Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Picture of Dorian Gray, 1890 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 273гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- uftak(2008)
Издание:
Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей
Английска. Първо издание
Народна култура, София, 1980
Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Иван Кьосев
Художник редактор Ясен Васев
Техн. редактор Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска
Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.
Цена 4,89 лв.
ДИ „Народна култура“, София
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
ГЛАВА I
Ателието беше наситено с гъстия аромат на рози и всеки лек полъх на летния ветрец сред дърветата в градината донасяше през отворената врата силния мирис на люляк или нежното благоухание на розовите цветчета на шипката.
От ъгъла на кожения диван, където се бе изтегнал и пушеше както обикновено безброй цигари, лорд Хенри Уотън виждаше единствено пищните, сладостно ухаещи, меденозлатисти цветчета на един ракитов храст, чиито трептящи клонки сякаш едва издържаха тежестта на тази огненоярка красота; от време на време пред дългите копринени завеси на огромния прозорец преминаваха причудливите сенки на прелитащите птици, създаваха за миг ефекта на японска живопис и неволно отправяха мисълта му към онези жълтолики художници от Токио, които се стремяха да изразят движението и устрема чрез едно неподвижно по своята същност изкуство. Монотонното жужене на пчелите, които се провираха през високата неокосена трева или с досадна упоритост кръжаха над покритите със златист прашец ресни на плъпналия из градината орлов нокът, сякаш правеше тишината още по-подтискаща. Неясният тътен на Лондон достигаше дотук като басови звуци на далечен орган.
В средата на стаята върху един отвесен статив бе прикрепен портрет в цял ръст на млад човек с необикновена красота, а пред статива, малко по-надалеч, стоеше и самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди няколко години произведе такава сензация в обществото и даде повод за множество най-невероятни предположения.
Художникът гледаше нежния, красив образ, така изкусно пресъздаден от неговата четка, и на лицето му бавно се появи усмивка на задоволство. Но той изведнъж трепна, притвори очи и притисна с пръсти клепачите си, сякаш искаше да задържи в съзнанието си някакъв прекрасен сън, от който се страхуваше да не се събуди.
— Това е най-хубавата ти творба, Базил, най-хубавото нещо от всичко, което си рисувал досега — каза бавно лорд Хенри. — Непременно трябва да я изложиш идущата година в „Гроувнър“[1]. Академията е прекалено голяма и прекалено широко достъпна. Когато и да отида там, винаги има толкова много хора, че не успявам да разгледам картините, което е крайно досадно, или пък има толкова много картини, че не смогвам да разгледам хората, а това е още по-досадно. „Гроувнър“ наистина е единственото достойно място.
— Не смятам да я излагам където и да било — отвърна Базил, като отметна назад глава по своя обичаен навик, заради който приятелите му го подиграваха още в Оксфорд. — Не, няма да я изложа никъде.
Лорд Хенри вдигна вежди и погледна учудено художника през прозрачните синкави кълба дим, които се издигаха от напоената му с опиум цигара и се виеха в причудливи спирали.
— Няма да я изложиш никъде? Но защо, скъпи ми приятелю? По какви причини? Колко странни хора сте вие художниците! Правите всичко възможно, за да си спечелите слава. А щом я спечелите, желаете сякаш да се отървете от нея. Каква глупост! Има едно-единствено по-лошо нещо на света от това да говорят много за теб и то е — да не говорят изобщо. Портрет като този ще те постави над всички млади художници в Англия, а старите ще изпълни със завист, ако старите хора са способни изобщо да изпитват някакви чувства.
— Знам, че ще ми се смееш — каза художникът, — но аз наистина не мога да го покажа на изложба. Вложил съм в него твърде много от себе си.
Лорд Хенри се протегна на дивана и се разсмя.
— Да, знаех си, че ще ми се изсмееш, но все пак това е самата истина.
— Твърде много от себе си! Честна дума, Базил, не допусках, че си толкова суетен. Не виждам никаква прилика между теб, с твоето грубо, набраздено лице и смолисто черните ти коси, и този млад Адонис, създаден сякаш от слонова кост и листа на роза. Наистина, скъпи ми Базил, той е Нарцис, а ти си… Е, лицето ти, разбира се, излъчва интелигентност и така нататък. Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш учена професия. Колко са противни! Изключение правят само духовниците. Но те изобщо не мислят. Осемдесетгодишният епископ продължава да говори това, на което са го учили, когато е бил на осемнадесет години, и като естествена последица запазва добрия си външен вид. Твоят тайнствен приятел — чието име така и не си ми казал, но чийто портрет истински ме очарова — никога не мисли, сигурен съм в това. Той просто е едно безмозъчно красиво същество, което би трябвало да бъде пред очите ни през зимата, когато няма цветя, на който да се любуваме, а през лятото — за да охлажда разгорещените ни умове. Не се ласкай сам, Базил, ни най-малко не приличаш на него.
— Не ме разбра, Хари — отвърна художникът. — Не приличам на него, естествено. Знам това много добре. Дори бих съжалявал, ако приличах. Защо свиваш рамене? Говоря ти истината. Всяко физическо или духовно превъзходство е белязано с фаталност — фаталността, която съпътства и несигурните стъпки на кралете в историята. По-добре е с нищо да не се отличаваш от своите събратя. В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички — спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка. Ти имаш високо положение и богатство, Хари, аз притежавам ум и талант, макар и не кой знае какви; Дориан Грей е красив — за всичко, което боговете са ни дали, ще заплатим със страдание, с тежко страдание.
— Дориан Грей? Така ли се казва той? — попита лорд Хенри, като прекоси бавно студиото и се приближи до Базил Холуърд.
— Да, така се казва. Не исках да ти откривам името му.
— Защо?
— О, не мога да ти обясня. Когато много ми харесват някои хора, никога и никому не съобщавам имената им. Да ги назовеш, е все едно да отдадеш част от тях другиму. Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш. Когато напускам града, никога не съобщавам на близките си къде отивам. Ако им кажа, бих загубил радостта от пътуването. Това, не се съмнявам, е един смешен навик, но така или иначе, той внася в живота ми доста романтика. Сигурно ме смяташ за ужасен глупак, нали?
— Ни най-малко — отвърна лорд Хенри, — ни най-малко, скъпи ми Базил! Изглежда, забравяш, че съм женен и че единствената прелест на брака е в неизбежните взаимни лъжи, които изпълват живота на съпрузите. Никога не знам къде е жена ми, а жена ми никога не знае какво правя аз. Когато се срещнем, а ние се срещаме понякога — когато отиваме някъде на вечеря или на прием у херцога, — си разказваме с най-сериозно изражение най-невероятни измислици. Жена ми прави това много добре, всъщност, много по-добре от мене. Тя никога не греши в датите, а аз все обърквам нещо. Но и когато ме хване в лъжа, не ми прави сцени. Понякога ми се иска да ми се разсърди; но тя само ми се присмива.
— Противно ми е да те слушам, когато говориш така за семейния си живот, Хари — каза Базил и тръгна бавно към вратата, която водеше в градината. — Сигурен съм, че ти в действителност си много добър съпруг, но се срамуваш от собствената си добродетелност. Странен човек си. Винаги говориш безнравствено, но никога не вършиш нещо безнравствено. Твоят цинизъм е само една поза.
— Да си естествен, е поза, при това, знам го добре, поза, която дразни хората повече от всички други — отвърна през смях лорд Хенри.
Двамата млади мъже излязоха в градината и седнаха на една дълга бамбукова пейка под сянката на висок лавров храст. Слънчевите лъчи се плъзгаха по лъскавата повърхност на листата. В тревата трептяха бели парички.
След известна пауза лорд Хенри извади часовника си.
— За съжаление трябва вече да вървя, Базил — промърмори той, — но преди да си тръгна, настоявам да ми отговориш на въпроса, който ти зададох преди малко.
— На кой въпрос? — попита художникът, без да вдига поглед от земята.
— Много добре знаеш.
— Не, не знам, Хари.
— Добре, ще ти кажа на кой. Искам да ми обясниш защо не желаеш да изложиш портрета на Дориан Грей. Интересува ме истинската причина.
— Аз ти я казах.
— Не си. Ти каза, че си вложил в този портрет твърде много от себе си. Та това е чиста детинщина!
— Хари — започна Базил Холуърд и погледна лорд Хенри право в очите, — всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела. Моделът е чиста случайност, второстепенен елемент. Не него, а себе си изобразява художникът върху цветното табло. Истинската причина, заради която няма да изложа портрета, е страхът ми, че в него съм разкрил тайната на собствената си душа.
Лорд Хенри се засмя.
— И каква е тя? — попита той.
— Ще ти кажа — започна Холуърд, но по лицето му се изписа смущение.
— Хайде, чакам, Базил — нетърпеливо каза лорд Хенри и погледна към него.
— Всъщност няма какво толкова да се каже, Хари — отвърна художникът. — И се страхувам, че ти едва ли ще го разбереш. Може би едва ли и ще ми повярваш.
Лорд Хенри се усмихна, наведе се, откъсна една малка паричка с розови листенца и започна да я разглежда.
— А пък аз съм сигурен, че ще го разбера — възрази той, загледан съсредоточено в малкото златисто венче, обкръжено с розово-бели листенца. — Колкото до това, дали ще ти повярвам, аз съм способен да повярвам на всичко особено ако то е съвсем неправдоподобно.
Вятърът отрони няколко цветчета от дърветата, а тежките китки на люляка с техните безбройни цветни звездички се олюляха напред-назад в замрелия въздух. До стената просвири щурец и като синя нишка дълго, тъничко водно конче прелетя край тях на прозрачните си кафеникави крилца. Лорд Хенри имаше чувството, че чува как бие сърцето в гърдите на Базил Холуърд и се питаше какво ли му предстои да чуе.
— Историята е следната — започна след кратка пауза художникът. — Преди два месеца отидох на прием у лейди Брендън. Знаеш добре, че ние, нещастните художници, трябва да се появяваме от време на време в обществото ако не за друго, поне да припомняме на хората, че не сме диваци. Във фрак и с бяла вратовръзка, както ти самият ми каза веднъж, дори и борсовият агент може да се представи за цивилизован човек. И тъй, след като бях стоял вече десетина минути в салона и разговарях с разни масивни, натруфени видни дами и скучни членове на академията, изведнъж усетих, че някой ме гледа. Обърнах се леко и за първи път видях Дориан Грей. Когато очите ни се срещнаха, усетих, че пребледнявам. Обзе ме необяснимо чувство на страх. Разбрах, че съм срещнал човек с такова обаяние, на което, ако се поддам, би могло да ме погълне целия, цялата ми душа, изкуството ми дори. Никога не съм допускал външни обстоятелства да влияят на живота ми. Ти добре знаеш, Хари, колко съм независим по природа. Винаги съм бил господар на себе си, поне до срещата с Дориан Грей. И изведнъж… всъщност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ми подсказа, че съм пред прага на критичен момент в моя живот.
Изпитах странното усещане, че съдбата се готви да ми предложи изтънчени удоволствия, но и не по-малко изтънчени мъки. Изплаших се и се обърнах да си вървя.
Към бягството ме подтикна не съвестта, а някакъв необясним страх. Това, разбира се, не ми прави чест.
— Съвестта и страхът са едно и също нещо, Базил. Съвестта е само другото име на страха, неговата фирма. Така е.
— Не вярвам в това, Хари, убеден съм, че и ти не вярваш. Във всеки случай, каквото и да ме е карало да постъпя така — може да е била и гордостта, тъй като винаги съм бил много горд, — аз започнах да си пробивам път към вратата. Но там, разбира се, попаднах на лейди Брендън. „Нима искате да избягате толкова рано, мистър Холуърд?“ — развика се тя. Нали знаеш колко й е писклив гласът?
— Да! По всичко прилича на паун, освен по красотата — каза лорд Хенри, като разкъсваше листенце по листенце паричката с тънките си нервни пръсти.
— Не успях да се измъкна от нея. Започна да ме представя на разни кралски особи, на хора с медали и ордени на жартиерата, на възрастни дами с огромни диадеми и носове като папагалски човки. Говореше за мен като за свой най-близък приятел. До този момент се бяхме виждали само веднъж, но тя явно бе решила да се държи с мен като със знаменитост. Струва ми се, че по това време една от моите картини бе пожънала голям успех, за нея пишеха в долнопробните вестници, а в деветнадесети век това е мерило за безсмъртие. Внезапно се озовах лице срещу лице пред същия млад човек, който вече бе предизвикал такова необичайно вълнение у мен. Бяхме съвсем близко един до друг, почти се докосвахме. Очите ни се срещнаха отново. Разбирах, че постъпвам безразсъдно, но помолих лейди Брендън да ни запознае. Може би това не беше толкова безразсъдно. Беше просто неизбежно. Ние сигурно бихме си заговорили, без изобщо да ни бяха представили. Уверен съм в това. По-късно Дориан ми каза същото. И той почувствал, че срещата ни е предопределена от съдбата.
— А как ти описа лейди Брендън този прекрасен млад човек? — попита лорд Хенри. — Познавам навика й да прави кратък словесен портрет на всеки свой гост. Спомням си как ме представяше на някакъв наперен, червендалест старик, чиито гърди бяха покрита с ордени и ленти, и ми съобщаваше на ухото с трагичен шепот, които сигурно достигаше до ушите на всички присъстващи, невероятни подробности от неговото минало. Чисто и просто избягах, предпочитам сам да опознавам хората. А лейди Брендън се отнася към гостите си като към вещи, предназначени за разпродажба на търг. Тя или разказва за най-интимни подробности от живота им, или те осведомява за всичко друго освен за онова, което би искал да научиш.
— Горката лейди Брендън! Ти си прекалено строг към нея, Хари — отвърна разсеяно Холуърд.
— Скъпи приятелю, тя се стремеше да открие салон, а успя да направи само ресторант. Кажи ми, как да я уважавам? Но остави това, по-добре ми кажи какво ти разправи за Дориан Грей?
— О, нещо от рода на: „Прекрасен младеж… с бедната му майка бяхме неразделни… Не помня с какво се занимава… Страхувам се, че не прави нищо… О, да, свири на пиано… или на цигулка, нали, скъпи мистър Грей?“ Ние двамата се разсмяхме и в същия миг станахме приятели.
— Смехът не е лошо начало на едно приятелство, но е още по-добър негов край — подхвърли младият лорд, като откъсна още една паричка.
Холуърд поклати глава.
— Ти не знаеш какво е приятелство, Хари — прошепна той, — а не знаеш какво е и омраза. Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.
— Колко си несправедлив към мен! — възкликна лорд Хенри, като наклони шапката си назад и погледна към малките облачета, подобни на гранки лъскава бяла коприна, които плуваха по бистрото тюркоазено небе. — Да, ужасно си несправедлив! Аз съвсем нямам еднакво отношение към хората. Приятелите си избирам по хубавата им външност, познатите си — заради доброто им име, а враговете си — заради техния ум. Човек трудно може да подбира съвсем точно враговете си. А сред моите врагове няма нито един глупак. Всички са достатъчно интелигентни и затова ме ценят. Навярно ще кажеш, че това е от моя страна суетност? И наистина е суетност.
— Да, така мисля, Хари. И според твоето определение, за теб аз съм само един обикновен познат.
— Скъпи Базил, за мен ти си много повече от обикновен познат.
— И по-малко от приятел. Нещо като брат, предполагам?
— О, не! Аз не обичам братята си. По-големият ми брат не иска да умира, а по-малките само това правят.
— Хари! — възкликна Холуърд и се намръщи.
— Скъпи приятелю, не говоря напълно сериозно. Но не мога и да не призная, че мразя роднините си. Това, смятам, се дължи на обстоятелството, че ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами. Ето защо споделям негодуванието на английските демократи срещу онова, което те наричат пороци на висшите класи. Масите считат пиянството, глупостта и безнравствеността за своя привилегия и ако някой от нас се отдаде на тези пороци, той според тях посяга на привилегиите им. Когато нещастният Саутуърк започна бракоразводното си дело, възмущението им достигна върха си. А не допускам, че дори десет процента от пролетариата живеят нравствено.
— Не съм съгласен с нито една дума, която каза, Хари; нещо повече, сигурен съм, че н ти сам не си вярваш.
Лорд Хенри поглади заострената си кестенява брадичка и почука върха на лачената си ботинка с украсения с пискюл абаносов бастун.
— Какъв типичен англичанин си ти, Базил! Вече втори път ми правиш една и съща забележка. Ако се опиташ да развиеш някаква мисъл пред истинския англичанин — нещо крайно неблагоразумие, — на него и през ум няма да му мине да разсъди дали тя е правилна, или не. Единственото, което го интересува, е вярваш ли ти в това, което говориш. А всъщност стойността на една мисъл никак не зависи от искреността на човека, който я изказва. Напротив, колкото по-малко е искрен оня, който я изказва, толкова по-голяма ценност има мисълта, тъй като в този случай тя не е изопачена от неговите желания, нито от неговите нужди или предразсъдъци. Аз обаче нямам намерение да обсъждам с тебе политически, социологически или метафизически въпроси. Повече обичам хората, отколкото принципите, а най-много от всичко обичам хората без принципи. Разкажи ми нещо повече за Дориан Грей. Често ли се виждаш с него?
— Всеки ден. Бих се чувствал нещастен, ако не го виждам всеки ден. Той ми е абсолютно необходим.
— Колко странно! А аз мислех, че за теб никога не може да съществува друго важно нещо освен изкуството ти.
— Сега Дориан е за мен самото изкуство — отвърна сериозно художникът. — Понякога си мисля, Хари, че в историята на човечеството има само два важни етапа. Първият е появата на нови изразни средства в изкуството, а вторият — появата на нова личност, също в изкуството, разбира се. След време лицето на Дориан Грей навярно ще придобие за мен онова значение, което са имали за венецианците откритието на маслените бои или за късната древногръцка скулптура образът на Антиной. Аз, разбира се, не се ограничавам само да изобразявам Дориан, да го рисувам, да го скицирам. Всичко това отдавна съм го направил и продължавам да го правя. За мен той е много повече от обикновен модел. Не бих казал, че не съм удовлетворен от работата с него, че красотата му не се поддава на изобразяване в изкуството. Всъщност в този свят няма нещо, което Изкуството да не може да изобрази, и знам, че всичко, което съм нарисувал след срещата си с Дориан Грей, е хубаво, дори най-хубавото, което съм създал през целия си живот. Но по някакъв странен начин — не знам дали ще ме разбереш — срещата с Дориан, неговият образ, сякаш ми внушиха ново отношение към изкуството, насочиха ме към нов начин на работа, към съвършено нов стил. Сега виждам по-различно нещата, осмислям ги по друг начин. Сега мога да претворявам живота в такива форми и с такива средства, каквито по-рано не познавах. „Мечта по формата в дни на размишления“ — кой го беше казал това? Забравих; но именно това стана за мен Дориан Грей. Самото присъствие на това момче — защото за мен той е момче, въпреки че е преминал двайсетте, — самото му присъствие… о, не зная дали можеш да си представиш какво означава всичко това за мен! Без да съзнава, той сякаш ми разкрива същината на една нова творческа школа, школа, в която биха могли да се слеят страстният порив на романтизма и цялото съвършенство на елинизма. Хармонията между душата и тялото — колко много означава това! В безумието си ние разделихме тези две основни същности и измислихме вулгарния реализъм и празния идеализъм. Хари, ако знаеш само какво е за мен Дориан Грей! Помниш ли оня пейзаж, за който Егню ми предложи такава висока цена, но с който аз не исках да се разделя? Това е една от най-добрите ми работи. А защо? Защото, когато рисувах този пейзаж, Дориан Грей седеше до мен. Някакво неуловимо въздействие се вливаше от него в мен и за първи път в живота си видях в обикновената гора чудото, което винаги, но безуспешно съм търсил.
— Базил, това е удивително! Трябва да видя Дориан Грей!
Холуърд стана от пейката и закрачи напред-назад из градината. След малко се върна.
— Хари — каза той, — за мен Дориан Грей е само вдъхновение в творчеството. Възможно е ти да не видиш в него нищо. Аз виждам всичко. При това неговото влияние се чувства най-силно тъкмо в картините, в които образът му отсъства. Той просто ми внушава, както вече ти казах, един нов начин на рисуване. Откривам го в изяществото на някои линии, в прелестта и нежността на някои тонове. Това е всичко.
— Защо тогава не искаш да изложиш портрета му? — попита лорд Хенри.
— Защото, без да съзнавам, съм вложил в този портрет нещо от онова странно идолопоклонство на твореца, за което, разбира се, никога не съм говорил с Дориан. Той нищо не знае за него и няма и да узнае. Хората обаче могат да се досетят, а аз не искам да разгалвам душата си пред празното им любопитство. Никога няма да поставя сърцето си под техния микроскоп. В тази творба съм вложил твърде много от собственото си „аз“, Хари… твърде много от самия себе си.
— Поетите не са така скромни като теб. Те знаят колко изгодно е да публикуват пред всички своите чувства и страсти. В наши дни разбитото сърце се радва на много преиздания.
— Ненавиждам ги за това! — възкликна Холуърд. — Художникът трябва да създава великолепни творби на изкуството, но не трябва да влага в тях нито частица от личния си живот. За съжаление живеем във век, когато хората гледат на изкуството като на един вид автобиография. Вече не сме способни да възприемаме красотата абстрактно. Някой ден ще покажа на хората какво означава това. Ето защо светът никога няма да види моя портрет на Дориан Грей.
— Смятам, че не си прав, Базил, но няма да споря с теб. Спорят само умствено недоразвитите. Кажи ми, Дориан Грей много ли е привързан към теб?
Художникът се замисли за миг.
— Приятен съм му — отвърна той след кратката пауза, — знам, че съм му приятен. Разбира се, аз го лаская непрекъснато. Изпитвам особено удоволствие да му говоря неща, за които съм сигурен, че след това ще съжалявам, че съм ги казал. Обикновено той се държи много мило с мен и ние често седим в студиото и приказваме на хиляди теми. Понякога обаче е ужасно неучтив и се държи така, сякаш му доставя удоволствие да ме огорчава. В такива мигове, Хари, си мисля, че съм отдал цялата си душа на човек, който се отнася към нея, сякаш тя е цвете за бутониерата му, някакво украшение, което може да задоволи суетата му само за един летен ден.
— Има и много дълги летни дни, Базил — каза тихо лорд Хенри. — Може би на теб ще ти доскучаят по-рано, отколкото на Дориан. Тъжно е, като си го помислиш, но нали Геният винаги надживява Красотата. Тъкмо поради тази причина ние се стремим да се образоваме колкото е възможно повече. В суровата борба за съществование искаме да имаме за съюзник непреходното и тъпчем главите си с безсмислици и факти с глупавата надежда да запазим мястото си в живота. Днешният идеал е високообразованият човек. А умът на високообразования човек е нещо ужасно. Той е като антикварен магазин, пълен с уродливи и прашни вехтории, чиято оценка е винаги по-висока от действителната им стойност. И все пак мисля, че ти пръв ще се умориш. Един прекрасен ден ще погледнеш своя приятел и той ще ти се стори не съвсем подходящ за модел, ще те подразни тенът на кожата му или нещо друго от този род. Дълбоко в душата си горчиво ще го упрекнеш за това и най-сериозно ще си помислиш, че той е постъпил лошо с теб. При следващото му посещение ще се държиш съвсем хладно и равнодушно.
И ще бъде жалко, защото ти ще се промениш. Това, което ми разказваш сега, е истински роман, роман, породен от изкуството, а най-лошото на всеки роман е, че след него човек става съвсем неромантичен.
— Хари, не говори така! Докато съм жив, образът на Дориан Грей ще властва над мен. Ти не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото си крайно непостоянен.
— Тъкмо поради това мога да го почувствам, драги ми Базил. Неизменно верните познават само прозаичната страна на любовта, трагедията й е позната само за ония, които изневеряват.
Лорд Хенри извади клечка кибрит от изящна сребърна кутийка, запали цигара и запуши с толкова самодоволен израз на лицето, сякаш бе успял с една фраза да изрази целия смисъл на живота. Сред зелените лъскави листа на бръшляна подскачаха и чикчирикаха врабци, а над тревата като лястовици се гонеха една след друга сините сенки на облаците. Колко приятно беше в градината. „И колко интересни са преживяванията на другите хора, колко по-интересни са от съжденията им — мислеше лорд Хенри. — Собствената ти душа и страстите на приятелите ти са най-вълнуващите неща на този свят.“
С тайно задоволство си спомни също, че заседяването му у Базил Холуърд го е спасило от скучния обяд, на който трябваше да присъства. Ако бе отишъл у леля си, сигурно щеше да срещне там лорд Гудбоди и разговорът през цялото време щеше да се върти около изхранването на бедните и необходимостта от организирането на образцови нощни приюти. Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда. Колко приятно, че бе успял да се избави от всичко това! При спомена за леля му друга мисъл осени ума на лорд Хенри. Той се обърна към Холуърд и каза:
— Скъпи приятелю, сега вече си спомних.
— Какво си спомни, Хари?
— Къде съм чувал името Дориан Грей.
— Къде? — попита Холуърд, като се намръщи леко.
— Не гледай така ядосано, Базил. У моята леля, лейди Агата. Тя ми каза, че е открила един чудесен млад човек, който щял да й помага в Ийст Енд, и че той се нарича Дориан Грей. Трябва да добавя още — леля ми не спомена, че е красив. Жените не умеят да ценят красотата, особено порядъчните жени. Каза също, че е много сериозен и много отзивчив младеж, и аз веднага си представих някакво очилато и луничаво същество с рядка, права косица и грамадни, тромави крака. За съжаление тогава не знаех, че става дума за твоя приятел.
— Много се радвам, че не си знаел, Хари.
— Защо?
— Не желая да се запознаваш с него.
— Не желаеш да се запознавам с него ли?
— Да.
— Мистър Дориан Грей е в ателието, сър — съобщи влезлият в градината иконом.
— Сега вече не можеш да не ме запознаеш с него! — възкликна, смеейки се, лорд Хенри.
Художникът се обърна към примижалия от слънцето иконом.
— Паркър, помолете мистър Грей да почака. Ей сега ще дойда.
Икономът се поклони и тръгна по градинската алея. Базил погледна лорд Хенри.
— Дориан Грей е най-скъпият ми приятел — каза той. — Душата му е чиста, благородна и отзивчива. Леля ти е била напълно права в преценката си за него. Не го разваляй, Хари! Не се опитвай да му влияеш. Твоето влияние ще бъде пагубно за него. Светът е голям и в него има много интересни хора. Не ми отнемай единствения човек, който внася в изкуството ми всичко прекрасно; творчеството ми вече напълно зависи от него. Не забравяй, Хари, че вярвам в теб!
Холуърд говореше много бавно, думите сякаш насила се откъсваха от устата му.
— Какви глупости дрънкаш! — каза лорд Хенри с усмивка, хвана Холуърд под ръка и го поведе към къщата.