Борис Пастернак
Доктор Живаго (11)

2

Беше период, когато партизаните почти непрекъснато се оттегляха на изток. Понякога тази маневра ставаше част от общото настъпление при изтласкването на Колчак от Западен Сибир. Понякога, когато белите изненадваха партизаните в тил и се опитваха да ги обкръжат, движението в същата посока вече се превръщаше в отстъпление. Докторът дълго време не можа да свикне с тези сложности.

Градчетата и селата по големия път, по който или най-често успоредно на който се извършваше това изтегляне, биваха различни в зависимост от промените на военното време — бели и червени. По външния вид почти не можеше да се определи каква им е властта.

И докато селското опълчение се точеше през тези градове и села, именно тази преминаваща армия засенчваше всичко друго в тях. Къщите от двете страни на пътя сякаш се свиваха и потъваха в земята, а конниците и конете, които газеха в калта, оръдията и пълчищата едри стрелци със скатани шинели като че ли се издигаха по-високи от покривите.

Веднъж в едно такова градче докторът бе натоварен да приеме заграбената плячка — склад с английски медикаменти, зарязан при отстъплението на офицерите капелевци^[1].

Беше мрачен дъждовен ден в два цвята. Всичко осветено изглеждаше бяло, всичко неосветено — черно. И в човешката душа цареше същият опростен мрак, без омекотяващите отсенки и полутонове.

Пътят, разбит от честите военни преходи, представляваше поток от черна кал, който на места не можеше да се премине. Улицата се пресичаше само на няколко места, твърде отдалечени едно от друго, и дотам се налагаше да се правят големи обиколки и от двете страни. В такава обстановка докторът срещна в Пажинск някогашната си спътничка от влака Пелагея Тягунова.

Тя първа го позна. Той отначало не си спомни къде е виждал тази жена, която му хвърляше през пътя, като от бряг на бряг, колебливи погледи, ту пълни с решителност да го поздрави, ако той я познае, ту изразяващи готовност за отстъпление.

След минута всичко си спомни. Заедно с образите от препълнения товарен влак, тълпите, събрани за трудовата повинност, конвоя и пътничката с преметнатите на гърдите плитки той видя близките си в центъра на картината. Ярко изплуваха подробностите от семейното пътуване преди две години. Скъпите лица, по които изпитваше смъртна мъка, изникнаха като живи пред очите му.

С кимване й показа да мине малко по-нагоре по улицата, до мястото, където можеше да се пресече по стърчащите от калта камъни, той самият също отиде дотам, пресече и поздрави Тягунова.

Тя му разказа много неща. Припомни му за несправедливо взетото в трудовашката група красиво и невинно момче Вася, което пътуваше заедно с тях в конския вагон, и му описа живота им в село Веретенники при майката на Вася. Там й било много добре, но селото се заяждало с нея, че е чужда, пришълка. Натяквали й за някаква уж връзка с момчето. Наложило й се да си замине, докато жива не са я изяли. Отишла да живее в град Крестовоздвиженск при сестра си Олга Галузина. Помамили я насам слуховете за Притулиев, когото уж били виждали в Пажинск. Сведенията се оказали неверни, но тя останала тук, намерила си работа.

Междувременно се случили нещастия на хората, близки на сърцето й. От Веретенники дошла вест, че селото било подложено на военна екзекуция поради неизпълнение на закона за изземването на излишъците от стопанствата. Изглежда, че къщата на Брикини е изгоряла и някой от семейството на Вася е загинал. На Галузини в Крестовоздвиженск им иззели дома и имуществото. Зет й бил в затвора или бил разстрелян. Племенникът безследно изчезнал. Отначало след разгрома Олга страдала и гладувала, а сега прислужвала за едната храна при селските роднини в Звонарское.

По някаква случайност Тягунова работеше миячка в пажинската аптека, чието имущество щеше да реквизира докторът. За всички, които преживяваха покрай аптеката, включително и за Тягунова, тази реквизиция беше истинска съсипия. Но докторът нямаше власт да я отмени. Тягунова присъствува при предаването на медикаментите.

Каруцата на Юрий Андреевич чакаше в задния двор, до вратата на склада. От помещението се изнасяха денкове, стъкленици и кутии.

Заедно с хората тъжно наблюдаваше товаренето кльощавата и келява кобила на аптекаря. Дъждовният ден клонеше към свечеряване. Небето малко се проясни. За миг се появи слънцето в пръстен от облаци. То залязваше. Лъчите му като тъмен бронз плиснаха в двора и зловещо позлатиха локвите с тор. Вятърът не ги браздеше. Торовата каша не мърдаше от тежестта си. Но водата по шосето се набраздяваше от вятъра и пламтеше в цинобър.

А войската се точеше и се точеше отстрани край пътя и заобикаляше най-дълбоките трапове и ями. В реквизираната партида лекарства се намери цяла стъкленица с кокаин, който напоследък смъркаше партизанският началник.

3

Докторът имаше работа до гуша. През зимата тиф, през лятото дизентерия и освен това усилен приток от ранени в бойните дни на възобновяващите се военни действия.

Въпреки неуспехите и преобладаващите отстъпления партизанските колони непрестанно се попълваха с нови въстаници в местата, откъдето минаваха селските пълчища, и с бегълци от противниковия лагер. През тази година и половина, прекарана от доктора при партизаните, войската им се удесетори. Когато на заседание на нелегалния щаб в Крестовоздвиженск Ливерий Микулицин бе съобщил числеността на силите си, той ги преувеличи поне десет пъти. Сега бяха достигнали посочената цифра.

Юрий Андреевич имаше помощници, няколко души от скорошни санитари с необходимия опит. Негова дясна ръка станаха един унгарски комунист и военен лекар от пленниците Лайош Керени, наричан в лагера другарят Лаещ, и фелдшерът хърватин Ангелар, също австрийски военнопленник. С първия говореше на немски, с другия, който беше родом от славянската част на Балканския полуостров, криво-ляво се разбираха на руски.

4

Според международната конвенция за Червения кръст военните лекари и служещите в санитарните части нямат право да участвуват въоръжени в бойните действия на воюващите. Но веднъж докторът против волята си трябваше да наруши това правило. Завързалата се схватка го завари на бойното поле и го накара да раздели съдбата на сражаващите се, като стреля.

Партизанската верига, в която докторът залегна заедно със свързочника на отряда, беше заела края на гората. Зад гърба на партизаните се простираше тайгата, а пред тях — Откритото поле, незащитено пространство, по което настъпваха белите.

Те прииждаха и вече бяха наблизо. Докторът ги виждаше добре, всяко лице. Бяха момчета и младежи от невоенните прослойки на столичното общество и по-възрастни хора, мобилизирани от запаса. Но атмосферата се създаваше от младите, от студентите първокурсници и гимназистите, наскоро записани доброволци.

Докторът не познаваше никого, но половината лица му се струваха близки, виждани, знайни. Едни му напомняха бивши съученици. Дали не бяха по-малките им братя? Други като че ли беше срещал в театралните или уличните тълпи в онези години. Техните изразителни, привлекателни физиономии му изглеждаха сродни, свои.

Изпълнението на дълга, както те го разбираха, им вдъхваше възторжен героизъм, ненужен и предизвикателен. Те крачеха в разтегнати редици, изправени в цял ръст, превъзхождайки по стойка кадровите офицери и перчейки се с храбростта си, пренебрегваха прибежките и залягането в полето, макар че имаше възвишения, бабуни и издатини, зад които можеха да се скрият. Партизанските куршуми ги покосяваха почти поголовно.

Насред широкото голо поле, по което напредваха белите, имаше едно мъртво, черно дърво. Било е овъглено от мълния или от накладен огън, а може да се е разцепило и обгоряло при някое от предишните сражения. Всеки от настъпващите доброволци хвърляше поглед към него с изкушението да се скрие зад дънера му за по-безопасен и точен прицел, но преборваше съблазънта и продължаваше напред.

Партизаните, имаха ограничено количество патрони. Трябваше да ги пестят. Имаха заповед, подкрепена с взаимното им съгласие, да стрелят от малки разстояния и с пушки, равни на броя на видимите мишени.

Докторът лежеше в тревата без оръжие и наблюдаваше хода на сражението. С цялата си душа съчувствуваше на геройски загиващите момчета. Той от сърце им желаеше сполука. Бяха все деца от семейства, които вероятно му бяха близки по дух, по възгледи, по нравствена позиция, по светоглед.

Хрумна му мисълта да се втурне при тях на поляната и да им се предаде, като по този начин намери избавлението си. Но това беше рискована и много опасна крачка.

Докато дотича до средата на поляната, вдигнал ръце, можеха да го застрелят и от двете страни, и в гръб, и в лице, своите — заради извършеното предателство, чуждите — поради неразбиране на намеренията му. Той вече неведнъж беше изпадал в подобни ситуации, беше обмислял всички възможности и отдавна беше отхвърлил тези планове за спасение като неизпълними. И примирен с двойствените си чувства, докторът продължаваше да лежи ничком, с лице към поляната, и невъоръжен следеше от тревата хода на боя.

Но съзерцанието и бездействието сред врящата наоколо борба не на живот, а на смърт, беше немислимо и свръх човешките сили. И не от вярност към лагера, към който го беше приковала съдбата, не и заради собствената си самозащита, а защото трябваше да следва реда на събитията, да се подчинява на законите на онова, което се разиграваше пред очите му и около него. Противно на правилата беше да остане безучастен към всичко това. Трябваше да прави същото, което правеха останалите. Кипеше битка. В него и в другарите му стреляха. Трябваше да отговори на огъня.

И когато свързочникът до него се сгърчи, после се изпъна и се вцепени неподвижно, Юрий Андреевич припълзя, свали му паласката, взе му пушката и като се върна на мястото си, започна да я празни изстрел след изстрел.

Но жалостта не му даваше да се цели в младите, на които симпатизираше и съчувствуваше. А да стреля лудешки във въздуха беше твърде глупаво и безсмислено, това противоречеше на намеренията му. И като избираше моментите, когато нямаше никого от нападателите между него и целта, той взе да стреля в обгорялото дърво като в мишена. Дори си измисли свой собствен начин.

Мереше се и по време на все по-точното прицелване започваше неусетно и съвсем леко да усилва натиска върху спусъка, като че ли без намерението някога да стреля, докато дръпването на курока и изстрелът не идваха някак от само себе си, сякаш ненадейно — и така докторът захвана с привична точност да сипе край безжизненото дърво улучените сухи долни клонки.

Но — о, ужас! Колкото и да внимаваше да не уцели някого, един, после втори от атакуващите току се мярваха в решителния миг между него и дървото и пресичаха линията на прицела в момента на гърмежа. Той леко закачи и рани двамина, а на третия нещастник, който падна близо до дървото, това му коства живота.

Най-накрая бялото командуване, като се убеди в безсмислеността на начинанието, даде заповед за отстъпление.

Партизаните бяха малко. Главните им сили частично бяха в движение, частично бяха отклонени за друга битка с много по-значителни сили на противника. Отрядът не предприе преследване на отстъпващите, за да не издаде своята малобройност.

Фелдшерът Ангелар доведе в горичката двама санитари с носилки. Докторът им нареди да се заемат с ранените, а той отиде при неподвижния свързочник. Тайно се надяваше, че онзи още диша и ще може да бъде спасен. Но свързочникът беше мъртъв. За по-сигурно Юрий Андреевич разкопча рубашката на гърдите му и се вслуша в сърцето му. То не биеше.

На врата на убития висеше шнурче с муска. Юрий Андреевич я свали. В нея намери зашито в плат полуизтляло и изтрито по ръбовете листче. Докторът разгъна почти разпадналите се парченца.

Листчето съдържаше извадки от деветдесети псалм с онези изменения и отклонения, които внася народът в молитвите, като постепенно се отдалечава от оригинала с всеки нов препис. Църковнославянският текст беше преписан на руски.

В псалма е казано: „Който живее под покрива на Всевишния…“ В текста това бе станало заглавие на заклинанието: „Всевишен покрив.“ Стихът на псалма: „Няма да се уплашиш… от стрелата, която лети денем“ се бе превърнал в окуражаващо: „Не се бой от стрелата на летящата война.“ „Защото позна името ми“ — казва псалмът. А листчето: „Блазни името ми.“ „С него съм в скърби; ще го избавя…“ бе станало: „С него скоро ще забравя.“

Смяташе се, че текстът на този псалм е чудодеен и предпазва от куршуми. Войниците си го носеха за талисман още през империалистическата война. Минаха десетки години и много по-късно и арестантите започнаха да си го зашиват в дрехите и си го повтаряха затворниците, когато ги извикваха при следователите за нощните разпити.

От свързочника Юрий Андреевич отиде на поляната при убития от него млад белогвардеец. Красивото лице на момчето носеше белега на невинността и всеопрощаващото страдание, „Защо го убих?“ — помисли си докторът.

Разкопча шинела му и широко го отметна. На хастара любеща, навярно майчина ръка беше избродирала калиграфски: Серьожа Ранцевич — името и презимето на убития.

През отвора на рубашката висеше верижка с кръстче, медальон и някакъв плосък златен амулет или муска с повредено, сякаш чукнато с пирон капаче, което се беше открехнало. Отвътре бе изпаднало сгънато листче. Докторът го разгъна и не повярва на очите си. Беше същият деветдесети псалм, но в оригиналния си славянски вид и напечатан.

В това време Серьожа изстена и се изпъна. Той беше жив. Както се разбра по-късно, беше зашеметен от лека вътрешна контузия. Куршумът почти в края на траекторията си беше улучил майчиния му талисман и това го беше спасило. Но какво можеха да направят с изпадналия в безсъзнание белогвардеец?

Озверяването на воюващите по това време вече бе преминало всякакви граници. Пленниците не се доставяха живи до местоназначението, ранените неприятели се убиваха в полето.

При променливия състав на горското опълчение, в което ту се вливаха нови желаещи, ту напускаха или се прехвърляха при неприятеля някои от старите бойци, Ранцевич, ако строго се опазеше тайната, можеше да бъде представен за нов, наскоро постъпил съюзник.

Юрий Андреевич свали горните дрехи на убития свързочник и с помощта на Ангелар, когото посвети в намеренията си, преоблече момчето още преди да е дошло в съзнание.

Двамата с фелдшера го излекуваха. Когато Ранцевич се възстанови, го пуснаха, макар да не криеше от спасителите си, че ще се върне в Колчаковите редици и ще продължи борбата срещу червените.

5

През есента партизанският лагер се разположи в Лисий нос, малка горица на висок хълм, под който се носеше пенлив бързей, обикаляше го от три страни и подмиваше бреговете му.

Преди партизаните тук бяха зимували капелевците. Те бяха направили укрепления в гората собственоръчно и с помощта на околните жители, а през пролетта бяха напуснали лагера. Сега в невзривените им блиндажи, окопи и съобщителни траншеи се бяха настанили партизаните.

Ливерий Аверкиевич беше прибрал доктора в своята землянка. Втора нощ го занимаваше с приказки и не го оставяше да спи.

— Бих искал да знам какво ли прави сега достопочтеният ми родител, уважаемият ми фатер — моят папахен.

„Господи, не мога да понасям този шутовски тон — въздишаше наум докторът. — Цял бащичко!“

— Доколкото можах да установя от досегашните ни събеседвания, доста добре сте опознали Аверкий Степанович. И ми се струва, нямате твърде лошо мнение за него. А, милостиви господине?

— Ливерий Аверкиевич, утре имаме предизборна сбирка при градището. Освен това наближава съдът на санитарите спиртоварци. С Лайош още не сме готови с материалите. За тази цел ще се съберем утре. А не съм спал две нощи. Имайте милост. Нека отложим разговора.

— Не, все пак да се върнем на Аверкий Степанович. Какво ще кажете за стария?

— Баща ви още не е никак стар. Защо се изразявате така за него. А сега ще ви отговоря. Често съм ви казвал, че не се ориентирам много в разните градации на социалистическия екстракт и не виждам голяма разлика между болшевиките и другите социалисти. Баща ви е от хората, на които Русия дължи вълненията и безредиците в последно време. Той е революционер по тип и характер. Като вас е представител на руското бунтовно начало.

— Това похвала ли е или порицание?

— Още веднъж ви моля да отложим спора за по-удобно време. Освен това обръщам ви внимание, че пак без мярка злоупотребявате с кокаина. Вие го разхищавате на своя глава от поверените ми запаси. Кокаинът ни е нужен за съвсем други цели, да не говорим, че е отрова и че аз отговарям за вашето здраве.

— Пак не бяхте на вчерашните занимания. У вас е атрофирана обществената жилка като у неграмотните женоря и най-назадничавите еснафи. А пък сте доктор, начетен човек, и май нещо пишете. Обяснете ми как могат да се съчетаят тези неща?

— Не знам как. Сигурно никак не се съчетават, какво да се прави. Жалко за мен.

— Това смирение е по-опасно от гордостта. Вместо да се подсмивате така язвително, по-добре да бяхте се запознали с програмата на нашите курсове и да признаете високомерието си за неуместно.

— Моля ви се, Ливерий Аверкиевич! Какво високомерие! Прекланям се пред вашата възпитателна работа. Прегледът на въпросите се повтаря в дневния ред. Чел съм го. Вашите схващания за духовното развитие на войниците са ми известни. Възхищавам се от тях. Всичко, което сте казали за отношението на воина от народната армия към неговите другари, към слабите, беззащитните, към жената, към идеята за чистотата и честта — това е почти същото, на което се основава и духоборческата община, това е своего рода толстоевство, това е мечтата за достойно съществувание, моето юношество премина в подобни настроения. Аз ли ще им се присмивам?!

Но първо, идеите за общо усъвършенствуване така, както започнаха да се възприемат след Октомври, не ме ентусиазират. Второ, всичко това е още далеч от реализация, а само за общите приказки вече е платено с такива морета от кръв, че се съмнявам дали целта оправдава средствата. Трето, и то е най-важното, когато чувам за преустройство на живота, губя самообладание и изпадам в отчаяние.

Преустройване на живота! Така могат да разсъждават само хора, които вероятно са патили и препатили, но никога не са познавали живота, не са усещали неговия дух, душата му. За тях битието е някакъв безформен груб материал, който не е облагороден от допир с тях и който се нуждае от тяхната обработка. А животът никога не е материал и вещество. Той самият, ако искате да знаете, непрекъснато се самопреустройва и пресътворява, той самият е много над нашите скудоумни теории.

— И все пак посещаването на събранията и общуването с тези чудесни, прекрасни наши хора, смея да предположа, би повишило настроението ви. Нямаше да се отдадете на меланхолията. Досещам се откъде идва тя. Тежи ви, че ни бият и че не виждате никакъв проблясък пред нас. Но никога, друже мой, не бива да изпадаме в паника. Знам и много по-страшни неща, които лично ме засягат — те още не подлежат на разгласяване, — но пак не губя самообладание. Нашите несполуки са временни. Гибелта на Колчак е неминуема. Помнете ми думата. Ще видите. Ние ще победим. Успокойте се.

„Не, това е безподобно! — помисли си докторът. — Какви детинщини! Каква заблуда! Безкрайно му повтарям за несходството на нашите възгледи, той ме плени и силом ме държи тук, и на всичкото отгоре си въобразява, че неговите несполуки трябва да ме притесняват, а сметките, които си прави, и надеждите му ще ме изпълнят с кураж. Каква себичност! Интересите на революцията и съществуването на слънчевата система за него е едно и също.

Докторът потръпна. Не отговори нищо, само вдигна рамене, без ни най-малко да крие, че наивността на Ливерий препълва чашата на търпението му и вече едвам се сдържа. И Ливерий го разбра.

— Юпитере, ти се сърдиш, значи не си прав — каза той.

— Разберете, моля ви, най-сетне, че всички тези приказки не са за мен. «Юпитер», «самообладание», «ако кажеш „а“, трябва да кажеш и „бе“», «Мор си свърши работата, Мор може да си върви» — всички тези пошлости, всички тези изрази не са за мен. За мен, ако кажа «а», не означава да кажа «бе», дори да се скъсате и да се пръснете! Допускам, че наистина сте светилата, и освободителите на Русия, че без вас тя е загубена, тя ще да затъне в нищета и невежество — и въпреки това не ме интересувате, плюя на вас, не мога да ви търпя и вървете всички по дяволите!“

Вашите духовни идоли прекаляват с поговорките, но са забравили най-важната, че насила хубост не става, та им е станало навик да освобождават и ощастливяват най-вече такива, дето не са ги молили за това. Сигурно си въобразявате, че за мен не съществува нищо по-хубаво в света от вашия лагер и вашата компания. Сигурно трябва да ви благославям и да съм ви благодарен за неволята си, задето ме освободихте от семейството ми, от сина ми, от дома ми, от всичко, което ми е скъпо и с което живея.

Плъзнали са слухове за нашествие на неизвестна неруска част във Варикино. Говори се, че то е разгромено и оплячкосано. Каменодворски не го отрича. Споменават, че моето семейство и вашето са успели да избягат. Някакви митични същества с дръпнати очи, с памуклийки и калпаци в най-големите студове минали Ринва по леда, без дума да кажат, изпозастреляли всичко живо в града и после изчезнали пак така загадъчно, както се появили. Знаете ли нещо? Истина ли е?

— Глупости. Измишльотини. Непроверени слухове, пръскани от злонамерени хора.

— Ако сте така добър и великодушен, както в наставленията си за нравственото възпитание на войниците, пуснете ме накъдето ми видят очите. Ще ида да потърся близките си, не знам за тях изобщо живи ли са и къде са. Ако ли не, млъкнете, моля ви се, и ме оставете на мира, защото всичко останало не ме интересува и не отговарям за себе си. Нямам ли право, в края на краищата, просто да поспя, дяволите да ви вземат!

Юрий Андреевич легна по очи, забил лице във възглавницата. С всички сили се мъчеше да не чува оправданията на Ливерий, който продължи да го утешава, че до пролетта белите непременно ще бъдат победени. Гражданската война ще свърши, ще настане свобода, благоденствие, мир. Тогава никой няма да задържа доктора. Но засега се иска търпение. След всичко изживяно, след толкова жертви и чакане остава още малко да почака. То и къде ли ще върви сега? В негов собствен интерес е да не бъде пускан никъде сам.

„Пак старата песен! Само знае да си чеше езика! Как не го е срам толкова години да дъвче едно и също? — се питаше и негодуваше Юрий Андреевич. — Наслаждава се на собствения си глас, лапацало, мръсен кокаинист! За него няма нито нощ, нито сън, не може да се живее с този проклетник! Как го мразя! Бог ми е свидетел, някой ден ще го убия.

О, Тоня, горкото ми момиче! Жива ли си? Къде си? Господи, че тя отдавна трябваше да е родила! Как е минало раждането? Момче ли или момиче? Мили мои, какво става с вас? Тоня, вечен мой укор и моя вина! Лара, не смея да те назова, да не би заедно с името ти да излети и душата ми. Господи! Господи! А този само философствува и не млъква, омразно, тъпо животно! О, някой ден няма да издържа и ще го убия, ще го убия!“

6

Отмина циганското лято. Настъпиха ясните дни на златната есен. В западния край на Лисий нос се подаваше от земята дървената куличка на бившия доброволчески блокхауз. Там Живаго се беше уговорил да се срещне с доктор Керени, асистента си, за да обсъдят някои общи проблеми. В уречения час той дойде на мястото. В очакване на колегата се заразхожда по пръстения вал на полусрутения окоп, качи се, влезе в кулата и се загледа през празните амбразури на картечните гнезда към гористите далнини оттатък реката.

Есента вече беше теглила рязка граница в гората между иглолистния и широколистния свят. Първият като мрачна, почти черна стена стоеше настръхнал в дълбочината, вторият просвятваше в пролуките с виненоогнени петна като старинен градец с вътрешна крепост и златовърхи дворци, скътан в гората.

Пръстта в рова под краката на доктора и в коловозите на горската пътека, стегната и вкоравена от утринните слани, беше обсипана, затрупана със сухите и дребни като подстригани къдрички листа на окапала върба. Есента ухаеше на тези горчиви кафяви листенца и издъхваше хиляди други аромати. Юрий Андреевич жадно вдишваше особения мирис на ледена кисела ябълка, на горчива суша, на сладка влага и на син септемврийски въздух, който напомняше мириса на парата, когато огнище се пръсне с вода или се гаси пожар.

Не забеляза кога Лайош се беше доближил откъм гърба му.

— Добър ден, колега — му каза той на немски.

Двамата заговориха делово.

— Имаме три точки. За спиртоварците, за реорганизацията на лазарета и аптеката, и третата, по мое настояване, за амбулаторното лечение на душевните болести в походни условия. Може би не виждате такава необходимост, но според моите наблюдения ние сме на границата на лудостта, драги Лайош, и тези видове съвременно безумие имат формата на някаква инфекция, те са прилепчиви.

— Много интересен въпрос. После ще се върнем на него. Първо. В лагера се надига брожение. Съдбата на спиртоварците буди съчувствие. Мнозина също се вълнуват за съдбата на семействата, които бягат от селата заради белите. Част от партизаните отказват да напуснат лагера заради идващите обози с техните жени, деца и старци.

— Да, ще трябва да ги изчакаме.

— И всичко това пред изборите на единно командуване, общо и за другите отряди, които не са ни подчинени. Мисля, че единственият кандидат е другарят Ливерий. Младежката група предлага друг, Вдовиченко. Той е представител на чуждо за нас крило, което беше с групата на спиртоварците — синове на кулаци и дребни търговци, колчаковски дезертьори. Те най-много вдигат пара.

— И какво ще стане според вас със санитарите, които са варили и продавали ракия?

— Според мен ще ги осъдят на разстрел и ще ги помилват, като им заменят присъдата с условна.

— Добре, да не губим време. Да се върнем на нашите задачи. Реорганизацията на лазарета. Това бих искал да разгледаме на първо място.

— Да. И трябва да ви кажа, че в предложенията ви за психиатрична профилактика не виждам нищо странно. Аз съм на същото мнение. Появиха се и се ширят душевни заболявания от най-типичния вид, които носят определените белези на времето, предизвикани са непосредствено от историческите особености на епохата. Имаме тук един войник от царската армия, много съзнателен, с вроден класов инстинкт. Памфил Палих. Той тъкмо на тази тема е превъртял, има страхова невроза за близките си, в случай че бъде убит, а те попаднат в ръцете на белите и трябва да отговарят за него. Много сложна психология. Мисля, че неговото семейство ни следва в бежанския обоз и вече е близо. Не владея достатъчно добре езика, за да го разпитам по-подробно. Проучете случая от Ангелар или от Каменодворски. Добре е да го прегледаме.

— Знам го, как да не го знам, много добре го познавам. Едно време сме се виждали в армейския съвет. Черноок, свиреп, с ниско чело. Не разбирам какво толкова му харесвате. Винаги е за крайни мерки, за жестокост и екзекуции. Винаги ме е отблъсквал. Както и да е. Ще се заема с него.

7

Беше ясен и слънчев ден. Времето продължаваше да е тихо и сухо както през цялата изминала седмица.

Откъм вътрешността на лагера като далечен морски прибой долиташе смътен шум от струпване на много хора. Чуваха се крачки на бродещи из гората, гласове, удари на брадва, звън на наковалня, цвилене на коне, джафкане на кучета, пеене на петли. През гората се движеха почернели, белозъби, усмихнати хора. Едни познаваха доктора и му кимаха, други, които не го познаваха, отминаваха, без да го поздравят.

Партизаните наистина не искаха да напуснат Лисий нос, докато не ги настигнат бежанците — семействата им, натоварени на каруци, бяха вече близо до лагера, и в гората започна подготовка за скорошно вдигане и пренасяне нататък, на изток. Нещо потягаха и чистеха, косяха зарядните сандъци, преброяваха каруците и ги оглеждаха дали са изправни.

Насред гората имаше голяма утъпкана поляна, нещо като могила или градище, наречено с местното име буйвище. Там обикновено се свикваха сбирките на войската. За днес също беше обявено общо събрание, за да им съобщят нещо важно.

В гората беше пълно с още непожълтяла шума. В най-непроходимите места тя още беше свежа и зелена. Ниското следобедно слънце я пронизваше отзад с лъчите си. Листата пропускаха слънчевата светлина и пламтяха откъм опакото си с прозрачния огън на зелено стъкло.

На откритата полянка близо до архива си началникът на свързочната служба Каменодворски гореше прегледаните и ненужни книжа на попадналата му капелевска полкова канцелария заедно с купчините собствена партизанска отчетност. Огънят беше напален така, че гореше срещу слънцето. То просветваше през прозирните пламъци както през горската зеленина. Огънят не се виждаше и само слюдените струи горещ въздух подсказваха, че нещо гори и се нажежава.

Тук-там пъстрееха зрели горски плодове: кокетните пискюли на синапа, тухленочервеникавият сух бъз, преливащите бяло-червени гроздове калина. Във въздуха бавно плуваха водни кончета, шарени и прозрачни като огъня и гората, стъклените им крилца прозвънваха.

Юрий Андреевич от дете обичаше вечерната гора, пронизана от проблясъците на залеза. В такива минути стълбовете светлина сякаш минаваха и през него. Като дар на живия дух изпълваше гърдите му този поток, прерязваше цялото му същество и двукрил избликваше иззад раменете му. Младежкият първообраз, който се формира у всекиго за цял живот и после завинаги остава негово вътрешно лице, негова личност, с цялата си първоначална мощ се пробуждаше у него и караше природата, гората, вечерното зарево и всичко осезаемо да се преобразява в същото първично и всеобхватно подобие на момиче. „Лара!“ — едва прошепваше той със затворени очи или мислено се обръщаше към целия си живот, към целия божи свят, към цялото разпростряно пред него окъпано в слънце пространство.

Но продължаваха поредните, злободневните събития, в Русия вече беше станала Октомврийската революция, той беше в плен при партизаните. И сякаш в някакъв у нас, отиде при огъня на Каменодворски:

— Деловодството ли унищожавате? Не сте ли го изгорили още?

— Ами! Толкова нещо се е натрупало.

Докторът с върха на ботуша подритна и разтури една от събраните купчини. Това беше телеграфната щабна кореспонденция на белите. Смътно си представи, че сред листчетата ще му се мерне името на Ранцевич, но се излъга. Бяха някакви безинтересни купища миналогодишни шифровани донесения с неразбираеми съкращения от рода на: „Омск генкварвърх първи копие Омск нащаокр омски карта четиридесет версти Енисейски неполучена.“ Побутна с крак другата камара, от нея се посипаха протоколи от стари партизански събрания. Най-отгоре видя бележка: „Спешно. За отпуските. Преизбиране членовете на ревизионната комисия. Текущи. Поради недоказани обвинения на учителката от Игнатодворци армейският съвет е на мнение…“

В това време Каменодворски извади нещо от джоба си, подаде го на доктора и каза:

— Това е разписанието на вашата медицинска част в случай, че тръгнем от лагера. Каруците с партизанските семейства вече са близо. Лагерните разногласия днес ще се уредят. Всеки момент може да потеглим.

Докторът хвърли поглед на листа и ахна.

— Още по-малко, отколкото ми дадохте миналия път. А ранените са доста повече! Лекоранените и амбулаторните ще вървят пеша. Но те се броят на пръсти. А с какво ще превозим тежкоранените? Ами медикаментите, носилките, оборудването?

— Ще се посвиете някак. Трябва да се съобразяваме с възможностите. Сега друго. Обща молба от всички. Тук има един другар, проверен, предан на делото и прекрасен боец. Но нещо не е в ред.

— Палих ли? Лайош ми каза.

— Да. Идете го вижте. Прегледайте го.

— Нещо психическо?

— Предполагам. Някакви буболечки, както той се изразява. Изглежда, че са халюцинации. Страда от безсъние. От главобол.

— Добре. Отивам веднага. Сега съм свободен. Кога започва събранието?

— Мисля, че всеки момент. Но на вас за какво ви е? Нали виждате, и аз не отидох. Ще минат без нас.

— Тогава тръгвам при Памфил. Макар че умирам за сън, толкова съм уморен. Ливерий Аверкиевич обича да философствува нощно време, съсипа ме от приказки. Къде е Памфил, как да го намеря?

— Нали знаете брезовата горичка зад каменната яма? Младата горичка.

— Ще я намеря.

— Там на полянката са командирските палатки. Едната сме предоставили на Памфил. В очакване на семейството му. Жена му и децата идват с обоза. Та той е в една от командирските палатки. Като батальонен. За революционните си заслуги.

8

На път за Памфил докторът усети, че няма сили да продължи. Беше смазан от умора. Не успяваше да надвие дрямката, следствие от неколконощното недоспиване. Можеше да се прибере да подремне в блиндажа. Но реши да не рискува. Ливерий можеше да се появи всеки момент и да му попречи.

Легна на едно по-закътано място в гората, цялото настлано със златисти листа, нападали по полянката от околните дървета. Листата се бяха наредили шахматно по тревата. Така падаха и слънчевите лъчи върху техния златен килим. Очите го заболяха от тази двойна, наслагваща се пъстрота. Тя го унасяше като четенето на дребен шрифт или някакво еднообразно бърборене.

Докторът легна на кадифената шумоляща шума и нагласи подложената под главата си ръка на мъхената възглавница, облепила грубите корени на дървото. Задряма моментално. Приспивното пъстрило на слънчевите петна покри с шарени сенки изтегнатото на земята тяло и го направи неоткриваемо, неразличимо в калейдоскопа от лъчи и листа, сякаш си беше сложил шапка-невидимка.

Скоро чрезмерната сила, с която бе жадувал за сън и се нуждаеше от него, го разбуди. Преките причини действуват само в границите на съразмерното. Всичко прекалено води до обратно действие. Умът му, неприспан, не намирайки отмора, трескаво заработи на празен ход. Откъслечни мисли го спохождаха вихрено и се въртяха, и само дето не тракаха като развален механизъм. Тази душевна тревога дразнеше и ядосваше доктора. „Мръсен тип е Ливерий — възмути се той. — Като че ли и без него няма хиляди поводи в наше време да се побърка човек. С плена, с приятелството си и с глупашкото си дрънкане здрав човек ще превърне в неврастеник. Някой ден ще го убия!“

Като цветна картинка, която се отваря и затваря, прехвърча откъм слънчевата страна кафява пръскана пеперуда. Докторът със сънени очи проследи полета й. Тя кацна върху петнистокафявата кора на бора, която най-добре подхождаше на шарките й, и се сля изцяло с дървото. Неусетно се сля с него, както Юрий Андреевич изчезна безследно за чуждото око, скрит от бликащата по него мрежа от слънчеви лъчи и сенки.

Привичният кръг от мисли го завладя. В мнозина свои трудове по медицина го беше засягал косвено. За волята и целесъобразността като следствие на усъвършенствуващата се приспособимост. За мимикрията, за подражателното и предпазното обагряне. За оцеляването на най-приспособените, за това, че пътят на естествения подбор може би е тъкмо пътят на оформянето и раждането на съзнанието. Що е субект? Що е обект? Как да се даде определение на тяхната тъждественост? В неговите размишления Дарвин се срещаше с Шелинг, а отлетялата пеперуда — със съвременната живопис, с импресионизма. Мислеше си за творението, тварите, творчеството и притворството.

И отново заспа, и след минута пак се събуди. Събуди го тих, сподавен разговор наблизо. Още от първите долетели думи стана ясно, че се говори за нещо тайно и нередно. Явно заговорниците не бяха го забелязали и не подозираха за близостта му. Ако сега помръднеше и издадеше присъствието си, това щеше да му струва живота. Юрий Андреевич се спотаи, замря и се заслуша.

Някои от гласовете му бяха познати. Беше най-долната паплач на партизанството, хлапетата, които се бяха намърдали при тях: Санка Пафнуткин, Гошка Рябих, Коска Нехвальоних и вечната им опашка Терентий Галузин, инициаторите на всички злини и неприятности. С тях беше и Захар Гораздих, още по-тъмен субект, който имаше пръст в историята със спирта, но още не беше подведен под отговорност, защото бе издал главните виновници. Юрий Андреевич се учуди от присъствието на един партизанин от „сребърната рота“ — Сивоблюй, който беше от личната охрана на началника. Според традицията, която идеше от Разин и Пугачов, този приближен се наричаше атаманово ухо — заради доверието, което му гласуваше Ливерий. Значи и той беше участник в заговора.

Съзаклятниците преговаряха с пратеници от неприятелските разузнавателни части. Парламентьорите не се чуваха, толкова тихо се споразумяваха с изменниците, и само по паузите в шепота на заговорниците докторът се досещаше кога се изказват представителите на противника.

Най-много приказваше пияницата Захар Гораздих, хриптеше с дрезгав глас и псуваше на всяка дума. Изглежда, той беше главният подстрекател.

— Слушайте сега що ще ви речем. Най-важното е: тихо-кротко. Само някой да се отметне и да обади, ей тоя нож, виждате ли го? С този нож ще го заколим. Ясно? Сега сме ни напред, ни назад, и каквото щем да правим, все бесилка ни чака. Трябва да си заслужим прошка. Трябва да извършим нещо такова, дето светът не го е сънувал, нещо небивало. Те жив, вързан го искат. Сега значи в насамшните гори идва техният поручик Гулевой. (Подсказаха му как е правилното, той не чу и се поправи: „генерал Галеев“.) Друг такъв случай няма да ни падне. Ето ги техните делегати. Те ще ви дообяснят. Рекли са непременно да е жив и вързан. На, питайте другарите. Казвайте сега вие. Кажете си, братлета.

Заговориха чуждите, пратениците. Юрий Андреевич не долови нито дума. Според продължителността на общото мълчание можеше да се разбере колко подробни обяснения се дават. Пак заговори Гораздих.

— Чухте ли, братлета? Сега сами се убедихте какво злато и сребро ни е дошло до главите. За такъв ли да се трепем? Че да не би да е човек! Той се е чалнал, смахнат е като някой недораслек или калугер. Терьошка, стига си цвилил! Що ми се хилиш такъв! Не е туй за твоята проста тиква. Да де, като недоразвит. Малко да му уйдисаме, ще ни кастрира, ще ни скопи. Чуй му само приказката. Да очистим обстановката, долу псувните, борба с пиянството, отношение към жената. Че то как ще се живее? Последно. Днес, довечера на речния брод, дето са камънаците. Аз ще го подмамя към ливадата. Ще му се метнем отгоре. Не е кой знае какво чудо да му излезем насреща. Голяма работа! Само това е, дето го искат жив. Ще го вържем. Ако пък видя, че нещо не върви, ще го довърша, с ръцете си ще го утрепя. Те ще пратят от техните да помагат.

Говорещият продължи да излага плана на заговора, но заедно с останалите започна да се отдалечава и докторът престана да ги чува.

„За Ливерий говорят, убийци! — с ужас и възмущение си помисли Юрий Андреевич, забравяйки колко пъти той самият бе проклинал своя мъчител и бе желал смъртта му. — Тези мръсници ще го предадат на белите или ще го убият. Как да се попречи на това? Да ида уж случайно при огъня и да спомена пред Каменодворски, без да издавам никакви имена? Та някак да предпазя Ливерий от опасността.“

Каменодворски не беше вече на предишното място. Огънят догаряше. Помощникът му следеше пламъците, за да не стане беля.

Но покушението не се извърши. Беше предотвратено. Оказа се, че за заговора се е знаело. Същия ден той беше напълно разкрит и съзаклятниците заловени. Сивоблюй бе играл двулична роля — и на преследвач, и на провокатор. Докторът изпита още по-голямо омерзение.

9

Стана известно, че бежанките с децата вече са наблизо. На Лисий нос се готвеха за скорошна среща с близките и за предвиденото подир това вдигане на лагера и потегляне. Юрий Андреевич се запъти при Памфил Палих.

Завари го пред входа на палатката с брадва в ръка. Пред палатката бяха струпани брезички, отсечени за колци. Памфил още не беше ги окастрил. Някои беше отсякъл на място и рухнали с цялата си тежест, те бяха забили остриетата на строшените си клони във влажната пръст. Други беше довлякъл и ги беше нахвърлял отгоре. Брезите се полюшваха и пружинираха на жилавите огънати клони и нито се свличаха към земята, нито се сбиваха една в друга. Те сякаш се бранеха с ръце от отсеклия ги Памфил и като жива горска зеленина му преграждаха входа на палатката.

— В очакване на скъпите гости — обясни той заниманието си. — За жената и децата палатката ще е ниска. И протича, когато вали. Искам да подпра горе платнището. Насякох малко колчета.

— Защо си мислиш, Памфиле, че ще пуснат семейството ти да живее с теб в палатката? Невоенни, жени и деца, да се настанят насред войската, как си го представяш? Ще ги турят някъде в края на обоза. Пък ти в свободното си време колкото щеш ги навестявай. Но да дойдат във военната палатка — едва ли. Както и да е. Обаче чувам, че нещо слабееш, не, пиеш, не ядеш, не спиш? Не ти личи. Само май множко си брадясал.

Памфил. Палих беше як селянин с черна буйна коса и брада и с бабунесто чело, което изглеждаше като двойно заради удебелената челна кост — тя като пръстен или меден обръч стягаше главата му в слепоочията. Това му придаваше неприятен и зловещ вид на човек, който гледа накриво, изпод вежди.

В началото на революцията, когато както през деветстотин и пета година съществуваше опасността, че и този път революцията ще мине като кратковременно събитие в историята на просветените върхушки, а до най-дълбоките низини няма и да стигне и няма да ги досегне, започнаха с всички сили да агитират народа, да го революционизират, за да го размърдат, да го разбишкат и да го разярят.

През онези първи дни хора като войника Памфил Палих, които без никаква пропаганда зверски люто ненавиждаха интелигенцията, господарите и офицерството, изглеждаха като безценна находка за възторжените леви интелигенти и страшно се ценяха. Тяхната безчовечност се смяташе за връх на класовото съзнание, тяхното варварство — за образец на пролетарска твърдост и революционен усет. Такова беше отношението и към Памфил. Ценяха го и партизанските главатари, и партийните водачи.

В очите на Юрий Андреевич този мрачен и необщителен бабанко изглеждаше донейде като ненормален изрод поради общото си бездушие и еднообразието и убожеството на всичко, което му беше близко и което можеше да го занимава.

— Да влезем в палатката — покани го Памфил.

— Не, няма нужда. Пък и не можем. Но на открито е по-хубава.

— Добре. Както кажеш. Наистина е като бърлога. Ще си побъбрим тук на дльошките (така нарече струпаните надлъж дървета).

И те седнаха на брезовите стволове, които се движеха и пружинираха под тях.

— То дето се вика, лесно е да го кажеш, ама инак хич не е проста работа. Моето пък и за приказка няма да е лесно. И три години не стигат да се изприкажа. Не знам дори отде да почна.

Та тъй де. Живеехме си с булката. Млади бяхме. Тя въртокъщница. И аз си гледах селската работа, не ми тежеше. Деца, едно-друго. Взеха ме войник. Погнаха ме дяснофлангови. Войната. Какво да ти разправям. Ти си я знаеш, другарю медицински доктор. Та революцията. Отвори ми очите. Взе да разбира войникът. Не е немец, който е германец, чуждият, ами нашият си, той. Войници на световната революция, щиковете в земята, от фронта по домовете, ходом марш срещу буржоата! И тям подобни. Ти си ги знаеш, другарю военен медицински доктор. И тъй нататък. Гражданската. Хайде и аз в партизанството. Сега повечето ще прескоча, понеже инак никога няма да свърша. Сега, накратко или надълго, какво виждам аз в настоящия момент? Той, паразитинът, изблъска от Руския фронт Първи и Втори ставрополски и оренбургски казашки. Да не съм дете, че да не разбирам? Де да не съм служил в армията! Закъсали сме го, докторе, лошо ни се пише. Той какво иска, говедото? Иска да ни смаже с всичките си сили. Иска да ни обгради.

Сега аз понастоящем жена имам и деца. И ако той вземе да надвие, къде ще бягат те? Мигар някой ще ти вземе напред вид, че те за нищо не са виновни и не са му криви? Ами, кой ще ти мисли. Заради мене ще хване жената, ще я съсипе, заради мене ще изтормози и жената, и децата, душичката ще им извади. А пък аз тук да спя и да ям, нали. Ако щеш да си от желязо, пак можеш да се побъркаш и да се влудиш.

— Чуден човек си ти, Памфиле. Не те разбирам. С години си карал без тях и не си ги знаел къде са и що са, пък нищо. А сега, утре, дето се вика, ще се видите, и ти, вместо да се радваш, ги опяваш.

— От преди до сега то си има голяма разлика. Белопагонните гадини започват да ни надвиват. За мен както и да е. Мен гроб ме чака. То сигурно тъй ми е било писано. Ама не мога и близките си да взема на оня свят. Ще паднат в лапите на звяра. Кръвчицата ще им изпие капка по капка.

— Затуй ли са тия буболечки. Чух, че ти се мержелеели буболечки.

— Добре де, докторе. Не ти рекох всичко докрай. Най-важното не ти рекох. Добре тогава, слушай истината, както си е, ама не ми придиряй, в очите всичко ще ти кажа.

Колцина от твоите хора са ми минали през ръцете, колко кръв господарска, офицерска към пролял — и нищо. Хич не ги и помня, всичкото като вода изтече. Само един маляк не ми излиза от главата, един маляк го застрелях на място и не мога да го забравя. Защо го погубих, клетника? Развесели ме, разсмя ме. От смях го застрелях, от глупост. Ей тъй.

През Февруарската беше. По времето на Керенски. Разбунтувахме се. Бяхме на железницата. Пратиха ни едно момче агитаторче, с приказка да ни дига за атаките. Та да се бием до победния край. Пристигна кадетчето с приказки да ни усмирява. Кльощав един. Туй му беше лозунгът: до победния край. И скочи значи с лозунга на пожарната бъчва, една пожарна бъчва имаше на гарата. Скочи значи на бъчвата, че оттам по-отвисочко да ни призове за бой, и не щеш ли, капакът ей тъй се прекатури под краката му и той цамбурна. Цопна във водата. Смях, смях! Направо ми призля, щях да пукна. Ама смехория! Пък в ръцете ми пушката. И се смея, смея се, край, не мога, все едно че ме гъделичкат. Прицелих се и бум в него. И аз не знам как стана. Все едно, че някой ми дигна ръката.

И оттогава значи са тия буболечки. Нощем все онази гара ми се привижда. Тогава ми беше смешно, пък сега ми е жал.

— В град Мелюзеев ли беше, гара Бирючи?

— Не помня.

— Със зибушинските ли се разбунтувахте?

— Не помня.

— На кой фронт? А? На Западния?

— Май че беше на Западния. Кой го знае. Не помня.