Може наистина да беше така, а може би върху тогавашните впечатления на доктора да се бяха насложили възприятия от по-късните години, но после в спомените му се струваше, че още тогава хората се тълпяха по пазарите само по навик, а не че имаше защо, понеже празните сергии бяха със спуснати навеси и дори не бяха заключени с катинари и нямаше какво да се продава на зацапания площад, където вече не метяха боклуците и мръсотията.

И му се струваше, че още тогава бе видял съсухрените и прилично облечени старци и старици, наредени по тротоара като ням укор към отминаващите — те безмълвно предлагаха за продан неща, които никой не купуваше и от които никой не се нуждаеше: изкуствени цветя, кръгли спиртничета за кафе със стъклено капаче и свирка, вечерни тоалети от черен газ, униформени облекла от разформировани вече ведомства.

По-простата публика продаваше по-насъщни стоки: корави, бързо вкаменяващи се парчета от дажбите черен хляб, омърляни и влажни бучки захар и срязани наполовина заедно с пакета серт цигари.

И по целия пазар бяха в обръщение някакви незнайни вехтории, чиято цена се вдигаше, — колкото повече се препродаваха от ръка на ръка.

Файтонджията свърна в една от пресечките на площада. Слънцето залязваше зад тях и ги осветяваше в гръб. Отпреде им трополеше тежкотоварен кон с подскачаща празна каруца. Той вдигаше кълба прахоляк, който бронзово блестеше на залязващото слънце.

Най-сетне успяха да го задминат, понеже им преграждаше пътя. Тръгнаха по-бързо. Докторът се изненада от купищата стари вестници и афиши по земята, откъснати от къщите и оградите. Вятърът ги влачеше на една страна, а копитата, колелата и краката на насрещните пешаци и пътници ги отнасяха обратно.

След няколко пресечки се показа неговата къща на ъгъла, файтонът спря.

Дъхът му секна, сърцето му задумка, когато слезе и позвъни на входа. Никакъв отговор. Юрий Андреевич натисна звънеца пак. Когато и вторият му опит не даде резултат, той започна все по-тревожно да натиска звънеца. Едва при четвъртото позвъняване отвътре издрънчаха веригата и резето и заедно с отворилата се изведнъж врата той видя Антонина Александровна, която я държеше широко зейнала. Това стана така внезапно, че и двамата се втрещиха в първия момент и не се чуха как извикаха. Но разтворената врата в ръката й представляваше вече наполовина отворено обятие и това ги отрезви, върна ги на земята, те като безумни се хвърлиха един към друг. След миг заговориха едновременно, без да се доизслушват:

— Първо: здрави ли сте?

— Да, да, успокой се. Всичко е наред. Писах ти глупости. Извинявай. Ще говорим. Защо не телеграфира? Сега Маркел ще ти пренесе багажа. А, ти се тревожиш, че Егоровна не отвори вратата? Егоровна е на село.

— Отслабнала си. Но колко си млада и стройна! Само да освободя файтона.

— Егоровна отиде за брашно. Останалите ги освободих. Сега има една нова, не я знаеш, Нюша, едно момиче за Сашенка и никой друг. Всички знаят, че си идваш, и всички умират от нетърпение. Гордон, Дудоров, всички.

— Как е Сашенка?

— Добре е, слава богу! Току-що се събуди. Ако не идваше от път, можеше веднага да отидеш при него.

— Татко вкъщи ли е?

— Не ти ли писах? От сутрин до вечер е в районната Дума. Председател е. Представи си. Плати ли на файтонджията? Маркел, Маркел!

Стояха с кошницата и куфара насред тротоара и пречеха на минувачите, а минувачите ги заобикаляха и се спираха, оглеждаха ги от главата до петите, дълго блееха подир тръгналия файтон и към широко отворената външна врата и чакаха да видят какво ще стане.

А от вратата тичаше вече към младите господари Маркел, с жилетка върху басмената риза, с портиерската фуражка в ръка, и викаше, тичайки:

— Мили боже, Юрочка ли е това? Ами да! Той е, гълъбчето ми! Юрий Андреевич, сине, не си ни забравил, върна се под родната стряха, чул е господ молитвите ни! А вие що щете? Опулили се! — скастри любопитните. — Хайде по пътя си! Какво сте зяпнали!

— Здравей, Маркел. Дай да се прегърнем! Сложи си фуражката бе, човек. Какво ново, разправяй. Как са жената и щерките?

— Добре са, благодарим. Растат си. А за новото — ти докато там геройствуваш, и ние, както виждаш, не сме стояли със скръстени ръце. Таквизи ужасии и поразии стават, ад, ти казвам, всичко е надолу с главата. Улиците неметени, къщите ни ремонт, ни боя са видели, търбусите ни пусти като по пости, без анекции и контрибуции.

— Ще те обадя на Юрий Андреевич, Маркел. Ей такъв е винаги, Юрочка. Не мога да понасям този шутовски тон. Сега заради тебе каканиже, да ти се хареса. А иначе си знае своето. Стига, стига, Маркел, не се оправдавай! Тъмна личност си ти. Кога ли ще ти дойде умът в главата? Че не живееш в гората де!

Когато Маркел внесе багажа в коридора и затвори вратата, той се доизказа тихо и доверително:

— Антонина Александровна се чумери, нали виждаш. И все е тъй. Ти, вика, Маркел, цял си чер отвътре, все едно сажди у кюнец. Сега, каже, не децата, ами и най-глупавото псе взе да поразбирва и да проумява. То тъй си е, тъй, нищо не казвам, ама, Юрочка, ако щеш, вярвай, но хората, дето отбират от тия работи, видели една книга, че иде вече фармасонинът, сто и четиридесет години била под камък, и сега според моето мнение, Юрочка, продали са ни, ще знаеш, продали са ни за две пари, за пукнат грош, за празен кош. Нали виждаш, Антонина Александровна не дава дума да издумам, ей на, пак маха с ръка, гледай.

— Как да не махам. Хайде. Остави багажа тук на пода и си върви, благодаря ти. Юрий Андреевич ще те повика, ако му трябваш.

2

— Най-после си тръгна, пръждоса се. Ти да не му вярваш? Само се прави на наивен. Пред другите все уж е глупав, а пък тайно точи секирата. Само още не е решил на кого да се нахвърли той, горкият сиромах.

— Е, ти пък! Според мен просто е пиян, та се прави на смешен, това е.

— Кога ли е трезвен? Остави го, да върви по дяволите. Страх ме е, че Сашенка пак ще заспи. Да не беше този тифус по железниците!… Имаш ли въшки?

— Мисля, че не. Аз пътувах комфортно, както преди войната. Сега само ще се поизмия, после — по-основно. Защо оттук? Вече не минавате ли през гостната? От другаде ли се качвате?

— А, да, ти не знаеш. Поразмислихме с татко и дадохме част от долния етаж на Селскостопанската академия. Не можем през зимата да отопляваме навсякъде. То и горе има много място. Предложихме им. Засега не искат. Тук са им кабинетите, разни хербарии, колекции семена. Дано не ни докарат плъхове. Все пак зърно. Но засега поддържат ред. Това в момента е нашата „жилищна площ“. Насам, насам. Колко си несъобразителен! Заобикаля се по задното стълбище, разбра ли? Върви след мен, ще ти покажа.

— Много добре сте направили, дето сте дали стаите. Лазаретът, в който работех, също се намираше в една богаташка къща. Безкраен низ от стаи, тук-там дори беше останал паркет. Палми в качета — нощем, като се разперят над леглата, същински призраци. Ранените, патили и препатили, преминали такива боеве, пък и те се плашеха и викаха насън. Впрочем не бяха и съвсем нормални — контузени. Нямаше как, изнесохме палмите. Искам да кажа, че в живота на богатите наистина има нещо нездраво. Безброй ненужни вещи. Прекалено много мебели, прекалено много стаи, прекалено много изтънчени чувства, церемонии. Добре стана, че сте се посвили. Но не е достатъчно. Още трябва.

— Какво се подава от тази хартия? Човка, патешка глава. Каква красота! Юрдечка? Откъде? Не мога да повярвам на очите си. На днешно време това е истински лукс!

— Подариха ми я във влака. Дълга история, после ще ти я разправям. Какво ще кажеш, да я извадя и да я занеса в кухнята, а?

— Разбира се. Сега ще пратя Нюша да я оскубе и да я изчисти. За зимата предричат какви ли не ужаси, студ и глад.

— Да, навсякъде се говори. Сега, като гледах през прозореца на влака, мисля си: има ли нещо по-важно от мира в семейството и от работата? Останалото зависи от нас. Изглежда, че наистина мнозина ще бъдат засегнати. Някои мислят да бягат на юг, към Кавказ, опитват се да се измъкнат колкото може по-надалеч. Аз съм против. Истинският мъж трябва да умее със стиснати зъби да сподели съдбата на родния край. За мен това е безспорно. Вие сте друго. Как бих искал да ви опазя от нещастията, да ви изпратя някъде по на спокойно, във Финландия или дявол знае къде. Но ако така стоим на всяко стъпало по половин час, никога няма да стигнем до горе.

— Чакай! Да знаеш каква новина! Щях да забравя! Пристигна Николай Николаевич.

— Кой Николай Николаевич?

— Вуйчо Коля!

— Тоня! Не може да бъде! Как така!

— Ами така, както виждаш. От Швейцария. За по-пряко през Лондон. И през Финландия.

— Тоня! Наистина ли? Видяхте ли се? Къде е сега? Не можем ли да го издирим незабавно, на минутата?

— Какво нетърпение! Той е извън града в някаква вила. Обеща да се върне вдругиден. Много се е променил, ще се разочароваш. По пътя заседнал в Петербург, та веднага станал болшевик. Татко се наддумва с него. Но защо наистина се спираме на всяка крачка? Да вървим. Значи и ти си чул, че нищо хубаво не ни чака, само трудности, опасности и неизвестност.

— И аз така мисля. Но ще се борим. Няма всичко изведнъж да се свърши, нали? Ще видим и другите.

— Казват, че сме щели да останем без дърва, без вода, без осветление. Щели да премахнат парите. Нямало да има превоз в града. Пак спряхме. Да вървим. Знаеш ли, хвалят някакви плоски железни печици от една работилница на Арбат. С един вестник можело да се сготви. Дадоха ми адреса. Трябва да си купим, преди да са ги разграбили.

— Правилно. Ще купим. Ти си ми умна глава. Но вуйчо Коля, вуйчо Коля! Представяш ли си! Не мога да дойда на себе си!

— Намислила съм така. Ще отделим горе някъде една част, там ще се приберем с тебе, с татко, Сашенка и Нюша, да речем, в две-три стаи, непременно съседни, в дъното на етажа, и да се откажем от останалата къща. Ще се отделим, все едно че сме на чуждо място. Една такава печица слагаме в средната стая, кюнеца през прозореца и всичко: пране, готвене, ядене, гости — всичко на едно място, за да не палим навсякъде; така, ако е рекъл господ, може и да изкараме зимата.

— Ами да! Разбира се, че ще презимуваме. Не се тревожи. Чудесно си го измислила. Браво на тебе. И знаеш ли какво? Да отпразнуваме приемането на твоя план. Ще опечем патицата и ще поканим вуйчо Коля по случай преместването.

— Идеално. Ще помоля Гордон да донесе спирт. Той намира в някаква лаборатория. Ето виж сега. Това е стаята, за която ти говоря. Тази избрах. Одобряваш ли я? Остави куфара тук и върви за кошницата. Освен вуйчо ти и Гордон можем да поканим също Инокентий и Шура Шлезингер. Ако нямаш нищо против. Нали не си забравил къде е умивалнята? Сложи си там нещо за дезинфекция. Аз отивам за Сашенка, ще пратя Нюша в кухнята и когато сме готови, ще те повикам.

3

Той беше главната новина в Москва, този негов син. Тъкмо се беше родил, и Живаго получи повиквателната. Какво знаеше за сина си?

Веднъж, когато вече беше мобилизиран, той отиде в клиниката да види Тоня. Беше улучил времето за кърмене. Не го пуснаха при нея.

Той седна да почака в коридора. В това време далечният детски коридор, перпендикулярен на акушерското отделение, където лежаха майките, бе огласен от хора на десет-петнадесет бебешки гласчета и гледачките, за да не простудят пеленачетата, ги понесоха две по две под мишница при майките като някакви вързопи с покупки.

— Уа-уа — почти равнодушно, сякаш по служебно задължение ревяха монотонно малките и само едно гласче се отделяше в този хор. Детето също плачеше „уа-уа“ и също без помен от страдание, но като че ли не по задължение, а някак умишлено басово, с мрачно недружелюбие.

Юрий Андреевич още тогава бе решил да кръсти момчето на тъст си — Александър. Кой знае защо си въобрази, че това е плачът на неговия син, защото това беше физиономичен плач, той говореше за бъдещия характер и съдба на човека, звуково нюансиран плач, който включваше името на момчето, името Александър, както си въобрази Юрий Андреевич.

Не беше сбъркал. По-късно се разбра, че наистина бе плакал Сашенка. Това беше първото, което научи за сина си.

По-нататъшното запознанство продължи по снимките, които му изпращаха в писмата до фронта. На тях веселият симпатичен дебеланко с голяма глава и бебешки устенца седеше разкрачен на постлано одеялце, вдигнал двете си ръце, сякаш танцуваше. Тогава беше на една година, учеше се да ходи, сега беше почти двегодишен и бе започнал да говори.

Юрий Андреевич вдигна куфара от пода, разкопча каишите, сложи го на масата до прозореца. Каква беше тази стая по-рано? Не можеше да я познае, сигурно Тоня е изнесла всички мебели или е сменила тапетите.

Отвори куфара, за да извади несесера за бръснене. Между колоните на църковната камбанария точно срещу прозореца се вдигна ясна, пълна луна. Когато светлината й падна в куфара, върху разстланите отгоре дрехи, книги и тоалетни принадлежности, стаята се освети някак по-различно и докторът я позна.

Това беше по-раншната багажна стая на покойната Ана Ивановна. Тук навремето прибираха счупените столове и маси, ненужните вехтории. Тук се пазеше семейният архив, както и сандъците, в които лятно време подреждаха зимните дрехи. Приживе на покойната покрай стените всичко беше затрупано до тавана и обикновено не пускаха никого вътре. Но на големи празници, когато им гостуваха сюрии деца и им позволяваха да лудуват и да се пъхат навсякъде, се отключваше и тази стая и там играеха на разбойници, криеха се под масите, мажеха се с горена тапа и се маскираха.

Някое време докторът остана да си припомни всичко това, после слезе в долния коридор да вземе оставената там кошница.

Долу в кухнята Нюша, плаха и свита девойка, клекнала пред печката, чистеше на вестник патицата. Като видя Юрий Андреевич с багажа, пламна като божур, гъвкаво се изправи, отупа от престилката полепналата перушина, поздрави и предложи помощта си. Но докторът благодари й отвърна, че сам ще отнесе кошницата.

Едва беше влязъл в бившата багажна стая на Ана Ивановна, някъде през една или две стаи го повика жена му:

— Юра, ела!

Той отиде при Сашенка.

Сегашната детска стая се намираше в предишната класна стая на малките Тоня и Юра. Малчуганът в креватчето далеч не изглеждаше такъв красавец, както на снимките, но пък беше копие на майка му, покойната Мария Николаевна Живаго, поразително копие, което приличаше на нея повече от всичките й запазени снимки.

— Това е татко, твоят татко, я му направи с ръчичка ей така — започна да го учи Антонина Александровна и спусна мрежата на креватчето, за да може таткото да прегърне детето и да го вдигне на ръце.

Сашенка не се възпротиви на приближаването на непознатия брадясал мъж, който може би го плашеше и му вдъхваше ужас, и когато мъжът се наклони, той рязко се изправи, хвана се за блузата на майка си и злобно удари с ръка човека по лицето. Собствената му смелост така го стресна, че той веднага зарови лице в гърдите на майка си и нервно заплака с горчиви и безутешни детски сълзи.

— Тц-тц-тц — укори го Антонина Александровна. — Недей така, Сашенка. Татко ще помисли, че Саша е лошо момче, че Саша не слуша. Я му покажи как ще то целунеш, целуни татко. Не плачи, няма да плачеш, недей, глупчо.

— Остави го на мира, Тоня — помоли я докторът. — Не го мъчи и ти не се разстройвай. Знам с какви глупости е пълна сега главата ти. Че това не е току-тъй, че това е лошо предзнаменование. Глупости. Всичко е съвсем естествено. Утре ще свикне с мен, ще станем големи приятели.

Но и той самият излезе от стаята в лошо настроение, с чувството за лоша поличба!

4

През следващите няколко дни разбра колко е самотен. Никого не винеше за това. Явно сам си го беше търсил и ето, бе го постигнал.

Странно обезличени и безинтересни намираше приятелите си. Никой не беше запазил своя свят, своите виждания. В спомените му бяха много по-ярки. Изглежда, че в миналото ги беше надценявал.

Когато порядките позволяваха имотните да лудеят и да щуреят за сметка на безимотните, колко лесно беше да се приемат за истинско тяхно лице тези капризи и правото на безделие, от които се възползуваше малцинството, докато мнозинството търпеше.

Но щом се вдигнаха низините и привилегиите на високопоставените се отмениха, колко бързо излиняха всички, как без жал се разделиха със самостоятелните си виждания, каквито явно не бяха притежавали.

Сега Живаго чувствуваше близки само хората без фрази и патос, жена си и тъста плюс неколцина колеги лекари, скромни труженици, обикновени хора.

Вечерята с дивеча и спирта се състоя на втория-третия ден след пристигането му, когато беше успял да се види с всички, така че сега не беше първата им среща.

Тлъстата патица беше невиждан разкош за тези вече гладни времена, но нямаха достатъчно хляб и това така обезсмисляше великолепието на трапезата, че чак изнервяше.

Гордон донесе спирт в аптечно шише с коркова тапа. Спиртът беше любимото обменно средство на черноборсаджиите. Антонина Александровна веднага пое грижата за бутилката и на малки порции им наливаше разреден спирт, ту много силен, ту много слаб, според вдъхновението. Тогава се оказа, че неравномерното опияняване от променливия градус е много по-тежко от силното и определеното. Това също изнервяше.

Но най-тъжното беше, че тяхната вечер представляваше отцепничество от условията на времето. Невероятно би било в къщите отсреща по същото време така да се пие и яде. Навън се простираше безмълвната тъмна и гладна Москва. Магазините — празни, а за деликатеси като дивеч и водка никой вече и не помисляше.

И ето, оказа се, че единствено животът, подобен на живота на околните и разтварящ се безследно в него, е истинският живот, че обособеното щастие не е щастие, така че дивечът и спиртът, може би липсващи в града, нямат нищо общо със спирта и дивеча. Това най-много го огорчи.

Гостите също го настроиха към невесели мисли. Гордон беше симпатичен, докато разсъждаваше тромаво и се изразяваше скучно и унило. Той беше най-добрият му приятел. В гимназията го обичаха.

Но ето, че беше престанал да се харесва такъв и бе започнал да внася някои несполучливи поправки в собствения си нравствен облик. Правеше се на веселяк, на куражлия, през цялото време разправяше нещо уж остроумно и често казваше: „забавно“, „любопитно“, думи, които не бяха от неговия речник, защото Гордон никога не беше възприемал живота като развлечение.

Преди да дойде Дудоров, той разказа смешната според него история на женитбата му така, както била известна сред приятелите на Дудоров. Юрий Андреевич не я знаеше.

Оказа се, че Дудоров живял с жена си една година и се развел. Не твърде правдоподобната особеност на премеждието се състоеше в следното.

По грешка го взели войник. Докато бил на служба и се изяснявало недоразумението, Дудоров непрестанно бил наказван за това, че бил разсеян и не отдавал чест на улицата. Когато се уволнил, още дълго време срещнел ли офицер на улицата, ръката му неволно скачала нагоре и непрекъснато му се привиждали пагони.

През този период вършел всичко наопаки, във всичко допускал грешки и неточности. Тъкмо тогава се запознал на едно волжко пристанище с две момичета, сестри, които чакали същия параход, и може би от разсеяност заради многобройните военни наоколо и заради автоматизма на козируването той набързо се влюбил и направил предложение на по-малката сестра. „Нали забавно?“ — попита Гордон. Но описанието трябваше да се посъкрати. Отвън се дочу гласът на героя на историята. В стаята влезе Дудоров.

Той пък беше изживял обратната промяна. Предишният нестабилен и лекомислен ветрогон се беше превърнал в съсредоточен учен.

Навремето го бяха изключили от гимназията за участие в подготовката на политическо бягство и някое време той се скита по разни художествени школи, но накрая изплува на класическия бряг. Със закъснение спрямо другарите си Дудоров завърши университета по време на войната и беше оставен на две катедри едновременно, по руска и по обща история. Към първата пишеше нещо за аграрната политика на Иван Грозни, а към втората — изследване върху Сен Жуст.

Сега разсъждаваше за всичко с нисък и като че ли простуден глас и зареян в една точка, без да вдига очи и без да ги свежда, както се изнасят лекции.

Към края на вечерта, когато нахлу с нападките си Шура Шлезингер, а всички и без това крещяха разпалено един през друг, Инокентий, с когото Живаго още от гимназията беше на „вие“, го попита:

— Чели ли сте „Войната и светът“ и „Флейта-гръбнак“?

Юрий Андреевич вече му беше изказал впечатлението си от поемите, но Дудоров не беше го чул поради пламналия общ спор и затова след малко пак попита:

— Чели ли сте „Флейта-гръбнак“ и „Човек“?

— Нали ви казах, Инокентий. Сам сте си виновен, щом не ме чува те. Но да бъде на вашето. Повтарям. Маяковски винаги ми е харесвал. Той е нещо като продължение на Достоевски. Или по-точно това е лирика, писана от някого измежду младите му бунтуващи се герои: Иполит, Расколников или от „Юноша“. Каква всепоглъщаща сила на таланта! Как е казано всичко направо, веднъж и завинаги! И най-важното, с какъв смел размах го хвърля в лицето на обществеността и някъде си още по-нататък, в пространството!

Но гвоздеят на вечерта, не ще и дума, беше вуйчото. Антонина Александровна се беше заблудила, че той е на някаква вила. Николай Николаевич се беше завърнал в деня, когато пристигна племенникът му, и беше в града. Юрий Андреевич вече два-три пъти се беше виждал с вуйчо си и беше успял да се наприказва с него, да се наохка, начуди, намае и насмее.

Първата им среща стана още на другата вечер, денят се случи мрачен и сив. Пръскаше дъжд като водна прах. Юрий Андреевич отиде при вуйчо си в хотела. Там можеше да се живее вече само с разрешение на градските власти. Но него навсякъде го посрещаха добре. Николай Николаевич беше запазил старите си познанства.

Хотелът имаше вид на лудница, напусната от персонала. Пустота, хаос, царство на случайностите по стълбите и коридорите.

Големият прозорец на непочистената стая гледаше към един от тогавашните обширни безлюдни площади през онези объркани дни, в чийто вид имаше нещо страшно, сякаш беше изникнал в нощен кошмар, а не се ширеше пред очите им от прозорците на хотела.

То беше поразителна, незабравима, знаменателна среща! Кумирът на детството му, идолът на юношеските му блянове жив, от плът и кръв, стоеше отново пред него.

Посребрената коса много му отиваше. Чуждестранният широк костюм му стоеше добре. Беше доста младолик за годините си и изглеждаше прекрасно.

Да, доста бледнееше на фона на грандиозните събития. Те го засенчваха. Но на Живаго не му и хрумваше да го мери с такава мяра.

Учуди го спокойствието на Николай Николаевич, неговото хладнокръвие, шеговитият тон, с който обсъждаше политическите теми. Умението му да се държи надхвърляше сегашните руски възможности. По това личеше, че не е тукашен. Тази черта биеше на очи, изглеждаше старомодна и будеше чувство на неудобство.

Ах, но друго, съвсем друго запълни първите часове на срещата им, съвсем друго ги накара да се прегърнат, да плачат и задъхани от вълнение, да прекъсват с чести паузи бързия и разгорещен първи разговор.

Бяха се срещнали два творчески характера, обединени от роднинска връзка, и колкото и да се изправяше пред тях миналото и да се раждаше за нов живот, и колкото и да ги завладяваха спомените и да изплуваха различни моменти от периода на раздялата, но щом стана дума за главното, за нещата, познати на хората от съзидателния тип — изчезнаха всякакви връзки освен тази, единствената, нямаше вече ни вуйчо, ни племенник, нито разлика в годините, остана само близостта на стихия със стихия, енергия с енергия, начало с начало.

През последните десетина години Николай Николаевич не бе имал случай да говори за магията на авторството и същността на творческото предназначение в такова съответствие със собствените си мисли и толкова уместно, както сега. От друга страна, и Юрий Андреевич не бе чувал подобни размишления, които да са така проницателно точни и тъй окрилящо увлекателни, както неговите идеи.

Двамата току възкликваха и се разхождаха из стаята, хващаха се за главата от безпогрешността на взаимните догадки или стояха пред прозореца и мълчаливо почукваха с пръсти по стъклото, потресени от доказателствата за взаимно единомислие.

Така премина първата среща, но после докторът няколко пъти се вижда с Николай Николаевич в по-широк кръг — сред хората той ставаше съвсем друг, неузнаваем.

Той се изживяваше като гост в Москва и не желаеше да се откаже от тази представа. Дали в случая смяташе за свой град Петербург или друго някое място, не ставаше ясно. Ласкаеше го ролята на политически сладкодумец и обществен чаровник. Може би си въобразяваше, че в Москва ще се открият политически салони като в Париж преди конвента у мадам Ролан^[1].

Обикаляше приятелките си, гостоприемни обитателки на тихите московски улички, и много мило иронизираше тяхната и на мъжете им половинчатост и изостаналост, навика им да съдят за всичко според собствените си представи. Сега обичаше да изтъква вестникарската си осведоменост, точно както се хвалеше някога с отречените книги на орфиците^[2].

Разправяше се, че оставил в Швейцария новата си млада приятелка, недовършени начинания, недописана книга, че само ще се освежи в бурния отечествен водовъртеж и после, ако изплува благополучно, ще изчезне към своите Алпи.

Беше на страната на болшевиките и често назоваваше свои единомишленици двама леви есери: журналиста, който се подписваше с псевдонима Мирошка Помор, и публицистката Силвия Котери.

Александър Александрович мрачно го упрекваше:

— Страшна работа, докъде сте паднали, Николай Николаевич! Тия ваши Мирошки. Каква тиня! И оная Лидия Покори.

— Котери — ще го поправи Николай Николаевич, — Силвия.

— Все едно, Покори или Пърпори — независимо.

— Но въпреки всичко Котери, моля за извинение — търпеливо ще настои Николай Николаевич. Двамата обменяха такива разсъждения:

— За какво се препираме? Подобни истини е срамота да се доказват. Това е абето. Основната народна маса с векове е живяла по немислим начин. Вземете който щете учебник по история. Както ще да се нарича, феодализъм и крепостно право или капитализъм и фабрична промишленост, все едно, неестествеността и несправедливостта на такъв обществен ред отдавна се знае и отдавна се подготвя превратът, който да изведе народа към светлината и да сложи нещата на местата им.

Вие знаете, че частичното обновяване на старото вече не е приемливо, налага се коренен прелом. Той може да предизвика рухване на целия градеж. Е, и? Това е опасно, но оттук не следва, че няма да стане. Въпрос на време. В случая няма място за спор.

— Е, вие измествате разговора. Не съм казал. Да не би да съм казал? — сърдеше се Александър Александрович и спорът отново пламваше.

— Вашите Тамбури и Мирошки са хора без свян. Едно говорят, друго вършат. И после, къде е логиката? Не виждам нищо общо. Не, чакайте, сега ще ви покажа.

И започваше да търси някакво списание с противоречива статия, дърпаше и тряскаше чекмеджетата на писалището и с тези гръмки звуци разпалваше красноречието си.

Александър Александрович обичаше нещо да му пречи в разговора и тези препятствия да оправдават неговите гъгнещи паузи, неговото мънкане и запъване. Словото му започваше да се лее само когато търсеше нещо запиляно — например докато издирваше другия галош в тъмното антре или когато с кърпа на рамо стоеше на вратата на банята, или докато подаваше някое тежко блюдо на масата, или докато наливаше вино на гостите.

Юрий Андреевич с наслада слушаше тъст си. Той обожаваше този добре познат старомосковски, леко напевен маниер на говорене с мекото громеково захвелтване, което приличаше на мъркане.

Горната му устна с малки мустачки се издаваше малко над долната. По съвсем същия начин леко стърчеше папийонката на врата му. Имаше някаква прилика между устната и папийонката и тя придаваше на тъст му нещо трогателно, доверчиво-детско.

Късно вечерта, гостите почти си тръгваха, когато пристигна Шура Шлезингер. Идваше направо от някакво събрание с жакет и работнически каскет; с решителна крачка влезе в стаята и докато се здрависваше с всеки, незабавно подхвана упреците и обвиненията.

— Здравей, Тоня. Здрасти, Санечка. Ама свинщина, какво ще кажете! От всички страни чувам, че се е върнал, цяла Москва за това говори, но от вас последна научавам. Както и да е. Сигурно не съм заслужила. Къде е тъй дългоочакваният? Направете ми път! Какво сте го заобиколили! Е, добре дошъл. Браво, браво. Прочетох я. Нищо не разбирам, но е гениална. Веднага си личи. Добър вечер, Николай Николаевич. Юрочка, сега ще продължим. Имам много важен и специален разговор с теб. Здравейте, младежи. А, и ти ли си тук, Гогочка? Буболече-лече, шарено елече…

Последното възклицание се отнасяше за громековия на шурея шуролинка Гогочка, яростен поклонник на всяка надигаща се сила, когото заради веселия характер и глупостта наричаха Хахо, а заради височината и кльощавината — глист.

— Вие тук си пиете и си хапвате, а? Сега ще ви настигна, господа. Ех, господа, господа! Нищо не знаете и не подозирате! Какво става по света! Какви работи! Идете на някое истинско низово събрание с реални работници, с реални войници, не каквито са в книгите. Опитайте се там да споменете за война до победен край! Ще ви дадат един победен край! Сега слушах един моряк. Юрочка, щеше да ти вземе акъла! Каква страст! Каква целеустременост!

Прекъсваха я. Всички викаха и вдигаха шум до бога. Шура Шлезингер седна до Юрий Андреевич, взе ръката му, приближи лицето си до неговото и като се мъчеше да надвика останалите, закрещя без повишения и понижения, като по телефон:

— Ела някой ден с мен, Юрочка. Ще ти покажа такива хора! Ти трябва, длъжен си, разбираш ли, да докоснеш земята като Антей. Какво ми се пулиш? Чудиш ми се? Не знаеш ли, че аз съм стар боен кон, стара бестужевка^[3] съм аз, Юра. И са ме арестували, и по барикадите съм се сражавала. Така де! Ти какво си мислиш! О, ние не познаваме народа! А аз току-що идвам от там, направо от масите. Сега им уреждам библиотека.

Беше пийнала и вече явно я хващаше. Но и на Юрий Андреевич му бучеше главата. Той не забеляза как Шура Шлезингер се озова в единия край на стаята, а той в другия, начело на масата. Стоеше изправен и за собствено учудване явно държеше реч. Доста усилия му струваше да възцари тишина.

— Господа… Бих искал… Миша!… Гогочка… Какво да правя, Тоня, те не ме слушат. Господа, нека кажа две думи! На прага сме на нещо нечувано, небивало! И аз бързам да ви кажа, ето моето пожелание. Когато то дойде, дай боже, да не загубим връзката помежду си и да не загубим душите си. Гогочка, после ще викате ура. Не съм свършил. Прекратете приказките помежду си и ме слушайте внимателно.

На третата година от войната народът започна да вярва, че рано или късно границата между фронта и тила ще изчезне, море от кръв ще плисне към всекиго от нас и ще залее ония, дето са се скрили и спотаили. Революцията е именно такова наводнение.

По време на революцията ще ви се струва, както на войната, че животът е свършил, с всичко лично е приключено, в целия свят вече нищо не се случва, само се убива и се умира, пък ако доживеем да четем записки и мемоари за тия времена, ще се убедим, че за пет или десет години сме изживели повече, отколкото други за цяло столетие.

Не знам дали самият народ ще се надигне като стена, или всичко това ще стане от негово име. Събитие от такава свръхвеличина не изисква театрална убедителност. Ще му повярвам и така. Дребнаво е да ровим в причините за циклопическите събития. Те не съществуват. Само домашните скандали имат своя генезис, когато двамата си оскубят косите и изпотрошат чиниите, а после се чудят кой пръв бил започнал. Докато всичко истински велико е безначално подобно на вселената. То изведнъж се оказва съществуващо, без да се е зародило, сякаш винаги е било или е паднало от небето.

Аз също мисля, че на Русия й е съдено да стане първата държава на социализма за цялото съществование на света. Когато това се случи, то ще ни зашемети за дълго и дойдем ли на себе си, няма да си върнем загубената памет. Ще забравим какво и що е било и няма да търсим обяснения за невероятното. Новият ред ще бъде привичен за нас както гората на хоризонта или облаците над главите ни. Той ще ни заобиколи отвсякъде. Нищо друго няма да има.

Той още нещо говори и междувременно изтрезня. Но все още не разбираше какво се говори наоколо и отвръщаше не на място. Виждаше проявите на обща обич към него, но не успяваше да прогони тъгата, от която не беше на себе си. Тогава каза:

— Благодаря, благодаря. Виждам чувствата ви. Не ги заслужавам. Но не трябва да обичаме така пестеливо и набързо, сякаш от страх, че после можем да обикнем още по-силно.

Всички се разсмяха и му заръкопляскаха, възприели думите му като търсена духовитост, а той не знаеше къде да се дене от усещането за надвиснало нещастие, от съзнанието, че няма власт над бъдещето въпреки цялата си жажда за добро и способност за щастие.

Гостите си затръгваха. Лицата на всички се бяха изострили от умората, прозевки разпъваха челюстите им и ги правеха да приличат на коне.

На излизане дръпнаха пердето. Отвориха прозореца. Видяха жълтеникавото зазоряване, мокрото небе с мръсни пръстенозелени облаци.

— Изглежда, е имало буря, докато дрънкахме тук — каза той.

— Мен дъждът ме хвана по пътя — потвърди Шура Шлезингер. — Едвам притичах.

В празната и още тъмна уличка се чуваше почукването на капките от дърветата заедно с дръзкото чуруликане на мокрите врабци.

Протътна гръм, като че ли плуг преора небето, и всичко стихна. После се чуха четири звънки закъснели удара, както тупкат наесен картофите, вдигнати с лопатата от рохкавата разкопана пръст.

Гръмотевицата прочисти цялата прашна опушена стая. Изведнъж като електрически елементи започнаха да се усещат съставните части на съществованието, водата и въздухът, желанието за радост, земята и небето.

Уличката се изпълни с гласовете на разотиващите се. Те продължиха да обсъждат нещо на висок глас, точно както се препираха допреди малко в стаята. Гласовете се отдалечаваха, постепенно затихваха и затихнаха.

— Колко е късно — каза Юрий Андреевич. — Да вървим да лягаме. От всички хора на света, обичам само теб и татко.

5

Мина август, отиваше си септември. Надвисваше неизбежното. Наближаваше зимата, а в човешкия свят — нещо подобно на зимна летаргия, нещо предрешено, което се носеше във въздуха и за което говореха всички.

Трябваше да се готвят за зимата, да се запасяват с храна, с дърва. Но в дните на тържество на материализма материята се превърна в понятие, вместо храната и дървата се появи проблемът за храната и дървата.

Хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение, макар тя самата да произхождаше от града и да беше създание на гражданите.

Хората се самозалъгваха и се залисваха с празни приказки. Всекидневието още креташе, куцукаше и се подмяташе нанякъде по стар обичай. Но докторът виждаше живота такъв, какъвто е. И не можеше да затвори очи за неговата обреченост. Той смяташе себе си и своята среда за жертви. Предстояха им изпитания, може би дори и гибел. Броените дни, които им оставаха, се топяха пред очите му.

Щеше да полудее, ако не бяха житейските дреболии, труд и грижи. Жената, детето, необходимостта да изкарва пари, това беше спасението му — насъщното, смиреното, бита, службата, ходенето при болните.

Разбираше, че е пигмей пред чудовищната машина на бъдещето, боеше се от него, обичаше го и тайно се гордееше с това бъдеще, и за последен път, като за сбогом, с жадните очи на вдъхновението гледаше облаците и дърветата, хората по улиците, големия руски град, който се бъхтеше в нещастията, и той беше готов да се жертвува, за да потръгнат нещата, но нищо не можеше да направи.

Това небе и минувачите виждаше най-често от средата на улицата, когато пресичаше Арбат при аптеката на Руското дружество на лекарите на ъгъла на Староконюшеная.

Пак започна работа в бившата си болница. Тя и досега се наричаше Крестовоздвиженска, макар че едноименната община не съществуваше вече. Но още не бяха й измислили подходящо ново име.

В болницата беше започнало разслоение. Умерените, чието тъпоумие възмущаваше доктора, намираха Живаго опасен; хората, които бяха политически доста напредничави, го смятаха недостатъчно червен. Така се озова нито при едните, нито при другите, от едните се беше откъснал, до другите не беше стигнал.

В болницата освен преките задължения директорът му възложи контрола върху статистическата отчетност. Какви ли не анкети, въпросници, бланки преглеждаше, какви ли не отговорни отчети попълваше! Смъртност, растеж на заболеваемостта, имуществено състояние на служителите, гражданска съзнателност и степен на участие в изборите, незадоволима нужда от гориво, храна, медикаменти — всичко интересуваше статистическото управление, за всичко се искаше отговор.

Докторът вършеше всичко това на старото си бюро до прозореца в ординаторската стая. Купчини от разграфени листа с различни форми и образци бяха натрупани пред него, леко изместени встрани. Понякога успяваше освен периодичните записки за медицинските си трудове да пише откъслечно и своята „Игра на хора“, мрачен дневник или хроника за тези дни, съставена от проза, стихове и всякакви текстове, внушени от съзнанието, че половината хора са престанали да бъдат каквото са и разиграват какво ли не.

Светлата слънчева стая с боядисани в бяло стени тънеше в кремавата светлина на златната есен, обичайна за дните след Успение, когато сутрин падат първите слани и в пъстротата и яркостта на оределите горички започват да се мяркат зимните синигери и врани. Небето в такива дни се вдига безкрайно високо и през прозрачната стена от въздух между него и земята полъхва от север ледена тъмносиня яснота. Повишава се видимостта и звучността на всичко в света, независимо какво е то. Разстоянията предават звука в смразена звънкост, отчетливо и разчленено. Разчистват се просторите, сякаш да открият целия живот за много години напред. Тази разреденост на въздуха не би могла да се понесе, ако не беше тъй кратковременна и не настъпваше в края на късния есенен ден, на прага на ранния здрач.

Такава светлина озаряваше ординаторската стая, светлината на рано залязващото есенно слънце, сочна, стъклена и водниста като узряла ябълка.

Докторът седеше зад бюрото, топеше перодръжката в мастилницата, замисляше се и пишеше, а до широките прозорци прелитаха някакви тихи птици, хвърляха в стаята безшумните си сенки, които покриваха движещите се ръце на доктора, плота с бланките, пода и стените — и пак тъй безшумно изчезваха.

— Кленът окапа — каза влезлият просектор, по-рано пълен мъж, сега с кожа, провиснала от отслабването. — Дъждове го праха, ветрове го драха, не можаха да го победят. А една слана какво го направи!

Докторът вдигна глава. Наистина, загадъчните птици, които сновяха край прозореца, се оказаха виненоогнените листа на клена, отлитащи завинаги — те плавно се носеха във въздуха и като огънати оранжеви звезди лягаха встрани от дърветата на тревата в градината на болницата.

— Замазахте ли прозорците у вас? — попита просекторът.

— Не — отговори Юрий Андреевич и продължи да пише.

— Защо? Крайно време е.

Юрий Андреевич не отвърна, погълнат от писането.

— Ех, няма го Тарасюк — продължи просекторът. — Злато човек беше. Кърпеше обувки. Поправяше часовници. Всичко умееше. И всичко изнамираше. Време е да ги замажете. Тази работа трябва да се свърши.

— Нямам замазка.

— Направете си. Ето ви рецептата. — И му обясни как се прави замазка от безир и варовик. — Впрочем стига толкова. Аз ви преча.

Отдалечи се към другия прозорец и се зае със своите стъкленици и препарати. Взе да притъмнява. След минута той каза:

— Ще си развалите очите. Тъмно е. Няма да има осветление. Да си тръгваме.

— Още малко ще поработя. Двадесетина минути.

— Неговата жена е тук болногледачка.

— На кого?

— На Тарасюк.

— Знам.

— А той самият не се знае къде е. Обикаля някъде. През лятото на два пъти идва. Тука, в болницата. Сигурно е в някое село. Урежда им нов живот. Той е точно от онези войници болшевики, които срещате по улиците и по влаковете. Искате ли да ви кажа каква е работата. С Тарасюк например. Слушайте. Той има златни ръце. Не умее да работи лошо. С каквото и да се захване, всичко му идва отръки. Същото и на войната. Изучи я като всеки занаят. Стана чудесен стрелец. В окопите, нощем на пост. Ръка, око — чудо! Наградите му не са за безумни геройства, а за точна стрелба. Да. Всяка работа за него се превръща в страст. Обикнал и военния занаят. Видял, че оръжието е сила, че го спасява. Тогава и той решил да стане сила. Въоръженият човек вече не е обикновен човек. Навремето такива хора са ставали от стрелци разбойници. Сега той вече не си дава пушката. Изведнъж се чува призив: „Да обърнем щиковете“ и прочие. И той обръща щика. Това е цялата история. И целият марксизъм.

— И то съвсем истински, направо от живота. Защо не.

Просекторът отиде пак при своя прозорец, запремества епруветките. После попита:

— Какво стана с майстора за печката?

— Благодаря ви. Много интересен човек. Цял час говорихме за Хегел и Бенедето Кроче.

— Разбира се! Доктор на философските науки в Хайделбергския университет. А печката?

— Не питайте.

— Пуши ли?

— Ужас.

— От кюнеца е. Трябвало е да го вкара в камината, а той сигурно го е извадил през прозореца.

— В камината е. Но пуши.

— Значи не е улучил комина, сложил го е във вентилационния канал или в отдушника. Да беше Тарасюк! Но нищо, имайте търпение. Хубавите неща по-трудно стават. Печка да палите не е като на пиано да свирите. Ще трябва да се научите. Купихте ли дърва?

— Откъде?

— Ще ви пратя църковния пазач. Краде от оградите. Но ви предупреждавам. Скъпчия е. Ще се пазарите. Или една жена, дето трепе дървеници.

Те слязоха в портиерната, облякоха се, излязоха навън.

— За какво ми е? — учуди се докторът. — Нямаме дървеници.

— Какви дървеници! Аз какво ви говоря, вие какви ми ги приказвате. Не дървеници, дърва. Тази жена върти голяма търговия. Прекупува цели и недостроени къщи за дърва. Сериозна доставчица. Внимавайте къде стъпвате, ама че тъмница! По-рано можех със завързани очи да мина през този район. Знаех всяко камъче. Цял живот съм на Пречистенка. А като почнаха да събарят оградите, и с отворени очи нищо не мога да позная, все едно съм в чужд град. Но пък какви кътчета изскочиха! Ампирни къщички в гъсталаците, кръгли градински масички, полуизгнили пейки. Наскоро минах покрай един такъв пущинак между три пресечки. Гледам, някаква стогодишна бабичка рови с бастуна земята. „Помози бог, викам, бабке. За червеи ли човъркаш, риба да ловиш?“ Шегувам се. А тя най-сериозно: „Не, сине, за печурки.“ И наистина в града е станало като в гора. Мирише на шума, на гъби.

— Знам го това място. Между Серебряни и Молчановка, нали? Там колкото пъти мина, все нещо ми се случва. Ту ще срещна някого, дето двадесет години не съм го виждал, ту нещо ще намеря. Разправят, че имало и бандити. Нищо чудно. Място на кьоше. Колкото щеш тайни пътечки до бардаците към Смоленския площад. Ще те оберат, ще те съблекат и дим да ги няма!

— И осветлението е толкова слабо. Затуй се казва: да се светнеш. Така е, целият ставаш на цицини.

6

Наистина всевъзможни случайности преследваха доктора на споменатото място. Късно есента, малко преди октомврийските битки, в една тъмна студена вечер се натъкна там на някакъв човек, проснат в безсъзнание напряко през тротоара. Човекът лежеше с разперени ръце, с глава, подпряна на циментовия стълб, и краката му висяха на паважа. От време на време тихо стенеше. Когато докторът се опита да го свести, онзи измънка нещо в отговор на въпросите му и пак изпадна в безсъзнание. Главата му беше наранена и окървавена, но докторът установи, че черепът е здрав. Явно беше жертва на улично нападение. „Чантата. Чантата“ — пошепна няколко пъти мъжът.

Докторът повика по телефона от най-близката арбатска аптека крестовоздвиженския старец файтонджия и откара неизвестния в болницата.

Потърпевшият се оказа виден политически деец. Докторът го излекува и намери в негово лице дългогодишен покровител, който го измъкваше от много недоразумения в тези времена на поголовна мнителност и недоверчивост.

7

Беше неделя. Докторът беше свободен. Днес не работеше. Вече се бяха събрали в трите стаи на Сивцев Вражек, както предложи Антонина Александровна.

Беше студен ветровит ден с ниски снежни облаци, мрачен и тъмен.

Сутринта запалиха печката. Тя започна да пуши. Антонина Александровна, без нищо да разбира от печки, даваше неуместни и погрешни съвети на Нюша, която се мъчеше с мокрите дърва, а те не се разпалваха. Докторът виждаше всичко това и разбираше какво трябва да се направи, затова се опита да се намеси, но жена му ласкаво го обърна за раменете и го изкара от стаята с думите:

— Ти се прибери. Когато и без това свят ми се завива и всичко ми се е объркало, ти имаш навика непременно да даваш съвети. Как не разбираш, че твоите забележки само подливат масло в огъня.

— О, масло, Тонечка, това щеше да е превъзходно! Печката щеше да пламне моментално. Но там е лошото, че не виждам ни масло, ни огън.

— Нито е време за каламбури. Разбери, има мигове, когато нямам нерви да ги слушам.

Несполуката с печката проваляше неделните им планове. Те се надяваха до следобеда да свършат всичко необходимо и вечерта да са свободни, но сега това отпадаше. Закъсняваха с обеда, отлагаше се нечие намерение да си измие косата, разместваха се някакви други задачи.

Скоро така се задими, че не можеше да се диша. Силният вятър връщаше пушека в стаята. Вътре се стелеше облак от черни сажди като някакво страшно чудовище от гори тилилейски.

Юрий Андреевич разпъди всички в другите стаи и отвори горното — прозорче. Извади половината дърва от печката, между останалите направи пътечка от брезова кора и подпалки.

През прозорчето нахлу чист въздух. Пердето се изду и литна нагоре. Няколко листа полетяха от писалището. Течението тръшна някаква далечна врата и се защура край стените, подгони остатъците от пушека, както котка гони мишка.

Дървата се запалиха и запукаха. Печицата блъвна огън. Жълтите й стени пламнаха в червени горещи петна като туберкулозна руменина. Пушекът се разреди и накрая съвсем изчезна.

В стаята стана по-светло. Замъглиха се прозорците, наскоро замазани собственоръчно от Юрий Андреевич съгласно наставленията на просектора. Понесе се топлият мазен мирис на маджун. Замирисаха тънко нацепените дърва, които се сушаха до печката: горчива, тръпчива миризма на смърчова кора и на свежа като одеколон влажна трепетлика.

В този момент устремно като вятъра от прозорчето в стаята нахълта Николай Николаевич със съобщението:

— По улиците се водят боеве. Започнати са военни действия между юнкерите, които поддържат Временното правителство, и войниците от гарнизона — те са на страната на болшевиките. Кажи-речи, на всяка крачка боеве, навсякъде са лумнали огнища на въстанието. По пътя дотук на два-три пъти едвам отървах кожата — единия път на ъгъла на Болшая Дмитровка и другия път при Никитските врата. Улиците са затворени, трябва да се заобикаля. Бързо, Юра! Обличай се, да вървим. Това трябва да се види. Това е историята! Това се случва веднъж в живота!

Но той самият не млъкна два часа, после седнаха да обядват, а когато си затръгва и искаше да вземе доктора, ги спря идването на Гордон. Той влетя точно като Николай Николаевич, със същите новини.

Но събитията през това време бяха напреднали. Имаше нови подробности. Гордон говореше за усилена стрелба и за убити минувачи, случайно ударени от някой куршум. Според неговите думи движението в града почти било спряно. По чудо стигнал дотук, до тяхната улица, но буквално зад гърба му улицата била затворена.

Николай Николаевич не хвана вяра и понечи да си тръгне, но след минута се върна. Каза, че не може да излезе, по улиците свистят куршуми, къртят парчета тухли и мазилка от ъглите на сградите. Навън няма жива душа, по тротоара не може да се мине.

Точно тогава простудиха Сашенка.

— Сто пъти съм ви казвал да не слагате детето до печката — сърдеше се Юрий Андреевич. — Горещината е сто пъти по-вредна от студа.

Сашенка зачерви гърлото и вдигна висока температура. Той имаше една особена черта — изпитваше свръхестествен, мистичен страх от гадене и повръщане, а имаше чувството, че това може да му се случи всеки момент.

И той отблъскваше ръката на Юрий Андреевич с ларингоскопа, не го оставяше да му види гърлото, затваряше уста, крещеше и се давеше. Никакви молби и заплахи не помагаха. Изведнъж детето по невнимание се прозя сладко-сладко и докторът веднага използува да му пъхне лъжичката в устата, да му притисне езика и да прегледа пламналото му гърло и налепите по подутите сливици. Тяхното състояние го разтревожи.

Малко по-късно с подобни манипулации успя да му вземе секрет. Александър Александрович имаше микроскоп вкъщи. Юрий Андреевич го взе и криво-ляво сам го изследва. За щастие не беше дифтерит.

Но на третата нощ Сашенка получи криза от псевдокруп. Той гореше и се задушаваше. Баща му не можеше да гледа клетото дете, безсилен да го избави от страданията. Антонина Александровна си внуши, че малкият умира. Вземаха го на ръце, носеха го из стаята и като че ли му олекваше.

Трябваше да се намери мляко и минерална вода или сода за детето. Но навън уличните боеве бяха в разгара си. Престрелките и оръдейните гърмежи не спираха нито за миг. Дори с опасност за живота да би се осмелил да премине оттатък прострелваната полоса, той и зад линията на огъня не би открил следи от живот, животът бе замрял в целия град, докато не станеше ясно положението.

Но то вече беше ясно. Отвсякъде се носеха слухове за превеса на работниците. Продължаваха да се бият само отделни групички юнкери, без връзка помежду си и с командуването си.

Районът на Сивцев Вражек влизаше в обсега на действия на военните части, които напираха към центъра откъм Дорогомилов. Войниците от Германската война и младите работници, които се бяха окопали тук, вече познаваха населението от околните къщи и разменяха шеги с местните жители, които надничаха от вратите или излизаха навън. В тази част на града движението се възстановяваше.

Тогава си тръгнаха след тридневното пленничество в дома на Живаго Гордон и Николай Николаевич. Докторът беше доволен от присъствието им в трудните дни на Сашиното боледуване, а Антонина Александровна им прощаваше цялата бъркотия, с която допринесоха за общия безпорядък. Но като благодарност за гостоприемството двамата смятаха за свой дълг да развличат стопаните с безкрайни приказки и Юрий Андреевич беше толкова уморен след тридневното преливане от пусто в празно, че с радост се раздели с тях.

8

Имаше сведения, че са се прибрали благополучно, но всъщност тъкмо при тази проверка се оказа, че съобщенията за всеобщото примирие са доста прибързани. Тук-там военните действия още продължаваха, през някои райони не можеше да се мине и докторът засега не виждаше начин да се добере до болницата, за която вече му беше домиляло и където в бюрото му в ординаторската стая бяха прибрани „Играта“ и научните записки.

Само вътре в отделните махали хората излизаха сутрин до близката фурна и ако видеха минувач с бутилка мляко, спираха го и се тълпяха да го разпитват откъде го е взел.

Понякога се възобновяваше стрелбата в целия град и отново разпъждаше хората. Всички се досещаха, че страните водят някакви преговори и техният успешен или неуспешен ход се отразява на засилването или отслабването на боевете.

Веднъж в края на октомври по стар стил към десет часа вечерта Юрий Андреевич вървеше забързан по улицата, тръгнал без особена необходимост у един колега, който живееше наблизо. Обикновено многолюдни, сега околните улици бяха пусти. Почти не се мяркаха минувачи.

Юрий Андреевич вървеше бързо. Прехвърчаха първите снежинки, излезе вятър, той все посече се усилваше и пред очите му се превръщаше в снежна буря.

Юрий Андреевич завиваше от уличка в уличка и вече беше загубил чет на завоите, когато изведнъж снегът се усили, развихри се виелица — такава виелица, дето на открито с вой се стеле над полята, а в града се мята в тесните сокаци, сякаш е загубила пътя.

Нещо подобно ставаше и в духовния свят, и във физическия, наблизо и надалеч, на земята и във въздуха. Тук-там се обаждаха последните залпове на сломената съпротива. Някъде към хоризонта бухваха като мехури и се пръскаха заревата на угасени пожари. Същите спирали и кълба въртеше и сучеше виелицата и димеше по мокрите паважи и тротоари в краката на Юрий Андреевич.

На една от пресечките с вик „Последни новини!“ го изпревари, тичайки, малко вестникарче с куп прясно отпечатани вестници под мишница.

— Задръж рестото — каза докторът. Момчето едва отлепи от купа влажния лист, тикна го на доктора и изчезна във виелицата също тъй внезапно, както се беше появило.

Докторът отиде до уличната лампа, която светеше на две крачки от него, за да може веднага, незабавно да прегледа най-важното.

Извънредното издание, отпечатано само от едната страна на листа, съдържаше правителственото съобщение от Петербург за учредяването на Съвета на народните комисари, за установяването на съветска власт в Русия с диктатура на пролетариата. По-нататък следваха първите декрети на новата власт и бяха публикувани различни вести, предадени по телеграфа и телефона.

Виелицата блъскаше в очите му и покриваше печатните редове със сиви шумолящи снежни парцали. Но това не му пречеше. Той чувствуваше изключителността на мига, неговото величие и епохалност, и не можеше да се опомни.

За да дочете все пак съобщенията, затърси наоколо някое осветено място, което да е по на завет. И видя, че е пак на онова омагьосано кръстовище, на ъгъла на Серебряни и Молчановка, пред вратата на висока пететажна сграда с остъклен вход и широко преддверие, осветено с електричество.

Докторът влезе и в дъното на входа, под електрическата крушка, се задълбочи в изчитане на депешите.

Горе над главата му се чуха стъпки. Някой слизаше по стълбите, като се спираше начесто, сякаш обзет от нерешителност. И наистина който слизаше, накрая се спря, обърна се и се втурна нагоре. Някъде се отвори врата и два гласа отекнаха като две вълни, толкова деформирани от ехото, че не можеше да се разбере дали са мъжки или женски. След това вратата се тръшна и лицето, което по-рано слизаше, забърза надолу много по-решително.

Докторът, задълбочен в четивото, бе свел очи към вестника. Той не възнамеряваше да се откъсва от вестника заради непознатия. Но онзи, щом стигна долу почти на бегом, изведнъж се спря. Юрий Андреевич вдигна глава и го погледна.

Пред него беше застанало момче на около осемнадесет години с корав еленов кожух с косъма навън, както ги носят в Сибир, и с шапка от същата кожа. Лицето му беше мургаво, с тесни киргизки очи. В това лице имаше нещо аристократично, някаква съвсем дискретна искрица, някакъв таен финес, който изглежда като привнесен и личи у хората със смесена, нееднородна кръв.

Момчето явно се беше заблудило и вземаше Юрий Андреевич за някого другиго. То с изненада и удивление се взираше в доктора, като че ли го познаваше, но не смееше да го заговори. За да сложи край на недоразумението, Юрий Андреевич го огледа от главата до петите с такава студенина, че да убие у него всякакво желание за запознанство.

Момчето се обърка и без да каже нито дума, тръгна към изхода. Там се озърна още веднъж, отвори тежката врата, провиснала на пантите, шумно я затвори и си тръгна.

След десетина минути го последва и Юрий Андреевич. Той вече беше забравил и момчето, и колегата, при когото се беше запътил. Развълнуван от прочетеното, си тръгна за вкъщи. По пътя едно ново и маловажно житейско обстоятелство, но по това време с безмерно значение, прикова и погълна вниманието му.

Малко преди да си стигне у дома, той се натъкна в тъмното на грамаден куп дъски и талпи, стоварени напряко на улицата до ръба на тротоара. Тук, в уличката, имаше някакво учреждение и сигурно им ги бяха докарали за огрев от някоя разрушена дървена къщурка в предградията. Талпите не бяха се поместили в двора и бяха оставени на плочника. Купът се вардеше от въоръжен часовой, който крачеше из двора и от време на време излизаше на улицата.

Юрий Андреевич, без много да му мисли, издебна минутата, когато пазачът влезе в двора, а виелицата завъртя във въздуха гъст облак от снежинки. Той се промъкна откъм по-неосветената част на купа, откъм сянката, и с бавно разклащане издърпа най-отдолу един тежък дънер. Едвам го измъкна от купа, но като го метна на рамо, престана да усеща тежестта (нали е за своя душа, не тежи) и безшумно го примъкна до Сивцев Вражек покрай тъмните стени.

Операцията беше съвсем навременна, вкъщи дървата им свършваха. Нацепиха дънера и го нарязаха с трион на малки трупчета. Юрий Андреевич клекна да запали печката. Остана така мълчалив пред подскачащата и подрънкваща вратичка. Александър Александрович си примъкна креслото и седна да се сгрее. Живаго извади вестника от джоба на сакото и го подаде на тъст си с думите:

— Видяхте ли го? Ето. Четете.

Все така клекнал, той побутваше огъня с малката маша и си говореше сам:

— Каква блестяща хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без всякакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.

В това така безстрашно доведено докрай дело има нещо национално-близко, открай време познато. Нещо от безусловната светозарност на Пушкин, от Толстоевата категорична вярност на фактите.

— Кое на Пушкин? Какво казваш? Почакай. Сега свършвам. Не мога едновременно да чета и да слушам — опита се да го прекъсне тъст му, който погрешно отнесе към себе си монолога на Юрий, произнесен под нос.

— Кое всъщност е гениалното? Ако някой има за задача да създаде нов свят, да започне ново летоброене, той непременно ще поиска първо да му се разчисти съответното място. Той би изчакал да свършат старите векове, преди да пристъпи към изграждане на новите, той би имал нужда да започне от кръгла дата, от нов ред, от чиста страница.

А сега — хоп, заповядайте. Това небивало, това чудо на историята, това откровение се бухва право във въртопа на продължаващото всекидневие, без капка внимание към неговия ход. То започва от средата, вместо от началото, без предварително обсъдени срокове, в първия случаен делник, право в разгара на пътуващите из града трамваи. Това е най-гениалното. Така неуместно и несвоевременно може да бъде само най-великото.

9

Зимата дойде точно каквато я предсказваха. Тя още не беше толкова страшна, както следващите две, които настъпиха подире й, но вече беше от същата порода, тъмна, гладна, студена, пълна с рухването на привичните неща и разрушаването на всички основи на съществуването, пълна с нечовешки усилия за вкопчване в изплъзващия се живот.

Те бяха три поредни, тези жестоки зими, една след друга, и не всичко, което сега мислим, че е станало в края на седемнадесета и началото на осемнадесета, наистина се е случило тогава — може и да е било по-късно. Тези три зими една подир друга се сляха и трудно могат да се отличат помежду си.

Старият живот и младите порядки още не съвпадаха. Нямаше я яростната вражда помежду им, която се появи след година, по време на Гражданската война, но нямаха и връзка. Това бяха две страни, противопоставени една на друга, две страни без покритие.

Навсякъде преизбираха властта: в домсъветите, в организациите, в службите, в обслужващите учреждения. Съставът й се менеше. Навсякъде започнаха да се назначават комисари с неограничени пълномощия, хора с желязна воля, хора с черни кожени куртки, въоръжени с всяващи страх мерки и с нагани, хора, които рядко се бръснеха и още по-рядко спяха.

Те добре познаваха рожбата на тълпата, средния манипулатор на маловажни държавни документи, плужека еснаф; и безпощадно, с мефистофелска крива усмивка разговаряха с него като със заловен джебчия.

Тези хора движеха всичко, както им нареждаше програмата, и начинание след начинание, обединение подир обединение ставаха болшевишки.

Крестовоздвиженската болница се наричаше сега Втора преустроена. Там бяха станали промени. Част от персонала беше уволнен, някои напуснаха по собствено желание, намирайки, че нямат сметка от работата. Това бяха по-заможните доктори с добра частна практика, фаворити на салоните, фразьори и дърдорковци. Те побързаха да представят напускането по користни съображения като гражданска демонстрация, започнаха да се отнасят към оставащите пренебрежително, едва ли не ги бойкотираха. Сред тези оставащи беше и Живаго.

Вечер в дома им се водеха такива разговори:

— В сряда да не забравиш да дойдеш в зимника на Дружеството на лекарите. Там имаме два чувала премръзнали картофи. Ще проверя точно в колко свършвам, за да ти помогна. Ще трябва двамата с шейната…

— Добре. Има време, Юрочка Защо не си легнеш вече. Късно стана. Все едно не можеш всичко да свършиш. Трябва да си починеш.

— Страшна епидемия. Общото изтощение подяжда силите на организма. И ти, и татко — страх ме е да ви гледам. Трябва нещо да предприемем. Но какво? Не се пазим достатъчно. Трябва да сме по-предпазливи. Слушай. Не спиш ли?

— Не.

— За себе си не ме е страх, аз съм жилав, но ако, не дай боже, стане така, че се разболея, не прави глупости, моля те, не ме дръж вкъщи. Веднага в болницата.

— Юрочка, какви ги говориш! Чукай на дърво! Дяволът си няма работа.

— Помни, не останаха вече нито честни, нито приятели, още по-малко знаещи. Ако се случи нещо, слушай само Пичужкин. Стига, разбира се, той самият да е на крак. Спиш ли?

— Не.

— Те, моля ти се, сами си избраха по-богатата ясла, а сега излиза, че било от гражданско чувство и принципност. Като се срещнем, едвам ми подават ръка. „Още ли работите при тях?“ И вдигат вежди. „Работя, казвам, и ще ви моля да не се ядосвате, аз се гордея с нашите лишения и уважавам хората, които ни правят честта да ги споделят с нас.“

10

За дълъг период от време постоянна храна за всички стана кашата от грухано просо и чорбата от рибени глави. Самата риба в пържен вид се смяташе за второ. Ядяха немляна ръж, пшеничени зърна. От тях варяха каши.

Една позната на Антонина Александровна, професорска жена, я научи да пече на подницата на кахлената печка погачи от попарено тесто и да продава едната част, та с хляба и парите да оправдае паленето й. Това щеше да им позволи да се откажат от ужасното кюмбе, което пушеше, едвам гореше и изобщо не задържаше топлината.

Антонина Александровна започна да прави хубави погачи, но с търговията нищо не стана. Наложи се да се лишат от празните надежди и пак да се върнат към отритнатата печица. Живаго бедствуваха.

Една сутрин Юрий Андреевич както винаги отиде на работа. В къщата бяха останали две цепеници. Антонина Александровна си облече кожуха, с който зъзнеше от общата слабост дори в топли дни, и излезе „на лов“.

Близо половин час обикаля близките улички, където идваха понякога селяни със зарзават, и картофи от близките села. Човек трябваше да ги дебне, защото ги пресрещаха още отдалеч.

Скоро откри каквото търсеше. Млад едър мъжага с ямурлук, съпровождан от Антонина Александровна, предпазливо подкара към двора на Громеко коня с шейната, която приличаше на детска играчка.

В един кош от лико, качен на шейната и заметнат с рогозка, имаше малко брезови дърва, не по-дебели от старомодните перила по верандите на богатите къщи, както са по фотографиите от миналия век. Антонина Александровна ги знаеше колко струват — само дето се казва бреза, иначе е влажно дърво от най-лошо качество, прясно насечено, и изобщо не става за палене. Но нямаше избор и време за колебания.

Младият селянин на пет-шест курса й пренесе дървата догоре, а срещу тях повлече по стълбите и качи на шейната за подарък на булката малкия гардероб на Антонина Александровна с огледалото. Пътем, докато се спазариха да им докара и картофи, той свари да разпита и за пианото до вратата.

Когато се прибра, Юрий Андреевич не каза нищо за покупката на жена си. Много повече сметка имаше да нацепят стария гардероб и беше къде по-целесъобразно, но нямаше да им даде сърце да го направят.

— Видя ли бележката на масата? — попита жена му.

— От шефа на болницата. Казаха ми, знам. Да видя една болна. Ще ида. Само малко да си почина, и отивам. Обаче е доста далече. Някъде към Триумфалната арка. Имам адреса.

— Учуди ме хонорарът. Ти видя ли? Прочети я все пак. Бутилка германски коняк или едни дамски чорапи за визитацията. С какво те примамват! Кои са тези? Каква пошлост и липса на всякаква представа за сегашния живот. Сигурно са някои новобогаташи.

— Да, той е снабдител.

С тази дума наред с концесионерите и пълномощниците се наричаха дребните частници, на които държавната власт, унищожила частната търговия, гледаше малко през пръсти в моменти на икономически кризи и сключваше с тях договори и сделки за разни доставки.

Сред тях нямаше вече никой от свалените шефове на старите фирми, никакви бивши едри собственици. Онези повече не се съвземаха след удара. Във въпросната категория се включваха гешефтари-еднодневки, нови и чужди хора без корени, вдигнати от дъното с пяната на войната и революцията.

Докторът изпи един чай от топла вода със захарин, леко подбелена с мляко, и се запъти към болната.

Тротоарите и платната бяха погребани под дълбокия сняг, засипал улиците от къщите на едната страна до къщите на отсрещната страна. На места снежната покривка стигаше до прозорците на първите етажи. По цялата ширина на това пространство се движеха мълчаливи полуживи сенки, понесли или помъкнали с шейнички някакво нещастно продоволствие. Почти не се мяркаха хора с файтони.

Тук-там по къщите се бяха запазили предишните фирми. Поместените под тях трудови и потребителски кооперации, несъответствуващи вече на съдържанието си, бяха заключени, празни, с решетки на прозорците или с кепенци.

Те стояха залостени и празни не само поради липса на стока, но и защото преустройството във всички области на живота, валидно и за търговията, все още протичаше в най-общи линии и не беше засегнало тези дюкянчета, които представляваха някакви си частни случаи.

11

Къщата, където беше повикан докторът, се оказа в края на Брестка, близо до Тверския път.

Тя беше допотопна тухлена сграда от казармен тип, с двор и с дървени балкони-галерии, които опасваха на три етажа вътрешните стени откъм двора.

Живущите тъкмо провеждали заплануваното си общо събрание с участието на представителка от райсъвета, когато изведнъж се появила военна комисия, която обхождала всички домове да проверява разрешителните за носене на оръжие и изземвала неразрешеното. Началникът, който ръководел проверката, помолил делегатката да изчака, обискът нямало да отнеме много време, освободените квартиранти постепенно щели да се връщат и прекъснатото събрание можело да продължи.

Огледът вече завършваше, тъкмо беше дошъл редът на квартирата, където чакаха доктора, когато той стигна входа на къщата. С винтовка на връв войникът, който пазеше на едното стълбище за балконите, категорично отказа да пусне Юрий Андреевич, но се намеси началникът на отряда, нареди да не се правят спънки на доктора и се съгласи да почака с обиска, докато болната бъде прегледана.

Посрещна го мъжът й, любезен млад човек с матово смугло лице и тъмни меланхолични очи. Той беше притеснен от много обстоятелства: от болестта на жена си, от предстоящия обиск и от свръхестественото уважение, което изпитваше към медицината и нейните представители.

За да не губи на доктора труд и време, той се мъчеше да говори възможно по-сбито, но тъкмо тази забързаност правеше изреченията му дълги и объркани.

Жилището, смесица от разкош и евтиния, беше затрупано с мебели, закупени надве-натри с цел влагане на главоломно обезценяващите се пари. Частите от непълни гарнитури бяха допълнени с единични предмети, които не бяха комплектувани с други от своя вид.

Собственикът на жилището смяташе, че жена му има някаква нервна болест от уплаха. Той с много ненужни отклонения разказа как им продали почти на безценица някакъв стар развален стенен часовник с музика, който отдавна не работел. Купили го само като уникат, като рядкост на часовникарското изкуство (мъжът на болната поведе доктора в съседната стая да му го покаже). Дори се съмнявали дали ще може да се поправи. И не щеш ли, часовникът, дето от години не бил навиван, тръгнал от само себе си, изсвирил с камбанките си сложен менует и спрял. Жена му изпаднала в ужас, разказваше младият мъж, защото решила, че е ударил последният й час, и ето сега лежи, приказва в несвяст, не яде и не пие, не го познава.

— И вие мислите, че това е на нервна почва? — усъмни се Юрий Андреевич. — Заведете ме при нея.

Те влязоха в съседната стая с полилей от костен порцелан и две махагонови шкафчета от двете страни на голямата спалня. На крайчеца, загърната с одеялото до брадичката, лежеше дребна жена с големи черни очи. Като видя влезлите, тя ги запъди с извадената изпод завивката ръка — широкият ръкав на халата се плъзна към подмишницата. Не познаваше мъжа си и сякаш нямаше никого в стаята, тихо запя някаква тъжна песничка, която така я нажали, че тя се разплака, захлипа като дете и заповтаря, че иска да се прибере „вкъщи“. Докторът се опита да се доближи до нея и от едната, и от другата страна, но тя се съпротивляваше на прегледа и всеки път му обръщаше гръб.

— Трябва да я прегледам — каза Юрий Андреевич. — Но както и да е, и без това ми е ясно. Това е петнист тиф, и то в тежка форма. Доста страда, горката. Бих ви посъветвал да я настаните в болница. Не е въпросът до удобствата, които вие можете да й осигурите; Сега, поне в първите седмици на заболяването, тя се нуждае от постоянна лекарска грижа. Можете ли да намерите някакъв превоз, кола или в краен случай двуколка да я откараме — но първо, разбира се, хубаво ще я увием. Ще ви напиша необходимата бележка.

— Мога. Ще се помъча. Но чакайте. Наистина ли е тиф? Какъв ужас!

— За съжаление.

— Боя се, че ако се отделя от нея, ще я загубя. Дали няма някаква възможност да я лекувате вкъщи, ще идвате по-често… Мога да ви предложа каквото искате възнаграждение.

— Нали ви обясних. Необходимо й е непрекъснато наблюдение. Вижте какво. Послушайте съвета ми. Ако ще изпод земята намерете някаква кола, аз ще напиша съпроводителния документ. Най-добре е да го направим във вашия домсъвет. Ще трябва да се сложи техният печат, има и още някои формалности.

12

Преминалите огледа и обиска един след друг се връщаха с дебелите си шалове и шуби в студеното помещение на бившия яйчен склад, сега използуван за нуждите на домсъвета.

В единия край на склада имаше канцеларско бюро и няколко стола, но недостатъчни за толкова хора. Затова наоколо бяха наредени като пейки обърнати с дъното нагоре каси от яйца. В отсрещния край на помещението се издигаше до тавана планина от такива каси. Там в ъгъла беше сметен до стената талаш, слепнат от протекли жълтъци и смръзнат. В тази купчина шумно ровеха плъхове, понякога претичваха през празното пространство по циментовия под и отново се зариваха в талаша.

И всеки път една от съкооператорките, креслива и тлъста, с писък скачаше отгоре на касата, придърпваше си роклята с кокетно щръкнали пръстчета, трополеше с модните високи боти и с хрипкав глас, нарочно като пияна, крещеше:

— Олка, Олка, тук е пълно с плъхове. У, гадино, махай се! Тц-тц-тц, разбира, мръсна твар! Ядоса се. Ау, пълзи по касата. Леле, само да не ми се пъхне под полата! Ох, страх ме е, страх ме е! Обърнете се, господа мъже! Пардон, забравих, че сега няма мъже, ами другари граждани.

Врескалото беше с разкопчано астраганено палто. Под него на три ката се друсаше като пача двойната гуша, пищният бюст и търбухът, изпънал копринената рокля. Явно някога е минавала за лъвица сред треторазредните търговци и продавачи. Цепките на свинските й очички едвам се отваряха. Някоя съперница е замахнала някога насреща й с киселина, но не я е уцелила и само две-три пръски бяха изгорили на лявата буза и в левия крайчец на устата две леки следи, почти незабележими, почти чаровни.

— Стига вика, Храпугина. С вас не може да се работи — заговори жената зад бюрото, представителката от райсъвета, избрана от събранието за председателка.

От памтивека я познаваха тук, пък и тя добре ги познаваше. Преди събранието поговори тихо и неофициално с леля Фатима, старата портиерка, която някога бе живяла с мъжа си и децата в мръсния сутерен, а сега двете с дъщеря й бяха преместени в две светли стаи на втория етаж.

— Кажи, Фатима — попита я тя.

Фатима се оплака, че сама не може да излезе на глава с такава голяма и многолюдна къща, а помощ не вижда отнийде, защото никой не спазва графика за почистване на двора и улицата.

— Спокойно, Фатима, ще ги накараме да мирясат, бъди спокойна. Какъв е този домсъвет? Може ли такова нещо? Крият се разни криминални елементи, живеят незаписани някакви разпуснати личности. Ще ги изпъдим и ще изберем нов домсъвет. Ще те предложа за председател, само няма да се дърпаш.

Портиерката й се примоли да не го прави, но председателката не желаеше да я чуе. Тя огледа помещението, реши, че са се събрали достатъчно хора, настоя за тишина и с кратко уводно слово откри събранието. Осъди бездействието на предишния домсъвет, предложи да се набележат кандидатите за нов и премина към другите въпроси. Накрая между другото каза:

— Та такива ми ти работи, другари. Да говорим откровено. Сградата ви е голяма, подходяща е за общежитие. Понякога се събират толкова делегати за съвещания, че се чудим къде да ги дяваме. Има решение да се вземе тази сграда на разположение на райсъвета като дом за пристигащите и да се нарече на името на другаря Тиверзин, понеже е живял тук преди заточението, което е общоизвестен факт. Има ли възражения? Сега за реда на опразване на помещенията. Имаме време, още цяла година. На трудовото население ще се предостави жилищна площ, а нетрудовото предупреждаваме да си търсят сами и им даваме срок дванадесет месеца.

— Че кой сега е нетрудов? Тук нямаме нетрудови! Всички сме трудови! — завикаха отвсякъде, а един глас крещеше: — Това е великодържавен шовинизъм! Вече всички националности са равни! Знам ви аз какво намеквате.

— Не всички едновременно! Просто не знам на кого да отговарям. Какви националности? Кой говори за националности, гражданино Валдиркин? Храпугина например не е никаква националност, но и нея ще я изселим.

— Ще ме изселиш! Да видим как ще ме изселиш! Продънена табуретка! Сто длъжности! — крещеше Храпугина безсмислените прякори, които й хрумваха в разгара на спора.

— Каква змия! Каква сатана! Срама си нямаш ти! — възмути се портиерката.

— Остави я, Фатима. Аз ще се разбера с нея. Стига, Храпугина. Малко да те отпусне човек, ще му се качиш на главата! Млъквай, ти казвам, че моментално ще те предам на органите, няма да чакам кога ще те пипнат за самогона и за твоя вертеп.

Вдигна се глъчка до бога. Никой не успяваше да се изкаже. В този момент в склада влезе докторът. Той попита първия до вратата да му каже кой е от домсъвета. Онзи сви ръце на фуния и взе да надвиква шумотевицата:

— Га-ли-у-ли-на! Ела тук! Търсят те!

Докторът не повярва на ушите си. При тях дойде слаба, леко прегърбена жена, портиерката. Докторът се изненада от приликата между майката и сина. Но още не се издаваше. Той каза:

— Тук една квартирантка е болна от тиф (каза името й). Трябва много да се внимава, за да не плъзне заразата. Освен това жената трябва да се откара в болница. Искам да й попълня медицинското направление, а домсъветът да й го завери. Къде и как да го направим?

Портиерката сметна, че се отнася за превозването на болната, а не за направлението.

— От райсъвета ще дойде двуколка за другарката Дьомина — обясни Галиулина. — Другарката Дьомина е добър човек, ще й кажа да ви услужи. Не се коси, другарю доктор, ще я откараме твоята болна.

— О, нямах това предвид! Само питам къде да напиша медицинското направление. Но щом има и превоз… Прощавайте, не сте ли майка на поручик Галиулин, Осип Гимазетдинович? С него служих на фронта.

Портиерката трепна и пребледня. Тя хвана доктора за ръката и каза:

— Да излезем. Навън ще приказваме.

И щом излязоха, бързо заговори:

— Тихо, опазил бог, ще чуят. Не ме погубвай. Юсупка лоша път хванал. Ти сам кажи, кой е Юсупка? Чирак, занаятчия. Юсупка трябва да разбира, сега простият народ много по-добре, и слепият ще види, то е ясно. Не знам как мислиш, може би за тебе може, но за Юсупка грехота, бог ще го накаже. Баща му войник загина, убиха го и как ни лице му оставиха, ни ръце, ни крака.

Не беше в състояние да продължи, махна с ръка и почака да й помине вълнението. После каза:

— Ела. Сега ще нагласим превоза. Знам кой си. Той беше тука за два дни, разправя ми. Каза, че познаваш и Лара Гишарова. Добро момиче беше. Тук идваше, при нас, помня я. А сега каква работа ще става, кой ви знае. Къде се е чувало господата да се вдигнат срещу господата? Но за Юсупка е грехота. Ела, ще помолим за двуколката. Другарката Дьомина ще даде. А другарката Дьомина знаеш ли коя е? Оля Дьомина, беше ученичка при майката на Лара Гишарова. Това е тя. Също е оттук. От този двор. Ела.

13

Стана съвсем тъмно. Наоколо беше нощ. Само бялото кръгче светлина от джобното фенерче на Дьомина скачаше на пет крачки пред тях от пряспа на пряспа и повече ги объркваше, отколкото да им осветява пътя. Наоколо беше нощ и там остана къщата, в която толкова хора я бяха познавали, където е била като дете, където, както е чувал, е отраснал и бъдещият й мъж Антипов.

Дьомина се държеше с него покровителствено-шеговито:

— Наистина ли ще стигнете без фенерче? А? Или да ви го дам, другарю доктор. Да. Навремето направо бях влюбена в нея, обожавах я, когато бяхме момичета. Те имаха шивашко ателие, работилница. Там бях ученичка. Тази година се виждахме. Тя идва. На път за някъде. Казвам й: къде, луда главо? Защо не останеш? Ще живеем заедно, ще си намериш работа. Къде ти! Не щя. Нейна си работа. По разум се омъжи за Пашка, не по сърце, оттогава малко мръдна. Замина си.

— Какво мислите за нея?

— Полека. Тука е хлъзгаво. Колко пъти им казвам да не изливат мръсната вода пред вратите — все едно, че говоря на стената. Какво мисля за нея ли? Какво да мисля? Ще мисля! Нямам време. Тука живея. Не й казах, брат й, военен беше, май го разстреляха. А майка й, предишната ми господарка, май ще мога да я измъкна, действувам за нея. Аз съм дотук, довиждане.

И те се разделиха. Светлината на фенерчето й се мушна към тясното циментено стълбище и препусна напред, за да освети изкъртените стени на мръсния вход, а докторът остана в тъмнината. Надясно беше Садовая Триумфалная, наляво Садовая Каретная. В черната далечина върху черния сняг те не бяха вече улици в обичайния смисъл на думата, а две просеки в гъстата тайга на каменните сгради като непроходимите дебри на Урал или Сибир.

Вкъщи го посрещна светлина и топлина.

— Защо се забави? — попита Антонина Александровна и без да го остави да отговори, продължи: — Знаеш ли какъв куриоз стана? Необяснима странност. Бях забравила да ти кажа. Вчера татко счупи будилника и направо се отчая. Последният часовник в къщата. Взе да го поправя, бърника го, бърника го, нищо не стана. Часовникарят на ъгъла му поискал три фунта хляб, нечувана цена. Какво да правим? Тате съвсем се отчая. И изведнъж, представи си, преди един час — остър, пронизителен звън. Будилникът. Взел, че тръгнал, представи си.

— Дойде и моят тифозен час! — пошегува се Юрий Андреевич и им разказа за болната с уникалния часовник.

14

Но се разболя от тиф доста по-късно. Междувременно вече изнемогваха от злощастията в семейството. Живагови живееха в мизерия и умираха. Юрий Андреевич издири партиеца, когото беше спасил, жертвата на грабежа. Онзи правеше за него всичко възможно. Но започна Гражданската война. Неговият покровител повечето време отсъствуваше. Освен това според убежденията си този човек смяташе тогавашните трудности за естествени и криеше, че и той гладува.

Докторът се опита да потърси доставчика от Тверския път. Но онзи по това време се беше изпарил вече яко дим, от оздравялата му жена също нямаше и помен. Квартирантите в къщата вече бяха други, Дьомина беше на фронта, не намери и портиерката Галиулина.

Веднъж получи с ордер по държавни цени малко дърва, които трябваше да прекара от Виндавската гара. Той конвоираше по безкрайната Мешчанская коларя и крантата, която мъкнеше това неочаквано богатство. Изведнъж забеляза, че Мешчанская вече не е съвсем Мешчанская, че му се вие свят и краката не го държат. Разбра, че това е краят, че всичко пропада и че той е болен от тиф. Падна, коларят го вдигна, докторът не помнеше как го е закарал до вкъщи, проснат отгоре върху дървата.

15

Две седмици почти непрекъснато бълнува. Струваше му се, че Тоня е поставила две Садови улици на бюрото му, отляво Садовая Каретная, отдясно Садовая Триумфалная, и е преместила близо до тях нощната му лампа, нажежена, прогаряща, оранжева. Улиците стават светли. Може да се работи. И ето той пише.

Пише с жар и неочаквано сполучливо всичко, което отдавна искаше и трябваше да напише, но никога не бе успявал, а сега успяваше. Само понякога го притеснява едно момче с тесни киргизки очи, с разкопчана еленова шуба, каквито се носят в Сибир или към Урал.

Съвсем ясно е, че това момче е духът на неговата смърт или по-просто казано, самата му смърт. Но как може да е смъртта му, щом го улеснява да пише поемата, нима може да има полза от смъртта, нима може смъртта да помага?

Той пише поема не за възкресението и не за полагането в гроба, а за дните между тях. Той пише поемата „Смут“.

Винаги бе искал да напише как в продължение на три дни буря от черна червива пръст напада, щурмува безсмъртното въплъщение на любовта, нахвърля се връз него с всичките си камъни и буци, както вълните на морския прибой се засилват и падат, и погребват под себе си брега. Как три дни бушува, настъпва и отстъпва черната земна буря.

И два римувани реда го преследваха:

Дъно те чака

Ставаш от мрака.

Дълго те чака — това е и адът, и разпадането, и тленът, и смъртта, но и пролетта, и Мария Магдалина, и животът. И — ставаш от мрака. Трябва да се събудиш и да станеш. Трябва да възкръснеш.

16

Започна да оздравява. Отначало като занесен не търсеше връзката между нещата, на всичко вярваше, нищо не помнеше, на нищо не се учудваше. Жена му го хранеше с бял хляб и масло и му даваше чай със захар, понякога и кафе. Той беше забравил, че това е невъзможно сега, и се радваше на хубавата храна като на поезия, на приказка, задължителни и полагащи се при оздравяването. Но още първия път, щом започна да му просветва, попита жена си:

— Откъде е това?

— От твоя Граня.

— Какъв Граня?

— Граня Живаго.

— Граня Живаго ли?

— Да, Евграф, брат ти от Омск. Твоят природен брат. Ти беше в безсъзнание и той постоянно идваше.

— С еленова шуба?

— Да, да. Значи си го забелязал все пак, въпреки че беше в безсъзнание? Срещнали сте се в някаква къща на стълбището, той ми разказа. Знаел е, че си ти, и искал да ти се представи, но ти си го смразил! Той те обожава, само тебе чете! Намира изпод земята такива неща! Ориз, стафиди, захар. Замина си пак. И нас ни кани. Такъв е чуден, загадъчен. Според мен има вземане-даване с властите. Каза, че за година-две трябва да се спасяваме от големите градове, да заминем някъде „по-близо до земята“. Посъветвах се с него за Крюгеровите имения. Той горещо ни ги препоръчва. Да можем да си посадим едно-друго, и гората, да е наблизо. А не да гинем така покорно като овци.

През април същата година Живаго и цялото му семейство заминаха за далечния Урал, в бившето имение Варикино, близо до град Юрятин.

Бележки

[1] Жена на Жан Мари Ролан — член на жирондистките правителства по време на Великата френска революция; 1793 г. — министър на външните работи. Мадам Ролан държи в Париж прочут салон, който упражнява голямо политическо влияние и е посещаван предимно от жирондистите. Изпратена от якобинците на ешафода, тя произнася знаменитите думи: „О, свобода, колко много престъпления се вършат от твое име!“ (1793 г.). Когато узнава за екзекуцията й, мъжът й се самоубива. — Б. пр. ↑

[2] Орфическа литература — свързана с мита за Орфей; обхваща литургически произведения и митични или космогонични творби с назидателен характер (химни, свещени слова, теогонии, оракули, врачувания и др.). — Б. пр. ↑

[3] Бестужевски курсове — в дореволюционна Русия едно от висшите учебни заведения за жени (за подготовка на лекарки и учителки) в Петербург. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Пастернак Доктор Живаго (6)

Метаданни

Данни

Доктор Живаго

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста частМосковският престой

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

Борис Пастернак
Доктор Живаго (6)

Шеста част
Московският престой