Оскар Уайлд
Портретът на Дориан Грей (19)

ГЛАВА XVIII

На другия ден той не излезе от къщата и по-голямата част от времето прекара в своята стая, обладан от безумен страх пред смъртта и напълно безразличен към живота. Мисълта, че го преследват, че го следят, че му готвят клопка, го подтискаше. Достатъчно бе лек полъх да помръдне тежките завеси и той целият се разтреперваше. Сухите листа, които вятърът навяваше върху железните решетки на прозорците, му напомняха за неосъществените му решения и будеха безсмислени разкаяния. Щом затвореше очи, той виждаше как морякът наднича през запотеното стъкло и страхът с нова сила сграбчваше сърцето му.

Но може би само собственото му въображение бе извикало сянката на отмъщението от глъбините на нощта и бе оживило пред очите му образа на възмездието! Истинският живот е един хаос, но във въображението винаги има безпощадна логика. Именно въображението буди угризенията на съвестта за извършените престъпления. Именно то рисува пред очите отблъскващите последици от тях. В реалния свят злото не се наказва, а и доброто не се възнаграждава. Успехът съпътства силния, несполуката преследва слабия. Това е всичко. Пък и ако някой непознат е бродил около къщата, слугите или пазачите биха го видели. Ако в цветните лехи градинарите бяха открили стъпки, щяха да му съобщят. Да, това беше само плод на въображението. Братът на Сибил Вейн не беше дошъл да го убие. Той е отплавал на своя кораб, за да го погълнат някъде студените зимни вълни. От него поне нямаше защо да се бои. Та този човек не знаеше и не можеше да знае кой е той. Маската на младостта го бе спасила.

И все пак, дори ако това беше само илюзия, колко страшно е да си помислиш, че съвестта може да извиква такива ужасни призраци, да им дава видима форма и да ги кара да се движат пред теб! И какъв би бил животът му, ако ден и нощ сенките на неговите престъпления ще надничат мълчаливо от ъглите, ще му се подиграват от тайни места, ще шептят на ухото му, докато вечеря с приятели, и ще го будят нощем с ледени пръсти! Само при тази мисъл той пребледня от ужас и му се стори, че въздухът около него сякаш става по-хладен. О, какво безумие го бе накарало да убие приятеля си! Колко страшен бе споменът за тази сцена! Той я виждаше отново. Всяка ужасна подробност оживяваше пред него и му изглеждаше още по-ужасна. От тъмната пещера на Времето се надигаше окървавеният образ на неговия грях. Когато лорд Хенри влезе да го види в шест часа, свари го да плаче сърцераздирателно.

Едва на третия ден Дориан се реши да излезе. Прозрачният напоен с миризмата на бор въздух сякаш възвърна доброто му настроение и желанието му за живот. Но не само външните условия бяха причина за тази промяна. Собствената му природа се бе разбунтувала срещу това прекомерно терзание, което бе нарушило нейното съвършено равновесие. Така става винаги с изтънчените и чувствителни натури. Техните силни страсти или трябва да се реализират, или трябва да бъдат подтиснати. Те или погубват човека, или сами умират. Повърхностните страдания и повърхностната любов живеят. Голямата любов и големите страдания се саморазрушават чрез своята пълноценност. Освен това той се бе убедил, че е станал жертва на обладаното си от страх въображение, и сега гледаше на отминалите си страхове с известно съжаление и дори с презрение.

След закуска той цял час се разхожда с херцогинята в градината. После потегли през парка, за да се присъедини към ловците. Хрупкав скреж покриваше като сол тревата. Небето напомняше обърната чаша от син метал. Тънка корица лед обточваше гладкото, обрасло с тръстики езеро.

На края на боровата гора той видя брата на херцогинята, сър Джефри Клаустън, който изхвърляше две гилзи от пушката си. Дориан скочи от двуколката и след като нареди на коняря да върне обратно кобилата, тръгна към своя гост, проправяйки си път през сухата папрат и гъстия храсталак.

— Сполучлив ли беше ловът ти, Джефри? — попита той.

— Не особено, Дориан. Мисля, че повечето от птиците са отлетели към равнината. Надявам се, че след като обядваме и отидем на ново място, ще имаме по-голяма сполука.

Дориан тръгна редом с него. Острият, уханен въздух, кафявите и червени отблясъци на слънцето в гората, дрезгавите викове на гончиите, които се дочуваха от време на време, и непосредствено следващите ги гърмежи на пушките го очароваха и го изпълваха с приятно чувство за свобода. Той бе завладян изцяло от безгрижно щастие и несмущавана от нищо радост.

Внезапно иззад една туфа от буйна трева, но двайсетина крачки пред тях се появи заек с вирната уши с черни краища и като се оттласкваше с дългите си задни крака, се втурна към елховата горичка. Сър Джефри опря пушка на рамо, но грациозните движения на животното така очароваха Дориан Грей, че той извика:

— Не стреляй, Джефри! Остави го да живее!

— Що за глупости, Дориан! — със смях каза приятелят му и тъкмо когато заекът се вмъкваше в горичката, той стреля. Чуха се два вика: болезненият писък ла заека и още по-страшният вик на ранен човек.

— Боже мой! Улучих някой от гончиите! — възкликна сър Джефри. — Но що за глупак е този човек, да се изпречва пред пушките? Ей, спрете да стреляте — извика той с пълен глас, — ранен е човек!

Главният горски пазач дотича с тояга в ръка.

— Къде, сър? Къде е той?

В същото време стрелбата от цялата верига се прекрати.

— Тук — отвърна разтревожен сър Джефри и забърза към горичката. — Защо, по дяволите, не държите хората си по-надалеч? Целият лов за днес ми се провали.

Дориан ги наблюдаваше, докато те навлизаха в елховата горичка, като отмахваха с ръка жилавите люлеещи се клони. След няколко мига отново се появиха, като извлякоха на откритото, огряно от слънцето място едно човешко тяло. Дориан ужасен се извърна настрани. Струваше му се, че нещастието го следва, където и да отиде. Чу как сър Джефри попита дали човекът наистина е мъртъв и утвърдителния отговор на горския пазач. Гората сякаш изведнъж се изпълни с човешки лица. Чу тропота на множество крака и приглушени гласове. Голям фазан с меднокафява гръд прелетя високо между клоните.

След няколко минути, които на разстроения Дориан се сториха като безкрайни мъчителни часове, той усети как някой сложи ръка на рамото му. Сепна се и се обърна.

— Дориан — каза лорд Хенри, — най-добре е да помоля ловът да спре за днес. Би било неприлично да продължи.

— Бих желал да спре завинаги, Хари — отвърна той с горчивина. — Цялата история е жестока и отвратителна. А човекът?…

Той не можа да довърши изречението си.

— За жалост, да — отвърна лорд Хенри. — Целият заряд на пушката е попаднал в гърдите му. Сигурно е умрял почти мигновено. Хайде, ела да се приберем!

Те изминаха около петдесетина крачки по пътя към алеята, без да си проговорят. После Дориан погледна лорд Хенри и каза с тежка въздишка:

— Това е лошо знамение, Хари, много лошо знамение.

— Кое? — попита лорд Хенри. — О, сигурно този нещастен случай! Какво да се прави, скъпи приятелю? Човекът сам си е виновен. Защо се е изпречил пред пушките? Пък и какво общо имаме ние с това? Неприятно е за Джефри, разбира се. Не е редно да убиваш гончии. Хората ще те помислят за слаб стрелец, а Джефри не е. Той стреля много точно. Но няма смисъл да говорим повече за случая.

Дориан поклати глава.

— Лошо знамение е, Хари. Чувствам, че нещо ужасно ще се случи с някой от нас. С мен например — добави той, като притисна с ръка очите си, сякаш го боляха.

Лорд Хенри се засмя.

— Най-ужасното нещо на този свят, Дориан, е скуката. Това е единственият грях, за който не трябва да има прошка. Но ние едва ли сме застрашени от него освен ако нашите приятели не продължат да бърборят за случилото се и по време на вечерята. Ще трябва да им кажа, че тази тема за разговор е забранена. А що се отнася до знаменията, такова нещо не съществува. Съдбата не ни изпраща предвестници. Защото или е прекалено мъдра, или е прекалено жестока. Освен това какво, за бога, може да ти се случи на теб, Дориан? Ти имаш всичко, каквото човек може да пожелае. Всеки с радост би заел твоето място.

— А аз съм готов да разменя мястото си с когото и да е, Хари. Не се смей така. Говоря ти сериозно. Нещастният селянин, който току-що умря, е в по-добро положение от мен. Аз не се плаша от самата смърт. Приближаването на смъртта ме ужасява. Тя сякаш размахва огромните си криле в тежкия като олово въздух около мен. Господи! Не виждаш ли там един човек, който се движи зад дърветата и ме дебне?

Лорд Хенри погледна натам, накъдето сочеше треперещата, облечена в ръкавица ръка.

— Да — каза той с усмивка. — Виждам градинаря, който те чака. Предполагам, че иска да те попита какви цветя би желал да имаш довечера на масата. Много си се изнервил, скъпи приятелю! Трябва да дойдеш да се прегледаш при моя лекар, когато се приберем в града.

Дориан въздъхна с облекчение, когато видя, че към него наистина се приближава градинарят. Човекът докосна шапката си за поздрав, погледна колебливо за миг към лорд Хенри, после извади едно писмо и го подаде на господаря си.

— Нейна светлост ми каза да почакам за отговор — измърмори той.

Дориан сложи писмото в джоба си.

— Кажете на нейна светлост, че веднага ще се прибера — отвърна той хладно.

Градинарят се обърна и бързо тръгна към къщата.

— Колко обичат жените да си играят с опасни неща! — засмя се лорд Хенри. — Това е едно от качествата им, което най-много харесвам. Жената е готова да флиртува с когото и да било, стига да има кой да я наблюдава.

— А ти обичаш да говориш опасни неща, Хари! В този случай обаче се заблуждаваш напълно. Аз много харесвам херцогинята, но не я обичам.

— А херцогинята много те обича, но не те харесва, значи, чудесно си подхождате.

— Ти злословиш, Хари, а няма място за злословие.

— В основата на всяко злословие стои вярата в безнравствеността — каза лорд Хенри, като запали цигара.

— Заради един парадокс си готов да пожертваш всекиго, Хари.

— Хората отиват на олтаря, за да се принесат в жертва по собствена воля — последва отговорът.

— Как бих искал да мога да обичам! — възкликна патетично Дориан Грей. — Но аз, изглежда, съм изгубил способността и желанието си да обичам. Прекалено съм погълнат от себе си. Собствената ми личност стана бреме за мен. Иска ми се да избягам, да замина, да забравя. Глупаво беше да идвам тук. Ще изпратя телеграма на Харви да ми приготви яхтата. На яхта човек поне се чувства в безопасност.

— В безопасност от какво, Дориан? Ти си разтревожен от нещо. Защо не ми кажеш какво е? Знаеш, че ще ти помогна.

— Не мога да ти кажа, Хари — отвърна той тъжно, — но сигурно всичко е плод на въображението ми. Тази неприятна случка ме разстрои. Имам лошото предчувствие, че нещо подобно може да ми се случи и на мен.

— Що за глупост!

— Дано да е глупост, но не мога да се освободя от тази мисъл. О, херцогинята е излязла да ни посрещне. С вталения си костюм прилича на Артемида. Ето че си дойдохме, херцогиньо.

— Научих всичко, мистър Грей — отвърна тя. — Горкият Джефри! Страшно е разстроен. И доколкото разбрах, вие сте го помолили да не стреля по заека. Колко странно!

— Да, това беше много странно. Не знам какво ме накара да го кажа. Навярно някаква прищявка. Той беше такава мила животинка. Съжалявам, че са ви разказали за човека. Темата не е приятна.

— Темата е досадна — намеси се лорд Хенри. — От психологическа гледна точка няма никаква стойност. Ако Джефри го беше направил нарочно, тогава щеше да бъде по-интересно. Много ми се ще да познавам някой, който наистина е извършил убийство.

— Какви ужасни неща говориш, Хари! — възкликна херцогинята. — Нали, мистър Грей? Хари, на мистър Грей отново му прилошава, ще припадне!

Дориан се овладя с усилие и се усмихна.

— Нищо няма, херцогиньо — прошепна той, — само нервите ми са силно разстроени. Това е всичко. Мисля, че повече походих тази сутрин. Не чух какво каза Хари. Сигурно нещо безнравствено. Трябва да ми го разкажете някой друг път. А сега може би е най-добре да отида да си легна. Ще ме извините, нали?

Бяха стигнали до голямото стълбище, което водеше от зимната градина към терасата. След като стъклената врата се затвори след Дориан, лорд Хенри погледна херцогинята с леко присвити очи.

— Много ли си влюбена в него? — попита той.

Загледана в пейзажа, тя не отвърна веднага.

— Бих искала и аз да знам.

Той поклати глава.

— По-добре е, че не знаеш, би могло да бъде фатално. Именно неувереността ни пленява. Неяснотата придава на нещата очарование.

— Но може да ни подведе да объркаме пътя.

— Всички пътища свършват на едно място, скъпа Гладис.

— А кое е то?

— Разочарованието.

— С него започна моят живот — въздъхна тя.

— Но то те обезщети с корона.

— Омръзнаха ми ягодовите листа.^[1]

— Но те ти отиват.

— Само пред хората.

— Ще ти липсват — каза лорд Хенри.

— Нямам намерение да се разделям е нито едно листенце.

— Мънмът има уши.

— На старостта ушите са глухи.

— Никога ли не те е ревнувал?

— За съжаление — не.

Той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Върха на шпагата ти — отвърна лорд Хенри. — Той се счупи.

Тя се засмя.

— Но маската е все още на лицето ми.

— Тя прави очите ти още по-красиви — беше отговорът.

Херцогинята отново се засмя. Зъбите й блеснаха като бели семенца в ален плод.

Горе в стаята си Дориан Грей лежеше на канапето и всяка фибра на тялото му потръпваше от ужас. Животът изведнъж бе станал мъчително бреме за него. Трагичната смърт на нещастния гончия, застрелян в горичката като диво животно, сякаш бе предзнаменование за собствената му смърт. Едва не припадна, когато чу циничната шега на лорд Хенри.

В пет часа той позвъни на слугата и нареди да приготви багажа му за вечерния влак за Лондон и да поръча двуколката да бъде пред вратата в осем н половина. Бе решил твърдо да не прекарва повече нито една нощ в Селби. Това беше злокобно място. Смъртта се разхождаше тук посред бял ден. Горската трева бе изпръскана с кръв.

После написа една бележка на лорд Хенри, в която му съобщаваше, че заминава за града, за да се посъветва с лекар, и го молеше да забавлява гостите му в негово отсъствие. Когато слагаше записката в плика, на вратата се почука и прислужникът му извести, че горският пазач желае да го види. Дориан се намръщи и прехапа устни.

— Поканете го — промърмори той след моментно колебание.

Когато човекът влезе, Дориан извади чековата си книжка от едно чекмедже и я разтвори пред себе си.

— Сигурно идвате по повод тазсутрешната нещастна случка, Торнтън — каза той и взе перото.

— Да, сър — отвърна пазачът.

— Беше ли женен нещастникът? Имаше ли близки, които да издържа? — попита той, като си придаваше отегчен вид. — Ако е така, аз не бих искал да ги оставям в нужда и ще им изпратя сума, каквато вие сметнете за необходимо.

— Но вие не знаем кой е той, сър. Тъкмо затова си позволих волността да дойда при вас.

— Не, знаете кой е той ли? — попита Дориан разсеяно. — Какво искате да кажете? Не беше ли от вашите хора?

— Не, сър. Никога не съм го виждал преди това. Прилича на моряк, сър.

Перото падна от ръката на Дориан и сърцето му сякаш внезапно спря да бие.

— Моряк ли? — извика той. — Моряк ли казахте?

— Да, сър. Изглежда, че е бил моряк. Двете му ръце са татуирани, пък и други такива неща…

— Намерихте ли нещо в него? — попита Дориан, като се наведе напред и погледна човека с изплашени очи. — Нещо, от което може да се научи името му?

— Малко пари, сър, съвсем малко и един револвер барабанлия, но за името му нямаше никакви указания. Почтен на вид човек, сър, но грубоват. Предполагаме, че е моряк.

Дориан скочи на крака. Безумна надежда се събуди у него. Той бясно се вкопчи в нея.

— Къде е тялото? — извика той. — Бързо! Трябва да го видя незабавно!

— В една празна конюшня на фермата, сър. Хората не искат да прибират такова нещо в дома си. Казват, че един труп винаги носи нещастие.

— Във фермата! Вървете веднага там и ме чакайте. Кажете на някой от конярите да ми доведе кон. Или не, аз ще отида за коня. Това ще спести време.

След по-малко от четвърт час Дориан Грей бясно препускаше по дългата алея. Дърветата прелитаха край него в призрачна процесия, а сенките им се мятаха буйно на пътя пред него. В един миг кобилата внезапно свърна към една порта с бели стълбове и едва не го хвърли от гърба си. Дориан я шибна по шията с малкия си камшик. Тя се понесе в тъмнината като стрела. Изпод копитата й изхвърчаха камъчета.

Най-сетне стигна фермата. Двама мъже се мотаеха из двора. Той скочи от седлото и хвърли поводите на единия от тях. В най-отдалечената конюшня блещукаше светлина. Нещо сякаш му подсказа, че тъкмо там е тялото. Отиде бързо до вратата и хвана резето.

Поколеба се за миг. Чувстваше, че се намира пред прага на откритие, което или ще внесе спокойствие в живота му, или ще го погуби. Отвори вратата и влезе.

В дъното, върху куп празни чували, лежеше мъртвото тяло на човек, облечен в груба риза и сини панталони. Лицето му бе покрито с пъстра кърпа. Дебела свещ, поставена в бутилка, гореше с пращене до него.

Дориан Грей потръпна. Нямаше сили да отдръпне сам кърпата и повика един от работниците.

— Махнете това нещо от лицето. Искам да го видя — нареди той и за опора се вкопчи в касата на вратата.

Когато работникът махна кърпата, Дориан пристъпи напред. Радостен вик се изтръгна от устата му. Убитият в горичката човек беше Джеймз Вейн.

Дориан остана няколко минути, загледан в мъртвото тяло. Когато се връщаше към къщи, очите му бяха пълни със сълзи, защото знаеше, че вече е в безопасност.