Борис Пастернак
Доктор Живаго (4)

2

Руфина Онисимовна беше напредничава жена, враг на предразсъдъците, доброжелателна към всичко „положително и жизнеспособно“, както тя си представяше и се изразяваше.

Държеше на скрина екземпляр от Ерфуртската програма, надписан от Съставителя. На една от фотографиите, забодени на стената, мъжът й, „добрият ми Войт“, се беше снимал на народно увеселение в Швейцария заедно с Плеханов. Двамата бяха с лустринови сака и панами.

Руфина Онисимовна още от пръв поглед се подразни от болната си квартирантка. За нея Лара беше абсолютен симулант. Нервните й кризи за Руфина Онисимовна бяха връх на преструвките. Главата си режеше, че Лара разиграва лудата Гретхен в тъмницата.

Изразяваше презрението си с повишено оживление. Тряскаше вратите, пееше на висок глас, носеше се като вихър в своята част от апартамента и проветряваше стаите от сутрин до вечер.

Апартаментът се намираше на последния етаж на голяма сграда на Арбат. Прозорците на етажа още от зимното слънцестоене се изпълваха със светло лазурно небе, широко като пълноводна река. От средата на зимата апартаментът вече се пълнеше с признаците и предвестниците на идващата пролет.

През горните прозорчета подухваше топлият южняк, по гарите ревяха влакове и болната Лара, изпъната в леглото, потъваше в далечните си, спомени.

Много често си мислеше за първата вечер след пристигането от Урал преди седем-осем години, в незабравимото детство.

Пътуваха с кабриолет по смрачените улички на Москва почти през целия град от гарата до хотела. Уличните лампи се приближаваха и се отдалечаваха, и хвърляха сянката на прегърбения кочияш по стените на къщите. Сянката му растеше, растеше, достигаше неестествена големина, падаше върху улицата и покривите и изчезваше. Всичко започваше отначало.

В тъмнината над главите им кънтяха московските църковни камбани, по улиците дрънчаха и се разминаваха конните трамваи, но крещящите витрини и светлини също зашеметяваха Лара, сякаш и те издаваха някакъв свой звук като колелата и камбаните. И същият страх от скъпото угощение и нощната столица после се повториха в страха й от Комаровски — ето главното обяснение за всичко по-нататъшно. Но сега той беше неузнаваем. Нищо не искаше, не й напомняше за себе си и дори не се мяркаше. През цялото това време най-благородно й предлагаше помощта си от разстояние.

На масата в хотела я слиса невероятно голямата диня, поднесена от Комаровски вместо хляб и сол за новодомците. Динята й се стори като символ на могъществото му и неговото богатство. Когато Виктор Иполитович с един удар на ножа сцепи пращящото тъмнозелено кръгло чудо със снежно-захарно сърце, дъхът й секна от ужас, но тя не посмя да откаже. Едвам преглъщаше ароматните розови резени, с които се давеше от вълнение.

Съвсем друго беше посещението на Кологривов. Лара много му се зарадва. И не защото беше тъй висок и снажен, а благодарение на кипящата си жизненост и талант гостът запълни с присъствието си, с искрящия си поглед и с умната си усмивка половината стая. И вътре стана по-тясно.

Лаврентий Михайлович, потривайки ръце, седна пред леглото й. Когато го викаха в Министерския съвет в Петербург, той разговаряше с почтените старци като с разбойници-първолаци. А сега виждаше пред себе си доскорошен член на домашното си огнище, почти своя дъщеря, с която, както с всички домашни, бе разменял погледи и забележки само пътем, на крак (в туй се криеше отличителната прелест на неговото лаконично, изразително общуване, знаеха го и двете страни). Той не умееше да се отнася към Лара тежко и безразлично като към голяма. Сега не знаеше как да й говори, за да не я засегне, и й каза с усмивка, като на дете:

— Какви са тия изпълнения, драга? Кому бяха нужни такива мелодрами? — Млъкна и заразглежда влажните петна по тавана и тапетите. После с укор поклати глава и продължи: — В Дюселдорф се открива международна изложба — живопис, скулптура, градинарство. Ще ходя. Влажна е тази стая. И докога тъй мислите да висите между небето и земята? Тук не е бог знае колко просторно. Тази Войтеса, между нас казано, е долна твар. Знам я. Трябва да се преместите. Стига сте се въргаляли. Позалежахте се, стига толкоз. Сменете обстановката, преговорете предметите, завършете курсовете. Имам един познат художник. Той заминава за две години в Туркменистан. Ателието му е преградено и всъщност си е малка квартира. Май е готов да я предостави на някой по-сериозен човек. Ако искате, ще го уредя. Освен това. Нека говорим делово. Отдавна се канех, мой свещен дълг… откакто Липа… Тук имам една, скромна сума, награда за завършването й… Не, моля ви се, моля ви се… Ако обичате, не възразявайте… Не, моля ви, ще извинявате.

И я накара на тръгване въпреки всички възражения, сълзи и дори нещо като битка да приеме от него чек за десет хиляди рубли.

Лара оздравя и се пренесе в новото жилище, превъзнесено от Кологривов. То се намираше близо до Смоленския пазар, в горната част на двуетажна едновремешна каменна къща. Долу бяха търговски складове. В къщата живееха каруцари, дворът беше павиран и винаги посипан с овес и разпиляно сено. Из двора се разхождаха гълъби, гукаха, на шумни ята се вдигаха над земята и прелитаха край Лариния прозорец, когато по улея пробягваха на тумби плъхове.

3

Много трудно й беше с Паша. Докато беше сериозно болна, не го пускаха при нея. Какво ли си е мислил? Лара прави опит да убие човек, който според Пашините представи не й е никакъв, а после същият човек, жертвата на несполучилото убийство, я покровителствува. И всичко това след паметния им разговор в коледната вечер със запалената свещ! Ако не беше този човек, щяха да я арестуват и да я съдят. Той я спаси от тази опасност. Благодарение на него тя ще остане в курсовете, жива и здрава. Паша се терзаеше и недоумяваше.

Когато малко се възстанови, тя го извика и му каза:

— Аз съм лоша. Ти не ме познаваш. Някой ден ще ти разправям. Трудно ми е да говоря, нали виждаш, задушавам се от плач, но ти ме остави, забрави ме, аз не те заслужавам.

Започнаха сърцераздирателни сцени, една от друга по-мъчителни. Войтковска — понеже това стана още по време на пребиваването й на Арбат, Войтковска, щом видеше насълзения Паша, се втурваше от коридора в своята част, падаше на дивана, смееше се до припадък и повтаряше: „Ох, не мога, не мога! Това направо е, наистина… Ха-ха-ха! Браво! Ха-ха-ха! Герой!…“

За да избави Паша от петнящата го привързаност, за да я изскубне из корен и да сложи край на мъките му, Лара му заяви, че категорично се отказва от него, защото не го обича, но така ридаеше при това отричане, че не можеше да й се вярва. Паша я подозираше във всички смъртни грехове, не й вярваше за нищо, готов беше да я прокълне и да я намрази, и я обичаше дяволски, и я ревнуваше от собствените й мисли, от канчето, с което пиеше, и от възглавницата, на която лежеше. За да не се побърка, трябваше да действува решително и бързо. Решиха да се оженят час по-скоро, още преди края на изпитите. Избраха да се венчаят на Томина неделя. По Ларина молба пак отложиха.

Венчаха ги на Свети дух, втория ден на Троица, когато успешното завършване се очерта като факт. Цялата инициатива бе предоставена на Людмила Капитоновна Чепурко, майка на съкурсничката й Туся Чепурко, с която заедно завършиха. Людмила Капитоновна беше красива жена с едър бюст и нисък глас, добра певица и голяма фантазьорка. Освен истинските личби и суеверия, които знаеше, тя на място съчиняваше още много собствени.

В града беше страшно горещо, когато поведоха Лара „под злат венец“, както си тананикаше под носа Людмила Капитоновна с циганския глас на Панина^[1], докато приготвяше Лара. Златните кубета на църквите и чистият пясък на алеите бяха яркожълти, прашните листа на брезовите клонки, срязани предния ден за Петдесетница, висяха повехнали от оградите на храмовете, спаружени, като обгорели. Едвам се дишаше, очите им смъдяха от слънчевия блясък. И сякаш хиляди сватби се вдигаха наоколо, защото всички момичета бяха накъдрени и облечени в бяло като младоженки и всички млади мъже по случай празника бяха в черни тесни костюми и намазани с брилянтин. И всички се вълнуваха, и на всички им беше горещо.

Лагодина, майка на друга Ларина приятелка, хвърли в краката й шепа сребърни монети, когато Лара стъпи на килимчето — да й върви на пари, а Людмила Капитоновна със същата цел я подучи, когато ги венчават, да не се кръсти с гола ръка, а прикрита с воала или с дантелите. После й каза да държи свещта високо, тогава нейната дума ще се чува вкъщи, но жертвувайки своето бъдеще заради Пашиното, Лара отпускаше свещта възможно по-ниско и все без полза, защото колкото и да се стараеше, пак излизаше, че нейната свещ е над неговата.

От църквата отидоха за увеселението направо в ателието на художника, където Антипови току-що се бяха нанесли. Гостите викаха: „горчиво е, не се пие“, а от Другия край на масата им отговаряше солидарен рев: „трябва да се подслади“ — и младите със сконфузени усмивки се целуваха. Людмила Капитоновна им изпя сватбарската песен „Гроздобер“ с двойния припев: „Господ да ви дава мир и сговор“ и песента „Хей, разплитай руса плитка“.

Когато всички се разотидоха и двамата останаха сами, Паша се почувствува притеснен от внезапно настъпилата тишина. В двора срещу Лариния прозорец гореше улична лампа и колкото и да придърпваше пердето, тесен лъч светлина влизаше в пролуката между завеските. Тази светла ивица му пречеше — сякаш някой ги наблюдаваше. Паша с ужас усещаше, че лампата то занимава повече от Лара, от него и от любовта му към нея.

През тази нощ, дълга като вечност, доскорошният студент Антипов, „Степанида“ или „Госпожицата“, както му викаха приятелите, позна върха на блаженството и дъното на отчаянието. Мнителните му догадки се редуваха с Ларините признания. Той я разпитваше и след всеки неин отговор сърцето му се късаше и той сякаш падаше в някаква пропаст. Нараненото му въображение не успяваше да следва все новите и нови разкрития.

Изкараха в разговор до сутринта. Антипов не бе изпитвал в живота си по-внезапни и потресаващи промени от тогавашните. Сутринта се събуди друг човек, почти учуден, че носи същото име.

4

След десет дни пак в същата стая приятелите им се събраха да ги изпратят. Паша и Лара бяха завършили, и двамата еднакво блестящо, и двамата бяха разпределени в един и същи град на Урал, закъдето трябваше да заминат на другата сутрин.

И пак пяха, пиха и се веселиха, но този път бяха само младите, без възрастни.

Зад паравана, който отделяше квартирата от голямото ателие, където се бяха събрали гостите, бяха наредени голямата багажна кошница на Лара и една средна, куфар и сандък с кухненски принадлежности. В ъгъла имаше няколко торби. Събра се много багаж. Една част тръгваше утре сутринта с малка бързина. Почти всичко беше прибрано вече, но не докрай. Сандъкът и кошницата стояха отворени, недопълнени. Лара от време на време се сещаше за още нещо, пренасяше забравеното зад паравана, слагаше го и изравняваше багажа отгоре.

Паша вече беше вкъщи с гостите, когато Лара, която беше ходила в канцеларията на курсовете за свидетелството и други документи, се върна, следвана от портиера с ликови чували и навито дебело въже за опаковане на утрешния багаж. Тя го пусна да си върви, обиколи гостите, на някои стисна ръка, с други се целуна, после отиде да се преоблече зад паравана. Когато излезе преоблечена, всички заръкопляскаха, развикаха се, взеха да се настаняват и се вдигна шум до бога, както преди няколко дни на сватбата. Най-предприемчивите бързаха да налеят водката, множество ръце, въоръжени с вилици, се протегнаха към чиниите с ядене и мезета. Ораторствуваха, подвикваха, гълтаха водката и си разменяха духовитости. Някои бързо се напиваха.

— Капнала съм — каза Лара, седнала до мъжа си. — Ти успя ли да свършиш всичко?

— Да.

— И все пак съм в прекрасно настроение. Щастлива съм. А ти?

— И аз. Всичко е наред. Но това е дълъг разговор.

На вечеринката с младата компания по изключение бе допуснат Комаровски. В края на вечерта той искаше да каже, че ще осиротее без младите си приятели, че Москва ще стане за него пустиня, Сахара, но така се разчувствува, че изхлипа, и трябваше да повтори изречението, прекъснато от вълнение. Той помоли Антипови за позволение да си пишат и да ги навести в Юрятин, на новото им местожителство, ако не издържи разлъката.

— Чак толкова — високо и нетактично се обади Лара. — Оставете тия работи — писма, Сахари и прочие. Никакво идване. С божията помощ ще изкарате някак и без нас, не сме чак такова чудо, нали, Паша? Ще намерите кой да замести младите ви приятели.

След което напълно изключи с кого говори и за какво, сети се нещо, бързо стана и се запъти към кухнята. Там разви месомелачката и взе да подрежда разглобените части по ъглите на сандъчето със съдовете, като ги заравяше в сламата, и насмалко да се нарани в една отцепена от ръба остра треска.

Заета с багажа, тя съвсем забрави, че има гости, и престана да ги чува, докато те изведнъж ней напомниха за себе си с някакви гръмки крясъци оттатък, и тогава тя си помисли: пияните винаги се мъчат да изглеждат по-пияни, отколкото са, и колкото са по-пияни, толкова напъните им са по-бездарни и профански.

В това време съвсем друг особен звук през отворения прозорец откъм двора привлече вниманието й. Лара дръпна перденцето и се подаде навън.

По двора с тежки скокове се придвижваше спънат кон. Кой знае чий беше, сигурно по погрешка беше влязъл в двора. Вече беше съвсем светло, но слънцето не бе изгряло. Спящият и сякаш мъртъв град тънеше в сиво-лилавата прохлада на ранния час. Лара затвори очи. В някакви затънтени селски далечини и красоти я беше пренесло това особено и безподобно конско подковано трополене.

На вратата се позвъни. Лара наостри уши. Някой от компанията стана да отвори. Надя! Лара се хвърли насреща й. Надя идваше направо от влака, ведра, чаровна и някак благоухаеща на дуплянска момина сълза. Приятелките се вкопчиха една в друга, без да могат да произнесат нито дума, и само ревяха и се прегръщаха така, че едва не се издушиха.

Надя й носеше поздрави и напътствия от цялото си семейство и подарък от родителите си. Тя измъкна от чантата опакована кутийка, разви я, щракна капачето и го отвори. Това, което връчи на Лара, беше рядко красиво колие.

Започнаха възклицания. Някой от пияните, вече малко изтрезнял, каза:

— Розов хиацинт. Да, да, розов, какво си мислите. Не пада по-долу от брилянта.

Но Надя твърдеше, че са жълти сапфири.

Лара я настани до себе си, предложи й от лакомствата на трапезата, а тя самата сложи колието до чинията си и го загледа замаяна. Събрано на купчинка върху виолетовата възглавничка на калъфа, то преливаше, гореше и ту приличаше на капки стичаща се влага, ту на чепка ситно грозде.

Някои от гостите междувременно дойдоха на себе си и отново си наляха за здравето на Надя. Набързо напиха и нея.

Скоро къщата представляваше едно сънено царство. Повечето останаха да спят тук заради предстоящото изпращане на гарата. Някои отдавна хъркаха, налягали в ъгъла. Лара също не помнеше как се беше озовала с дрехите на дивана до вече заспалата Ира Лагодина.

Събуди я разговор на висок глас точно до ухото й. Това бяха гласове на някакви чужди хора, влезли в двора да търсят коня. Лара отвори очи и се учуди. „Този Паша не мирна, изтъпанил се е насред стаята, нещо търси.“ В това време предполагаемият Паша се обърна към нея и тя видя, че не е Паша, а някакво сипаничаво чудовище и лицето му е съсечено от белег през слепоочието до брадичката. Тогава разбра, че е влязъл крадец, бандит, искаше да извика, но не можа да издаде нито звук. Внезапно си спомни за колието, повдигна се леко на лакът и хвърли поглед към масата.

Колието си беше на мястото между огризките и трохите и недосетливият злосторник не го забелязваше сред недоядените остатъци на масата, а ровеше в подредените дрехи и разбъркваше багажа. Лара, сънена и замаяна от пиенето, не беше в състояние докрай да осъзнае положението и само й стана жал за труда й. Обзе я негодувание и тя пак понечи да извика, но не можа да отлепи уста, тогава силно бутна спящата Ира Лагодина с коляно под лъжичката и когато онази като ненормална изкрещя от болка, заедно с нея нададе вик и Лара. Крадецът изпусна вързопа с краденото и изхвърча от стаята. Неколцина от наскачалите мъже, едва съобразявайки ситуацията, се спуснаха подире му, но онзи се беше изпарил.

Това премеждие и общото му обсъждане се превърнаха в сигнал за ставане. Лара мигом изтрезня. Неумолима към воплите на гостите да ги остави да подремнат и да се поизлежават още малко, тя вдигна всички сънливци, набързо направи кафе и ги разпъди по домовете до срещата на гарата преди тръгването на влака.

Когато всички си отидоха, закипя работа. Лара с присъщата си бързина хвърчеше и събираше одеялата, подреждаше възглавниците, затягаше каишите и само молеше Паша и портиерката да не помагат, за да не й пречат.

Всичко се подреди и оправи своевременно. Антипови не закъсняха. Влакът тръгна леко, сякаш следваше движението на шапките, с които им махаха за сбогом. Когато спряха да махат и трикратно изреваха нещо от перона (вероятно „ура“), влакът ускори ход.

5

Времето трети ден беше ужасно. Течеше втората есен от войната. След успехите от първата година започнаха несполуките. Осма армия на Брусилов, съсредоточена в Карпатите, беше готова да се спусне от превалите и да нахлуе в Унгария, но наместо това се оттегляше, отблъсквана назад от общото настъпление. Нашите очистваха Галиция, превзета още първите месеци на войната.

Доктор Живаго — доскоро му викаха Юра, а сега все по-често започнаха да се обръщат към него по име и бащино, — докторът стоеше в коридора на акушерското отделение на гинекологичната клиника, където беше приета жена му Антонина Александровна, току-що докарана от него. Вече си тръгваше, чакаше само акушерката, за да се разбере с нея как да го намери в случай на нужда и как той да се осведомява от нея за състоянието на Тоня.

Бързаше да се върне в болницата, а преди това трябваше да прескочи до двама пациенти на домашна визитация, та тука напразно губеше скъпоценно време, зяпаше през прозореца полегатите пръски на дъжда и как силният есенен вятър начупва струите и ги разхвърля, както бурята поваля и разбърква полските класове.

Още не беше много тъмно. Пред очите му се откриваха дворът на клиниката, остъклените тераси на къщите към Девиче поле, разклонението на електрическия трамвай, което стигаше до задния двор на една от болничните сгради.

Дъждът се лееше най-безутешно, без да се усилва и без да намалява независимо от буйствата на вятъра, които като че ли се подсилваха от невъзмутимостта на изливащата се вода. Вятърът раздърпваше филизите на лозницата на една от терасите и сякаш искаше да я изскубне из корен, вдигаше я във въздуха, разтърсваше я и пренебрежително я захвърляше като вехта дрипа.

Покрай терасата мина мотрисата с две коли, от тях започнаха да свалят ранени и да ги носят в клиниката.

В московските болници, задръстени до невъзможност, особено след Луцката операция, вече слагаха бойците по стълбищните площадки и в коридорите. Общото препълване на градските болници започна да се отразява и на състоянието на женските отделения:

Юрий Андреевич се обърна с гръб към прозореца и се прозя от умора. Нямаше за какво да мисли. Изведнъж си спомни. В хирургическото отделение на Крестовоздвиженската болница, където работеше, тия дни умря една болна. Юрий Андреевич настояваше, че има ехинокок в черния дроб. Всички му възразяваха. Днес е аутопсията. Тогава ще се установи истината. Но просекторът на тяхната болница е невъзможен пияница. Как ли ще се справи с цялата работа.

Бързо притъмня. Вече нищо не се виждаше през прозореца. Като че ли запалени от вълшебна пръчица, във всички прозорци светнаха лампи.

През малкия бокс, който отделяше стаята на Тоня от коридора, излезе главният лекар на отделението, гинекологът мастодонт, който отговаряше на всички въпроси с подбелване на очите и свиване на раменете, а това на неговия мимически език идеше да каже, че колкото и да са големи успехите на познанието, но има, друже мой Хорацио, загадки, пред които науката е пас.

Той мина покрай Юрий Андреевич, кимна му с усмивка и направи няколко плавателни движения с пухкавите си ръце с дебели длани, в смисъл че трябва да чакаме и да имаме търпение, после отиде да пуши.

Тогава излезе асистентката на неразговорливия гинеколог, пълна негова противоположност по словоохотливост.

— На ваше място бих се прибрала вкъщи. Утре ще ви се обадя в Крестовоздвиженската болница. Надали ще е по-рано. Сигурна съм, че раждането ще мине нормално, без намеса. Но, от друга страна, тесният й таз, задно тилното положение, в което се намира плодът, липсата на болки и слабите контракции ме карат малко да се опасявам. Всъщност рано е да гадаем. Най-важното е как ще се напъва, когато започне родовата дейност. Та ще видим.

Когато на другия ден се обади по телефона, там вдигна пазачът на болницата и му каза да не затваря; отиде да провери, накара го да чака десетина минути и когато се върна, докладва в груба и несвързана форма следното: „Речи му, викат, че наредиха да ви кажем, дека е докарал жена си много отрано, требе да си я земе дома.“ Юрий Андреевич вбесен му нареди да извика на телефона някой по-компетентен. „Симптомите са незначителни — каза му сестрата, — не се тревожете, докторе, още ден-два търпение.“

На третия ден научи, че родовата дейност започнала през нощта, сутринта й изтекли водите и има силни контракции.

Той се втурна веднага в клиниката и когато вървеше по коридора, чу случайно през открехнатата врата сърцераздирателните викове на Тоня, както крещи измъкнат изпод влака премазан човек.

Не го пуснаха при нея. Той прехапа до кръв свития си пръст и застана до прозореца, зад който се лееше същият полегат дъжд, както вчера и завчера.

От родилната зала излезе санитарката. Оттам се дочу писъкът на новороденото.

„Спасена е, спасена е“ — радостно си заповтаря наум Юрий Андреевич.

— Син. Момченце. Да ви е честито — говореше напевно санитарката. — Сега не може. След време ще го видите. Тогава ще черпите за родилката. Намъчи се. Първескиня. Първото винаги по-трудничко върви.

„Спасена е, спасена“ — радваше се докторът, без да разбира какво му говори санитарката и защо го приобщава с думите си към събитието, какво общо има той? Баща, син — той не виждаше нищо, с което да се гордее в това даром спечелено бащинство, не чувствуваше никаква заслуга в този паднал му от небето син. Всичко това оставаше извън съзнанието му. Важното беше Тоня, Тоня, заплашена от смъртна опасност и благополучно избавена от нея.

Един от пациентите му живееше до клиниката. Отиде при него и след половин час се върна. Двете врати от коридора за бокса и от бокса за стаята пак бяха открехнати. Без дори да съзнава какво прави, Юрий Андреевич се шмугна в бокса.

Пред него като изпод земята изскочи мастодонтът гинеколог с бяла престилка и разперени ръце.

— Къде? — със задъхан шепот го спря той, за да не го чуе родилката. — Да не сте полудели? Рани, кръв, антисептика, да не говорим за психическия шок. Браво! Хем сте лекар.

— Аз не… Само с едно око. Оттук. През пролуката.

— Това е друг въпрос. Добре. Но умната… Мислете му! А ви е забелязала, а съм ви убил, на място ще ви оставя!

В залата с гръб към вратата стояха две жени по престилки, акушерката и болногледачката. На ръката на санитарката се пънеше писклива и нежна човешка издънка, която се бърчеше и разпъваше като червена гума. Акушерката стягаше пъпната връв, да отдели детето от плацентата. Тоня лежеше насред залата на акушеро-гинекологическия стол. Тя лежеше доста високо и на Юрий Андреевич, който преувеличаваше всичко от вълнение, му се стори, че е горе-долу на нивото на кантонерките.

Вдигната над пода по-високо, отколкото лежат обикновените смъртни, Тоня плуваше в парите на преминалото страдание, над нея сякаш трептеше маранята на изнемогата. Тя се извисяваше насред залата като гемия, която курсира през морето на смъртта към материка на живота, току-що е стигнала брега и разтоварва новите души, преселени насам кой знае откъде. И ето, дошла е още една такава душа и гемията стои закотвена, почивайки си с цялата пустота на празните бордове. Заедно с нея си почиват всички разкъртени и отрудени обшивки и въжета, и нейната забрава, угасналата й памет за там, откъдето идваше, какво беше преплувала и как беше стигнала.

И понеже никой не знаеше географията на страната, под чийто флаг плаваше, не се знаеше на какъв език трябва да й се говори.

В службата всички го поздравяваха. „Колко бързо са научили!“ — чудеше се Юрий Андреевич.

Той влезе в ординаторската стая, наричана тук бардак и бунище, защото поради теснотията на пренаселената болница сега в тази стая се събличаха, обличаха, влизаха с галошите от улицата, забравяха си неща от други помещения, хвърляха фасове и отпадъци.

До прозореца стоеше подпухналият просектор и с вдигнати ръце разглеждаше над очилата срещу лампата някаква мътна течност в мензурата.

— Браво — каза той, без да отмести очи и без да удостои Юрий Андреевич с поглед.

— Благодаря. Много съм трогнат.

— За нищо. Аз нямам пръст. Пичужкин аутопсира. Но всички хлъцнаха. Ехинокок. Ей, това се вика диагностик — само за туй говорят.

В този момент влезе главният лекар. Ръкува се с двамата и каза:

— На какво прилича това! Превърнаха го на кочина, какво безобразие! Да, Живаго, представете си — ехинокок! Не бяхме прави. Поздравявам ви. Но имам и една неприятна новина. Пак опря до вашия набор. Този път няма да успеем да ви отървем. Има страшен недостиг от военномедицински персонал. Ще се наложи да се запознаете с барута.

6

Антипови се подредиха в Юрятин учудващо добре. Там се пазеха още хубави спомени за Гишар — това спести на Лара доста от трудностите, свързани с настаняването на новото място.

Лара нямаше минутка отдих. Тя се занимаваше с къщата и с тригодишната им дъщеричка Катенка. Колкото и да се стараеше рижата Марфутка, домашната им помощничка, подкрепата й беше недостатъчна. Лариса Фьодоровна живееше с всички проблеми на мъжа си. Тя самата преподаваше в девическата гимназия. Работеше неуморно и беше щастлива. Това се оказа именно онзи живот, за който бе мечтала.

В Юрятин й харесваше. Това беше родният й град, разположен на Ринва, голяма река, плавателна в средното и долното си течение. През града минаваше една от линиите на Уралската железница.

В Юрятин наближаването на зимата се познаваше по това, че собствениците на лодките ги вадеха от реката и ги откарваха с каруци в града. Там ги стоварваха в дворовете, където лодките зимуваха до пролетта под открито небе. Обърнатите лодки, бялнали се на земята в дъното на дворовете, означаваха в Юрятин същото, което другаде е отлитането на птиците или първият сняг.

Такава лодка — под нея Катенка си играеше като под сенник на градинска беседка — лежеше с боядисаното си бяло дъно нагоре и в двора на къщата, където Антипови бяха наематели.

Лариса Фьодоровна харесваше провинциалните нрави, северното „о“-кане на местната интелигенция с валенките и сивите вълнени кацавейки^[2], с наивната й доверчивост. Привличаха я земята и обикновените хора.

Колкото и да е странно, тъкмо Павел Павлович, синът на московския железничар, се оказа непоправим столичен жител. Той се отнасяше към юрятинци много по-строго от жена си. Дразнеше се от тяхната диващина и непросветеност.

Сега с късна дата стана ясно, че има невероятната способност да черпи знания и да ги запаметява от първи прочит. И по-рано благодарение на Лара много беше изчел. През годините на провинциалното уединение неговата начетеност придоби такива размери, че вече и Лара му се струваше недостатъчно образована. Той беше с една глава над педагогическата среда на своите колеги и се оплакваше, че се задушава сред тях. В това военно време изтърканото им патриотарство, казионно и малко шовинистично, не отговаряше на по-сложните форми на чувството, което изпитваше Антипов.

Павел Павлович бе завършил класическа филология. В училището преподаваше латински и антична история. Но у него, бившия реалист, се пробуди изведнъж позабравената любов към математиката, физиката и точните науки. Самообразова се и овладя тези предмети в университетски обем. Надяваше се при първа възможност да се яви на изпити в околията, да се пренасочи към някоя математическа специалност и да замине със семейството си в Петербург. Усилените нощни занимания се отразиха на здравето му. Налегна го безсъние.

С жена си беше в добри, но доста сложни отношения. Тя го потискаше с добрината и грижите си, а той не си позволяваше да е критичен към нея. Внимаваше и в най-незначителната забележка да не й се счуе някакъв таен упрек, че тя например е от аристокрацията, а той от низините, или че преди него е принадлежала на друг. Страхът да не го заподозре в някаква несправедлива, обидна безсмислица внасяше в живота им някакъв фалш. Двамата се държаха кой от кой по-благородно и това усложняваше всичко.

Антипови имаха гости, неколцина педагози от колегите на Павел Павлович, началничката на Ларината гимназия, един от арбитражния съд, където Павел Павлович се яви веднъж като помирител, и още няколко души. За Павел Павлович те всички бяха глупци. Чудеше се на Лара, любезна с всекиго, й не вярваше някой от присъствуващите искрено да й хареса.

Когато гостите си отидоха, Лара дълго проветрява, измете навсякъде, изми с Марфутка чиниите в кухнята. После провери дали Катенка е завита, установи, че Павел спи, бързо се съблече, загаси лампата и легна до мъжа си — така естествено, както дете ляга в леглото при майка си.

Но Антипов се преструваше на заспал — той не спеше. Пак страдаше от обичайното напоследък безсъние и знаеше, че ще се върти така в леглото още три-четири часа, без да може да заспи. И за да му се доспи, пък и за да се измъкне от задимената стая, той тихо стана и с шапка и кожух върху пижамата излезе навън.

Беше ясна есенна мразовита нощ. Под краката му звънко се пукаха тънките ледени корички. Звездното небе като запален спирт озаряваше със синкав подвижен отблясък черната земя, замръзналите кални буци.

Живееха в тази част на града, която беше най-отдалечена от пристанището. Къщата им беше последната на улицата, от тях започваха полята. Там минаваше железопътната линия. Близо до линията имаше кантон. Над релсите беше направена пасарелка.

Антипов седна на обърнатата лодка и погледна към звездите. Мислите, които го спохождаха напоследък, го обзеха с тревожна сила. Реши, че рано или късно трябва да ги разреши и по-добре е да го направи още сега.

Така не може повече да продължава, мислеше си той. Но всичко туй можеше да се предвиди от по-рано, много късно се е сетил. Защо му беше позволила от дете така да се заглежда в нея и правеше от него каквото си поиска? И той защо не бе съобразил навреме да се откаже от нея, когато тя самата настояваше през зимата преди сватбата? Нима не разбира, че тя не обича него, а своята благородна задача по отношение на него, собствения си персонифициран подвиг? Какво общо има тази вдъхновена и похвална мисия с истинския семеен живот? Най-лошото е, че той и до ден-днешен я обича с все същата сила. Тя е умопомрачително хубава. Пък може и неговото да не е любов, а благодарно замайване пред нейната красота и великодушие? Върви разбери! Толкова е объркана цялата тази работа!

Какво да прави тогава? Да освободи Лара и Катенка от тази имитация? Това е всъщност по-важно, отколкото той самият да се освободи. Но как? Да се разведе? Да се удави? Каква гадост! — възмути се той. — Знам, че никога няма да го направя. Тогава защо дори мислено да споменаваме тези ефектни мерзости?

Погледна към звездите, сякаш ги питаше за отговор. Те мъждукаха самотно и на цели съзвездия, големи и малки, сини и яркоцветни. Но изведнъж, засенчвайки тяхното сияние, дворът с къщата, лодката и седналия на нея Антипов се озари от ярка, бърза светлина, като че ли някой тичаше от полето с размахана факла — през прелеза минаваше военният влак и бълваше в небето жълт пушек, пронизан от пламъци; отиваше на запад, както безчет влакове минаваха тук денонощно още от миналата година.

Павел Павлович се усмихна, стана от лодката и се прибра да спи. Търсеният изход се намери.

7

Лариса Фьодоровна загуби ума и дума и отначало не повярва на ушите си, когато научи за решението му. „Безумие. Поредната мания — каза си тя. — Не трябва да обръщам внимание и той ще забрави.“

Но стана ясно, че мъжът й е задействувал всичко още отпреди две седмици, документите му са във военното окръжие, в гимназията има вече заместник и от Омск е дошла вест, че е приет в тамошното военно училище. Наближаваше денят на заминаването.

Лара виеше като селянка, хващаше ръцете му, падна в краката му.

— Паша, Пашенка — крещеше тя, — на кого ни оставяш с Катенка? Недей така, недей! Още не е късно. Аз ще оправя всичко. Дори не си ходил на преглед. С твоето сърце. Срамота ли? А да жертвуваш семейството си заради тази дивотия не е ли срамота? Доброволец! Цял живот си се смял на простака Родя и взе, че му завидя! Искаш и ти да офицерствуваш, да размахваш сабя, Паша, какво ти става, не мога да те позная! Или не си ти, или съвсем си се побъркал. Кажи ми, моля ти се, честно ми кажи, за бога, без изтъркани фрази, това ли е нужно на Русия?

Тя изведнъж разбра, че причината е съвсем друга. Неспособна да си даде сметка за всичко поотделно, тя проумя главното. Тя разбра, че Патуля се заблуждава за отношението й към него. Той не можа да оцени майчинското чувство, което тя цял живот влагаше в любовта си към него, и не знае, че такава обич е по-голяма от обикновената женска любов.

Прехапа устни и цяла вътрешно се сви като оплюта и без да продума повече, преглъщайки сълзите си, го застяга за път.

Когато замина, на нея й се стори, че целият град е измрял и дори не прелитат толкова много гарги. „Госпожо, госпожо“ — напразно я викаше Марфутка. „Майко, майчице“ — безкрай гукаше Катенка и я дърпаше за ръкава. Това беше най-сериозното поражение в живота й. Най-хубавите, най-светлите й надежди рухнаха.

От сибирските писма знаеше всичко за мъжа си. Скоро той взе да се опомня. Много тъгуваше за жена си и детето. След няколко месеца го произведоха предсрочно прапоршчик и пак така внезапно го пратиха в действуващата армия. Той замина много екстрено, без да успее да отскочи в Юрятин, и в Москва не му остана никакво време да се види с когото и да било.

Започнаха да пристигат писмата му от фронта, по-оживени и вече не тъй печални, както от омската школа. Антипов искаше да се отличи, та като награда за някоя военна заслуга или с леко раняване да моли за отпуска и да се види със семейството си. Скоро получи възможност да се прояви. След неотдавнашния пробив, който после стана известен като Брусиловски, армията премина в настъпление. Писма не идваха. Това отначало не безпокоеше Лара — тя си обясняваше мълчанието му с развоя на военните действия и невъзможността да пише по време на преходите.

През есента придвижването на армията бе спряно. Войските се окопаваха. Но от Антипов все тъй нямаше ни вест, ни кост. Лариса Фьодоровна започна да се тревожи и да разпитва, отначало в Юрятин, после по пощата в Москва и на фронта по предишния полеви адрес на неговата част. Никъде нищо не знаеха, отникъде не идваше отговор.

Както много дами благотворителки в околията, Лариса Фьодоровна още от началото на войната оказваше помощ в лазарета към Юрятинската земска болница.

Сега се зае сериозно с основите на медицината и в болницата държа изпит за милосърдна сестра.

Като такава се освободи за половин година от работата в гимназията, остави къщата в Юрятин на грижите на Марфутка и замина с Катенка за Москва. Там настани детето при Липочка, чийто мъж Фризенданк, германски поданик, заедно с други граждански пленници бе интерниран в Уфа.

След като се убеди, че е безсмислено да прави издирвания от разстояние, Лариса Фьодоровна реши да ги пренесе към доскорошните места на сраженията. С тази цел постъпи медицинска сестра в санитарния влак, който минаваше през град Лйски и стигаше до Мезьо Лаборч на границата с Унгария. Така се казваше мястото, откъдето Паша й написа последното писмо.

8

Във фронтовия щаб на дивизията пристигна санитарен влак, оборудван със средствата на дарители от Татянинския комитет за помощ на ранените. С пътническия вагон на дългия влак, композиран от грозни малки товарни вагончета, пристигнаха гости, общественици от Москва, с подаръци за войниците и офицерите. Сред тях беше Гордон. Той беше научил, че дивизионният лазарет, в който според сведенията му работеше неговият приятел от детинство Живаго, се намирал в близкото село.

Гордон си извади удостоверението, необходимо за придвижване в крайфронтовата зона, и с пропуска в джоба тръгна да навести приятеля си с фургончето, което пътуваше натам.

Кочияшът, белорусин или литовец, слабо говореше руски. Шпиономанските страхове свеждаха всичките му думи до един-единствен официален, предварително известен образец. Изкуствената любезност на разговора не предразполагаше към много приказки. Повечето време пътникът и кочияшът мълчаха.

В щаба, където бяха свикнали да местят цели армии и разстоянията се измерваха със стокилометрови преходи, го увериха, че селото е съвсем наблизо, има-няма двайсет-двайсет и пет километра. А се оказаха над осемдесет.

През целия път в онзи край на хоризонта, който се падаше вляво от посоката на движението им, се чуваше недружелюбен тътен и грохот. Гордон никога не беше изживявал земетръс. Но с право си представи, че мрачното и едва долавящо се поради разстоянието ръмжене на вражеската армия вероятно прилича на подземни тласъци и вулканично боботене. Когато притъмня, крайчецът на небето откъм онази страна пламна в розов трепкащ огън и не угасна чак до сутринта.

Кочияшът го караше край разрушени села. Някои бяха изоставени от жителите, в други хората се криеха по мазетата, дълбоко под земята. Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.

През нощта попаднаха на някакъв патрул. Казаха им да свият от черния път, да обърнат и да заобиколят. Кочияшът не познаваше новия път. Два-три часа обикаляха на вятъра. По видело стигнаха в селището със съответното име. Там не бяха чували за никакъв лазарет. Скоро се разбра, че наблизо има и друго село със същото име. На сутринта стигнаха до целта. Когато вече бяха наближили околните ливади, вмирисани на аптечна лайка и йодоформ, Гордон си мислеше, че няма да остане да спи у Живаго, а ще прекара с него деня и довечера ще се върне при другарите си на гарата. Но обстоятелствата го задържаха повече от седмица.

9

През тези дни фронтът се раздвижи. Там започнаха внезапни промени. На юг от мястото, където пристигна Гордон, едно от нашите съединения с успешна атака на отделните си съставни части разкъса укрепените позиции на противника. Групата на настъпващите все повече засилваше удара си и се врязваше в противниковото разположение. Следваха я спомагателните части, които разширяваха пробива. Те постепенно изоставаха и накрая се откъснаха от основната група. Това стана причина за пленяването й. В тази обстановка бе пленен и прапоршчик Антипов, защото неговата полурота се беше предала.

Противоречиви слухове се носеха за него. Смяташе се, че е загинал и е затрупан с пръст във взривната яма. Така разправяше неговият познат Галиулин, подпоручик в същия полк, който бил видял гибелта му от наблюдателния пункт с бинокъла, когато Антипов с войниците си предприел атаката.

Пред очите на Галиулин се бе разгърнала обичайната гледка на настъплението. Атакуващата част трябваше с бърз ход, почти на бегом да премине есенното поле, което разделяше двете армии — обрасло в сух пелин, трепкащ от вятъра, и неподвижно щръкнали бодли. С дръзката си смелост атакуващите трябваше да измъкнат за ръкопашен бой или да унищожат с гранати австрийците от отсрещните окопи. Полето им се струваше безкрайно, земята поддаваше под краката им като тресавище. Отначало пред тях, после заедно с тях тичаше техният прапоршчик, размахал револвера над главата си, и викаше ура с цялата си раздрана до ушите уста, но нито той, нито войниците до него го чуваха. През равни интервали атакуващите залягаха, едновременно се изправяха и отново с вик тичаха напред. Всеки път заедно с тях, но много по-различно падаха в цял ръст като високи дървета на сечище простреляните войници и повече не ставаха.

— Далечни попадения. Свържете се с батареята — каза разтревожен Галиулин на артилерийския офицер до него. — Не. Добре направиха, че пренесоха огъня в дълбочина.

През това време атакуващите започнаха сближение с неприятеля. Прекратиха огъня. В настъпилата тишина хората на наблюдателния пункт усетиха сърцата си да туптят все по-силно и ускорено, сякаш те бяха на мястото на Антипов и като него, докарали хората до ръба на австрийските окопи, в следващия миг трябва да покажат чудеса на находчивост и храброст. В тази секунда отпред се взривиха два едрокалибрени немски снаряда. Черните стълбове пръст и пушилка скриха всичко останало.

— Аллах! Край! Отиде! — с побелели устни пошепна Галиулин, смятайки, че прапоршчикът и войниците са загинали.

Третият снаряд падна съвсем близо до наблюдателния пункт. Приведени до земята, всички побързаха да се измъкнат по-надалеч.

Галиулин спеше в един блиндаж с Антипов. Когато в полка се примириха с мисълта, че той е убит и повече няма да се върне, възложиха на Галиулин, който добре го познаваше, да прибере имуществото му и да го пази, за да го предаде някой ден на жена му, чиито снимки начесто се мяркаха сред нещата на Антипов.

Доскорошен прапоршчик от доброволците, механикът Галиулин, син на пазача Гимазетдин от Тиверзиновия двор и в далечното минало чирак в работилницата, където го млатеше майсторът Худолеев, дължеше издигането си на бившия свой мъчител.

Когато стана прапоршчик, Галиулин неизвестно как и не по своя воля се намери на топло и закътано местенце в един от тиловите далечни гарнизони. Там той командуваше полуинвалиди, които същите като тях вехти инструктори ветерани занимаваха сутрин със забравената строева подготовка. Галиулин проверяваше също дали правилно са поставени караулите при интендантските складове. Това беше безгрижен живот — нищо друго не се искаше от него. Но ненадейно с попълнението, съставено от едновремешни опълченци и постъпило от Москва под негово разпореждане, пристигна твърде добре познатият му Пьотър Худолеев.

— А, стари познати! — подсмихна се мрачно Галиулин.

— Тъй вярно, ваше благородие — отвърна Худолеев, изпъна се и козирува.

Нещата не можеха да останат така. Още на първата строева грешка прапоршчикът се разкрещя на по-долния чин, а когато му се стори, че войникът не го гледа право в очите, а някак изкриво, го тресна в зъбите и го засили в ареста за два дни на хляб и вода.

Сега всяко движение на Галиулин миришеше на отмъщение за миналото. А в условията на побойническата субординация подобно разчистване на сметките беше явно печеливша и неблагородна игра. Какво трябваше да направи? Беше невъзможно да останат двамата заедно. Но под какъв предлог и къде можеше един офицер да премести войник от собствената си част, освен да го прати в дисциплинарната рота? От друга страна, какви основания да измисли, за да моли за собственото си преместване? Галиулин изтъкна скуката и безполезността на гарнизонната служба и поиска да бъде пратен на фронта. Това го представи добре, а когато още в първите операции демонстрира и други свои качества, се разбра, че е отличен офицер, и скоро бе произведен от прапоршчик в подпоручик.

Галиулин се познаваше с Антипов още от времената на Тиверзин. През деветстотин и пета година, когато Паша Антипов живя половин година у Тиверзин, Юсупка му ходеше на гости и по празници играеше с него. Пак по онова време два-три пъти бе виждал у тях и Лара. Оттогава не знаеше нищо за тях двамата. Когато Павел Павлович от Юрятин попадна в техния полк, Галиулин остана изненадан от промяната в бившия си приятел. От срамежлив като момиче и весел палавник-чистофайник той се беше превърнал в нервен и всезнаещ презрителен хипохондрик. Беше умен, много храбър, мълчалив и ироничен. Понякога, докато го гледаше, Галиулин беше готов да се закълне, че в тежкия поглед на Антипов вижда като в дъното на стая някакъв друг човек, някаква силно загнездила се в него мисъл, може би мъка по дъщерята, или лицето на жена му. Антипов изглеждаше като омагьосаните от приказките. И ето че го няма вече, и у Галиулин останаха документите му и снимките, и тайната на неговото преобразяване.

Рано или късно до него щяха да стигнат Ларините издирвания. Той смяташе да й отговори. Но времената бяха напрегнати. Сега не беше в състояние да й пише, както се полага. Искаше да я подготви за удара. Така непрекъснато отлагаше дългото и подробно писмо до нея, докато не научи, че и тя е някъде на фронта милосърдна сестра. Сега вече не, знаеше докъде да й адресира писмото.

10

— Какво става? Днес ще има ли коне? — питаше Гордон, когато доктор Живаго се прибираше да обядва в галицийската къща, където бяха настанени.

— Какви ти коне! И къде ще вървиш, ни напред, ни назад. Всичко, е толкова объркано, никой нищо не знае. На юг сме пробили и сме проникнали в тила на немците, говори се обаче, че няколко наши разпръснати единици са останали в обкръжение, а на север немците са минали Свента, пък тя тук се смята за непроходима. Това е цяла кавалерия с численост към един корпус. Те разрушават железопътните линии, унищожават складовете и сигурно ни обкръжават. Разбираш ли какво е положението? А ти — коне. Хайде, Карпенко, размърдай се и слагай масата. Какво ще ядем днес? А, пача. Чудесно.

Санитарната част с лазарета и всички подведомствени отделения беше разхвърляна в това село, оцеляло като по чудо. Къщите с ниски и тесни многокрили прозорци по западен маниер се бяха запазили до една.

Беше циганско лято, последните хубави дни от златната есен. Денем лекарите и офицерите отваряха прозорците, трепеха мухите, които на черни рояци пълзяха по первазите и по облепените с бяла хартия ниски тавани, и с разкопчани куртки и гимнастьорки, плувнали в пот, сърбаха горещата чорба или чая, а вечер клякаха пред отворените печки, раздухваха жаравата под влажните цепеници, които не искаха да горят, и с насълзени от пушека очи ругаеха ординарците, че една печка не знаят да напалят като хората.

Беше тиха нощ. Гордон и Живаго лежаха на наровете до срещуположните стени. Помежду им бяха масата и дългият нисък прозорец от едната до другата стена. В стаята беше горещо и задимено. Бяха отворили двете крайни крила и вдишваха чистия есенен въздух, от който стъклата се запотяваха.

Както винаги през тези дни и нощи двамата разговаряха. И отново пламтеше розов хоризонтът от страната на фронта, и в равномерното, несекващо нито за миг каканижене на обстрела падаха по-ниски, отделно различими силни удари, които сякаш разместваха земните пластове. Тогава Живаго прекъсваше разговора, от уважение към този звук правеше пауза и после казваше: „Това е Дебелата Берта, немско шестнадесетдюймово оръдие, по шестдесет пуда парчето“ — и продължаваше, забравил докъде са стигнали.

— В това село непрекъснато ми мирише на нещо — каза Гордон. — Още от първия ден. Малко сладникаво и гадно. Като на мишки.

— А, знам за кое говориш. Това е конопът. Тук има много гръсти. Конопът сам по себе си е с неприятна и тежка миризма на мърша. И освен това в районите на военните действия, когато в конопа падат убитите, те дълго време остават неоткрити и се разлагат. Трупната миризма е много разпространена тук, това е естествено. Пак Бертата. Чуваш ли я?

През тези дни говореха за всичко. Гордон знаеше мнението на приятеля си за войната и за духа на времето. Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.

Гордон всеки ден ходеше някъде с Живаго и благодарение на него виждаше какво става. Естествено, че осъзнаваше цялата безнравственост на безделническото заничане към чуждото мъжество и към това как други с нечовешки усилия побеждават страха от смъртта и как рискуват, и какво рискуват. Но бездейните и безрезултатни въздишки по този повод му се струваха не по-малко безнравствени. Човек трябваше да се държи според положението, в което го е поставил животът, честно и естествено — така смяташе той.

При пътуването до летящия отряд на Червения кръст, който работеше на запад от тях, на полевия превързочен пункт почти досами позициите, Гордон от собствен опит разбра как човек може да падне в несвяст само от вида на ранените.

Пристигнаха на поляната край гората, наполовина срязана от артилерийския огън. В изпочупените и стъпкани гъсталаци стърчаха разбити и деформирани оръдейни щитове. Яздитен кон беше завързан за едно дърво. Дървената постройка на лесничейството беше с наполовина отнесен покрив. Превързочният пункт се помещаваше в канцеларията на лесничейството и в две големи сиви палатки, опънати насред дъбравата оттатък горския път.

— Не трябваше да те взимам — каза Живаго. — Окопите са съвсем наблизо, на километър-два оттук, а нашите батареи са там, зад гората. Чуваш ли какво става? Не се прави на герой, ако обичаш, не ти вярвам. Сега умираш от страх, това е естествено. Всеки момент положението може да се промени. Снарядите ще стигнат дотук.

На земята до горския път лежаха по корем и по гръб, прострели крака с тежки ботуши, прашни и уморени млади войници с мокри от пот гимнастьорки по гърдите и на гърба — остатъци от твърде оредялото отделение. Бяха ги извели от продължаващите четвърти ден боеве и ги изпращаха в тила за кратка почивка. Войниците лежаха като каменни, те нямаха сили нито да се усмихват, нито да ругаят, и никой не обърна глава, когато по пътеката откъм гората изгромоляха няколко забързани брички. Безресорните тачанки с ранените, подкарани в тръс, подскачаха нагоре-надолу, дочупваха костите на нещастниците и им преобръщаха вътрешностите. Те караха ранените до превързочния пункт, където им се даваше първа помощ, надве-натри ги превързваха и в някои по-екстрени случаи набързо ги оперираха. Всички те в ужасяваща численост бяха изнесени от бойното поле при окопите преди около половин час, когато огънят за кратко стихна. Поне половината бяха в безсъзнание.

Когато ги докараха до входа, от канцеларията излязоха санитари с носилки и започнаха да разтоварват тачанките. От палатката надникна милосърдна сестра, придържайки с ръка платнището отдолу. Сега не беше на смяна. Беше свободна. Двамина се караха на висок глас в гората зад палатките. Високата ведра гора екливо разнасяше отзвуците на пререканията им, но думите не се чуваха. Когато докараха ранените, спорещите излязоха на пътя и тръгнаха към канцеларията. Разпалено офицерче крещеше на лекаря от летящия отряд, настоявайки да му обясни къде се е преместила разположената тук по-рано артилерия. Лекарят нищо не знаеше, това не го засягаше. Той каза на офицера да го остави на мира и да не кряска, защото са докарани ранени и е зает, но офицерчето не млъкваше и ругаеше Червения кръст и артилерийското началство, и всичко на света. Живаго отиде при лекаря, те се здрависаха и заедно се качиха в лесничейството. Офицерът с лек татарски акцент продължи високо да ругае, отвърза коня от дървото, метна се на него и изчезна навътре в гората. Сестрата се загледа подире му.

Изведнъж лицето й се изкриви от ужас.

— Какво е това! Луди ли сте? — кресна тя на двама леко ранени, които самостоятелно се придвижваха между носилките към превързочния пункт, изскочи от палатката и се втурна към тях.

На една носилка лежеше някакъв клетник, ужасно и чудовищно обезобразен. Метално парче му беше разкъсало лицето и бе превърнало в кървава каша езика и зъбите, но не беше го убило, а бе заседнало в челюстната кост, на мястото на отнесената буза. Той стенеше с тънък, нечовешки гласец и стоновете, му, кратки, откъслечни, трябваше да означават, че моли час по-скоро да го довършат и да прекратят невъобразимите му страдания.

На милосърдната сестра й се стори, че под влияние на стоновете му двамата леко ранени, които вървяха до носилката, са готови с голи ръце да измъкнат от бузата му тази страшна желязна треска.

— Какво правите, как може! Хирургът ще го направи със специални инструменти. Ако изобщо стане нужда. (Боже, Боже, прибери го, не ме карай да се съмнявам в твоето съществуване!)

След миг, когато го качваха по стълбите, раненият извика, потръпна целият и издъхна.

Умрелият беше редникът от запаса Гимазетдин, офицерът, който крещеше в гората — синът му, подпоручик Галиулин, сестрата беше Лара, присъствуваха Гордон и Живаго, те всички бяха тук, бяха заедно, и едни не се познаха, други изобщо не се познаваха, и едно остана завинаги неизяснено, друго чакаше изясняване при нов случай, при нова среща.

11

Селата кой знае как се бяха запазили в тази местност. Те представляваха като по чудо съхранено островче сред морето от разрушения. Гордон и Живаго се прибираха вечерта към къщата. Слънцето залязваше. В едно от селата, край които минаха, млад казак сред гръмкия смях на заобиколилите го хвърляше нагоре меден петак и караше стар белобрад евреин с дълъг сюртук да хване парата. Старецът неизменно изпускаше монетата. Петакът летеше край жалко разперените му ръце и падаше в калта. Старецът се навеждаше, казакът го пляскаше по задника, всички наоколо се държаха за коремите и се превиваха от смях. Това беше цялото развлечение. Засега протичаше безобидно, но никой не можеше да гарантира, че няма да вземе по-сериозен обрат. Неговата старица притичваше от отсрещната колиба, с вик протягаше ръце към стареца и всеки път отново се криеше страхливо. Две момиченца гледаха дядо си от прозореца на колибата и плачеха.

Коневодът, комуто всичко това се стори ужасно забавно, поведе конете бавно, за да могат господата да се повеселят. Но Живаго извика казака, наруга го и му нареди да прекрати глумите.

— Слушам, ваше благородие — с готовност отговори той. — Отде да знам, ние само така, за смях.

През целия път Гордон и Живаго мълчаха.

— Ужасно нещо — проговори Юрий Андреевич, когато наближаваха вече тяхното село. — Не можеш да си представиш какви страдания се стовариха върху клетото еврейско население през тази война. Тя се води точно в районите на принудителното им заселване. И за изтърпяното, за понесените страдания, за кожодерските данъци и съсипията им плащат на всичкото отгоре с погроми, издевателства и обвинения, че не са истински патриоти. А защо да са, след като при враговете имат всички права, а у нас ти чакат само гонения. Противоречива е самата омраза към тях, нейните основания. Хората се дразнят точно от онова, което би трябвало да ги трогва и предразполага. Тази бедност и пренаселеност, тази слабост и неспособност да отговарят на ударите. Странно. Тук има нещо съдбовно.

Гордон не му отговори.

12

И ето пак лежаха от двете страни на дългия нисък прозорец, беше нощ и те разговаряха.

Живаго разказваше на Гордон как бе видял на фронта императора. Разказваше хубаво.

Било през първата му пролет на фронта. Щабът на частта, в която бил изпратен, се намирал в Карпатите, в една котловина, чийто вход откъм Унгарската пуста затварял това войсково подразделение.

В дъното на котловината се намирала железопътната гара. Живаго описа на Гордон местността, планините, обрасли в едри смърчове и борове, белите бивни на облаците, които се закачали по тях, и каменните склонове от сиви шисти и графит, които лъсвали сред горите подобно на плешиви петна в гъста козина. Било влажно, сиво като тези шисти, тъмно априлско утро, отвсякъде затворено сред върховете и затова неподвижно и задушно. Горещо. Над котловината се вдигала пара и всичко димяло, и на струи дим се вдигало нагоре — локомотивният пушек на гарата, сивите изпарения от ливадите, сивите планини, тъмните лесове, тъмните облаци.

В ония дни императорът обикалял Галиция. Изведнъж се разбрало, че ще посети разположената тук част, на която бил патрон.

Очаквали го всеки момент. На перона поставили почетен караул за неговото посрещане. Минали час и два в мъчително очакване. После бързо профучали един след друг двата влака на свитата. След малко се показал и царският.

Заедно с великия княз Николай Николаевич императорът минал пред строените гренадири. Всяка сричка на тихото му приветствие като плисък в разлюлени ведра с вода вдигал взривове и плисъци на гръмовито ехтящо ура.

Смутено усмихнатият император изглеждал по-стар и посърнал, отколкото на рублите и медалите. Лицето му било отпуснато и леко подпухнало. Той час по час виновно поглеждал към Николай Николаевич, понеже не знаел какво се иска от него в дадените обстоятелства, и Николай Николаевич, почтително склонен над ухото му, не с думи, а по-скоро с помръдване на веждите или рамото го извеждал от затруднението.

Царят изглеждал жалък в сивата и топла планинска утрин и човек неволно се ужасявал от мисълта, че тази плаха сдържаност и свенливост могат да са присъщи на тиранин, че с тази си слабост той наказва и помилва, отнема свобода и съди.

— Той трябваше да произнесе нещо от този род: аз, моят меч и моят народ, като Вилхелм, или нещо подобно в същия дух. Но непременно да спомене за народа, задължително. Обаче, разбираш ли, той беше по руски естествен и по един трагичен начин стоеше над тази пошлост. Защото в Русия такава театралщина е немислима. А това е театралщина, нали? Разбирам, такива са били навремето народите при Цезар, галите или там някакви си свеви и илири. Но оттогава това е измишльотина, която съществува само за да произнасят за нея речи царете, министрите и кралете: народът, моят народ.

Сега фронтът гъмжи от кореспонденти и журналисти. Записват „наблюдения“, народни мъдрости, навестяват ранените, градят някакви нови теории за народната душа. Това е своего рода нов Дал, също толкова измислен, лингвистичната графомания на словесното изпущане. Това е единият тип. Има и друг. Отривисти слова, „щрихи и сценки“, скептицизъм и мизантропия. У едното например срещнах следните сентенции (лично ги четох): „Денят е сив като вчера. От сутринта — дъжд и киша. Гледам през прозореца пътя. По него в безкрайна върволица се точат пленниците. Карат ранените. Стреля оръдие. Отново стреля, днес като вчера, утре като днес, и така всеки ден и всеки час…“ Помисли си само, колко проницателно и умно! Но защо се сърди на оръдието? Какви странни претенции — да изискваш от оръдието разнообразие! Защо вместо на оръдието не се учуди първо на себе си, че ден след ден бълва изброявания, фрази, запетаи, защо не прекрати стрелбата с вестникарското човеколюбие, припряно като подскоците на бълхата? Как не разбира, че не оръдието, а той трябва да бъде нов и да не се повтаря, че от натрупването на големи количества безсмислици в бележника му никога не може да се роди някакъв смисъл, че фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свре, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно.

— Точно така — прекъсна го Гордон. — Сега ще ти отговоря за сцената, която видяхме днес. Този казак, дето се гавреше с горкия старец, както и хиляди други подобни случаи, разбира се, са пример за най-елементарна низост и няма нужда от философствуване, а от удар в мутрата, то е ясно. Но по въпроса за евреите като цяло философията е приложима и тогава тя се обръща по един неочакван начин. Нищо ново няма да ти кажа. Всички тези мисли, както и при тебе, са от вуйчо ти.

Какво е народът — питаш ти. Трябва ли да го гледаме като писано яйце и не е ли по-полезен за него онзи, който, без да мисли за народа, със самата красота и тържественост на делата си го увлича подире си във всенародността, прославя го и го увековечава! Да, не ще и дума. Пък и за какви народи може да се говори в християнски времена? Та това не са просто народи, а покръстени, претворени народи и цялата работа е именно в превръщането, а не във верността към старите основи. Да си спомним Евангелието. Какво говори по тази тема? Първо, то не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия.

Когато то споменава, че в Царството Божие няма елини и юдеи, дали единствено цели да каже, че пред бога всички са равни? Не, това се е знаело и без Евангелието — знаели са го още философите в Гърция, римските моралисти, пророците от Стария завет. Но то казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.

Ти твърдиш, че фактът е безсмислен, ако в него не се внесе смисъл. Християнството, мистерията на личността е тъкмо онова, което трябва да се внесе във факта, за да придобие той значение за човека.

Говорихме за средните деятели, които нямат какво да кажат на живота и на света като цяло, за второразредните сили, заинтересовани от тесногръдието, заинтересовани през цялото време да става дума за някакъв народ — за предпочитане малък, и той да страда, и това може надълго и нашироко да се обсъжда, и да се спекулира с плачевното му положение. Абсолютна и безспорна жертва на тази стихия е еврейството. Националната мисъл му е възложила умъртвяващата необходимост да бъде и да си остава народ през вековете, през които силата, излязла някога от неговите редици, е избавила целия свят от тази унизителна задача. Това е поразително! Как е могло да се случи? Този празник, това избавление от дяволщината на посредствеността, този полет над скудоумието на всекидневието — всичко това се е родило на тяхната земя, говорело е техния език и е принадлежало към тяхното племе. И те са виждали и са чували всичко това, и са го изпуснали? Как са допуснали да си отиде душа с такава всепоглъщаща красота и сила, защо е трябвало да мислят, че редом с нейното тържество и възцаряване ще останат като празна обвивка от туй чудо, захвърлена вече от него? Кому е нужно това доброволно мъченичество, кому е нужно е векове да се оскърбяват и опозоряват толкова невинни старци, жени и деца, тъй чувствителни и способни за добрини и сърдечно общуване? Защо са тъй лениво бездарни пишещите народолюбци от всички националности? Защо най-добрите умове на този народ не потърсиха нищо друго освен най-лесните форми на мировата скръб и иронизиращата мъдрост? Защо, рискувайки да се взривят от вечния си дълг, тъй както се взривяват от налягането парните котли, не са разпуснали този отряд, който се бори и бива избиван незнайно за какво? Защо не са казали: „Опомнете се. Недейте. Стига толкова. Не се наричайте както преди. Не се събирайте накуп, разпръснете се. Бъдете с всички. Вие сте първите и най-прекрасните християни на света. Вие сте точно това, на което ви противопоставят най-негодните и слабите измежду вас.“

13

На другия ден, когато се прибра за обяд, Живаго каза:

— Ето, бързаше да си заминеш, та докара белята. Не мога да кажа, че ти излезе късметът, защото какъв късмет е, че пак ни отблъсват и ни бият. Пътят на изток е свободен, а от запад ни притискат. Има заповед всички военно-санитарни учреждения да се евакуират. Утре-вдругиден се вдигаме. Накъде? Не се знае. А дрехите на Михаил Григориевич не са изпрани, а, Карпенко? Вечната история. На ти сега, кум-кумица — празна паница. Ама си тиквеник и ти!

Той не слушаше какво му мрънка за свое оправдание ординарецът-санитар и не обръщаше внимание на Гордон, който се притесни, че е похабил бельото на Живаго и заминава с негови дрехи. Живаго продължи:

— Ех, цигански катун, чергарски живот! Когато дойдохме тук, всичко ме дразнеше — печката не е където трябва, таваните ниски, мръсотия, задух. А сега да ме убиеш, не помня къде бяхме преди. И ми се струва, че мога да живея тук до края на живота си и да гледам печката в ъгъла със слънцето на кахлените плочки и трепкащата по тях сянка на крайпътното дърво.

Започнаха полека-лека да се стягат.

През нощта ги събудиха викове и глъчка, стрелба и суетня. Селото беше зловещо обагрено. Край прозореца се мяркаха някакви сенки. Оттатък се събудиха стопаните и се размърдаха.

— Бягай навън, Карпенко, питай защо е този содом — каза Юрий Андреевич.

Скоро всичко се изясни. Самият Живаго набързо се облече и отиде до лазарета да провери слуховете, които излязоха верни. Немците пробили съпротивата в този участък. Отбранителната линия се придвижила към селото и се приближавала все повече. Селото беше под обстрел. Лазаретът и канцелариите спешно се евакуираха, без да чакат специална заповед. Смятаха до изгрев-слънце да приключат.

— Ти потегляш с първия ешелон, сега тръгва каруцата, казах им да те почакат. Хайде, на добър час, ще те изпратя, да видя как ще те настанят.

Хукнаха към другия край на селото, дето стягаха отряда. Пробягваха край къщите, навеждаха се и се криеха зад ъглите. По улиците свистяха куршуми. Там, дето се пресичаха пътищата в полята, се виждаше как шрапнелите се взривяват като отворени огнени чадърчета.

— А ти? — тичешком попита Гордон.

— Аз после. Трябва да се върна вкъщи за нещата. Ще тръгна с втория ешелон.

Накрай селото се разделиха. Няколкото талиги и каруцата-линейка, от които се състоеше обозът, потеглиха, заблъскаха се една в друга, постепенно се изтеглиха в нишка. Юрий Андреевич махна с ръка на приятеля си. Осветяваше ги пламъкът на горящата плевня.

Пак покрай постройките, криейки се зад ъглите, Юрий Андреевич побърза да се прибере. Две къщи преди неговата го повали въздушната вълна на експлозията и го рани парче от шрапнел. Юрий Андреевич падна насред пътя, облян в кръв, и загуби съзнание.

14

Евакуационният лазарет беше сбутан в едно от градчетата в Западната област, край железопътната линия и близо до щаба. В края на февруари времето се случи топло. По молба на Юрий Андреевич, който се лекуваше тук, в офицерската стая за оздравяващите отвориха прозореца до неговото легло.

Наближаваше часът за обяд. Болните си запълваха времето кой както знае. Бяха им казали, че е назначена нова сестра и днес ще я видят за първи път. Галиулин, който лежеше срещу Живаго, преглеждаше току-що получените „Речь“ и „Русское слово“ и се възмущаваше от вида им след цензурата. Юрий Андреевич четеше писмата от Тоня, доставени от полевата поща накуп, както се бяха натрупали. Вятърът шумолеше в страниците на писмата и листата на вестника. Чуха се леки стъпки. Юрий Андреевич вдигна очи — в стаята влезе Лара.

Живаго и подпоручикът, всеки за себе си и без да подозира за другия, и двамата я познаха. А тя не ги познаваше. Тя каза:

— Добър ден. Защо е отворен прозорецът? Да не ви е студено? — И отиде при Галиулин.

— Имате ли оплаквания? — попита тя и взе ръката му, за да премери пулса, но в същата секунда я изпусна и седна озадачена на стола до леглото.

— Каква изненада, Лариса Фьодоровна — бе казал Галиулин. — Служех в един полк с мъжа ви и го познавах. Прибрал съм за вас нещата му.

— Не може да бъде, не може да бъде — заповтаря тя, — каква невероятна случайност! Значи го познавахте? Разкажете ми веднага, какво стана? Той е загинал, затрупан от пръст, нали така? Нищо не крийте от мен, не се бойте. Аз всичко знам.

Галиулин не посмя да потвърди сведенията, които бе почерпила от слуховете. Той реши да я излъже, за да я успокои.

— Антипов е пленен — й каза. — Промъкна се много напред с неговата част по време на настъплението и се оказа сам. Обкръжиха го. И той се принуди да се предаде.

Но Лара не му повярва. Смайващата внезапност на разговора я потресе. Тя не успяваше да преглътне сълзите и не искаше да плаче пред непознатите. Бързо стана и излезе от стаята, за да се поуспокои в коридора.

След минута се върна външно спокойна. Нарочно не погледна към леглото на Галиулин, за да не се разплаче пак. Отиде направо при Юрий Андреевич и каза заучено и разсеяно:

— Добър ден. Какви са вашите оплаквания?

Юрий Андреевич беше видял вълнението и сълзите й, той искаше да я попита какво й е, да й разкаже как два пъти в живота си я беше виждал, като гимназист и като студент, но си помисли, че ще прозвучи фамилиарно и тя може да го разбере неправилно. После си спомни ненадейно мъртвата Ана Ивановна в ковчега и виковете на Тоня там, на Сивцев Вражек, и се въздържа, вместо това каза:

— Благодаря ви. Аз съм лекар и се лекувам със собствени сили. Нямам нужда от нищо.

„Защо ми се обиди?“ — помисли си Лара и учудено погледна непознатия — с вирнат нос и съвсем обикновен.

Няколко дни времето се задържа променливо, нестабилно, с топъл бъбрив вятър през нощите, които лъхаха на мокра пръст.

И всички тези дни идваха странни сведения от щаба, идваха тревожни новини от къщи, от вътрешността на страната. Телеграфната връзка с Петербург стана нередовна. На всяка крачка се бистреше политика.

По време на дежурствата си сестра Антипова минаваше на визитация по два пъти на ден — сутрин и вечер — и разменяше незначителни думи с болните от другите стаи, с Галиулин, с Юрий Андреевич. „Чуден човек, особен — мислеше си тя. — Млад и нелюбезен. С вирнат нос и не е първа хубост. Но е умен в най-добрия смисъл на думата, с жив, интересен ум. Обаче не е там работата. Важното е, че трябва час по-скоро да приключа тук и да се прехвърля в Москва, при Катенка. А в Москва ще трябва да сложа точка на медицината и ще се върна в Юрятин, в гимназията. За горкия Патулечка всичко е ясно, няма никаква надежда, безсмислено е да се правя на героиня по военните болници, всичко беше само за да го намеря.

Какво ли прави Катенка? Милото сираче (на това място плачеше). Напоследък личат големи промени. Доскоро дългът към родината, военната доблест бяха святи, благородни обществени чувства. Но загубихме войната, това е главното бедствие, а оттам и всичко останало, всичко е развенчано и не остана нищо свято.

Всичко ненадейно се промени, отсенките, въздухът, не знаеш какво да мислиш и кого да слушаш. Сякаш са те водили като дете все за ръката и изведнъж те пускат, учи се да ходиш сама. И — никой наоколо, ни близки, ни авторитети. Тогава искаш да се опреш на най-важното, на силата на живота или на красотата, на правдата, за да те управляват те, а не обезценените човешки принципи, да те управляват изцяло и без жал, по-всеобхватно, отколкото в предишния мирен и спокоен живот, който свърши и вече не съществува.“ Но в нейния случай, сети се Лара, такава цел и безусловност ще бъде Катенка. Сега, без Патулечка, Лара е само майка и ще посвети всичките си сили на детето, клетото сираче.

Юрий Андреевич получи писмо, че Гордон и Дудоров без негово съгласие са издали книгата му, че много я хвалят и му предричат голямо литературно бъдеще и че в Москва сега е много интересно и тревожно, нараства глухият гняв на низините, идва нещо важно, наближават сериозни политически събития.

Беше късна нощ. Налягаше го силна дрямка. Той се унасяше на пресекулки и си въобразяваше, че от днешните вълнения не може да заспи, че не е мигнал. Вън се прозяваше и се въртеше сънен съненодишащият вятър. Вятърът плачеше и ломотеше: „Тоня, Шурик, колко ми липсвате, как искам да се прибера, да работя!“ И докато бърбореше, Юрий Андреевич спеше, будеше се и заспиваше в бързото редуване щастие — страдание, стремглаво и тревожно като това променливо време, като тази колеблива нощ.

Лара си помисли: „Бил е тъй грижовен да запази спомена за него, клетите му вещи, а аз, свиня такава, дори не го попитах кой е, откъде е?“

При следващата утринна визитация тя разпита Галиулин за всичко, за да навакса пропуснатото и да заглади следите на своята неблагодарност, и се завайка, и заохка.

Боже мили, неизповедими са пътищата господни! Брестка двадесет и осем, Тиверзини, революционната зима на хиляда деветстотин и пета година! Юсупка? Не, не помня, не познавам Юсупка, прощавайте. Но годината, годината и дворът! Това е вярно, наистина имаше такъв двор и такава година. О, колко ясно усети всичко отново! И тогавашните престрелки, и онова (как беше, божичко!) „Христово мнение“! О, с каква сила, с каква проницателност чувствуваме, когато сме деца, когато всичко е за първи път! Прощавайте, прощавайте, подпоручик, как се казвате? Да, да, вече ми казахте. Благодаря ви, толкова ви благодаря, Осип Гимазетдинович, какви спомени, какви мисли пробудихте у мен!

И целия ден носеше „онзи двор“ в душата си, и непрекъснато ахкаше, и размишляваше почти на глас.

Представете си, Брестка двадесет и осем! И сега пак стрелба, но колко по-страшна! Вече не „момчетата стрелят“. Момчетата са пораснали и всички са тук, войници са, всички хорица от онези къщи и от селата. Невероятно! Невероятно!

С тропане на бастуни и патерици нахлуха в помещението, дотичаха, докуцукаха инвалидите и ходещите болни от съседните стаи, закрещяха един през друг:

— Извънредно важни събития! В Петербург улични безредици! Войските от петербургския гарнизон са преминали на страната на въстаниците. Революция.