Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Доктор Живаго, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Бел епок
- Екранизирано
- Епидемия
- Модернизъм
- Октомврийската революция
- Първа световна война
- Руска класика
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Оценка
- 4,9 (× 39гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(юни 2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(юни 2008 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2021)
Издание:
Борис Пастернак. Доктор Живаго
Народна култура, 1989
Превод от руски: София Бранц
Превод на стиховете: Кирил Кадийски
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
Тринадесета част
Срещу къщата с фигурите
1
По кривото хълмче към Малая Спаская и Новосвалочная се спускаше Болшая Купеческая. Към нея бяха обърнати къщите и църквите в по-високите части на града.
На ъгъла беше тъмносивата къща с фигурите. По грамадните четвъртити плочи на скосения калкан се чернееха току-що налепени броеве на правителствени вестници, правителствени декрети и постановления. Група минувачи се спряха на тротоара и дълго в безмълвие четяха тази литература.
Снегът наскоро се беше стопил и беше сухо. Стегна мраз, ставаше все по-студено. Беше съвсем светло в час, в който доскоро вече цареше мрак. Зимата току-що си беше отишла. Пустотата на освободеното място се зае от светлината, която не си отиваше и се задържаше вечер. Тя будеше някакво вълнение, зовеше нанякъде, плашеща и тревожна.
Белите наскоро бяха напуснали града, превзет от червените. Свършиха се престрелките, кръвопролитията, военният смут. Това също будеше страх и смущение, както краят на зимата и удължаването на пролетния ден.
Съобщенията, които четяха минувачите на все още дневната светлина, гласяха:
„За сведение на населението. Работнически книжки за материално осигурените се дават срещу 50 рубли в Продоволствения отдел на Юрятинския съвет, Октябърская, бивша Генералгубернаторская, 5, стая 137.
Липсата на работническа книжка или неправилното, а още повече фалшивото й попълване се наказва с цялата строгост на военното положение. Точната инструкция за ползуване на работническите книжки е публикувана в Известия на ЮИК, бр. 86/1013 от настоящата година, и е окачена в Продоволствения отдел на Юрсъвета, стая 137.“
В друга обява се съобщаваше за достатъчните запаси от хранителни продукти в града, които обаче били укривани от буржоазията с цел да се дезорганизира разпределянето и да се всее хаос в продоволствените въпроси. Съобщението завършваше с думите:
„Уличените в укриване и пазене на хранителни запаси се разстрелват на място.“
Трето съобщение предлагаше:
„В интерес на правилната организация на продоволствените въпроси непринадлежащите към експлоататорските елементи се обединяват в потребителни кооперации. За повече подробности — Продоволствения отдел на Юрсъвета, Октябърская, бивша Генералгубернаторская 5, стая 137.“
Имаше и предупреждение за военните:
„Лица, които не са предали оръжието си или притежават такова без съответното позволително нов образец, се преследват по цялата строгост на закона. Позволителните се подменят в Юрятинския революционен комитет, Октябърская 6, стая 63.“
2
До групата на четящите се приближи изпосталял, отдавна некъпан и затова мургав на вид човек със занемарен вид, с торба на гърба и с тояжка. Нестриганата му коса още не беше прошарена, а тъмнорусата брадичка, която му беше поникнала, имаше бели косми. Това беше доктор Юрий Андреевич Живаго. Кожухът му явно отдавна беше откраднат по пътя или го беше сменил срещу храна. Беше облечен с някаква чужда дрипа с възкъси ръкави и тя не му топлеше.
В торбата си носеше недояден къшей хляб, изпросен в последното село преди града, и резен сланина. Преди около час беше влязъл откъм железопътната линия, пътят от градската застава до това кръстовище му отне цял час, толкова беше слаб и изнемощял от последните километри. Често се спираше и едвам се удържаше да не падне на земята и да целува камъните на града, който не беше се надявал вече някога да види и на който се радваше като на живо същество.
Много дълго, половината от пешеходното си странствуване, бе вървял покрай железопътната линия. Всичко изглеждаше изоставено, занемарено, всичко беше покрито със сняг. Пътят му мина покрай цели белогвардейски ешелони, пътнически и товарни, застигнати от преспи, от общото поражение на Колчак и от липсата на гориво. Тези заседнали по пътя, завинаги застинали и погребани под снега вагони се точеха в почти непрекъснат низ десетки и десетки версти. Те служеха за укрития на въоръжените шайки, които грабеха по пътищата, и за подслон на криминални и политически бегълци, на неволните скитници от онези години, но най-вече се използуваха за братски могили и общи гробници на умрелите от студовете и от тифа, който вилнееше по железниците и покосяваше цели села наоколо.
Тези времена бяха оправдали стария израз, че човек за човека е вълк. Пътник, съгледал пътник, бързаше да се скрие, първият срещнат убиваше първия срещнат, за да не бъде убит. Чу се за единични случаи на канибализъм. Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските. Човеците сънуваха праисторически сънища от пещерния век.
Самотни сенки се мяркаха понякога далеч пред него и бързешком пресичаха пътя — докторът винаги гледаше да ги заобиколи и те често му се струваха познати, вече срещани. Струваше му се, че всички са от партизанския лагер. В повечето случаи грешеше, но веднъж очите не го излъгаха. Някакъв младеж изпълзя от снежната планина, затрупала международния спален вагон, свърши си работата навън и пак се пъхна в пряспата — той наистина беше от горското братство. Това беше уж разстреляният Терентий Галузин. Останал недоубит, той дълго време бе лежал в безсъзнание, после се беше съвзел, пълзешком бе избягал от мястото на разстрела, крил се бе по горите, лекувал бе раните си и сега тайно и с чуждо име се промъкваше при близките си в Крестовоздвиженск, а по пътя се криеше от хората в заснежените влакове.
Тези картини и гледки правеха впечатление на нещо отвъдно, нереално. Те изглеждаха като частици от някакви незнайни чуждопланетни съществования, по погрешка изникнали на земята. И само природата бе останала вярна на историята и се явяваше пред очите му такава, каквато я представяха най-новите художници.
Случваха се тихи зимни вечери, светлосиви, тъмнорозови. По светлото небе се очертаваха тъмните върхове на брезите, тънки като начертани знаци. Черни потоци се стичаха под сивата слюда на тънкия лед, в бреговете от белия сняг, струпан на преспи, а долу подгизнал от речната вода. И ето, в една такава привечер, мразовита, прозрачносива, мека като пухчетата на върбата, след някой и друг час вече трябваше да стигне до къщата с фигурите в Юрятин.
Докторът искаше да отиде при таблото на Центропечат, за да види официалните съобщения. Но погледът му непрекъснато се плъзгаше към противоположната страна, към прозорците на втория етаж на къщата отсреща. Тези прозорци към улицата някога бяха замазани с бяло. В двете стаи зад тях се пазеха мебелите на собствениците. И въпреки че от студа долните части на стъклата сега се бяха покрили с тънки кристали скреж, виждаше се, че прозорците са чисти, измити от боята. Какво означаваше тази промяна? Дали се бяха върнали собствениците? Или Лара е напуснала и там живеят други и всичко е съвсем иначе.
Неизвестността го тревожеше. Не издържаше вече на вълнението. Пресече, влезе през главния вход и се заизкачва по стълбището, тъй познато и толкова мило на сърцето му. Колко често в горския лагер си беше спомнял до последната извивка ажурната украса на чугунените стъпала. На един от завоите нагоре, като погледнеш през стъпалата, долу се виждат захвърлените под стълбището стари кофи, легени и счупени столове. Същото се повтори и сега. Нищо не беше се променило, беше си както навремето. Докторът изпита почти благодарност към стълбището за неговата вярност към миналото.
Някога бе имало звънец на вратата. Но той беше развален и не работеше още тогава, преди горския плен. Докторът понечи да почука, но забеляза, че вратата е заключена по нов начин, с тежък катинар, окачен на две халки, грубо завинтени в облицовката на едновремешната дъбова врата, с красива, на места изронена резба. По-рано не допускаха такъв вандализъм. Имаше си секретни брави, които чудесно се заключваха, а случеше ли се да се развалят, имаше си ключари да ги поправят. Тази нищожна дреболия посвоему свидетелствуваше за общата и доста напреднала разруха.
Докторът беше сигурен, че Лара и Катенка не са тук, а може би не са и в Юрятин или изобщо ги няма на този свят. Беше готов за най-страшни разочарования. Само колкото да му е чиста съвестта, реши да бръкне в дупката, от която толкова се бояха той и Катенка, и потропа с крак по стената, за да не се натъкне на някой плъх. Нямаше никаква надежда да намери нещо в скривалището. Отворът беше закрит с тухла, той я извади и си пъхна ръката във вдлъбнатина. О, чудо! Ключът и някаква бележка. Бележката беше доста голяма, на цял голям лист. Докторът отиде до прозореца на стълбите. Още по-голямо чудо, почти невероятно! Бележката е писана за него! Той бързо я зачете:
„Господи, какво щастие! Разправят, че си жив и са те открили. Видели са те извън града, веднага ми казаха. Предполагам, че първо ще побързаш да идеш във Варикино, и тръгвам с Катенка за там. За всеки случай ключът е на старото място. Изчакай ме, не мърдай никъде. А, ти не знаеш, сега живея в предната част на къщата, в стаите, дето гледат към улицата. Впрочем ще се досетиш. У дома е пусто и голо, наложи се да продадем част от мебелите на собствениците. Оставям ти малко ядене, най-вече варени картофи. Затисни капака на тенджерата с ютията или с нещо тежко, както аз съм направила, заради плъховете. Не съм на себе си от радост.“
Тук свършваше лицевата част на бележката. Докторът не обърна внимание, че листът е изписан и от другата страна. Допря разтвореното писмо до устните си, после го сгъна и го прибра заедно с ключа в джоба си. Страшна, раняваща болка преряза безумната му радост. Щом тя, без да се притеснява, без никакво смущение отива във Варикино, значи семейството му не е там. Освен тревогата, която изпитваше, му беше непоносимо болно и мъчно за близките. Защо тя не споменава нищо за тях и не пише къде са, сякаш изобщо не съществуват.
Но нямаше време за умуване. Навън започваше да притъмнява. Още много неща трябваше да свърши, докато е светло. Не на последно място — да се запознае с налепените отсреща декрети. Времената бяха сурови. Човек можеше поради незнание да плати с живота си за нарушаването на някое задължително постановление. И без да отключи, без да свали торбата от прежуленото си рамо, слезе и отиде при стената, голяма част от която беше цялата облепена с най-разнообразна преса.
3
Тази преса се състоеше от вестникарски статии, протоколи на речи от заседания и декрети. Юрий Андреевич плъзна очи по заглавията. „За реда в реквизициите и облагането на заможните класи. За работническия контрол. За фабрично-заводските комитети.“ Това бяха наредбите на новата власт в града, които отменяха заварения досегашен ред. Тя напомняше на тукашните жители за безусловността на своите нареждания, може би забравени от тях през временното управление на белите. Но на Юрий Андреевич му призля от безкрайните еднообразни повторения. От кои години бяха тези заглавия? Откога са тези надписи? Миналогодишни? По-миналогодишни? Един път в живота си се беше възхитил от категоричността на този език и прямотата на тази мисъл. Нима заради прибързаното си възхищение трябва да плаща с това, че никога вече да не види в живота си нищо освен тези неизменни оттогава истерични крясъци и наредби, с годините все по-бездушни, неразбираеми и неизпълними? Нима минутата на твърде предана симпатия го беше заробила завинаги?
Мярна му се някакъв откъс от отчет. Зачете го:
„Сведенията за глада показват фаталната бездейност на местните организации. Злоупотребите са очевидни, спекулацията е чудовищна, но какво е направило бюрото на местната профорганизация, какво правят градските, общинските фабрично-заводски комитети? Докато не се премине към масови обиски в складовете на сточна гара Юрятин, на участъците Юрятин–Развилие и Развилие–Рибалка и докато не вземем най-драстични мерки срещу спекулантите, включително разстрел на местопрестъплението, няма да се избавим от глада.“
„Каква завидна слепота! — помисли си докторът. — За какво жито може да става дума, когато то отдавна не съществува в природата? Какви заможни класи, какви спекуланти, когато те са отдавна унищожени по смисъла на предишните декрети. Какви селяни, какви села, като такива вече не съществуват. Каква забрава за собствените си предначертания и мероприятия, които отдавна са направили живота на пух и прах! Какви са тези хора, дето могат години и години да бълнуват в такъв нестихващ трескав екстаз по несъществуващи, отдавна изчерпани теми и нищо да не знаят, и нищо да не виждат наоколо си!“
Зави му се свят и падна в безсъзнание на тротоара. Когато дойде на себе си и му помогнаха да стане, му предложиха да го придружат докъдето е необходимо. Той благодари и се отказа от помощта, като обясни, че е наблизо, тук отсреща.
4
Още веднъж се качи по стълбите и отключи вратата на Лариното жилище. На стълбищната площадка още беше светло — почти колкото при първото му качване. С признателна радост забеляза, че слънцето спокойно го изчаква.
Щракването при отварянето на вратата предизвика някаква суматоха вътре. Празното безлюдно помещение го посрещна с метален звън и дрънчене на падащи тенджери. Плъховете се пльоскаха по корем и се разбягваха. Докторът се погнуси от тази гадост, която явно се беше навъдила вътре в огромни количества.
И преди да е направил още какъвто и да било опит да пренощува тук, реши най-напред да се предпази от тази напаст — да се прибере в някоя по-закътана и добре затваряща се стая и да запуши всички дупки на плъховете с натрошено стъкло и ламарина.
От гостната свърна вляво, към непознатата част от жилището. Мина тъмната холна стая и се озова в друга, светла, с два прозореца към улицата. Точно срещу прозорците на отсрещната страна се тъмнееше къщата с фигурите. Долната част на стената беше облепена с вестници. Минувачите с гръб към прозорците четяха вестниците.
Светлината в стаята и навън беше еднаква — млада, неутаена вечерна светлина на ранната пролет. Целостта на светлината вътре и вън беше тъй ненакърнена, сякаш стаята не беше изолирана от улицата. Имаше само една малка разлика. В Ларината стая, където се намираше Живаго, беше по-студено, отколкото навън, на Купеческая.
Когато докторът най-после почти беше стигнал до града и преди час-два вече прекосяваше улиците му, безмерно нарасналата немощ му се стори като признак на заплашващо го скорошно заболяване и го стресна.
А сега еднородността на светлината вътре и вън пак така безпричинно го зарадва. Потокът студен въздух, еднакъв отвън и в жилището, го сродяваше с вечерните улични минувачи, с настроенията в града, с живота на този свят. Страховете му се разпръснаха. Вече не мислеше, че ще се разболее. Вечерната прозрачност на пролетната всепроникваща светлина му изглеждаше като залог за далечни и щедри надежди. Започна да вярва, че всичко ще е добре и той ще постигне всичко в живота, ще намери всички и ще ги сближи, всичко ще дообмисли и ще изрази. И чакаше да изпита радостта от срещата с Лара като най-близко доказателство.
Безумна възбуда и необуздана енергия изместиха доскорошната му омаломощеност. Това оживление беше много по-сигурен белег за започващото заболяване, отколкото одевешната слабост. Не го свърташе на едно място. Теглеше го отново навън и ето защо.
Преди да остане тук, искаше да се подстриже и да се обръсне. Затова още по пътя насам беше надничал през витрините на бившите бръснарници. Част от тях не работеха или се използуваха за други цели. Тези пък, които отговаряха на някогашното си предназначение, бяха под ключ. Не намери къде да се подстриже и да се обръсне. Нямаше собствен бръснач. Ако би намерил ножица у Ларини, щеше да свърши всичко сам. Но след като прерови всичко по тоалетната й масичка с неспокойна трескавост, не откри ножица.
Спомни си, че на Малая Спаская имаше някога едно шивашко ателие. Помисли си, че ако тази работилница не е закрита и е още налице и ако той успее да стигне, преди да е свършило работното време, ще може да изпроси една ножица от някоя от шивачките. И още веднъж слезе долу.
5
Споменът не го излъга. Ателието си беше на старото място и работеше. Намираше се в едно търговско помещение на нивото на тротоара с голяма магазинска витрина и с врата откъм улицата. През прозореца се виждаше до отсрещната стена. Жените работеха все едно на улицата.
Вътре беше ужасно тясно. Освен професионалните шивачки тук явно се бяха хванали на работа и любителки измежду застаряващите юрятински дами, за да вземат работнически книжки, за които ставаше дума в декрета на сградата с фигурите.
Техните движения веднага можеха да се отличат от сръчността на истинските шивачки. В ателието се изпълняваха само военни поръчки — за ватени гащи, памуклийки, куртки, а също се съшиваха смешни полушубки от разнопородни кучешки кожи — Юрий Андреевич ги беше виждал вече в горския лагер. Шивачките любителки подпъхваха с неловки пръсти подгънатите пешове под иглите на шевните машини и едвам се справяха с непривичната, почти сарашка работа.
Юрий Андреевич почука на стъклото и направи знак да го пуснат. Пак със знаци му обясниха, че частни поръчки не приемат. Юрий Андреевич не се задоволи с отговора и повтаряйки същия жест, настоя да го пуснат и да го изслушат. С отказващи движения му дадоха да разбере, че имат спешна работа, да се маха, да не им пречи и да си върви по пътя. Една от шивачките изрази с лицето си недоумение и в знак на отегчение обърна длан напред, питайки с очи какво всъщност иска. Той с два пръста, показалеца и средния, показа режещото движение на ножицата. Жестът му остана неразбран. Решиха, че е нещо неприлично, че ги закача и се задява с тях. Заради опърпания му вид и странното поведение го оприличиха на болен или луд. В ателието се кискаха, подсмиваха се и му махаха с ръце да го отпъдят от прозореца. Най-накрая той се досети да потърси път през някой вътрешен двор, намери го, откри вратата на ателието и почука откъм задната страна.
6
Отвори му възрастна черноока шивачка с тъмна рокля, строга, може би някаква началничка в работилницата.
— Няма отърване! Божие наказание и това си е! Казвайте бързо какво искате. Не ни губете времето!
— Трябва ми ножица, не се учудвайте. Искам да помоля за минутка да ми услужите. Тук пред вас ще си подстрижа брадата и ви я връщам с благодарност.
В очите й се появи недоверчиво учудване. Беше съвсем ясно, че се съмнява в умствените способности на събеседника.
— Ида отдалече. Току-що стигнах до града. На нищо не приличам. Искам да се подстрижа — и ни една бръснарница. Затова реших да опитам сам, но нямам ножица. Бихте ли ми услужили, ако обичате?
— Добре. Аз ще ви подстрижа. Само че да му мислите. Ако е заради друго, ако е някаква хитрост, промяна на външния вид за маскировка, нещо политическо, ще извинявате. Няма да си жертвуваме живота заради вас, ще се оплачем където трябва. Времената сега са други.
— Моля ви се, нищо подобно!
Шивачката го пусна вътре, въведе го в една странична стаичка колкото килерче и след миг той седеше на стола като в бръснарски салон, целият завит с чаршафа, усукан около врата му и затъкнат под яката.
Шивачката отиде за инструментите и след малко се върна с ножица, гребен, няколко машинки различни номера, каиш и бръснач.
— Всичко съм опитала в тоя живот — обясни тя, като забеляза изумения му поглед, задето разполага с необходимото. — И бръснарка съм била. През миналата война бях милосърдна сестра и се научих да стрижа и да бръсна. Първо ще подкастрим брадата с ножицата, после ще ви обръсна.
— Косата, моля ви, съвсем късо.
— Ще се постараем. Иначе сте интелигентен на вид, а се преструвате, че не знаете. Сега не работим на седмици, а на декади. Днес е седемнадесети, а на датите със седмица бръснарниците имат почивен ден. Нали знаете.
— Честна дума. Защо да се преструвам? Казах ви. Ида отдалече. Не съм тукашен.
— По-кротко. Не шавайте. Така ще ви порежа. Значи не сте тукашен? С какво пристигнахте?
— Със собствените си крака.
— По големия път?
— И по големия път, и по линията. Вагони, вагони — сума нещо под снега! Всякакви, лукс, първокласни.
— Ето и отсам малко. Сега тук, и готово. По семейна работа ли?
— Каква семейна? Занимавам се с бившия съюз на кредитните дружества. Инспектор съм, обикалям. Изпратиха ме да ревизирам. Къде, по дяволите! Залостих се в Източен Сибир и не мога да се измъкна. Влакове няма. Та се наложи пешком, какво да се прави. От месец и половина съм на път. На каквото се нагледах, един живот не ми стига да го опиша.
— Няма и нужда да го описвате. Аз ще ви кажа какво да правите. Почакайте малко. Ето ви огледалото. Измъкнете си ръката от чаршафа, дръжте така. Я се погледнете. Какво ще кажете?
— Според мен пак е дълга. Можеше и по-късо.
— Няма да става за прическа. Та викам, хич да не разправяте. За всичко това е по-добре да си мълчите. Кредитни дружества, вагони лукс под снега, инспектори и ревизори, най-добре направо да забравите тези думи. Че не знам какво ви се пише. Ще загазите и с двата крака, тия неща не са за сегашно време. По-добре да лъжете, че сте доктор или учител. Ето срязахме вече брадата и ще почнем самото бръснене. Сапунисваме, шат-шат и ще се подмладим с десет години. Ще ида за вода, ще сложа да се топли.
„Коя е тази жена? — си мислеше междувременно докторът в нейно отсъствие. — Чувствувам, че имаме някакви допирни точки и че би трябвало да я познавам. Май съм я виждал някъде или съм я чувал. Сигурно ми прилича на някого. Но на кого, дявол да го вземе?“
Шивачката се върна.
— Ето, че дойде ред на бръсненето. Та тъй значи, по-добре човек много да не дрънка. Това си е вечна истина. Думата е сребро, мълчанието — злато. Влакове не знам си какви и разни кредитни дружества! Най-добре да разправяте, че сте доктор или сте учител. А туй, дето сте го видели, оставете си го за вас. Кого ли ще слисате с тия работи! Да не ви дразни бръсначът?
— Малко боли.
— Дере, сигурно дере, знам аз. Ще потърпите, миличък. Няма как. Косъмът ви е загрубял и кожата ви е отвикнала. Да. Та кой ли ще ти се чуди на разни гледки по наше време. Хората обръгнаха. И ние колко тегло видяхме. Тук през атаманщината какво чудо беше! Грабежи, убийства, отвличания! Преследваха хората като зверове. Един например дребен сатрап, сапуновец, намразил, видите ли, поручика. Праща войниците да му направят засада срещу къщата на Крапулски, близо до Крайградската гора. Разоръжават го и под конвой в Развилие. А в Развилие беше същото, което сега е губернската чека. Лобно място. Не си мърдайте главата. Дере ли? Знам, драги, знам. Какво да се прави. Тук трябва да теглим една контра, а косъмът ви е станал като четина. Твърд. Та такова едно място. Жена му, значи, в истерия. Жената на поручика. Коля, моят Коля! И право при главния. То така си е приказката де, че право при него. Кой ще я пусне. Ами протекция? Тук пък една личност от съседната улица имаше достъп до главния и за всички се застъпваше. Изключително хуманен човек, не беше като другите, разбран. Генерал Галиулин. А наоколо жестокости, зверства, драми на почва ревност. Не ти трябват испански романи.
„Говори за Лара — досети се докторът, но за по-сигурно нищо не каза и не посмя да разпитва. — А когато спомена «не ти трябват испански романи», пак ужасно ми заприлича на някого. Точно с тези неподходящи думи, толкова не на място казани.“
— Сега, разбира се, е съвсем друго. Пак има де, и разследвания, и доноси, и разстрели, колкото си щеш. Но по идея вече е съвсем друго. Първо, новата власт. Отскоро са, още не са се развихрили. Второ, кой каквото ще да каже, ама са за обикновените хора и в това им е силата. Ние, заедно с мен, бяхме четири сестри. И четирите трудещи се. Естествено, че сме повече за болшевиките. Едната ми сестра умря, беше женена за политически. Мъжът й работеше управител на един от тукашните заводи. Синът им, моят племенник, е главатар на нашите селски бунтовници, знаменитост, може да се каже.
„А, това ли било! — сети се изведнъж Юрий Андреевич. — Тя е лелята на Ливерий, местния герой, и балдъзата на Микулицин, бръснарката, шивачката, стрелочницата, всеизвестната майсторица със златни ръце. Но по-добре да продължавам да си мълча, за да не се издам.“
— Моят племенник от дете имаше влечение към народа. При баща си израсна, в „Святогор Богатир“. Не знам дали сте ги чували Варикинските заводи? Ама какви ги вършим ние? Ей, че съм заплес! Половината ви брада обръсната, другата половина не. Като се заприказвах, така е. Защо не ми казахте? Изсъхна ви сапунът на лицето. Ще ида да стопля вода, че тази изстина.
Когато Тунцева се върна, Юрий Андреевич попита:
— Какво е това Варикино, някое затънтено кътче, забравено от бога, сигурно дотам не стигат никакви сътресения, нали?
— Не знам колко е затънтено. В ония дебри май им дойде още по-нанагорно. През Варикино минаха някакви банди, не знам какви. Не говорели по нашенски. Извеждали къща след къща навън да разстрелват хората. И си продължили по пътя, без много приказки. Та телата тъй си оставали непогребани в снега. Понеже беше през зимата. Какво така подскачате? Насмалко да ви клъцна гръкляна.
— Казахте, че зет ви бил от Варикино. И той ли си изпати от всички тези кошмари?
— Не, защо. Той с жена си, с божията помощ, навреме се измъкна оттам. С новата, втората. Къде са, не знам, но научихме, че са се спасили. Малко преди това там бяха отишли да живеят някакви нови хора, московско семейство, столичани. Та те още по-преди си бяха заминали. Младият, докторът, главата на семейството, се води изчезнал. Ама то само тъй се вика, изчезнал, за да не страдат хората. Инак сигурно е умрял, убили са го. Търсиха го, търсиха го, никакъв го няма. През това време по-стария го отзоваха. Той беше професор. По селското стопанство. Чувах, че направо от правителството го извикали. Заминаха си през Юрятин още преди втори път да дойдат белите. Пак ли бе, другарче скъпо? Като вземе така да се върти клиентът и да подскача, може да го заколиш, без да искаш. Май множко се осланяте на бръснарката.
„Значи са в Москва!“
7
„В Москва! В Москва!“ — отекваше на всяка крачка в душата му, когато за трети път се качваше по чугунените стъпала. Празната квартира отново го посрещна с ад от скачащи, падащи, разбягващи се плъхове. Беше му ясно, че заради тази гадост няма да може да мигне нито за минутка. И той започна подготовката за пренощуването със запушване на дупките. За щастие в спалнята не бяха толкова много, значително по-малко, отколкото в останалата част на жилището, където и подът, и стените долу бяха разкъртени. Но трябваше да побърза. Наближаваше нощта. На масата в кухнята го чакаше, вероятно предвидена за идването му, свалена от стената и напълнена до половината газена лампа, а до нея отворена кибритена кутийка с десетина клечки, поне толкова му се видяха. Но по-добре беше да запази и едното, и другото, и газта, и кибрита. В спалнята откри и един нощен светилник с фитилче и следи от масло, почти до дъното изпито вероятно от плъховете.
Страничните дървени первази не прилепваха плътно до пода. Юрий Андреевич вкара в междините малко натрошени парчета стъкло с острото навътре. Вратата на спалнята плътно допираше долния праг. Можеше хубаво да я затвори, да я заключи и да отдели тази стая със запушените дупки от останалата квартира. За час и нещо се справи с всичко.
В ъгъла на спалнята имаше голяма печка с кахлен корниз почти до тавана. В кухнята бяха складирани дърва, десетина връзки. Юрий Андреевич реши да си вземе две връзки от Ларините и коленичи, за да нареди подпалките върху лявата ръка. Пренесе ги в стаята, стовари ги пред печката, огледа я и набързо провери състоянието й. Искаше да заключи спалнята, но бравата се оказа развалена и затова затъкна вратата с нагъната хартия, да не се отваря, и започна полека-лека да стъква огъня.
Когато нареждаше цепениците, на една от тях отстрани видя белег. С учудване го позна. Бяха следи от стар нишан, двете начални букви „к“ и „д“, които сочеха от кой склад са били необработените дънери. С тези букви се бележеха някога, в Крюгерови времена, дървата от Кулабишевския дял във Варикино, когато заводите продаваха излишъците от дървен материал за огрев.
Наличието на дърва от този вид в домакинството на Лара доказваше, че тя се познава със Самдевятов и той се грижи за нея, както навремето бе снабдявал с всичко необходимо доктора и неговото семейство. Това откритие като нож прониза сърцето му. И по-рано го притесняваше помощта на Анфим Ефимович. Сега неудобството от тези добрини се усложни с други чувства.
Едва ли Анфим я покровителствува заради черните й очи. Юрий Андреевич си представи свободните му обноски и Ларината женска привързаност. Изключено е да няма нещо помежду им.
В печката с общ пукот се разгаряха бурно сухите кулабишевски дърва и колкото повече се разпалваха, толкова повече ревнивото заслепение на доктора, започнало от случайно предположение, се изпълваше с все по-непререкаема сигурност.
Но душата му беше цяла изтерзана и нова болка сменяше предишната. Нямаше нужда да пъди тези подозрения. Мислите му сами, без участие от негова страна, запрескачаха от едно на друго. Размишленията за семейството го завладяха с нова сила и временно засенчиха ревнивите му фантазии.
„Значи сте в Москва, скъпи мои? — Вече му се струваше, че Тунцева бе декларирала благополучното им пристигане. — Отново, вече без мен, повторихте този дълъг тежък път? Как пътувахте? Каква е тази командировка на Александър Александрович, защо са го изискали? Сигурно е покана от Академията да възобнови преподавателската си работа. Как заварихте къщата? Всъщност дали съществува още тази къща? О, господи, колко е тежко и болезнено. О, да не мисля, да не мисля! Как се объркват мислите ми! Какво ми е, Тоня? Дали се разболявам? Какво ще става с мен и с всички вас, Тоня, Тонечка, Тоня, Шурочка, Александър Александрович? Вскую отринул мя еси от лица Твоего, свете незаходимый? Защо цял живот нещо ви отнася далеч от мен? Защо сме винаги разделени? Но скоро ще се съберем, ще бъдем заедно, нали? Ако няма друг начин, пеша ще стигна до вас. Ще се видим. И всичко отново ще бъде добре, нали?
Но как ме търпи земята, щом все забравям, че Тоня трябваше да роди и сигурно е родила. Вече за кой път забравям. Как ли е минало раждането? Как е родила? На път за Москва са били в Юрятин. Вярно, Лара не се познава с тях, но ето тази шивачка-бръснарка, дето не им е никаква, знае за съдбата им, а Лара дума не споменава в бележката. Каква странна неучтивост, ако не и студенина! Също толкова необяснима, както и премълчаването на отношенията й със Самдевятов.“
В този момент Юрий Андреевич плъзна нов, внимателен поглед по стените на стаята. Знаеше, че от подредените и окачените тук вещи нито една не принадлежи на Лара и че обзавеждането на предишните непознати и укрили се стопани в никакъв случай не може да говори за нейния вкус.
Но въпреки това, въпреки всичко изведнъж се почувствува ужасно сред увеличените фотографии на мъже и жени, наблюдаващи от стената. Дух на враждебност го лъхна от безвкусната мебелировка. Усети се чужд и излишен в тази спалня.
А той, глупакът, колко пъти си беше мислил за този дом, беше тъгувал за него и влизаше в тази стая не като в помещение, а сякаш в мъката си по Лара! Колко ли е смешен отстрани с тази чувствителност! Така ли живеят, така ли се държат и се представят силните хора, практичните като Самдевятов, мъжа красавец? И защо Лара трябва да предпочита неговата безхарактерност и смътния, нереален език на неговото обожание? Дали чак толкова й е необходима такава неяснота? Дали тя самата иска да бъде това, което е за него?
А какво е тя за него, както току-що се изрази? О, отговорът на този въпрос винаги е готов.
Ето пролетна вечер навън. Въздухът цял е разчертан от звуци. Гласовете на заигралите се деца са разпилени на различни далечини, сякаш за да потвърдят, че цялото пространство е живо. И това пространство е Русия, неповторимата му, славна през моря и планини, прочута родителка, мъченица, твърдоглава, смахната, лудетина, боготворена, с вечните й величествени и гибелни прищевки, които никога не могат да се предвидят! О, как е сладостно съществованието! Как е сладостно да живееш на този свят и да обичаш живота. О, как винаги ти се ще да благодариш на самия живот, на самото съществование, да им изкажеш благодарността си в лицето.
Ето това е Лара. С тях не може да говори, а тя е тяхна представителка, техен израз, техният дар слух и дар слово, даден на безгласните начала на съществованието.
И не е вярно, хиляди пъти не е вярно всичко, което наговори тук за нея в миг на съмнение. Напротив — колко съвършено и безупречно е всичко у нея!
Сълзи на възхищение и разкаяние пълнеха очите му. Той отвори печката и разбърка вътре с машата. Чистата пламенна жарава избута най-назад, а недогорелите главни изгреба по-навън, дето е по-силна тягата. Остави за малко вратичката отворена. Правеше му удоволствие да усеща играта на топлината и светлината по лицето и ръцете си. Живият отблясък на пламъка окончателно го вразуми. О, как му липсваше тя сега, как се нуждаеше в този момент от нещо, което осезателно да изхожда от нея!
Извади от джоба си смачканата й бележка. Извади я обърната, не откъм страната, откъдето я беше чел, и едва сега установи, че листчето е изписано и отзад. Разглади смачканата хартия и на трепкащата светлина на горящата печка прочете:
„За вашите знаеш. Те са в Москва. Тоня роди момиченце.“ Следваха няколко задраскани реда. После: „Задрасках го, защото е глупаво на хартия. Ще се наприказваме, като се видим. Бързам, тичам да търся някакъв превоз. Не знам какво да измисля, ако не намеря. С Катенка ще ми е трудно…“ — краят на изречението се беше изтрил и не можеше да се разчете.
„Бързала е да иска кон от Анфим и сигурно е успяла, щом я няма — спокойно си каза Юрий Андреевич. — Ако съвестта й не беше чиста, тя изобщо нямаше да спомене тази подробност.“
8
Когато печката се разгоря, докторът дръпна душника и малко хапна. След храната усети непреборима сънливост. Легна на дивана, без да се съблече, и заспа дълбоко. Не чуваше оглушителния и безсрамен содом на плъховете зад вратата и в другата стая. На два пъти едно след друго сънува някакви тежки сънища.
Уж беше в Москва, в стая със заключена стъклена врата и за по-сигурно дори я дърпаше за дръжката. Оттатък блъскаше и плачеше, и се молеше да го пусне неговият син Шурочка с детско палтенце, моряшко костюмче и шапка, сладък и нещастен. Зад него с гръм и тътен се сгромолясваха потоци вода от развален водопровод или от канализация, нещо нормално за тогавашното време, и заливаха момченцето и цялата врата или може би там, всъщност точно пред вратата, свършваше някакво дефиле с бясно понесли се потоци, вековен студ и тъмнина.
Срутването и грохотът на падащата вода ужасяваха детето. Не се чуваше какво вика, бученето заглушаваше виковете му. Но Юрий Андреевич виждаше, че устните му изговарят: „Татенце! Татенце!“
Сърцето му се късаше. Той копнееше да сграбчи малкия, да го вдигне на ръце, да го притисне до гърдите си и да бяга с него където му видят очите.
Но облян в сълзи, продължаваше да стиска дръжката на заключената врата и не пускаше момченцето, защото го беше принесъл жертва на криворазбраното чувство за чест и дълг пред друга жена, която не беше майка на детето и всеки момент можеше да влезе в стаята през другата врата.
Юрий Андреевич се събуди в пот и сълзи. „Имам температура. Разболявам се — веднага си помисли той. — Не е тиф. Това е някаква тежка, опасна умора, която се превръща в неразположение, някаква болест с криза, както е при всички сериозни инфекции, и въпросът е само кое ще надделее, животът или смъртта. Но как ми се спи.“ И той отново заспа.
Сънува тъмно зимно утро със запалени лампи на някаква многолюдна улица в Москва, сигурно преди революцията, ако се съди по ранното оживление, по дрънченето на първите трамваи, по светлината на нощните улични фенери, нашарили с жълти ивици сивия предутринен сняг навън.
Сънува някакво продълговато жилище с много прозорци, всичките към улицата, ниско, може би на втория етаж, със спуснати до пода завеси. Вътре спяха в различни пози хора с дрехите като във влак и цареше пътнически безпорядък с пръснати огризки по мазните отворени вестници, оглозгани и неприбрани кокали от печени пилета, крилца и кълки, и имаше събути за през нощта и събрани по чифтове обуща по пода, обуща на временно гостуващи роднини и познати, транзитни и бездомни. Из къщата бързо и безшумно сновеше Лара, домакинята, обзета от грижи, с набързо препасано сутрешно халатче, а той отегчително се влачеше по петите й и непрестанно нещо изясняваше, тъпо, в неудобен час, а тя вече нямаше нито минутка за него и при обясненията му само обръщаше глава с тихите си недоумяващи погледи и с изблиците на безподобния си сребрист смях, единствените видове близост, които все още си позволяваха. И тъй далечна, студена и привлекателна беше тази, на която всичко бе дал, която единствена бе предпочел, но той с отпора си срещу нея всичко бе обезценил и унищожил!
9
Не той самият, а нещо много по-общо, отколкото бе той, ридаеше и плачеше в него с нежни и светли думи, които фосфоресцираха в тъмното. И заедно с плачещата си душа плачеше и той. Беше му жал за себе си.
„Разболявам се, болен съм — осъзнаваше в мигове на просветление между фазите на сън, на треска и безпаметство. — Все пак е някакъв вид тиф, който не е описан в учебниците и не сме го учили в Медицинския факултет. Трябва нещо да си сготвя да ям, иначе ще умра от глад.“
Но при всеки опит да се надигне на лакът установяваше, че няма сили да се помръдне, и губеше съзнание или заспиваше.
„Колко ли време лежа тук облечен? — запита се в един от тези проблясъци. — Колко часа? Колко дни? Когато се разболях, започваше пролетта. А сега има скреж на прозореца. Целият е на шупли и е толкова мръсен, че от него в стаята притъмнява.“
В кухнята плъховете вдигаха шум с катурнатите чинии, тичаха нагоре по стената от другата страна, падаха с тежките си туловища на пода, отвратително изквичаваха с контраалтови плачещи гласове.
И той пак спеше и се будеше, и откриваше, че прозорците със снежната паяжина на скрежа светят в розовата жарава на някакво зарево, което искри в тях като червено вино в кристални чаши. И не знаеше и се питаше какво е това зарево, изгрев или заник?
Веднъж му се счуха човешки гласове някъде съвсем наблизо и падна духом, защото реши, че започва да се побърква. В сълзи на жалост към себе си с беззвучен шепот възропта срещу небето, защо се бе отвърнало от него, защо го е изоставило. „Вскую отринул мя еси от лица Твоего, свете незаходимый, и покрила мя есть чуждая тъма окаянного!“
И изведнъж разбра, че не бълнува и е най-истинската истина, че е преоблечен и измит, и лежи с чиста риза на чисто постлано легло, а не на дивана, и че заедно с него плаче Лара, седнала на постелята му, сведена над него, сляла косите си с неговите коси и сълзите си с неговите сълзи. И от щастие загуби съзнание.
10
В неотдавнашната си треска бе укорявал небесата за безразличието им, а небесата се свеждаха над него с цялата си шир и две големи бели женски ръце се бяха протегнали към него. Притъмняваше му от радост и както се изпада в безсъзнание, така той изпадаше в бездната на блаженството.
Откакто се помнеше, все нещо вършеше, вечно беше зает, работеше вкъщи, лекуваше, изследваше, изучаваше, произвеждаше. Колко хубаво беше да престане да действува, да напира, да мисли и временно да предостави тези дейности на природата, а самият той да се превърне във вещ, в замисъл, в произведение в нейните милосърдни, възхитителни, леещи красота ръце!
Юрий Андреевич бързо се възстановяваше. Лара го лекуваше, спасяваше го с грижите си, с лебедовобялата си прелест, с влажнодиханния гърлен шепот на своите въпроси и отговори.
Разговорите им на тих глас, дори най-незначителните, биваха значими като Платоновите диалози.
Още повече от общността на душите ги обединяваше пропастта, която ги делеше от останалия свят. И за двамата беше еднакво отблъскващо всичко фатално типично в съвременния човек, неговата заучена възторженост, кресливият му патос и онази смъртна обезкриленост, внушавана от безбройните корифеи на науките и изкуствата с цел гениалността завинаги да остане най-голяма рядкост.
Любовта им беше безмерна. Но всички хора се влюбват и не забелязват изключителното в своето чувство.
А за тях — и в това беше тяхната неповторимост — миговете, когато като повей на вечността в обреченото им човешко битие ги парваше дъхът на страстта, бяха минути на откровение и овладяване на все нови и нови неща за себе си и за живота.
11
— Ти трябва непременно да се върнеш при близките си. Не бих те задържала нито за миг. Но сам виждаш какво става. Щом се обединихме със Съветска Русия, веднага ни погълна нейната разруха. Използуват Сибир и Изтока да запушват дупките. Ти нищо не знаеш. През времето на болестта ти толкова неща в града се промениха. Запасите от нашите складове се прехвърлят към центъра, в Москва. За нея това е капка в морето, продоволствието чезне там като в бездънна яма, а ние оставаме без храна. Няма поща, няма пътнически влакове, само ешелони с жито. В града пак се надига ропот, както преди въстанието на Гайда[1], и пак в отговор на недоволството се е развихрила чека.
Къде ще ходиш такъв, кожа и кости, почти береш душа. И пак ли пеш? Няма да стигнеш! Съвземи се, посъбери сили и тогава тръгвай.
Не бих си позволила да те поучавам, но на твое място преди заминаването непременно бих се хванала малко на служба, непременно по специалността, това се цени, бих отишла в отдела на здравеопазването например. Той си остана в предишното медицинско управление.
Иначе виж какво излиза. Син на сибирски милионер самоубиец, жена му — дъщеря на тукашен фабрикант и помешчик. Той самият бил при партизаните и избягал. Както и да го въртиш, то си е дезертьорство от военнореволюционните редици. В никакъв случай не бива да оставаш без работа, настрана. И моето положение не е по-добро. И аз ще тръгна на работа, ще постъпя в губернския отдел за просвета. И при мен е опряло до кокала.
— Как така? Ами Стрелников?
— Точно заради това, заради Стрелников. И по-рано бях ти разправяла колко много врагове има. Червената армия победи. Сега безпартийните военни, които бяха близо до върховете и твърде много знаят, трябва да се изхвърлят като парцали. И пак добре, ако само ги изхвърлят, а не ги очистят, та да няма живи свидетели. И Паша ще е един от първите. Той е в голяма опасност. Бил е в Далечния изток. Чух, че е избягал и се крие. Говори се, че го търсят. Но стига за него. Мразя да плача, а чувствувам, че ако спомена още нещо, ще се разрева.
— Ти си го обичала и продължаваш много да го обичаш, нали?
— Оженила съм се за него и ми е мъж, Юрочка. Той е възвишен, светъл характер. Много съм виновна пред него. Не съм му направила нищо лошо, ще е нечестно да се каже така. Обаче той е много истински човек, много прям, а аз съм нищожество, аз съм нищо в сравнение с него. Това е вината ми. Но моля те, да спрем дотук. Някой друг път сама ще се върна към тази тема, обещавам ти. Колко е чудесна твоята Тоня. Като от картина на Ботичели. Аз бях, когато раждаше. Страшно ми допадна. Но моля те, друг път ще ти разкажа. И така, хайде и двамата да се трудим! Заедно ще ходим на работа. Всеки месец ще вземаме заплати по милиарди. Допреди последния преврат тук бяха в обращение сибирските пари. После ги анулираха и дълго време, през цялото ти боледуване, бяхме без банкноти. Да. Представи си. Невероятно, но все някак се оправяхме. Сега в бившето ковчежничество докараха цял влак книжни пари, разправят, че имало поне четиридесет вагона. Отпечатани са на големи листове в два цвята, сини и червени, и като пощенските марки са разделени на малки четириъгълничета. Сините са по пет милиона квадратчето, а червените са по десет милиона. Боята им е лоша, пуска и цапа.
— Виждал съм тези пари. Въведоха ги точно когато заминавахме от Москва.
12
— Какво прави толкова време във Варикино? Нали няма никой там, празно е. Защо се забави?
— С Катенка разчиствахме у вас. Беше ме страх, че първо там ще идеш. Не исках да завариш къщата в такъв вид.
— В какъв? Какво става там — разтурено ли е, разхвърляно?
— Разхвърляно е. Мръсно. Почистих.
— Каква уклончива лаконичност. Ти нещо премълчаваш, криеш нещо. Твоя воля, няма да те разпитвам. Разкажи ми за Тоня. Как кръстиха детето?
— Маша. На майка ти.
— Разкажи ми за тях.
— Моля те, да оставим за друг път. Нали ти казах, едвам се сдържам да не ревна.
— Този Самдевятов, дето ти е дал коня, е интересен образ. Не намираш ли?
— Свръхинтересен.
— Познавам го много добре — Анфим Ефимович беше наш семеен покровител тук, на новото място, той ни помагаше.
— Знам. Той ми каза.
— Сигурно сте приятели? Вероятно и на теб гледа да бъде полезен!
— Просто ме обсипва с благодеяния. Не знам какво щях да правя без него.
— Представям си. Предполагам, че отношенията ви са дружески, близки и без много церемонии? Той сигурно доста те ухажва?
— И още как! Нямам мира!
— А ти? Прощавай. Чувството за мярка ми изневери. С какво право те разпитвам? Прощавай. Това е неделикатно.
— О, моля ти се. Сигурно друго те интересува — степента на нашата близост. Ти искаш да знаеш дали в добрите ни отношения не се е прокраднало нещо по-лично? Не, разбира се. Безкрайно съм му задължена и никога не мога да му се отплатя, но дори да ме позлати, дори живота си да би дал заради мен, това не би ме приближило нито крачка до него. По рождение съм враждебно настроена към този тип хора, с които нямам нищо общо. В житейските въпроси тези предприемчиви, самоуверени, властни хора са незаменими. В интимните отношения същото пъчещо се мустакато мъжко самодоволство е непоносимо. Моите представи за близостта и за живота са съвсем други. И не само това. В нравствено отношение Анфим ми прилича на един много по-отблъскващ човек, виновника за това, че съм такава, и благодарение на когото съм това, което съм.
— Не те разбирам. Каква си? За кое говориш? Обясни ми. Ти си най-прекрасната от всички хора на света.
— Ах, Юрочка, как можеш! Аз ти говоря сериозно, а ти ми излизаш с такива салонни комплименти. Питаш каква съм. Аз съм прекършен човек, аз съм белязана за цял живот. Преждевременно, престъпно рано бях направена жена, бях просветена в живота откъм най-лошата му страна, откъм превратните, булевардните разбирания на един самоуверен застаряващ безделник от предишните времена, който на всичко посягаше и всичко си позволяваше.
— Досещам се. Предполагах нещо такова. Но чакай. Мога да си представя твоята недетска болка от онова време, страха на заплашената неопитност, първата ти обида на млада девойка. Но това е в миналото. Искам да кажа — сега не ти трябва да страдаш от това, а хора като мен, които те обичат. Аз трябва да си скубя косите и да изпадам в отчаяние заради закъснението, задето не съм бил още тогава с теб, за да предотвратя случилото се, щом то наистина е нещастие за теб. Странно нещо. Струва ми се, че силно, страстно, до смърт мога да ревнувам само спрямо нещо по-долно и по-далечно. Съперничеството с по-висшето ще предизвика у мен съвсем друго чувство. Ако близък по дух и обичан от мен човек се влюби в същата жена, в която съм влюбен и аз, това би предизвикало у мен усещането за печално братство с него, а не спор и вражда. Естествено, нито за миг не бих могъл да деля с него обекта на обожанието си. Но бих отстъпил с чувство на съвсем друго страдание, не ревност, не толкова парещо и кърваво. Същото бих изпитал при сблъсък с творец, който би ме покорил с превъзхождащата си сила в сходни с моите неща. Сигурно бих се отказал от търсенията си, ако те повтарят неговите опити, с които ме е победил.
Но аз се отклоних. Мисля, че не бих те обичал тъй много, ако ти нямаше от какво да се оплачеш и за какво да съжаляваш. Аз не обичам тези, които са винаги прави, никога не са падали, не са се препъвали. Тяхната добродетел е мъртва и не струва пукната пара. Красотата на живота не се е разкривала пред тях.
— Точно за тази красота. Струва ми се, че за да я съзре човек, се иска непокътнато въображение, чиста възприемчивост. А точно това ми е отнето. Може би щях да придобия свои собствени възгледи за живота, ако още от първите крачки не бях го видяла в чуждото опошлено отражение. И не само това. Поради намесата на едно безнравствено самонаслаждаващо се нищожество в начеващия ми живот не можа да потръгне по-късно и бракът ми с този голям и забележителен човек, който много ме обичаше и комуто отговарях с взаимност.
— Чакай. После ще ми разкажеш за мъжа си. Казах ти, че у мен буди ревност обикновено по-нисшият, а не равният. От мъжа ти не те ревнувам. А онзи?
— Кой „онзи“?
— Онзи сладострастник, който те е погубил. Кой е той?
— Доста известен московски адвокат. Той беше приятел на баща ми и след неговата смърт материално подпомагаше майка ми, когато бяхме в затруднено положение. Неженен, заможен. Сигурно ти внушавам преголям интерес към него и го правя по-значителен, отколкото е, с това, че така го черня. Той е най-обикновен. Ако искаш, ще ти кажа името му.
— Няма нужда. Познавам го. Веднъж съм го виждал.
— Така ли?
— Веднъж в хотела, когато майка ти се беше тровила. Късно вечерта. Бяхме още деца, ученици.
— А, помня този случай. Вие пристигнахте и стояхте в тъмното, в антрето пред стаята. Може би никога нямаше да си спомня тази сцена, но благодарение на теб ми изплува в съзнанието. Ти ми я припомни май в Мелюзеево.
— И Комаровски беше там.
— А? Възможно е. Може да си ме виждал с него. Често бивахме заедно.
— Защо се изчерви?
— От името Комаровски в твоята уста. Толкова е неочаквано и непривично.
— С нас беше един мой приятел, съученик. И знаеш ли какво ми съобщи тогава? Че бил виждал този човек, Комаровски, някога, случайно, при най-неочаквани обстоятелства. Веднъж, когато пътували, това момче, Михаил Гордон, станал свидетел на самоубийството на моя баща, фабриканта милионер. Миша бил в един влак с него. Баща ми се хвърлил от влака в движение с явното намерение да се самоубие и умрял на място. Бил заедно с Комаровски, негов юрисконсулт. Комаровски карал баща ми да пие, объркал всичките му работи, докарал го до фалит и го тласнал към самоубийство. Той е виновникът за неговата смърт и за това, че останах сирак.
— Не може да бъде! Какво невероятно съвпадение! Наистина ли? Значи той е бил и твой зъл гений? Как ни сродява това! Просто някакъв знак свише!
— Ето, от него те ревнувам безумно, непреодолимо.
— От къде на къде! Аз не само че не го обичам — аз го презирам.
— Дали се познаваш толкова добре? Човешката и особено женската натура е тъй неясна и противоречива! С някакъв крайчец на своето отвращение ти може би си много по-зависима от него, отколкото от всеки друг, когото обичаш по своя воля, без принуда.
— Колко е страшно това, което казваш. И както винаги си толкова точен, че подобно противоестествено нещо ми звучи като истина. Но тогава е ужасно!
— Успокой се. Не ме слушай. Исках да кажа, че те ревнувам от нещо тъмно, несъзнателно, от нещо, за което няма обяснение, което и през ум не може да ти мине. Ревнувам те от всичко, което те заобикаля, от капчиците пот по кожата ти, от бацилите, които се носят във въздуха и могат да проникнат в теб, да отровят кръвта ти. Така те ревнувам и от Комаровски, който ще те отнеме някога от мен, както някога ще ни раздели моята или твоята смърт. Знам, че тези думи ще ти се сторят някакъв поток от неясноти. Не мога да се изразя по-ясно и по-точно. Аз безумно, безкрайно, до лудост те обичам.
13
— Разкажи ми нещо повече за мъжа си. Той е „вписан редом с мене във страницата черна на съдбата“ — както казва Шекспир[2].
— Откъде е това?
— От „Ромео и Жулиета“.
— Много съм ти разказвала за него в Мелюзеево, когато го търсех. И после тук, в Юрятин, в първите ни среши с теб, когато ти ми каза, че е искал да те арестува в своя вагон. Мисля, че съм ти разправяла, или не съм, може би се лъжа, как веднъж го видях отдалече, когато се качваше в колата. Не можеш да си представиш с каква охрана беше! Мисля, че почти не беше променен. Същото красиво, честно, решително лице, най-честното от всички лица, които съм виждала на света. Нито сянка от позьорство, мъжествен характер. Такъв е бил винаги и такъв си остана. Но все пак забелязах една промяна, която ме разтревожи.
Сякаш нещо отвлечено беше влязло в този облик и го беше обезцветило. Живото човешко лице бе станало олицетворение, принцип, израз на идеята. Сърцето ми се сви, когато го видях. Разбрах, че това е резултат от онези сили, на които се е подчинил, възвишени, но умъртвяващи и безмилостни, които и него няма да пощадят някой ден. Стори ми се, че е белязан и че това е печатът на обречеността. Но може би бъркам. Може би съм под впечатление на твоите думи, когато ми описа вашата среща. Толкова много неща копирам от теб извън взаимността на чувствата ни.
— Не, разкажи ми за вашия живот преди революцията.
— От малка копнеех за чистота. Той беше нейното въплъщение. Бяхме почти съседи. Той, Галиулин, аз. Аз бях за него детското му увлечение. Той примираше и припадаше, щом ме видеше. Сигурно е грозно, че говоря за това и че го знам. Но щеше да е още по-грозно, ако се преструвах, че не го знам. Аз бях детската му любов, онова заробващо чувство, което крием, което детската гордост не ни позволява да издадем и което без думи се изписва на лицето ни и е очевидно за всички. Бяхме приятели. Ние с него сме толкова различни, колкото съм еднаква с теб. И аз тогава го избрах в сърцето си. Реших да свържа живота си с това прекрасно момче веднага щом пораснем и още тогава мислено се сгодих за него.
Ако можеш да си представиш само колко е талантлив! Невероятно! Син на обикновен стрелочник или кантонер, той благодарение на своята даровитост и упорития си труд достигна — насмалко да кажа нивото, но по-точно — върховете на съвременните университетски знания по две специалности: математиката и хуманитарните науки. Да не е малко!
— В такъв случай какво попречи на семейното ви разбирателство, щом толкова сте се обичали?
— Ох, колко е трудно да се отговори на този въпрос! Сега ще ти го разкажа. Но странно. Аз ли, слабата жена, да обяснявам на теб, който си толкова умен, какво става сега с живота изобщо, с човешкия живот в Русия, и защо се рушат семействата, включително твоето и моето? О, като че ли въпросът е в хората, в сходството и несходството на характерите, в любовта и нелюбовта! Всичко производно, подредено, всичко, свързано с всекидневието, с човешкото гнездо и реда, всичко това отиде по дяволите ведно с преврата сред цялото общество и неговото преустройство. Всичко, свързано с бита, е съсипано и разрушено. Остана само небитовата, неприложената сила на голата, обрана до шушка душевност, за която нищо не се е променило, защото през цялото време е треперила, зъзнала е и се е стремила към най-ближната до себе си, също гола и самотна. Ние с теб сме като първите хора, като Адам и Ева, които в началото на света не са имали с какво да се прикрият — и ние с теб сме така голи и бездомни в края на света. Ние с теб сме последният спомен за всичко безкрайно велико, което е било сътворено в света за хиляди и хиляди години между тях и нас, и в памет на тези изчезнали чудеса ние дишаме и се обичаме, и плачем, и държим един за друг, и се вкопчваме един в друг.
14
След кратко мълчание тя продължи много по-спокойно:
— Ще ти кажа. Ако Стрелников станеше отново Пашенка Антипов. Ако престанеше да вилнее и да се бунтува. Ако времето се обърнеше назад. Ако някъде в далечината, накрай света, като по чудо светнеше прозорецът на нашата къща с лампата и книгите на масата му, може би на колене щях да запълзя към него. Душата ми щеше да се обърне. Нямаше да устоя при зова на миналото, зова на верността. Бих пожертвувала всичко. Най-скъпото. Теб. Близостта с теб, толкова лека, естествена, подразбираща се от само себе си. О, прости ми! Какво говоря. Не е вярно.
Тя се хвърли на врата му и заплака. Скоро дойде на себе си. Избърса сълзите си и каза:
— Но това е същият глас на дълга, който те кара да бързаш при Тоня. Господи, колко сме нещастни! Какво ще стане с нас? Какво да правим?
Когато съвсем се успокои, допълни:
— Все пак не ти отговорих защо се разруши нашето щастие. Толкова лесно го разбрах след това. Ще ти разкажа. Няма да е само нашата история. Такава стана съдбата на мнозина.
— Говори, умнице моя.
— Оженихме се малко преди войната, две години преди да избухне. И тъкмо заживяхме самостоятелно, подредихме къщата — започна войната. Сега съм сигурна, че в нея е вината за всичко, което последва, всички нещастия, които се стовариха върху нашето поколение. Добре си спомням детството си. Заварих времената, когато бяха в сила понятията на предишния мирен век. Беше прието човек да се доверява на гласа на разума. За естествено и нужно се смяташе онова, което ти подсказваше съвестта. Смъртта на човека от ръката на друг човек беше невероятно, изключително, ненормално явление. Смяташе се, че убийствата стават само в трагедиите, в романите из живота на детективите и във вестникарските хроники, но не и в нормалния живот.
И внезапно този скок от безметежната, невинната умереност — в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребване.
Тези неща сигурно никога не отминават безследно. Ти вероятно по-добре от мен помниш как всичко изведнъж започна да се руши. Разписанието на влаковете, осигуряването на храна за градовете, основите на домашния ред, нравствените устои на съзнанието.
— Продължавай. Знам какво ще кажеш. Как добре разбирам всичко! Каква радост е да те слушам.
— Тогава на руската земя дойде неправдата. Най-голямата беда, коренът на бъдещото зло беше загубената вяра в цената на собственото ни мнение. Някои си въобразиха, че времето, когато следвахме гласа на нравствения инстинкт, е отминало, че вече трябва да играем по общата свирка и да живеем с чужди, натрапени представи. Започна да се засилва властта на фразата, отначало на монархичната, после на революционната.
Тази обществена заблуда беше всеобхватна и заразна. Всичко попадаше под нейното влияние. Против тази пагуба не устоя и нашият дом. Нещо в него се пропука. Вместо непринудената живост, която цареше у нас, нотки от глупашките декламации проникнаха и в нашите разговори, някакво парадно, задължително философствуване по задължителните световни теми. Можеше ли такъв впечатлителен и самовзискателен човек като Паша, който така безпогрешно отличаваше същинското от измамното, да подмине този зараждащ се фалш и да не го забележи?
И той направи съдбоносната си грешка, която още тогава предреши всичко. Сметна знамението на времето, общественото зло за наше домашно явление. Възприе неестествения тон, официалната студенина на нашите разсъждения като укор към себе си, като доказателство, че е скучен, посредствен, досаден. Сигурно ти се струва невероятно такива дреболии да означават нещо в съвместния живот. Ти не можеш да си представиш колко важно беше това, колко глупости направи Паша заради тези детинщини.
Той отиде на война, което изобщо не се искаше от него. Направи го, за да ни освободи от себе си, от въображаемия си гнет. Оттук започнаха безразсъдствата му. С някакво хлапашко, невярно насочено самолюбие се обиди на нещо в живота, на което обикновено не се обиждаме. Започна да се цупи на събитията, на историята. Започна конфликтите с нея. Той и до днес си урежда сметките с историята. Оттук и предизвикателните му умопомрачения. Заради глупавите си амбиции върви към сигурна гибел. О, ако можех да го спася!
— Как безкрайно чисто и силно го обичаш! Обичай го, обичай го! Не те ревнувам, не ти преча.
15
Неусетно дойде и си отиде лятото. Докторът оздравя. Временно, в очакване на предполагаемото заминаване за Москва, започна работа на три места. Бързото обезценяване на парите го накара да се хване на няколко служби.
Докторът ставаше с петлите, излизаше на Купеческая, спускаше се покрай кино „Гигант“ към бившата печатница на Уралската казашка войска, сега преименувана на „Червен печатар“. На ъгъла на Городская, на вратата на Градското управление го посрещаше табелка „Бюро жалби“. Пресичаше по диагонал площада и излизаше на Малая Буяновка. Отминаваше завода на Стенгоп и през задния двор на болницата влизаше в амбулаторията на Военния лазарет, основната си месторабота.
Половината му път минаваше под сенчести дървета, надвесени над улиците, покрай чудновати, повечето дървени къщурки с остро вирнати покриви, с метални огради, украсени врати и резбовани кепенци на прозорците.
Близо до амбулаторията, в някогашната наследствена градина на търговката Гореглядова, имаше интересна ниска къща в староруски стил. Тя беше облицована с гледжосани плочки с пирамидки, назъбени навън като старинни московски болярски палати.
Три-четири пъти в декадата докторът отиваше от амбулаторията на заседание в бившия дом на Лигети на Старая Миаская, където сега се помещаваше Областният отдел на здравеопазването.
В съвсем друг, далечен квартал се намираше къщата, дарение на града от бащата на Анфим, Ефим Самдевятов, в памет на жена му, починала при раждането на Анфим. В тази къща беше настанен основаният от Самдевятов Институт по гинекология и акушерство. Сега в нея се провеждаха ускорените медико-хирургически курсове „Роза Люксембург“. Юрий Андреевич водеше там обща патология и няколко факултативни предмета.
Вечерта се връщаше от всичките си служби измъчен, гладен и заварваше Лариса Фьодоровна в разгара на домакинската работа, край печката или над коритото. В този прозаичен и делничен вид, рошава, със запретнати ръкави и затъкната пола, с царствената си привлекателност, от която дъхът му секваше, тя почти го стряскаше, повече, отколкото ако ненадейно я завареше облечена за бал, извисена и сякаш израснала на високи токчета, с деколтирана рокля и широки шумолящи поли.
Тя готвеше или переше, после с останалата сапунена вода миеше пода вкъщи. Или спокойна и не толкова уморена гладеше и кърпеше своите, неговите и детските дрехи. Или свършила с готвенето, прането и чистенето, учеше с Катенка. Или сведена над книгите, се занимаваше със собствената си политическа преподготовка, преди да стане отново учителка в обновеното училище.
Колкото по-близки чувствуваше тази жена и момиченцето, толкова по не смееше да ги възприема като свое семейство, толкова по-строга ставаше забраната, която бе наложил на такива мисли от чувството за дълг пред близките и болката поради нарушената вярност към тях. За Лара и Катенка нямаше нищо оскърбително в това ограничение. Напротив, такъв несемеен вид отношения съдържаше, цял един свят от почтителност, който изключваше всякаква фамилиарност и безцеремонност.
Но това раздвоение винаги го измъчваше и нараняваше и Юрий Андреевич го търпеше, както се търпи незараснала, често отваряща се рана.
16
Така минаха два-три месеца. Веднъж през октомври Юрий Андреевич каза на Лариса Фьодоровна:
— Знаеш ли, май ще трябва да напусна. Старата, вечна история. Първо започва идеално. „Най-важното е честната работа. И идеите, особено новите. Как да не ги приветствуваме. Добре дошли. Работете, борете се, търсете.“
Но всъщност се оказва, че под идеи се подразбирала само имитацията им, словесната гарнитура за възвеличаване на революцията и вождовете. Това е уморително и омръзва. Не ме бива по тази част.
И те сигурно са прави. Разбира се, че не съм с тях. Но ми е трудно да се примиря с мисълта, че те са герои, светлозарни личности, а аз съм някакво нищожество, поборник за мрака и угнетяването на човека. Говори ли ти нещо името Николай Веденяпин?
— Разбира се. Чувала съм го още преди да те познавам, а после и от теб. Често го споменава Симочка Тунцева. Тя е негова последователка. Но да ти призная, книгите му не съм чела. Не обичам съчиненията, изцяло посветени на философията. Според мен философията трябва да бъде скъперническа подправка за изкуството и живота. Да се занимаваш само с нея, е така неестествено, все едно да ядеш само хрян. Впрочем прощавай, прекъснах те с глупостите си.
— Не, напротив. Съгласен съм с теб. Начинът ти на мислене почти съвпада с моя. Та за моя вуйчо. Може би действително ми е оказал вредно влияние. Но те самите в един глас викат: гениален диагностик, гениален диагностик! Наистина рядко бъркам в разпознаването на болестта. Но това е именно омразната им интуиция, която за тях е прегрешение — цялостното, всеобхватното познание.
Аз съм луд на тема мимикрия, външното приспособяване на организмите към окраската на околната среда. Тук, в това цветово приспособяване, се крие някакъв удивителен преход на вътрешното към външното.
Позволих си да засегна този въпрос на лекциите. И веднага: „Идеализъм! Мистика! Натурфилософията на Гьоте! Неошелингианство!“
Трябва да се махна. В здравеопазването и в института ще подам молба за напускане, а в болницата ще гледам да се задържа, докато не ме изпъдят. Не искам да те плаша, но понякога имам чувството, че всеки момент ще ме арестуват.
— Опазил те бог, Юрочка. За щастие още не сме стигнали дотам. Но имаш право. Нищо не ти пречи да си по-внимателен. Според моите наблюдения всяко установяване на тази млада власт минава през няколко етапа. В началото — тържество на разума, критичен дух, борба с предразсъдъците.
После започва вторият период. Вече надделяват тъмните сили на примъкналите се, фалшиво съчувствуващите. Расте мнителността, започват доноси, интриги, омраза. Ти си прав, сега сме в началото на втората фаза.
Веднага ще ти дам пример. В тукашната колегия на революционния трибунал пратиха от Ходатское двама стари политически каторжници, бивши работници — Тиверзин и Антипов.
И двамата много добре ме познават, единият чисто и просто е баща на мъжа ми, мой свекър. Но всъщност тъкмо откакто ги пратиха тук, съвсем отскоро, започнах да треперя за живота на Катенка и за собствения си живот. Те са способни на всичко. Антипов никак не ме обича. Като нищо могат един прекрасен ден да ни унищожат — и нас, и дори Паша — в името на висшата революционна справедливост.
Продължението на този разговор се състоя доста скоро след това. Междувременно бе извършен нощен обиск на Малая Буяновка номер четиридесет и осем, близо до амбулаторията, у вдовицата Гореглядова. В къщата намерили складирано оръжие и разкрили контрареволюционна организация. Много хора в града бяха задържани, обиските и арестите продължаваха. По този повод се носеше слух, че неколцина от заподозрените се прехвърлили отвъд реката. Изказваха се следните мнения: „Че каква полза? От река до река си има разлика. Има някои реки — ама реки! Например в Благовешченск на Амур на единия бряг е съветска власт, на другия — Китай. Скочиш във водата, преплуваш, и край — адио. Е, туй се вика река. Съвсем друга работа.“
— Положението се влошава — каза Лара. — Безопасното време свърши. Сигурно ще ни арестуват, и тебе, и мене. И какво ще стане с Катенка? Аз съм майка. Трябва да предотвратя нещастието, да измисля нещо. Трябва да имам готово решение за такъв случай. Само от мисълта за това полудявам.
— Нека помислим. Как можем да си помогнем? Имаме ли сили да отбием този удар? Изглежда, така ни е било орисано.
— Не можем да избягаме и няма къде. Но можем временно да изчезнем, да отстъпим на заден план. Да заминем например за Варикино. Все си мисля за варикинската къща. Доста е далече и е в окаян вид. Но там няма да се навираме в очите на хората както тук. Идва зима. Бих ти предложила да пренощуваме там. Докато ни намерят, ще мине цяла година, а това е все пак спечелено време. Самдевятов ще ни бъде връзката с града. Може би ще се съгласи да ни скрие? А? Какво ще кажеш? Вярно, там сега няма жива душа, много е пусто и страшно. Поне така беше през март, когато ходих. Казват, че имало и вълци. Страшно е. Но хората, особено хора като Антипов или Тиверзин, вече са по-страшни от вълците.
— Не знам какво да ти кажа. Нали ти самата все ме караше да замина за Москва, убеждаваше ме да не отлагам. Сега е станало по-възможно. Проверих на гарата. Изглежда, вече малко през пръсти гледат на контрабандистите. Май не свалят от влака, ако си без билет. Уморили са се да разстрелват, по-нарядко разстрелват.
Безпокоя се, защото всичките ми писма до Москва остават без отговор. Трябва да стигна дотам и да изясня какво се е случило с моите. Ти самата настояваше. Тогава как да разбирам думите ти за Варикино? Да не смяташ сама, без мен, да заминеш за тази ужасна дупка?
— Не, без теб, разбира се, е немислимо.
— А мен ме пращаш в Москва?
— Да, необходимо е.
— Виж. Знаеш ли какво? Имам чудесна идея. Да заминем заедно за Москва. Вие с Катенка да дойдете с мен.
— В Москва ли? Ти си луд. От къде на къде? Не, трябва да остана. Трябва да съм някъде наблизо. Тук ще се реши съдбата на Пашенка. Трябва да дочакам развръзката и ако е необходимо, да съм до него.
— Тогава да помислим за Катенка.
— Понякога идва да ме види Симушка, Сима Тунцева. Тези дни говорихме за нея.
— Да, разбира се. Често я виждам у нас.
— Чудя ти се. Мъжете май са слепи. На твое място веднага щях да се влюбя в нея. Чудесна е! Каква външност! Висока. Стройна. Умна. Начетена. Добра. Трезвомислеща.
— Когато се върнах тук от плен, ме подстрига сестра й Глафира.
— Знам. Те живеят заедно с голямата, Авдотя, библиотекарката. Много честно и работно семейство. Искам да ги помоля в най-лошия случай, ако ни арестуват, те да вземат Катенка. Но още не съм решила.
— Обаче само в случай на пълна безизходица. Все пак още нищо няма — дай боже да се размине.
— Разправят, че Сима не била много наред. Наистина не може да се каже, че е съвсем нормална. Но това е резултат от нейната задълбоченост и самобитност. Тя е невероятно образована, но не по интелигентски, а като човек от народа. Твоите и нейните възгледи са удивително сходни. Спокойно бих й доверила Катенка да я отгледа.
17
Той пак ходи на гарата и се върна с празни ръце. Всичко оставаше нерешено. Двамата с Лара бяха изправени пред неизвестността. Денят беше студен и мрачен като пред първи сняг. Небето над кръстовищата, където се разпростираше по-нашироко, отколкото над изтеглените в дължина улици, вече имаше зимен вид.
Когато се прибра вкъщи, завари Симушка на гости на Лара. Двете водеха разговор почти като лекция, която гостенката изнасяше на домакинята. Юрий Андреевич не искаше да им пречи. Освен това имаше желание да поостане сам. Жените разговаряха в съседната стая. Вратата стоеше открехната. От горния праг до долния се спускаше тежка завеса, през която се чуваше всичко, дума по дума.
— Аз ще кърпя, това да не ви смущава, Симочка. Цялата съм слух. Навремето в курсовете учехме история и философия. Начинът, по който излагате мисълта си, ми е много приятен. Освен това е огромно облекчение за мен да ви слушам. Последните нощи почти не спим от тревога. Като майка на Катенка съм длъжна да я предпазя в случай на някакви неприятности с нас. Трябва трезво да помисля за нея. А съм неспособна. Тъжно, но факт. Тъжно ми е от умора и недоспиване. Вашите думи ми действуват успокояващо. А и всеки момент май ще завали сняг. Когато вали, е такава наслада да слушаш дълги умни разсъждения. Щом започне да пада сняг, с крайчеца на окото ти се привижда, че някой прекосява двора и идва, нали? Започвайте, Симочка. Слушам ви.
— Докъде бяхме стигнали миналия път?
Юрий Андреевич не чу какво отговори Лара. Той се вслуша в думите на Сима.
— Може да се употребят думите „култура, епохи“. Но всеки ги схваща различно. Поради неточния им смисъл няма да прибягваме до тях. Ще ги заместим с други изрази.
Бих казала, че човек се състои от две части: от Бога и от труда. Развитието на човешкия дух се дължи на отделните дейности с огромна продължителност. Те са се осъществявали от поколения и са следвали една подир друга. Такава дейност е Египет, такава дейност е Гърция, такава дейност е библейското боговдъхновение на пророците. Такава дейност, последна по време, която още не е изместена от нищо друго и се извършва с истински съвременен плам, е християнството.
Искам по съвсем нов начин, неочакван за вас, не както ви е познато и сте свикнали, а по-простичко и непосредствено да ви разкрия новото и небивалото, което ни е донесло то, затова нека разгледам с вас няколко откъса от богослужебни текстове, съвсем малко и в съкратен вид.
Повечето песнопения образуват сплав от събрани заедно старозаветни и новозаветни представи. С основните верски положения на древния свят — с къпината, която гори и не изгаря, с изхода на Израил от Египет, с отроците в геената огнена, Йона в корема на кита и тъй нататък, се съпоставят положенията на Новия завет, например представите за непорочното зачатие на Богородица и за Христовото възкресение.
В това често, почти постоянно съчетаване вехтостта на вехтото, новотата на новото и разликата между тях са изразени особено ясно.
В много от стиховете непорочното майчинство на Мария се сравнява с преминаването на иудеите през Червено море. Например в стиха „В мори Чермнем неискусобрачныя невесты образ написася иногда“ се казва: „Море по прошествии Израилеве пребысть непроходно, непорочная по рождестве Еммануилеве пребысть нетленна“. Тоест морето след преминаването на Израил отново е станало непроходимо, а светата Дева, като родила Господа, е останала непорочна. Какви събития се разглеждат успоредно? И двете са свръхестествени, и двете са признати за еднакво чудо. Но в кое виждат чудото тези две различни епохи — старото, първобитното време и новото, следримското, вече толкова напреднало?
В единия случай по заповед на народния вожд, патриарха Мойсей, и по знак на вълшебната му тояга се отваря морето, пуска по сухо цяла народност, несметно многолюдие от стотици хиляди хора, и когато минава последният, отново възвръща водите и покрива, потапя преследвачите египтяни. Зрелище в старинен дух, стихията, послушна на гласа на вълшебника, грамадни тълпящи се множества като римски войски в поход, народът и вождът, всичко е зрелищно, чутовно, проглушаващо.
В другия случай — момиче, най-обикновена девойка, на която старият свят изобщо не би обърнал внимание, тайно и тихомълком дава живот на един младенец, ражда живота, чудото на живота, живота на всички. „Живота всех“, както го наричат после. Раждането е незаконно не само от гледна точка на книжниците, задето е извънбрачно. То противоречи на законите на природата. Момичето ражда не по необходимост, а по чудо, по вдъхновение. Това е същото вдъхновение, което Евангелието, противопоставяйки изключителното на обикновеното и празника на делника, иска да постави в основата на живота — като противодействие на всевъзможните принуди.
Каква невероятна промяна! Как става така, че за небето (защото това трябва да се оценява с очите на небето, пред лицето на небето, всичко това се извършва в свещените рамки на изключителността) — как става така, че за небето едно частно човешко събитие, нищожно от гледна точка на древността, се превръща в равнозначно с преселение на цял народ?
Нещо се е изместило в света. Свършила е властта на Рим, властта на количеството, натрапеното със заплахата на оръжие задължение да се живее ведно и накуп. Вождовете и народите остават далечно минало.
На тяхно място идва личността и проповедта на свободата. Отделният човешки живот вече е божие повествование, изпълва със съдържанието си пространството на вселената. Както се казва в едно от песнопенията на Благовещение, Адам искал да бъде Бог и съгрешил, не го постигнал, а сега Бог става човек, за да стори Адам Бог („человек бывает Бог, да Бога Адама соделает“).
Сима продължи:
— Сега ще ви кажа още нещо на същата тема. Но първо едно малко отклонение. По отношение на грижите за трудещите се, закрилата на майчинството, борбата със стремежа за забогатяване нашето революционно време няма равно на себе си, то е небивало време с придобивки, които ще останат за дълго, завинаги. Но колкото до представите за живота, до философията на щастието, която се насажда сега, просто не мога да повярвам, че всичко това се говори сериозно, толкова е смешна тази отживелица. Тези декламации за вождовете и народите биха могли да ни запратят в старозаветните времена на скотовъдните племена и патриарсите, ако имаха възможността да връщат живота и да отхвърлят историята хилядолетия назад. За щастие това е невъзможно.
Няколко думи за Христос и Магдалина. То не е от евангелската притча за нея, а от молитвите през Страстната седмица, мисля, че на Велики вторник или сряда. Но вие знаете всичко това и без мен, Лариса Фьодоровна. Просто искам нещо да ви припомня, а не да ви поучавам.
Страсти на славянски, както много добре знаете, означава преди всичко страдания, страсти Господни, „грядый Господь к вольной страсти“ (Господ, който отива на доброволни мъки). Освен това тази дума се употребява в по-късното си значение на пороци и въжделения. „Страстем поработив достойнство души моея, скот бых“ или „Изринувшеся из рая, воздержанием страстей потщимся внити“[3] и т.н. Сигурно съм покварена, но не обичам предпасхалните моления на тази тема, посветени на обуздаването на чувствеността и умъртвяването на плътта. Винаги ми се струва, че тези груби, плоски молитви, лишени от поезията, присъща на другите духовни текстове, са съчинени от мазни шкембести монаси. Не говоря, че те самите са живели неправедно и са лъгали другите. Не, дори да са живели целомъдрено. Не става дума за тях, а за съдържанието на откъсите. Всички подобни безпокойства придават прекалено голямо значение на различните немощи на тялото и дали то е угоено или изнурено. Това е гадно. Тук някаква мръсна, несъществена второстепенност е въздигната на незаслужена, неподобаваща висота. Извинете ме, че толкова се отклонявам от главното. Сега ще ви възнаградя за забавянето.
Винаги ме е занимавало защо се споменава за Магдалина точно срещу Пасха, в навечерието на Христовата кончина и възкресението му. Не знам причината, но напомнянето какво е всъщност животът е тъй навременно в мига на прощаването с него и преди завръщането му. Сега чуйте с каква истинска страст, с каква независима прямота се прави това.
Не е уточнено дали се отнася за Магдалина, за Мария Египетска или за някаква друга Мария. Както и да е, тя моли Господа: „Разреши долг, якоже и аз власы“ Тоест „отпусни вината ми, както аз отпускам косите си“. Как веществено е изразена жаждата за прошка, разкаянието! Просто ти се струва, че може да се докосне!
И подобно впечатление в друг тропар за същия ден, по-подробен и където по-очевидно става дума за Магдалина.
Тук тя със страшна осезателност се съкрушава за миналото, за това, че всяка нощ разпалва предишните й вкоренени привички. „Яко нощь мне есть разжение блуда невоздержанна, мрачное же и безлунное рачение греха.“[4] Тя моли Христос да приеме сълзите на разкаянието й и да склони глава за сърдечните й въздишки, за да може да изтрие нозете му с косата си, в чието шумолене се е скрила в рая зашеметената и посрамена Ева. „Да облобыжу пречистые Твои нозе и отру сия паки главы моея власы, их же Ева в раи, пополудни шумом уши огласивше, страхом скрыся.“[5] И изведнъж след тези коси внезапното й възклицание: „Грехов моих множества, судеб Твоих бездны кто исследит?“ Каква близост, какво равенство на Бога и живота, на Бога и личността, на Бога и жената!
18
Юрий Андреевич се беше прибрал от гарата уморен. Това беше почивният му ден в десетдневката. Обикновено на тези дати си отспиваше за цялата декада. Той седеше отпуснат на дивана, от време на време полягаше или дори се изтягаше на него. Въпреки че слушаше Сима през вълните на оборващата го дрямка, нейните разсъждения му доставяха наслада. „Това всичко е от вуйчо Коля, естествено — мислеше си той. — Но какъв талант и ум!“
Докторът скочи от дивана и отиде до прозореца. Той гледаше към двора, както и прозорецът в съседната стая, където Лара и Симушка сега си шепнеха нещо нечуто.
Времето се разваляше. Навън притъмня. Долетяха две гарги и взеха да се реят във въздуха, търсейки къде да кацнат. Вятърът леко раздухваше перушината им. Гаргите кацнаха на капака на кофата за смет, прелетяха на оградата, после се приземиха и се заразхождаха из двора.
„Гаргите са на сняг“ — помисли си докторът. В същия миг чу иззад пердето:
— Гаргите означават вест — каза Сима на Лара. Някой ще ви дойде на гости или ще получите писмо.
Малко след това издрънча звънчето на външната врата, което Юрий Андреевич беше поправил тези дни. Лариса Фьодоровна излезе иззад тежката завеса и с бързи стъпки се запъти да отвори. От разговора на външната врата Юрий Андреевич разбра, че е дошла сестрата на Сима — Глафира Севериновна.
— Сестра си ли търсите? — попита Лариса Фьодоровна. — Симушка е у нас.
— Не, не идвам за нея. Впрочем добре. Ще си вървим заедно, ако се прибира. Не, съвсем за друго съм дошла. Има писмо за вашия приятел. Да се благодари, че съм работила в пощата и чрез познати попадна у мен. От Москва. От пет месеца се подмята. Не могат да открият получателя. Но аз го знам. Веднъж дойде да се подстриже при мен.
Писмото, дълго, на много страници, омачкано, замърсено, в разпечатан и разпадащ се плик, беше от Тоня. Докторът не помнеше как го взе, не забеляза кога Лара му подаде плика. Когато започна да го чете, още знаеше къде е, в кой град се намира и при кого, но постепенно всичко започна да му се губи. Излезе Сима, поздрави го, после се сбогува. Той автоматично отговаряше каквото се полага, но изобщо не й обърна внимание. Нейното тръгване изпадна от съзнанието му. Вече напълно забравяше къде е и какво става около него.
„Юра — пишеше му Антонина Александровна, — знаеш ли, че имаме дъщеря? Кръстихме я Маша на името на покойната ти майка Мария Николаевна.
Сега за друго. Неколцина видни обществени дейци, професори от кадетската партия и десни социалисти — Мелгунов, Кизеветер, Кускова, някои други, а също чичо Николай Александрович Громеко и татко, и нас като членове на семейството му ни екстернират извън Русия, зад граница.
Това е нещастие, особено като те няма, но трябва да се примирим и да се благодарим на Бога за такава мека форма на изгнание в тези страшни времена, защото можеше да е много по-зле. Ако ти се беше намерил и беше тук, щеше да дойдеш с нас. Но къде си? Изпращам това писмо на името на Антипова, тя ще ти го предаде, ако те намери. Никак не ми е ясно дали за теб като член на семейството ще важи разрешението за отпътуване, което дадоха на нас. Вярвам, че си жив и някъде те има. Това ми подсказва любещото сърце и аз вярвам в гласа му. Може би, когато се появиш, условията за живот в Русия ще са се смекчили, ти ще можеш да си уредиш разрешение за задгранично пътуване и ще се видим пак всички заедно. Но докато ти пиша, аз самата не вярвам, че е възможно такова щастие.
Бедата е там, че аз те обичам, а ти не ме обичаш. Мъча се да открия смисъла на твоето неодобрение, да го изтълкувам и приема, ровя и човъркам в душата си, прехвърлям целия ни живот и всичко, което знам за себе си, и не виждам началото, и не мога да си спомня какво съм направила, та съм си навлякла такова нещастие. Ти някак превратно, с недоброжелателни очи ме гледаш, ти ме виждаш навярно като в криво огледало.
Но аз те обичам. Ах, как те обичам, ако можеше само да си представиш! Обичам всичко особено в теб, всичко хубаво и лошо, всичките ти обикновени черти, скъпи за мен в необикновеното си съчетание, облагороденото от вътрешния заряд лице, което сигурно би изглеждало иначе некрасиво, таланта и ума, заели сякаш мястото на абсолютно липсващата воля. Всичко това ми е свидно и не познавам по-чудесен човек от теб.
Но слушай, знаеш ли какво ще ти кажа? Дори ако не ми беше толкова скъп, дори ако не те харесвах толкова много, все едно скръбната истина за моята студенина нямаше да ми се разкрие, все едно бих си мислила, че те обичам. Поне от страх пред това унизително, унищожаващо наказание, каквото е нелюбовта, подсъзнателно бих избягвала да разбера, че не те обичам. Нито аз, нито ти никога не бихме го разбрали. Моето собствено сърце щеше да го скрие от мен, защото нелюбовта е почти убийство и аз никому не бих си позволила да нанеса такъв удар.
Още нищо не се знае със сигурност, но навярно ще заминем за Париж. Ще попадна в далечните земи, където са те водили като дете и където са отраснали баща ми и чичо ми. Поздрави от татко. Шура порасна, не е кой знае колко красиво дете, но стана голямо ячко момченце и щом те споменем, винаги горчиво и безутешно плаче. Не мога повече. Сърцето ми се къса. Сбогом. Дай да те прекръстя за цялата ни безкрайна раздяла, за изпитанията, неизвестността, за целия ти дълъг, дълъг, незнаен път. За нищо не те виня, никакви упреци, подреди живота си така, както ти искаш, само и само да е добре за теб.
Преди да заминем от този страшен и толкова фатален за нас Урал, доста се сближих с Лариса Фьодоровна. Благодарна съм й, тя беше неотлъчно до мен, когато ми беше трудно, и ми помогна за раждането. Честно ще призная, тя е добър човек, но не искам да си кривя душата — моя пълна противоположност. Аз съм се родила на този свят да улеснявам живота и да търся верните пътища, а тя — да го усложнява и да отклонява от пътя.
Прощавай, време е да свършвам. Дойдоха за писмото и трябва да приготвям багажа. О, Юра! Юра, мили, скъпи мой, съпруже мой, баща на децата ми — защо е така? Та ние никога, никога вече няма да се видим. Ето, написах тези думи, ясно ли ти е значението им? Разбираш ли, разбираш ли? Карат ме да побързам и това наистина е знак, че са дошли да ме водят на екзекуция. Юра! Юра!“
Юрий Андреевич вдигна от писмото невиждащи сухи очи, взрени в празното пространство, парещи от мъка, опустошени от страдание. Той нищо не забелязваше, нищо не осъзнаваше.
Вън заваля сняг. Вятърът го носеше косо във въздуха, все по-бързо, по-силно, сякаш нещо наваксваше, и Юрий Андреевич така гледаше през прозореца пред себе си, като че ли не падаше сняг, а продължаваше писмото от Тоня, и не блещукаха сухите звездици на снежинките, а малките незапълнени петънца между ситните черни букви, бели, бели, безкрай, безкрай.
Той неволно изстена и се хвана за сърцето. Усети, че губи съзнание, направи няколко залитащи крачки до дивана и рухна на него в несвяст.