал.

 

Пак жени, на евтин пир събрани,

търкат в танц подметки до зори.

После пак разпъва ги тавана,

с жарка ламарина ги гори.

 

Виж, една с походка уморена

на вратата се показва пак

и изскочила от сутерена,

прекосява двора, тънещ в мрак.

 

Търся пак претексти, правя сметки,

всичко безразлично е за мен…

И избързва нашата съседка,

за да ни остави насаме.

* * *

Недей да плачеш, да кривиш

уста и да се цупиш.

След треската ще развредиш

засъхналия струпей.

 

Свали ръка от мойта гръд —

проводници сме двама

и току-виж, че се слепят

телата ни сред пламък.

 

Ще встъпиш в брак, ще си една —

без грижи, безпокойства.

Велико е да си жена,

да подлудиш — геройство.

 

О, чудо — женските ръце,

плещи и гръб, и шия:

пред тях със сълзи на лице

възторга си не крия.

 

Какво, че тягостната нощ

и мен е оковала,

щом разривът със страшна мощ

ни тласка към раздяла.