Борис Пастернак
Доктор Живаго (16)

2

— Коя е тази река?

— Не знам. Не съм се интересувал. Сигурно е Зуша.

— Не е Зуша. Друга е.

— Тогава не знам.

— Нали точно на Зуша стана всичко онова. С Христина.

— Да, но по-надолу по течението. Чух, че църквата ще я зачете към светците.

— Там имаше една постройка, зидана от камъни, „Конюшните“ се наричаше. Наистина бяха совхозните обори на конезавода, това име се превърна в нарицателно, историческо стана. Едновремешен градеж, дебели стени. Немците ги укрепиха и превърнаха „Конюшните“ в непристъпна крепост. Оттам се държеше под прицел цялата местност и така възпираха нашето настъпление. Конюшнята трябвало да се превземе. Христина проявила чудеса на храброст и находчивост, проникнала при немците, вдигнала във въздуха конюшнята, жива била заловена и обесена.

— Защо е Христина Орлецова, защо не е Дудорова?

— Още не бяхме женени. През лятото на четиридесет и първа си дадохме дума да се оженим след войната. После започнах да се придвижвам с армията. Моята част непрекъснато я местеха. Покрай тези размествания й изгубих дирите. Повече не я видях. Научих за доблестната й постъпка и за геройската й смърт, както всички. От вестниците и заповедите по полка. Разправят, че някъде тук щели да й вдигнат паметник. Генерал Живаго, братът на покойния Юрий, обикалял тия места и събирал сведения за нея.

— Прощавай, че те заговорих на тази тема. Сигурно е мъчителна за теб.

— Както и да е. Но много се разприказвахме. Няма да ти преча. Събличай се, пери, къпи се. Аз пък ще се излегна на брега с тревичка в устата, ще я подъвча, ще си помечтая, може и да подремна.

След няколко минути подновиха разговора.

— Кой те е научил така хубаво да переш?

— Неволята учи. Ние извадихме лош късмет. От наказателните лагери попаднахме в най-ужасния. Единици оцеляха. Още с пристигането… Свалиха ни, цялата група, от влака. Снежна пустиня. В далечината гора. Охрана, насочени цеви на оръжията, кучета вълча порода. По същото време докараха и няколко други нови партиди. Строиха ни в грамаден многоъгълник на открито, с гръб към вътрешността, за да не се гледаме. Изкомандуваха ни да коленичим и да не се озъртаме наникъде, че стрелят без предупреждение, и се започна една безкрайна, унизителна и многочасова проверка. И всички сме на колене. После станахме, другите ги отведоха към бараките, а на нас ни казаха: „Ето вашия лагер. Разполагайте се, както знаете.“ Снежна равнина, голо небе, по средата стълб, на него надпис „Гулаг 92 Я Н 90“ — и нищо повече.

— А, не, при нас беше по-леко. В това отношение сме щастливци. Защото и аз нали изкарах втори срок, то е естествено, след като вече бях осъждан. Освен това и параграфът ми беше друг, и условията. След освобождаването пак ме реабилитираха, както първия път, и пак ми позволиха да преподавам в университета. Та на войната ме мобилизираха като редовен майор в армията, а не в дисциплинарна част като тебе.

— Да. Та стълб с надпис „Гулаг 92 Я Н 90“ — и нищо повече. Отначало в най-големия студ с голи ръце трошехме клони за колибки. Е, ако щеш вярвай, ама скоро сами си построихме всичко. Направихме си тъмници, заградихме се с ограда, обзаведохме се с карцери, с вишки — всичко си направихме сами. И започнахме дърводобива. Ходехме да сечем гората. По осем души се впрягахме в шейните и теглехме трупите, до гърдите затъвахме в снега. Дълго време не знаехме, че е започнала войната. Криеха от нас. И изведнъж това предложение. Който желае — на фронта, в дисциплинарна част, и в случай на благоприятно оцеляване от нескончаемите битки — всекиму свобода. А после атаки, атаки, километри бодлива тел с електрически ток, мини, минохвъргачки, месеци и месеци ураганен огън. Не току-тъй в тези роти ни наричаха смъртници. Покосиха ни до един. Как останах жив? Как останах жив? Представи си обаче, целият този кървав ад беше истинско щастие в сравнение с ужасите на концлагера, и то не заради тежките условия, а по съвсем други причини.

— Да, братко, напатил си се.

— Човек не да пере, ами на не знам какво още ще се научи.

— Чудна работа. Не само заради твоята каторжна участ, но и спрямо целия предишен живот от тридесетте години, дори на свобода, дори в благополучието на университетската работа с книгите, парите, удобствата, войната дойде като пречистваща буря, като полъх от чист въздух, като повей на избавлението.

Мисля, че колективизацията беше погрешна, неправилна мярка, но нямаше как да се признае грешката. За да скрият несполуката, наложи се по всички възможни начини за сплашване хората да бъдат отучени да имат мнение и да мислят, да ги принудят да виждат несъществуващото и да твърдят обратното на очевидното. Оттук безподобната жестокост на ежовщината, обнародването на конституция, която не беше предвидена за употреба, въвеждането на избори без изборно начало.

И когато пламна войната, нейните реални ужаси, реалната опасност и рискът от реална смърт дойдоха като спасение в сравнение с безчовечното господство на неистината и носеха облекчение, защото ограничаваха мистериозната сила на мъртвата буква.

Не само хората в твоето положение, в каторгите, но и всички, абсолютно всички, в тила и на фронта, най-сетне си поеха дъх, въздъхнаха с пълни гърди и възторжено, с чувство за истинско щастие се хвърлиха в горнилото на страшната борба, смъртоносна и спасителна.

— Войната е една особена брънка в низа на революционните десетилетия. С нея приключи действието на конкретните причини, залегнали в природата на прелома. Сега започнаха да се проявяват косвените резултати, плодовете на плодовете, последиците от последиците. Придобитата от нещастията устойчивост на характерите, липсата на всякаква разпуснатост, героизмът, готовността за голямото, дръзкото, неповторимото. Това са вълшебни, потресаващи качества, те дават представа за най-доброто у поколението.

Тези наблюдения ме преизпълват с чувство за щастие въпреки мъченическата смърт на Христина, въпреки моите рани, нашите загуби и цялата безмерна кървава цена на войната. Сиянието на саможертвата, което озарява и гибелта на Христина, и живота на всекиго от нас, ми помага да понеса страданието от смъртта й.

Точно когато ти, клетият, си понасял неизброимите си мъчения, аз бях освободен. По това време Орлецова започна да следва история. Научните й интереси я доведоха под моето ръководство. Много по-рано, след първия си концлагер, когато тя още беше дете, аз бях забелязал тази прекрасна девойка. Още беше жив Юрий, нали помниш, бях ви разказвал. И изведнъж тя се случи сред моите студентки.

Тогава току-що беше излязъл на мода обичаят преподавателите да бъдат критикувани от учащите се. Орлецова мигом го възприе. Един господ знае защо с такава ярост ме преследваше. Нейните нападки бяха толкова упорити, войнствени и несправедливи, че останалите студенти от катедрата понякога се бунтуваха и ме защищаваха. Орлецова имаше прекрасно чувство за хумор. Тя ме осмиваше както, си искаше в стенвестника, ужким с някакво измислено име, но така, че всички ме разпознаваха. Ненадейно и съвсем случайно ми стана ясно, че тази уж враждебност е форма за маскировка на една млада любов, силна, тайна и отдавнашна. У мен тя срещна пълна взаимност.

Прекарахме чудесно лято през четиридесет и първа, първата година на войната, малко преди да започне и малко след това. Няколко души студенти и студентки, и тя с тях, бяха в една от вилните зони близо до Москва, там по-късно бе разположена и моята част. Нашето приятелство започна и протичаше по време на тяхното военно обучение, формирането на отрядите на опълчението край Москва, парашутните тренировки на Христина и отблъскването на първите немски бомбардировки от московските покриви. Нали съм ти разправял, тогава си дадохме дума и скоро се разделихме, защото започна придвижването на армията. Повече не я видях.

Когато при нас се очерта благоприятен обрат и немците с хиляди започнаха да се предават, след двукратното ми раняване и двата ми престоя в лазарета, ме прехвърлиха от зенитната артилерия в седми отдел на щаба, където се нуждаеха от хора, владеещи езици, и откъдето настоях да те преместят, след като едвам те издирих. Таня се познавала отблизо с Орлецова. Сближили се на фронта и станали приятелки. Тя много ми разказва за Христина. Тази Таня има един особен начин да се усмихва с цялото си лице, както навремето Юрий, забелязвал ли си? За миг преставаше да личи чипият му нос и острите скули, лицето му ставаше привлекателно, миловидно. Тя е от същия тип, много е разпространен у нас.

— Разбирам за кое говориш. Може би. Не съм обръщал внимание.

— Каква варварска, безобразна измишльотина: Танка Безредна. Във всеки случай това не е име, а е нещо съчинено, изопачено. Как мислиш?

— Тя нали ни обясни. Била безпризорна, не се знаело кои са й родителите. Сигурно някъде из Русия, където езикът още е запазен непокътнат, са я наричали безродна, задето не си знае рода. Уличният език, дето все е чул-недочул и преиначава всичко, без да разбере думата, я е преправил посвоему, та да звучи като долнопробния махленски говор.

3

Това беше в разрушения из основи град Карачев, скоро след нощувката на Гордон и Дудоров в Черн и тамошния им нощен разговор. Настигайки своята армия, двамата приятели откриха някакви тилови части, които следваха главните сили.

Вече повече от месец се задържаше тиха и ведра топла есен. Облъхнат от зноя, плодородният чернозем на Бринщина, благословеният край между Орел и Брянск, шоколадово-кафяв, мургав се простираше под синьото безоблачно небе.

Градът бе прерязан от централна права улица, която следваше трасето на големия път. От едната й страна се трупаха руините на разрушените къщи, превърнати от мините в купища строителни отпадъци, и изкоренените, изкорубени, овъглени дървета от опожарените овощни градини. От другата страна, оттатък пътя, се точеха пустеещи земи, може би незастроявани и по-рано, преди разгромяването на града, и пощадени от пожарите и взривовете, защото тук нямаше нищо за унищожаване.

Откъм застроената преди войната страна останалите без подслон жители ровеха в пепелищата, вадеха някакви неща, носеха ги от всички краища и ги трупаха на едно място. Други набързо си копаеха землянки и ги покриваха отгоре с изрязани чамове.

Отсреща, на незастроеното, се белееха палатки и се бяха сбутали камионите и конските фургони на разните служби от втория ешелон, откъснати от дивизионните си щабове полеви болници, загубени, изплашени и издирващи се части от различни транспортни служби, интендантства и провизионни складове. Сред тях хвърляха багажа си, присламчваха се да похапнат, отспиваха си и потегляха отново на запад кльощави малокръвни момчета от маршевите роти на попълнението със сиви кепета и тежки сиви скатани шинели, с жълто-зелени посърнали от дизентерията лица.

Наполовина изпепеленият и взривен град продължаваше да гори и да избухва някъде в далечината, където бяха заредени мини със закъснител. Тези, които ровеха в бившите градини, прекъсваха работата, спрени от усетения трус под краката си, изправяха уморено гърбове, подпираха се на лопатите и обърнали глави към поредния взрив, си почиваха, дълго загледаните тази посока.

Там първо на стълбове и фонтани, а после на тежки, лениви кълба се понасяха към небесата сиви, черни, тухленочервени и димно-огнени облаци от вдигнатия във въздуха прахоляк, разливаха се и се разпростираха като пискюли, разсейваха се и пак се слягаха на земята. И хората отново започваха работа.

Една от поляните на незастроената площ беше заобиколена от храсти и цялата затулена в сянката на старите дървета, свесени над нея. Тези шубраци я отделяха от останалия свят и я превръщаха в закътано и потънало в прохладен сумрак покрито дворче.

На полянката вещевачката Таня с двама-трима бойни другари и неколцина присъединили се спътници, а също Гордон и Дудоров, от сутринта чакаха камиона, който трябваше да дойде за Таня и за повереното й полково имущество. То беше прибрано в няколко сандъка, струпани един връз друг тук на поляната. Татяна ги пазеше и ги държеше под око, но и другите гледаха да не се отдалечават от багажа, за да заминат при първа възможност.

Отдавна вече седяха така, повече от пет часа. Чакащите нямаха с какво да запълнят времето. Те слушаха неспирното бърборене на словоохотливото и патило-препатило момиче. То тъкмо разказваше за срещата си с генерал-майор Живаго:

— Тъй де. Вчера беше. Водиха ме право при генерала. Генерал-майор Живаго. Той идва тук да се интересува за Христя, запитва за нея. Очните свидетели, дето са я познавали лично. Рекли му за мене. Казали му, че сме били приятелки. Той наредил да ме повикат. Та ме повикаха, заведоха ме. Хич не ми се видя страшен, нищо особено. С дръпнати очи и чернокос. Та казах му, което знаех. Той ме изслуша, вика „благодаря“. Ами ти, рече, отде си, що си? Аз, нали, хък-мък, какво да му кажа? Какво ли да се похваля? Че съм безпризорна. Да не говорим, де. Нали знаете. Изправителни колонии, скитосвания. А той — не, та не, разправяй, вика, без да се стесняваш, защо ще се срамуваш? Аз отпървом туй-онуй, неудобно ми, пък после се отпуснах, той ми кима и аз започнах по-смело. А имам аз какво да разкажа. Да ме бяхте чули, нямаше да повярвате, щяхте да речете: измисля си ги тая. Та и той така. Щом свърших, стана, запристъпя из стаята насам-натам. А, вика, моля ти се, какви дивотии. Виж сега какво ще ти кажа. В момента, рече, нямам време. Но ще те намеря, не бой се, ще те намеря и пак ще те повикам. Просто не съм знаел какво ще чуя. Не, вика, няма тъй да я оставя тая работа. Ще трябва да се изяснят още някои неща. Че може, вика, и чичо да ти се пиша, ще те произведа генералска племенничка. И ще те дам да се изучиш във вуз, в който ти искаш, вика. Ей богу, истината ви казвам. Такива ми ти смехории.

В това време на поляната се появи дълга празна каруца с високи ритли, от тези, с които в Полша и в Западна Русия карат снопите. В каруцата бяха впрегнати чифт коне и ги караше във впряг с процеп войник, по старата терминология фурлейт, колар от конния обоз. Той спря на поляната, скочи от каруцата и захвана да разпряга конете. Всички освен Татяна и няколко души от войниците го заобиколиха и взеха да го молят да не разпряга, а да ги откара, ще му кажат къде и ще си платят, то се знае. Войникът не се съгласяваше, защото нямал право да се разпорежда с конете и каруцата и трябвало да се подчинява на заповяданите наряди. Той отведе нанякъде разпрегнатите коне и повече не се появи. Всички, насядали досега на земята, се вдигнаха и се настаниха на празната каруца, която остана на поляната. Разказът на Татяна, прекъснат заради появата на каруцата и пазарлъците с войника, се поднови.

— Какво си разправила на генерала? — попита Гордон. — Не може ли и ние да чуем?

— Може, защо да не може.

И тя им разказа страшната си история.

4

— Ама наистина имам какво да разправя. Казвали са ми, че не съм от какъв да е род. Дали чужди са ми споменавали, или съм го запазила в сърцето си, но съм чувала, че майка ми, Раиса Комарова, била жена на другаря Комаров, руския министър в Беломонголия, който някъде забягнал. Този Комаров май не ми бил баща, така изглежда. Инак аз съм си просто момиче, без татка и майка съм расла, сам-сама сираче. Може и да ви е смешно, което ви думам, ама говоря, колкото знам, трябва и вие да ми влезнете в положението.

Да. Та туй, за което сега ви разправям, било оттатък Крушици, на другия край на Сибир, зад казашките земи, по към китайската граница. Когато сме почнали, тоест нашите, червените, да се приближаваме до техния главен град на белите, същият Комаров, министърът, качил майка ми с цялото семейство в някакъв специален влак и й наредил да заминава, щото майка ми много била наплашена и без него не смеела никъде да мръдне.

А за мене и хабер си нямал този Комаров. Представа си нямал, че съществувам на тоя свят. Майка ми ме родила, когато дълго време не била с него, и си умирала от страх да не му издаде някой. Щото той ужасно мразел да има деца и кряскал, и тропал с крака, че цапат в къщата и пречат. Тъй крещял: че не може да ги трае.

Та когато взели да наближават червените, майка ми пратила за Марфа, жената на кантонера на гара Нагорная, на няколко спирки от техния град. Сега ще ви обясня. Първо е гара Низовая, после е Нагорная и после е Самсоновският преход. Сега си мисля откъде ли майка ми е познавала тази жена. Сигур Марфа е продавала зеленчуци в града, разнасяла е мляко. Та тъй.

И да ви кажа. Комай тук нещо ми се губи. Мисля си, че майка нещо са я измамили, не са й казали, както си е. Кой знае какво са й наговорили, че само за ден-два, докато премине суматохата. А не че да ме даде на чужд човек. Завинаги да ме остави. Не е могла моята майчица ей тъй да си даде собственото чедо.

Как ли е било, както е с децата. Върви при леличката, леличката ще ти даде курабийки, тя е добра леличка, не се плаши. А после как съм плакала, как се късаше от мъка детското ми сърчице, туй по-добре хич да не си го спомням. Идеше ми да се обеся, за малко да се побъркам тогава. Нали бях още мъничка. Сигур са й дали пари на леля Марфуша да ме гледа, доста пари.

На кантона имаха хубав имот, крава, кон, курник, зад градинката в крайпътната ивица колко щеш земя и безплатна къща, то се знае, кантонче досами линията. От нас отдолу влаковете едвам пъплеха, докато вземат баира до кантона, а откъм вас, от Русията, хвърчат, та трябваше да намаляват. Есента, когато оредееше гората, долу се виждаше Низовая като на длан.

На чичо Василий, кантонера, аз по селски му виках тейко. Той беше весел и добър човек, но само много лековерен и като се напиеше, такива ги дрънкаше за себе си, дето се вика, разтропа на целия град. На всеки срещнат ще си излее душата.

Ама на жена му никога не ми се обърна езикът да й река майко. Дали защото не можех да забравя моята си майчица, или кой знае защо, ама тази леля Марфуша толкоз ме плашеше. Да. Та значи й виках лельо Марфуша.

Е, върви си времето. Минаха години. Не помня колко. Вече взех и аз да излизам с флагчето за влаковете. Знаех и кон да ти впрегна, и крава да ти издоя, тъй де. Леля Марфуша ме научи да преда. Пък за къщата да не говорим. Да ошетам, да почистя или пък нещо да сготвя, тесто да омеся — и туй го знаех, вече за всякаква къщна работа ме биваше. А, забравих да ви кажа, че гледах Петенка. Тоз Петенка нашият беше недъгав, с изсъхнали краченца, на три годинки и не можеше да ходи, само лежеше и аз го чувах, детето. Й ей на колко години са минали оттогаз, ама още настръхвам само като се сетя как ме гледаше накриво леля Марфуша, че съм здрава-права, а не съм саката, по-добре, значи, моите крака да бяха сакати, а не на Петенка, все едно аз им го бях повредила и урочасала, можете да си представите, каква злоба и простотия има на тоя свят.

Сега слушайте, щото дотук, дето се вика, нищо, ами отсега натам каквото е, ще ахнете.

Тогава беше непът, тогава хиляди рубли не струваха копейка. Василий Афанасиевич продаде долу кравата, натъпка два чувала пари — керенки се викаха, а не, пардон, лимони им викаха, лимони, — напи се и взе да разправя из цялата Нагорная колко е богат.

Спомням си, есенен ден беше, вятърът блъска покривите и човек събаря, локомотивите едвам вземаха баира, че много духаше насреща им. Гледам, отгоре се задава някаква старица скитница, вятърът й вее полите и забрадката.

Върви тая скитница и реве, държи се за корема, моли ни да я пуснем у нас. Сложихме я на одъра, а тя вика: ох, не мога, ще се мре. И ни приплака: откарайте ме, за бога, в болницата, ще си платя, колкото кажете. Тейко ми впрегна Юнак, качи старицата на талигата и я подкара към земската болница, от железницата на петнадесетина версти навътре.

Мина се, що се мина, таман си лягаме с леля Марфуша да спим, чуваме. Юнак цвили отвън и в двора влиза нашата каруца. Брей, че кога свариха? Е, леля Марфуша бържем раздуха огъня и не чака тейко да й тропне, тича да отвори.

Дръпна резето, на прага, гледа; не е тейко, ами някакъв непознат човек, черен и страшен, и вика: „Казвай къде са парите от кравата! Аз, вика, го заклах мъжа ти в гората, ама тебе ще пожаля, че си жена, само дай парите. Ако не ги дадеш, никой не ти е крив, нали ти е ясно. И без увъртания. Нямам време да си играя с теб на шикалки!“

О, мили боже, драги другари, да бяхте тогава на нашето място, само да ни бяхте видели! Треперим, ни живи, ни умрели, от страх си глътнахме езиците, какъв ужас! Първо, дето заклал Василий Афанасиевич, сам си каза, че го цапардосал с брадвата. А второто, че сме сами в кантона с него, разбойника, и този човек е бандит, ясно е, че е бандит.

Сигур леля Марфуша още тогава ще е полудяла от мъка, сърцето й се е пръснало за мъжа й, ама нали трябва да се държи, все едно нищо.

Тя отначало му падна в краката. „Молим ти се, вика, пожали ни, ни съм ги виждала, ни съм ги сънувала тия твои пари, не знам какво говориш, за първи път чувам.“ Да, ама той, проклетникът, да не е толкоз прост, че с клетви да се отървем от него. И не щеш ли, дойде й наум как да го надхитрим. „Добре де, вика, щом си рекъл. Долу в зимника, вика, е парата. Ей тука ще ти отворя, пък ти слез, вика, доле.“ Ама и той, сатаната, вижда всичките й хитрости. „Не, вика, стопанке, ти по ще можеш. Хайде, върви. Ако щеш, в зимника, ако щеш, на покрива, ама давай тук парите, и това е. Само че, вика, няма да ме разиграваш, че да не ти излезе през носа тая работа.“ А тя му рече: „Божке, че как можеш да се съмняваш. То аз да бях слязла, ама не ме държат краката. Ето, вика, тук ще ти светна, от горното стъпало. Ти не бой се, за твое спокойствие ще пратя с тебе и щерката“ — сиреч за мене става дума.

Леле, майчице, другарчета драги, можете да си представите какво ми стана нея минута, щом я чух! Край, си рекох. И ми притъмня пред очите, усещам, че ще падна, треперят ми краката.

А оня злодей пак ей тъй ни поглежда, изкриви едно око към нас двете, примижа и ни изсъска, демек: не мож ме измами ти мене. Вижда я, щом не ме жали, значи не съм й щерка, не съм й кръв, та грабна Петенка с едната ръка, с другата дръпна халката, отвори зимника — светни ми, вика, и заслиза с Петенка надолу по стъпалата.

Та си мисля, че леля Марфуша още тогава се беше побъркала и нищо не разбираше, вече си беше не у ред. Щото слязъл-неслязъл оня долу, тя бързо пусна капака и му тури катанеца, а отгоре избута една ракла и тъй ми прави с глава, да й помогна, че много е тежка. Избута я, затисна с нея капака, настани се отгоре, кльофна се на раклата и се хили. Ама тъкмо седна, отвътре разбойникът й подвиква и почуква по пода: троп-троп, пусни ме, значи, с добро, че инак ей тук ще го утепам твоя Петенка. То думите не се чуват изпод дебелите дъски, ама какви ти думи — оня реве отдоле като звяр в гората, да си умреш от страх. Ей, вика, сега ще му видя сметката на твоя Петенка. А тя вече нищо не разбира. Друснала се на раклата и се хили, смига ми. Ти там си плямпай колкото си щеш, дрън-дрън, ярина, ама аз съм на сандъка отгоре и ключовете са у мен. Какво ли не правих. Крещях й в ухото, изблъсквах я от раклата, исках да я поместя. Нали трябваше да отворя зимника, да спася Петенка. Но къде ти! Мога ли да й надвия!

Оня тропа, тропа, времето си върви, а тя от раклата върти очи и не слуша.

Мина се, що се мина — леле, майко, леле, майко, какво ли не съм препатила в тоя мой живот, ама онзи ужас няма да го забравя, до сетния си ден ще му чувам жалното гласче — как завика, заплака изотдолу Петенка ангелската душица, като го усмърти оня звяр, проклетникът.

Ами сега, си викам, какво да правя с тая малоумна старица и с оня убиец? А времето си върви. И тъкмо си го помислих, отвън, чувам, изцвили Юнак, че той така си беше останал неразпрегнат през цялото туй време. Да. Цвили ми кончето, все едно ми вика: „Хайде, Танюшка, час по-скоро да бягаме, да търсим хора.“ Пък гледам, вече почти се развиделява. Добре, си рекох, благодаря ти, конче, че ме подсети — вярно, викам, дай да побързаме. И таман си го рекох, и ми се счува като че ли някой ми рече от гората: „Чакай, Танюшка, не бързай, сега ще видим как да стане тая работа.“ И пак не съм сама в гората. Все едно, че ми се счу петльов глас, а то един познат локомотив свирна отдолу, тоя локомотив го познавах по свирката, той винаги стоеше под пара, бутач му викаха, да избутва товарните по нанагорнището, а пък сега караше един смесен влак, всяка нощ по туй време минаваше — та го чувам, вика ме отдолу познатият локомотив. Като го чух, подскочи ми сърцето. Хайде бе, си рекох, дали не съм и аз като леля Марфуша малко мръднала, щом всяка жива твар и всяка машина безсловесна ми говорят на чист руски език?

Ама къде време да мисля, влакът вече е близо, няма за кога да се чудя. Грабнах фенера, понеже още не беше съвсем светло, и се втурнах като луда право на релсите, току в средата, застанала съм там и размахвам фенера напред-назад.

Какво да ви разправям. Спрях влака, той добре, че от вятъра съвсем бавно вървеше, абе направо си пълзеше. Спрях го, един познат машинист се подава от прозорчето, пита ме нещо, от вятъра хич не го чувам какво ме пита. Аз му крещя, че има нападение в железопътния кантон, убийство и грабеж, убиецът е в къщата, помогнете ми, чичо другарю, спешна помощ ми трябва. А пък докато му говоря всичко туй, от конските вагони наскачаха червеноармейци един подир друг на насипа, че беше и военен влак, да, та червеноармейците наскачаха и викат: „Какво има?“, чудят се какви са тия работи: влакът спрял по нощите в гората насред баира.

Като научиха какво е станало, извадиха бандита от зимника, той пищи с по-тънък глас от Петенка; милост, вика, мили хора, не ме погубвайте, аз няма вече. Измъкнаха го на траверсите, вързаха му ръцете и краката за релсите и жив го прегазиха с влака — тъй го ликвидираха.

Дори не се върнах вкъщи за дрехи, тъй ме беше страх. Примолих им се: вземете ме на влака. Те ме взеха и ме откараха с влака. После, на шега, наистина, ама толкоз наши и чужди земи обиколих с безпризорните, къде не съм била! И толкоз шир видях, толкоз свобода подир детските си мъки! Ама и много зло и грях. Туй обаче е от по-после и друг път ще ви го разправям. А тогава един служител от железниците слезна от влака и отиде в кантона да опише ведомственото имущество и да види за леля Марфуша, да се погрижи за нея. Чувах, че после се споминала откачена в лудницата. Други пък разправяха, че била се излекувала и се изписала.

 

 

След всичко чуто Гордон и Дудоров дълго се разхождаха безмълвно по полянката. После дойде камионът, тежко и тромаво свърна от пътя. Натовариха сандъците. Гордон попита:

— Ти нали разбра коя е тази Таня?

— О, разбира се.

— Евграф ще направи всичко за нея. — После помълча и допълни: — Колко пъти е ставало така в историята. Нещо, което е било замислено като идеално и възвишено, е загрубявало и се е материализирало. Така Гърция става Рим, а руската просвета става руска революция. Вземи на Блок: „Деца на страшните години“ — и веднага ще видиш разликата в епохите. Когато го пише Блок, това се е разбирало фигуративно, в преносен смисъл. Тогава нито децата са деца, а са синове, рожби — интелигенцията; нито страховете са страшни, те са тайнствени, апокалиптични — а то е съвсем друго. Сега обаче всичко преносно е станало буквално и децата са деца, и страховете са страшни, ето това е разликата.

5

Минаха пет или десет години и в една тиха лятна привечер Гордон и Дудоров пак бяха седнали заедно някъде по високите етажи пред отворения прозорец над необятната вечерна Москва. Те прелистваха съставената от Евграф книжка с творби на Юрий, която бяха чели много пъти и почти знаеха наизуст. Двамата си приказваха и размишляваха. Когато стигнаха към средата, се стъмни и започнаха трудно да разчитат текста, наложи се да запалят лампата.

И Москва долу и в далечината, родният град на автора и на половината от всичко, което бе преживял — Москва им се струваше сега не място на тези премеждия, а главна героиня в дългото повествование, до чийто край почти бяха стигнали с книжката пред себе си.

И въпреки че просветлението и освобождението, очаквани след войната, не дойдоха заедно с победата, както те си бяха представяли, но все пак предвестието за свобода се носеше във въздуха през следвоенните години и представляваше единственото им историческо съдържание.

Състарените приятели до прозореца имаха усещането, че тази свобода на душата е дошла, че именно тази вечер бъдещето съвсем осезаемо присъствува долу на улиците, че те самите вече са встъпили в това бъдеще и отсега нататък са в него. Обземаше ги щастливо разнежено спокойствие за този свещен град и за цялата земя, за доживелите до тази вечер участници в историята и техните деца — обземаше ги и ги завладяваше с тихата музика на щастието, която се лееше наоколо. И тази книга в ръцете им сякаш бе знаела всичко това и вдъхваше кураж и сила на техните чувства.