Борис Пастернак
Пролетна вечер

Догаряше небето вече.

В горите глухи на Урал

ездач в разкаляната вечер

прибираше се окъснял.

 

Едва-едва влечеше конят

подкови, шляпащи със звек,

и бързаха да ги догонят

и локвите със звънък ек.

 

А ходом тръгнал, изтощено

отпуснеше ли той юзди —

дочуваше се как с бучене

се носят придошли води.

 

Как кремък кремъкът изкъртва,

как плач долита, екне смях,

и пънове във водовърта

се сриват с буци пръст по тях.

 

А там, сред клони почернели

от залеза недогорял,

ехтяха славееви трели

като набат, като сигнал.

 

Върбата там, където чака

с вдовишка кърпа на плещи,

май славеят-разбойник в мрака

на седем дъба пак пищи.

 

Каква беда, каква изгора

го бе разпалила и днес?

В кого сачмите без умора

изстрелваше сред тоя лес?

 

И сякаш като дявол щеше —

дошъл с каторжници насам —

да търси конни или пеши

уралски партизани сам.

 

Земя, небе, гори и птици

ловяха този глас запял,

тия отмерени частици

от лудост, радост, болка, жал.