Борис Пастернак
Доктор Живаго (10)

2

На една от дистанциите пътят дълго вървеше все по нанагорнище. Гледката към околните далнини непрекъснато се разширяваше. Катеренето и разширяващата се панорама сякаш нямаше да имат край. И точно когато коне и хора спряха, за да си починат, да поемат дъх, нанагорнището свърши. Отпред се мяташе под моста на пътя бързата река Кежма.

Зад реката на още по-стръмна висина се показа тухлената стена на Воздвиженския манастир. Пътят лъкатушеше край манастирския рид и след няколко завоя между задните дворове на покрайнините навлизаше в града.

Там още веднъж минаваше край манастирските владения на главния площад, където излизаха зелено боядисаните железни порти на светата обител. Вратната икона на арката над входа бе обрамчена със златен надпис в полукръг. „Радуйся, живоносни кресте, благочестия непобедимая победа“.

Беше краят на зимата, Страстната седмица, краят на Велики пости. Снегът се чернееше по пътищата, издаваше започналото топене, а по покривите още беше бял и се кипреше на високи сбити шапки.

Момчетата, които се катереха при клисарите на Воздвиженската камбанария, виждаха къщите долу като събрани накуп малки ковчежета и раклички. Дребни черни човечета като топчици щъкаха между къщите. Някои се разпознаваха от камбанарията по движенията. Тези човечета четяха налепения, по стените указ на Върховния управител за мобилизиране на три поредни набора.

3

Нощта донесе много непредвидени преживявания. Стана необичайно топло за това годишно време. Пръскаше бисерен дъжд, толкова въздушен, сякаш не стигаше до земята и като облак от воден прах плуваше във въздуха. Но това беше измама. Топлите води на ручейчетата стигнаха, за да измият последния сняг от земята, която сега се чернееше навред и лъщеше като изпотена.

Нискораслите ябълки, вече напъпили, ведро прехвърляха клоните, си от оградите на градините. Неритмичното почукване на капките върху дървените тротоари кънтеше в целия град.

В двора на фотографията джафкаше и виеше палето Томик, вързано до сутринта с верига. Може би подразнена от неговия лай грачеше колкото й глас държи враната в градината на Галузини.

В долната част на града бяха докарали три каруци стока на търговеца Любезнов. Той не искаше да я приеме, твърдеше, че е станала грешка и че никога не е поръчвал такова нещо. Наежените каруцари наблягаха на късния час и настояваха да пренощуват тук. Търговецът крещеше, псуваше, пъдеше ги да си вървят и не желаеше да им отваря. Тази разправия също се чуваше в целия град.

В седмия църковен час, а по общото часоброене в един през нощта най-голямата камбана на Воздвижение леко се полюшна и вълна от тихо, тъмно, сладостно бучене се оттласна от нея, плувна и се смеси с тъмната влага на дъжда. Тя се откъсна от камбаната, както се откъсва от брега, тъне и се размива в реката отронена от пролетните води буца пръст.

Беше срещу Велики четвъртък, вечерта на Дванадесетте евангелия. Далече зад мрежестата пелена на дъжда се задвижиха, заплуваха мъждукащи светлинки и озарени от тях чела, носове, лица. Постещите бяха тръгнали на утренна.

След четвърт час откъм манастира се чуха приближаващи се крачки по дъските на тротоара. Търговката Галузина се прибираше от току-що започналото богослужение. Тя вървеше с нервни крачки, ту се разбързваше, ту поспираше, с наметната на главата кърпа и разкопчан кожух. От задухата в църквата й беше прилошало и тя излезе навън, а сега се срамуваше и съжаляваше, че не бе останала до края на службата и че втора година не пости. Но не това я гнетеше. През деня се беше покрусила от разлепената навсякъде заповед за мобилизация, на която подлежеше и клетият й глупчо, синът й Терьоша. Тя пъдеше тази неприятна вест от главата си, но белеещият тук и там в тъмното указ й я напомняше непрекъснато.

Къщата им беше в пряката, на две крачки, но навън й беше по-добре. Имаше желание да остане малко на въздух, не й се прибираше в задушната къща.

Тъжни мисли я обзеха. Думите нямаше да й стигнат, ако речеше да ги изкаже на глас, една подир друга, и до видело нямаше да свърши. А тук, на улицата, тези нерадостни размишления я връхлитаха като облаци и с всеки от тях можеше да се пребори за няколко минути, докато ходеше напред-назад от ъгъла на манастира до ъгъла на площада.

Наближаваше светлият празник, а вкъщи няма жива душа, всички се пръснаха, оставиха я сама. Защо, не е ли така? Така е, разбира се. Храненицата Ксюша не се брои. И каква й е тя? Чужда душа — тъмна гора. Може да е приятел, може да е враг, може да й е тайна съперница. Тя им е наследство от първия брак на мъжа й, на Власушка е заварена дъщеря. А може и да не е заварена, ами незаконна. Или изобщо да не му е дъщеря, ами кой знае каква. Знаеш ли какво му е на сърцето? Впрочем нищо не казва за момичето. Умно е, хубаво, послушно. Къде по-умно от техния загубен Терьошка и от пастрока си.

И ето я сам-саменичка навръх Великден, зарязаха я и се попиляха кой накъдето му видят очите.

Мъжът й Власушка се юрна по селата да държи речи на новобранците, да напътствува призваните за боен подвиг. А по-добре, глупакът му с глупак, да се беше погрижил за собствения си син, да го предпази от смъртната заплаха.

Синът й Терьоша не изтрая и той, хукна тъкмо пред големия празник. Вдигна се в Кутейное при роднините да се поразтуши, да се поразвлече след премеждието. Така де, изключиха го от реалната гимназия. Половината класове кара по две години — и нищо, но в осми не го пожалиха, изритаха го.

Ох, че тегло! Ох, господи! Защо всичко е тръгнало толкова лошо, да ти се отще. Нищо не ти спори и направо не ти се живее. Защо се случи така? Дали затуй, че стана революцията? Не, ох, че! Заради войната е. Избиха на войната най-добрите мъже и остана само гнилочът — най-долното и нищожното.

Така ли живееха в бащиния й дом, при татко й, който беше предприемач. Той не пиеше, знаеше четмо и писмо, добре си бяха. И двете сестри — Поля и тя. Оля. Както имената им хубаво си подхождаха, така бяха и те сговорни, и двете хубавици. И майстори дюлгери идваха при баща й, все едри, яки, снажни. Или като намислиха по едно време — не, да речеш, за парите, — намислиха да плетат шалове от шест вида прежда. И какво — такива плетачки се извъдиха, шаловете им се прочуха из цялата околия. И всичко ги радваше тогава, подредено, смислено — и църковната служба, и танците, и хората, и обноските, нищо, че бяха от по-простите семейства, от еснафлиите, от селското и работническото племе. Русията, и тя се беше замомила, та си имаше истински поклонници, истински закрилници, не като сегашните. А днес всичко помръкна, остана само цивилната паплач, адвокатската и чифутската, дето денонощно едни ги дъвче и се дави в думи. Власушка и сие смятат да примамят пак старите златни времена с шампанско и добри пожелания. Ама така ли се връща загубена любов? Не, чудо трябва да сторят, планини да вдигнат, земята да обърнат!

4

Галузина на няколко пъти вече стигна до чаршията, търговския площад на Крестовоздвиженск. Оттам вляво беше тяхната къща. Но всеки път се отказваше, обръщаше назад и пак потъваше в уличките край манастира.

Площадът беше едно голямо поле. По-рано в пазарен ден цял се пълнеше със селски каруци. Единият му край опираше в Еленинска. Другата му страна беше застроена по дъгата с малки къщи на един-два ката. Те всички служеха за хамбари, канцеларии, търговски помещения и занаятчийски дюкянчета.

Там, обикновено в по-спокойни времена, възседнал стол пред грамадната си порта с четирите железни крила, четеше вестник женомразецът Брюханов, тромав грубиян с очила и дълъг сюртук, търговец на кожи, катран, колела, конски такъми, овес и сено.

Там, на витринката, в малкото мъждиво прозорче от години прашасваха няколко картонени кутии с двойки сватбени свещи, украсени с панделки и букетчета. Зад прозорчето в празната стая без мебели и почти без никакви стоки, с изключение на няколко наредени една върху друга восъчни пити, се сключваха хилядорублеви сделки за смазка, восък и свещи от незнайните агенти на незнайно къде пребиваващия свещарски милионер.

Там, насред търговските магазинчета, се намираше големият колониал на Галузини с трите прозореца. Напуканият небоядисан под се помиташе по три пъти на ден с утайка от чая, който се пиеше в неограничени количества по цял ден от продавачите и собственика. Младата стопанка често и с желание сядаше зад касата. Любимият й цвят беше лилавият, виолетовият, цветът на най-тържествените църковни одеяния, цветът на неразцъфналия люляк, цветът на най-красивата й кадифена рокля, цветът на виенските й трапезни чаши. Цветът на щастието, цветът на спомените, цветът на залязлото предреволюционно моминство на Русия също й се струваше светлолюляков. И тя обичаше да седи зад касата, защото виолетовият сумрак на помещението с ухание на нишесте, на захар и на тъмнолилави карамели с касис от стъкленицата подхождаше на любимия й цвят.

Там, на ъгъла, до склада за дървен материал, се мъдреше стара, клекнала на четири страни като едновремешен файтон двуетажна къща, облицована със сиви дъски. В нея имаше четири квартири. Къщата беше с два входа откъм двата ъгъла на фасадата. В лявата половина на долния етаж се помещаваше аптеката на Залкинд, в дясната — нотариатът. Над аптеката живееше старият, многодетен дамски шивач Шмулевич. Отсреща, над нотариуса, се тъпчеха безброй квартиранти, за чиито професии свидетелствуваха табелките и фирмите, покрили цялата врата. Там се поправяха часовници, имаше и обущар, който приемаше поръчки. Там държаха фотографско ателие компаньоните Жук и Щродах, там се намираше и гравьорната на Камински.

Поради теснотията на пренаселения етаж младите помощници на фотографите — ретушорът Сеня Магидсон и студентът Блажеин — си бяха направили нещо като лаборатория в двора, в предната част на бараката за дърва. Сигурно и сега работеха там, ако се съди по злобното око на фотолампата, която примигваше в прозорчето на помещението. Точно там, при прозорчето, беше вързано палето Томка, чието скимтене огласяше цялата Еленинская!

„Аврамов дом — помисли си Галузина, когато минаваше край сивата къща. — Бардак на сиромашията и мръсотията.“ Но веднага си каза, че не е прав Влас Пахомович с неговото юдофобство. Не са кой знае какво тези хора, че от тях да зависи съдбата на държавата. Впрочем ако питаш стария Шмулевич отде иде бъркотията и неразборията, ще направи гримаса и ще рече ухилен: „Чифутска му работа!“

Ах, но къде се отплесна тя, за какво мисли, с какво си пълни главата? Това ли е най-важното? Там ли е злочестината? Злочестината иде от градовете. Русията не може да разчита на тях. Помамихме се по образованието, дето градските, там и ние, та само се объркахме. Ни със селяните селяни, ни с гражданите граждани.

Пък може и обратното да е, всичко да иде от незнанието. Ученото вдън земята вижда, за всичко отрано се сеща. А ние — подир дъжд качулка. В гората расли. То и на образованите, да речем, сега не им е много лесно. Ей ги, подгони ги гладът от градовете. Ха иди разбери. Объркан свят.

И все пак друго си е нашата селска рода. Селитвини, Шелабурини, Памфил Палих, братята Нестор и Панкрат Модих. Каквото кажат, това е, сами са си господари. Нови имоти край пътя, да им се ненарадваш. По сто и петдесет декара засети има всеки от тях, коне, овце, крави, прасета. С жито са се запасили за три години напред. Инвентарът им — красота. Имат си машини жътварки. Колчак им се мазни, дърпа ги на своя страна, комисарите ги примамват в горското опълчение. Дойдоха си от войната с кръстове за храброст и веднага ги разграбиха за инструктори. И който е с пагони, и който е без пагони. Ако си човек на място, навсякъде си добре дошъл. Няма да останеш на сухо.

Време е обаче да се прибира. Просто е неприлично толкоз време сама жена да се разхожда. Поне да си беше в градинката. Ама там е подгизнало, ще затъне в калта. Май й поолекна.

И Галузина, след като окончателно се обърка в мислите си и им изпусна края, се запъти да се прибира. Но преди да прекрачи прага, на последните стъпки пред вратата успя да премисли още много неща.

Спомни си сегашните главатари в Ходатское, за които имаше доста добра представа, политическите заточеници от столиците — Тиверзин, Антипов, анархиста Вдовиченко Черното знаме, тукашния шлосер Горшеня Бесния. Всички тия хора си гледат интересите. Какво ли не бяха размътили през живота си и сигурно пак нещо замислят и подготвят. Те друго не знаят. Прекарали са си дните край машините, а и те самите са безмилостни, студени като машини. Ходят с къси сетрета върху фланелите, пушат цигари с костени мундщуци, че да не се заразят от нещо, пият преварена вода. Власушка не може да им излезе насреща, тия всичко ще обърнат посвоему, винаги тяхното да стане.

И тя се замисли за себе си. Знаеше си, че е чудесна и рядка жена, запазена и умна и не е лош човек. Нито едно от тия качества не срещаше признание в тази затънтена дупка, пък и никъде сигурно. И срамните куплети за гламавата Сентетюрица, знайни по цялото Зауралие, от които могат да се цитират само първите редове:

Сентетюрица талигата продала,

та с парите да си купи балалайка —

а после следваха мръсотии, се пееха в Крестовоздвиженск, както тя подозираше, с намек за нея.

Горчиво въздъхна и си влезе вкъщи.

5

Без да спре в коридора, с кожуха влезе в спалнята. Прозорците на стаята гледаха към градината. Сега, в тъмното, струпаните сенки вътре до прозореца и отвън пред прозореца почти се повтаряха. Провисналите торби на сдиплените завеси бяха почти като провисналите торби на дървесните корони вън, голи и черни, с неясни очертания. Свилената нощна тъма на отиващата си зима в градината се стопляше от избилата изпод земята черно-лилава жарав на наближилата пролет. В стаята две сходни начала бяха постигнали почти същото съчетание и прашната спретнатост на неизтупаните завеси се смекчаваше и освежаваше от тъмновиолетовата жарава на наближаващия празник.

Богородица на иконата въздигаше от сребърния обков тесни, нагоре обърнати мургави длани. И във всяка сякаш държеше по две начални и крайни букви от византийското си име: матер теу, Майка Божия. Тъмното като мастилница кандило от гранатовочервено стъкло, сложено на златна поставка, хвърляше на килима в спалнята звездообразен знак, нарязан от зъбците на светилника.

Когато сваляше кърпата и кожуха, Галузина някак лошо се извърна и отново я прободе отстрани и я жегна под плешката. Тя извика, уплаши се, заломоти: „Великое заступление печальным, Богородице чистая, скорая помощница, миру покров“ — и заплака. После изчака болката малко да премине и започна да се съблича. Телените копчета отзад на яката и на гърба се изплъзваха от пръстите й и се забиваха в диплите на газения плат. Тя едвам ги напипваше.

В стаята влезе завареницата Ксюша, събудена от идването й.

— Защо сте на тъмно, майко, искате ли да ви донеса лампата?

— Няма нужда. Вижда се.

— Дайте да ви откопчая. Не се мъчете, майко.

— Не ме слушат пръстите, ще умра от мъка. Този чифутин не можа да зашие копчетата като човек, сляпа кокошка такава. Иде ми да ги отпоря от горе до долу и да му ги хвърля в лицето.

— Хубаво пяха в църквата. Тиха нощ. Чак дотук се чуваше.

— За пеенето, пяха. Само че ми е зле, драга моя. Пак ме прободе отсам и отсам. Навсякъде. Такива ми ти работи. Не знам какво ще правя.

— Хомеопатът Стидобски нали ви лекуваше?

— С неговите съвети, до един неизпълними. Конски доктор е твоят хомеопат, така е. Не е стока той, нищо не струва. Това първо. И второ — замина. Замина, замина. И не само той. Преди празника всичко търти да бяга от града. Дали не се е чуло за някакво земетресение?

— Ами тогава унгарският доктор, пленникът, и той ви беше помогнал.

— Пак глупости на търкалета. Като ти казвам, че няма никой, всички се пръснаха. Лайош Керени се намерил с други маджарци зад демаркационната линия. Та го накарали да служи. Взели го в Червената армия.

— Туй вашето си е чиста мнителност. Сърдечна невроза. И най-обикновеното внушение може да направи чудо. Помните ли я онази врачка, войнишката жена, дето тъй хубаво баеше. Изцеряваше на минутата. Забравих й името.

— Ама ти наистина ме смяташ за пълна идиотка. Сигурно пееш зад гърба ми за Сентетюрица.

— Опазил бог! Грехота е, маминке. По-добре ме подсетете как се викаше войнишката жена. На езика ми се върти. Няма да мирясам, докато не си го спомня.

— Имената й са повече от фустите. Не знам кое искаш. Кубарица й викат, и Мечката, и Злобарката. И още десетина прякора има. Изчезна и тя. Търси я, ако си нямаш работа. Прибраха я рабинята божия в Кежемския затвор. За помятане и някакви прахчета. А тя пък, дето ще кисне в затвора, офейкала къде Далечния изток. Нали ти казвам, всичко се разбяга. Влас Пахомич, Терьоша, леля ти Поля, милата. От честните жени само с тебе двете патки сме останали в целия град, мислиш, че се шегувам. Та каква ти лекарска помощ. Не дай боже нещо да стане и край, никого не можеш да намериш. Разправяха за някаква московска знаменитост в Юрятин, професор, син на сибирския търговец-самоубиец. Докато се наканя да го повикам, наредиха двайсет червени кордона по пътя, не можеш да кихнеш. Но остави това. Върви да си лягаш, и аз ще се помъча да заспя. Студентът Блажени нещо те заглавиква. Защо ще отричаш? Все едно не можеш да го скриеш, пламна като божур. Труди се нещастният ти студент над фотографиите в Светата нощ, проявява ми снимки и ги вади. И те не спят, и другите от тях мира нямат. Томик лае до възбог. И враната, тази проклетница, се е разграчила на ябълката в градината, май пак няма да мигна цялата нощ. Ама защо се засягаш, моля ти се, ах, мимозата тя, то пък дума да не кажеш. Нали са затуй студентите — да се харесват на момите.

6

— Що ли се дере там кучето? Трябва да видим какво става. То няма току-тъй да лае. Чакай, Лидочка, млъкни за малко. Трябва да се проучи обстановката. Току-виж, нахълтали ония есаули. Не излизай, Устин. И ти стой тук, Сивоблюй. Ще мине без вас.

Представителят от центъра, без да чува молбите да поизчака и да спре, продължи с уморена ораторска скоропоговорка:

— Съществуващата в Сибир буржоазно-военна власт с нейната политика на грабежи, непосилни данъци, насилие, разстрели и изтезания трябва да отвори очите на заблудените. Тя е враждебна не само на работническата класа, но фактически и на цялото трудово селячество. Сибирското и уралското трудово селячество трябва да разбере, че само в съюз с градския пролетариат и войниците, в съюз с киргизката и бурятската сиромашия…

Най-сетне чу, че го прекъсват, спря, обърса с кърпа потното си лице, уморено отпусна подпухнали клепачи, затвори очи.

Близкостоящите се обадиха тихо:

— Почини си малко. Пийни водица.

На обезпокоения партизански водач бе обяснено:

— Какво се тревожиш? Всичко е наред. Сигналното фенерче е на прозореца. Караулът, образно казано, с очи изяда пространството. Смятам, че може да се възобнови словото по доклада. Говорете, другарю Лидочка.

Вътрешността на голямата барака беше опразнена. В разчистената част се провеждаше нелегално събрание. Дървата бяха наредени до тавана като параван, който отделяше тази, празната част от преддверието и входа. В случай на опасност им беше осигурен подземен ход с излаз към задните дворове на Константиновския сокак зад манастирската стена.

Докладчикът с черна памучна шапчица, която покриваше плешивата му глава, с матово бледозеленикаво лице и черна брада до ушите обилно се потеше на нервна почва и непрестанно го обливаха горещи вълни. Той жадно припалваше недопушената си угарка от горещата въздушна струя на запаления газеник на масата и ниско се навеждаше над разпилените листчета. Нервно и припряно местеше над тях късогледите си очи, сякаш нещо душеше, и продължаваше с безцветен, уморен глас:

— Този съюз на градската и селската беднотия може да се осъществи само чрез съветите. Волю-неволю сибирското селячество ще се стреми сега към същото, за което отдавна е повел борба сибирският работник. Общата им цел е свалянето на омразното за народа самодържавие на адмиралите и атаманите и установяване власт на селските и войнишките съвети чрез всенародно въоръжено въстание. В борбата срещу въоръжените до зъби офицерско-казашки наемници на буржоазията въстаналите ще трябва да водят правилна фронтова борба, упорита и продължителна.

Отново млъкна, избърса си потта, затвори очи. Въпреки регламента някой стана, вдигна ръка, пожела да се изкаже.

Партизанският главатар, по-точно военачалникът на Кежемското обединение на партизаните от Зауралието, се беше настанил току под носа на докладчика в предизвикателно небрежна поза и грубо го прекъсваше без никакво уважение. Трудно можеше да се повярва, че такъв млад военен, почти момче, командува цели армии и съединения и го слушат, и благоговеят пред него. Той седеше, увил в пешовете на шинела ръцете и краката си. Съблеченото горнище и ръкавите, преметнати зад облегалката на стола, разкриваха тялото му в гимнастьорка с тъмни следи от отпраните прапоршчикски пагони.

От двете му страни стояха двама безмълвни юначаги от личната му охрана, негови връстници, с бели, вече посивели овчи къси кафтани с агнешка обточка. Красивите им каменни лица не изразяваха нищо освен сляпа преданост към началника и готовност да направят всичко за него. Те, останаха безучастни към събранието, към повдигнатите въпроси, към хода на дебатите, не говореха и не се усмихваха.

Освен тях в бараката имаше още десетина-петнадесет души. Едни стояха прави, други седяха на пода, опънали напред крака или с вдигнати колене, подпрени на стената, на обло изпъкналите закалафатени талпи.

За почетните гости бяха поставени столове. Там седяха трима-четирима работници, стари участници в първата революция, и сред тях мрачният, неузнаваем Тиверзин и старият Антипов, негов приятел, който го поддържаше във всяко начинание. Причислени към божествата, в чиито нозе революцията бе положила всичките си дарове и жертви, те седяха като мълчаливи, строги истукани, в които политическото високомерие бе унищожило всичко живо и човешко.

Имаше и други фигури в бараката, достойни за внимание. Без мир и покой току ставаше и сядаше на пода, току се разхождаше и се спираше насред помещението водачът на руския анархизъм Вдовиченко. Черното знаме, дебелак с голяма глава, голяма уста и лъвска грива, може би един от офицерите от последната Руско-турска война, във всеки случай от Руско-японската, мечтател, вечно погълнат от своите блянове.

Поради безпределното си добродушие и исполинския ръст, който му пречеше да забелязва по-дребните и незначителни явления, той недостатъчно внимателно се отнасяше към настоящите събития, всичко възприемаше превратно, приемаше противните мнения като свои собствени и с всичко се съгласяваше.

До мястото му на пода седеше неговият познайник, горският ловец Свирид. Този Свирид не ореше земята, но земната му селяческа същност надничаше през отвора на тъмната вълнена риза, която току сграбчваше в юмрук заедно с кръстчето на врата и жулеше с нея гърдите си, за да се почеше. Той беше селянин полубурятин, сърдечен човек, неграмотен, с тънки плитчици, редки мустаци и още по-рядка брадица с няколко косъма. Монголското лице, непрестанно смръщено в съчувствена усмивка, го състаряваше.

Докладчикът, който обикаляше Сибир с Военната инструкция на Централния комитет, витаеше мислено в далечните пространства, които му предстоеше да обиколи. Повечето, от присъствуващите на събранието му бяха безразлични. Но, революционер и правдолюбец от най-крехка възраст, той с обожание гледаше седналия насреща му млад пълководец. И не само че прощаваше на това хлапе всички грубости, които за стареца изглеждаха като глас на истинската вътрешна революционност, но и с възхищение приемаше нахалните му нападки, както влюбена жена може да харесва наглата безцеремонност на повелителя си.

Партизанският вожд беше Ливерий, синът на Микулицин, докладчикът от центъра — бившият трудов кооператор Костоед-Амурски, по-рано ориентиран към социалреволюционерите. Напоследък беше преразгледал позициите си, бе признал погрешността на платформата си, в няколко подробни заявления се беше разкаял и не само че беше приет в комунистическата партия, но и скоро след това бе изпратен на толкова отговорна работа.

На него, невоенния човек, бяха възложили тази задача от уважение към революционния му стаж, към митарствата му и лежането по затворите и също поради предположението, че като бивш кооператор би трябвало добре да познава настроенията сред селските маси в обзетия от метежите Западен Сибир. А в дадения случай тази предполагаема вещина бе по-важна от военните познания.

Промяната на политическите убеждения беше направила Костоед неузнаваем. Тя бе преобразила неговата външност, жестовете и държането му. Никой не го помнеше по-рано плешив и брадат. Но може би всичко това беше грим? Може би партията му беше предписала строга конспирация? Нелегалните му имена бяха Берендей и другарят Лидочка.

Щом се поуталожи шумът, предизвикан от несвоевременната подкрепа на Вдовиченко по отношение на прочетените параграфи от инструкцията, Костоед продължи:

— За да се установи възможно най-пълен контрол над нарастващото движение на селските маси, е необходимо незабавно да се свържем с всички партизански отряди в района на губернския комитет.

По-нататък заговори за реда в явките, паролите, шифрите и начините за свръзка. После пак премина към подробностите:

— Да се осведомят отрядите в кои точки има оръжейни, вещеви и продоволствени складове на белите учреждения и организации, къде се съхраняват големи парични суми и по какъв начин се охраняват.

Трябва детайлно и с всички подробности да се разработят въпросите на вътрешната организация в отрядите, за управлението, за военнодругарската дисциплина, за конспирацията, за връзката на отрядите с външния свят, за отношението към местното население, за военнореволюционния трибунал, за подривната тактика на противниковата територия, а именно: за взривяването на мостове, железопътни линии, параходи, шлепове, гари, работилници с техническо оборудване, телеграфни станции, мини, хранителни запаси.

Ливерий търпя, търпя и не издържа. Всичко това му се виждаше дилетантско дърдорене, което нямаше нищо общо с тях. Той каза:

— Прекрасна лекция. Ще ми е за обеца. Сигурно ще трябва да се приеме безпрекословно, за да не се лишим от опората на Червената армия.

— Естествено.

— Ами какво да правя, ми кажи, прекрасна моя Лидочке, с детските ти драскулки, кучи сине, когато моите хора в състав от три полка, включително артилерия и конница, отдавна са на път и чудесно бият противника.

„Какво чудо! Каква сила!“ — каза си Костоед.

Намеси се Тиверзин. Той не одобряваше неуважителния тон на Ливерий. Каза:

— Извинете ме, другарю докладчик. Не съм сигурен, може би неправилно съм записал един от параграфите на инструкцията. Ще ви го прочета. Бих искал да съм сигурен. „Твърде желателно е да се привличат в комитета стари фронтоваци, които по време на революцията са били на фронта и са участвували във войнишките организации. Желателно е в комитета да има един-двама унтерофицери и военен техник.“ Вярно ли съм го записал, другарю Костоед?

— Да. Вярно. Съвсем точно.

— В такъв случай позволете да направя следната бележка. Този параграф за военните специалисти ме безпокои. Ние, работниците, участници в революцията от деветстотин и пета година, не сме свикнали да вярваме на военщината. С нея заедно винаги се промъква контрареволюцията.

Наоколо се чуха гласове:

— Стига толкова! Резолюцията! Резолюцията! Време е да си вървим. Късно е.

— Съгласен съм с мнението на мнозинството — обади се с тътнещия си бас Вдовиченко. — Поетично казано, точно така. Гражданските институции трябва да раснат отдолу, на демократична основа, както се садят фиданки, за да се прихванат. А не да се набиват отгоре като колци на ограда. Туй е грешката и на якобинската диктатура и затова Конвентът се разтури от термидорианците.

— Като две и две — подкрепи Свирид приятеля си от скитанията, — то е ясно и за децата. По-рано трябваше да се мисли, сега е късно. Сега от нас се иска да се бием и да пердашим напред. Пъшкай там и свеждай глава. А тя каква ще излезе тая — размахахме се, пък сега давай назад? Кой каквото е дробил, да си го сърба. Скочиш ли във водата, не викай помощ!

— Резолюцията! Резолюцията! — запровикваха се от всички страни. Поговориха още малко, вече почти без връзка със събранието, кой каквото му дойде, и на разсъмване закриха сбирката. Разотиваха се един по един и предпазливо.

7

Имаше едно живописно място на големия път. Разположени по стръмния скат и разделени от бързата речица Пажинка, там почти се съединяваха спускащото се отгоре село Кутейное и пъстреещото отдолу село Малий Ермолай. В Кутейное започна изпращането на мобилизираните, в Малий Ермолай под председателството на полковник Щрезе продължаваше работата си наборната комисия, която след великденското прекъсване освидетелствуваше младежите на Малоермолаевската община и от още няколко околни общини. По този случай в селото имаше конна милиция и казаци.

Беше третият ден на късния тази година Великден и на подранилата пролет, тих и топъл. Масите с гощавката за войниците в Кутейное бяха наредени навън, под открито небе, покрай пътя, та да не пречат на движението. Бяха наслагани малко накриво и като дълго огънато черво се белееха с увисналите до земята покривки.

Гощаваха ги на обща трапеза. Черпнята се състоеше най-вече от великденските остатъци, два пушени бута, няколко млина, два-три козунака. По цялата маса бяха наслагани паници с мариновани гъби, краставички и кисело зеле, панери с месен и едро нарязан селски хляб, големи чинии с купища шарени яйца. По боя преобладаваха розовите и сините.

Яйчени черупки, сини и розови, отвътре бели, бяха пръснати по тревата наоколо. Сини и розови бяха ризите на момчетата, които се подаваха изпод саката им. Сини и розови бяха роклите на момичетата. Синьо беше небето. Розови бяха облаците, които тъй бавно и стройно плуваха в небето, сякаш и небето плуваше заедно с тях.

Розова и препасана с копринен пояс беше ризата на Влас Пахомович Галузин, който бегом, потропвайки с токовете на ботушите и размятвайки крака наляво-надясно, притича от високия навес на Пафнуткини — къщата им беше точно на хълма над масите — и започна:

— Тази чаша народна ракия я пресушавам наместо шампанско за вас, момчета. Сполай ви и многая лета, момци! Господа новобранци! Желая да ви поздравя и в много други моменти и отношения. Моля за внимание. Кръстен път се е разстлал пред вас като далечен друм, с гърдите си да защитите родината от насилниците, залели полята на родината с братоубийствена кръв. Народът беше петимен безкръвно да обсъди завоеванията на революцията, но тъй като партията на болшевиките е слуга на чуждестранния капитал, неговата заветна мечта, Учредителното събрание бе разпуснато с грубата сила на щика и сега се леят беззащитни кървави реки. Младежи заминаващи! Вдигнете на още по-голяма висота поруганата чест на руското оръжие, понеже сме задължени пред нашите честни съюзници, като сме се опозорили, наблюдавайки подир червените отново нагло надигащите глави Германия и Австрия. Помози бог — още говореше Галузин, а виковете „ура“ и настояванията да го вдигнат на ръце заглушаваха вече думите му. Той поднесе чашата до устните си и на бавни глътки взе да пие долнопробната смрадлива шльокавица. Питието не му достави никакво удоволствие. Той беше свикнал с по-изискани букети гроздови вина. Но съзнанието за принасяната обществена саможертва го изпълваше с чувство на задоволство.

— Цар е татко ти. Как му се леят тия речи! Направо е като някой Милюков! — полупиянски го хвалеше сред пиянската глъчка Гошка Рябих пред приятеля си и съсед на масата Терентий Галузин. — Казвам ти, цар е. Ясно е за какво толкова се дере. С приказки гледа да те измъкне от войниклъка.

— Стига, Гошка! Как не те е срам. Откъде го измисли — ще ме измъква! Ще си получа повиквателната в един ден с тебе, това ще ми е измъкването. Ще се видим в една част. Сега ме изключиха от гимназията тия мръсници. Майка ми се съсипа. Дано не ме вземат доброволец. Ще ме пратят редник. А бащата наистина го бива по тържествените речи, дума да не става. Умее ги. Откъде ли му идват? Натура. Иначе няма никакво образование.

— Чу ли за Санка Пафнуткин?

— Чух. Наистина ли е толкова заразно?

— За цял живот. Ще свърши с охтика. Той си е виновен. Казаха му: не ходи. Виж му ума — с коя намерил!

— И сега какво ще прави?

— Трагедия! Искал да се застреля! Днес е на комисия в Ермолай, може да го вземат. Партизанин, вика, ще вървя. Ще отмъстя за обществените язви.

— Знаеш ли какво, Гошка. Ти казваш, че било заразно. А пък ако не ходиш при такива, друго може да те хване.

— Знам за кое говориш. Ти май с това се занимаваш. Туй не е болест, а таен порок.

— За тия думи ще те цапна. Така ли се обижда приятел, лъжец гаден!

— Шегувам се, успокой се. Знаеш ли какво исках да ти кажа? Бях в Пажинск след постите. Там беше пристигнал някакъв и изнесе сказка „Еманципация на личността“. Много интересно. Хареса ми тая работа. Ще се запиша, мамка му, анархист. Силата, вика, е вътре в нас. Полът, вика, и характерът, това е пробуждане на животинското електричество. А? Такъв един вундеркинд. Ама аз добре се налюхах. Какво са се разкряскали всички, ще ми спукат тъпанчетата. Не мога повече, Терьоша, хайде млъквай. Казах ли ти, куче виме, мамин лигльо, затваряй си човката.

— Обясни ми само, Гошка, знаеш ли какво? Още не знам всичките думи за социализма. Например саботажник. Какво ще рече? Какъв е тоя израз?

— По тия думи аз съм направо професор, ама ти казах, Терьошка, остави ме, пиян съм. Събантажник е който е с никого в една банда. Щом е събантажник, значи си с него в една банда. Разбра ли, тъпчо?

— И аз така си мислех, че е нещо лошо. Но за електрическата сила си прав. Решил съм да си изпиша от Петербург един електрически колан — по реклама. За повишаване на дейността. С наложен платеж. Че изведнъж ако стане нов преврат? Кой ще ти се занимава с колани!

Терентий не довърши. Пиянската врява бе заглушена от силния тътен на някаква близка експлозия. Шумът по масите веднага стихна. След минута се възобнови с още по-безредна сила. Някои наскачаха от местата си. Едни успяха да се задържат на крака. Други, олюлявайки се, понечиха да се оттеглят от трапезата, но не успяха, свлякоха се под масата и мигом захъркаха. Жените запищяха. Започна суматоха.

Влас Пахомович мяташе погледи на всички страни в търсене на виновника. Първо помисли, че е гръмнало в Кутейное, някъде наоколо, може би дори съвсем наблизо до масите. Вратът му се напрегна, лицето му поморавя, той се развика колкото му глас държи:

— Какъв е тоя Юда, дето се е намърдал при нас и си играе? Кой е тоя син майчин, дето хвърля гранати? Само да го видя, ако ще да е моят собствен, ще го удуша, гадината! Няма да се оставим, граждани, на такива шегички! Настоявам да се направи хайка! Да обкръжим Кутейное! Да хванем провоката! Няма да го оставим да се измъкне, псето!

Отначало го слушаха. После вниманието бе привлечено от стълба черен дим, който бавно се вдигаше към небето над общинската сграда в Малий Ермолай. Всички побягнаха към брега да видят какво става.

От горящата Ермолаевска общинска управа изхвърчаха няколко души новобранци, единият гол и бос, с недонахлузен панталон, и полковник Щрезе с другите военни, които участвуваха в прегледа и освобождаването по непригодност. Из селото се мятаха конници — казаци и милиционери, — замахваха с камшиците и изпъваха тела и ръце върху устремените коне като върху литнали змейове. Търсеха някого, някого гонеха. Много народ бягаше по пътя за Кутейное. Подир бягащите често и тревожно заудря камбаната на Ермолаевската камбанария.

Нататък събитията се развиха със страшна бързина. По здрач Щрезе и казаците, които продължаваха диренето, се вдигнаха в съседното Кутейное. Обкръжиха селото с патрули и започнаха да претърсват къща по къща, чифлик след чифлик.

Дотогава половината от новобранците вече се бяха нацепили и мъртвопияни спяха непробуден сън, подпрели глави по масите или изхлузени под тях. Когато се разбра, че в селото е дошла милиция, вече се беше стъмнило.

Неколцина младежи се юрнаха през задните дворове да бягат от милицията, подтикваха се за по-бързо с ритници и юмруци и се намърдаха през най-долната пролука между пода и земята в първия срещнат хамбар. В тъмното не можаха да разберат чий е, но с тази миризма на риба и газ трябва да беше на потребителната кооперация.

Тези, които се криеха, нямаха никаква вина. Грешка беше, че избягаха. Повечето побягнаха от глупост, от пиянско недомислие. Някои имаха познанства, които им се струваха предосъдителни и можеха според тях да ги погубят. Нали всичко сега придобиваше политическа окраска. Лудориите и хулиганството на съветска територия се таксуваха като черносотничество, а в белогвардейската зона по-лудите глави се смятаха за болшевики.

Оказа се, че момчетата, които се бяха сврели под хамбара, са били предупредени. Пространството между пода и земята беше пълно с хора. Там се бяха скрили няколко души от Кутейное и неколцина от Ермолай. Първите бяха мъртвопияни. Някои от тях хъркаха и пъшкаха, скърцаха със зъби и виеха, други се оригваха и повръщаха. Под хамбара беше тъмно като в рог, задушно и смрадливо. Които допълзяха последни, закриха отвора с пръст и камъни, да не ги издаде дупката. Скоро хъркането и стоновете на пияните стихнаха. Настъпи пълна типична. Всички спяха спокойно. Само в един ъгъл се чуваше шепненето на най-неудържимите, на уплашения до смърт Терентий Галузин и ермолайския побойник Коска Нехвальоних.

— По-тихо, куче краставо, ще погубиш всички, сополиво псе. Чуваш ли, хората на Щрезе обикалят и търсят. Минаха покрайнините, сега са към пазара, скоро ще са тук. Ей ги. Тихо, не дишай, ще те удуша! Е, имал си късмет, че отминаха. Отдалечиха се. Кой дявол те докара тук! И той с мъжете, ще се крие! Че кой ли е умрял за тебе!

— Гошка като се развика: крий се, мухльо! И аз се мушнах.

— Гошка е друго нещо. Рябих цялата фамилия са на мушката, понеже са неблагонадеждни. Те имат роднини в Ходатское. Работници са, пролетарска семка. Не шавай, глупако неден, стой мирен. Тук всичко наоколо е осрано и наповръщано. А си мръднал, а ще се омажеш и ти, и мен ще оплескаш. Не усещаш ли как смърди? Щрезе що хвърчи из селото? Търси пажинските. Другоселците.

— Защо, Коска? Как стана всичко това? Отде се почна?

— Заради Санка е цялата тупурдия, заради Санка Пафнуткин. Стоим в редица голи да ни освидетелствуват. Идва време за Санка, таман неговият ред. Той не се съблича. Беше подпийнал, дойде в канцеларията нетрезвен. Писарят му прави забележка. Събличайте се, вика. Любезно. На „ви“ му говори. Военният писар. А Санка грубо: няма. Не желая да си показвам пред всички части от тялото. Ужким му е неудобно. И мърда леко на верев към писаря, все едно ще го цапне циганската. Да. И представяш ли си. Никой гък не успя да каже — наведе се, хвана бюрото на писаря за едното краче и с всичко, дето беше по него, с мастилницата, с военните списъци — тряс на пода! Отвътре изскочи Щрезе: „Аз, кресна, няма да търпя тук безчинства, ще ви дам аз една безкръвна революция и неуважение към закона на официално място. Кой е подстрекателят?“

А Санка търчи към прозореца: „Помощ, вика, грабвайте си дрехите! Тук ще ни довършат, другарчета!“ Аз бягам за дрехите, пътем се обличам и хвърча при Санка. Той изби стъклото с юмрук, рипна на улицата — иди го гони! Аз подире му. Още някакви си. И да ни няма! А след нас вече вой, потеря. Пък да ме питат защо беше всичко? Никой нищо не разбра.

— Ами бомбата?

— Какво бомбата?

— Кой я хвърли? Не бомбата де, гранатата.

— Божичко, че да не сме ние!

— Ами кой?

— Отде да знам? Друг някой. Гледа: суматоха, какво ли си вика, дай пък аз в паниката да вдигна сградата във въздуха! Ще обвинят пак онези. Някой политически ще е сигурно. Тук нали е пълно с политически от Пажинск. Тихо. Млък! Гласове. Чуваш ли? Хората на Щрезе се връщат. Е, край с нас! Шът, ти казвам!

Гласовете се приближаваха. Скърцаха ботуши, звънтяха шпори.

— Не ми възразявайте. Знам аз. Нямам грешка. Някъде говореха — чу се началническият все по-ясен петербургски глас на полковника.

— Може да ви се е счуло, ваше превъзходителство — успокояваше го малоермолаевският кмет, старецът риботърговец Отвяжистин. — Па може и да са говорили, какво толкоз. Село е това, не е гробище. Може и да са говорили. В къщите не живеят твари безсловесни. Па може и таласъм да души някого насъне.

— Де-де! Ще ви дам аз едни шмекерии, какво ми се правите на вода ненапита! Таласъми! Май доста сте се разпуснали тук! Докарайте се до световната революция, да ви видя после. Таласъм!

— За бота, ваше превъзходителство, господин полковник! Каква международна! Кютуци празноглави, тиквеници загубени! Те в старите требници се запъват на всяка дума. Каква ти революция!

— Така опявате всички до първата улика. Да се огледа помещението на кооперативния магазин от горе до долу. Да се обърнат всички сандъци, да се прегледа под тезгяхите. Да се претърсят околните къщи.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство.

— Пафнуткин, Рябих, Нехвальоних — живи или мъртви. Ако ще от преизподнята. И момчето на Галузин. Нищо, че татко му държи политически речи, всичко е лъжа и измама. Напротив. Това няма да ни заблуди. Хване ли се търговец да ти ораторствува, не му е чиста работата. Все ще има нещо съмнително. Защото това не е нормално. По негласни сведения в техния двор в Крестовоздвиженск се крият политически, свикват се тайни събрания. Малкият да се хване. Още не знам какво ще го правя, ама само да открия нещо, ще го обеся най-безжалостно за назидание на останалите.

Потерята продължи нататък. Когато се отдалечиха на доста голямо, разстояние, Коска Нехвальоних попита примрелия Терьошка Галузин:

— Чу ли?

— Да — с безжизнен глас пошепна онзи.

— Сега с тебе, Санка и Гошка трябва да хващаме гората. Не казвам, че завинаги. Докато се освестят. Пък като поутихне, ще видим. Може и да се върнем.