Борис Пастернак
Доктор Живаго (2)

2

Преди да се преместят в тристайното апартаментче над ателието, те изкараха близо месец в „Черногория“. Това беше една от най-ужасните дупки на Москва: каруцари и вертепи, цели улици на разврата и бордеи на „падналите създания“.

Децата не се учудваха на мръсотията в стаите, на дървениците, мизерната мебелировка. След смъртта на баща им майката живееше в постоянна паника, че ги чака просешка тояга. Родя и Лара бяха свикнали да чуват, че са на ръба на гибелта. Разбираха, че не са улични деца, но дълбоко в тях се загнездваше страх от богатите, както го има у децата от сиропиталищата.

Жив пример за такъв страх им даваше майка им. Амалия Карловна беше пълничка блондинка на около тридесет и пет години, при която сърдечните кризи се сменяха с пристъпи на изглупяване. Беше ужасно плахо същество и до смърт се боеше от мъжете. Затова от страх и вълнение непрекъснато попадаше от едни прегръдки в други.

Бяха в двадесет и трета стая в „Черногория“, а в двадесет и четвърта още от отварянето на хотела живееше виолончелистът Тишкевич, потлив и плешив добряк с перука, който молитвено долепяше длани и ги притискаше о гърдите си, когато убеждаваше някого за нещо, и отмяташе назад глава, вдъхновено притворил очи, когато свиреше пред хора или на концерти. Рядко си стоеше вкъщи, по цели дни се губеше в Болшой театър или в Консерваторията. Съседите се запознаха. Взаимните услуги ги сближиха.

Тъй като присъствието на децата понякога притесняваше Амалия Карловна при посещенията на Комаровски, Тишкевич на излизане й оставяше ключа от стаята си, за да приема там приятеля си. Скоро мадам Гишар така свикна с неговата всеотдайност, че на няколко пъти му чука, цяла в сълзи, търсейки закрила от покровителя си.

3

Къщата беше едноетажна, близо до пресечката с Тверская. Усещаше се близостта на Брестката жп линия — оттук започваха нейните владения, служебните сгради, локомотивните депа и магазиите.

Натам си отиваше Оля Дьомина, умно момиченце, племенничка на един служител от Сточна гара Москва.

Тя беше будна ученичка. Старата собственичка я беше забелязала, сега и новата се отнасяше с внимание към нея. Оля Дьомина много хареса Лара.

Всичко беше останало както по времето на Левицка. Лудо се въртяха шевните машини, задвижени от краката или пърхащите ръце на уморените шивачки. Някоя тихо тропосва, седнала на масата, и изтегля с иглата дългия конец. Подът беше целият в парцалчета. Говореха високо, за да надвикат тракането на машините и сочните трели на Кирил Модестович, канарчето в кафеза над прозореца — тайната на името му бе отнесена в гроба от предишната собственичка.

В салона живописна група от дами обкръжаваше масата с журналите. Те стояха изправени или седнали, или облегнати в същите пози, които виждаха по картинките, разглеждаха моделите и се съветваха за фасоните. На директорското място зад писалището седеше помощничката на Амалия Карловна, една от старите кроячки Фаина Силантиевна Фетисова, кокалеста жена с брадавици в хлътналите набраздени бузи.

Захапала кокален мундщук с цигара в пожълтелите зъби, тя присвиваше очи с жълти склери, бълваше жълт пушек от устата и носа и записваше в една тетрадка мерките, номерата на квитанциите, адресите и желанията на безбройните клиентки.

Амалия Карловна беше нов и неопитен човек в ателието. Тя не се чувствуваше пълновластна господарка. Но персоналът беше честен, Фетисова й вдъхваше доверие? Въпреки всичко времената бяха тревожни. Амалия Карловна не смееше да помисли за бъдещето. Обземаше я отчаяние и нищо не й спореше.

Често ги посещаваше Комаровски. Когато Виктор Иполитович минаваше през цялото ателие към тяхната част и пътем стряскаше преобличащите се кокетки, които се криеха при появата му зад параваните и оттам палаво апострофираха съмнителните му шегички, шивачките неодобрително и насмешливо шушнеха подире му: „Цъфна“, „Нейничкият“, „Амалкиният хубостник“, „Пръч“, „Коцкар“.

Обект на още по-голяма омраза беше булдогът му Джек, който водеше понякога с каишка и който с такива устремни подскоци го влачеше подире си, че Комаровски се препъваше, подтичваше напред и следваше кучето с протегнати ръце като слепец подир водача си.

Веднъж през пролетта Джек ухапа Лара по крака и й скъса чорапа.

— Ще го убия, мръсна гадина — по детски изхриптя на ухото й Оля Дьомина.

— Наистина гадно псе. Но как ще го направиш, глупавичката ми?

— Тихо, не викай, ще ти кажа как. Нали има едни каменни яйца за Великден? Майка ти ги държи на бюфета…

— А, да, мраморни, кристални.

— Да де. Ела да ти кажа на ухото. Трябва да се натопи в мас, маста ще полепне, то ще го глътне, псето проклето, сатана, дяволско изчадие — и сбогом! Ще се гътне! Стъкло е това!

Лара се засмя и със завист си помисли: ето едно момиче, което живее в мизерия, труди се. Малолетните от народа рано се развиват. Но колко много детска наивност има у Оля. Яйцето, Джек — откъде ги измисля? „Защо ми е писано — каза си Лара — всичко да виждам и за всичко да ме боли?“

4

„Та нали моята майка му е — как се наричаше… Нали той е маминият… такъв… Гадна дума, не искам да я повтарям. Защо ме гледа тогава по този начин? Нали съм й дъщеря?“

Наскоро беше навършила шестнадесет години, но вече изглеждаше съвсем зряла девойка. Даваха й осемнадесет и повече. Имаше ясен ум и лек характер. Беше много хубава.

Двамата с Родя разбираха, че всичко в този живот трябва да постигат със собствените си ръце. Противно на безгрижните и заможните, нямаха за кога да се отдават на преждевременни хитрости и теоретично проучване на неща, които още не ги засягаха практически. Долно е само ненужното. Лара беше най-чистото същество в света.

Братът и сестрата знаеха на каква цена се постига всичко и държаха на постигнатото. Трябваше да имат добро име, за да пробият. Лара се учеше добре не поради някакво абстрактно влечение към знанията, а защото трябваше да е добра ученичка, за да се освободи от таксата за обучение, а за това се искаше сериозно да заляга. Със същото постоянство миеше чиниите, помагаше в ателието и изпълняваше поръчките на майка си. Движеше се безшумно и плавно и всичко у нея — неусетната бързина на жестовете, ръстът, гласът, сивите й очи и светлият цвят на косата — си прилягаше едно с друго.

Беше неделя, средата на юли. В почивните дни можеше сутрин да се поизлежава в леглото. Лара се беше изтегнала по гръб с ръце под главата.

В ателието цареше непривична тишина. Прозорецът към улицата стоеше отворен. Лара чу как някаква далечна таратайка громоли по паважа, после продължи по релсите на конния трамвай и грубият шум се смени с плавно плъзгане като по масло. „Трябва да подремна още малко“ — каза си Лара. Шумовете на града я приспиваха като люлчина песен.

Усещаше сега ръста си и положението в леглото с две точки — с лявата плешка и с големия пръст на десния крак. Това бяха рамото и кракът й, а всичко останало беше в една или друга степен тя самата, нейната душа или същина, стройно очертана и отзивчиво устремена към бъдещето.

„Трябва да заспя“ — мислеше си Лара и извикваше във въображението си слънчевата страна на Каретни базар в този час, постройките с грамадните купета за продан върху чисто преметения под многоъгълните стъкла на каретните фенери, мечешките кожи, богатия живот. А малко по-надолу — представяше си тя — драгуните на учение в двора на Знаменските казарми, достолепните надменни коне, които обикалят в кръг, кавалеристите се мятат в движение на седлата и яздят ходом, в тръс и в галоп. И зяпналите бавачки с децата и дойките, струпани отвън край казармената ограда. Още по-надолу — представи си Лара — Петровка, Петровските линии.

„Защо така, Лара? Как можахте да си помислите? Просто да видите къде живея. Защото сме съвсем близо.“

Бяха у негови познати на Каретни, те празнуваха имен ден на дъщеря си Олга. По този случай се забавляваха възрастните — танци, шампанско. Беше поканил майка й, но тя се чувствуваше нещо неразположена и каза: „Вземете Лара. Винаги ми повтаряте: „Амалия, пазете Лара.“ Вземете я сега и я пазете.“ И той я пазеше, няма що. Ха-ха-ха!

Какво безумие е валсът. Въртиш се, въртиш се, за нищо не мислиш. Докато свири музиката, минава цяла вечност, като живота в романите. Но щом спрат да свирят, обзема те предчувствие за конфуз, сякаш са те полели със студена вода или са те заварили неглиже. Освен това позволяваш на другите тези волности само да се види колко си голяма вече.

Тя никога не би могла да предположи, че той танцува толкова хубаво. Какви умни ръце, как уверено обхваща талията й! Но тя на никого повече няма да позволи така да я целува. През ум не й е минавало, че в чуждите устни може да се побере толкова безсрамие, когато тъй дълго се притискат до твоите.

Стига с тези глупости. Веднъж завинаги. Стига се е правила на наивница, стига се е разнежвала, стига е свеждала срамежливо очи. Това няма да свърши добре. Съвсем наблизо е фаталната черта. Една крачка — и политаш направо в пропастта. Да забрави за танците. В тях е цялото зло. Да не се бои да отказва. Да измисли, че не танцува или че си е счупила крака.

5

През есента имаше брожения по московските жп линии. Московско-Казанската железница започна стачка. Очакваше се присъединяването и на Московско-Брестката. Решението за стачка беше взето, но в комитета не можеха да се спогодят за деня. Всички железничари знаеха за стачката и тя можеше да избухне от най-малкия повод.

Беше студена мрачна утрин в началото на октомври. Този ден железничарите взимаха заплата. Дълго нямаше сведения от счетоводството. После в канцеларията влезе едно момче с ведомостта и куп работнически книжки, иззети за удръжките. Започна плащането. По безкрайната ивица незастроено пространство, което отделяше гарата, работилниците, локомотивните депа, магазиите и линиите от дървените бараки на административната част, плъпнаха за парите си кондуктори, стрелочници, шлосери с помощниците си, миячките на вагони.

Миришеше на начеваща градска зима, на стъпкани кленови листа, на стопен сняг, на сажди от локомотивите и на топъл ръжен хляб, току-що изваден от фурната в подземието на гаровия бюфет. Пристигаха и потегляха влакове. Композираха ги и ги прекомпозираха, размахваха се навити и развити флагчета. Във всички гами се надуваха свирките на пазачите, джобните свирки на прикачвачите, басовите свирки на локомотивите. Стълбове пушек се вдигаха към небето на безкрайни стъпала. Локомотивите, готови за тръгване, попарваха студените зимни облаци с кипнали кълба пара.

Край платното се разхождаха напред-назад началникът по поддръжката, транспортният инженер Фуфлигин и железничарят от крайгаровия участък Павел Ферапонтович Антипов. Антипов досаждаше на ремонтната служба с оплаквания от материала, който му караха за подновяване на коловозите. Стоманата беше недостатъчно еластична. Релсите не издържаха изпитанията на огъване и пречупване и според Антипов щяха да се спукат от студовете. Дирекцията не даваше ухо на жалбите му. Някой си пълнеше гушата от тази работа.

Фуфлигин носеше скъп разкопчан кожух с железничарски знаци и под него нов цивилен костюм от шевиот. Стъпваше внимателно по насипа и се любуваше на цялостната линия на реверите, на точните ръбове на панталона и на благородния модел на обувките си.

Думите на Антипов през едното му ухо влизаха, през другото излизаха. Той мислеше за нещо съвсем друго и току вадеше часовника си, поглеждаше го и бързаше за някъде.

— Така е, драги, така е — нетърпеливо прекъсна той Антипов, — но това се отнася само за главните пътища и дистанциите, дето има голямо движение. А при теб, я спомни си… Някакви си резервни коловози и глухи линии, репей и копривак, най-многото маневри на локомотивите, празни композиции. И недоволен ми се пишеш! Да не си изкукуригал? Не такива релси, ами дървени могат да сложат тук.

Погледна часовника, щракна капака и се взря в далечината, където шосето и железопътната линия се доближаваха. Откъм завоя се показа каретата на Фуфлигин. Жена му идваше да го вземе. Кочияшът спря конете почти до платното, като непрекъснато ги умиряваше и им подвикваше с бабешки гласец, както бавачка подвиква на кисело дете — конете се плашеха от железницата. В ъгъла на каретата, небрежно облегната на възглавниците, седеше красива дама.

— Добре, драги, хайде друг път — каза началникът и махна с ръка — един вид, не виждаш ли, че нямам време за твоите прищевки. Чакат ме къде по-важни неща.

И съпрузите отпрашиха.

6

След три-четири часа, почти по мръкнало, в полето, встрани от коловозите, изникнаха сякаш изпод земята две фигури, които преди това не личаха на повърхността, и бързо се заотдалечаваха, като всеки миг се оглеждаха. Това бяха Антипов и Тиверзин.

— Да вървим по-бързо — каза Тиверзин. — Не ме е страх от копоите, че ще ни проследят, ами сега ще свършат тия препирни, ще изскочат от землянката и ще ни настигнат. А не мога да ги гледам вече. Щом ще протакат, тогава защо беше цялата работа? Не ни е изтрябвал ни този комитет, ни да си играем с огъня и да се врем под земята. Ама и ти си един — да подкрепяш онова леке от Николаевската линия.

— Даря, моята, е с тиф. Искам да я откарам в болницата. Докато не я закарам, за друго не мога да мисля.

— Казаха, че днес давали заплатите. Отивам в канцеларията. Да не беше ден за заплата, казвам ти, плюл съм на вас, хич нямаше да се мая, ами собственоръчно щях да туря край на цялото това туткане.

— И как по-точно, ако позволите да запитам?

— Много лесно! Слизам в котелното, пускам сирената, и край на дрънканиците!

Двамата се сбогуваха и продължиха всеки в посоката си.

Тиверзин тръгна по жп линията към града. Насреща му вървяха хора, вече взели заплатите си от канцеларията. Бяха много. Тиверзин разбра, че почти всички на територията на гарата си бяха получили парите.

Мръкваше се. На откритата площадка пред канцеларията се тълпяха работници, които не бяха на смяна сега, осветени от лампата пред помещението. Пред вратата беше спряла каретата на Фуфлигин. Фуфлигина седеше вътре в същата поза, сякаш от сутринта не бе мръднала от седалката. Тя чакаше мъжа си, който си взимаше парите.

Изведнъж започна лапавица. Кочияшът слезе от капрата да вдигне кожения гюрук. Докато той разпъваше прибраните железа, подпрял крак в задницата на купето, Фуфлигина се любуваше на бисерно-сребристата водна каша, която се мержелееше в светлината на лампата. Взираше се с немигащ поглед, зареян над главите на скупчените работници, с такъв вид, сякаш в случай на нужда този поглед би могъл безпрепятствено да мине и през тях като през мъгла или дъжд.

Тиверзин случайно забеляза израза на лицето й. Изпита отвращение. Тръгна си, без да кимне на Фуфлигина, и реши по-късно да мине за парите, за да не се срещне в канцеларията с мъжа й. Продължи към по-неосветения район на работилниците, където се чернееше обръщателното ухо с отклоненията към локомотивното депо.

— Тиверзин! Куприк! — викнаха го няколко гласа от тъмното. Пред работилниците се бяха събрали работници. Вътре някой крещеше и се чуваше детски плач.

— Киприян Савелич, помогнете на детето — каза някаква жена от навалицата.

Както винаги старият майстор Пьотър Худолеев млатеше вечната си жертва, малолетното чираче Юсупка.

Худолеев не беше прекарал целия си живот като изтезател на чирачета, пияница и побойник с тежка ръка. Едно време подир юначния калфа се бяха заглеждали търговски и попски щерки от манифактурните предградия на Москва. Но майката на Тиверзин, по него време току-що завършила епархиалното училище, която той искал за жена, му отказала и се задомила с неговия приятел, локомотивния майстор Савелий Никитич Тиверзин.

На шестата година след овдовяването й, след ужасната смърт на Савелий Никитич (той изгоря през 1888 година в една нашумяла по онова време железопътна катастрофа), Пьотър Петрович поднови предложението си и Марфа Гавриловна пак му отказа. Оттогава Худолеев се пропи и взе да буйствува, за да си разчисти сметките с целия свят, виновен според него за сегашните му несгоди.

Юсупка беше син на чистача Гимазетдин от двора, дето живееше Тиверзин. Тиверзин покровителствуваше малкия в работилницата. Това още повече озлобяваше Худолеев.

— Как си хванал пилата, азиатска мутро — крещеше Худолеев, като дърпаше момчето за косата и го удряше по врата. — Така ли се зачистват отливки! Тебе питам, докога ще ми портиш работата! Аллах-маллах, мохамеданска мутро, дръпнати очи!

— Ох, няма вече, чичко, ох, няма, ох, боли!

— Хиляда пъти съм ти казвал, първо нагласи седлото, после ще притягаш, ама той своето си знае. Ще ми счупиш шпиндела, кучи сине!

— Не съм го пипал, чичко, честен кръст, не съм го пипал!

— Защо тормозиш детето? — попита Тиверзин, който се беше промушил през навалицата.

— Двама се карат, третият да си трае отряза го Худолеев.

— Питам те, защо тормозиш момчето?

— Аз пък ти казвам, върви си по пътя, социал-командир! Да го убия му е малко на този поразник, за една бройка да ми счупи шпиндела. Да целува ръка, че още е жив — само му поопънах ушите и му пооскубах перуфината.

— Защо, главата ли трябваше да му откъснеш за такова нещо? Как не те е срам, стар човек, ей косата ти побеля, ама акълът ти не е дошъл.

— Я си гледай пътя, ти казвам, да не съжаляваш. На пестил ще те направя аз, фъшкия такава! На траверсите са те правили тебе, копелдак с копелдак, баш под носа на баща ти. Знам я аз майка ти и още как, мръсница, въртиопашка, скубла!

Всички по-нататъшни събития станаха за по-малко от минута. Двамата сграбчиха първото, което им падна подръка на подставките до струговете, пълни с тежки инструменти и късове желязо, и щяха да се убият, ако не бяха се хвърлили всички вкупом да ги разтървават. Худолеев и Тиверзин стояха свели глави, почти опрели чела, бледи и с кървясали очи. От злоба дума не можеха да продумат. Отзад здраво ги държаха за ръцете. Някой от двамата току сбираше сили и се дърпаше да се изскубне, гърчейки цялото си тяло и повличайки увисналите на гърба му другари. И двамата бяха със скъсани копчета и раздърпани дрехи, куртките и ризите им падаха от раменете. Глъчката около тях не стихваше.

— Секача му вземи, секача — ще му строши главата.

— Кротко, кротко, чичо Пьотър, ще си навехнеш ръката.

— Докога ще се занимаваме с тях. Дай да ги разделим, ще ги заключим, и готово.

Изведнъж Тиверзин със свръхчовешко усилие се отърси от накачулените по него тела, измъкна се и с един скок се намери до вратата. Понечиха да го настигнат, но видяха, че му е дошъл друг акъл, и го оставиха на мира. Той тресна вратата на излизане и закрачи напред, без да се обръща. Наоколо — есенна влага, нощ, тъмнина.

— Ти им мислиш доброто, а те гледат как да ти ръгнат ножа в ребрата — мърмореше той и не съзнаваше накъде и защо се е запътил.

Този свят на подлости и лъжи, където някаква си угоена госпожа смее така да гледа онези глупчовци работяги, а впиянчената жертва на тези порядки за разтуха се глуми над себеподобния, този свят сега му беше по-омразен от когато и да било. Крачеше бързо, сякаш със скоростта на вървежа си можеше да приближи времето, когато всичко на този свят ще е разумно и уредно, както сега в пламналата му глава. Знаеше, че всичките им стремежи от последните дни, безпорядките в жепето, речите по събранията и решението им да стачкуват, което засега още не е изпълнено, но не е и отменено — всичко това са отделни моменти от този голям и все още предстоящ път.

Но сега възбудата му стигна такава степен, че нямаше търпение час по-скоро да пробяга цялото разстояние на един дъх, без да спира. Той не мислеше накъде отива, само крачеше широко, но краката му прекрасно знаеха накъде го носят.

Дълго време нямаше и представа, че след като с Антипов напуснаха землянката, заседанието постанови стачката да започне още същата вечер. Членовете на комитета веднага се разпределиха кой къде да върви и кого откъде да махнат. Когато в локомотивноремонтното сякаш из дъното на душата му се изтръгна дрезгавият сигнал, който постепенно се прочистваше и изравняваше, от входния семафор към града се движеше вече колона от депото и от Сточна гара, която се сля с новата тълпа, зарязала работа при сигнала на Тиверзин от котелното.

Тиверзин дълги години мислеше, че той сам бе спрял нея нощ работата и движението на влаковете. Едва на по-късните процеси, когато го съдиха по съвкупност и в обвинението не фигурираше подстрекателство към стачна борба, той бе изведен от тази си заблуда.

Хората изскачаха навън, питаха: „Какво става?“ От тъмното им отговаряха: „Да не си глух! Нали чуваш, тревога! Значи пожар.“ — „Къде?“ — „Все някъде, щом са надули сирената.“

Тряскаха врати, излизаха все нови и нови хора. Чуваха се други гласове: „Глупости, пожар! Ей, село! Не го слушайте този загубеняк. Това се вика край на работата, разбра ли? Свърши се тяхната, няма вече робия. Да си ходим, момчета.“

Тълпите ставаха все по-многолюдни. Започна железничарската стачка.

7

Тиверзин се прибра чак на третия ден, премръзнал, неспал, небръснат. Миналата нощ бяха свили небивали за сезона студове, а Тиверзин беше облечен с есенни дрехи. Пред вратата го пресрещна чистачът Гимазетдин.

— Благодарим, господин Тиверзин — задърдори той, — Юсуп спасил, цял живот бога ще молим.

— Да не си се побъркал, Гимазетдин, какъв господин съм ти аз? Зарежи тия работи. Кажи по-бързо какво има, виж какъв е студ.

— Защо студ, тебе топло, Савелич. Вчера на твойта майка Марфа Гавриловна докарали цяла барака дърва от Сточната гара, брезови дърва, хубави, сухи.

— Благодаря ти, Гимазетдин. Ти още нещо искаш да ми кажеш, моля ти се, по-бързо, замръзнал съм.

— Искал да кажа, не стой вкъщи, Савелич, трябва да се крийш, вчера полицай питал за тебе инспектор питал кой идвал у вас. Викам никой. Помощникът му, викам, идвал, бригадата идвал, железница идвал. Други — никой, не!

Къщата, в която бекяринът Тиверзин живееше с майка си и женения си брат, беше собственост на съседната църква „Света Троица“. Живеещите бяха отчасти от духовенството, две задруги месари и зарзаватчии, които държаха търговията в дюкяните и по сергиите, но най-голяма част бяха дребните служители от Московско-Брестката жп линия.

Къщата беше тухлена с дървен балкон, надвиснал над калния четвъртит двор. Между етажите имаше външни дървени стълби, мръсни и хлъзгави. Там смърдеше на котки и кисело зеле. Площадките завършваха с нужници и килери с катинари.

Братът на Тиверзин бе призован редник по време на войната и беше ранен във Вафангу^[1]. Лежеше в Красноярската болница и жена му с двете им дъщери заминаха за там да го видят и да си го приберат. Потомствени железничари, Тиверзини не се плашеха от дълъг път и кръстосваха цяла Русия с безплатните служебни билети. Сега жилището беше празно и тихо, там живееха само майката и синът.

Квартирата им беше на втория етаж. На балкона пред входната врата стоеше бъчвата, която водовозецът пълнеше. Когато Киприян Савелиевич се качи, видя, че капакът на бъчвата е изместен и върху ледената кора, сковала водата, е оставено канчето и е залепнало от студа.

— Само е Пров — помисли си Тиверзин и се подсмихна. — Не се гаси този пожар, бре, тори го отвътре.

Пров Афанасиевич Соколов, псалт, едър мъж още в разцвета на силите, беше далечен роднина на Марфа Гавриловна.

Киприян Савелиевич отлепи канчето от леда, нагласи капака на бъчвата и дръпна звънеца на вратата. Насреща му плувна облак от къщни миризми и апетитна пара.

— Хубаво сте напалили, майко. Като е топло, добре е.

Майка му се хвърли към него, прегърна го и заплака. Той я погали по главата, изчака малко и деликатно я отстрани.

— Горе главата, майко — каза й тихо, — спряхме влаковете от Москва чак до Варшава.

— Знам, затуй плача. Ох, лошо ти се пише, Купринка, да се беше скрил някъде по-надалеч.

— За малко да ми строши главата вашият Пьотър Петров, мило либе, где си ти. — Искаше да я разсмее. Тя не разбра шегата му и сериозно отговори:

— Грехота е да му се смееш, Купринка. Пожали го горкия несретник, нещастна душа.

— Прибрали Пашка Антипов — Павел Ферапонтович. Дошли посред нощ, обиск, обърнали всичко. На сутринта го откарали. А жена му Даря е в болницата с тиф. Малкият Павлуша, той учи в прогимназията, останал сам вкъщи с една глуха леля. На всичкото отгоре заплашват да ги изхвърлят оттам. Мисля да вземем момчето у нас. За какво е идвал Пров?

— Откъде знаеш?

— Виждам, че бъчвата зее и канчето е вътре. А, викам си, само оня Пров, бездънният, е лочил.

— Колко си ми досетлив, Купринка. Вярно, Пров идва, Пров Афанасиевич. Прескочи да иска малко дръвца на заем — дадох му. Ох, боже, остави дървата, ами съвсем ми беше изскочило от ума, знаеш ли каква новина донесе? Царят подписал манифест всичко да се обърне, никой никого да не потиска, на селяните да се даде земя и всички да се изравнят с дворяните. Разбираш ли? Указът е подписан, остава да излезе. От Синода дошло ново прошение и трябвало да се притури в ектенията или някаква друга молитва, да не те излъжа. Каза ми Провушка, ама на минутата забравих.

8

Патуля Антипов, синът на арестувания Павел Ферапонтович и на Даря Филимоновна, дето лежеше в болница, се пресели у Тиверзини. Тор беше спретнато момче с правилни черти и руса коса, сресана на среден път. Непрекъснато я зализваше с четката и всяка секунда си подръпваше куртката и колана с емблемата на реалната гимназия. Често се смееше до сълзи и беше доста наблюдателен. Много точно и с голям комизъм имитираше всичко, което чуеше и видеше.

Скоро след манифеста от седемнадесети октомври се взе решение за голям митинг от Тверска застава до Калужка. То беше начинание в духа на „девет баби — хилаво дете“. Няколкото революционни организации, свързани с тази идея, се изпокараха помежду си и една след друга се отметнаха, а когато се разбра, че на определената сутрин хората все пак са излезли, набързо им пратиха свои представители.

Марфа Гавриловна отиде на манифестацията заедно с веселия и общителен Патуля въпреки молбите и несъгласието на Киприян Савелиевич.

Беше началото на октомври, със сух студ и оловносиво спокойно небе, прехвърчаха колебливи снежинки, дълго кръжаха, преди да паднат на земята, и после на сив пухкав прах запълваха дупките по пътя.

Хората се стичаха надолу по улицата, същинско стълпотворение, лица, лица и лица, зимни балтони и рунтави шапки, старци, курсистки, деца, униформени железничари, работници от трамвайното депо и от телефонната станция с ботуши над коленете и кожени куртки, гимназисти и студенти.

Някое време пяха „Варшавянка“, „Вий жертва паднахте“ и „Марсилезата“, после човекът, който вървеше пред цялото шествие гърбом към пътя и дирижираше със стиснат в ръката калпак, надяна калпака, престана да ръкомаха, даде гръб на процесията и се ослуша какво се говори сред другите организатори, които крачеха отпред. Песента се разбърка и секна. Чу се хрускавият вървеж на несметната тълпа по заледения паваж.

Доброжелатели съобщиха на инициаторите на шествието, че ги причакват казаци. Бяха телефонирали в близката аптека за подготвяната засада.

— Какво пък — изслушаха ги организаторите, — най-важното е да запазим хладнокръвие и да не се паникьосваме. Веднага трябва да завземем най-близката обществена сграда по пътя, да уведомим хората за тази заплаха и да се разпръснем.

Започна спор къде ще е най-добре. Едни предлагаха Дружеството на търговците, други Висшата техническа школа, трети Школата на чуждестранните кореспонденти.

Докато спореха, отпред се показа ъгълът на една сграда. Там също се помещаваше учебно заведение и то ставаше за убежище не по-лошо от изброените.

Когато първите стигнаха дотам, водачите се качиха на полукръглата площадка пред вратата и със знаци спряха началото на процесията. Отвориха се всички врати и шествието в пълен състав, кожух след кожух, шапка след шапка заприижда в аулата и се заизкачва по централното стълбище.

— В салона, в салона! — викаха единични гласове отзад, но тълпата продължаваше да изтича и да се губи по коридорите и класните стаи.

Когато все пак успяха да ги съберат и всички се настаниха по столовете, ръководителите на няколко пъти се опитаха да съобщят за подготвяната клопка, но никой не ги слушаше. Спирането на шествието и преминаването в затворено помещение се възприе от присъствуващите като покана за импровизиран митинг и той веднага започна.

След дългата маршировка с песен хората искаха малко да помълчат и сега друг да отговаря за тях и да си дере гърлото. В сравнение с главното удоволствие — почивката — нямаха никакво значение нищожните разногласия между ораторите, които почти изцяло бяха солидарни помежду си.

Затова най-голям успех има най-некадърният оратор, който не налагаше на присъствуващите да го слушат. Всяка негова дума бе съпровождана със съчувствен рев. Никой не съжаляваше, че речта му се губи в одобрителния шум. Публиката нетърпеливо бързаше да се съгласи, крещеше „позор“, гласува протестна телеграма, после еднообразният му глас внезапно й омръзна, хората станаха и абсолютно забравили оратора, калпак след калпак, редица след редица се спуснаха на тълпа по стълбите и излязоха на улицата. Шествието продължи.

Докато провеждаха митинга, навън бе навалял сняг, той все повече се усилваше, всичко наоколо беше побеляло.

Когато налетяха драгуните, в първата минута задните дори не разбраха. Отпред изведнъж се понесе нарастващ тътен, както става, когато множеството крещи „ура“. Виковете „помощ“, „убийци“ и всички други се сляха в нещо неразбираемо. Почти в същия миг с вълната на тези звуци през тесния проход, образуван в дръпналата се тълпа, стремглаво и безшумно профучаха конски глави, гриви и конници, размахали шашки.

Подразделението премина през шествието, обърна се, престрои се и се вряза в задните редици. Започна сеч.

За броени минути улицата се опразни. Хората се разбягаха в пресечките. Снегът вече не валеше така силно. Вечерта беше суха като рисунка с въглен. Изведнъж залязващото слънце някъде иззад къщите сякаш взе да бучи пръст във всичко червено на улицата: в червените кавалерийски фуражки, в падналото червено знаме, в кървавите нишки и капки в снега.

Отстрани по уличното платно пълзеше на лакти стенещ човек с разбит череп. Неколцина конници се връщаха в редица откъм долната част на улицата, където ги бе завлякло преследването. Почти в краката им се метна Марфа Гавриловна с разкривена забрадка и с неузнаваем глас извика колкото сили имаше: „Паша! Патуля!“

Той през цялото време бе вървял с нея и я беше забавлявал, имитирайки много майсторски последния оратор, и ненадейно изчезна в суматохата, когато връхлетяха кавалеристите.

В бъркотията я цапнаха и нея с камшик по гърба и макар да не почувствува болка през дебелия кожух, тя изруга и размаха пестник подир препусналата кавалерия, възмутена, че нея, старата жена, се бяха осмелили да ударят на публично място.

Марфа Гавриловна се оглеждаше тревожно на всички страни. За щастие видя момчето на отсрещния тротоар, където в нишата между колониала и една къща се спотайваше група случайни зяпачи.

Там ги беше притиснал с коня си един драгун, който яздеше по тротоара. Той се наслаждаваше на ужаса им, преграждаше им пътя, разиграваше коня пред носа им, демонстрираше манежна езда и пируети, отстъпваше и бавно вдигаше коня на задни крака като циркаджия. По едно време видя, че другарите му се връщат, заби шпори в хълбоците на коня и с два-три скока се присъедини към редицата им.

Затиснатите в нишата хора се разпръснаха. Паша, който до този момент не смееше да гъкне, се хвърли към баба Марфа.

Тръгнаха си към къщи. Марфа Гавриловна неспирно мърмореше:

— Убийци проклети, мръсни изедници! Хората се радват, че царят им дава свободи, а тия — насреща. Все да напакостят, всяка дума да обърнат наопаки.

Яд я беше на драгуните, на целия свят, а в момента дори на собствения й син. Като кипеше, й се струваше, че всичкото е заради калпазаните на Купринка, които тя наричаше многознайковци и дървени философи.

— Змийско котило! Какво искат тия обесници! Капка ум нямат! Само се джафкат и се дърлят. А онзи дърдорко, как беше, Пашенка? Покажи го, миличък, покажи го! Ох, ще ме скъсаш от смях! Досущ като него. Дъра-дъра-дъра. Бърборко, брей, кречетало, конска муха.

Вкъщи се нахвърли върху сина си, че била на години, срамота е всеки сополив рошльо да я поучава с камшика по задника.

— За бога, майко! Да не съм аз казашки поручик или шеф на жандармерията?

9

Николай Николаевич стоеше до прозореца, когато се показаха бягащите. Разбра, че са демонстрантите, и се загледа дали няма да види сред тях Юра или някой друг. Но не откри никакви познати, само по едно време му се стори, че се мярна онзи (Николай Николаевич не можа да си спомни името му), синът на Дудоров, лудата глава, дето съвсем наскоро му бяха измъкнали куршум от лявото рамо, а той пак се завира, дето не му е работата.

Николай Николаевич беше пристигнал тук есента от Петербург. В Москва нямаше къде да живее, а не му се ходеше в хотел. Нанесе се у Свентицки, далечни негови роднини. Те го настаниха в ъгловия кабинет горе на полуетажа.

Тази двуетажна постройка, собственост на князете Долгоруки, твърде голяма за бездетното семейство, беше наета още от покойните Свентицки. Владението на князете с трите двора, градината и безразборно пръснатите разностилни постройки излизаше на три улици и постарому се наричаше Мучной квартал.

Въпреки четирите си прозореца кабинетът беше възтъмен, претрупан с книги, книжа, килимчета, гравюри. Отвън имаше полукръгъл балкон, който опасваше този ъгъл на сградата. Двойната остъклена балконска врата беше уплътнена и облепена за зимата.

През двата прозореца на кабинета и от балконската врата се виждаше улицата в дълбочина — следи от конни шейни, къщурки в безреда, килнати огради.

Откъм градината падаха лилави сенки. Дърветата така заничаха в стаята, сякаш искаха да положат на пода клоните си с тежък скреж като застинал на капки лилав стеарин.

Николай Николаевич гледаше към уличката и си спомняше миналата петербургска зима, Гапон^[2], Горки, посещението на Вите^[3], модните съвременни писатели. Избяга от цялата онази лудница тука на тихо, в спокойствието на столичния град, за да пише замислената книга. Но къде ти — от трън, та на глог! Всеки ден лекции и доклади, няма време да се опомни! Ту във Висшите женски курсове, ту в Религиозно-философския факултет, ту в Червения кръст, ту във Фонда на стачния комитет. Да можеше да се вдигне чак в Швейцария, в тишината на някой забутан кантон. Покой и ведрина над езерото, небе и планини, и звучен, чист, напрегнато еклив въздух.

Николай Николаевич извърна лице от прозореца. Дощя му се да иде някъде на гости или просто така да излезе. Но веднага си спомни, че ще идва по работа толстоистът Виволочнов, значи не може да мръдне. Заразхожда се из стаята. Замисли се за племенника си.

Когато се премести в Петербург от провинциалното Приволжие, доведе Юра в Москва при близките си Веденяпини, Остромисленски, Селявини, Михаелисови, Свентицки и Громекови. Първо го настаниха при Остромисленски, лекомислен стар бъбривец, наричан от сродниците просто Федка. Той незаконно съжителствуваше с възпитаничката си Мотя и затова се имаше за размирник и поборник за идеята. Федка не оправда гласуваното му доверие и дори се оказа мошеник, защото харчеше за свои нужди издръжката на момчето. Юра бе преместен в професорското семейство Громеко, където живееше и понастоящем.

У Громеко той живееше в много благоприятна атмосфера.

Образували са там един триумвират — размишляваше Николай Николаевич, — Юра, съученикът му Гордон и дъщерята на домакините Тоня Громеко. Този тристранен съюз се е надъхал от „Смисълът на любовта“ и „Кройцерова соната“ и е превъртял на тема проповед на целомъдрието.

Юношеството трябва да мине през всички крайности на чистотата. Но те прекаляват, те са се вманиачили на тази тема.

Страшни чудаци и същински деца. Сферата на чувствеността, която така ги вълнува, те наричат, кой знае защо, „пошлост“ и употребяват тази дума когато и както им падне. Твърде неудачен избор! „Пошлост“ за тях е и гласът на инстинкта, и порнографската литература, и експлоатацията на жените, и едва ли не всичко физическо. Те се изчервяват и пребледняват, щом произнесат тази дума!

Ако бях в Москва — мислеше си Николай Николаевич, — нямаше да оставя нещата толкова да се задълбочат. Свянът е хубаво нещо, но всичко с мярка…

— А, Нил Феоктистович, добре дошли — възкликна той и се запъти да посрещне госта.

10

В стаята влезе дебелак в сива рубашка, препасана с широк колан. Беше с валенки, крачолите издути на коленете. Правеше впечатление на добродушен човек, който витае из облаците. На носа му злобно подскачаше малко пенсне с широка черна лента, съвсем пресен. Природата така явно е биела на очи и така хищно и осезателно е преследвала човека по петите, че може би наистина навсякъде е било пълно все още с богове. Това са най-първите страници от хрониката на човечеството, те тъкмо са започвали.

Античният свят е свършил в Рим поради пренаселване.

Рим е тъпканица от заимствувани богове и поробени народи, двуетажна блъсканица на земята и на небето, свинщина, стегната на траен възел като преплетени черва. Даки, херули, скити, сармати, хипербореи, тежки колела без спици, лоясали очи, содомия, двойни гуши, храна за риби от месото на образованите роби, неграмотни императори. Светът е по-пълен с хора откогато и да било след това, те са натикани в коридорите на Колизеума и страдат.

И ето в камарите мраморна и златна безвкусица идва един леконог и озарен от сияние, подчертано човешки, умишлено провинциален, галилейски, и от този миг нататък народите и боговете секват и започва човекът, човекът дърводелец, човекът орач, човекът пастир сред овчето стадо по залез-слънце, човекът, който ни най-малко не звучи гордо, човекът, благодарно размножен по всички люлчини песни и всички световни картинни галерии.

11

Петровските улици правеха впечатление на петербургско кътче в Москва. Съответствието на сградите от двете страни на улицата, изисканите портални врати с гипсови украшения, книгопродавницата, читалнята, картографското учреждение, твърде приличната тютюнопродавница, твърде приличният ресторант, пред ресторанта — газените лампи с матови полукълба и масивни конзоли.

Зиме това място се въсеше с мрачна надменност. Тук живееха сериозни и почтени хора със свободни професии, които изкарваха добри пари.

Тук се ширеше по ергенски Виктор Иполитович Комаровски — той беше наемателят на апартамента на втория етаж срещу широкото стълбище с широки дъбови перила. Грижовно заета с всичко, без същевременно да се меси в нищо, Ема Ернестовна, неговата икономка, по-точно домакинята на тихото му усамотение, се занимаваше с къщната работа нечуто и невидимо, и той й се отплащаше с рицарска признателност, естествена за такъв джентълмен, и не понасяше в апартамента гости и посетителки, несъвместими с безметежния й старомомински манталитет. У тях цареше спокойствието на монашеска обител — щорите пуснати, никъде нито прашинка, нито петънце, като в операционна.

В неделя преди обед Виктор Иполитович имаше навика да излиза с булдога си по Петровка и Кузнецка и на една от пресечките ги пресрещаше и се присъединяваше към тях Константин Иларионович Сатаниди, актьор и картоиграч.

Те тръгваха заедно по стъргалото, пускаха се кратки анекдоти и по някоя и друга дума, толкова отривиста, толкова незначителна и пълна с такова презрение към целия свят, че спокойно можеха да я заместят с ръмжене само колкото да изпълват двата тротоара на Кузнецки мост с гръмките си, безсрамно задъхани и сякаш задавени от собствената си вибрация басове.

12

Времето се оправяше. „Чук-чук-чук“ — потропваха капките по тенекията на улуците и водосточните тръби. Покривите си разменяха пролетни тътнежи. Всичко се топеше.

Тя вървя през целия път като невменяема и чак вкъщи осъзна какво се беше случило.

У дома всички спяха. Тя пак се вцепени и като в несвяст се свлече пред майчината си тоалетна масичка със светлолилавата си, почти бяла рокля с дантели и дългия воал, взет за една вечер от ателието като за маскарад. Тя седеше пред отражението си в огледалото и нищо не виждаше. После сложи една върху друга ръцете си на тоалетната масичка и захлупи лице.

Ако разбере майка й — ще я убие. Ще я убие и ще се самоубие.

Как можа да стане това нещо? Как можа да се случи? Късно е. По-рано трябваше да мисли.

Сега тя е — как се казва, — сега е паднала жена. Героиня от френски роман — и утре ще иде в гимназията да седне на един чин с тези момичета, които в сравнение с нея още са бебета. Господи боже, как можа да се случи!

Някога, след много-много години, когато това стане възможно, Лара ще го разкаже на Оля Дьомина. Оля ще я прегърне и ще се разреве.

Навън прелитаха пръски, капчукът ломотеше несвързано. Някой думкаше откъм улицата по вратата на съседите. Лара не вдигна глава. Раменете й потръпваха. Тя плачеше.

13

— Ах, Ема Ернестовна, няма значение, драга.

До гуша ми дойде.

Той разхвърляше нещо по килима и дивана, някакви маншети и нагръдници, отваряше и затваряше чекмеджетата на скрина, без да разбира какво търси.

Умираше за нея, но нямаше как да я види тази неделя. Мяташе се като звяр из стаята и не можеше място да си намери.

Тя нямаше равна с одухотворената си прелест. Ръцете й го удивляваха, както могат да изумяват възвишените мисли. Сянката й на хотелския парапет беше същински силует на целомъдрието. Елечето простодушно се опъваше на гърдите й като плат, разтегнат на гергеф.

Комаровски почукваше с пръсти по прозореца в такт с конете, които спокойно чаткаха долу по асфалта. „Лара“ — пошепваше той и затваряше очи, и главата й мислено се появяваше в ръцете му, спяща, със сведени мигли, неподозираща, че някой с часове безсънно я гледа. Косата й, разпиляна по възглавницата, смъдеше на очите му с дима на красотата си и се разливаше в душата му.

Неделната му разходка се провали. Той направи няколко крачки с Джек по тротоара и се спря. Представи си Кузнецки мост, шегите на Сатаниди, насрещния поток от познати. Не, няма да го понесе! Как му е омръзнало всичко това! Комаровски тръгна обратно. Кучето се учуди, неодобрително го погледна от долу на горе и неохотно се потътри подире му.

Що за мания! — мислеше си той. — Какво е това? Пробудена съвест, чувство на съжаление или разкаяние? Или е безпокойство? Не, той знае, че тя си е вкъщи и е в безопасност. Тогава защо не може да мисли за нищо друго?

Комаровски се върна във входа, изкачи се до първата площадка и я обиколи. Там имаше венециански прозорец с декоративни гербове по ъглите на стъклото. Цветни отблясъци от прозореца падаха на цимента и перваза. На площадката преди втория етаж се спря.

Не бива да се поддава на тази мъчителна, глождеща тъга! Не е малък, трябва да разбира какво ще стане с него, ако допусне вместо средство за развлечение това момиченце, дъщеря на покойния му приятел, това дете да го подлуди. Трябва да се опомни! Да остане верен на себе си, да не променя навиците си. Иначе всичко ще иде по дяволите!

С болезнена сила стисна широкото перило, за миг затвори очи, решително се обърна и заслиза надолу. На площадката с отблясъците забеляза обожаващия поглед на булдога. Джек го гледаше изотдолу, вдигнал глава като старо лигаво джудже с увиснали бузи.

Песът не обичаше момичето, късаше му чорапите, ръмжеше насреща му и се зъбеше. Той ревнуваше от Лара, като че ли се боеше, че стопанинът може да прихване от нея нещо човешко.

— А, така ли! Значи мислиш, че всичко ще си остане постарому — Сатаниди, гадостите, вицовете, а! На ти тогава, на, на, на!

И взе да удря кучето с бастуна и да го рита. Джек се дърпаше, виеше, квичеше и с потръпващ задник се заизкачва нагоре по стълбите да дращи по вратата и да се оплаква на Ема Ернестовна.

Минаваха дни и седмици.

14

О, какъв омагьосан кръг! Ако нахлуването на Комаровски в живота й будеше само отвращение, Лара щеше да се разбунтува и да се освободи. Но нещата не бяха тъй прости.

Тя се ласкаеше, че този красив прошарен мъж, който можеше да й бъде баща, комуто аплодираха на обществени места и за когото пишеха вестниците, пилее за нея време и пари, нарича я божество, води я по театри и концерти и както се казва, спомага за „умственото й развитие“.

А тя всъщност беше още незряла гимназистка с кафява рокля, тайна участничка в невинните училищни заговори и лудории. Донжуанството на Комаровски в някоя карета под носа на кочияша или в закътаната аванложа пред очите на целия театър я пленяваше с неразобличената си дързост и подбуждаше към подражание дремещото в нея дяволче.

Но тази ученическа игривост бързо отминаваше. Болезненият вътрешен прелом и ужасът от себе си все повече се вгнездваха в нея. Непрестанно й се спеше. От недоспаните нощи, от сълзите и вечното главоболие, от зубренето на уроците и общата физическа отпадналост.

15

Той беше нейното проклятие, тя го ненавиждаше. Ден след ден отново премисляше всичко.

Сега за цял живот е негова държанка. С какво я държи? С какво постига нейната покорност, а тя му се поддава, угажда на желанията му и го заслажда с тръпката на неподправения си позор? С разликата в годините или с майчината й материална зависимост от него, или с умението си да й вдъхва страх? Не, не и не. Всичко това са глупости.

Не тя му е подчинена, а той на нея. Нали вижда: той страда по нея. Тя няма от какво да се бои, съвестта й е чиста. Нека той се страхува и срамува, че тя може да го изобличи. Но там е работата, че никога няма да го направи. Не е толкова подла за разлика от Комаровски, за когото подлостта е основната сила в отношенията му с подчинените и слабите.

Ето разликата между тях. Точно това е най-ужасяващото в живота. С какво разтърсва, с гръм и мълнии? Не. С коси погледи и злословни шушукания. Всичко в него, в живота, е измама и двусмисленост. Уж някаква нишка като паяжина, само да дръпнеш, и я няма, а щом опиташ да се измъкнеш от мрежите — още повече се заплиташ.

И над силния властвува подлият и слабият.

16

Тя си казваше: все едно че е омъжена, същото е. Прибягваше към софизми. Но понякога я обземаше безнадеждна мъка.

Как не го е срам да се валя в краката й, да й се моли: „Така не може да продължава. Какво направих с тебе, помисли! Ти пропадаш. Нека признаем пред майка ти. Ще се оженя за теб.“

И плачеше, и настояваше, сякаш тя възразяваше и не се съгласяваше. Но това бяха само думи и Лара дори не ги слушаше — трагични и празни.

И той продължаваше да я води с дълъг воал по сепаретата на този ужасен ресторант, където лакеите и клиентите сякаш я събличаха с поглед. И тя само се питаше: ако някой те обича, нима ще те унижава?

Веднъж сънува. Тя е под земята, останало й е само лявото рамо и дясното стъпало до глезена. От лявото й зърно расте стрък трева, а на земята пеят: „Очи черни и бели гърди“ и „Машенка, отвъд реката не ходи“.

17

Лара не беше религиозна. Не вярваше в обредите. Но понякога, за да понесе живота, изпитваше нужда да я съпровожда някаква вътрешна музика. Тя не можеше всеки път да я измисля сама. Такава музика беше за нея словото Господне за живота и Лара ходеше на църква да плаче над него.

Веднъж в началото на декември, когато се чувствуваше като Катерина от „Буря“, тя отиде да се моли с усещането, сякаш сега земята щеше да се разтвори под нея и църковните сводове да рухнат. Така й се пада. И край на всичко. Жалко само, че беше взела и това лапацало Оля Дьомина.

— Пров Афанасиевич — пошепна й Оля.

— Шт. Остави ме, моля ти се. Какъв Пров Афанасиевич?

— Пров Афанасиевич Соколов. Роднина ми е. Дето чете.

— А, псалтът. От Тиверзинския род. Шт. Млъкни. Не ми пречи, моля те.

Бяха дошли за началото на службата. Пееше се псаломът: „Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име.“

В църквата беше полупразно и кънтеше. Само отпред се бяха скупчили богомолци. Църквата беше от новопостроените. Неоцветеното стъкло на прозореца ни най-малко не разкрасяваше сивата заснежена уличка и хората, които сновяха вън. До прозореца стоеше епитропът и на висок глас, въпреки литургията, вразумяваше някаква глуха смахната дрипла и гласът му беше по същия начин обикновен и казионен, както бяха прозорецът и уличката.

Докато Лара бавно се разминаваше с богомолците и със стиснати в шепа дребни пари отиде до вратата за свещички за Оля и за себе си и пак така внимателно, да не бутне някого, се върна, Пров Афанасиевич успя да избумка деветте блаженства като нещо, дето и без това добре се знае:

Блажени бедните духом… Блажени плачещите… Блажени гладните и жедните за правда…

Лара вървеше, но трепна и спря. Това е за нея. Той казва, че е голяма наградата на похулените. Те ще разкажат за себе си. Всичко е пред тях. Така е смятал Той. Това е Христовото мнение.

18

Бяха дните на Пресня. Тяхното семейство се оказа в района на въстанието. На няколко крачки от тях, на Тверская, вдигаха барикада. Тя се виждаше от прозореца на хола. От техния двор носеха там кофи вода и поливаха барикадата, та ледена броня да скове камъните и железата, от които беше вдигната.

В съседния двор беше сборният пункт на дружинниците, нещо като място за лекарска помощ или за раздаване на храна.

Натам отиваха две момчета. Лара ги познаваше. Едното беше Ника Дудоров, приятел на Надя, у която Лара се запозна с него. Беше от Лариния тип — прям, горд и неразговорлив. Приличаше на нея и не й беше интересен.

Другото беше гимназистът Антипов, който живееше у старата Тиверзина, бабата на Оля Дьомина. Когато ходеше у Марфа Гавриловна, Лара забеляза как действува на момчето. Паша Антипов беше все още толкова детски наивен, че не криеше блаженството си от нейните посещения, сякаш Лара беше нещо като брезова горичка по ваканционно време, с чиста трева и облаци, и той можеше безпрепятствено да изразява телешкия си възторг от нея, без да го е страх, че тя ще му се присмее.

Щом забеляза въздействието си върху него, Лара подсъзнателно започна да го използува. Всъщност тя се зае по-сериозно да опитомява този мек и податлив характер едва след няколко години, в много по-късен етап на приятелството си с него, когато Патуля вече знаеше, че я обича до безумие и това е единственото, което има в живота си.

Момчетата играеха на най-страшната и възрастна от всички игри, на война, и то такава, че за участие в нея бесеха и заточаваха. Но качулките им бяха завързани отзад с такива възли, дето издаваха, че още са деца и че имат майки и татковци. Лара ги гледаше като по-голяма. Опасните им развлечения лъхаха на невинност. Същия отпечатък придобиваше покрай тях и всичко останало. Мразовитата вечер, шупнала в такъв буен скреж, че той от гъстотата си изглеждаше не бял, а черен. Синият двор. Отсрещната сграда, дето се криеха момчетата. И най-вече револверните изстрели, които пукаха непрекъснато оттам. „Момчетата стрелят“ — казваше си Лара и го мислеше не за Ника и Патуля, а за целия стрелящ град. „Добри, честни момчета — си мислеше тя. — Добри са, затова стрелят.“

19

Чу се, че може да обстрелят барикадата с оръдие и къщата им е в опасност. Късно се сетиха да потърсят познати в други части на Москва — кварталът беше блокиран. Трябваше да намерят някакъв подслон по-наблизо, вътре в кръга. Сетиха се за „Черногория“.

Стана ясно, че не са първите. В хотела нямаше никакви свободни стаи. Мнозина се бяха оказали в същото положение. По изключение като на стари клиенти им обещаха да ги настанят в гладачницата.

Събраха най-необходимото в три бохчи, за да не привличат вниманието с куфари, и започнаха да отлагат местенето от ден на ден.

Поради патриархалните нрави в ателието там до последния момент продължаваха да работят въпреки стачката. Но ето че една студена и скучна привечер отвън се позвъни. Някой влезе с претенции и упреци. Настоя да дойде госпожата. Фаина Силантиевна излезе в антрето да се оправя.

— Елате, момичета! — скоро извика тя шивачките и започна да ги представя една по една на новодошлия.

Той се здрависа с всяка сърдечно и непохватно, разбра се за нещо с Фетисова и си отиде.

Шивачките се върнаха в салона и взеха да се омотават с шаловете, пропъхваха над главите си ръце в ръкавите на тесните кожухчета.

— Какво има? — попита влязлата Амалия Карловна.

— Викат ни, мадам. Стачкуваме.

— Как така… Какво съм ви направила? — разплака се мадам Гишар.

— Не се сърдете, Амалия Карловна. Ние нямаме нищо против вас, много сме ви благодарни. Но сега не става дума за вас и за нас. Сега за всички е така, в целия свят. Ка щяло пък ние да се делим?

Всички до една си отидоха, дори Оля Дьомина и Фаина Силантиевна, която на излизане пошепна на госпожата, че инсценира тази стачка за доброто на собственичката и ателието. Но госпожата не мирясваше:

— Каква черна неблагодарност! Представи си, така да се заблудя! Това момиченце, за което душа давам! Добре, тя, да речем, е дете, ами тази стара вещица!

— Разберете, майко, те не могат да направят изключение заради вас — утешаваше я Лара. — Никой не е озлобен срещу вас, напротив. Всичко, което става сега, се прави в името на човека, за защита на слабите, за благото на жените и децата. Да, да, не клатете така недоверчиво глава. Благодарение на това някой ден и за мен, и за вас ще бъде по-добре.

Но майка й нищо не разбираше:

— Винаги става така — хлипаше тя. — Когато и без туй всичко върви наопаки, ти все ще изтърсиш нещо такова, че съвсем да ме объркаш. Таковат ми се на фасона — било за мое добро. Да, май наистина съм се побъркала.

Родя беше във военното училище. Лара и майка й сами се лутаха в празната къща. Неосветената улица заничаше в стаите с кухи очи. Стаите й отвръщаха със същите погледи.

— Да вървим в хотела, мамичко, докато не се е стъмнило. Чувате ли, мамичко? Да не отлагаме повече, веднага.

— Филат, Филат! — повикаха пазача. — Филат, помогни ни, душко, до „Черногория“.

— Слушам, госпожо.

— Ще вземеш бохчите и виж какво, наглеждай тук, докато се върнем. Да не забравяш вода и зрънца за Кирил Модестович. И всичко под ключ. И се обаждай от време на време.

— Слушам, госпожо.

— Благодаря ти, Филат. Господ да те пази. Е, да поседнем пред път и да тръгваме.

Излязоха на улицата и не познаха въздуха, като след дълго боледуване. Мразовитото, сякаш размазано пространство, леко търкаляше на всички страни кръглите, гладко шлифовани звуци. Цопаха, шляпаха, пльокаха залпове и изстрели, разкъсваха далнината.

Колкото и да ги убеждаваше Филат, Лара и Амалия Карловна смятаха, че изстрелите са халосни.

— Много си глупав, Филат. Не разбираш ли — как няма да са халосни, щом не се вижда кой стреля? Според теб да не е свети дух? Халосни са, ясно е.

На едно кръстовище ги спря патрул. Ухилени казаци ги обискираха, нагло ги опипаха от главата до петите. Матроски шапки бяха накривени на челата им. Всички изглеждаха еднооки.

„Какво щастие!“ — мислеше си Лара. Няма да вижда Комаровски през цялото време, докато са отрязани от града. Тя не може да скъса с него заради майка си. Не може да каже: майко, не го приемайте. Защото всичко ще се разкрие. Е, и? Защо пък да се плаши? Ах, боже, да върви всичко по дяволите, само веднъж да се свърши! Господи, Господи, Господи! Сега ще припадне насред улицата от омерзение. Какво си спомни изведнъж? Как се казваше онази страшна картина с тлъстия римлянин в първото сепаре, откъдето започна всичко? „Жената или вазата“. Точно така, разбира се. Известна картина. „Жената или вазата“^[4]. Тогава тя още не беше жена, за да се сравнява с подобна скъпоценност. После стана. Масата беше така разкошно сервирана.

— Къде си се разбързала като фурия? Не мога да те настигна — хленчеше отзад Амалия Карловна, тежко пъхтеше и едвам я следваше.

Лара крачеше бързо. Някаква сила я носеше и тя сякаш вървеше по въздуха — горда, въодушевяваща сила.

„О, как весело щракат изстрелите — мислеше си тя. — Блажени поруганите, блажени съгрешилите. Господ здраве да ви дава, изстрели! Изстрели, изстрели, и вие сте на същото мнение!“

20

Домът на братя Громеко се намираше на ъгъла на Сивцев Вражек и една друга улица. Александър и Николай Громеко бяха професори по химия, първият в Петровската академия, вторият в университета. Николай Александрович беше ерген, Александър Александрович беше женен за Ана Ивановна, по баща Крюгер, дъщеря на фабрикант металопроизводител и собственик на бездоходни рудници в принадлежащата му грамадна горска територия на Урал, близо до Юрятин.

Къщата беше двуетажна. В горната част бяха спалните, учебната стая, кабинетът на Александър Александрович и библиотеката, будоарът на Ана Ивановна и стаите на Тоня и Юра, а долната беше за посетители. Благодарение на зеленикавите завеси, на огледалните отблясъци по капака на рояла, аквариума, маслинената мебел и стайните цветя, подобни на водорасли, тази долна част приличаше на зелено, сънено полюшващо се морско дъно.

Громеко бяха образовани хора, гостолюбиви и големи познавачи и ценители на музиката. Те събираха отбрани гости и устройваха вечери на камерната музика, на която се изпълняваха клавирни триа, сонати за цигулка и струнни квартети.

През януари хиляда деветстотин и шеста година, скоро след отпътуването на Николай Николаевич зад граница, на Сивцев Вражек трябваше да се състои поредната камерна вечер. Предстоеше да се изпълни нова соната за цигулка от един дебютант от школата на Танеев и трио от Чайковски.

Приготовленията започнаха от предния ден. Преместиха мебелите, за да освободят салона. Акордьорът по сто пъти пробваше в ъгъла една и съща нота и пръскаше бисерни арпеджи. В кухнята скубеха птиците, чистеха зеленчуците и разбъркваха горчицата със зехтина за сосовете и салатите.

От сутрината дойде да им досажда Шура Шлезингер, първа приятелка и довереница на Ана Ивановна.

Шура Шлезингер беше висока слаба жена с правилни черти на малко мъжкото лице, с което приличаше донякъде на императора, особено със сивата си астраганена шапка на една страна — тя оставаше с нея в стаята, само леко повдигаше воалетката.

В периодите на мъки и ядове общуването им носеше взаимно облекчение. Облекчението изглеждаше така: Шура Шлезингер и Ана Ивановна си разменяха нападки от все по-обидно естество. Разиграваше се бурна сцена, тя бързо свършваше със сълзи и помиряване. Редовните сблъсъци действуваха и на двете като пиявици за изтегляне на нахлулата кръв.

Шура Шлезингер се беше омъжвала няколко пъти, но забравяше мъжете си веднага след развода и им придаваше толкова малко значение, че всичките й маниери пазеха студената енергия на самотницата.

Тя беше теософка, но същевременно така превъзходно познаваше православната служба, че дори toute transportée — в състояние на пълен екстаз — не можеше да се въздържи да не подскаже на свещеника какво да изрече или изпее. „Чуй, Господи“, „иже на всякое време“, „честнейши херувим“ — току излиташе от устата й дрезгава скоропоговорка.

Шура Шлезингер разбираше от математика и индийски тайнства, знаеше адресите на най-големите професори от Московската консерватория и кой с кого съжителствува — какво ли не знаеше, мили боже! Затова я канеха за арбитър и уредник във всички по-сериозни житейски случаи.

В уречения час гостите започнаха да идват. Дойдоха Аделаида Филиповна, Гинц, Фуфкови, господин и госпожа Басурман, Вержицки, полковник Кавказцев. Валеше сняг и когато отваряха вратата, въздухът нахлуваше, целият сякаш на възелчета от прелитащите големи и малки снежинки. Мъжете влизаха отвън с широките шушони и поголовно се преструваха на разсеяни и нескопосни мечоци, а жените им, освежени от суда, с разкопчани горни копчета на кожусите и свлечени назад пухкави шалове на заскрежените коси, напротив, разиграваха изпечени хитруши, дето знаят две и двеста. „Племенникът на Кюи“^[5] — понесе се шепот, когато пристигна новият пианист, за първи път поканен в този дом.

През отворените две странични врати се виждаше сервираната маса в трапезарията, дълга като зимен път. Окото веднага съзираше ярките блясъци на рябиновката в грапавите бутилки. Въображението се запленяваше от тумбестите шишенца със зехтин и оцет върху сребърните подставки и живописния дивеч и ордьоврите; дори салфетките, които като пирамидки увенчаваха всеки прибор, и кошниците със синьо-лилави цинерарии, които ухаеха на бадеми — всичко сякаш раздразваше апетита. За да не отдалечават желания миг на единение със земната храна, побързаха веднага да се приобщят към духовната. Седнаха на редовете в салона. „Племенникът на Кюи“ — поднови се шепотът, когато пианистът зае мястото си зад инструмента. Концертът започна.

За сонатата се знаеше, че е скучна, досадна, насилена. Тя оправда очакванията, плюс че се оказа страшно разтеглена.

За това спориха в паузата критикът Керимбеков и Александър Александрович. Критикът ругаеше сонатата, Громеко я защищаваше. Наоколо пушеха и шумно тътреха столовете.

Но всички погледи отново паднаха на снежната колосана покривка в съседната стая. Предложиха концертът незабавно да продължи.

Пианистът вдигна очи към публиката и кимна на партньорите си да започват. Цигуларят и Тишкевич вдигнаха лъковете. Триото зарида.

Юра, Тоня и Миша Гордон, който вече прекарваше половината си живот у Громекови, седяха на третия ред.

— Егоровна ви прави знаци — пошепна Юра на Александър Александрович, който беше точно пред него.

На вратата стоеше Аграфена Егоровна, старата побеляла прислужница на семейство Громеко, и с настойчиви погледи към Юра и също толкова решителни кимания към Александър Александрович показваше на Юра, че господарят спешно й трябва.

Александър Александрович се извърна, с укор я изгледа и сви рамене. Но Егоровна не спираше. Скоро двамата се заобясняваха с жестикулации като глухонеми от единия край на салона към другия. Гостите ги наблюдаваха. Ана Ивановна хвърляше на мъжа си унищожителни погледи.

Александър Александрович стана. Трябваше нещо да предприеме. Той се изчерви, безшумно заобиколи салона и отиде при Егоровна.

— Как не ви е срам, Егоровна! За какво чак толкова съм ви притрябвал? Бързо, какво има?

Егоровна му зашепна нещо.

— Коя Черногория?

— Хотелът.

— И какво?

— Викат го незабавно. Някой от техните умирал.

— Така се умира. Представям си. Изключено, Егоровна. Да си довършат пиесата и ще му кажа. Преди това не мога.

— Онзи от хотела чака. И файтонджията. Човек умира, не разбирате ли? Една госпожа.

— Не и не. Голяма работа, пет минути, хайде де.

Александър Александрович пак така безшумно се върна покрай стената, седна на мястото си и мрачно потри хрущяла на носа си.

След първата част отиде при изпълнителите и докато гърмяха ръкоплясканията, каза на Фадей Казимирович, че го търсят, случила се е някаква неприятност и се налага да прекъснат концерта. После с жест на китките към публиката спря аплодисментите и високо каза.

— Господа. Налага се изпълнението да се преустанови. Да изразим съжалението си на Фадей Казимирович. Случило му се е нещо неприятно. Ще трябва да ни напусне. Не бих искал да го оставям сам в такъв миг. Може би ще му бъда необходим. Ще вървя с него. Юрочка, иди, моля ти се, кажи на Семьон да чака пред вратата. Конете вече са впрегнати. Господа, не се сбогувам с вас. Моля всички да останат. Напускам ви съвсем за кратко.

Момчетата се примолиха да се повозят с него в снежната вечер.

21

Въпреки нормалния ход на възстановения живот след декември все някъде се случваха престрелки и новите пожари, които лумваха постоянно, бяха като догарящи огньове от предишните.

Никога не бяха пътували така далеко и така дълго, както тази нощ. Беше наблизо — булевард Смоленски, Новински и част от Садовая. Но зверският студ и мъглата раздалечаваха отделните отрязъци на обичайното пространство, сякаш то не беше еднакво навсякъде по света. Дрипавият влакнест пушек на огньовете, скриптенето на стъпките и свистенето на плазовете засилваха впечатлението, че пътуват бог знае откога и вече са стигнали кой знае какви далечини.

Пред хотела стоеше кон с чул и увити нозе, впрегнат в тясна елегантна шейна. Кочияшът седеше на седалката за пътниците, стиснал омотаната си глава с ръкавиците, за да се сгрее.

Във вестибюла беше топло и зад перилата, които отделяха закачалката от входа, дремеше, прохъркваше и сам се стряскаше портиерът, приспан от шума на вентилатора, бумтенето на запалената печка и свирката на врящия самовар.

Отляво във вестибюла стоеше пред огледалото издокарана дама с подпухнало лице, брашнено от пудрата. Беше облечена с мъхест жакет, твърде лек за студеното време. Дамата чакаше някого отгоре и застанала с гръб към огледалото, се поглеждаше в него ту през дясното рамо, ту през лявото дали добре изглежда отзад.

Отвън промуши глава вкочанясалият кочияш. С горната си дреха приличаше на кравай, както ги рисуват по фирмите, и понеже беше цял забулен в пара, приликата ставаше още по-голяма.

— Докога ще чакам, мамзел? — попита той дамата пред огледалото. — Зарад такива като вас само ми студува конят.

Случаят в двадесет и четвърта стая не беше кой знае какво за всекидневното привично озлобление на прислугата. Непрестанно дрънчаха звънците и изскачаха номерцата в дългата стъклена витринка на стената, които показваха къде, в коя стая някой се е побъркал и понеже не знае какво иска, не оставя на мира персонала.

Сега свестяваха тази дърта идиотка Гишар в двадесет и четвърта, даваха й лекарство за повръщане и й промиваха червата и стомаха. Камериерката Глаша без крака остана да изнася мръсните кофи и да носи чисти, да мие пода в стаята. Но сегашната буря в служебните помещения беше започнала много преди тази суматоха, когато още нищо нямаше и не бяха пратили Терьошка за доктора и за този кьопав цигу-мигу, когато още не беше дошъл Комаровски и в коридора пред вратата не се блъскаха толкова много външни хора само колкото да затрудняват движението.

Днешната лудница започна в стаята на прислугата още през деня, когато в тесния проход от кухнята някой бутна, без да иска, келнера Сисой точно в момента, когато приведен се беше засилил към коридора с пълна табла във вдигнатата нагоре дясна ръка. Сисой изтърва таблата, разля супата и счупи чиниите — три дълбоки и една плитка.

Сисой настояваше, че миячката е виновна, тя да отговаря и да плаща. Сега беше вече близо единадесет вечерта, половината скоро свършваха работа, но още се дърлеха заради това премеждие.

— Едвам се крепиш, ръцете ти треперят, цял ден надигаш бутилката, я се виж, носът ти станал на камба, пък после що го били бутали, счупили му чиниите, разлели му чорбата! Кой те е бутнал, проклетнико, кучи сине! Кой те е бутал бе, пришко астраханска, пияница дебелоок!

— Казах ви, Матрьона Степановна — мерете си приказките.

— Поне да имаше защо, че да вдигаш врява и да трошиш посудата, а то чудото голямо, мадам Продам, улична светица, от много хубаво се нагълтала с мишеморка. Да не я знаем черногорската клиентела, да не сме виждали пачаври и пезевенци.

Миша и Юра се разхождаха в коридора пред вратата на стаята. Съвсем другояче си го беше представял Александър Александрович. Мислеше си — виолончелист, трагедия, нещо благородно и чисто. А то — дявол знае. Мръсотия, скандални истории, никак не беше за деца.

Момчетата се въртяха в коридора.

— Влезте при леличката, млади господа — за втори път тихо и спокойно ги подкани слугата. — Влезте, няма нищо. Тя е наред, не се тревожете. Вече е жива и здрава. Тук не бива да стоите. Тук стана днес нещастие, потрошиха се скъпи сервизи. Нали виждате, тичаме, услугваме — теснотия. Влезте там.

Момчетата го послушаха.

Газената лампа, закачена над масата, беше пренесена в другата част на стаята, зад дървения параван, гъмжащ от дървеници.

Там беше леглото; от преддверието и чуждите погледи го делеше прашна завеса. В суматохата бяха забравили да я пуснат — долнището й лежеше заметнато върху паравана. Лампата стоеше на пейката до леглото. Този ъгъл на стаята беше рязко осветен отдолу като сцена.

Отровата беше йод, а не мишеморка, както погрешно се заяждаше миячката. Стаята беше изпълнена с тръпчивия остър мирис на пресен орех с мека зелена ципа, която почернява при докосване.

Слугинята миеше пода зад паравана, а на кревата лежеше мокра от водата, сълзите и потта полугола жена, която плачеше с глас, провесила над легена сплъстена коса. Момчетата веднага отместиха очи, толкова срамно и неприлично беше да гледат натам. Но Юра успя да се изненада как в някои неудобни, напрегнати пози, под влияние на напъна и усилията жената престава да бъде такава, каквато я представят скулпторите, и заприличва на разголен борец с топчести мускули, надянал трико за състезания.

Най-сетне някой иззад паравана се сети да пусне завесата.

— Фадей Казимирович, мили, къде е ръката ви? Дайте си ръката — плачеше жената и се давеше от сълзите и гаденето. — Ах, такъв ужас изживях! Имах такива подозрения! Фадей Казимирович… Стори ми се… Но за щастие това са глупости, само болното ми въображение, Фадей Казимирович, представяте ли си, какво облекчение! И затова… Ето сега… Ето ме жива.

— Успокойте се, Амалия Карловна, моля ви, успокойте се. Колко неудобно се получи, честна дума, много неудобно.

— Тръгваме си — измърмори Александър Александрович на момчетата.

Смазани от смущение, те стояха в тъмното антре на прага на непреградената част от стаята и като не знаеха накъде да гледат, гледаха в тъмното, откъдето беше свалена лампата. Там стените бяха целите окичени с фотографии, имаше етажерка с ноти, писалище, затрупано с албуми и книжа, а от другата страна на масата, застлана с мильо, спеше в креслото някакво момиче — прегърнало облегалката и притиснало буза в нея. Сигурно беше уморено до смърт, щом шумът и шетнята наоколо не смущаваха съня му.

Идването им беше нелепо, по-нататъшното им пребиваване тук — неприлично.

— Тръгваме си — повтори Громеко. — Само да дойде Фадей Казимирович — да си вземем сбогом.

Но вместо Фадей Казимирович друг човек излезе иззад паравана — едър, гладко обръснат самоуверен мъж. Носеше над главата си лампата, която беше преместена. Отиде до масата, където спеше момичето, и я закачи на мястото й. Светлината събуди момичето. То се усмихна на влезлия, примижа и се протегна.

Щом видя непознатия, Миша цял потръпна, заби очи в него и задърпа Юра за ръкава, като искаше нещо да му каже.

— Недей на чуждо място да шушукаш. Какво ще си кажат за тебе? — възпираше го Юра и не желаеше да го чуе.

В това време между момичето и мъжа се разигра няма сцена. Те не си казаха нищо, само разменяха погледи. Но разбирателството им беше толкова смущаващо вълшебно, сякаш той беше кукловод, а тя марионетка, послушна на движенията на ръката му.

С уморена усмивка момичето притваряше очи и отлепяше устни. Но на ироничните погледи на мъжа отвърна с лукавото смигване на съучастница. Двамата бяха доволни, че всичко свърши така благополучно, че тайната не е разкрита и жената, която се бе тровила, е жива.

Юра ги ядеше с очи. От полутъмното, където никой не можеше да го види, той гледаше като омагьосан към осветения кръг. Гледката с поробването на момичето беше невъобразимо тайнствена и безсрамно откровена. Противоречиви чувства го изпълваха, сърцето му се свиваше от неизпитваната им сила.

Това беше същото, което така жарко обсъждаха с Миша и Тоня под нищо незначещото наименование пошлост, онова стряскащо и привлекателно, с което така лесно се справяха на думи от безопасно разстояние, и ето такава сила се намираше в този миг пред очите му, категорично веществена и смътна, и подобна на сън, безжалостно разрушителна и жална, викаща на помощ — и къде се беше дянала детската им философия, и какво трябваше да прави сега?

— Знаеш ли кой е този? — попита Миша, когато излязоха навън. Юра бе потънал в мислите, си и не отговори.

— Същият, дето напиваше баща ти и го погуби. Помниш ли, във влака, нали ти разказвах.

Юра мислеше за момичето и за бъдещето, а не за баща си и за миналото. В първия момент дори не разбра какво му казва Миша. На този студ не можеше да се говори.

— Замръзна ли, Семьоне? — попита Громеко.

И потеглиха.