Борис Пастернак
Доктор Живаго (9)

2

След известно време докторът записа:

„Нанесохме се в задната част на старата господарска къща, в две от стаите на дървената пристройка, в детските години на Ана Ивановна Крюгер, предназначена за избрани слуги, за домашната шивачка, за икономката и бившата дойка.

Всичко тук е овехтяло. Доста бързо постегнахме пристройката. С помощта на хора, които разбират от такива работи, пренаредихме печката, която отоплява двете стаи, по нов начин. Със сегашното положение на кюнците дава повече топлина.

На това място в парка следите от предишното планиране се губят под новата зеленина, избуяла навсякъде. Сега, през зимата, когато всичко наоколо тъне в летаргия и живото не прикрива мъртвото, заснежените черти на миналото се проявяват по-ясно.

Имахме късмет. Есента се случи суха и топла. Успяхме да извадим картофите още преди да завалят дъждовете и да хване студ. Без тези, дето дължахме на Микулицини и им ги върнахме, имаме двадесетина чувала и всички са долу в избата, покрити със сено и стари дрипави одеяла. Свалихме в мазето и две каци кисели краставички, Тонино производство, и две каци приготвено от нея кисело зеле. Прясното е окачено по гредите, зелките са вързани две по две. Запасите от моркови са зарити в сух пясък. Имаме и доста много цвекло, бяла и черна ряпа, а горе, в къщата, сме се запасили с грах, боб и леща. Дървата в барачката ще стигнат до пролетта. Обичам през зимата топлия дъх на избата, който те удря с миризмата на кореноплодите, на пръст и сняг, щом вдигнеш капака в ранен зимен час, преди изгрев-слънце, със слабо, готово да угасне и едва просветващо пламъче на свещта.

Излезеш от барачката, още не се е развиделило. Вратата скръцне или кихнеш случайно, или просто снегът изскрипти под краката ти — и от далечната леха с щръкнали изпод преспите зелки изскокнат и побегнат зайци, а стремглавите им следи са набраздили целия сняг наоколо нашир и надлъж. И едно след друго се разлаят кучетата в околността. Последните петли са пропели кога-кога, повече няма да пеят. И започва да се разсъмва.

Освен заешките следи безкрайната равнина е насечена и от стъпки на рисове, малки дупчици, наредени нагъсто като хубави нанизи. Рисът ходи като котките, ситни лапа до лапа и за една нощ, както разправят, можел да измине много версти път.

За тях се залагат капани, слопци, както им викат тук. Вместо рисовете в капаните се хващат нещастните зайци — на сутринта ги вадят вкочанени, замръзнали, полузасипани със сняг.

Отначало, през пролетта и лятото, ни беше много трудно. Просто изнемогвахме. Сега, през зимните вечери, си почиваме. Благодарение на Анфим, който ни снабдява с газ, се събираме край лампата. Жените шият или плетат, аз или Александър Александрович четем на глас. Печката бумти и аз като общопризнат огняр я наглеждам, за да затварям навреме душника, да не отиде топлинката. Ако някоя недогоряла главня пречи на огъня, изнасям я на бегом, цялата в дим, и я хвърлям далече в снега. Тя прелита във въздуха като запалена факла, сипе искри, осветява един крайчец от спящия черен парк с белите четириъгълници на полянките, пада в някоя пряспа, съска и гасне.

Безброй пъти препрочитаме «Война и мир», «Евгений Онегин» и всички поеми, четем в превод на руски «Червено и черно» от Стендал, «Повест за два града» от Дикенс и кратките разкази на Клайст.“

3

В края на зимата докторът записа:

„Струва ми се, че Тоня е бременна. Казах й го. Тя не споделя моето предположение, но аз съм сигурен. Още преди появата на истинските признаци не бих могъл да се излъжа и в предшествуващите, по-недоловимите.

Лицето на жената се променя. Не бих казал, че погрознява. Но външността й, която иначе изцяло й се подчинява, започва да се изплъзва от контрола й. Жената е подвластна на бъдещето, което ще излезе от нея и което вече не е самата тя. Това излизане на облика на жената от нейния контрол се изразява във физическо объркване, при което лицето й става по-безжизнено, кожата й загрубява и очите неволно започват да блестят по друг начин, различен отпреди, сякаш не е могла да овладее всичко това и се е изоставила.

Ние с Тоня никога не сме се разделяли, а тази година на труд ни сближи още повече. Аз я наблюдавах колко е сръчна, силна и неуморима, колко съобразително разпределя работите си така, че да губи възможно най-малко време при смяната им.

Винаги ми се е струвало, че всяко зачатие е непорочно и че тази догма, засягаща света Богородица, изразява общата идея на майчинството.

Всяка родилка излъчва все същия отблясък на самотата, на изолацията, тя е изцяло предоставена на самата себе си. Мъжът до такава степен няма нищо общо с този момент, с този най-важен миг, сякаш изобщо не е участвувал и всичко е паднало от небето.

Жената сама създава своето потомство, сама се оттегля с него в по-задния план на съществованието, където е по-закътано и където без страх може да сложи кошчето. Тя сама в мълчаливо смирение го кърми и отглежда.

Към Богородица се отправя призивът: «Моли ся прилежно на Сина Твой и Бог.» В устата й се влагат слова от псалма: «И духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове.» Това говори тя за своя младенец, той ще я възвеличи («задето Силният ми стори велико нещо»)^[2], той е нейната слава. Същото може да каже всяка жена. Нейният бог е в детето. Майките на великите хора сигурно познават това усещане. Но абсолютно всички майки са майки на велики хора и те нямат вина, ако животът после ги излъже.“

4

„Непрестанно препрочитаме «Евгений Онегин» и поемите. Вчера идва Анфим, надонесе подаръци. Черпим се и си светим с лампата. Безкрайно разговаряме за изкуството.

Имам една отдавнашна идея, че изкуството не е наименование на някаква област или сфера, която обхваща безкрайно много понятия и размножаващи се явления, а е, напротив, нещо сбито, компактно, обозначение на начало, което влиза в съдържанието на художествената творба, название на използуваната в него сила или на разглежданата истина. За мен изкуството никога не е било предмет или страна на формата, а по-скоро тайнствена и скрита част от съдържанието. Това ми е ясно като бял ден, аз го чувствувам с цялото си същество, но как да изразя и формулирам тази мисъл?

Произведенията говорят чрез много неща: чрез темите, положенията, сюжетите, героите. Но най-вече говорят чрез съдържащото се в тях изкуство. Присъствието на изкуството по страниците на «Престъпление и наказание» е по-разтърсващо, отколкото самото престъпление на Расколников.

Първобитното изкуство, египетското, гръцкото, нашето — това е сигурно оставащото едно и също през многото хилядолетия изкуство в единствено число. То е някаква мисъл, някакво гледище за живота, което не може да бъде разложено на отделни думи заради всеобхватната му широта и когато зрънце от тази сила се влее в състава на една по-сложна смес, прибавката на изкуството надхвърля значението на всичко останало и става същност, душа и основа на представяното.“

5

„Понастинал съм, кашлям, сигурно имам температура. Някаква буца ми е заседнала на гърлото, цял ден ме задушава. Добре съм се подредил. Това е аортата. Първи предупреждения за наследственост по линия на клетата ми майчица, която цял живот боледува от сърце. Наистина ли е така? Толкова рано? В такъв случай не ми е писано много да живея на този свят.

В стаята е малко задушно. Мирише на пране. Вътре гладят и през цялото време вадят жарава от още неразпалената печка и я сипват в парната ютия, а капакът трака като озъбена челюст. Напомня ми нещо. Не мога да си спомня какво. Неразположен съм и забравям.

От радост, че Анфим донесе специален сапун, започнаха голямо пране и от два дена няма кой да се занимава с Шурочка. Когато пиша, той се завира под масата, яхва долната напречна дъска и подражава на Анфим, който при всяко идване го вози на шейната, ужким и той ме кара с конете.

Щом оздравея, ще трябва да ида до града, да почета малко за историята и етнографията на този край. Разправят, че имало чудесна градска библиотека, събрана от няколко богати дарения. Имам желание да пиша. Трябва да побързам. Докато се наканя, ще дойде пролетта. Тогава няма да имам време за четене и писане.

Много ме боли главата. Лошо спах. Сънувах нещо объркано, дето се изпарява още щом се събудиш. Сънят ми изхвръкна от главата, остана ми само причината за събуждането. Събуди ме женски глас; който чух насън и който кънтеше насън около мен. Запомних звученето му и като си го възпроизведох наум, започнах мислено да търся сред познатите жени притежателката на този нисък, тих от тежест, влажен глас. Не принадлежеше на никоя от тях. Помислих си, че може би постоянната близост е Тоня става пречка и притъпява слуха ми за нейния говор. Опитах се да забравя, че ми е жена, и отнесох образа й на достатъчно голямо разстояние, за да си изясня случая. Не, не беше и нейният глас. Така и не можах да си го изясня.

Впрочем за сънищата. Обикновено се смята, че през нощта човек сънува нещата, които през деня, докато е бил буден, са му направили най-силно впечатление. Моите наблюдения са точно обратните.

Много пъти съм забелязвал, че тъкмо нещата, на които почти не съм обърнал внимание през деня, неизяснените мисли, думите, изречени равнодушно и оставени без внимание, се връщат през нощта, ясно изразени, и стават теми на сънищата ми, сякаш като компенсация за пренебрежението към тях през деня.“

6

„Ясна мразовита нощ. Всичко видимо е необикновено ярко и цялостно. Земята, въздухът, месечината, звездите са слепени, сковани от студа. През алеите на парка падат резките сенки на дърветата и изглеждат обемни, като изваяни. През цялото време имаш чувството, че някакви черни фигури неспирно пресичат тук и там пътеките. Големи звезди като слюдени сини фенери висят в гората между клоните. Малките звездици са пръснати из цялото небе като лайка в пролетна ливада.

Вечер продължаваме разговорите за Пушкин. Обсъждаме лицейските стихотворения от първи том. Колко е важен изборът на стихотворната стъпка!

В стиховете с дълги редове върхът на юношеското честолюбие е Арзамас, желанието да не остане назад от възрастните, да хвърли прах в очите на чичото с митологизмите, с позьорството, с мнимата разпуснатост и епикурейство, с преждевременното привидно здравомислие.

Но ето младият поет преминава от подражанията на Осиан и на Парни или от «Спомени в Царское село» към кратките редове на «Градчето» или «На сестра ми», или към по-късното кишиневско «На моята мастилница», или към ритъма на «Послание до Юдин» — и у младежа се пробужда целият бъдещ Пушкин.

В стихотворението като през отворен прозорец на стая нахлуват отвън светлина и въздух, шумът на живота, вещи, значения. Предметите на външния свят, предметите на всекидневието, съществителните едно през друго завладяват редовете и изместват по-неопределените части на речта. Предмети, предмети, предмети в римувани колони се строяват в крайчеца на стихотворенията.

Този впоследствие прочут Пушкинов четиристъпен стих е като мерна единица за руския живот, негова линейна мярка, сякаш е мярката, взета от цялото руско съществование, тъй както се изрисува формата на стъпалото за обущарския калъп или се назовава номерът на ръкавицата, за да се подбере най-точно по ръката.

Така по-късно ритмите на руския говор, мелодиката на разговорната руска реч са изразени в дължините на Некрасовия тристъпен стих и дактилната му рима.“

7

„Как бих искал наред с работата, със земеделието или лекарската практика да имам още някакъв замисъл, нещо голямо, да пиша някакъв научен труд или художествена творба.

Всеки се ражда Фауст, за да обеме всичко, всичко да изпита, всичко да изрази. Да бъде Фауст учен, са спомогнали грешките на предшествениците и съвременниците. Крачка напред в науката се прави по закона на отблъскването и се започва преди всичко с опровергаване на царуващите заблуди и неверни теории.

Да бъде Фауст творец, е спомогнал заразителният пример на учителите му. Крачка напред в изкуството се прави по закона на привличането и се започва преди всичко с подражание, следване и преклонение пред любимите предшественици.

Но какво ми пречи да работя, да лекувам и да пиша? Мисля, че не лишенията и скитанията, не нестабилността и честите промени, а господствуващият в наше време дух на гръмливата фраза, която е толкова разпространена сега, като тези например: заревото на бъдното, изграждане на нов свят, факлоносци на човечеството. Чуеш ли ги, отначало ти се струва: каква фантазия, какво богатство! А всъщност всичко това е просто високопарно поради липса на талант.

Приказно е само делничното, докоснато от ръката на гения. Най-прекрасният пример в това отношение е Пушкин. Какъв благослов на честния труд, на дълга, на традициите на всекидневието! Сега у нас вече е укорно да кажеш: дребен буржоа, еснаф. Този упрек е изпреварен от стиховете на «Родословието»:

Аз съм еснаф, аз съм еснаф.^[3]

И от «Пътешествието на Онегин»:

Днес за стопанка аз бленувам

и за покой — и хляб да ям,

от царя да съм по-голям.^[4]

От всичко руско сега най-много обичам руската детска наивност на Пушкин и Чехов, тяхното свенливо чуждеене от такива гръмки неща като крайните цели на човечеството и собственото спасение. И те са наясно по всички подобни въпроси, но къде ти такива нескромности — не е за тях работа и не им приляга! Гогол, Толстой, Достоевски се готвят за смъртта, безпокоят се, дирят смисъла, теглят чертата — а тези докрая се отвличат по текущите частни въпроси на артистичното призвание, покрай тяхното редуване неусетно изживяват живота си пак като лична, никого незасягаща частна работа и сега този частен въпрос се оказва общо дело и подобно на откъсната от дървото зелена ябълка доузрява в приемствеността и се изпълва с все повече сладост и смисъл.“

8

Първи предвестници на пролетта, снегът се топи. Въздухът мирише на млинове и водка както на Сирна неделя, когато сякаш самият календар си прави каламбури. Със сънени блажни оченца мижи слънцето в гората, сънено жуми гората с мигли от иглици, мазно лъщят локвите по пладне. Природата се прозява, протяга се, обръща се на другата страна и отново заспива.

Седма глава на „Евгений Онегин“: пролет, опустелият господарски дом след отпътуването на Онегин, гробът на Ленски при зелената лъка долу под хълма.

Там славей, пролетен любовник,

извива вече глас, чаровник…

Защо „любовник“? Общо взето, епитетът е естествен и уместен. Наистина е любовник. При това е рима за „чаровник“. Но дали звуково не присъствува и баладичният „славей разбойник“.

В билината той се нарича Славей разбойник, Одихмантиев син. Как добре е казано за него:

Та от него ли, от славея свиреца,

от него ли, от вика на звяра,

всичките тревици полегнали,

всичкото цвете опадало,

тъмни дръве доземи се гънат,

де що има човек, мъртъв лежи.

Пристигнахме във Варикино рано напролет. Скоро всичко се раззелени, особено в Шутма, както се казваше дерето под къщата на Микулицин — черьомухата, елшата, лещакът. След няколко нощи запяха славеите.

И отново, сякаш ги чувах за първи път, се учудих как се различава този напев от останалите птичи свирни, какъв скок прави природата към богатството и уникалността на тези звуци. Колко разнообразие има във всяка чупка и каква сила на ясния, далеч отекващ звук. У Тургенев някъде са описани тези напеви, пищялката на горския дух, трелите на горската чучулига. Особено изпъкваха две извивки. Накъсано-жадното и разкошно „тьох-тьох-тьох“, понякога тристъпно, друг път без такт, в отговор на което гъсталаците, целите в роса, потръпваха като от гъдел, отръскваха се и се приглаждаха. И другото, което се разпадаше на две срички, което зовеше — проникновено, умоляващо, подобно на жалба, или придумваше: „Поч-ни! Поч-ни! Поч-ни!“

9

„Пролет. Подготвяме се за селския труд. Няма време за дневника. А ми харесваше да си водя бележки. Ще трябва да ги отложа за зимата.

Тези дни и наистина на Сирница, в най-голямата кал, докараха в двора, през локвите и кишата, болен селянин. Естествено, отказвам да го приема. «Не се сърди, драги, вече не се занимавам с тези работи, нямам нито истински лекарства, нито нужните инструменти.» Но можеш ли да се откопчиш. «Помогни ми. Кожата ми окапа. Имай милост. Телесна болест.»

Какво да правя. И моето сърце не е от камък. Реших да го приема. «Събличай се.» Преглеждам го. «Имаш кожна туберкулоза.» Докато се занимавам с него, попоглеждам през прозореца, към бутилката с карбола. (Боже господи, само не ме питайте откъде я имам, и още някои най-необходими медикаменти. Всичко е от Самдевятов!) Гледам: в двора влиза още една шейна, с друг болен, както решавам в първия момент. Но сякаш от небето пада брат ми Евграф. За известно време се озовава в ръцете на домашните ми — Тоня, Шурочка, Александър Александрович. После, щом се освободих, се присъединих и аз. Започват въпросите: откъде, по какъв начин? Той както винаги се измъква, нито един прям отговор, усмивки, чудеса, загадки.

Остана у нас две седмици, често отскачаше в Юрятин и изведнъж изчезна, сякаш потъна вдън земя. Междувременно успях да забележа, че той е още по-влиятелен от Самдевятов, а неговите занимания и връзки са още по-необясними. Откъде се появява? Откъде черпи могъществото си? С какво се занимава? Преди да изчезне, обеща да ни помогне за облекчаване на домакинската работа, та Тоня да има повече време за Шура, а аз — за заниманията с медицина и литература. Заинтересувахме се как ще го направи. Отново си мълчи и се усмихва. Но не ни е излъгал. Според някои признаци условията на живота ни наистина се променят.

Чудна работа! Той ми е брат по баща, носим едно и също презиме. А всъщност толкова малко го познавам.

Вече втори път се втурва в живота ми като ангел-хранител, спасител, който решава всичките ми затруднения. Може би във всяка биография освен появяващите се в нея действуващи лица трябва да участвува и тайна неведома сила, някакво почти символично лице, което се притичва на помощ без зов, и ролята на тази благодетелна и скрита пружина в моя живот се играе от брат ми Евграф.“

Записките на Юрий Андреевич свършваха дотук. Повече не ги продължи.

10

Юрий Андреевич преглеждаше в юрятинското градско читалище поръчаните книги. В читалнята за стотина души с почти цяла остъклена стена бяха подредени дълги маси, опрени с тесния си край до прозорците. Щом се мръкнеше, затваряха читалището. През пролетта в града вечер нямаше осветление. Но Юрий Андреевич бездруго никога не се задържаше до здрач и престояваше в града най-много до обед. Оставяше коня, който му даваха Микулицини, в двора на Самдевятовата странноприемница, цяла сутрин четеше и по пладне се връщаше с коня във Варикино.

Преди да започне посещенията си в библиотеката, Живаго рядко бе ходил до Юрятин. Нямаше особена работа в града. Почти не го познаваше. И когато пред очите му читалнята постепенно се пълнеше с юрятински жители, които се настаняваха до него или в другия край, Юрий Андреевич имаше чувството, че се запознава с града, застанал на едно от шумните му кръстовища, тъй, сякаш тук не идваха читателите юрятинци, а влизаха къщите и улиците, на които те живееха.

Но истинският Юрятин, реален, неизмислен, също се виждаше от прозорците. При средния прозорец, най-големия, бе сложен казан с преварена вода. Читателите, когато си почиваха, излизаха да пушат на стълбите, наобикаляха казана, пиеха вода, изливаха остатъка в едно ведро и се трупаха на прозореца да се наслаждават на градската панорама.

Читателите се деляха на два вида: кореняци от местната интелигенция — те бяха повечето, и обикновени хора от народа.

Първите, сред които преобладаваха жените, бяха бедно облечени, занемарени, престанали да се грижат за себе си хора, имаха болнави, изопнати лица, подпухнали по разни причини — от глад, от болна жлъчка, от отоците на водянката. Те бяха постоянните посетители, лично се познаваха с библиотекарките и се чувствуваха тук като у дома си.

Хората от народа с красиви, здрави лица, облечени спретнато, празнично, влизаха в читалището смутено и плахо като в църква и вдигаха повече шум от общоприетото не поради непознаване на реда, а от желание да влизат съвсем безшумно и от неумение да съобразят силните си стъпки и гласове.

На другата стена, срещу прозорците, имаше една ниша, в която на подиум и отделени с висока лавица от останалата зала се занимаваха с някакви свои работи служителките на читалището: старшата библиотекарка и двете й помощнички. Едната от тях, мрачна, с вълнена забрадка, постоянно сваляше и слагаше пенснето на носа си, към което явно я подтикваха не нуждите на зрението й, а променливите душевни състояния. Другата, с черна копринена блуза, вероятно беше гръдоболна, защото почти не отлепяше кърпата си от устата и носа и говореше и дишаше през нея.

Библиотечните служителки имаха същите подпухнали, удължени, отекли лица както повечето читатели, същата провиснала, нездрава кожа, въззелена, с цвят на кисела краставица и сива плесен, и трите правеха една след друга все едно и също: обясняваха шепнешком на новодошлите реда за ползуване на книгите, преглеждаха фишовете, подаваха и поемаха върнатите книги и в промеждутъците попълваха някакви годишни отчети.

И странно — по какъв каприз на мисълта пред лицето на истинския град отвън и въображаемия вътре, а също така по някакво сходство, породено от всеобщата мъртвешка подпухналост, сякаш всички боледуваха от гуша, Юрий Андреевич си спомни недоволната стрелочничка по пътя за Юрятин в деня на пристигането им и общата панорама на далечния град, и Самдевятов на пода на вагона до него, и обясненията му. И тези обяснения, получени много преди мястото и на голямо разстояние, сега му се щеше да свърже с това, което виждаше отблизо, в сърцевината на картината. Ала не помнеше думите на Самдевятов и старанията му оставаха напразни.

11

Юрий Андреевич беше седнал в дъното на залата, отрупан с книги. Беше се заровил в местната земска статистика и в няколко труда по етнография на областта. Опита се да изиска още две изследвания върху историята на Пугачов, но библиотекарката с копринена блуза шепнешком му каза през притиснатата до устните кърпа, че не се дават по толкова книги наведнъж на един читател и за да получи интересуващите го издания, трябва да върне част от взетите справочници и журнали.

Затова започна по-прилежно и по-динамично да преглежда непроучените книги, за да остави от тези купища най-необходимото, а срещу останалите да вземе нужните му исторически произведения. Бързо прелистваше сборниците, хвърляше по едно око на съдържанията, съсредоточен и без да се разсейва. Многолюдието в читалнята не му пречеше и не го дразнеше. Вече познаваше добре съседите си и мислено ги виждаше вдясно и вляво от себе си, без да вдига глава от книгите, с чувството, че никакви промени не биха могли да настъпят в присъствието им, както няма да помръднат от, местата си църквите и градските здания, които се виждаха през прозореца.

Същевременно слънцето не стоеше на едно място. То през цялото време се местеше и през тези часове обиколи източния ъгъл на библиотеката. Сега светеше в прозорците на южната стена, заслепяваше седящите най-близко и им пречеше да четат.

Простудената библиотекарка слезе от ограденото възвишение и се запъти към прозорците. Те бяха с навити транспаранти от бял плат, които приятно смекчаваха светлината. Библиотекарката ги пусна на всички прозорци освен един. Това беше крайният прозорец, в сянка, и тя го остави без транспарант. Дръпна лостчето, отвори горното малко прозорче и се разкиха.

Когато кихна за десети или дванадесети път, Юрий Андреевич се сети, че тя е балдъзата на Микулицин, една от сестрите Тунцеви, за които му беше разказал Самдевятов. Заедно с други от читателите Юрий Андреевич вдигна глава и я погледна.

Тогава забеляза промяната в залата. В другия край на помещението се беше появила нова посетителка. Юрий Андреевич веднага позна Антипова. Бе седнала гърбом към предните маси, на една от които се беше разположил докторът, и тихо говореше с простудената библиотекарка, която, приведена към Лариса Фьодоровна, нещо й шепнеше. Изглежда, този разговор има благотворно влияние върху служителката. Тя мигом се излекува не само от досадната си хрема, но и от нервното напрежение. Хвърли на Антипова топъл, благодарен поглед, отлепи досега неотлъчната си носна кърпа от лицето, прибра я в джоба, върна се на мястото си зад преградката щастлива, самоуверена и усмихната.

Тази трогателно-незначителна сценка не убягна от погледите на някои присъствуващи. От много места в залата читателите се взираха със симпатия в Антипова и също се усмихваха. И по тези най-слаби признаци докторът разбра, че в града я познават и обичат.

12

Първоначалното му намерение беше да стане и да отиде при Лариса Фьодоровна. Но после надвиха напрегнатостта и неестествеността, чужди на природата му, но вече вкоренени спрямо нея. Реши да не й пречи, пък и да не прекъсва собствената си работа. За да се предпази от изкушението да поглежда към нея, намести стола си ребром към масата, почти с гръб към останалите, и се задълбочи в книгите си, като държеше едната в ръка пред себе си, а другата отворена на коленете.

Мислите му обаче витаеха далеч от заниманията му. Без никаква връзка с последните изведнъж разбра, че гласът, който беше чул една зимна нощ във Варикино, е бил гласът на Антипова. Това откритие го порази и той дръпна стола си толкова шумно, че предизвика интереса на околните, премести го в предишното положение, за да може да я вижда, и започна да я гледа от мястото си.

Наблюдаваше я отзад в полупрофил, почти в гръб. Беше със светла карирана блуза, стегната с колан, и четеше увлечено, в унес, като децата, леко свела глава към дясното рамо. От време на време се замисляше, вдигаше поглед към тавана или присвиваше очи и се заглеждаше някъде напред, после отново се облягаше на лакът, подпираше с китка главата си и с бързо, широко движение записваше молив в тетрадката си някакви извадки от книгата.

Юрий Андреевич проверяваше и потвърждаваше някогашните си мелюзеевски наблюдения. „Тя не държи да се харесва — мислеше си той, — да бъде красива, чаровна. Пренебрегва тази страна от женската същност и сякаш сама се наказва, задето е толкова хубава. И тази горда враждебност към себе си десеторно увеличава чара й.

Колко е хубаво всичко, което прави. Чете така, сякаш това не е висша човешка дейност, а е нещо най-просто, достъпно и за животните. Все едно носи вода или бели картофи.“

Покрай тези размишления докторът се поуспокои. Рядко спокойствие обзе душата му. Мислите му престанаха да бягат и да прескачат от едно на друго. Той се усмихна неволно. Присъствието на Антипова бе оказало върху него същото въздействие както върху невротичната библиотекарка.

Без да се грижи как е сложен столът му и без да се бои от някакви пречки и разсейване, той работи час — час и половина, и дори още по-спокойно и съсредоточено, отколкото преди идването й. Прерови планината от книги пред себе си, избра най-необходимото и междувременно успя да изгълта и две по-съществени статии от тях. Реши да се задоволи със свършеното и започна да събира книгите, за да ги върне. Забрави всякакви странични съображения, които опорочаваха съзнанието му. С чиста съвест и без никакви задни мисли си каза, че честно извършената работа му дава правото да се срещне със старата позната и има законно основание да си позволи тази радост. Но когато стана и огледа читалнята, не откри Антипова, нея вече я нямаше.

На лавицата, където пренесе томовете и брошурите, още стоеше неприбрана литературата, върната от Антипова. Всички издания бяха помагала по марксизъм. Очевидно като усъвършенствуваща се учителка тя със собствени сили повишаваше политическата си квалификация.

В книгите бяха оставени попълнените й фишове по каталога. Листчетата стърчаха навън и в тях беше вписан адресът й. Юрий Андреевич го прочете без усилие. Записа си го, като се учуди на странното означение: „Търговска, срещу къщата с фигурите.“

Веднага разпита и научи, че изразът „къщата с фигурите“ е също толкова разпространен в Юрятин, както имената на кварталите според църковните енории или адресът „на петте кьошета“ в Петербург.

Така се наричала стоманеносивата сграда с кариатидите и статуите на антични музи с дайрета, лири и маски в ръце, строена миналия век от търговец, театрал, за свой домашен театър. Наследниците му продали къщата на Търговската управа, оттам и името на улицата, която започва с тази ъглова постройка. По сградата с фигурите се водел и целият квартал наоколо. Сега там бил настанен Градският комитет на партията и на скосения му калкан, по който по-рано разлепвали театрални и циркови афиши, сега окачали декретите и постановленията на правителството.

13

Беше ветровит, студен ден в началото на май. Юрий Андреевич се повъртя по работа в града, за минутка надникна в библиотеката, после изведнъж отложи всичките си планове и тръгна да търси Антипова.

Вятърът често го спираше, преграждаше му пътя с облаци от пясък и прах. Докторът се обръщаше гърбом, затискаше очи, навеждаше глава, изчакваше прахолякът да го отмине и продължаваше нататък.

Антипова живееше на ъгъла на Търговска и Новосвалочная срещу тъмната, почти синкава къща с фигурите, която докторът виждаше за първи път. Тя наистина отговаряше на името си и будеше някакво странно, тревожно чувство.

Цялата й горна част беше украсена с женски митологични фигури — кариатиди близо един и половина пъти над човешки ръст. Между две вихрушки прах, които скриха фасадата, на Юрий Андреевич му се стори изведнъж, че цялото женско население на къщата е излязло на балкона и наведено над перилата, гледа към него и към простиращата се долу улица Търговска.

Домът на Антипова имаше два входа, главен откъм улицата и заден през двора. Докторът не знаеше за съществуването на първия и пое към втория.

Когато свърна от пресечката, вятърът изви към небето стълбове пръст и боклуци от целия двор и го закри от очите на доктора. През тази черна завеса с кудкудякане се метнаха в краката му някакви кокошки, които бягаха от погналия ги петел.

Когато облакът се разнесе, докторът видя Антипова на кладенеца. Вихърът я беше застигнал вече с извадена от кладенеца вода, с кобилицата на лявото рамо. Тя беше с набързо завързана над челото кърпа, да не й се праши косата, и затискаше с колене издутата дреха, защото й се вдигаше от вятъра. Тръгна към къщи с водата, нова вихрушка я спря, отскубна кърпата от главата й, разпиля косите й и понесе кърпата към другия край на двора, право към все още кудкудякащите кокошки.

Юрий Андреевич се затича за кърпата, вдигна я и я подаде при кладенеца на изненаданата Антипова. Естествена както винаги, тя с никакъв възглас не издаде колко е изумена и слисана. Само извика:

— Живаго!

— Лариса Фьодоровна!

— Как така? Какво ви носи насам?

— Пуснете кофите. Ще ви ги занеса.

— Никога не се отбивам от пътя си, никога не изоставям започнатата работа. Ако идвате при мен, да вървим.

— При кого другиго?

— Кой ви знае?

— Все пак позволете да поема кобилицата от вашето рамо на своето. Не мога да остана бездеен, когато вие се трудите.

— То един труд! Не давам. Ще оплискате стълбището. По-добре ми кажете кой вятър ви довя? Повече от година сте тук и досега не можахте да намерите време, така ли?

— Откъде знаете?

— Тук всичко се знае. Освен това ви видях в библиотеката.

— И защо не ми се обадихте?

— Не мога да повярвам, че и вие не сте ме видели.

Зад Лариса Фьодоровна, която леко се поклащаше в такт с люлеенето на кофите, докторът влезе под някакъв нисък свод. Това беше задният вход на долния етаж. Там тя бързо клекна, остави кофите на пръстения под, свали кобилицата от рамото си, изправи се и си избърса ръцете с кой знае откъде появилата се малка кърпичка.

— Елате, по един вътрешен коридор ще ви заведа до главния вход. Там е светло. Там ще ме почакате. Аз оттук ще кача водата, малко ще разтребя горе и ще се облека. Вижте какво стълбище. Какви ажурни чугунени стъпала. Всичко прозира от горе до долу. Стара къща. Малко се раздруса по време на обстрела. От тия оръдия!… Вижте, циментът се е напукал. Между тухлите има празнини и пролуки. В тази дупка аз и Катенка оставяме ключа за горе, когато излизаме, и го закриваме с тухла. Да знаете. Може някой път да дойдете и мен да ме няма, отключете си, влезте, чувствувайте се като у дома си. Аз междувременно ще се прибера. Ключът и сега е тук. Но на мен не ми трябва, аз ще мина отсам и ще ви отворя отвътре. Само да не бяха плъховете. В тая тъмница направо се прескачат. На главите ни се качиха. Стара къща, дюшемето е изгнило, цялото се е продънило. Където мога, запушвам, боря се с тях. Почти не помага. Ако можете някой ден, елате да ми помогнете. Заедно ще заковем дъските, бордюрите. А? Почакайте сега тук на площадката, мислете си за нещо. Няма да се бавя, скоро ще ви повикам.

Докато я чакаше, очите му обхождаха охлузените стени на входа и летите чугунени стъпала. Мислеше си: „В читалнята сравнявах увлеченото й четене с въодушевлението и самозабравата на истинската работа, на физическия труд. Сега напротив, тя носи водата, сякаш чете, леко, без усилие. Тази плавност й е присъща във всичко. Сякаш още отдавна, в детството, е набрала нужната сила и сега всичко й върви от само себе си по инерция, с лекотата на вече произтичащото следствие. Това се чувствува и в очертанието на гръбнака й, когато се навежда, и в усмивката, която отваря устните й и закръгля брадичката, и в нейните думи и мисли.“

— Живаго! — чу се от вратата на горния етаж. Докторът се качи по стълбите.

14

— Подайте ми ръка и ме следвайте покорно. Тук се минава през две тъмни стаи, задръстени донемайкъде. Да не се ударите някъде.

— Наистина какъв лабиринт. Не бих могъл да се ориентирам. Защо е така? Да не правите ремонт?

— О, не, нищо подобно. Съвсем друго е. Квартирата е чужда. Дори не знам чия е. Ние имахме наша, ведомствена, в сградата на гимназията. Когато Жилфондът на Юрятинския съвет взе гимназията, двете с дъщеря ми ни преместиха в това изоставено жилище. Тук имаше много мебели, както ги бяха подредили старите собственици. Мен чуждото не ме блазни. Събрах им нещата в тези две стаи и замазах стъклата с боя. Дръжте се за мен, че ще се объркате. Така. Вдясно. Вече преминахме дебрите. Ето моята стая. Сега ще стане по-светло. Има праг. Да не се спънете.

Когато Юрий Андреевич влезе с водачката си в стаята, точно насреща си видя прозорец. Докторът се изненада от онова, което съзря там. Прозорецът гледаше към задния двор на съседната сграда и към крайградските пущинаци при реката. Там пасяха овце и кози и сякаш с пешове на откопчани кожуси смитаха прахоляците с дългорунната си вълна. Освен това на два високи стълба, с лице към доктора, стърчеше познатата му фирма: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.

Под влияние на видяната фирма докторът веднага заразказва на Лариса Фьодоровна как беше пристигнал със семейството си на Урал. Той забрави за мълвата, която отъждествяваше Стрелников с мъжа й, и без да му мисли, й разказа за срещата си с комисаря в неговия вагон. Тази част от историята й направи особено силно впечатление.

— Видели сте се със Стрелников? — попита го тя веднага. — Засега няма да ви казвам нищо. Но каква съдба! Това е просто някакво предопределение, че е трябвало да се срещнете. Някой път ще ви обясня, направо ще ахнете. Ако добре съм ви разбрала, направил ви е по-скоро благоприятно впечатление.

— Общо взето, да. Би трябвало да ми подействува отблъскващо. Минахме през местата на неговите наказателни акции и разрушения. Очаквах да срещна някакъв брутален убиец или революционен маниак палач, а не видях нито едното, нито другото. Добре е, когато човек излъже нашите очаквания, когато не съвпадне с предварителните ни представи за него. Принадлежността към определен тип е краят на човека, това е неговата присъда. Ако не може да бъде сведен до общ знаменател, ако не е прекалено ясен, значи поне наполовина съответствува на изискванията за личност. Той е свободен от себе си, постигнал е зрънце от безсмъртието.

— Говори се, че бил безпартиен.

— Да, така мисля. С какво предразполага към себе си? Той е обречен човек. Мисля, че ще свърши зле. Той ще изкупи злините, които е сторил. Дерибеите на революцията са ужасни не защото са злодеи, а защото са механизми без управление, устройства, излезли от релсите. Стрелников е точно толкова луд като тях, но не се е побъркал от брошурите, а от неща, които лично е изживял и изстрадал. Не зная каква е тайната му, но съм сигурен, че тя съществува! Неговият съюз с болшевиките е случаен. Докато им е нужен, ще го търпят и ще са заедно. Но щом отпадне необходимостта от него, ще го отритнат без жал и ще го стъпчат както мнозината военни специалисти преди него.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

— Не може ли да се спаси? Ако избяга например?

— Къде ще избяга, Лариса Фьодоровна? Това би било възможно по-рано, в царско време, а сега — къде!

— Жалко. Вашият разказ ме накара да изпитам съчувствие към него. Но вие сте се променили. По-рано не се изказвахте толкова остро за революцията и не се ядосвахте.

— Точно това е — всяко нещо си има граници. За толкова време все до нещо трябваше да се стигне. А стана ясно, че за вдъхновителите на революцията суматохата на промените и разместванията е единствената родна стихия, дай им само нещо в мащабите на земното кълбо, те за това си умират. Нови светове, преходни периоди — това е тяхната самоцел. На нищо друго не са научени, нищо не умеят. Ами знаете ли откъде идва суетнята на тези вечни подготовки? От липсата на определени готови способности, от бездарност. Човек се ражда да живее, а не да се подготвя за живота. И самият живот, явлението живот, дарът живот е толкова завладяващо интересен! Защо трябва да се подменя с тези детски шутовщини на незрелите хрумвания, с тези бягства на чеховски гимназисти в Америка? Но край. Сега е мой ред да ви питам, Лариса Фьодоровна. Пристигнахме в града в утрото на преврата тук. Много ли се намъчихте тогава?

— И още как! Разбира се. Пламтяха пожари. За малко и ние да изгорим. Нали ви казах, къщата направо се разлюля! В двора и досега има един неексплодирал снаряд до вратите. Грабежи, бомбардировки, ужаси! Както е при всяка смяна на властта. Но вече бяхме патили и свикнахме. Не ни е за пръв път. Ами по време на белите какво беше! Коварни убийства — лични отмъщения, изнудвания, хаос! Но още не съм ви съобщила най-важното. Нашият Галиулин! Той се оказа голяма клечка тук по време на чехите. Нещо като генерал-губернатор.

— Знам. Чух. Виждахте ли се с него?

— Много често. На колко души съм спасила живота благодарение на него! Колко души съм укрила! Не мога да си кривя душата. Той се държа безупречно като рицар, не като ония дребни риби, разните казашки есаули и селски полицаи. Да, но тогава тонът се диктуваше точно от тези дребни риби, а не от порядъчните хора. Галиулин много ми помогна, благодарна съм му. Ние сме стари познати. Като момиче често съм ходила в техния двор. Там живееха работници от железницата. От малка знам какво значи нищета и труд. Затова отношението ми към революцията е по-различно от вашето. На мен тя ми е по-близка. Чувствувам нещо много скъпо в нея. И стана изведнъж полковник — това момченце, синът на портиера. Или дори бял генерал. Аз съм от цивилните среди и много-много не разбирам от чинове. По специалност съм учителка по история. Да, така е, Живаго. На мнозина помагах. Ходех при него. Спомняхме си за вас. Във всички правителства имам познанства и покровители и при всички режими — мъки и загуби. Само в глупавите книжлета живите са разделени на два лагера и нямат никакъв допир. А всъщност всичко така се преплита! Трябва да си ужасно нищожество, за да играеш в живота само една роля, да заемаш само едно място в обществото, да означаваш винаги едно и също! А, ти тук ли си?

В стаята влезе седем-осемгодишно момиченце с две тънки плитчици. Тесните раздалечени очи придаваха на малката палав и дяволит вид. Когато се смееше, тя леко ги отваряше. Още отвън бе разбрала, че майка й има гостенин, но когато се показа на вратата, сметна за необходимо да изрази учудване, направи книксен и втренчи в доктора немигащ, безбоязнен поглед на рано умислящо се, самотно растящо дете.

— Дъщеря ми Катенка. Запознайте се.

— Бяхте ми показвали нейни снимки в Мелюзеево. Колко е пораснала и се е променила!

— Значи си вкъщи? Мислех, че си играеш навън. Не съм те чула кога си влязла.

— Бръкнах в дупката за ключа, а там ей такъв грамаден плъх! Аз се развиках и избягах! Щях да умра от страх!

Катенка говореше и правеше мили муцунки, пулеше закачливите си очи и разтягаше уста на кръгче като рибка, измъкната от водата.

— Добре, върви си в стаята. Сега ще поканя чичото да обядва с нас, ще извадя кашата от фурната и ще те викна.

— Благодаря, но ще ви откажа. У нас вече обядват в шест заради моите пътувания до града. Не обичам да закъснявам, а пътят е три часа и повече, почти четири. Затова дойдох толкова рано и — ще прощавате — след малко тръгвам.

— Поне половин час още.

— С удоволствие.

15

— А сега — откровеност за откровеност. Стрелников, за когото разправяхте, е мъжът ми Паша, Павел Павлович Антипов, дето обикалях фронта да го търся и бях толкова права, като отказвах да вярвам в мнимата му смърт.

— Не съм изненадан, подготвен съм. Чувал съм тази легенда и я смятам за глупава. Ето защо така се самозабравих, че най-свободно и непредпазливо говорих с вас за него, като че ли не знам тези слухове. Но те са безсмислица. Аз видях този човек. Каква може да ви свързва с него? Какво общо можете да имате?

— И все пак е вярно, Юрий Андреевич. Стрелников е Антипов, мъжът ми. Аз съм съгласна с общото мнение, Катенка също го знае и се гордее с баща си. Стрелников е измислено име, псевдоним, каквито имат всички революционери. Поради някакви съображения трябва да живее и действува под чуждо име.

Ето, превзе Юрятин, обстрелва ни със снаряди, знаеше, че сме тук, и нито веднъж не се поинтересува живи ли сме, за да не престъпи тайната си. Това беше негов дълг, разбира се. Ако ни беше питал как да постъпи, щяхме да го посъветваме същото. Ще кажете може би, че моята неприкосновеност, сносните жилищни условия, предоставени от градския съвет, и тъй нататък — това са косвените доказателства на тайната му грижа за нас. Все едно, не можете да ми го втълпите. Да бъде тук, толкова близо, и да устои на изкушението да ни види! Това не ми го побира мозъкът, това аз не го разбирам. То е нещо недостъпно за мен, не живот, а направо някаква римска гражданска доблест, една от сегашните измислици. Но аз май се повлиях от вас и започнах да говоря с вашите думи. А не бих искала. Ние с вас не сме съмишленици. По някои въпроси, не твърде конкретни и твърде определени, имаме еднакви виждания. Но за нещата в по-широк смисъл, за философията на живота по-добре да сме противници. Да се върнем обаче на Стрелников.

Сега е в Сибир и вие сте прав, до мен също стигнаха разни сведения за обвинения срещу него, от които сърцето ми се смръзва. В Сибир е, на един от доста напредналите ни участъци, нанася удари на махленското си приятелче и по-късно боен другар — на горкия Галиулин, за когото не е тайна името му и моята брачна връзка и който от благородна деликатност никога дума не обели за това, макар че при името на Стрелников беснее и лудее. Да, та значи сега е в Сибир.

А когато беше тук (остана за дълго и през цялото време живя във вагона, по железницата, където сте го видели), аз все гледах някак непредвидено и случайно да го срещна. Понякога идваше в щаба, който беше в сградата на бившето Военно управление на Комуч — войските На Учредителното събрание. Какво стечение на обстоятелствата! Входът на щаба беше в същата сграда, където по-рано ходех при Галиулин, когато трябваше да моля за някого. Имаше например една нашумяла история в кадетския корпус, кадетите почнали да преследват преподавателите, които не им харесвали, и да ги изтребват под предлог, че били за болшевиките. Или когато се започнаха гоненията и убийствата на евреи. Точно така. Ако ние сме градски жители и хора на умствения труд, то тогава половината ни познати са измежду тях. И в такива погромни периоди, когато започват тези кошмари и мръсотии, освен възмущението, срама и съжалението ни преследва усещането за тягостна двойственост, че нашето съчувствие е наполовина абстрактно, с една неискрена неприятна утайка.

Хората, които някога са освободили човечеството от гнета на идолопоклонството и които сега така масово се посвещават на освобождението му от социалното зло, са безсилни да се освободят от самите себе си, от верността към едно допотопно и вехто име, което вече е без значение, не могат да се издигнат над себе си и безследно да се разтворят сред останалите, чиито религиозни начала те самите са положили и които биха им били толкова близки, ако ги познаваха по-добре.

Сигурно гоненията, и преследванията ги тласкат към тази безполезна и гибелна поза, към тази свенлива и самоотвержена самоизолация, която им носи само нещастия, но в това има някакво вътрешно овехтяване, някаква историческа многовековна умора. Не обичам ироничното им самоокуражаване, делничната бедност на представите, плахото им въображение. Това дразни както приказките на старците за старостта и на болните за болестите. Така ли е?

— Не съм мислил по тези въпроси. Но един мой приятел, казва се Гордон, има подобни възгледи.

— И така, ходех там да причаквам Паша. С надеждата да го видя, когато идва или когато излиза. Канцеларията на генерал-губернатора беше тогава в крилото. Сега на вратата има табелка „Бюро жалби“. Виждали ли сте я? Най-красивото място в града. Отпред площадът е павиран. Отсреща е градската градина. Калина, клен и глог. Заставах на тротоара при просителите и чаках. Не съм се натискала да бъда приета, разбира се, не съм разправяла, че съм му жена. Нали носи друго име. Пък и кой ли се интересува от интимните ми работи? Те си имат съвсем други правила. Собственият му баща например, Павел Ферапонтович Антипов, бивш политически заточеник, работник, живее тук наблизо, в нашия край. Служител е в съда в същия град, дето е бил заточен. И Тиверзин, неговият приятел. Те са членове на революционния трибунал. И какво мислите? Синът не се разкрива и пред баща си, а онзи го приема най-нормално и не му се сърди. Щом синът му е законспириран, значи така трябва. Те са желязо, не хора. Принципи. Дисциплина.

Добре, и да докажех, че съм му жена, много важно! Какви жени! В тези времена! Световният пролетариат преустройва цялата вселена, това е съвсем друго, разбирам. А пък отделното двуного, някаква си там жена — боже, че тя е последната бълха или въшка.

Адютантът минаваше и разпитваше. Пускаше някои. Аз не си казвах името, на запитването му по какъв въпрос отговарях, че по личен. Адютантът вдигаше рамене, оглеждаше ме недоверчиво. Така и не го видях нито веднъж.

И да не мислите, че той ни презира, че не ни обича, че ни е забравил? О, напротив! Толкова добре го познавам. Измислил го е от прекомерна обич. Той трябва да положи всички тези военни лаври в краката ни, за да не се върне с празни ръце, а като победител в блясъка на славата си! Да ни обезсмърти, да ни заслепи! Като децата.

В стаята отново влезе Катенка. Лариса Фьодоровна вдигна на ръце недоумяващото момиченце и взе да го полюшва, да го гъделичка, да го целува и да го мачка в прегръдките си.

16

Юрий Андреевич, яхнал коня, се връщаше от града във Варикино. Сто пъти беше минавал оттук. Беше свикнал вече с пътя, беше станал нечувствителен към него и не го забелязваше.

Приближаваше се към горското кръстовище, където от пътя за Варикино се отделяше една странична пътека за рибарската махала Василевское на река Сакма. Там стърчеше третият в околността стълб със селскостопанската реклама. Близо до това място обикновено го застигаше залезът. Сега също се свечеряваше.

Повече от два месеца бяха изминали от деня, когато една вечер остана в града при Лариса Фьодоровна, а вкъщи каза, че се е задържал по работа и е преспал в хана на Самдевятов. Отдавна вече бяха на „ти“ с Антипова и той я наричаше Лара, а тя него Живаго. Юрий Андреевич мамеше жена си и криеше от нея все по-сериозни и недопустими неща. Това беше нечувано.

Той обичаше Тоня до обожание. Най-много в света държеше на нейното спокойствие, на душевното й равновесие. Бранеше честта й така, както не я бранеха собственият й баща и тя самата. Ако трябваше да защити уязвената й гордост, с ръцете си би разкъсал злосторника. И ето, този злосторник стана той самият.

Вкъщи, в семейството си, се чувствуваше таен престъпник. Незнанието на домашните, тяхната постоянна приветливост го съсипваше. В разгара на общия разговор изведнъж се сещаше за вината си, вцепеняваше се и преставаше да чува и да разбира каквото и да било.

Случеше ли се това на масата, залъкът засядаше на гърлото му, той оставяше лъжицата, отместваше чинията. Задавяха го сълзи. „Какво ти е? — недоумяваше Тоня. — Да не си чул в града нещо лошо? Да не са затворили някого? Разстреляли? Кажи ми. Не се страхувай, че ще ме натъжиш. Така ще ти олекне.“

Дали беше изневерил на Тоня, след като бе предпочел друга пред нея? Не, не бе избирал, не бе я сравнявал с друга. Идеите за „свободна любов“, думите от рода на „правата и желанията на чувството“ му бяха чужди. Да се говори и да се мисли за тези неща, му се виждаше пошлост. През живота си не бе „късал цветята на удоволствието“, не беше се смятал за полубог и свръхчовек, не бе търсил за себе си никакви привилегии и преимущества. И страдаше под бремето на нечистата си съвест.

Какво ще става? — питаше се понякога и като не намираше отговор, надяваше се на нещо невъзможно, очакваше намесата на някакви непредвидени обстоятелства, които ще решат всичко.

Но не и този път. Бе решил да разсече възела с един удар. Сега се прибираше вкъщи с готовото решение. Беше си наумил да признае всичко пред Тоня, да я помоли за прошка и повече да не се среща с Лара.

Но и така нещата не бяха толкова лесни. Не беше сигурен дали е изразил достатъчно ясно пред Лара, че къса с нея завинаги, за вечни времена. Днес сутринта й беше казал за желанието си да разкрие всичко на Тоня, за това, че по-нататъшните им среши са невъзможни, но сега имаше чувството, че й го е казал в твърде мека форма, недостатъчно категорично.

Лариса Фьодоровна не искаше да го наранява с тежки сцени. Тя разбираше, че и без това страда. Помъчи се да изслуша новината му колкото може по-спокойно. Обяснението им протичаше в празната стая на предишните собственици, която гледаше към Търговска. По бузите й се стичаха неусетни, неосъзнавани от нея сълзи, както дъждът се стичаше в същото време по лицата на каменните статуи отсреща, на къщата с фигурите. Тя искрено, без фалшиво великодушие, тихо повтаряше: „Направи както ще е по-добре за теб, не се съобразявай с мен. Аз всичко ще надмогна.“ И не знаеше, че плаче, и не бършеше сълзите.

При мисълта, че го е разбрала погрешно и я е оставил в заблуда, с измамни надежди, беше готов да обърне коня и да препусне обратно, за да изкаже недоизреченото и най-вече да се сбогува с нея много по-пламенно и нежно, което повече щеше да отговаря на истинското сбогуване за цял живот и навеки. Едвам се насили да продължи пътя.

Колкото повече се снишаваше слънцето, толкова повече гората се изпълваше със студ и тъмнина. Замириса на спарена метла, както при влизане в баня. Във въздуха, сякаш поплавъци във вода, виснеха неподвижно рояци комари и тънко бръмчаха в унисон, всичките на една нота. Юрий Андреевич постоянно се пляскаше по челото и по врата и звучните удари на дланта му удивително съответствуваха на останалите звуци на ездата: скърцането на седлото, тежките удари на копитата силно, бързо през жвакащата кал и сухите пукащи звуци в конските черва. Изведнъж в далечината, дето се беше заклещил залезът, се чу славей.

„Почни! Почни!“ — зовеше и убеждаваше той и това звучеше почти като пред Великден: „Душе моя, душе моя! Восстани, что спиши!“

Изведнъж една съвсем простичка мисъл го осени. Защо да бърза? Той няма да отстъпи от думата, която е дал пред себе си. Разобличението ще бъде направено. Но къде е казано, че това трябва да стане днес? Тоня още нищо не знае. Не е късно да отложи обясненията за следващия път. Междувременно ще отиде още веднъж до града. Разговорът с Лара ще бъде завършен недвусмислено, с проникновеност и задушевност, които ще изкупят всички страдания. О, колко е хубаво! Колко е чудесно! Странно, защо досега не беше се сетил!

От възможността още веднъж да види Антипова Юрий Андреевич обезумя от радост. Сърцето му задумка. Той отново предвкуси всичко.

Гредоредните улички в покрайнината, дървените тротоари. Той отива при нея. Сега, на Новосвалочная, ще свършат ливадите и дървената част на града и ще започне тухлената. Къщурките на предградието се мяркат й отминават като страници на бързо прелиствана книга — не когато ги обръщаш една по една с показалеца, а когато с показалец ги пускаш всички с трясък. Дъхът му спира! Ето там живее тя, на онзи край. Под белезникавата ивица на прояснилото се надвечер дъждовно небе. Как обича тези познати къщички по пътя към нея! Как би ги сграбчил от земята в прегръдките си да ги разцелува! Тези еднооки полуетажи със захлупени покриви! Звездиците на светлинките, отразени в локвите! Под онази светла ивица на дъждовното улично небе! Там отново ще получи като дар от ръцете на твореца това от бога създадено бяло очарование. Ще му отвори загърната в черно фигура. И обещанието за близостта й, сдържана, студена като светлите нощи на Севера, ничия, никому непринадлежаща, ще се надигне насреща му като първата вълна от морето, когато в тъмното се втурнеш към него по крайбрежния пясък.

Юрий Андреевич пусна юздите, наведе се напред от седлото, прегърна коня през шията и зарови лице в гривата му. Конят прие тази нежност като призив към цялата му сила и препусна.

В плавния полет на галопа, в промеждутъците между едва забележимите докосвания о земята, която непрекъснато бягаше от копитата му и се дърпаше назад, Юрий Андреевич освен ударите на сърцето, готово да се взриви от радост, долови някакви други шумове, за които помисли, че му се счуват.

Близък изстрел го оглуши. Докторът вдигна глава, хвана юздите, опъна ги. Конят, както се беше засилил, направи няколко крачки встрани, запристъпя назад и взе да прикляква с намерението да се изправи на задните си крака.

Отпред пътят се разклоняваше. Отстрани в лъчите на залеза гореше фирмата „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“. Застанали напряко, трима въоръжени конници преграждаха пътя: гимназист с униформена фуражка и поддьовка, препасана с картечни ленти, кавалерист с офицерски шинел и кубански калпак и един дебелак като маскиран, вдъхващ ужас, с ватен панталон, ватенка и ниско нахлупена попска шапка с широка периферия.

— Не мърдай, другарю доктор — монотонно и спокойно изрече старшият от тях, кавалеристът с кубанката. — Ако се подчинявате, гарантираме ви пълна невредимост. В противен случай, ще прощавате, ама ще ви застреляме. Нашият фелдшер на отряда е убит. Принудително ви мобилизираме като медицинско лице. Слезте от коня и подайте юздите на младия другар. Повтарям. При пръв опит за бягство няма да се церемоним.

— Вие ли сте синът на Микулицин — Ливерий, другарят Горски?

— Не, аз съм неговият началник свързочна служба Каменодворски.