Борис Пастернак
Доктор Живаго (17)

Слънцето пече, та пот се лее

и потокът буйства като луд.

Пролетта — краварка снажна — все е

вън на двора и ламти за труд.

Клонките — безсилно сини жили,

малокръвен, се топи снегът.

Но пращят от здраве остри вили

и краварниците в пот димят.

Тия нощи, тия дни и нощи!

Звън по пладне, слънцето блести,

стрехите са във висулки още,

но вода навсякъде шурти!

Зеят на оборите вратите,

гълъби овес в снега кълват

и на всичко стимул и хранител —

лъха като въздух свеж торът.

Все още мрак навред цари.

Така е млад всемира,

че сводът от звезди гори

и всяка като ден искри,

земята ще проспи дори

Великден — тъй се умори

да й четат псалтира.

Все още мрак навред цари.

Тъй рано днес навред е,

че — сякаш вечност — между три

пресечки сам се разшири

площадът пуст и до зори

лежи хилядолетие.

Земята гола зъзне вън

и няма как без расо

с камбаните да сипе звън

и в хора да приглася.

И от велика сряда чак

до страстите Христови

лети водата в буен бяг

и бреговете рови.

Лесът е гологлав и гол,

пред мъките на кръста

очи в земята е забол

в молитва, сбит на гъсто.

А тук, на тесен тротоар

стълпени — тъжна гледка, —

дърветата се взират с жар

в църковните решетки.

И ужас в погледа гори,

и мятат се в тревога,

пристигат паркове, гори,

земята треска я мори —

погребват всички бога.

И греят царските врати,

и черни кърпи, и пламти

верига вощеници,

и шествие — лица в сълзи,

светата плащаница,

и вън се дръпват две брези

пред гъстата редица.

И шествието като в сън

върви по тротоара

и внася в притвора отвън

и глъчка пролетна, и звън,

и дъх на нафора издън

земя, и топла пара.

И ръси март пред входа сняг

за сетния сакат бедняк —

дошъл е сякаш че добряк

с ковчег, отворил е капак

и кани всички гости.

И вътре пеят до зори,

и поридал си доста,

навън фенерите дори

в молитва бърза да смири

псалтир или апостол.

Но в презнощ сглъхват твар и плът,

слова запролетени

им шепнат, че и тоя път —

потрай, потрай! — ще победят

смъртта — чрез възкресение.

Пак далечният спомен изпречва се,

дом в кварталите петербургски.

Дъщеря на скромна помешчица,

тук, на курсове — родом от Курск си.

Ти си мила, валят ухажорите.

В тази бяла нощ двама сме в здрача

на прозореца твой и говоря ти,

взрени долу от небостъргача.

Утринта пеперудите газови

на фенерите с полъх погали

и това, дето тихо разказвам ти,

е подобно на степи заспали.

С теб сега ни обзема и двамата

плаха вярност към нашата тайна,

точно както е и с панорамата —

Петербург зад реката безкрайна.

Там далече, в дремливите ровища,

в тая пролет на нощите бели

пеят славеите славословещи

и огласят безкрайни предели.

Стрелят с трели в зори с настървение.

Тази птичка невзрачна отново

ту събужда възторг, ту смущение

сред глъбта на леса очарован.

И нощта — босоногата странница —

край оградата мудно се влачи

и след нея на нишка подбрани са

всички думи, подслушани в здрача.

И сред отглас от всичко подслушано

из градините, с плет оградени,

клони ябълкови или крушови

се обличат в сребристо цъфтене.

И изскачат на пътя дърветата

и й махат те — призраци в бяло —

сякаш сбогом си вземат със светлата,

бяла нощ, много нещо видяла.

Догаряше небето вече.

В горите глухи на Урал

ездач в разкаляната вечер

прибираше се окъснял.

Едва-едва влечеше конят

подкови, шляпащи със звек,

и бързаха да ги догонят

и локвите със звънък ек.

А ходом тръгнал, изтощено

отпуснеше ли той юзди —

дочуваше се как с бучене

се носят придошли води.

Как кремък кремъкът изкъртва,

как плач долита, екне смях,

и пънове във водовърта

се сриват с буци пръст по тях.

А там, сред клони почернели

от залеза недогорял,

ехтяха славееви трели

като набат, като сигнал.

Върбата там, където чака

с вдовишка кърпа на плещи,

май славеят-разбойник в мрака

на седем дъба пак пищи.

Каква беда, каква изгора

го бе разпалила и днес?

В кого сачмите без умора

изстрелваше сред тоя лес?

И сякаш като дявол щеше —

дошъл с каторжници насам —

да търси конни или пеши

уралски партизани сам.

Земя, небе, гори и птици

ловяха този глас запял,

тия отмерени частици

от лудост, радост, болка, жал.

Върна се животът безпричинно,

както беше странно прекратен.

Пак съм тук, в пресечката старинна,

както и през оня летен ден.

Тия хора, грижи и стремежи,

залезът е пак недогорял —

както към стената на Манежа

здрач убийствен бе го приковал.

Пак жени, на евтин пир събрани,

търкат в танц подметки до зори.

После пак разпъва ги тавана,

с жарка ламарина ги гори.

Виж, една с походка уморена

на вратата се показва пак

и изскочила от сутерена,

прекосява двора, тънещ в мрак.

Търся пак претексти, правя сметки,

всичко безразлично е за мен…

И избързва нашата съседка,

за да ни остави насаме.

* * *

Недей да плачеш, да кривиш

уста и да се цупиш.

След треската ще развредиш

засъхналия струпей.

Свали ръка от мойта гръд —

проводници сме двама

и току-виж, че се слепят

телата ни сред пламък.

Ще встъпиш в брак, ще си една —

без грижи, безпокойства.

Велико е да си жена,

да подлудиш — геройство.

О, чудо — женските ръце,

плещи и гръб, и шия:

пред тях със сълзи на лице

възторга си не крия.

Какво, че тягостната нощ

и мен е оковала,

щом разривът със страшна мощ

ни тласка към раздяла.

Всеки разговор шепот е.

На тила накълбена,

в миг косата е в шепите

и готов е купена.

Тежък гребен затъкнала,

като в шлем е жената

и с косата отхвръкнала

се отмята главата.

А навън вече мрачната

нощ порой предвещава.

И търчат минувачите,

и градът опустява.

Най-внезапно в замаята

гръм процепва небето

и от вятъра в стаята

се люлее пердето.

И настава безмълвие,

но е все така жарко

и в нощта ярки мълнии

все се мяркат и мяркат.

Ала щом светозарното

утро почне отново

да суши тротоарите,

цели в локви дъждовни,

гледат мрачни, нацупени,

недоспали горките,

стогодишни, отрупани

с цвят уханен — липите.

Умрях, а ти ме надживя.

И вятърът от жалост плаче,

разлюшкал пак и лес, и дача.

Не всеки бор, не поотделно,

а всичко — с голите нивя

на далнината безпределна,

и сякаш мачти са това,

огъвани от напор бесен.

И не да бъде интересен

или от ярост най-безцелна —

той търси в свойта скръб слова

за твоята приспивна песен.

Под върбата, обвита в бръшлян,

от дъжда с тебе търсим защита.

Аз обгръщам с ръце твоя стан,

само с шлифер сме двама покрити.

Аз греша. Не бръшлян този храст

е обвил — а прегръща го хмела.

По-добре моя шлифер под нас

да превърнем в широка постеля.

Как корав е на касиса листът.

Вкъщи — смях и стъклата звънтят,

там солят, мариноват и чистят,

и в бурканите гъби редят.

А лесът — шегобиец — не чака,

тоя шум е по склона развял,

дето, сякаш от огън, лещака

е опърлен от слънцето цял.

Пътят слиза към рова след малко,

тук за стария гнил коренак

и за дриплата есен е жалко —

всичко смитаща в зейнал овраг.

Че по-проста е тази вселена,

не тъй както го мислят, уви,

че лесът май във вир отразен е

и че всичко към края върви.

Да не мига човек на парцали,

щом докрай спепелен е светът

и прозорецът в налепи цял е —

бели сажди към него летят.

Тук пътека, през дупка в стобора

към брезовия лес лъкати.

Вкъщи врява и смях без умора,

смях и врява далече ехти.

Тръгнали със звън и смях

с младата невеста,

след разходката — у тях

всичко се премести.

Зад завеси и врати

в нашите съседи

глъчката се прекрати —

от един до седем.

А в зори, в самия сън —

сън съня догоня —

пак излязоха навън

след акордеона.

И със своя стар баян

сипна хармониста

шум и плясък — длан о длан

блясък на мъниста.

Ето пак и пак, и пак

носи се частушка,

скача на кревата чак

и при нас се мушка.

Бяла като сняг, една

посред смях и врява,

свила в танца рамена,

като лебед плава.

И помахвайки с ръка,

свела поглед вляво,

сякаш не ситни с крака —

плава, плава, плава.

Мигом всичко онемя —

смях, игри и говор

се затриха вдън земя,

скриха се отново.

И пробуди се след тях

ехото вседневно,

смеси се с разкати смях

и с речта напевна.

И жадуващи за вие

като прашен вихър

в свода необятен, чист

гълъби извиха.

Сякаш гонят — погледни! —

сватбата в безкрая,

та щастливи сетнини

да й пожелаят.

Че животът ни е миг,

в който вливат всички

в тоя свят хилядолик

своята частичка.

Само сватба, в свода вън

бурна — както долу,

само песен, само сън,

само гълъб волен.

Домашните не са край тебе,

успях до крак да ги проводя

и самотата пак обсеби

сърцето, цялата природа.

И на, сами сме тая есен,

гората — тиха и пустинна.

Пътеките — тъй както в песен —

обрасли са наполовина.

Сега към нас се взират само

стените тъжни и студени.

Не ще ломим прегради двама,

ще гинем вече откровено.

В един ще седнем, в три ще станем

аз с книга, ти с игла в ръцете.

С целувките си ще престанем

в зори — и без да го усетим.

Все по-безгрижно, все по-пищно,

листа безумни, се пилейте

и чашата с печал предишна

догоре с днешна скръб долейте.

Привързаност и чар, и сладост!

Ще гаснем в шушнеща жарава!

Зарий се цяла в листопада!

Замри или обезумявай!

Ти хвърляш роклята на стола,

тъй както листите — гората,

когато падаш полугола

в обятията на халата.

Ти — дар на гибелната прелест,

когато сме като сразени.

А красотата значи смелост

и нас това така влече ни.

Там, във време оно,

в приказна страна,

през ковила конник

бързал на война.

Тръгнал бил отдавна

той за тая сеч

и израствал бавно

тъмен лес далеч.

Свило се сърцето:

винаги се бой

от места, където

има водопой!

Но пришпорил коня,

той със сетен дъх

изкачил наклона

до самия връх.

Свърнал запъхтяно,

слязъл в суходол,

минал през поляна,

стигнал сипей гол.

И се спуснал в клека

и през него той

стигнал до пътека

и до водопой.

В безразсъден порив,

без да се бои,

спрял той коня морен,

да го напои.

* * *

Пещера, към нея —

през потока — брод,

синкав пламък тлеел

пред самия вход.

Кървав дим в очите

стелел пласт след пласт

и откъм горите

чул се жален глас.

И поел тогава

с тръпнещия кон

през рова направо

той към тоя стон.

Хвърлил взор юнашки

и видял това:

люспеста опашка,

змейова глава.

Змей девица млада

с тяло омотал,

бълвал — като в ада —

пламък мъртво-бял.

Шията висяла

като бич корав,

в рамото й бяло

впит със страшен гняв.

Че по стародавен

тежък обичай —

змеят получавал

откуп в тоя край.

Там така се грижел

простият народ

за бедняшки хижи

и за мил живот.

Шията обгърнал

здраво змеят стар

и така превърнал

в жертва този дар.

Хвърлил взор към свода

смелият герой

и приготвил бодро

копие за бой.

* * *

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.

С поломена броня —

конникът сразен.

Редом тъпче конят

змея повален.

Кон и змей — отдавна

не издават глас.

Конникът — припаднал,

девата — в несвяст.

Глъбината — синя.

Гаснеща заря.

Тя лежи. Царкиня?

Земна дъщеря?

Ту сълзи от радост

леят се — поток,

ту отново падат

те в съня дълбок.

Ту са се свестили,

ту лежат на гръб

от сразени сили

и изтекла кръв.

Но туптят сърцата

и ту тя, ту той

будят се за кратко,

после пак покой.

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.

Щом обеща ни, без подканяне

пристигна слънцето отрано,

постлало ивица шафранена

чак от пердето до дивана.

Покри то с жарка охра целите

къщя наблизо и гората,

възглавницата и постелята,

и лавицата край стената.

Припомних си защо пламтящата

възглавка тъй е овлажнена —

сънувах аз, че ме изпращате

един след друг опечалени.

Сами, по двама или в шествие

вървяхте и един си спомни,

че днес постарому май шести е —

Преображение Господне.

От хладен зрак обикновено е

обхванат цял Тавор тогава

и есента като знамение

очите вече приковава.

През рядка, тръпна, разпарцалена

горичка крачехте след мене

към гробището златоалено

подобно питка зачервена.

Високо над леса съседстваха

върхарите с небето важно

и далнините се приветстваха

с петльови гласове протяжно.

Смъртта — патрон на землемерите

видях край входа да се мярка,

очи в лика ми мъртъв вперила:

да ми изрови гроб по мярка.

Спокоен глас край вас проточи се

и всички вслушахте се в него,

това бе моят глас пророчески,

от тлен все още незасегнат:

„Прощавай, Спасовден с позлатата,

и ти, лазур преображенска,

часа съдбовен на разплатата

смекчи с последна ласка женска.

Прощавай, време на застоя,

ти — в бездната от унижения, —

жена, надала глас достоен!

За тебе съм полесражение.

Прощавай, полет на орловото

крило, разперено с упорство,

и свят, спасен в света на словото,

и творчество, и чудотворство.“

Вилня по цялата земя,

навред снежеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

Мушици както се роят

край лампа лятос —

така напираше снегът

отвън, в стъклата.

Стъклото в зимната тъма

от скреж цъфтеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

Бе в сенки целият таван

сред тъмнината.

И крак до крак, и длан до длан

съдба — в съдбата.

Пантофки падаха в нощта,

в среднощна доба

и сълзи ронеше свещта

по твойта роба.

Мъглата дрипави валма

навред кълбеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

В миг пламъкът се олюля.

И рой съблазни

извиха ангелски крила

кръстообразно.

Бе февруари, сняг димя

и все тъй беше:

свещта гореше у дома,

свещта гореше.

На прага спрял се, своя дом

не може да познае.

След бягството й цял погром

е в бедната им стая.

От тоя хаос се смрази.

Какво е разорено,

не забелязва от сълзи

и пристъп на мигрена.

В ушите му неясен шум,

не е ли сън, се пита?

Защо му идва все наум

морето страховито?

Когато мракът се сгъсти

в стъклата, цели в иня —

тъгата двойно по̀ гнети

от морската пустиня.

Как скъпа цялата, до смърт,

му беше на сърцето —

така, от край до край, брегът

е близък на морето.

Като тръстта край морски бряг,

удавена от щорма,

тя вдън душата му е чак —

с чертите, своите форми.

В митарства, в глад, във времена

на бит ужасен нея

съдбата — кипнала вълна —

от дъното поде я.

И сред препятствия, тегла,

опасности ужасни

вълната я люля, люля

и я към него тласна.

И ето, бягството дойде,

а може би насила?

Раздялата ще ги яде

и мъка ще ги смила.

И той се взира блед, злочест:

преди да си замине,

тя всичко е успяла днес

да преобърне в скрина.

Той броди и до късно сам

прибира в чекмеджето

разхвърляни насам-натам

изрезки и парчета.

И се убожда на игла,

останала от нея,

и вижда я като в мъгла,

и тихо сълзи лее.

Навял е сняг до кръста,

до стрехите почти.

Ще ида вън на въздух,

а вън, на прага — ти.

Без шапка, без шушони,

с палтенце тънко пак

вълнението гониш

и дъвчеш мокър сняг.

Дървета и огради

се губят сред мъгла.

И ти сред снегопада

дотук си чак дошла.

И капки по ръкава

в маншета ти текат,

като роса остават

косата да сребрят.

И кичурът раздърпан

е озарил: лице

и фигура, и кърпа,

и дреха, и ръце.

Лицето в мокър сняг е,

в очите ти — печал.

И сякаш те е някой

с един замах отлял.

Като че гайка здрава

от нечии ръце

навита си направо

на моето сърце.

Чертите кротки в него

навеки се таят

и как да се засегне,

че е жесток светът.

И в преспите дълбоки

двои се вечерта

и между нас не мога

да тегля аз черта.

Но кой съм, ти коя си,

когато вече друг

мълва за нас разнася,

а нас ни няма тук?

Сковал бе студът.

И вятър, и степи.

И за младенеца студен бе вертепа

на скалния рът.

С дъха си го топлеше волът. Тегла

деляха в обора

добитък и хора,

над яслите плуваше топла мъгла.

Кожуси от плява отърсили, в сняг,

в очите с уплаха

от зъбера бдяха

пастирите, вгледани в нощния мрак.

Пред тях беше снежно поле с параклис,

гробове и ритли,

догоре зарити,

и пълна със звездни сияния вие.

А редом, незнайна, преди да се взрем,

трептеше — унило

бедняшко кандило —

звездата, потеглила към Витлеем,

Тя пламна — копа — надалече дори

от свода и бога,

тъй както в тревога

разпалват се снопи и село гори.

Кола със сено с огнелика следа —

тя бе извисена

сред цяла вселена,

тревожна от тая незнайна звезда.

Отблясъкът трепкаше в нощната твърд

и значеше нещо,

съзрял как насреща

тук трима добри звездобройци вървят.

Камилите с дарове бяха отзад

и в сбруи магаренца, дребни и постни,

ситняха в редица по стръмния скат.

И — странна картина на бъдния свят —

напредваше всичко, пристигнало после.

О, мисли, мечти, светове, а сред тях

и бъдни галерии, бъдни музеи,

дела на магьосници, капризи на феи

и сънища детски, и коледен сняг.

И трепет на капещи свещи, и трепети

от великолепен и цветен варак…

… А все по-свиреп беше вятърът в степите…

… и ябълки златни сред златния мрак.

От вейки частично закрит бе вирът,

но другата част през гнезда и през клони

се виждаше; можеха да се съзрат

как бързат осли и камили по склона.

Да тръгнем и ние по правия път,

на чудото всички да сторим поклони —

успяха пастирите да промълвят.

По пътя от шляпане ставаше жарко.

По яркия сняг, като слюда преди,

зад къщи се мяркаха боси следи.

Скумичеха кучета, сякаш угарки

на свещи съзряли — залог за беди.

Нощта мразовита бе приказка сякаш

и някой от тежките преспи — но кой? —

незримо се вмъкваше в техния строй.

И псетата вкупом подтичваха в мрака

и чакаха нещо с ръмжене и вой.

По същия път през пустинната местност

с тях ангели бързаха в нощния мрак —

незрими от чистата си безтелесност,

но стъпки оставяше босият крак.

Край камъка вече стълпен бе народа.

Разсъмваше. Кедри изникнаха — лес!

— Кои ще сте вие? — попита Мария.

— Пастири и божи посланици, днес

дойдохме хвала да ви кажем и чест.

— Не можете всички. Потрайте на входа.

И в ранните пепелносиви мъгли

тълпяха се стари пастири сърдито,

пешаци и конни кипяха открито,

край каменното водопойно корито

ревяха камили, лежаха осли.

Разсъмваше. Изгревът беше помел

огнището гаснещо на небосвода.

И влъхвите само пропусна през входа

Мария — там в тесния скален тунел.

Той спеше сияещ, гол в яслата груба,

подобно лъч, тъмна хралупа пробол.

И там му заменяха овчата шуба

оселът пръхтящ и лъхтящият вол.

Стояха встрани, в здрача син на обора,

шептяха, налучквайки верни слова.

И някой докосна тук, без да говори,

единия влъхва — извърна глава

и зърна той: гостенка гледа отгоре,

и новата вечна звезда бе това.

Ти всичко значеше за мен.

Но ни слетя война, разруха

и повече от тоя ден

не те видяха, нито чуха.

А след години твоят глас

изпълни с трепет пак сърцето.

Излязох сякаш от несвяст,

щом пак завета ти прочетох.

За глъч, за хора закопнях,

за утрините оживени.

Света разбил на пух и прах,

ще сложа всички на колене.

Летя по стълбите навън

и сякаш тъй за първи път е

паважа, спящ мъртвешки сън,

и в сняг потънал, кръстопътя.

Пак палят лампи, тих уют,

чай пият, хукват към трамвая.

След миг градът е като луд,

направо е неузнаваем.

Вратите зейнали закри

с мъхната мрежа снеговеят

и хапнали надве-натри,

пак тичат — да не закъснеят.

Аз чувствам като всички пак,

навлякъл кожата им сякаш;

аз сам топя се като сняг

и сам се мръщя като мрака.

Народ безимен е край мен,

деца, дървета, домоседи.

От всички аз съм победен

и в туй е моята победа.

Пое от Витания неутешим,

с предчувствия пълен, към Ерусалим.

По склона лещакът бодлив овъглен е,

над близката хижа застинал е дим,

камъш неподвижен и знойно трептене,

и Мъртво море сред покой нетърпим.

И горестно, в спор с горестта на морето,

върви той с тълпата от облаци сам —

по прашния път към града е закретал,

че сонм ученици очаква го там.

И в своите размисли тъй е вглъбен,

че дъх на униние лъха пелина.

Покой. И стои той в средата застинал,

и спи местността сред замрелия ден,

и всичко се смесва: пелин и пустиня,

и гущер, и извор, и ручей студен.

Смоковница горе на склона трепти

без никакъв плод, само клони и листи.

Той казва: „Защо си под чистата вие ти?

Не ще ме зарадваш с недъга си ти!

Аз жаждам и търся — ти всуе цъфтиш.

И по си безрадостна ти от гранита.

О, как си обидна и недаровита?

Такава бъди, докато се държиш.“

И тръпка — отсъдата — я разлюля —

тъй мълния хуква по гръмоотвода! —

и мигом смокинята цяла изтля.

А само за миг ако бяха свободни

листа, коренище и ствол, и стебла,

би сторила нещо самата природа.

Но чудото чудо е, чудото — бог.

Когато сме в смут, сред скръбта безизходна

то в миг ни настига, по-силно от ток.

Нахълтва силом пролетта

в Москва, из къщите старинни.

Молец, спасен от нафталина,

пълзи по летни шапки в скрина

и кътат шуби и палта.

По пода дъсчен на чардака

саксии в редове стоят

с мушкато и шибой във всяка

и диша в стаите южняка,

и ъглите на прах дъхтят.

Към улицата слепешката

се взират, цели в прах, стъклата

и залезът е край реката

и на нощта не дава път.

И чуваш още в коридора

какво се случва из простора,

случайно за какво говорят

капчукът шумен и април.

Той знае хиляди истории

за тъжната човешка орис

и гасне отсвет по стобора

и още би се двоумил.

И тая смес от жар и ужас

и вън, и в кабинета южен,

и въздухът е пак в несвяст.

И тия клонки на върбата,

и тия пъпчици мъхнати

на кръстопътя, по стъклата,

на улицата и у нас.

Защо ли плаче далнината

в мъгла и лъха гнилочта?

Но тук е моето призвание —

да не скучаят разстояния,

земята пак да не остане

сама зад градската черта.

Пристигат в пролетите ранни

приятелите всеки път

и срещите са разкаяния,

и пировете — завещания,

та струи тайни от страдание

живота пак да размразят.

Когато моментът настана

да влезе той в Ерусалим —

посрещнат бе с клонки, с осанна,

за всички бе още любим.

Но обич не трогва сърцата.

Светът — все по-страшен, суров.

Презрително гледа тълпата,

и ето ти край, послеслов.

Навън небесата тъмнеят,

оловно-студени тежат.

Опашка върти фарисеят

и улики търси съдът.

И тъмните сили на храма

го хвърлят на дивата сган.

И както бе хвален за двама,

така е сега обруган.

Тълпата отсреща се блъска,

надничат, напират без ред

и докато чакат развръзка,

сноват ту назад, ту напред.

И шепот пълзи и се сипят —

отвсякъде! — слухове вън.

И тайното бягство в Египет,

и детството — всичко е сън.

Видя пред очите си ската

в пустинята, знойните дни,

когато с царства сатаната

опитва да го съблазни.

Припомни си сватбата в Кана,

как целия пир удиви;

морето с вода разлюляна —

и той по водата върви;

и людете в хижата тясна,

и в гроба — студено мазе —

свещта, дето в ужас пригасна,

щом Лазар съзря на нозе…

I

Щом мръкне — идва демон луд:

за мойто минало разплата.

И спомените за разврата

гризат сърцето ми, че в блуд —

робиня на мъжа разплут —

аз бях глупачка всепризната

на улицата — мой приют.

Последни мигове пълзят

и ще настане тъмнината,

ала преди да изтекат,

живота си, докрай изгребан,

подобно алабастров съд

разбивам, господи, пред тебе.

Сега къде ли бих била,

учителю и мой спасител,

ако в среднощната мъгла

не беше вечността дошла

като пореден посетител,

комуто казвам аз: ела!

Но обясни какво е грях

и смърт, и ад, и пламък черен —

когато с тебе заживях,

като филиз със ствол се слях

и сраснах с теб в скръбта безмерна.

Когато твоите крака

положила съм на колене

и вече може би така

обвивам кръста свят с ръка

и трескаво, с благоговение

подготвям те за погребение.

II

Суетнята празнична не спира.

Но далеч от всичко, съм дошла

и с ведро в ръце измивам с миро

твоите пречисти ходила.

Търся аз сандалите къде са

опипом, не виждам от сълзи.

Пред очите ми виси завеса —

моите разпуснати коси.

Сложих върху скута си нозете

и в сълзи окъпах ги, Христе,

и гердан от бисер ги оплете,

като в кърпа в къдрите са те.

Бъдещето виждам най-подробно,

сякаш си го спрял самият ти.

Да предсказвам вече съм способна,

че Сибила в мен се въплъти.

Тежката завеса в храма душен

ще се съдере след някой ден

и земята с тътен ще се люшне,

може би от жалост и към мен.

Докато конвоят се разтуря,

ще се разредят околовръст.

Ще се мъчи като смерч при буря

в свода да се вдигне твоят кръст.

Просната пред святото разпятие,

ще замра със сгърчено лице.

Колко само ще дариш с обятие —

своите разпънати ръце.

За кого е тая мъка свята,

тая мощ и тия далнини?

Колко са душите, съществата?

И реки, села и планини?

Но такава пустота пред мене

ще разтвори кръстът полетял,

че ще дораста до възкресение

в тоя страшно кратък интервал.

От звезден рой бе озарен завоя

на пътя по заобления склон.

Край планината Елеонска своя

извечен път прорязал бе Кедрон.

Моравата бе тук наполовина —

и почваше самият Млечен път.

Напираха сребристите маслини

по въздуха да тръгнат да вървят.

Достигнаха градина. Зад стената

оставил учениците, смирен

той каза им: „До смърт скърби душата,

постойте тук и бодърствайте с мен.“

Той се отказа — без противоборство! —

като от чужд, ненужен му запас,

от всемогъщество и чудотворство

и вече беше смъртен, като нас.

И край на гибел и на смърт студена

бе нощният безкраен небосвод.

Безлюдна беше цялата вселена

и само тук бе място за живот.

И вгледан в тая пропаст черна, страшна,

без край и без начало — и без брод,

с молба да го отмине тая чаша

вопиеше към бога в кървав пот.

Смекчил с молитва смъртната умора,

излезе той. Налегнати от сън,

в коилото край пътя, до стобора,

лежаха учениците отвън.

Разбуди ги: „Вас господ сподоби ви

да сте край мен, а спите до един!

Ще се предам в ръцете нечестиви.

Отива человеческият син!“

Не беше свършил и като по чудо

с димящи факли, с мечове гмежта

изскочи и пред скитниците — Юда

с предателска целувка на уста.

И Петър меч извади и отсече

ухото на един разбойник той,

но чу: „Недей да вадиш нож, човече,

не се гневи, на мястото си стой!

Нима не може воинство крилато

да ми изпрати моят мил баща?

Без косъм да ми падне от главата,

те биха се разпръснали в нощта.

Но книгата на дните си оскъдни

дочетох аз като послушен син.

Сега написаното ще се сбъдне

и нека да се сбъдне то. Амин.

Ти виждаш, времето е като притча,

лети и би могло да изгори.

Аз в името на нейното величие

ще вляза в гроба сам. И сам в зори

на третия уречен ден ще стана.

И — както трупи по река — на съд

към мене като корабни кервани

от мрака вековете ще текат.“