Борис Пастернак
Доктор Живаго (15)

2

Последната част от пътя, когато вече беше наближил Москва, Юрий Андреевич пътува с влак, а първата, много по-голяма, извървя пеша.

Селата, през които минаваше, представляваха същата гледка, каквато беше виждал в Сибир и Урал по време на бягствата си от горския плен. Само дето тогава беше зима, а сега краят на лятото и топла суха есен, затова му беше много по-лесно.

Половината селища, които прекоси, бяха опустели като след неприятелско нашествие, нивята бяха изоставени неожънати и това наистина бяха последици от войната, от Гражданската война.

Два-три дни в края на септември пътят му продължи все покрай високия стръмен бряг на реката. Тя течеше насреща му и се падаше от дясната му страна. Отляво се бяха ширнали неожънатите нивя — от пътя чак до затулената с облаци линия на небесата. Тук-там се вклиняваха в тях широколистни гори, повечето дъб, бряст и клен. Те се спускаха към реката от дълбоки долини и през пропасти и стръмни урви пресичаха пътя.

В неожънатите нивя ръжта не се задържаше вече в презрелите класове и се ронеше по земята. Юрий Андреевич пълнеше уста с цели шепи зърна, едвам ги сдъвкваше и това му беше храната в най-тежките дни, когато нямаше възможност да си свари каша. Стомахът му трудно смилаше суровата, почти несдъвкана храна.

Никога през живота си не беше виждал толкова зловещо кафява, тъмна ръж с цвят на старо злато. Обикновено, когато се ожъне навреме, е много по-светла.

Тези цветове на пламъци, разпалени без огън, тези без вик въпиещи за помощ ниви бяха обточени по края със студеното спокойствие на бездънното небе, вече извърнато към зимата, по което, както сенки по лицето, плуваха безспир дълги слоести снежни облаци, черни в средата и с бели краища.

И всичко беше в движение — бавно, равномерно. Течеше река. Насреща й вървеше пътят. По него крачеше докторът. В неговата посока плуваха и облаците. Но и полята не стояха неподвижни. Нещо шаваше там, отвътре непрекъснато ситно мърдаше нещо, което предизвикваше погнуса.

В небивали, невиждани досега количества се бяха навъдили мишки. Те сновяха по лицето и ръцете на доктора, шмугваха се в крачолите и ръкавите му, когато нощта го застигнеше на открито и му се наложеше да легне нейде край синора. Безбройните угоени миши стада притичваха денем през пътя под краката му и се превръщаха в размазана писукаща хлъзгава каша, ако ги стъпчеше.

Страшни, издивели рунтави селски псета, които така се споглеждаха помежду си, сякаш се съветваха кога да сдавят доктора и да му прегризат гърлото, се влачеха на глутница подире му, засега на почтено разстояние. Утоляваха глада си с леш, но не подминаваха и мишето гъмжило, поглеждаха издалеко доктора и уверено го следваха, като че ли през цялото време на нещо се надяваха. Учудващото беше, че не смееха да влязат в гората и колкото по̀ наближаваха гъсталаците, толкова повече изоставаха, после обръщаха назад и постепенно се губеха.

Гората и полята тогава представляваха пълна противоположност. Полята бяха осиротели без човека, сякаш прокълнати в негово отсъствие. А освободените от човека гори се кипреха на свобода като пуснати от тъмница затворници.

Обикновено хората, най-вече селските деца, не оставят лешниците да узреят и ги берат зелени. Сега горските склонове и долчинките бяха потънали в недокоснат грапаво-златист листак, напрашен и сякаш загрубял от есенния загар. Отвътре стърчаха напращели лешници, сраснати по три-четири, сякаш завързани на фльонга или с възел, готови да изпаднат от черупките, но все още затворени в тях. Юрий Андреевич непрекъснато си чупеше и дъвчеше из пътя. Джобовете му бяха пълни с лешници, торбата му беше натъпкана. Поне една седмица това беше основната му храна.

Изпитваше такова чувство, като че ли виждаше полята тежко болен, в трескав кошмар, а гората — във възстановителния период; сякаш в гората живее Бог, а в полето криволеше ироничната усмивка на Сатаната.

3

През един от тези дни, в тукашния отрязък от пътя, докторът влезе в едно опожарено до основи и напуснато от стопаните си село. Преди пожара е било градено само в един ред край реката оттатък пътя. Другият речен бряг не беше застрояван.

Само няколко къщи се бяха запазили в селото, близнати от огъня и почернели отвън. Но и те бяха празни и необитаеми. Останалите се бяха превърнали в купчини главни, от които стърчаха само опушените зидани комини.

Урвите откъм реката бяха издълбани от кариери, от които местните жители вадеха воденичен камък — това им беше поминъкът в предишните времена. Три такива недообработени хромела бяха оставени на земята срещу последната селска къща, една от оцелелите. Но и тя беше празна като всички други.

Юрий Андреевич влезе вътре. Вечерта беше тиха, но сякаш вихър влетя в къщата в мига, когато докторът отвори вратата. По пода се пръснаха на всички старни валма кълчища и слама, по стените шавнаха дрипави късове отлепена хартия. Всичко вътре се раздвижи и зашумоля. С писък се разбягаха мишките, които щъкаха и тук, както из цялата местност наоколо.

Докторът излезе от къщата: Слънцето залязваше зад полята. Залезът обливаше с топло злато отсрещния бряг, откъдето тук-там някой храст, някоя плитчина разполовяваха реката с блясъка на угасващите си отражения. Докторът отново прекоси пътя и седна да си почине на един от хромелите, оставени на земята.

Отдолу изпод урвата се показа светлоруса рошава глава, после рамене, после ръце. Някой се изкачваше по пътеката с пълна кофа вода. Човекът видя Юрий Андреевич и се спря, издаден до кръста над ската.

— Жаден ли си, пътниче? Ако не ме закачаш, и аз няма да ти сторя зло.

— Благодаря ти. Дай да пия. Излизай де, не бой се. Защо да те закачам?

Водоносецът, който излезе от дерето, се оказа младо момче, босо, опърпано, дългокосо.

Въпреки дружелюбните си думи то впи в доктора неспокойни пронизващи очи. И кой знае защо, странно се развълнува. Объркано остави кофата на земята, внезапно се втурна към доктора, спря се като препънато и забърбори:

— Не може да бъде… Не може да бъде… Не, припознал съм се. Извинявам се, другарю, обаче дали може да ви запитам. Стори ми се, гаче се знаем. Ами да! Ами да! Докторът!

— А ти кой си?

— Не ме ли познахте?

— Не.

— С вас пътувахме от Москва, заедно бяхме във влака. Бяха ме емнали за трудовата повинност. Под конвой.

Това беше Вася Брикин. Той се свлече пред доктора, взе да му целува ръцете и заплака.

Пепелището се оказа Веретенники, родното село на Вася. Майка му не беше жива. Когато била наказателната акция в селото и пожарът, Вася се скрил в една от подземните каменоломни, а майка му решила, че са го откарали в града, та се побъркала от мъка и се удавила в същата тази река Пелга, на чийто бряг сега седяха докторът и Вася и си приказваха. Сестрите му Альонка и Аришка според несигурни сведения били в някакво сиропиталище в друга околия. Докторът го взе със себе си в Москва. По пътя Вася му разправи всички тези ужаси.

4

— Изрониха се тазгодишните зимници. Тъкмо засяхме и се почнаха патилата. Когато си замина леля Поля. Помните ли я леля Палаша?

— Не. Изобщо не я познавам. Коя е тя?

— Как да не я познавате! Пелагея Ниловна! Беше с нас във влака. Тягунова. Една такава, с открито лице, пълна, светла.

— Дето все си сплиташе и разплиташе косата?

— Да, плитките, плитките! Точно така! Плитките.

— Аха, спомних си. Чакай. После я срещнах в Сибир, в един град, на улицата.

— Не думайте! Леля Палаша?

— Какво ти става, Вася? Защо ми тръскаш ръцете като луд? Гледай да не ме осакатиш. И се изчерви като рак.

— Как е тя? Казвайте, хайде, хайде!

— Как ще е? Жива и здрава беше, когато я видях. Разправи ми за вас. Живяла във вашата къща или ви гостувала, нещо такова, доколкото си спомням. Може и да бъркам, забравил съм.

— Точно така, точно така! У нас, у нас! Майка ми я прие като сестра. Тиха. Работна. Златни ръце. Докато живееше у нас, вкъщи беше благодат. Ама я пропъдиха от Веретенники, от клюки не й дадоха мира.

Имахме един съселянин, Харлам Гнилия. Много й се увърташе. Клеветник с окапал нос. А тя хич не го поглеждаше. Той затуй ми имаше зъб. Разправяше мръсотии за нас, за мене и за Поля. И тя си замина. Изтормози я. Та тогава се почна.

Тука наблизо стана едно жестоко убийство. Сам-сама вдовица я усмъртиха в горския чифлик към Буйское. Живееше самичка близо до гората. С мъжки обуща ходеше, с кожени гайки отзад и с едни гумички за затягане. Имаше куче, много злобно, скачаше пред къщата, вързано на тела. Името му беше Горлан. Тя сама въртеше къщата и работеше земята. Ама зимата дойде много рано, още никой не я очакваше. Натрупа сняг. Вдовицата не извадила картофите. Дойде във Веретенники, така и така, да ми помогнете, вика, ще ви платя с продукти или с пари.

Аз се съгласих да й извадя картофите. Отивам на чифлика, а там вече Харлам. Спазарил се още преди мене. Ама тя не ми каза. Добре де, няма да се бием. Заедно се хванахме на работа. В най-лошото време беше. Дъжд и сняг, и кал, и киша. Копаме, копаме, горим стъблата, сушим на пушека картофите. Всичко извадихме, тя ни плати както се полага. Пусна Харлам да си ходи, а на мен ей тъй ми прави с очи, че има да ми каже нещо, пак да намина или да почакам.

На другия ден отидох при нея. Не искам, вика, да давам на държавата, което е в повече. Ти, вика, си добро момче, знам, че няма да ме обадиш. Нали виждаш, не крия от тебе. Щях сама да си изкопая дупка и да прибера картофите, ама на какво става. Късно се усетих, ей я зимата дошла. Няма за кога. Изкопай ми една яма, няма да съжаляваш. Ще ги изсушим и ще ги насипем.

Направих й изкоп както се полага, долу по-широчък, горе тесен като делва. И него подсушихме с пушек, затоплихме го. Туй в най-големите вихрушки. Заровихме картофите както си му е редът, засипахме ги с пръст. Чиста работа! Аз, нали, си мълча за дупката. Не съм казал никому. Ни на майка ми, ни на сестрите — пазил господ!

Та тъй. Мина се не мина къде месец — обрали чифлика. Разправяха тия, дето бяха дошли откъм Буйское, че къщата зеела, вътре оплячкосана, вдовицата никаква я нямало, псето Горлан скъсало веригата и избягало.

Мина се още време. Малко като отпуснаха студовете, по Нова година, срещу Васильовден беше, се изля порой, накваси земята, снегът се стопи и се разкашка. Дотичал отнейде Горлан и взел да рови пръстта, дето беше дупката с картофите. Разровил, разхвърлял земята, а отвътре се подават краката на стопанката с гумичките за затягане на обущата. Леле майчице!

Във Веретенники всички жалехме за вдовицата и я споменувахме. И кой да ти се усъмни в Харлам? Че как ще е той? Мигар е възможно? Ако беше той, щеше ли да има очи да остане във Веретенники, да се пъчи из селото? Нали щеше да търти да бяга надето му видят очите.

Селските тартори-кулаци се зарадваха на злодейството в чифлика. И взеха да пускат фитили на селяните. Ей го, викат, какво ще ни правят ония от града. Туй да ви е за урок, за обеца на ухото, че да не смеете да криете жито, нито да заравяте картофи. А вие, прости глави, едно си знаете — горските разбойници, тия разбойници ви се привидели в чифлика. Прости хора, няма що! Какво ги слушате вие градските? Те ще си покажат рогата, ще ви съсипят от глад. Ако искате да сте добре, нас слушайте. Ние ще ви научим на ум и разум. Кога дойдат да ви вземат спечеленото с кървава пот, ще им речете: отде за държавата, че ние за нас си нямаме ни зрънце. И ако стане нещо, грабвайте вилите. А който е против селската община — той да му мисли. Тъй се разфучаха старците, перчат се свикват събрания. Пък Харлам доносникът това и чака. Грабна си капата и право в града. Там шушу-мушу, глейте кво става в селото, а вие си седите. Трябва ни бедняшки комитет. Само да речете, мигом ще вдигна брат срещу брата. И подире — беж да го няма, дигна си дърмите, повече не го видяхме.

Но туй, дето после се случи, то само си се случи. Никой не е виновен, никой не ни е подсторил. Пратиха червеноармейци от града. Пратиха и съд да заседава в нашето село. Първом мене дирят. Харлам ме натопил. И за бягството, и че съм се крил от трудовата повинност, и че съм подстрекавал селото за бунт, и че вдовицата аз съм я убил. Та ме затвориха. Добре, че се сетих да изкъртя една дъска от пода и бегах. Крих се в каменоломните под земята. Над главата ми селото е горяло — не съм видял, над мене милата ми майчица се е хвърлила в реката — не съм и усетил. Всичкото си стана от само себе си. Нашите настанили червеноармейците в една от къщите, дали им да пият, че се налокали мъртвешки. През нощта се заплеснали и къщата се запалила, от нея огънят се прехвърлил на съседните. Местните, дето им лумнали къщите, наизскочили навън, а ония изгорели до един, ама не че някой ги е палил, то е ясно. Тукашните селяни никой не ги е пъдил от родните места — те сами се разбягаха, че са наплашени пак да не стане нещо. Главатарите душевадци отново ги подръчнаха — щели да разстрелват всеки десети. Аз не ги заварих, кой ги знае накъде са се пръснали да се скитат немили-недраги.

5

Докторът и Вася пристигнаха в Москва през пролетта на двадесет и втора година, в началото на непа. Времето беше топло и хубаво. Слънчевите лъчи, отразени от златните кубета на Храма на Христос Спасител, падаха на площада с четириъгълните павета, целият в трева по междините.

Бяха премахнати забраните за частната инициатива и в известни строги граници позволиха частната търговия. Сделките, които се извършваха, бяха в рамките на стокооборота на вехтошарите от битпазара. Пигмейските им мащаби раждаха спекулации и водеха до злоупотреби. Дребните далавери на гешефтарите не даваха никакъв материален резултат, с нищо веществено не запълваха градското опустошение. С безцелно препродаване на десетократно продаденото се трупаха капитали.

Собствениците на няколко много скромни домашни библиотеки събираха книгите си на едно място. Подаваха молба до Градския съвет, че желаят да се захванат с книжарска търговия на кооперативни начала. Изнамираха им помещение. Обикновено им даваха обувен склад, опразнен още в първите дни на революцията, или оранжерия, останала от някогашното цветарство, и под просторните им сводове те разпродаваха мизерните си и случайни книжовни богатства.

Дамите професорши, които и по-рано в трудни времена продаваха бели хлебчета въпреки забраната, сега откриваха легални фурни в някоя секвестирана още през революцията велосипедна работилница. Те промениха възгледите си, приеха революцията и започнаха да употребяват „тъй де“ вместо „да“ или „добре“.

В Москва Юрий Андреевич каза:

— Вася, ще трябва с нещо да се захванем.

— И аз тъй мисля, искам да уча.

— Това едно на ръка.

— И още нещо съм си наумил. Ще ми се да нарисувам майка ми по памет.

— Много хубаво. Но трябва да умееш да рисуваш. Опитвал ли си някога?

— В Апраксин двор, когато вуйчо го нямаше, съм пробвал с въглен.

— Хубаво. Дано. Ще опитаме.

Вася не показа някакви изключителни художествени способности, но и средните бяха достатъчни, за да се захване с приложно изкуство. Юрий Андреевич го вреди с връзки в общообразователния профил на бившето Строганово училище^[1], откъдето премина в полиграфията. Там го обучиха на литографска техника, на печатарство и книговезство и на художествено оформление на книжното тяло.

Докторът й Вася обединиха усилията си. Докторът пишеше малки книжки от една-две коли по най-различни въпроси, а Вася ги печаташе в училището и там му се брояха за курсови работи. Тези книжки с тираж от няколко екземпляра се продаваха в новооткритите антиквариати, уреждани от неколцина приятели.

Брошурките излагаха философските идеи на Юрий Андреевич, медицинските му възгледи, определенията му за здравето и болестта, за трансформизма и еволюцията, за личността като биологическа основа на организма, разсъжденията му за историята и религията, близки до тези на вуйчо му и на Симушка, очерци за Пугачовите места, познати на доктора, собствените му стихове и разкази.

Всичко беше изложено в достъпна, разговорна форма, но далеч от целите, които си поставяха популяризаторите, защото тук се съдържаха спорни мнения, произволни, недостатъчно проверени, но винаги живи и оригинални. Книжките се харчеха. Любителите ги ценяха.

По това време всичко се превръщаше в професия, писането на стихове, изкуството на превода, върху всичко се правеха теоретични изследвания, за всичко се създаваха институти. Появяваха се какви ли не Дворци на мисълта, Академии за художествени идеи. В половината раздути учреждения от този тип Юрий Андреевич се водеше доктор на щат.

Двамата с Вася тогава още бяха приятели и живееха заедно. През това време смениха много и различни квартири, полусрутени коптори, един от друг по-негодни за живеене и неудобни.

Още щом пристигна в Москва, Юрий Андреевич отиде в старата къща на Сивцев Вражек, където, както подразбра, близките му дори не се отбили пътьом през Москва. Екстернирането им беше променило всичко. В стаите, бивша собственост на доктора и на семейството му, се бяха настанили други хора и той не намери нито свои вещи, нито вещите на семейството си. Всички го избягваха като опасен познайник.

Маркел се беше издигнал и вече не живееше на Сивцев Вражек. Той беше станал комендант в Мучной квартал, където според сегашното му положение се полагаше за него и семейството му началническа квартира. Но той предпочиташе да живее в старата портиерска стая с пръстен под, изправно водоснабдяване и грамадна руска печка, заела почти цялото помещение. Във всички околни сгради през зимата се пукаха тръбите на водопровода и отоплението, само в портиерната беше топло и водата не замръзваше.

През това време в отношенията на доктора и Вася настъпи известно охладняване. Вася твърде много напредна. Той започна да говори и да мисли съвсем различно отпреди, не както говореше и мислеше босото дългокосо момче на река Пелга във Веретенники. Очевидните, априорните истини, провъзгласени от революцията, все повече го привличаха. Не твърде ясната, образна реч на доктора започна да му се струва глас на неправотата, обречена и осъзнаваща слабостта си — и затова уклончива.

Докторът обикаляше ведомствата. Той движеше два въпроса. За политическата реабилитация на близките си и узаконяване възможността за завръщането им в родината; и за задграничен паспорт за себе си и разрешение да замине при жена си и децата си в Париж.

Вася се учудваше колко флегматични и вяли са тия опити на доктора. Юрий Андреевич предварително, в най-ранен етап, вече знаеше колко са безсмислени полаганите усилия, прекалено предубедено и почти със задоволство съобщаваше, че са ненужни всякакви по-нататъшни напъни.

Вася все по-често осъждаше доктора. Юрий Андреевич не се обиждаше на справедливите му порицания. Но отношенията им се разваляха. Най-накрая двамата се разделиха. Докторът му остави стаята, в която живееха, и се премести в Мучной, където всесилният Маркел му осигури ъгълче в бившата квартира на Свентицки. Тя се състоеше от старата неизползваема баня, стаята до банята — с един прозорец, и схлупената кухня с полуразрушения и хлътнал заден вход. Юрий Андреевич се настани тук, след преместването заряза медицината, превърна се в немарливец, преустанови срещите с познати и изпадна в мизерия.

6

Беше мрачен зимен неделен ден. Пушекът от комините не се вдигаше над покривите, а на тъмни струйки излизаше от прозорците, откъдето въпреки забраната, хората продължаваха да изкарват кюнците на кюмбетата. Градският бит все още не беше влязъл в релси. Живеещите в Мучной имаха мърляв вид, страдаха от гнойни възпаления, зъзнеха и студуваха.

По случай неделния ден семейството на Маркел Шчапов се беше събрало в пълен състав.

Обядваха на същата маса, на която във време оно, при купонната система, сутрин рано се нарязваха с ножица купоните за хляб, сортираха се, преброяваха се, увиваха се в кърпа или хартия според категориите и се отнасяха във фурната, а после, след като вземеха хляба, пак тук режеха, разделяха и донаждаха порциите на всички живущи. Сега тези времена бяха отминали. Продоволствената регистрация бе заместена с други видове отчетност. На дългата маса ядяха с апетит, дъвчеха, мляскаха и ушите им пращяха.

Половината портиерна беше заета от грамадната руска печка с провиснал от ръба край на юргана.

Отпред до вратата стърчеше над мивката кранът на чешмата. Покрай стените бяха наредени пейки с прибрани под тях торби и щайги с домашни партакеши. Отляво беше сложена кухненската маса. На стената над масата бяха заковани лавици за съдините.

Печката гореше. В портиерката беше горещо. Пред огнището, запретнала ръкави до лакътя, шеташе Агафя Тихоновна, жената на Маркел, и с дълга лопата наместваше гърнетата в пещта, веднъж по-нагъсто, накуп, веднъж по-раздалечени, според необходимостта. Потното й лице ту светваше от огъня в печката, ту се замъгляваше от парата на гозбите. Тя сбута гърнетата на една страна и измъкна из дълбините на огнището сладкиш в желязна тава, с едно движение го обърна с коричката надолу и за минутка го върна да се зачерви отгоре. Юрий Андреевич с две кофи влезе в портиерната.

— Да ви е сладко.

— Сполай ти. Заповядай, седни.

— Благодаря, обядвал съм.

— Знам ги аз твоите обеди. Седни да хапнеш топло ядене. Не ни зачиташ ти. Печени картофи в гюведже. Сладкиш и каша. Просеник.

— Не, наистина, благодаря. Извинявай, Маркел, начесто влизам, изстудявам ти стаята. Искам наведнъж да се запася с повечко вода. Измих цинковата вана на Свентицки, излъсках я, сега ще я напълня и ще налея в казаните. Още пет-десет пъти като дойда, после сума време няма да ти досаждам. Извинявай, моля те. Нямам при кого другиго да отида освен при тебе.

— Налей си ами, тая пущина да не ми се свиди? Сироп нямам, ама вода колкото щеш. Нека се лее, гратис е. Без пари.

Насядалите около масата се засмяха.

Когато Юрий Андреевич влезе за трети път да налее петата и шестата кофа, тонът вече беше по друг и Маркел смени приказката:

— Зетьовете питат кой си. Рекох им — не вярват. Налей си, не че нещо. Само не плискай по пода бе, диване. Я виж, оплиска прага. Като се заледи, ти ли ще дойдеш да го къртиш? И хубаво затваряй, чуваш ли, зяпльо, че духа отвън. Та им викам на зетьовете кой си, а те не вярват. Що пара се попиля за тебе! Учи, учи, и защо цялата работа — за нищо.

Когато влезе за пети или шести път, Маркел се навъси.

— Я хайде още веднъж, и край. Стига ти толкоз. Да се благодариш, че Марина те защищава, нашата малката, инак нямаше да те гледам какъв си ми благороден фармасонин. Щях да ти тръсна вратата под носа. Помниш ли я Марина? Ей я там в края на масата, черничката. Бре, пламна като божур. Не му се карайте, каже, татенце. Че кой ти се кара бе! Марина нашата е телеграфистка в Централната поща, че знае езиците. Той, рече, е нещастен. Заради теб и в огъня влиза, толкоз те жали. Ама аз ли съм ги крив, че нищо не стана от тебе? Каква работа имаше да драпаш в Сибир; в труден час да зарежеш роден дом? Сами сте си виновни! Ей ни нас, цялата гладория, цялата тая блокада си я избутахме тука, не помръднахме, и сме живи и здрави. Никой не ти е виновен. Не опази Тонка, къде ли е тя сега, далеч от роден край. Мен ми е все тая. Твоя си работа. Не ми връзвай кусур, ама ще те питам: що ти е толкоз вода? Да не си се пазарил в някой двор да правиш пързалка? Ех, ама и ти, как да ти се сърди човек, пиле кекаво!

И всички около масата пак се засмяха. Марина огледа недоволно близките си, изчерви се, нещо им заговори. Юрий Андреевич чу гласа й и се изненада, но отначало не проумя неговата особеност.

— Има много за миене вкъщи, Маркел. Трябва поне малко да почистя. Ще измия пода. Ще се поизпера.

Насядалите около масата взеха да се чудят.

— И не те е срам да го кажеш, камо ли да го правиш, ти да не си китайска пералня, ще му се не знае!

— Юрий Андреевич, нека ви изпратя щерката. Тя ще ви опере, ще измие. Ако имате нещо скъсано, ще ви позакърпи. Не се бой от него, дъще. Нали го виждаш какъв е деликатен, не е като някои. На мравката път сторва.

— Не, моля ви се, Агафя Тихоновна, как така! В никакъв случай няма да позволя Марина да се цапа заради мене и да се мърси. Да не ми е слугиня! Сам ще се оправя.

— Значи вие можете да се мърсите, а аз не. Ех, че сте вироглав, Юрий Андреевич. Защо отказвате? Ами ако ви се изтърся на гости, ще ме изпъдите ли?

Марина можеше да стане певица. Имаше чист мелодичен глас, много звучен и силен. Не говореше високо, но гласът й надхвърляше потребностите на общуването и не се сливаше с нея, сякаш нямаше нищо общо със самата Марина. Звукът като че ехтеше от другата стая и идваше иззад гърба й. Този глас беше нейната защита, нейният ангел-пазител. Човек не можеше да оскърби и нагруби жена с такъв глас.

От това неделно водоснабдяване започна сближаването между доктора и Марина. Тя често идваше да му помага в къщната работа. Веднъж остана при него и не се върна повече в портиерната. Така стана третата, нерегистрирана официално жена на Юрий Андреевич, при положение че не беше разведен с първата. Родиха им се деца. Майката и бащата Шчапови не без гордост започнаха да наричат дъщеря си докторшата. Маркел мърмореше, че Юрий Андреевич не е женен за Марина, че не са се разписали.

— Да не си изкукуригал? — възразяваше жена му. — При живата Антонина? Да не е двуженец?

— Загубена жена — отвръщаше Маркел. — Какво, като е женен за Тонка? Нея все едно, че я няма. Никой закон не е на нейна страна.

Юрий Андреевич казваше понякога, че тяхното събиране може да се нарече роман в двадесет кофи, както има романи в двадесет глави или романи в двадесет писма.

Марина прощаваше на доктора странните му навици, капризите на падналия и осъзнаващ падението си човек, мръсотията и безредието, което цареше при него. Тя търпеше мърморенето му, невъздържаните думи, неговата раздразнителност.

Себеотрицанието й ставаше още по-голямо, когато по негова вина изпадаха в доброволна нищета, за която той си беше крив, и Марина, за да не го оставя сам в такива моменти, зарязваше работата си, където толкова я ценяха и където отново с радост я приемаха след принудителните прекъсвания. Тя се подчиняваше на хрумванията му и тръгваше с него по дворовете да припечелват. Двамата срещу заплащане режеха дърва на многобройните обитатели на околните сгради. Някои, особено измежду забогателите в началото на непа спекуланти и приближените до правителството дейци на науката и изкуството, бяха започнали вече да се снабдяват с мебели и да се обзавеждат. Веднъж Марина и Юрий Андреевич, внимателно стъпвайки с валенките по килима, за да не го изцапат със стърготини, пренасяха дърва в кабинета на едного, който оскърбително се беше задълбочил в някакво четиво и не удостои дърварите дори с поглед. По всички въпроси около работата, условията и заплащането се уговаряха само с жена му.

„Какво ли толкова се е зачела тази свиня? — заинтригува се докторът. — Кое ли тъй яростно подчертава с молива?“ И когато минаваше с дървата зад писалището му, надникна през рамото на четящия. На бюрото му бяха наредени брошурите на Юрий Андреевич от някогашното вхутемасовско^[2] издание на Вася.

7

Марина и докторът живееха на Спиридоновка, Гордон — наблизо до тях, на Малая Бронная. Марина и докторът имаха две момичета — Капка и Клашка. Капка, Капитолина, караше седмата година, Клавдия се беше родила наскоро и беше на шест месеца.

През хиляда деветстотин двадесет и девета година лятото започна с горещини. Приятелите си отскачаха на гости гологлави и без сака.

Стаята на Гордон имаше необикновен вид. Там някога се беше помещавало ателието на моден шивач на два етажа, горен и долен. Двата етажа откъм улицата имаха обща грамадна огледална витрина. По стъклото с големи златни букви бе изписано името на шивача и неговата фирма. Вътре зад витрината вита стълба съединяваше долния етаж с горния.

Сега всичко това беше разделено на три помещения.

Чрез допълнително преграждане в ателието беше направен още един етаж с чудноват за човешко жилище прозорец. Той беше един метър висок и се падаше на нивото на пода. По стъклото личаха остатъци от златните букви. Между тях се виждаха до коленете краката на хората, които бяха вътре. В тази стая живееше Гордон. При него бяха дошли Живаго, Дудоров и Марина с децата. За разлика от възрастните децата се виждаха целите от прозореца. Скоро Марина си тръгна с момиченцата. Тримата мъже останаха сами.

Те водеха разговор, един от онези летни, лениви, мудни разговори, каквито протичат между приятелите от деца, чиято дружба е от памтивека. Как се водят те обикновено?

Някой от тях разполага с достатъчен и задоволителен речников запас. Този човек говори и мисли естествено и последователно. В такова положение беше само Юрий Андреевич.

Приятелите му изпитваха недостиг от изразни средства. Те не притежаваха дар слово. Допълваха бедния си речник с разходки из стаята, пушене, ръкомахане, по няколко пъти повтаряха едно и също („Не е редно, братко, там е въпросът, че не е редно, не“).

Не си даваха сметка, че излишният драматизъм на общуването им в никакъв случай не е израз на пламенност и широта на характера, напротив, говори за празноти и несъвършенства.

Гордон и Дудоров принадлежаха към авторитетен професорски кръг. Те прекарваха живота си сред добри книги, добри мислители, добри композитори, добра, винаги — вчера и днес — добра и само добра музика, и не знаеха, че средният вкус е по-голямо зло от безвкусицата.

Гордон и Дудоров не си даваха сметка, че дори упреците, с които обсипваха Живаго, не са продиктувани от чувство на преданост към приятеля и желание да му повлияят, а единствено от неумение свободно да мислят и по своя воля да насочват беседата. Политналите коне на разговора ги носеха нанякъде, необуздаеми. Те не можеха да обърнат колата и в края на краищата трябваше да налетят на нещо, в нещо да се треснат. И с всичка сила се тресваха в Юрий Андреевич със своите проповеди и наставления.

Той ясно виждаше пружините на патоса им, нестабилността на съчувствието им, механизма на разсъжденията им. Обаче не можеше да им каже: „Скъпи приятели, колко безнадеждно ординерни сте и вие, и целият ви кръг, на който сте представители, и блясъкът, и изкуството на любимите ви имена и авторитети. Единственото ярко и живо нещо при вас е това, че сте живели по едно време с мен и сте ме познавали.“ Но как ли щеше да изглежда, ако човек можеше да изкаже пред приятелите си подобни откровения! И за да не ги наскърби, той покорно ги изслушваше.

Дудоров наскоро се беше върнал от първото си заточение. Бяха го реабилитирали, след като временно бе лишен от политически и граждански права. Беше получил възможност да поднови лекциите си и упражненията в университета.

Сега споделяше с приятелите своите преживявания и душевни състояния там, по време на заточението. Говореше с тях искрено и нелицемерно. Думите му не бяха плод на страх или на някакви други съображения.

Разказваше, че доводите на обвинението, отношението към него, Дудоров, в затвора и след излизането му оттам и особено доверителните разговори със следователя му били прочистили мозъка и го превъзпитали политически, за много неща му се отворили очите, чувствувал развитието си като човек.

Разсъжденията на Дудоров допадаха на Гордон именно с баналността си. Той съчувствено кимаше на Инокентий и напълно го подкрепяше. Преживяванията и думите на Дудоров му бяха особено близки тъкмо поради своята шаблонност. Той вземаше за общовалидност имитацията и стереотипността на преживяванията.

Добродетелните изповеди на Инокентий изцяло отговаряха на духа на времето. Но точно тяхната закономерност, тяхното прозрачно фарисейство караше Юрий Андреевич да кипва. Несвободният човек винаги идеализира своята тъмница. Това идва още от средните векове и още тогава се е използувало от йезуитите. Юрий Андреевич не понасяше политическия мистицизъм на съветската интелигенция, това, което беше най-висшето й достижение или, както биха се изразили тогава, духовния апогей на епохата. Той криеше от приятелите си и това впечатление, за да не се изпокарат.

Но го заинтригува съвсем друго, разказът на Инокентий за Вонифатий Орлецов, неговия съкилийник, свещеник тихоновец^[3]. Арестуваният имал шестгодишна дъщеря Христина. Арестът и по-нататъшната съдба на обожаемия й баща били удар за нея. Думите „свещенослужител“, „лишенец“^[4] и тям подобни й се стрували позорно петно. Тя сякаш се заклела в пламенното си детско сърце да изличи това петно някога от доброто име на родителите си. Така далечната и рано поставена цел и неугасимото й жарко решение я правели още сега макар и по детски, но страстна следовничка на всичко, което й се струвало най-неопровержимо в комунизма.

— Ще си вървя — каза Юрий Андреевич, — не се сърди, Миша. Тук е задушно, вън е горещо. Не мога да дишам.

— Нали виждаш, долу прозорецът е отворен. Прощавай, пак сме задимили. Все забравяме, че не бива да пушим в твое присъствие. Какво съм виновен, че така глупашки се отваря прозорецът. Намери ми друга стая.

— И без това си тръгвам, Гордоша. Достатъчно си поговорихме. Благодаря ви за вниманието към мен, скъпи мои приятели. Но това не е глезотия от моя страна. То е болест, склероза на сърдечните съдове. Стените на сърдечния мускул изтъняват, износват се и един прекрасен ден може да настъпи пробив, разкъсване. А нямам още и четиридесет. И нито съм пияница, нито съм някой пройдоха.

— Рано си взел да се вайкаш. Глупости. Животът е пред теб.

— В наше време много зачестиха микроскопичните форми на сърдечните инфаркти. Невинаги с летален изход. В някои случаи хората остават живи. Това е болестта на най-новото време. Мисля, че причините й са от нравствено естество. От повечето от нас се изисква постоянно лицемерие, което се превръща в система. Не можеш без риск за здравето си ден след ден да се проявяваш като противник на онова, което чувствуваш, да се пънеш за неща, които не обичаш, да се радваш на всичко, което те прави нещастен. Нашата нервна система не е само фраза, не е измислица. Това са физични органи, изградени от нервна тъкан. Душата ни съществува в пространството и има своето място в нас както зъбите в устата. Не можем до безкрай да я насилваме безотговорно. Беше ми тежко да те слушам, Инокентий, как си се превъзпитал по време на заточението, как то ти е повлияло положително. То е все едно кон да разказва как сам се е дресирал в цирка.

— Аз съм на страната на Дудоров. Ти просто си отвикнал от човешки думи. Те са престанали да стигат до съзнанието ти.

— Не е изключено, Миша. Във всеки случай извинявайте и ме пуснете. Задушавам се тук. Бога ми, не преувеличавам.

— Чакай. Ти само се чудиш как да се измъкнеш. Няма да те пуснем, докато не чуем твоя прям и чистосърдечен отговор. Съгласен ли си, че трябва да се промениш, да се поправиш? Какво смяташ да предприемеш в това отношение? Необходимо е да оправиш някак отношенията си с Тоня и с Марина. Те са живи същества, чувствителни и страдащи жени, а не абстрактни идеи от тези, дето минават през мозъка ти в произволни съчетания. Освен това е срамота човек като теб да се погубва така бездарно. Трябва да се пробудиш от дрямката и мързела, да се съживиш, да обмислиш всичко без неоправдано високомерие, да, да, без тази безпочвена надменност, да започнеш работа, да практикуваш.

— Добре, ще ви отговоря. И аз често си мисля напоследък в същия дух, затова с ръка на сърцето мога да ви обещая някои неща. Струва ми се, че всичко ще се уреди. И то доста скоро. Ще видите. Да, наистина. Работите потръгнаха на добре. Чувствувам невероятно, безумно желание да живея, а да живееш, винаги значи да се стремиш напред, към все по-голямото, към съвършенството, и да го постигнеш.

Радвам се, Гордон, че защитаваш Марина, както по-рано винаги си бил на страната на Тоня. Но аз не съм се отрекъл от тях, не водя война нито с нея, нито с когото и да било. Ти ме упрекваше в началото, че тя се обръща към мен на „ви“, докато аз съм с нея на „ти“, и ме нарича по име и бащино, сякаш това не тежеше и на самия мен. Но вече отдавна е преодоляно едно по-дълбоко несъответствие помежду ни, което беше в основата на тази неестественост нещата потръгнаха и между нас цари равенство.

Мога да ви съобщя друга хубава новина. Пак започнаха да ми пишат от Париж. Децата са пораснали, живеят съвсем свободно сред френските си връстници, Шура свършва тамошното основно училище, école primaire, Маня го започва. Никога не съм виждал дъщеря си. Не знам защо ми се струва, че въпреки френското поданство те скоро ще се върнат и по някакъв необясним начин всичко ще си дойде на мястото.

Имам всички основания да мисля, че тъст ми и Тоня знаят за Марина и момичетата. Аз не съм им писал. Сигурно тези сведения са стигнали до тях по някакъв друг път. Александър Александрович, естествено, е болезнено засегнат в своите бащински чувства, мъчно му е за Тоня. Това обяснява почти петгодишното прекъсване на кореспонденцията ни. Защото, когато се върнах в Москва, известно време си пишехме. И изведнъж спряха да ми отговарят. Прекратиха.

Сега, съвсем отскоро, започнах пак да получавам писма оттам. От всички, дори от децата. Мили, сърдечни. Нещата са поулегнали. Може при Тоня да има някакви промени, може би нов приятел, дано. Не знам. Аз също им пиша понякога. Не, наистина не мога повече. Тръгвам си, иначе тук ще припадна от задух. Довиждане.

На другия ден при Гордон ни жива, ни умряла влетя Марина. Нямало на кого да остави децата, та малката Клаша, увита в одеялце, притискаше с една ръка до гърдите си, а с другата водеше Капка, която се дърпаше и капризничеше.

— Юра у вас ли е? — попита Марина с някакъв особен глас.

— Не се ли е прибирал тази нощ?

— Не.

— Тогава е при Инокентий.

— Ходих при него. Инокентий има часове в университета. Но съседите познават Юра. И там не се е мяркал.

— Тогава къде е?

Марина остави пеленачето на дивана. И изпадна в нервна криза.

8

Два дни Гордон и Дудоров не се отделиха от нея. Те дежуреха на смени при Марина и не смееха да я оставят сама. През останалото време тичаха да издирват доктора. Претърсиха всички места, където можеше да се е мяркал, провериха в Мучной квартал и в къщата на Сивцев Вражек, обиколиха всевъзможните Дворци на мисълта и Домове на идеите, където се беше водил на щат, разпитаха всичките му някогашни познати, за които се сетиха и чиито адреси успяха да намерят. Издирването не даде резултат.

Не алармираха милицията, за да не напомнят на властите за този човек, който, макар да имаше редовна адресна регистрация и да не беше съден, далеч не беше образцов гражданин в съвременния смисъл. Решиха, че само в краен случай ще се обърнат към милицията.

На третия ден Марина, Гордон и Дудоров по различно време получиха писма от Юрий Андреевич. В тях им изказваше съжаленията си за причинените тревоги и страхове. Молеше ги да му простят и да се успокоят, заклеваше ги в името на всичко свято да не го търсят повече, все едно нямало да има никаква полза.

Съобщаваше им, че за да промени колкото може по-скоро и по-пълно съдбата си, иска да остане известно време сам, та да може да се съсредоточи върху работата си, и щом се позакрепи на краката си на новото поприще и се убеди, че след този прелом няма да има връщане назад, ще напусне тайното си убежище и ще се върне при Марина и децата.

В писмото до Гордон бе уточнил, че праща на негово име пари за Марина. Предлагаше да намерят жена да гледа децата, та Марина да се освободи и да може да се върне на работа. Обясняваше му, че не е посмял да прати парите направо на нейно име, защото го било страх, че посочената в известието сума може да я подложи на опасност от обир.

Скоро дойдоха парите, които превишаваха и възможностите на доктора, и представите на приятелите му. Намериха жена за децата. Марина се върна в телеграфа. Тя Дълго време не можа да се успокои, но тъй като беше свикнала с приумиците на Юрий Андреевич, накрая се примири и с това щукване. Въпреки неговите молби и предупреждения двамата му приятели и тази близка жена продължаваха да го търсят, убеждавайки се в правотата на предупреждението му. Наистина не можаха да го открият.

9

А той в това време живееше на няколко крачки от тях, буквално пред очите им и под носа им, в самия център на техните издирвания.

Тогава, в деня на изчезването си, когато още по светло излезе от Гордон и по Бронная си тръгна към Спиридоновка, на стотина крачки нататък по улицата се натъкна внезапно на брат си Евграф Живаго, който вървеше насреща му. Юрий Андреевич не беше го виждал повече от три години и не знаеше нищо за него. Оказа се, че Евграф бил случайно в Москва, съвсем наскоро пристигнал. Той както винаги се стоварваше като гръм от ясно небе и беше недосегаем за разпитванията, на които отвръщаше с мълчаливи усмивки и шеги. Затова пък почти на минутата, отминавайки дребните битови неуредици, с два-три въпроса към доктора вникна отведнъж във всичките му проблеми и ядове и още тук, из тесните извивки на кривата уличка, в блъсканицата с насрещните и изпреварващите ги минувачи, подготви практическия план как да помогне на брат си и да го спаси. Изчезването на Юрий Андреевич и тайнственото му местопребиваване бяха идея на Евграф, негово изобретение.

Той намери на доктора стая в пресечката, която тогава още се наричаше Камергерска, близо до Художествения театър. Даде му пари, зае се да му търси хубава работа в някоя болница, където да има възможност за научна дейност. Евграф всячески покровителствуваше брат си във всички житейски отношения. Най-накрая му обеща, че все някак ще уреди въпроса с неясното положение на братовото си семейство в Париж. Или Юрий Андреевич ще замине при тях, или те ще се върнат. Евграф обеща да се заеме с всичко това лично и всичко да уреди. Братовата подкрепа окрили Юрий Андреевич. Както винаги досега тайната на неговото могъщество оставаше неизяснена. Докторът не се и опита да разгадае тази тайна.

10

Стаята беше с южно изложение. Двата й прозореца гледаха към покривите срещу театъра, зад който високо над Охотний ряд се вдигаше лятното слънце, така че уличното платно тънеше в сянка.

Тази стая се превърна в нещо повече от работна, повече от кабинет за Юрий Андреевич. В периода на изгаряща активност, когато всичките му планове и замисли не се вместваха в записките му, струпани на писалището, и образите на заплануваното и вдъхновяващото запълваха пространството до ъглите, както ателието на художника се затрупва с купища започнати и обърнати към стената платна — в този период стаята му беше тържествена зала на духа, съкровищница на безумствата, хранилище на откровенията.

За щастие преговорите с болничното ръководство се проточваха и датата за постъпване на работа се изместваше към неопределеното бъдеще. Имаше възможност да пише, като се възползува от случайната отсрочка.

Юрий Андреевич започна да подрежда всичко написано — една част си спомняше, някои неща му намираше кой знае откъде и му носеше Евграф, те или бяха писани от доктора собственоръчно, или бяха преписвани от чужда ръка. Хаотичният материал го караше да се разпилява дори още повече, отколкото си беше предразположен по натура. Скоро захвърли всичко и вместо да възстановява недовършеното, започна да пише нови неща, увлечен от последните си хрумвания.

Подготвяше в чернови вид очерците си, нещо като бегли записки за времето на първото му пребиваване във Варикино, записваше отделни строфи от стихотворения както си ги спомняше, начало, край, среда, всичко заедно, накуп. Понякога едвам се справяше със завладяващите го идеи — началните букви и съкращенията в стремителния скоропис не успяваха да ги следват.

Той бързаше. Когато въображението му се умореше и работата изостанеше, сам се насърчаваше и импулсираше с рисунки в полето. Там се появяваха горски пътеки и градски кръстовища с изправен по средата стълб „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.

Всичките статии и стихотворения бяха на една и съща тема. Техен обект беше градът.

11

Впоследствие сред книжата му намериха такъв текст:

„През двадесет и втора година, когато се върнах в Москва, я намерих разрушена и опустошена. Такава беше тя след изпитанията на първите години от революцията, такава е и до ден-днешен. Населението й е намаляло, нови сгради не се строят, старите не се поддържат.

Но и в този вид си остава голям съвременен град, единствен вдъхновител на истински съвременното ново изкуство.

Безредното изброяване на предмети и понятия, на пръв поглед несъвместими и сякаш произволно подхвърлени, у символистите — у Блок, Верхарен и Уитман — изобщо не е стилистичен похват. Това е нова изразна система, взета от живота и прекопирана от съществуващия свят.

По същия начин както те прокарват върволици от образи през своите стихове, точно така деловата градска улица от края на деветнадесети век превежда пред очите ни своите тълпи, карети, файтони, а после, в началото на двадесети век, прелита с вагоните на градските, електрическите и подземните линии.

В тези условия няма откъде да се появи пасторалният наивитет. Неговата уж непрестореност е литературен фалш, изкуственото маниерничене е книжно явление, дошло не от село, а от библиотечните лавици на академичните книгохранилища. Живият, живороден и естествено отговарящ на духа на днешния ден език е езикът на урбанизма.

Аз живея на шумно градско кръстовище. Лятна Москва, заслепена от слънцето, с размекнатия асфалт на дворовете, с искрящите слънчеви отражения на капандурите, с цъфтежа на облаците и булевардите, се върти около мен и ме замайва и иска в нейна прослава аз да замайвам останалите. Заради това ме е отгледала и ми е поверила изкуството.

Улицата, която постоянно тътне вън ден и нощ, е също тъй неразривно свързана със съвременната душа, както започналата увертюра с театралната завеса, криеща тъма и тайна, още спусната, но вече аленееща от светлините на рампата. Градът, който нестихващо, неспирно се движи и боботи зад вратите и прозорците, е необозримо огромното въведение към живота на всеки от нас. Точно в този аспект бих искал да пиша за града.“

В запазената тетрадка със стихове на Живаго не се намериха такива стихотворения. Може би „Хамлет“ се отнасяше към този вид?

12

Една сутрин в края на август Юрий Андреевич взе от ъгъла на Газетная трамвая за Кудринская, който вървеше от униеерситета нагоре по Никитская. За първи път отиваше на работа в Боткинската болница, която тогава се наричаше Солдатенковска. Това беше едва ли не първото му служебно посещение там.

Не му провървя. Трамваят се случи неизправен и всяка минута се повреждаше. Първо някаква каруца, нахакана право в трамвайните релси, му прегради пътя и го спря. После някъде ту под вагона, ту на покрива ставаха къси съединения, изолацията не беше наред и гореше с пукот.

Ватманът често слизаше с гаечния ключ от предната врата на спрения трамвай, заобикаляше го, клякаше и дълго човъркаше някакви механизми между колелата и задната врата.

Злополучният трамвай затвори движението по целия път. Улицата се задръсти от вече спрели трамваи и още нови и нови, които постепенно се нареждаха на опашка един подир друг. Последните вече стигаха до Манежа и продължаваха нататък. Пътниците от задните трамваи се прекачваха в най-предния, по чиято вина ставаше цялото забавяне, като смятаха по този начин да спечелят време. В тази гореща сутрин в наблъскания трамвай започна да става задушно и непоносимо. Над тълпата претичващи по улицата пътници пълзеше откъм Никитските врати и се надигаше все по-високо в небето черно-лилав облак. Наближаваше буря.

Юрий Андреевич седеше отляво на единична седалка, притиснат до прозореца. Левият тротоар на Никитская при Консерваторията през цялото време беше пред очите му. Ще не ще, с притъпеното внимание на замислен за друго човек той наблюдаваше вървящите и пътуващите от тази страна и не пропускаше никого.

Стара прошарена дама със светла сламена шапка; украсена с лайки и метличини от плат, и с люлякова старомодна тясна рокля вървеше от тази страна, като пуфтеше и си вееше с някакъв плосък плик, който носеше. Тя беше стегната в корсет, изнемогваше от горещината и облята в пот попиваше с дантелена кърпичка мокрите си вежди и устата.

Пътят й вървеше успоредно на трамвайната линия. Юрий Андреевич вече на няколко пъти я изпускаше из очи, когато потегнатият трамвай потегляше и я задминаваше. Но нова авария ги задържаше, дамата ги настигаше и отново изплуваше пред очите на Юрий Андреевич.

Докторът си спомни училищните задачи за намиране времето, пътя и последователността на някакви влакове, които тръгваха в различен час и с различна скорост, и се помъчи да се сети за общия принцип за решаването им, но не успя, и без да довърши тези спомени, прескочи на други, още по-сложни размишления.

Представи си няколко успоредни съществования, които с различна скорост се движат едно до друго, и когато една съдба изпревари в живота съдбата на другия, кой кого би трябвало да надживее? Привидя му се нещо като принцип на относителността, приложен към житейските хиподруми, но постепенно съвсем се заплете и заряза и тези паралели.

Светна мълния, изтрещя гръм. Нещастният трамвай за кой ли път спря по нанадолнището от Кудринская към Зоологическата градина. Дамата в лилаво се появи след малко в полезрението на Юрий Андреевич, задмина трамвая и вече се отдалечаваше. Първите едри пръски закапаха по тротоара, по улицата и върху дамата. Силен повей на вятъра профуча над дърветата, заплете листа с листа, дръпна шапката на дамата, развя й полите и внезапно затихна.

Докторът изведнъж почувствува, че му прилошава. Преодолявайки обзелото го безсилие, стана от седалката и като задърпа нагоре-надолу дръжките на прозореца, се помъчи да свали стъклото. То не се поддаде на усилията му.

Взеха да му викат, че рамката е занитена, но той, потискайки пристъпа и обладан от страх, не отнасяше тези викове към себе си и не вникваше в тях. Продължи напора и отново с три движения нагоре, надолу и към себе си задърпа прозореца, ненадейно обаче усети някаква невероятна, непоправима болка отвътре, и разбра, че нещо в него се е скъсало, че е направил някаква фатална грешка, и край на всичко. В това време трамваят потегли, но повървя съвсем малко по Пресня и пак спря.

С нечовешко усилие на волята, залитайки и едва пробивайки си път през тъпканицата между седалките, стигна до задната площадка. Хората не му даваха да мине и му се развикаха. Стори му се, че полъхът на въздух го освежи, че може би още има надежда, че му е по-добре.

Започна да се промушва през тъпканицата на задната площадка, като предизвикваше нови псувни, ритници и озлобление. Без да обръща внимание на простащините, той си отвори път през гъмжилото, слезе от спрелия трамвай, направи крачка, две, три, рухна на паважа и повече не стана.

Започнаха викове, спорове, съвети. Няколко души слязоха от площадката и заобиколиха падналия. Скоро установиха, че вече не диша и сърцето му е спряло. Минувачите от тротоара взеха да се стичат към тълпата около трупа, едни успокоени, други разочаровани, че не е смазан и че смъртта му няма нищо общо с трамвая. Гъмжилото растеше. Дамата в лилаво също се поспря, постоя, погледа мъртвия, послуша приказките и си продължи. Беше чужденка, но разбра, че едни смятат за необходимо тялото да бъде качено на трамвая и да се откара в болницата, а други са на мнение, че трябва да се вика милиция. Тя продължи, без да дочака да бъде взето решението.

Дамата в лилаво беше старата-прастара швейцарска поданичка мадмоазел Фльори от Мелюзеев. Тя дванадесет години бе подавала молби да й позволят да си замине за родината. Съвсем наскоро усилията й се увенчаха с успех. Беше пристигнала в Москва за изходната си виза. Този ден отиваше в легацията да я получи и си махаше с плика увити и вързани с панделка документи. И продължи напред, като изпревари за десети път трамвая, и без да подозира, задмина Живаго и го надживя.

13

От коридора през отворената врата, се виждаше ъгълът на стаята с дръпнатото по диагонал писалище. На него като грубо издълбан каик бе сложен ковчегът с тясната страна към вратата — тук се опираха краката на покойния. Това беше същата писалищна маса, на която Юрий Андреевич по-рано работеше. Друга маса нямаше в стаята. Прибраха ръкописите в чекмеджетата, а на писалището сложиха ковчега. Възглавниците под главата на покойния бяха високи и тялото лежеше в ковчега сякаш на възвишение.

Беше обсипан и заобиколен с купища цветя, цели храсти от редкия тогава бял люляк, циклами, цинерарии в саксии и кошници. Цветята затулваха светлината от прозореца. Тя едвам проникваше през зеленината и падаше на восъчното лице и ръце на покойния, на дъските и обшивката на ковчега. На писалището се беше образувала красива дантела от сенки, които сякаш току-що бяха замрели неподвижно.

Обичаят да се горят починалите в крематориума по това време беше много разпространен. С надеждата да се уреди пенсия за децата, с грижата за бъдещото им учение и от нежелание да навредят на служебното положение на Марина се отказаха от църковно опело и решиха да се задоволят само с гражданска кремация. Съобщиха в съответните служби. Сега очакваха техни представители.

Докато още не бяха дошли, в стаята цареше пустота, както е в празно помещение, когато старите наематели са напуснали, а новите не са се нанесли. Тази тишина се нарушаваше само от предпазливо стъпване на пръсти и невнимателно изтрополяване на дошлите за последно сбогом. Не бяха много, но все пак повече, отколкото можеше да се очаква. Вестта за смъртта на този почти безименен човек обиколи целия им кръг със светкавична скорост. Събраха се доста хора, които бяха познавали починалия през различни периоди от живота му и които той по различно време беше губил и забравял. Оказа се, че научната му мисъл и неговата муза имаха още повече непознати приятели, които никога не бяха виждали човека, а се чувствуваха привлечени от него и сега бяха дошли за първи път да го видят и да му хвърлят последен прощален поглед.

В тези часове, когато общото мълчание, незапълнено с никакви обреди, гнетеше всички с почти осезаемото усещане за загубата, само цветята можеха да заместят липсващите песнопения и отсъствуващите церемонии.

Те не просто цъфтяха и благоухаеха, но сякаш в хор, може би ускорявайки по този начин тлението, издъхваха аромата си и като даряваха всекиго с уханната си сила, сигурно извършваха някакъв, свой ритуал.

Царството на растенията може да се нарече най-близък съсед на царството на смъртта. Тук, в зеленината на земята, между гробищните дървета, между надничащите от лехите покълнали цветя са съсредоточени вероятно тайните на превръщането и загадките на живота, над които си блъскаме ума. Мария в първия момент не разпознала излезлия от гроба Исус и го помислила за градинаря, който върви из гробището. („Она же, мнящи, ако вертоградарь есть…“^[5])

14

Когато покойникът бе донесен на последния си адрес на Камергерская и известните за смъртта му приятели, потресени от съобщението, нахлуха през главния вход и зеещата врата на жилището, завариха обезумялата от страшното събитие Марина, която дълго време беше като побъркана, тръшкаше се по пода и си блъскаше главата в ръба на дългия шкаф със седалка и облегалка в антрето, върху който отначало сложиха покойника, докато дойде поръчаният ковчег и докато разчистят неразтребената стая. Марина плачеше безспир, шепнеше и стенеше, и се давеше в думите, които в плача над умрелия сами изскачаха от устата й. Говореше несвързано, както нареждат над умрелите в селата, без да се смущава и без да вижда никого. Вкопчи се в тялото и не можеха да я откъснат от него, за да пренесат покойния в стаята, вече разчистена и освободена от ненужните мебели, за да го измият и положат в докарания ковчег. Всичко това беше вчера. Днес буйството на страданието й утихна и я обзе някаква тъпа потиснатост, но тя си оставаше все така невменяема, нищо не говореше и не беше на себе си.

Остана в стаята вчера целия ден и през нощта, без да мръдне оттук. Донасяха й да накърми Клава, малолетната бавачка довеждаше Капка, после ги отнасяха и отвеждаха.

Беше обкръжена от Дудоров и Гордон, от близки хора, които страдаха като нея. Редом седеше баща й Маркел, тихо хлипаше и шумно си духаше носа. Тук идваха майка й и сестрите й, които също плачеха.

Но имаше двама души в това хорско множество, мъж и жена, които се различаваха от всички останали. Те не демонстрираха по-голяма близост с умрелия, отколкото изброените. Те не споделяха мъката на Марина, на дъщерите и приятелите на покойния и зачитаха страданието им. Тези двамата нямаха никакви претенции, но имаха някакви свои особени права над починалия. И никой не протестираше, не възразяваше против непонятните и странни пълномощия, с които бяха облечени те. Изглежда, тъкмо тези двамата още от самото начало бяха поели всички грижи по погребението й всички процедури и изпълняваха задълженията си с такова сдържано достойнство, сякаш това им носеше някаква утеха. Високият им дух веднага правеше впечатление и по някакъв странен начин биеше на очи. Като че ли двамата бяха свързани не само с погребението, но и със самата смърт, не като нейни виновници или косвени причинители, а като лица, които след случилото се са дали съгласието си за това събитие, примирили са се с него и за тях не то е най-важното. Малцина ги познаваха, някои се досещаха кои са, трети — и те бяха повечето — нямаха представа за тях.

Но когато мъжът с изпитателните и интригуващи дръпнати киргизки очи и жената, красива от само себе си, влизаха в стаята с ковчега, всички, които седяха, стояха и се движеха вътре, включително и Марина, сякаш по някакво споразумение и без възражения се отстраняваха или ставаха от наредените край стените столове и табуретки, вкупом излизаха в коридора и в антрето, а мъжът и жената оставаха сами зад затворените врати като единствените посветени, призвани в тишина, без пречки и необезпокоявани от никого да извършат нещо непосредствено свързано с погребението и насъщно необходимо. Така и сега. Двамата останаха сами, седнаха на две столчета до стената и заговориха делово:

— Какво ново, Евграф Андреевич?

— Кремацията ще бъде довечера. След половин час ще дойдат за тялото от профсъюза на медицинските работници и ще отнесат покойника в тамошния профсъюзен клуб. В четири часа е гражданската панихида. Нито един от документите му не беше наред. Трудовата книжка невалидна, профсъюзната карта стар образец, неподменена, членски внос не е плащан от години. Наложи се тепърва да уреждам всичко това. Затуй така се протака и закъсняхме. Преди изнасянето от къщата — всъщност подгответе се, вече наближава — ще ви оставя тук сама, както ме помолихте. Извинете. Чувате ли? Телефонът. Момент.

Евграф Живаго излезе в коридора, където беше пълно с непознати колеги на доктора, негови съученици, нисш медицински персонал и книжари и където Марина седеше с децата на крайчеца на шкафчето, беше прегърнала момиченцата и ги беше завила с наметнатата си горна дреха (денят беше по-хладен и от вратата духаше) и чакаше да се отвори пак вратата, сякаш беше посетителка, дошла на свиждане в затвора, и чакаше часовоят да я пусне при арестанта. В коридора нямаше място. Част от надошлите не можаха да стигнат дотук. Вратата към стълбището беше отворена. Мнозина стояха, разхождаха се и пушеха в антрето и на площадката, по стълбите надолу и колкото по-близо до улицата се намираха, толкова по-високо и по-свободно разговаряха. Напрегнал слух поради несекващото гъмжене наоколо, Евграф с приглушен глас, както изискваше приличието, прикрил с шепа слушалката, даваше отговори по телефона, очевидно свързани с реда на погребението и с подробностите около кончината на доктора. После се върна в стаята. Разговорът, им продължи.

— Моля ви, да не изчезнете след кремацията, Лариса Фьодоровна. Имам една голяма молба към вас. Не знам къде сте отседнали. Не ме карайте да ви търся. Искам в най-близко време, утре-вдругиден, да прегледам ръкописите на брат си. Ще ми е необходима вашата помощ. Вие знаете толкова много, сигурно повече от всички. Споменахте, че онзи ден сте пристигнали от Иркутск, че сте за малко в Москва и сте тук по друг повод, съвсем случайно, без дори да подозирате, че брат ми е живял в тази къща през последните месеци, нито какво се е случило. Част от вашите думи не ми станаха ясни, не искам никакви обяснения, но само не изчезвайте, защото не знам адреса ви. Най-добре би било тези няколко дни, докато видим книжата, да бъдем заедно или на близко разстояние един от друг, можем да се настаним в две от стаите в тази къща. Бих могъл да го уредя. Познавам се с домоуправителя.

— Казвате, че не сте ме разбрали. Кое не ви е ясно? Пристигнах в Москва, дадох багажа на гардероб, вървя из старата Москва, половината не мога да позная — забравила съм я. Вървя, вървя, слизам по Кузнецкий мост, качвам се по Кузнецкая и изведнъж нещо невероятно, безкрайно познато — Камергерская. Тук разстреляният Антипов, покойният ми мъж, живееше под наем по време на следването, точно в тази стая, дето сме седнали с вас. Да видя, казах си, може старите му хазаи за мой късмет да са живи. Още не знаех, че отдавна ги няма и всичко е другояче сега, после разбрах, на следващия ден и днес, постепенно, но вие бяхте тук, когато разпитвах, и знаете, защо ли ви разправям! Останах като гръмната — външната врата отворена, в стаята хора, ковчег, в ковчега покойник. Какъв покойник? Влизам, приближавам се — помислих, че не съм на себе си, че ми се привижда, но вие бяхте свидетел, нали така, няма нужда да ви го преразказвам.

— Момент, Лариса Фьодоровна, ще ви прекъсна. Вече ви казах, че двамата с брат ми не сме и подозирали какви удивителни факти са свързани с тази стая. Например този, че някога тук е живял Антипов. Но още по-странно ми прозвуча нещо друго. Сега ще ви кажа за какво става дума, моля да ме извините. За Антипов — или Стрелников във военно-революционната му дейност — едно време, в началото на Гражданската война, бях чувал много и начесто, кажи-речи, всекидневно, един-два пъти лично съм го виждал и през ум не ми е минавало, че някой ден тези неща ще ме засягат по семейни причини. Но извинете, вероятно не съм ви чул добре, обаче ми се стори, че така се изразихте, може би неволно погрешно: „разстреляният Антипов“. Вие не знаете ли, че той се е самоубил?

— Чувала съм за тази версия, но не й вярвам. Павел Павлович никога не би могъл да се самоубие.

— Но това е самата истина. Антипов се е застрелял в къщата, от която, според разказите на брат ми, вие сте тръгнали за Юрятин, за да отпътувате във Владивосток. Това е станало наскоро след като сте заминали с дъщеря си. Брат ми го е прибрал и го е погребал. Нима тези сведения не са стигнали до вас?

— Не. Знаех друг вариант. Значи е истина, че сам се е застрелял? Мнозина са ми го казвали, но аз не вярвах. И в същата къща? Как е възможно! Това наистина е изключително важна подробност! Прощавайте, а знаете ли дали са се виждали с Живаго? Дали са говорили?

— Според думите на покойния ми брат са имали дълъг разговор.

— Наистина ли? Слава богу. Поне това. — Антипова бавно се прекръсти. — Какво поразително, пратено свише стечение на обстоятелствата! Ще може ли още веднъж да се върнем към този разговор и за всичко да ви разпитам? Тук са ми скъпи и най-малките подробности. Но сега не съм в състояние. Нали така? Твърде много съм развълнувана. Малко да помълча, да си почина, да си поема дъх, да дойда на себе си… Нали?

— Разбира се, разбира се. Моля ви.

— Нали така?

— Естествено.

— А, за малко да забравя. Молите ме след кремацията да не си отивам. Добре. Обещавам ви. Няма да изчезна. Ще се върна с вас в тази къща и ще остана, където ми кажете и колкото време се наложи. Трябва да прегледаме ръкописите на Юрочка. Ще ви помогна. Наистина може би ще ви бъда полезна. Това ще е такава утеха за мен! До дълбините на сърцето си, с всяка своя клетка чувствувам и най-малката извивчица в почерка му. Освен това и аз имам нужда от вас, вие ще ми услужите, нали? Доколкото знам, сте юрист или във всеки случай добре познавате съществуващите закони, предишните и настоящите. Освен това е много важно човек да знае към кое учреждение за каква справка да се обърне. Ние обикновено не знаем, нали така? Ще са ми необходими съветите ви по един тежък, мъчителен въпрос. Става дума за едно дете. Но това после, когато се върнем от кремацията. Цял живот все става нужда някого да търся, нали? Кажете, ако в някакъв въображаем случай се налага да се търсят следите на някое дете, което е било дадено на друг човек за отглеждане, дали има някакъв общодържавен архив на съществуващите детски сиропиталища и дали се е предприемало и провеждало някога всесъюзно преброяване или регистрация на безпризорните? Но сега не ми отговаряйте, моля ви! После, после! Ах, какъв ужас, ужас! Колко страшно нещо е животът, нали? Не знам как ще бъде по-късно, когато пристигне дъщеря ми, но засега мога да остана в тази къща. Катюша се оказа много надарено момиче, има отчасти театрални, но, от друга страна, и музикални способности, чудесно имитира всички и разиграва сценки, които сама си измисля, освен това пее по слух цели арии от опери, удивително дете, нали? Искам да влезе в подготвителни курсове към някое театрално училище или към Консерваторията, където я приемат, и да я дам в интернат, затова пристигнах, но на първо време съм сама, за да подготвя всичко, и ще си замина. Откъде по-напред да започне човек, нали така? Но за всичко това после. Сега ще гледам да се поуспокоя, ще помълча, ще се съсредоточа, ще се опитам да пропъдя тревогите. Освен това чудовищно задържахме близките на Юра в коридора. На два пъти ми се стори, че се чука. Чувам някакво раздвижване там, шум. Сигурно са дошли погребалните чиновници. Оставете ме да поседя така, да се окопитя, и ги пуснете да влязат. Крайно време е, нали така? Чакайте, чакайте. Трябва да сложим една пейка до ковчега, иначе не може да се стигне до Юрочка. Аз се опитах на пръсти, много е високо. Ами как ще го целунат Марина Маркеловна и децата? Защото така го изисква и обредът. „И целуйте меня последним целованием.“ О, не издържам, не издържам. Каква болка! Нали?

— Сега ще им отворя. Но първо, знаете ли какво? Вие споменахте толкова загадъчни неща и засегнахте толкова въпроси, които очевидно ви измъчват, че съм затруднен да ви отговоря. Искам едно да знаете. С най-голямо желание от все сърце ви предлагам помощта си за всичко, което ви затруднява. И помнете. Никога, каквото ще да става, човек не бива да се отчайва. Да се надяваме и да действуваме — това е нашият дълг в нещастието. Бездейното отчаяние е пренебрежение и нарушаване на дълга. Сега ще отворя на хората, които чакат да се проехтят с него. За пейката сте права. Ще имам грижата да намеря.

Но Антипова не го чуваше вече. Тя не чу как Евграф Живаго отвори вратата на стаята и в нея нахлу тълпата от коридора, не чу разговорите му с организаторите на погребението и с най-близките от опечалените. Тя не чуваше стъпките на приближилите се, риданията на Марина, покашлянето на мъжете, женския плач и възклицанията.

От кръговрата на еднообразните звуци й се виеше свят, прилошаваше й. Тя се държеше с всички сили да не падне в несвяст. Сърцето й се късаше, умираше от главобол. Увесила глава, потъна в тълкувания, преценки, спомени. Потъна в тях и се унесе, сякаш временно, за няколко часа се озова в някаква бъдеща възраст, до която кой знае дали щеше да доживее, която я състаряваше с десетки години и я превръщаше в старица. Потъна в размислите си, сякаш бе стигнала дъното, самото дъно на своето нещастие. Мислеше си:

„Никой не остана. Единият умря. Другият се е самоубил. И сега е жив само онзи, който трябваше да бъде убит, в когото стреля, но не го уцели, това чуждо, ненужно нищожество, превърнало живота й в низ от незнайни за нея самата престъпления. И това чудовище на бездарието хвърчи и се мята из митичните лабиринти на Азия, известни само на мраколюбителите, а никой от близките, от необходимите й хора не е останал.

Ах, нали тогава на Коледа, точно преди подготвяния изстрел в онова чудовище на пошлостта, тук, в тази стая, беше разговорът й в тъмното с момчето Паша, а Юра, с когото се сбогува сега, тогава изобщо не съществуваше в живота й.“

И тя напрегна паметта си, за да възстанови коледния разговор с Пашенка, но не успя да си спомни нищо освен свещта, която гореше на перваза на прозореца, и разтопената черна дупчица на заледения прозорец.

Можеше ли да предположи, че покойникът, положен тук на писалището, бе видял това тъмно петънце от улицата и бе обърнал внимание на свещта? Че от този видян на прозореца пламък — „Свещта гореше у дома, свещта гореше“ — бе започнало попрището му в живота.

Мислите й започнаха да се разсейват. Каза си: „Колко жалко, че няма черковно опело. Погребалният обред е тъй величествен и тържествен! Повечето покойници не го заслужават. А Юрочка беше най-подходящият случай! Той така отговаряше на всичко това и бе тъй достоен за «надгробное ридание творяще песнь аллилуя»“!

И тя усети прилив на гордост и облекчение, както винаги, когато си мислеше за Юрий и в кратките мигове на живота си с него. Облъхна я повеят на свобода и безразсъдство, каквито той винаги излъчваше. Нетърпеливо стана от столчето, на което седеше. Нещо не твърде понятно ставаше с нея. Искаше й се поне за кратко време с негова помощ да се изтръгне на воля, на чист въздух от бездната на страданието, да изпита, както някога, щастието на освобождението. Сега то й се привиждаше и й се мержелееше единствено като възможност да се сбогува с него, дълго и на воля да плаче сама над него. И тя с нетърпението на силното желание обиколи тълпата с поглед, сломен от болка, невиждащ и премрежен от сълзи, които лютяха като очни капки, предписани от лекар, и веднага всички се размърдаха, започнаха да се секнат и да се оттеглят, и да излизат от стаята, най-накрая я оставиха сама зад затворената врата, а тя бързо се прекръсти, отиде при ковчега, коленичи на сложената от Евграф скамейка, бавно и широко прекръсти три пъти тялото и докосна с устни студеното чело и ръцете. Пропусна покрай съзнанието си чувството, че студеното чело сякаш се беше смалило като стисната в юмрук ръка, наложи си да не го забележи. Замря и няколко мига нито говореше, нито мислеше, нито плачеше, захлупена върху ковчега, закрила и цветята, и тялото със себе си — с глава, с гърди, с душа и с ръцете си, големи като душа.

15

Цяла се разтърсваше от дълго сдържаните ридания. Съпротивляваше им се, докато можеше, но в един миг силите я изоставиха, задавиха я сълзи и се застичаха по бузите й, по роклята, по ръцете и по ковчега, към който се беше притиснала.

Не говореше нищо, не мислеше. Напливите на мисли, общностите, знанията, достоверностите се рееха волно и плуваха в нея, както облаците плуват в небето и както биваше по време на някогашните им нощни разговори. Ето, точно това й бе носило тогава щастие и освобождение. Немисловното, пламенното, предавано един на друг знание. Инстинктивното, непосредственото.

Със същото знание беше изпълнена и сега, с тъмното безформено познание за смъртта, с готовността за нея, с абсолютната несмутимост пред нея. Сякаш вече двадесет пъти бе живяла на този свят, безчет пъти бе губила Юрий Живаго и бе натрупала богат душевен опит в това отношение, тъй че всичко, което чувствуваше и правеше до този ковчег, беше навреме и на място.

О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна! За тях мисловното беше същото, каквото е за другите песента.

Те се обичаха не от неизбежност, не „възпламенени от страстта“, както това навярно се представя. Те се обичаха, защото такова беше желанието на всичко наоколо, на земята под нозете им, на небето над главите им, на облаците и дърветата. Тяхната любов се харесваше дори повече на всичко околно, отколкото на самите тях. На непознатите навън, на ширналите се за разходките им далнини, на стаите, в които живееха и се срещаха.

Ах, точно това, това беше главното, което ги сродяваше и сближаваше! Никога, никога, дори в мигове на най-върховно, най-безпаметно щастие не ги напускаше най-важното и завладяващото: насладата от красотата на света, чувството им за общност с тази картина, усещането за принадлежност към очарованието на цялото зрелище, към цялата вселена.

Те дишаха само чрез тази взаимност. И затова превъзнасянето на човека над останалата природа, модерното му боготворене и човекопоклонството не ги привличаха. Основите на фалшивата всеобщност, превърната в политика, им се струваха жалко дилетантство и оставаха чужди за тях.

16

И тя започна да се сбогува с него с простите, всекидневните думи на бодър безцеремонен разговор, който излиза от рамките на реалността и е безсмислен, както са безсмислени хорът и монолозите в трагедия и стихотворната реч, и музиката, и всички други условности, оправдани само от условността на вълнението. Условността в дадения случай, който оправдаваше леката пресиленост на нежния й непресторен разговор с него, бяха сълзите, в които тънеха и се въртяха, и плуваха житейските й скромни думи.

И сякаш тези мокри от сълзите слова сами се стичаха в бързия й гальовен шепот, подобен на шумоленето на вятъра в мекия влажен листак, слепнат от топлия дъжд.

— Ето, отново сме заедно, Юрочка. Писано ни било пак да се видим. Какъв ужас, помисли си! О, не мога! Господи! Как съм се разревала! Представи си! Това е пак от нашите неща, от нашия арсенал. Твоята смърт, моят край. Пак нещо голямо, неминуемо. Загадката на живота, загадката на смъртта, очарованието на гениалното, очарованието на разкритието, това да, това го разбрахме. А някакви си световни разпри за преразпределяне на земното кълбо — това не, ще прощавате, то не е за нас.

Сбогом, необхватен и скъпи мой, сбогом, моя гордост, сбогом, мой бързоструй, как обичах несекващия ти плисък, как обичах да се хвърлям в студените ти вълни.

Помниш ли, когато се сбогувахме там в снега? Как ме излъга ти! Щях ли да замина без теб? О, знам, знам, направил си го пряко сили, заради моето въображаемо добруване. И тогава всичко отиде по дяволите! Господи, какво преживях там, какво трябваше да понеса! Но ти нищо не знаеш. О, какво направих, Юра, какво направих! Аз съм такава престъпница, ти нямаш представа. Но не съм виновна. Тогава три месеца лежах в болница, от тях единия в безсъзнание. От този момент животът ми не е живот, Юра. От жал и мъка душата ми няма покой. Но ето че не ти казвам, не ти разправям най-важното. Не мога да го назова, нямам сили. Когато стигам до това място в своя живот, косата ми настръхва от ужас. И дори, знаеш ли, не съм сигурна, че съм съвсем нормална. Но ти виждаш, аз не съм се пропила за разлика от много други, не съм тръгнала по този път, защото пияната жена — това е вече краят, това е немислимо, нали така?

И още нещо говореше и ридаеше, и страдаше. Внезапно вдигна учудено глава и се озърна. В стаята отдавна бяха влезли хора, цареше угриженост и раздвижване. Тя слезе от пейката и се отдалечи от ковчега с отмаляла стъпка, като прокара длан през очите си и сякаш събра недоплаканите сълзи, за да ги пръсне с ръка по пода.

До ковчега се изправиха мъжете и го вдигнаха с чаршафи. Трябваше да го изнасят.

17

Лариса Фьодоровна остана няколко дни на Камергерская. Тя взе участие в преглеждането на ръкописите, за което й бе говорил Евграф Андреевич, но не успя да го завърши. Състоя се и разговорът, за който го бе помолила. Той научи от нея нещо много важно.

Един ден Лариса Фьодоровна излезе от къщата и повече не се върна. Изглежда, я бяха арестували на улицата и тя беше умряла или бе изчезнала неизвестно къде, захвърлена с някой от безименните номера на загубените впоследствие списъци, в някой от неизброимите общи или женски концлагери на Севера.