Борис Пастернак
Доктор Живаго (5)

2

Когато валеше, черният прахоляк в града се превръщаше в тъмна каша с цвят на кафе, която покриваше улиците, повечето непавирани.

Градчето беше малко. Още след първия завой откъдето и да било се виждаше мрачната степ тъмното небе, просторите на войната, просторите на революцията.

Юрий Андреевич писа на жена си:

„Разрухата и анархията в армията продължават. Взимат се мерки за затягане на дисциплината и повдигане духа на войниците. Обикалям близките части.

Накрая вместо постскриптум, макар че можех да ти го пиша много по-отдавна — работя тук рамо до рамо е една Антипова, милосърдна сестра от Москва, родом от Урал.

Помниш ли елхата в страшната нощ, когато почина майка ти, тогава една курсистка стреля в прокурора? После май я съдиха. Доколкото си спомням, тогава дори ти казах, че още като ученичка я бяхме виждали с Миша в един долнопробен хотел, дето ходихме с баща ти, не помня с каква цел, беше късно вечерта и страшен студ, сега си мисля, че е било по време на въоръженото въстание на Пресня. Точно тя е Антипова.

На няколко пъти правих постъпки да се прибера, но не е никак лесно. Въпросът не е толкова до работата — тя спокойно може да се остави на някого. Трудността е в самото пътуване. Ту изобщо няма влакове, ту идват толкова натъпкани, че няма как да се качи човек.

Но ясно е, че така не може да продължава до безкрай и затова няколко души от излекуваните, които вече не са на военна служба и са освободени, включително Галиулин, Антипова и аз, решихме на всяка цена да заминем следващата седмица и за по-сигурно да си тръгнем един по един, в различни дни.

Та всеки момент може да ти се изтърся… Впрочем ще гледам да ти телеграфирам.“

Но преди да тръгне, успя да получи и отговора на Антонина Александровна.

С това писмо, в което риданията нарушаваха ритмичността на изреченията, а за точки служеха следите от сълзите и мастилените петна, Антонина Александровна убеждаваше мъжа си да не се връща в Москва, а направо да последва в Урал тази удивителна, сестра, която шествува през живота в съпровод на такива знамения и стечения на обстоятелствата, с каквито нейният, Тониният, скромен житейски път изобщо не може да се мери.

„За Сашенка и неговото бъдеще не се безпокой — пишеше тя. — Няма да се червиш заради него. Обещавам да го възпитам в същия дух, какъвто от дете ти е познат в нашия дом.“

„Ти си луда, Тоня — хвърли се да я разубеждава Юрий Андреевич, — какви са тези подозрения! Нима не знаеш или не си съвсем наясно, че само ти, мисълта за теб и верността към теб и нашия дом са ме спасявали от смърт през тези две години война, страшни и гибелни. Впрочем думите са излишни. Скоро ще се видим и ще Започне предишният ни живот, всичко ще бъде добре.

Но това, че така ми отговаряш, ме плаши за нещо друго. Ако съм ти дал повод за такъв отговор, може би се държа наистина двусмислено и тогава съм виновен и пред тази жена, която заблуждавам и на която също ще трябва да се извиня. Ще го направя, щом тя се върне от обиколката в няколко близки села. Земството^[1], което по-рано съществуваше само в губерниите и околиите, сега се въвежда и в по-малките единици — в общините. Антипова замина да помага на някаква позната, която е инструкторка по тези именно законодателни нововъведения.

Интересното е, че както живеем с Антипова в една къща, досега не знам къде й е стаята и не съм се интересувал.“

3

Два широки пътя водеха на изток и на запад от Мелюзеев. Черният път минаваше през гората и водеше към Зибушино, житницата на околността — селце, което административно беше подчинено на Мелюзеев, но във всички отношения беше доста пред него. Другият път, макадамов, минаваше през пресъхващите лете заблатени ливади и продължаваше към Бирючи, железопътен възел с две жп линии, които се пресичаха малко преди Мелюзеев.

През юни в Зибушино две седмици се задържа независимата Зибушинска република, провъзгласена от зибушинския мелничар Блажейко.

Републиката се крепеше на дезертьорите от Двеста и дванадесети пехотен полк, които с оръжие в ръка бяха изоставили позициите и бяха стигнали през Бирючи в Зибушино в момента на преврата.

Републиката не признаваше властта на временното правителство и се отцепи от останалата Русия. Сектантът Блажейко, който на младини си пишел с Толстой, обяви новото хилядолетно зибушинско царство с общност на труда и имуществото и преименува общинския съвет в апостолат.

Зибушино винаги е било извор на легенди и преувеличения. То е разположено в гъсти дебри, споменава се в документите на Смутното време^[2], но околностите му са гъмжели от разбойници и в по-нови времена. Упорито се говореше за заможността на търговците и фантастичното плодородие на земята. Някои обичаи и поверия и някои особености в говора, с които се отличаваше тази, западната част на крайфронтовата полоса, идваха именно от Зибушино.

Сега същите небивалици се разказваха за главния помощник на Блажейко. Разправяха, че по рождение бил глухоням, но по някаква сила свише понякога добивал дар слово и след озарението отново го губел.

През юли Зибушинската република падна. Селото се завзе от вярна на Временното правителство част. Дезертьорите бяха изтласкани от Зибушино и се оттеглиха към Бирючи.

Там, на няколко версти околовръст железопътните линии, се простираха сечища, където стърчаха пънове, потънали в диви ягоди, вдигаха се наполовина изпокрадени купчини от неприбран дървен материал и се рушаха землянките на някога работилите тук дървари — сезонни работници. На това място се окопаха дезертьорите.

4

Лазаретът, в който докторът първо беше ле жал, после бе работил, а сега се канеше да напусне, се намираше в къщата на графиня Жабринска и още от началото на войната бе дарен от стопанката за ранените.

Двуетажната къща беше вдигната на едно от най-хубавите места в Мелюзеев. Тя се кипреше на мястото, където главната улица пресичаше централния площад, така наречения плац, тук по-рано се бяха обучавали войници, а сега се провеждаха вечерните митинги.

Благодарение на средищното положение от къщата се откриваха хубави гледки в няколко посоки. Освен главната улица и площада се виждаше дворът на съседите — беден провинциален имот, досущ като селските. Виждаше се също старата градина на графинята, накъдето гледаше задната част на къщата.

Този дом никога не бе представлявал особена ценност за Жабринска. Тя притежаваше голямото имение Раздолное в околията и къщата в града й служеше само за опорна точка при деловите пътувания, а също като сборен пункт за гостите, които идваха през лятото в имението.

Сега в дома й се намираше лазаретът, а собственичката беше арестувана в Петербург, града на постоянното си местоживеене.

От предишната прислуга в къщата бяха останали две интересни жени: старата гувернантка на дъщерите на графинята, сега вече омъжени, мадмоазел Фльори и бившата й готвачка Устиня.

Мадмоазел Фльори, беловласа румена старица с широка мърлява роба, чорлава и неумита, тътреше крака из целия лазарет, с който сега беше на дружеска нога, както по-рано със семейство Жабрински, и разказваше какво ли не на развален руски, като гълташе окончанията на руските думи по френски маниер. Заела театрална поза, тя размахваше ръце и към края на приказките си избухваше в продран смях, който завършваше с дълга, мъчителна кашлица.

Мадмоазел знаеше всичко за сестра Антипова. Струваше й се, че докторът и сестрата би трябвало да се харесат. Вярна на страстта към сводничество, дълбоко вгнездена в романската й натура, мадмоазел се радваше, когато ги завареше заедно, многозначително въртеше показалец и палаво им намигаше. Антипова недоумяваше, докторът се дразнеше, но мадмоазел, както всички откачалки, най-вече ценеше заблудите си и в никакъв случай не се отказваше от тях.

Още по-интересна фигура беше Устиня. Силуетът й някак странно се изостряше нагоре и това я оприличаваше на квачка. Устиня беше суха и трезвомислеща до ехидност, но съчетаваше с тази разсъдливост една фантазия, необуздана по отношение на суеверията.

Знаеше много народни заклинания и стъпка не правеше, без да плюне за огъня в пещта или да пошепне нещо против уроки на бравата, когато излизаше от къщи. Беше родом от Зибушино. Разправяха, че е щерка на селския магьосник.

Устиня можеше с години да мълчи, но само до първия пристъп, докато не й прелееше. Тогава вече не можеше да се възпре. Нейната страст беше да защищава правдата.

След падането на Зибушинската република мелюзеевският изпълком започна борба против анархистичните веяния, които, се носеха откъм селото. Всяка вечер от само себе си на плаца никнеха мирни и малолюдни митинги, на които се стичаха незаетите мелюзеевци, както някога лятно време се стичаха на седенките на открито пред портите на пожарната. Мелюзеевският култпросвет поощряваше тези събрания и пращаше на тях свои или гостуващи оратори като ръководители на сказките. За най-въпиюща нелепост в приказките за Зибушино се смяташе говорещият глухоням и често в изобличенията разговорът се прехвърляше на него. Но дребните мелюзеевски занаятчии, войнишките жени и бившите слуги бяха на друго мнение. Говорещият глухоням не им се виждаше връх на безсмислието. И те го бранеха.

Сред отделните възгласи в негова защита, които се носеха откъм тълпата, често се чуваше гласът на Устиня. Отначало тя не смееше да излезе напред, женският свян я въздържаше. Но постепенно събра смелост и започна все по-храбро да напада сказчиците, чиито мнения не се нравеха в градчето. Така неусетно се превърна в истинска ораторка.

През отворените прозорци на къщата се чуваше боботенето на гласовете на площада, а в най-тихите вечери се долавяха и откъслечни думи. Често, когато говореше Устиня, в стаята бързо влизаше мадмоазел, призоваваше присъствуващите да се вслушат и на изопачен език добродушно я имитираше:

— Разпу! Разпу! Сарск бриян! Зибуш! Глюконем! Измен! Измен!

Мадмоазел тайно се гордееше с тази огън жена с остър език. Двете изпитваха взаимна нежна привързаност и непрекъснато се караха.

5

Юрий Андреевич постепенно се подготвяше за отпътуването, обикаляше къщите и учрежденията, където трябваше да се сбогува с някого и да си извади нужните документи.

По това време на път за армията в града пристигна новият комисар на тази част от фронта. Разправяха за него, че още е същинско дете.

Бяха дните на подготовка за ново настъпление. Трябваше да се постигне прелом в настроенията на войнишките маси. Затягаха войските. Създадоха се военно-революционни трибунали и се възстанови смъртното наказание, наскоро преди това отменено.

Преди отпътуването докторът трябваше да се обади и на коменданта, чиято длъжност се изпълняваше в Мелюзеев от военния началник, „околийския“, както го наричаха за по-кратко.

При него обикновено ставаше страшно стълпотворение. Хората не се побираха в коридора и в двора и задръстваха половината улица, пред прозорците на учреждението. До бюрото не можеше да се стигне. От тътена на стотиците гласове нищо не се разбираше.

Но сега не беше приемен ден. В празната и тиха канцелария писарите, недоволни от все по-усложняващото се деловодителство, мълчаливо пишеха и се споглеждаха присмехулно. От кабинета на началника се чуваха весели гласове, сякаш вътре, разкопчали куртките, се черпеха с нещо разхладително.

Оттам излезе Галиулин, видя Живаго и като се приведе с цялото си тяло, сякаш щеше да се затича, повика доктора да сподели тамошното оживление.

Докторът все едно трябваше да влезе в кабинета за подпис на началника. Там намери всичко в най-артистичен безпорядък.

Сензацията на градчето и героят на деня, новият комисар, вместо да продължи към целта на назначението си, се намираше тук, в кабинета, който нямаше нищо общо с животрептущите проблеми на щаба и с оперативните въпроси, и изправен пред администрацията на военно-писарското царство, ораторствуваше.

— А ето и още една наша звезда — каза околийският, за да представи доктора на комисаря, който не го и погледна, изцяло запленен от себе си, а околийският промени позата си само колкото да подпише протегнатия от доктора документ, след което си я възвърна и с любезен жест посочи на Живаго ниската мека табуретка в средата на помещението.

От присъствуващите само докторът се разположи в кабинета човешки. Останалите седяха един от друг по-чудновато и разпасано. Околийският, подпрял главата си с ръка, по печорински беше полегнал до писалището, помощникът му се беше настанил на страничната облегалка на канапето, подвил крака като в дамско седло, Галиулин бе яхнал стола и прегърнал облегалката, бе положил на нея глава, а младият комисар ту се вдигаше на мускули на перваза на прозореца, ту скачаше и като пумпал, без нито за миг да млъкне и движейки се през цялото време, ситнеше из кабинета. Говореше неспирно. Ставаше дума за бирючевските дезертьори.

Слуховете за комисаря се оказаха верни. Той беше тъничък и строен, още неоформен юноша и като свещица пламтеше от най-възвишени идеали. Разправяха, че бил от добро семейство, ако не и син на сенатор, и през февруари един от първите повел ротата си в Държавната дума. Презимето му беше Гинц или Гинце, докторът не можа ясно да чуе, когато ги запознаха. Комисарят имаше правилен петербургски изговор, със съвсем ясна дикция, леко остзейска^[3].

Беше с тесен френч. Сигурно му беше неудобно, че е толкова млад, и за да изглежда по-възрастен, кривеше презрително лице и нарочно се гърбеше. За целта бръкваше дълбоко в джобовете на брича и вдигаше острите си рамене с нови неочупени пагони, при което фигурата му ставаше наистина по кавалерийски изчистена, така че можеше да се очертае от раменете до краката с две събрани долу линии.

— На железопътната линия, на няколко гари оттук, е разположен казашки полк. Червен и предан. Ще ги извикат, ще обкръжат бунтовниците и готово. Командирът на корпуса настоя за най-скорошното им обезоръжаване — докладва околийският.

— Казаци? В никакъв случай! — избухна комисарят. — Да не сме деветстотин и пета година, каква е тази дореволюционна реминисценция! Тук сме на противоположни позиции с вас, тук вашите генерали са се престарали.

— Още нищо няма налице. Това са само планове и предположения.

— Имаме уговорка с военното командуване да не се намесваме в оперативните разпоредби. Няма да отменя казаците. Да речем. Но от своя страна ще предприема някаква крачка, каквато ми диктува благоразумието. В землянки ли са там?

— Нещо такова. Във всеки случай е укрепен лагер.

— Прекрасно. Искам да отида при тях. Покажете ми тези зверове, тези горски разбойници. Нека са бунтари, нека дори са дезертьори, но те са народът, господа, това забравяте. А народът е дете, той трябва да се познава, трябва да се знае психиката му, иска се особен подход. Трябва да умеем да докоснем най-добрите, най-чувствителните му струни, тъй че да зазвънят. Ще ида при тях на сечището и ще си поговорим най-сърдечно. Ще видите в какъв образцов ред ще се върнат на изоставените позиции. Да се хванем на бас? Не ви стиска, а!

— Съмнително е. Но дай боже!

— Ще им кажа: „Братя, погледнете ме. Ето ме, единствен син, надежда на семейството, аз не пожалих нищо, пожертвувах името, положението, любовта на родителите си, за да ви извоювам свобода, каквато няма никой народ в света. Направихме го аз и мнозина други млади люде, да не говорим за старата гвардия на славните предшественици, за каторжниците народници и народоволците шлиселбургци^[4]. За себе си ли го направихме? За нас ли беше необходимо? Вие вече не сте редници както преди, а бойци от първата в света революционна армия. Честно се запитайте сами: оправдахте ли това високо звание? Родината, смъртноранена, с последни сили се мъчи да отхвърли хидрата на задушаващия я враг, а вие в това време се оставяте да ви подлъже банда незнайни апаши и се превръщате в безотговорна паплач, в сборище от разпасани нехранимайковци, преситени от свободата и разглезени“ — наистина, дето се вика, пусни свинята под софрата — ще тури копита на масата — о, ще им кажа аз, ще ги засрамя!

— Не, не, рисковано е — понечи да възрази околийският и се спогледа тайно и многозначително със заместника си.

Галиулин разубеждаваше комисаря за налудничавата му идея. Той познаваше безумците от Двеста и дванадесети още от дивизията, където влизаше полкът и където по-рано беше служил. Но комисарят не го слушаше.

Юрий Андреевич през цялото време искаше да стане и да си върви. Наивността на комисаря го смущаваше. Но толкова струваше и лукавата опитност на околийския и неговия заместник, двамата иронични и потайни шмекери. Тази глупост и тази хитрост бяха от един дол дренки. И всичко това изригваше в потоци от думи, ненужно, недействително, безцветно, отхвърляно от самия живот.

О, как ти идва някога да загърбиш бездарно-възвишената, безнадеждна човешка говорилня в името на привидното безмълвие на природата, каторжното беззвучие на дългия упорит труд, безсловесността на дълбокия сън, на истинската музика и онемялото от възторг тихо сърдечно докосване!

Докторът си спомни, че му предстои обяснението с Антипова, така или иначе, неприятно. Той се радваше на необходимостта да я види, макар и на такава цена. Но тя едва ли се беше върнала. Той се възползува от първия удобен момент, стана и незабелязано излезе от кабинета.

6

Оказа се, че вече си е дошла. Мадмоазел съобщи на доктора за завръщането й и каза също, че Лариса Фьодоровна пристигнала уморена, вечеряла набързо и се прибрала, като помолила да не я безпокоят.

— Почукайте й впрочем — посъветва го тя. — Сигурно още не спи.

— Коя е стаята й? — попита докторът, с което безкрайно изненада мадмоазел.

Обясни му се, че е в дъното на коридора на горния етаж, точно до стаите, където бяха заключили целия тукашен инвентар на Жабринска и където докторът никога не беше ходил.

Междувременно се смрачи. Улиците сякаш отесняха. Къщите и сградите се скупчиха във вечерната тъмнина. Дърветата се приближиха от дълбините на дворовете до прозорците, до светлините на запалените лампи. Беше горещо и задушно. От всяко движение го обливаха потни вълни. Ивиците газена светлина, паднали в двора, като мръсни горещи струи се стичаха по стволовете на дърветата.

На последното стъпало докторът се спря. Помисли си, че дори само да почукаш на вратата на човек, уморен от път, е неудобно и нахално. По-добре да отложи разговора за утре. Разсеяно както винаги когато променяше решенията си, той се разходи до отсрещния край на коридора. Там имаше прозорец към съседния двор. Докторът надникна навън.

Нощта бе пълна с тихи тайнствени звуци. Наблизо в коридора капеше чешма — равномерно, тегаво. Вън някой шепнеше. Там, където започваше зеленчуковата градина, някой поливаше краставиците, преливаше водата от кофа в кофа, громолеше с веригата, когато я вадеше от кладенеца.

Миришеше на всички цветя в света едновременно, сякаш земята през деня е била в несвяст, а сега чрез тези ухания идваше на себе си. А откъм вековния парк на графинята, така затрупан с оронени съчки и клони, че беше станал непроходим, се вдигаше иззад дърветата, грамадно като стена на гигантска сграда, прашно-дивото благоухание на старата цъфнала липа.

Отдясно откъм оградата се носеха викове. Там буйствуваше някакъв отпускар, тръшкаше се врата, пляскаха като крила откъслеци от песен.

Иззад гарвановите гнезда в парка на графинята се показа чудовищно огромна кървавотъмна луната. Отначало приличаше на тухлената парна мелница в Зибушино, после пожълтя като бирючевската водна кула.

А долу под прозореца към уханието на, теменужките се примесваше ароматичен като билков чай мирисът на сено. Наскоро бяха купили от едно далечно село крава. Тя беше вървяла цял ден, беше уморена и й липсваше изоставеното стадо, та не искаше да приема храна от ръцете на новата си стопанка, с която още не беше свикнала.

— Я по-кротко, де, де, ще ти дам да се разбереш, как да въртиш рога, дяволице недна — шепнешком я успокояваше стопанката, но кравата ту сърдито клатеше глава, ту с изпъната шия жално и милно мучеше, а зад черните мелюзеевски планини блещукаха звезди и от тях се спускаха към кравата паяжините на невидимо съчувствие, сякаш горе там бяха оборите на други светове, където я оплакваха.

Всичко наоколо шупваше, набъбваше и растеше от вълшебните дрожди на съществованието. Възхищението от живота се носеше като тих полъх, като широка вълна без посока, по земята и през града, през стените и оградите, през дървесината и плътта, и изпълваше с трепет всичко по пътя си. За да потисне въздействието на този поток, докторът отиде на плаца да послуша приказките на митинга.

7

Луната се беше вдигнала вече високо. Всичко белееше, обляно в гъстата й светлина.

Пред праговете на държавните учреждения около площада, каменни и с колони, като черни килими се стелеха по земята широките им сенки.

Митингът се провеждаше на отсрещната страна на площада. Ако се заслушаше човек, можеше да чуе всичко, което се говореше там. Но великолепието на зрелището омагьоса доктора. Той седна на пейката пред портала на пожарната и без да внимава в гласовете, които идеха от плаца, се заоглежда наоколо.

Малки странични улички се вливаха в площада. В дълбочина се виждаха стари килнати къщи. По тези улици имаше непроходима селска кал. От нея стърчаха дългите колове на плетищата, сякаш бяха хвърлени рибарски мрежи или затънали кошници от тия, с които се ловят раци.

Стъклата на отворените прозорци на къщурките проблясваха късогледо. Отвън заничаха в стаите потни русоглави царевици с лъскави метлици и пискюли, сякаш намазани с олио. Иззад провисналите плетове самотно се вглеждаха в далечината бледи кльощави слезове, същински селянки по ризи, които заради жегата са излезли малко от задушните къщя да подишат чист въздух.

Озарена от месечината, нощта беше изумителна като милосърдие или пророческа дарба и внезапно в тишината на тази светлоискряща приказка започнаха да падат отмерените отсечени звуци на нечий познат, като че ли наскоро чуван глас. Гласът беше хубав, запален и убедителен. Докторът се заслуша и веднага се досети кой е. Комисарят Гинц. Той говореше на площада.

Властите сигурно го бяха помолили да ги подкрепи с авторитета си и той с истинско чувство упрекваше мелюзеевци за дезорганизацията, задето така лесно се поддават на покваряващото влияние на болшевиките, истинските виновници, както твърдеше той, за зибушинските събития. В същия дух, както бе говорил при околийския, напомни за жестокия и мощен враг и за часа на изпитанията, ударил за родината.

Настояванията да не се прекъсва ораторът се редуваха с викове на несъгласие. Протестните подвиквания зачестиха и ставаха все по-гръмогласни. Някой, който съпровождаше Гинц и в този момент беше поел задълженията на председател, крещеше, че забележките от място са недопустими, и призоваваше към ред. Едни настояваха да се даде думата на гражданката от тълпата, други шъткаха и викаха да не се пречи!

Една жена се провираше през навалицата към захлупения сандък, който служеше за трибуна. Тя нямаше намерение да се катери на сандъка, само излезе напред и застана отстрани до него. Всички я познаха. Настъпи тишина. Жената завладя всеобщото внимание. Това беше Устиня.

— Говорехте за Зибушино, другарю комисар, и после за очите, че трябвало да имаме очи и да не се хващаме на лъжите, а междувременно вие самият, както ви слушам, все туй ви е на устата, болшевици-меншевици, това си знаете, болшевици-меншевици, нищо друго не чухме от вас. А да не се воюва повече и всичко да е по братски, това се нарича справедливост, а не меншевици, и фабриките и заводите да са на бедните, и това не са болшевиците, а е човешката жал. Пък за глухонемия и без туй все за него слушаме, до гуша ни дойде. Хайде стига вече! Какво толкова ви е крив? Че бил си живял, що живял, глухоням, пък изведнъж заговорил, без да ви пита? Голяма работа! И по-големи чудеса са ставали. Онази ослица, прочутата, например: „Валааме, Валааме — дето рекла, — като човек ти се моля, не ходи, ще съжаляваш.“ Но той, как ли пък не, отишъл де, не я послушал. Та и вие сега: „Глухонемият!“ — „Какво ли да я слушам, ще да си е рекъл. Ослица, скот.“ Обърнал гръб на добичето. Пък после си скубал косите. Поне знаете края.

— Кажи го! — настоя публиката.

— Толкоз! — отсече Устиня. — Който много знае, бързо остарява.

— Хайде де, кажи края — викна същият глас.

— Ще ти кажа аз, навлек такъв! Станал на стълб от сол.

— Не на нас тия, кумичке! Туй е Лот. Жената на Лот — заподвикваха слушателите.

Всички се засмяха. Председателят призова събранието към ред. Докторът отиде да си ляга.

8

На другия ден вечерта се видя с Антипова. Намери я в служебната стая. Купчина пране беше струпана пред нея Лариса Фьодоровна гладеше.

Служебната стая беше едно от задните помещения на горния етаж с прозорци към градината. Там се палеха самоварите, сипваше се яденето, вдигнато с кухненския ръчен подемник, пускаха се при миячката мръсните съдове. В служебната стая се съхраняваше и материалната отчетност на лазарета. Там се проверяваха по списък чиниите и прането, там се почиваше в часа за отдих и се уреждаха срещи.

Прозорците към градината бяха отворени. В стаята ухаеше на липов цвят и на тамянено-горчиви сухи клонки като в старите паркове и леко намирисваше на изгоряло от двете парни ютии, които Лариса Фьодоровна начесто сменяше и връщаше на решетката на комина да се греят.

— Защо не ми почукахте снощи? Мадмоазел ми каза. Впрочем добре сте направили. Бях легнала вече и нямаше да мога да ви отворя. Добър ден. Внимавайте да не се изцапате. Там се изсипаха малко въглени.

— Вие май гладите прането на целия лазарет?

— Не, имам и много мои неща. Нали все ми се присмивахте, че никога няма да се измъкна оттук. Но този път край. Виждате, стягам си багажа. Щом се приготвя, и — довиждане. Аз към Урал, вие към Москва. Пък някой ден може да ви попитат: „Чували ли сте за Мелюзеев, едно малко градче?“ — „Не си спомням.“ — „А, ами Антипова, коя беше тя?“ — „Нямам понятие.“

— Не се знае. Как мина пътуването по общините? Хубаво ли е в селата?

— С две думи не може да се разкаже. Много бързо изстиват ютиите! Подайте ми другата, ако обичате. Ей я там, на решетката. А тази на нейното място. Да. Благодаря ви. Селата са най-различни. Зависи от жителите. Където населението е трудолюбиво и работи — там са добре. Но другаде май само пият. Там е мъртвило. Страшна работа.

— Кой пие? Глупости. Нищо не разбирате. В селата просто няма никой, всички мъже са на война. Както и да е. Какво става с новото революционно земство?

— За пиенето не сте прав. Ще се върнем на този въпрос. А земството? Със земството ще видят още много зор. Инструкциите са неприложими, няма кой да работи по места. Селяните сега се интересуват само от въпроса за земята. Бях в Раздолное. Красота! Идете да го видите! През пролетта е имало малко пожари и грабежи. Изгорял е един плевник, овошките са почернели, част от фасадата е в сажди. Но в Зибушино не можах да стигна. Обаче навсякъде се говори, че глухонемият не е фантазия. Описват го как изглежда. Разправят, че бил млад, образован.

— Вчера на плаца Устиня се дереше за него.

— Тъкмо пристигнах, от Раздолное пак цял куп боклуци. Колко пъти ги молих да ни оставят на мира! Нашите грижи си ни стигат. А днес сутринта дойдоха от комендантството с бележка от околийския. На всяка цена им трябвали сребърните прибори за чай и кристалните виенски сервизи на графинята. Само за една вечер и щели да ги върнат. Знаем колко ги връщат. Половината покъщнина изчезна. Щели да имат вечеринка. С някакъв гост.

— А, сещам се. Пристигнал е новият комисар на фронта. Случайно го видях. Решил е да се справи с дезертьорите, да ги обкръжи и да ги обезоръжи. Комисарят още е младок, съвсем неопитен. Тукашните предлагат казаците, а той бие на чувства. Народът бил дете и прочие, той си въобразява, че ще си играят на шикалки. Галиулин му се примоли — един вид, да не буди звяра, да остави на тях, ама като си го е наумил, разбира ли от дума. Слушайте, оставете за малко ютиите и чуйте. Скоро тук ще настане страхотна сеч. Не можем да я предотвратим. Много бих искал да си заминете преди тази касапница!

— Нищо подобно. Преувеличавате. Пък и без това заминавам. Но не може така, раз-два, и сбогом! Трябва да предам инвентара по опис, иначе все едно, че нещо съм откраднала. А на кого да го предам? Това е въпросът. Толкова ядове заради този инвентар, а за награда само упреци. Прехвърлих имуществото на Жабринска към болницата, защото такъв беше смисълът на декрета. А сега излиза, че съм го направила нарочно, за да запазя нещата на собственичката. Каква гадост!

— Ох, плюйте на тези килими и порцелани, да ги вземат мътните дано! Защо се ядосвате? Да, колко жалко, че не се видяхме снощи! Бях в такова настроение! Щях да ви обясня цялата небесна механика и да ви отговоря на всички проклети въпроси! Не, не се шегувам, направо ме избиваше някому всичко да си излея! За жена ми, за сина ми, за живота ми! Дявол да го вземе, не може ли един зрял мъж да заговори с една зряла жена, без веднага да се заподозре „нещо“. Брр! Дявол да ги вземе всички тези „неща“!

Вие си гладете, гладете прането, искам да кажа, не ми обръщайте внимание, пък аз ще ви говоря. Имам много да ви говоря.

Помислете само, какви времена! И ние с вас да живеем тъкмо в подобни дни! Веднъж на цяла вечност могат да се случат такива небивалици. Представяте ли си: цяла Русия изведнъж е останала без покрив и ние с целия народ се озоваваме под открито небе. И никой не ни дебне! Свобода! Истинска. Не на думи и не от лозунгите, а от небето паднала и неочаквана. Свобода по случайност, по недоразумение.

И всички са така объркано-грамадни! Не забелязвате ли? Като че ли всеки е втрещен от самия себе си, от неочакваната си мощ.

Гладете си, аз ще говоря. Вие мълчете. Да не ви е скучно? Ще ви сменя ютията.

Снощи гледах митинга. Невероятно зрелище. Надигнала се е майка Русия, вече не й се стои на едно място, не може да се наскита, не може да се наприказва. И не само хората говорят. Събират се и разговарят звездите и дърветата, философствуват нощните цветя, скандират тухлените сгради. Като някаква евангелска картина от времето на апостолите, нали! Като апостол Павел: „Желая всички да говорите езици, още повече да пророчествувате. Който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува…“

— За събранията на дърветата и звездите ви разбирам. Знам какво искате да кажете. Това чувство ми е познато.

— Половината го направи войната, останалото го довърши революцията. Войната беше изкуствено прекъсване на живота, сякаш съществованието може временно да се отложи (каква нелепост!). Революцията избликна от само себе си, като дълго спиран дъх. Всеки живна и се прероди, у всички стават някакви промени и преломи. Може да се каже: всеки изживя по две революции — едната своя, лична, другата обща. Според мен социализмът е море, в което трябва като потоци да се влеят всички тези отделни лични революции, море на живота, море на своеобразието. Море на живота, казвам, на онзи живот, който може да се види по картинките, гениализиран живот, творчески обогатен. Но сега хората решиха да го изпитат не на книга, а върху себе си, не отвлечено, а на практика.

Неочакваното трепване в гласа на доктора издаде начеващото му вълнение. Лариса Фьодоровна прекъсна за миг гладенето и го погледна сериозно и учудено. Той се обърка и забрави какво искаше да каже. След кратка пауза заговори отново. И като обезумял започна да приказва бог знае какво. Той каза:

— В тези дни изпитваш такова желание да живееш честно и плодотворно! Така ти се иска да бъдеш част от общото въодушевление! И ето, сред всеобщата радост срещам вашия загадъчно невесел поглед, зареян кой знае накъде, през гори и планини… Какво ли не бих дал да го нямаше, на вашето лице да е изписано, че сте доволна от съдбата и от никого нищо не искате. И някой близък ваш човек, ваш приятел или мъжът ви (най-добре да е военен), да ме хване за ръката и да настои да нямам грижа за вашата участ и да не ви дотягам с вниманието си… Тогава ще си издърпам ръката, ще замахна… А, увлякох се! Простете ми, ако обичате!

Гласът отново му изневери. Той махна с ръка и с чувството за непоправимо неудобство стана и отиде до прозореца. Изправи се с гръб към стаята, облегна се на перваза, подпря с длан лицето си и заби разсеян, невиждащ, търсещ утеха поглед към дълбините на притъмнялата градина.

Лариса Фьодоровна заобиколи дъската за гладене, подпряна на масата и на перваза на другия прозорец, спря на крачка-две от доктора, зад него, по средата на стаята.

— О, точно от това се боях! — тихо, сякаш на себе си каза тя. — Каква фатална заблуда! Недейте, Юрий Андреевич, престанете. Ах, вижте какво направих заради вас! — възкликна силно и се втурна към дъската, където под забравената ютия от изгорената блузка се вдигаше тънка струйка дим.

Юрий Андреевич — продължи тя и сърдито тракна ютията на печката. — Юрий Андреевич, послушайте ме, излезте за минутка при мадмоазел, пийнете вода и се върнете такъв, какъвто съм свикнала и бих искала да ви виждам. Чувате ли ме? Зная, че ще можете да го направите. Много ви моля.

Повече такова нещо между тях не се повтори. След седмица Лариса Фьодоровна си замина.

9

След някое време се застяга и докторът. В нощта преди заминаването в Мелюзеево имаше страшна буря.

Ураганният тътен се сливаше с плисъка на дъжда, който ту се лееше като, из ведро върху покривите, ту, понесен от вятъра, плющеше по улицата, сякаш стъпка по стъпка отваряше място за бушуващите си потоци.

Гръмотевиците трещяха една подир друга, безспир, и се сливаха в едно общо громолене. През проблясъците на непрекъснатите светкавици се мяркаше устремената някъде навътре уличка с приведените и устремени в същата посока дървета.

Посред нощ мадмоазел Фльори бе разбудена от тревожно тропане на вратата. Тя стресната седна на леглото и се ослуша. Тропането не спираше.

Дали в целия лазарет няма да се намери жива душа, която да излезе да отвори, помисли си тя, всичко на неин гръб, защо? Защото нея, клетата старица, природата бе създала честна и бе обременила с чувство за дълг.

Добре де, Жабрински са богаташи, аристократи. Но лазаретът е наш, народен. Защо го изоставиха? Интересно например къде са санитарите? Всички се разбягаха, ни началство, ни сестри, ни доктори. А в къщата има още ранени, двама без крака горе в хирургията, където по-рано беше вестибюлът, и останалите с дизентерия долу в сутерена до пералнята. И онази, устатата Устиня, изчезна някъде по гости. Хем видя, че ще има буря, ама не, залетя се. Ето сега хубав претекст да спи на чуждо място.

Слава богу, спряха, мирясаха. Виждат, че никой не им отваря, и са си тръгнали, отказали са се. И те къде са хукнали в такова време! Да не е пък Устиня? Не, тя си има ключ. Боже господи, кошмар, отново чукат!

Каква свинщина все пак! Добре, Живаго как да е. Той утре заминава и вече сигурно витае някъде из Москва или по пътя. Но Галиулин! Как може да хърка или спокойно да се излежава на това трополене, разчита, че накрая тя ще стане, слабата безпомощна старица, за да отвори кой знае кому в тази страшна нощ в тази страшна страна.

Галиулин! — внезапно се опомни. — Какъв Галиулин! Явно още спи, за да й дойде такава глупост в главата. Какъв Галиулин, когато той пропадна вдън земя! Нали тя лично заедно с Живаго го скри и го преоблече цивилно, после му обясни за пътищата и за околните села, за да знае накъде да бяга, когато стана онази страшна вандалщина на гарата и убиха комисаря Гинц, а Галиулин го гониха от Бирючи чак до Мелюзеев и стреляха по него, и обърнаха целия град да го търсят. Галиулин!

Ако не бяха тогава ония с дрезината, от града и помен нямаше да остане. По една случайност мина брониран дивизион, увардиха жителите, обуздаха негодниците.

Бурята утихваше и се отдалечаваше. Гръмотевиците се чуваха по-нарядко, все по-приглушени и далечни. Дъждът понамаляваше, а водата с тих плисък продължаваше да се стича по листака и в улуците. Безшумните отблясъци на мълниите падаха в стаята на мадмоазел, ослепяваха я и се задържаха още миг, сякаш вътре издирваха нещо.

Изведнъж чукането на вратата след дългото затишие се възобнови. Някой търсеше помощ и тропаше на вратата отчаяно и припряно. И пак излезе вятър. Отново ливна дъжд.

— Сега — кой знае на кого викна мадмоазел и чак се уплаши от гласа си.

Внезапно я осени хрумване. Тя спусна крака от леглото, обу пантофите, наметна си дрехата и се завтече да буди Живаго за кураж. Но той също беше чул тропането и вече слизаше със свещ надолу. Двамата имаха еднакво предположение.

— Живаго, Живаго! Чука се на външната врата, не смея самичка да отворя! — извика тя на френски и на руски додаде: — Вий ще виде, то е Лар или поручик Гайюл.

Живаго също се беше събудил от чукането и беше помислил, че непременно е някой свой — или задържаният от някакви пречки Галиулин се прибира в убежището, или е сестра Антипова, която се е върнала поради някакви трудности по пътя.

В коридора докторът даде на мадмоазел да държи свещта, а той завъртя ключа и дигна мандалото. Вятърът изскубна вратата от ръцете му, угаси свещта и оплиска и двамата със студения уличен дъжд.

— Кой е? Кой е? Има ли някой? — завикаха един през друг в тъмното мадмоазел и докторът, но никой не им отговори.

Изведнъж чуха тропането на друго място, откъм задния двор, или както започна да им се струва сега, откъм градинския прозорец.

— Изглежда е от вятъра — каза докторът. — Но за да ни е чиста съвестта, идете, ако обичате, да видите на задния вход, пък аз ще ви почакам тук, да не се разминем, ако наистина е някой, а не кой знае каква друга причина.

Мадмоазел се запъти към другия край на къщата, а докторът излезе под навеса на входа. Очите му свикнаха с тъмнината и започнаха да различават първите белези на развиделяването.

Над града се носеха обезумели облаци, сякаш се спасяваха от преследване. Парцаливите им краища минаваха тъй ниско, че почти закачаха дърветата, приведени на същата страна, та създаваха впечатлението за някакви гъвкави метлички, с които се помита небето. Дъждът плющеше по дървената стена на къщата и тя от сивкава се превръщаше в черна.

— Какво става? — попита докторът, когато мадмоазел се върна.

— Прав сте. Никой няма. — И му разказа, че е обиколила цялата къща. В служебната стая някакъв строшен клон е счупил стъклото и подът е цял на локви, същото е и в бившата стая на Лара, море, същинско море, цял океан.

— А тук се е откъснал кепенецът и се удря в рамката. Нали виждате. Това била работата.

Поговориха още малко, заключиха вратата и се разотидоха да си доспиват, съжалявайки, че тревогата бе излязла фалшива.

Бяха сигурни, че щом отворят вратата, в къщата ще влезе така добре познатата им жена, мокра до кости, измръзнала, а те ще я обсипят с въпроси, докато тя се изтърсва. После ще се преоблече и ще дойде да се стопли на снощната недогоряла жарава в кухненската печка, и ще им разказва за безкрайните си премеждия, ще си оправя косата и ще се смее.

Двамата бяха толкова сигурни, че когато заключиха вратата, някакъв белег от тази увереност остана зад ъгъла на къщата във вид на водния знак на тази жена или като нейния образ, който продължаваше да им се привижда на завоя.

10

Косвен виновник за войнишките вълнения на гарата се смяташе бирючевският телеграфист Коля Фроленко.

Коля беше син на известен мелюзеевски часовникар. В градчето го познаваха от пеленаче. Като дете гостуваше при някого от раздолненската прислуга и играеше под контрола на мадмоазел с двете й възпитанички — дъщерите на графинята. Мадмоазел добре го познаваше. Пак по това време започна да понаучава френски.

В Мелюзеев бяха свикнали да виждат Коля през всички сезони леко облечен, без шапка, с летни платнени обувки и с велосипед. Без да държи кормилото, отметнат назад и кръстосал ръце на гърдите си, той караше по шосето и в града и оглеждаше стълбовете и жиците, като се грижеше за поддръжката на мрежата.

Няколко къщи в града имаха връзка с гарата чрез едно разклонение на тамошната телефонна линия. Това разклонение се намираше под надзора на Коля в апаратната стая на гарата.

Там той имаше много работа: железопътният телеграф, телефонът, а понякога, по време на непродължителните отсъствия на началник-гарата Поварихин, също сигнализацията и блокировката, които се намираха тук, в апаратната стая.

Необходимостта да следи работата на няколко механизма едновременно беше изработила у него един особен маниер на изразяване, неясен, накъсан и загадъчен, към който той прибягваше, когато не желаеше да отговори някому или изобщо не му се приказваше. Разправяха, че в деня на безредиците си позволил в това отношение твърде много.

С потайностите си наистина зачеркна всички добри, намерения на Галиулин, който се беше обадил от града, и може би несъзнателно даде ход на последвалите събития.

Галиулин искаше да се свърже с комисаря, който се намираше някъде в района на гарата или на самата гара, за да му предаде, че тръгва към сечището, и да го помоли да изчака и да не предприема нищо без него. Коля отказа да потърси Гинц под предлог, че линията му била заета — по нея предавал сигналите за идващия влак, — а същевременно правеше всичко възможно да задържи на съседния разклон този влак, който караше към Бирючи повиканите казаци.

Когато ешелонът все пак пристигна, на Коля му беше накипяло.

Влакът бавно навлезе под тъмния навес на перона и спря точно пред големия прозорец на апаратната. Коля широко дръпна тежкото тъмносиньо сукнено перде с извезани отстрани инициали на жп линията. На циментения перваз имаше грамадна гарафа с вода и обикновена ръбеста чаша от дебело стъкло на голяма табла. Той наля вода в чашата, пи няколко глътки и погледна през прозореца.

Машинистът го видя и приятелски му кимна от локомотива. „Ух, дървеница смрадлива!“ — с омраза си помисли Коля, озъби се на машиниста и го заплаши с юмрук. Машинистът не само разбра мимиката му, но и му даде да разбере, вдигайки рамене и махвайки с глава към вагоните, че: „Нямаше как. Я теб да те бяхме видели. Те командуват.“ — „Все едно си гадина и мизерник“ — отвърна мимически Коля.

Започнаха да изкарват конете от вагоните. Те се запъваха, не искаха да вървят. Глухото чаткане на копитата по дървената рампа се смени със звънтене на подковите по чакъла. Както се инатяха и се вдигаха на задни крака, ги прекараха през няколкото коловоза.

В края имаше два реда бракувани вагони на два ръждиви и потънали в тревата коловоза. Гниенето на дървесината, излюпена от дъждовете и проядена от дървоядите, връщаше на разбитите товарни вагони някогашното родство с влажната гора, която се вдигаше отзад, с праханта, нападнала брезите, с облаците, струпани отгоре.

Накрай гората казаците по команда яхнаха конете и препуснаха към сечището.

Непокорните от Двеста и дванадесети бяха обкръжени. Между дърветата конниците винаги изглеждат по-високи и величествени, отколкото на открито. Войниците се стреснаха от тях, въпреки че пушките им бяха в землянките. Казаците извадиха шашките.

Във вътрешността на казашката верига върху подредените трупи скочи Гинц и се обърна със слово към обкръжените.

Той пак заговори за воинския дълг, за значението на родината и за много други благородни неща. Тук такива понятия не будеха съчувствие. Тази сган беше твърде многолюдна. Тези хора бяха патили и препатили през войната, бяха изтощени и загрубели. Думите, които чуваха от Гинц, отдавна им бяха дошли до гуша. Четиримесечните умилквания отляво и отдясно ги бяха покварили. Обикновените хора, от които се състоеше тълпата, не можеха да приемат оратора заради неруското му име и остзейското произношение.

Гинц чувствуваше, че говори прекалено дълго, и се ядосваше на себе си, но смяташе, че го прави, за да е по-достъпно за слушателите, а те вместо благодарност му се отплащат с демонстративно равнодушие и неприязнена скука. Раздразнението му растеше и той реши да им говори с по-твърд тон и да премине към заплахите, които беше подготвил. Без да чува надигащото се недоволство, напомни на войниците, че военнореволюционните трибунали вече съществуват и действуват, и под заплаха от смъртно наказание изиска да предадат оръжието и да посочат подстрекателите. Ако не го сторят, продължи Гинц, ще докажат, че са подли изменници, несъзнателна паплач и нагли простаци. Тези хора бяха отвикнали от подобен език.

Вдигна се рев на стотици гласове. „Стига. Хайде, млъквай“ — подвикваха някои басово и почти беззлобно. Но се чуваха и истерични крясъци на издрезгавели от злоба дисканти. Останалите ги слушаха, онези крещяха:

— Чувате ли, другари, как ни подрежда! Старите офицерски номера! Ние ли сме изменници! А ти от кои си бе, ваше благородие? Какво ще му цепим басма! Не го ли виждаш, шваба, диверсант! Ей, я си покажи документа, синя кръв! Ами вие какво сте зяпнали, укротители! Хайде де, вържете ни, изяжте ни!

Но и казаците все по-малко симпатизираха на неудачната реч на Гинц. „За тях всички са простаци и свине. Да му се не види и господинчото!“ — подмятаха си шепнешком. Отначало само някои, после повечето взеха да прибират шашките в ножниците, един след друг скачаха от конете. Когато спешените вече бяха доста, в безпорядък тръгнаха през дърветата към Двеста и дванадесети. Всичко се обърка. Започна се побратимяване.

„Трябва някак незабелязано да изчезнете — казаха на Гинц разтревожените казашки офицери. — Колата ви е на прелеза. Ще пратим да я докарат. Веднага тръгвайте.“

Гинц постъпи точно така, но понеже му се видя недостойно да бяга тайно, тръгна към гарата без необходимата предпазливост, почти открито. Обзет от ужасно вълнение, си налагаше да върви спокойно и без да бърза.

Вече беше близо до гарата, почти към края на гъсталаците. Когато се видяха коловозите, той за първи път се озърна. Зад него вървяха войниците с пушки. „Какво искат?“ — помисли си Гинц и ускори крачка.

Същото направиха и преследвачите му. Разстоянието помежду им остана същото. Отпред се показа двойната стена на разнебитените вагони. Щом стигна зад тях, Гинц се хвърли да бяга. Влакът, с който пристигнаха казаците, беше откаран в депото. Линиите бяха празни. Гинц ги пресече на бегом.

Скочи бързо на високия перон. В този момент иззад разбитите вагони претичаха войниците, които го следваха. Поварихин и Коля му крещяха нещо и му правеха знаци да влезе в сградата на гарата, където щяха да го спасят.

Но отново чувството за чест, възпитавано поколения и поколения, градско, саможертвено и неуместно тук, му прегради пътя към спасението. С нечовешко усилие на волята той се мъчеше да удържи бясното биене на сърцето си.

„Трябва да им викна: «Опомнете се, братя, какъв шпионин съм аз!» — помисли си той. — Нещо успокояващо, сърдечно, което да ги спре.“

Напоследък усещането за подвиг, за душевен порив подсъзнателно се беше свързало за него с трибуни и подиуми, със столове, на които скачаш и хвърляш към тълпите някакъв призив, нещо екзалтиращо.

Пред вратата на гарата, точно под камбаната, стоеше голяма противопожарна бъчва с вода. Тя беше затворена. Гинц скочи на капака и отправи към приближилите се няколко проникновени думи, нечовешки и несвързани. Безумната смелост на призива му на две крачки от отворените врати на гарата, където тъй лесно можеше да се скрие, слиса преследвачите и ги закова на място. Войниците свалиха пушки.

Но Гинц стъпи на ръба на капака и го обърна. Единият му крак цопна във водата, другият провисна отвън и той сякаш яхна бъчвата.

Войниците посрещнаха този конфуз с взрив от смях и първият най-отпред с изстрел във врата уби на място нещастника, а останалите се хвърлиха да го мушкат мъртъв.

11

Мадмоазел се обади на Коля по телефона да настани доктора добре във влака, в противен случай го заплашваше с неприятни за него разобличения.

Докато й отговаряше, той както винаги водеше още един телефонен разговор и съдейки по десетичните дроби, които изпъстряха думите му, предаваше на трето място нещо шифровано по телеграфа.

— Псков, комосев, чуваш ли ме? Какви бунтовници? Каква ръка? Какво говорите, мамзел?! Лъжа и хиромантия. Оставете ме, затворете, пречите ми. Псков, комосев, Псков. Тридесет и шест, запетая, нула нула петнадесет. Ах, кучета те яли, скъса се лентата! А? А? Не чувам. Пак ли сте вие, мамзел? На чист руски ви казах: не, не мога. Потърсете Поварихин. Лъжа и хиромантия. Тридесет и шест… по дяволите… затворете, мамзел, не ми се бъркайте.

А мадмоазел говореше.

— Не ми заглавиквай ти кироман, Псков–Псков, кироман, аз ще те видя на бял свят, — ти утре ще качиш доктора във вагон и повече аз не говори с всеки убийц и малки Юда предател.

12

Прежуряше, когато Юрий Андреевич заминаваше. Пак наближаваше буря както онзи ден.

Глинените варосани къщурки и гъските в оцвъканото със слънчогледови шлюпки крайгарово пространство белееха уплашени под неподвижното око на притъмнялото пред бурята небе.

Зданието на гарата беше заобиколено с широка поляна, която се простираше надалеко в двете посоки. Тревата беше изтъпкана от несметни количества хора, които със седмици чакаха влакове за необходимите им посоки.

Сред тълпата имаше старци с бозави сермяги^[5], които в най-големия пек обхождаха групичките да научат какви са слуховете и сведенията. Мълчаливи тринадесет-четиринадесетгодишни момчета, полегнали и облегнати на лакът с вейчица в ръка, сякаш пасяха добитък. Техните братчета и сестрички, заголили розови задничета, се пречкаха в краката на множеството. Изтегнали събрани крака, седяха на земята техните майки с омотани сукалчета в пазвите на криво загърдените кафяви зипуни^[6].

— Като овни се разбягаха, кога почна стрелбата. Не им се хареса! — неприязнено разправяше началник-гарата Поварихин, който прекарваше на зигзаг доктора през купчините тела, проснати отвън пред вратите и вътре на пода в сградата. — Изведнъж се очисти ливадата! И пак видяхме какво се вика земя. Гледай ти! Четири месеца не бяхме я виждали от тая цигания — бяхме я забравили. Ей тук лежеше. Чудна работа, на толкоз ужасии съм се нагледал през войната, би трябвало да съм обръгнал вече. Но така ми дожаля! Най-вече заради безсмислицата. Защо? Какво им беше направил? Ама това хора ли са? Разправят, че бил любимецът в семейството си. Сега вдясно, така, така, заповядайте в моя кабинет. На този влак в никакъв случай, ще ви смачкат. Аз ще ви кача на друг, местен. Тук ще се композира, сега започваме. Само че да си мълчите, че ще го направят на трески още преди скачването. През нощта в Сухиничи ще се прехвърлите.

13

Когато този необявен влак на заден ход се появи иззад сградата на гарата, цялото множество от ливадата се хвърли като глутница да посрещне бавно отстъпващите вагони. Хората като круши се затъркаляха от хълмовете и щурмуваха насипа. Те се избутваха и скачаха в движение на стъпалата и на буферите, други се катереха към прозорците и на покривите. Влакът се препълни за миг още в движение и когато стигна до перона, беше вече натъпкан и от горе до долу окичен с пътници.

Докторът като по чудо стигна до площадката и оттам по още по-необясним начин се озова в коридора на вагона.

Там остана през целия път до Сухиничи, седнал върху багажа си на пода.

Буреносните облаци вече се бяха разпръснали. През поляните, облени в знойни слънчеви лъчи, се претъркаляше нестихващото цвърчене на скакалците, което заглушаваше тракането на колелата.

Пътниците, струпани по прозорците, затъмняваха на останалите. Сенките им падаха на пода, на седалките и на облегалките — дълги, начупени и прегънати на две и на три. Те не се побираха във вагона — изскачаха през отсрещните прозорци и препускаха от другата страна на насипа заедно със сянката на целия пътуващ влак.

Наоколо се вдигаше врява, ревяха се песни, кряскаха се псувни, шляпаха се карти. На спирките към содома отвътре се прибавяше шумът на тълпата отвън, която щурмуваше влака. Тътенът на гласовете ставаше оглушителен като морска буря. И точно както в морето, насред престоя настъпваше изведнъж необяснима тишина. Тогава се чуваха бързи крачки отвън покрай влака, тичане, разправия при товарния вагон, отделни думи на далечните изпращачи, тихо кудкудякане на кокошки и шумолене на дървета в градинката до гарата.

И като телеграма, пратена по пътя, или като поздрав от Мелюзеев доплуваше през прозореца познато, сякаш адресирано лично до Юрий Андреевич благоухание. То с тихо превъзходство изникваше някъде отстрани и идваше от височина, необичайна за полските и градинските цветя.

Докторът не можеше да стигне до прозореца поради блъсканицата. Но и без да гледа навън, във въображението си виждаше тези дървета. Те сигурно растяха съвсем наблизо и спокойно протягаха към покривите на вагоните кичестите си клони с прашни от железопътната суматоха и гъсти като нощ листа, ситно посипани с восъчните звездици на проблясващите съцветия.

И така беше през целия път. Навсякъде шумеше тълпа. Навсякъде цъфтяха липи.

Вездесъщият повей на този аромат сякаш изпреварваше пътуващия на север влак, сякаш беше слух, който бе обиколил всички разклони, кантони и гари и който пътниците винаги заварваха на място, разпространен и потвърден.

14

През нощта в Сухиничи услужливият носач от старата гвардия мина с доктора по неосветените коловози и го качи от задната страна във второкласния вагон на някакъв току-що спрял и непредвиден по разписание влак.

Носачът тъкмо беше отворил с кондукторски ключ задната врата и метна на площадката нещата на доктора, когато се наложи да влезе в кратка схватка с кондуктора, който моментално се зае да ги изхвърли, но умилостивен от Юрий Андреевич, изчезна нанякъде и като че потъна вдън земя.

Тайнственият влак имаше специално предназначение, движеше се бързо, правеше кратки спирки под някаква охрана. Във вагона беше почти празно.

Купето, в което влезе Живаго, бе ярко осветено от разтопена свещ на масата с пламъче, разлюлявано от полъха през леко открехнатия прозорец.

Свещта принадлежеше на единствения пътник в купето — светлокос младеж, вероятно много висок на ръст, ако се съди по дългите му крайници. Те твърде свободно се движеха в ставите като разхлабени части на сгъваеми предмети. Младият мъж седеше до прозореца, непринудено облегнат. При появата на Живаго учтиво се понадигна, смени полуизлегнатата си поза и седна по-прилично.

В краката му се въргаляше някакъв шарен парцал. Изведнъж крайчецът му се размърда и изпод седалката шумно се заизмъква ловджийско куче с провиснали уши. То подуши Живаго, огледа го и взе да тича из купето от край до край, и тъй гъвкаво размятваше лапи, както длъгнестият му стопанин замяташе крак връз крак. Скоро по негово нареждане се пъхна под седалката и придоби предишния си вид на смачкана гюдерия.

Едва сега Юрий Андреевич забеляза окачените в купето двуцевка в калъф, кожен патрондаш и ловджийска чанта, натъпкана с диви патици.

Младият мъж беше ловец.

Оказа се изключително общителен и побърза с мила усмивка да подхване разговор с доктора. При това не в преносен, а в буквалния смисъл на думата през цялото време го зяпаше в устата.

Гласът му беше неприятно висок и преминаваше в метален фалцет. Друга странност: бидейки явно русин, човекът произнасяше една гласна, а именно „y“-то, по някакъв неописуем начин. Той я омекотяваше като френското „y“ или немското „u Umlaut“. Не стига, че това развалено „у“ му струваше много усилия, но той със страшен напън, почти квичейки, го изговаряше и по-високо от останалите звукове. Още в началото човекът слиса Юрий Андреевич с едно такова изречение:

„Вчера сютринта бях на лов, юбих няколко патици.“

Понякога очевидно внимаваше и преодоляваше тази неправилност, но щом се отпуснеше, тя се появяваше отново.

„Що за дяволска работа! — учуди се Живаго. — Май е нещо, което съм чел, което ми е познато. Като лекар би трябвало да го знам, но ми е изхвърчало от главата. Някакво мозъчно явление, което предизвиква дефект в артикулацията. Но този вой е толкова смешен, че не мога да остана сериозен. Просто ми е невъзможно да разговарям. По-добре да се кача горе и да си легна.“

Така и направи. Когато започна да се намества на горното легло, младият мъж го попита дали да угаси свещта, която сигурно ще му пречи. Докторът с благодарност прие предложението. Съседът му духна свещта. Стана тъмно.

Прозорецът остана леко отворен.

— Дали да не затворя? — попита Юрий Андреевич. — Не ви ли е страх от крадци?

Съседът му не отговори. Юрий Андреевич много високо повтори въпроса, но онзи пак не се обади.

Тогава Юрий Андреевич драсна клечка кибрит да види какво става с този човек, дали не е излязъл от купето за част от секундата или пък спи, което би било още по-невероятно.

Но не, човекът седеше с отворени очи на мястото си и се усмихна на доктора, когато онзи се наведе отгоре.

Клечката угасна. Юрий Андреевич запали нова и на тази светлина потрети въпроса, по който искаше да се разберат.

— Както желаете — незабавно отвърна ловецът. — Аз лично нямам тук нищо за крадене. Впрочем по-добре ще е да не затваряме. Задушно е.

„Какъв чешит! — помисли си Живаго. — Тоя сигурно е свикнал да разговаря само на силно осветление. И колко чисто изговори думите сега, без предишните грешки. Не мога да го разбера!“

15

Докторът се чувствуваше съсипан от събитията през миналата седмица, от вълненията около заминаването, от приготовленията за път и сутрешното качване на влака. Той мислеше, че ще заспи веднага щом се опъне удобно. Нищо подобно. Голямата му преумора премина в безсъние. Можа да заспи едва на зазоряване.

Колкото и да беше хаотичен вихърът от мисли, които го спохождаха през тези дълги часове, всъщност имаше две сфери, два постоянни възела, които ту се заплитаха, ту се разплитаха.

Едното бяха мислите за Тоня, за техния дом и за предишния подреден живот, в който всичко до последните подробности бе облъхнато от поезия и излъчваше сърдечност и чистота. Докторът се тревожеше за този живот, желаеше неговата цялост и непокътнатост и литнал с нощния бърз влак, нямаше търпение да се втурне отново в него след две и повече години отсъствие.

Верността към революцията и възхищението от нея влизаха в същата сфера. Революцията в смисъла, в който я приемаха средните класи, и във вида, който й придаваше учащата се младеж от хиляда деветстотин и пета година, чийто кумир беше Блок.

В тази сфера, родна и привична, влизаха и онези белези на новото, онези обещания и предвестия, които се появиха на хоризонта преди войната, между дванадесета и четиринадесета година, в руската мисъл, в руското изкуство и руската съдба, общоруската и неговата собствена съдба.

След войната го привличаха отново тези идеи, тяхното възобновяване и продължение, както го привличаше и домът му след дългото отсъствие.

Новото присъствуваше и във втория кръг, но колко различно, съвсем друго ново! То не беше някакво свое, привично, подготвено от старото, а непроизволно, неотменно, наложено от реалността, внезапно като потрес.

Такава новост беше войната, нейната кръв и нейните ужаси, нейната бездомност и нейното обезумяване. Такава новост бяха нейните изпитания и житейската мъдрост, на която учеше. Такава новост бяха затънтените градчета, където войната те захвърляше, и хората, с които те събираше. Такава новост беше революцията, не по университетски идеализираната в навечерието на деветстотин и пета, а тази, днешната, родената от войната, кървавата, нищо незачитащата войнишка революция, насочвана от познавачите на тази стихия, от болшевиките.

Такава новост беше сестра Антипова, запратена от войната бог знае къде, с нейния съвсем неведом живот; тя не упрекваше никого за нищо и почти се жалваше чрез своята безгласност — загадъчно немногословна и тъй силна с мълчанието си. Такава новост беше честното усилие на Юрий Андреевич да не я обича, в което влагаше цялото си усърдие, равносилно на стремежа на целия му живот да се отнася с любов към всички хора и най-вече към семейството и близките.

Влакът се носеше с пълна пара. Насрещният вятър рошеше и прашеше косата му през отворения прозорец. На нощните спирки ставаше същото, което и на дневните, тълпата бушуваше и липите шумоляха.

Понякога от дълбините на нощта громоляха към гарите каруци и брички. Гласовете и трополенето на колелата се сливаха с шума на дърветата.

В такива минути като че ли ставаше разбираемо какво кара тези нощни сенки да шумолят и да се свеждат една към друга, какво си шепнат със заплитащите се тежки сънени клони като натежали фъфлещи езици. То беше същото, за което мислеше, въртейки се на горното легло, и Юрий Андреевич — вестта за обзетата от нарастващи брожения Русия, вестта за революцията, вестта за нейния тежък и съдбоносен час, за нейното очаквано величие.

16

На другия ден се събуди късно. Минаваше единадесет. „Маркиз, Маркиз!“ — полугласно успокояваше съседът ръмжащото куче. Колкото и да е странно, бяха останали сами в купето, никой не беше влязъл при тях по пътя. Започнаха да се мяркат имена на гари, познати още от детската възраст. Влакът напусна Калужка област и навлезе в Московска.

Докторът извърши пътния си тоалет с предвоенни удобства и се върна в купето за закуската, която му предложи странният спътник. Сега докторът го разгледа по-добре.

Отличителните белези на тази личност бяха извънредната словоохотливост и подвижност. Неизвестният обичаше да си поприказва, при това наблягаше не толкова на общуването и обмяната на мисли, колкото на самата езикова дейност, на произнасянето на думите и издаването на звуци. Докато говореше, подскачаше като курдисан на седалката, смееше се оглушително и безпричинно, бързо потриваше ръце от удоволствие, а когато и това му се стореше недостатъчно, за да изрази възторга си, удряше се с длани по коленете и се смееше до сълзи.

В разговора се възобновиха снощните странности. Непознатият се държеше удивително непоследователно. Ту изпадаше в откровения, за каквито никой не го питаше, ту отминаваше най-невинни въпроси.

Съобщи цял куп сведения за себе си, най-фантастични и несвързани. Сигурно и послъгваше. Явно търсеше ефект с крайните си възгледи и отричането на всепризнатото.

Всичко това намирисваше на нещо отдавна познато. В духа на подобен радикализъм са се изразявали нихилистите от миналия век, а малко след тях някои от героите на Достоевски и почти доскоро техните преки наследници, тоест цялата образована руска провинция, която често изпреварва столиците благодарение на съхранената в пущинаците твърдост, демодирана и излязла от употреба в столиците.

Младият мъж разказа, че бил племенник на известен революционер, а родителите му, обратното, са непоправими ветрогради, динозаври, както се изрази. Имали доста голямо имение в една крайфронтова местност. Там бил израснал. Родителите му цял живот били на нож с въпросния сродник, но той не бил злопаметен и сега благодарение на влиянието си ги измъква от много неприятности.

Той самият по убеждение бил копие на вуйчо си — съобщи словоохотливият субект, — екстремист максималист във всичко: в живота, политиката, изкуството. Пак замириса на Петенка Верховенски^[7] — не в смисъл на левичарство, а в смисъл на поквареност и празнословие. „Сега ще се представи за футурист“ — помисли си Юрий Андреевич и наистина стана дума за футуристите. „А сега ще заговори за спорт — продължи да предугажда докторът, — за коне или за скетинг ринг, или за френска борба.“ И наистина той заговори за лов.

Младият мъж каза, че бил на лов из родния край, и се похвали, че е отличен стрелец, та да не бил физическият му недъг, заради който не го взели войник, щял да се отличи с точния си прицел на войната.

Срещна въпросителния поглед на Живаго и възкликна:

— Да не би да не сте забелязали? Мислех, че сте се досетили!

Извади от джоба си две картончета и ги подаде на Юрий Андреевич. Едното беше визитната му картичка. Той имаше двойно презиме. Казваше се Максим Аристархович Клинцов-Погоревших или просто Погоревших, както държеше да се нарича — на името на вуйчо си.

Другото картонче представляваше таблица с малки квадратчета, в които бяха нарисувани две жестикулиращи ръце в най-разнообразни положения. Това беше азбуката на глухонемите. Изведнъж всичко се изясни.

Погоревших беше феноменално способен ученик от школата на Хартман или Остроградски, тоест глухоням, който до съвършенство се беше научил да говори не по слух, а с наблюдения, според движението на шийните мускули на учителя, и по същия начин разбираше думите на събеседника.

И като съпостави сведенията откъде е и къде е ловувал, докторът попита:

— Извинете моята нетактичност, ако не искате, не ми отговаряйте — имате ли нещо общо със Зибушинската република и нейното създаване?

— Но откъде… Момент… Значи познавате Блажейко?… Имам, имам! Разбира се, че имам — радостно заговори Погоревших и се смееше, и разклащаше цялото си тяло напред-назад, и неистово се пляскаше по колената. И отново започнаха фантасмагориите.

Погоревших съобщи, че Блажейко бил за него повод, а Зибушино — неутрална точка за прилагане на собствените му идеи. Юрий Андреевич се затрудняваше да следи изложението им. Философията на Погоревших се състоеше наполовина от анархизъм и наполовина от чисто ловджийски измишльотини.

С невъзмутим тон на оракул той предсказа гибелни катаклизми в най-скоро време. Юрий Андреевич вътрешно беше съгласен с него, че може би са неотвратими, но го вбесяваше авторитетното спокойствие, с което този неприятен младеж цедеше предсказанията си.

— Чакайте, чакайте — възрази нерешително Живаго. — Може и така да е, да речем. Но според мен сега не е време за такива рисковани експерименти сред нашия хаос и разруха, пред лицето на напиращия враг. Трябва да оставим страната да си поеме дъх и да се опомни от единия преврат, преди да се решим на втори. Трябва да изчакаме някакъв, макар и относителен ред и спокойствие.

— Наивно е — отвърна Погоревших. — Онова, което наричате разруха, е точно толкова нормално явление, както и прехваленият ви любим ред. Тези разрушения са закономерна и предварителна част от един по-всеобхватен съзидателен план. Обществото още не се е разпаднало достатъчно — трябва да се разруши докрай и тогава истинската революционна власт ще го стъкми от отделните му части по абсолютно нов начин.

Живаго се почувствува потиснат. Той излезе в коридора.

Влакът набираше скорост през Подмосковието. През прозореца се мяркаха и бягаха назад брезови горички, вилните постройки почти се сливаха. Прелетяха тесни перони без навеси, летовници — мъже и жени, — които отлитаха далеч встрани в облаците прах, вдигната от влака, и се завъртаха като на въртележка. Влакът току изсвирваше и кухото корубесто тръбно ехо се давеше в свирките му и ги разнасяше в простора.

Изведнъж Живаго за първи път през всички тези дни съвсем ясно осъзна къде е, какво става с него и какво го чака след час-два.

Три години промени, неизвестност, преходи, война, революция, сътресения, престрелки, сцени на гибел, сцени на смърт, взривени мостове, разрушения, пожари — всичко това се превърна внезапно в грамадна пустош без никакво съдържание. Първото истинско събитие след дългата пауза беше това зашеметяващо приближаване на влака към дома му, който е жив и здрав и още съществува, и там ти е скъпо всяко камъче. Това било животът, това било усещането, това преследвали търсачите на приключения, това имало предвид изкуството — завръщането при близките, при себе си, възобновяването на съществованието.

Брезовите гори свършиха. Влакът излетя от тунела на зеленината вън на воля. Полегата поляна като хълм се вдигаше от долчината и се простираше до хоризонта. Тя цялата беше на лехи с тъмнозелени картофени стебла. На върха на поляната, в края на картофената нива, бяха сложени на земята остъклени рамки, свалени от парниците. Срещу поляната, зад опашката на влака, половината небе беше затъмнено от грамаден чернолилав облак. Слънчевите лъчи просветваха иззад него, пръскаха се радиално, по пътя се натъкваха на парниковите стъкла и те горяха с ослепителен блясък.

От облака се посипа ненадейно едър, искрящ от слънцето златен дъжд. Той падаше на забързани капки в същия ритъм, в който тракаха колелата и престъргваха болтовете на забързания влак, сякаш се мъчеше да го настигне или се страхуваше да не го изпусне.

Точно докторът обърна внимание върху това, и иззад възвишенията се показа храмът на Христос Спасител и в следващия миг — куполите, покривите, къщите и комините на целия град.

— Москва — каза той, връщайки се в купето. — Да се стягаме. Погоревших скочи, бръкна в ловджийската чанта и измъкна една от по-едрите птици.

— Вземете я — каза. — Подарък. Прекарах си времето в такава приятна компания.

Колкото и да отказваше докторът, нищо не помогна.

— Добре — видя се принуден да се съгласи, — приемам я от вас като подарък за жена ми.

— Жена ви! Жена ви! Подарък за жена ви! — радостно заповтаря Погоревших, сякаш за първи път чуваше тази дума, и се задруса с цялото си тяло, и така се разкикоти, че Маркиз изскочи и сподели с него радостта му.

Влакът се приближаваше до перона. В купето стана тъмно като в тунел. Глухонемият протягаше на доктора дивата патица, увита в някакво скъсано възвание.