Оскар Уайлд
Портретът на Дориан Грей (17)

ГЛАВА XVI

Заваля студен дъжд и през влажната пелена на мъглата уличните фенери хвърляха призрачна светлина. Вече затваряха кръчмите и неясните силуети на мъже и жени се тълпяха на малки групи край вратите им. От някои заведения долиташе груб и неприятен смях. От други се чуваха пиянски крясъци и ругатни.

Облегнат назад във файтона с нахлупена на челото шапка, Дориан Грей разсеяно наблюдаваше отвратителния разврат на големия град и от време на време си повтаряше думите, които лорд Хенри му бе казал още в деня на запознаването им: „Една от най-големите тайни на живота е умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.“ Да, това беше тайната. Дориан често я бе прилагал и сега щеше да я приложи отново.

Имаше свърталища за пушене на опиум, където можеш да си купиш забрава, ужасни вертепи, където споменът за стари грехове можеше да бъде унищожен с безумството на нови.

Луната бе надвиснала ниско и напомняше жълт череп. От време на време огромен безформен облак протягаше към нея дълга ръка и я скриваше. Газовите фенери ставаха все по-малобройни, а улиците — все по-тесни и мрачни. На едно място файтонджията обърка пътя и трябваше да се върнат назад около половин миля. Конят газеше из локвите, а от него се вдигаше пара. Страничните прозорчета на файтона бяха притиснати от сивата пелена на мъглата.

„Да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживявания!“ Как отекваха в ушите му тези думи! Душата му беше смъртно болна. Дали наистина преживяванията можеха да я излекуват? Беше пролята невинна кръв. С какво можеше да се изкупи това? О, за подобно нещо изкупление няма. Да, опрощението беше невъзможно, а забравата — все още постижима и той бе решил да забрави, да унищожи спомена за престъплението, да го смаже, както човек смазва пепелянка, която го е ухапала. Всъщност какво право имаше Базил да му говори така? Кой го бе определил за съдник на другите? Той беше казал ужасни, мъчителни неща, които трудно можеше да се понесат.

Файтонът продължаваше да трополи тежко напред и все по-бавно, както се струваше на Дориан. Той отвори междинното прозорче и извика на файтонджията да кара по-бързо. Ужасният глад за опиум сякаш го разяждаше отвътре. Гърлото му пареше, а изящните му пръсти нервно се свиваха. Удари яростно коня с бастуна си. Файтонджията се засмя и на свой ред замахна с камшика си. Дориан също се разсмя, но човекът не му отвърна нищо.

Пътят сякаш нямаше край, а улиците приличаха на черните нишки на гигантска, разпростряла се нашироко паяжина. Еднообразието започна да го потиска, а сгъстяващата се мъгла събуди у него страх.

Преминаха край едно поле с тухларни. Тук мъглата беше по-рядка и Дориан видя високите пещи с форма на бутилка и техните оранжеви ветрилообразни огнени езици. Залая ги куче, а някъде отдалеч, от тъмнината долетя крясъкът на самотна чайка. Конят се препъна в коловоза, кривна настрани и хукна в галоп.

След време те напуснаха черния път и файтонът отново затрополи по грубо павирани улици. Прозорците на повечето къщи бяха тъмни, но тук-там причудливи сенки се очертаваха на някой осветен от лампа транспарант. Дориан ги гледаше с любопитство. Те се движеха и жестикулираха като някакви огромни марионетки. Дразнеха го, в сърцето му се надигна глуха ярост срещу тях.

Когато файтонът завиваше край един ъгъл, някаква жена изкрещя нещо подире им от една отворена врата, а двама мъже ги преследваха тичешком около стотина крачки. Файтонджията ги удряше с камшика си.

Казват, че когато човек е овладян от някакво чувство, мислите му се въртят в кръг. Да, пресъхналите устни на Дориан Грей шептяха непрекъснато ония коварни думи за душата и преживяванията, докато накрая той намери в тях пълен израз на настроението си, оправдание за чувствата си, които и без това оправдание биха го владели. Една мисъл бе завладяла всички клетки на мозъка му, а дивата жажда за живот — най-страшният от всички човешки инстинкти — караше да тръпне всеки негов нерв, всяка фибра на тялото му. Грозотата, която някога му беше противна, защото придаваше реалност на нещата, тъкмо по тази причина сега му стана скъпа. Грозотата се бе оказала най-истинска от всичко. Вулгарните ругатни, отвратителните вертепи, безумният стремеж към разгулен живот, дори низостта на крадците и на отхвърлените от обществото въздействаха с по-голяма сила на въображението от всички творби на Изкуството, от всички мечти, навивани от Поезията. Тъкмо грозотата му бе необходима сега, за да забрави. След три дни щеше да бъде напълно излекуван.

Изведнъж файтонът спря рязко в началото на една уличка. Над ниските покриви и разкривените комини на къщите се издигаха тъмни мачти на кораби. Валма от бяла мъгла висяха като призрачни платна над рейките.

— Някъде тук, сър, нали? — попита с дрезгав глас файтонджията през междинното прозорче.

Дориан се сепна и се огледа наоколо.

— Да, тук — отвърна той, слезе, даде на файтонджията допълнителната лира, която му беше обещал, и закрачи бързо към кея. Тук-там на кърмите на някои от големите търговски кораби проблясваха фенери. Светлината им трепкаше и се пречупваше в локвите. В далечината се мяркаха червените отблясъци на отдалечаващ се параход, който пренасяше въглища. Хлъзгавият тротоар приличаше на мокра мушама.

Дориан тръгна наляво, като от време на време се обръщаше, за да види дали някой не го следва. След седем-осем минути стигна до малка къща, притисната между две неугледни фабрики. На един от прозорците на горния етаж имаше лампа. Дориан се спря и почука по особен начин.

След малко от коридора се чу шум от стъпки и някой свали веригата. Вратата се отвори тихо и той влезе, без да каже нито дума на пълната, безформена фигура, която се притули в сянката, когато той минаваше. В дъното на преддверието висеше парцалива зелена завеса, която се олюля от нахлулия от улицата вятър. Дориан я отдръпна и влезе в дълго помещение с нисък таван, което сякаш е било някога третостепенен танцувален салон. По стените имаше газови горелки, чиито пламъчета се отразяваха смътно и разкривено в оплютите от мухи огледала. Мръсните рефлектори от гофрирана ламарина, поставени зад тях, приличаха на трептящи дискове от светлина. Подът беше покрит с жълти стърготини, на места примесени с кал и тъмни петна от разлети напитки. Няколко малайци бяха наклякали край една малка печка и играеха на зарове, а белите им зъби проблясваха, докато си говореха. В един ъгъл, отпуснат върху масата, дремеше някакъв моряк, нахлупил лице върху ръцете си, а до ярко боядисания тезгях, заемащ цяла стена, стояха две повехнали жени и се подиграваха на някакъв старец, който с погнуса отърсваше ръкавите на палтото си.

— Той си мисли, че са го попълзели червени мравки — каза със смях едната, когато Дориан минаваше покрай тях. Старецът я погледна ужасен и започна да хленчи.

В края на помещението имаше малка стълба, която водеше към полутъмна стая. Докато Дориан изкачваше бързо трите разнебитени стъпала, го лъхна тежкият мирис на опиум. Той пое дълбоко дъх и ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Когато влезе вътре, някакъв млад човек с права руса коса, който се бе навел над една лампа, за да запали дългата си тънка лула, погледна към него и му кимна колебливо.

— Ти си тук, Ейдриън? — прошепна Дориан.

— Къде другаде да бъда? — апатично отвърна той. — Сега никой от приятелите ми не иска да разговаря с мен.

— Мислех, че си напуснал Англия.

— Дарлингтън не пожела да си помръдне пръста. Накрая брат ми плати сметката. Джордж също не ми говори… Но все ми е едно — добави той с въздишка. — Докато имаш тази отрова, не ти трябват приятели. Аз и без това имах прекалено много.

Дориан трепна и погледна към ужасяващите фигури, които лежаха в най-невероятни пози върху дрипавите постелки. Омагьосваха го сгърчените крайници, зиналите уста, изцъклените помътнели очи. Той знаеше в какъв странен рай страдаха те сега и какъв мрачен ад им откриваше тайната на някаква нова радост. Те се чувстваха по-добре от него. Той беше все още обзет от мислите си. Споменът, като някаква странна болест, разяждаше душата му. От време на време му се струваше, че вижда очите на Базил Холуърд, вперени в него. И все пак почувства, че не може да остане тук. Присъствието на Ейдриън Сингълтън го смущаваше. Искаше да бъде някъде, където никой не го познава. Искаше да избяга от себе си.

— Ще отида на другото място — каза той след кратка пауза.

— На пристанището ли?

— Да.

— Онази дива котка сигурно ще е там. Тук вече не я пускат.

Дориан сви рамене.

— До гуша ми дойде от влюбени жени. Жените, конте те мразят, са много по-интересни. Освен това и опиумът е по-добър.

— Съвсем същият е.

— На мен ми харесва повече. Ела да изпием нещо. Имам нужда от една чашка.

— Не ми се иска нищо — измърмори младият човек.

— Няма значение. Хайде, ела!

Ейдриън Сингълтън се надигна тежко и тръгна след Дориан към тезгяха.

Един метис с парцалива чалма и износено палто ги поздрави с противна усмивка и бутна към тях бутилка бренди и две чаши. Жените се промъкнаха боязливо към тях и се опитаха да заговорят. Дориан им обърна гръб и тихо каза нещо на Ейдриън Сингълтън.

Кисела усмивка се появи върху лицето на едната от жените.

— Много сме горди тази вечер — подигравателно каза тя.

— За бога, не ми говорете — извика Дориан и тропна с крак. — Какво искате? Пари? Ето! Само не ми говорете!

Две червени искрици припламнаха за миг в мътните и безжизнени очи на жената, но веднага угаснаха. Тя тръсна глава и събра монетите от тезгяха с жадни пръсти. Приятелката й я гледаше завистливо.

— Няма смисъл — въздъхна Ейдриън Сингълтън. — Не желая да се върна обратно. Какъв смисъл има? Тук съм напълно щастлив.

— Ще ми пишеш, ако имаш нужда от нещо, нали? — каза Дориан след кратка пауза.

— Може би.

— А сега, лека нощ!

— Лека нощ — отвърна младият човек, изкачи стъпалата и избърса пресъхналата си уста с носната си кърпа.

Дориан тръгна към вратата. Върху лицето му бе изписана болка. Когато дръпна завесата, противен смях се изтръгна от устата на жената, която беше взела парите.

— Ето, отива си съдружникът на дявола! — извика с дрезгав глас тя.

— Махай се от очите ми и не смей да ме наричаш така! — отвърна той.

Тя щракна с пръсти и изкрещя подире му:

— Искаш да те наричат Чаровния принц, така ли?

Задрямалият моряк скочи на крака и се огледа диво наоколо. До ухото му достигаше шумът от затварянето на външната врата. Той се втурна навън.

Дориан Грей бързо тръгна покрай кея под ръмящия дъжд. Срещата с Ейдриън Сингълтън неочаквано го беше развълнувала и той се питаше дали носи отговорност за провалянето на този млад живот, както му бе казал с оскърбителен упрек Базил Холуърд. Той прехапа устни и за няколко мига в очите му се задържа тъга. Но в края на краищата какво го засягаше това? Животът е твърде кратък, за да поемаш върху плещите си товара на чуждите грешки. Всеки човек живее свой собствен живот и плаща със своя цена за него. Жалко е само, че много често изплащаме една единствена грешка. Изплащаш, изплащаш и няма край. В своите отношения с човека съдбата никога не приключва сметките си.

Има моменти, както твърдят психолозите, когато влечението към греха или към това, което хората наричат грях, така завладява човека, че всяка фибра на тялото му, всяка клетка на мозъка се подчиняват на първични инстинкти. В такива моменти мъже и жени губят власт над волята си. Те вървят към своя страшен край като автомати. Лишени са от избор, съвестта им е или мъртва, или живее само колкото да усили привлекателността на бунта и прелестта на неподчинението. Защото в основата на всички грехове, както не се уморяват да ни напомнят теолозите, лежи неподчинението. И Сатаната, този горд дух, този предвестник на злото, е бил изгонен от небето заради неподчинение.

Безразличен към всичко, погълнат само от мисълта за злото, с покварено съзнание и жадуваща за бунт душа, Дориан крачеше бързо напред, но в момента, когато сви настрани в тъмния проход, който обикновено съкращаваше пътя до свърталището с лоша слава, към което отиваше, той изведнъж усети, че някой го сграбчва за раменете и преди да има време да се защити, се намери притиснат до стената и една груба ръка го стисна за гърлото.

Той започна отчаяно да се бори за живота си и с огромно усилие успя да откопчи все по-силно впиващите се в гърлото му пръсти. В следващия миг чу прищракването на револвер и видя лъскавото му дуло, насочено право към главата му, и тъмния силует на нисък, набит човек, който го гледаше втренчено.

— Какво искаш? — дишайки тежко, попита Дориан.

— Стой мирно! — отвърна човекът. — Ако мръднеш, ще те застрелям.

— Ти си луд? Какво съм ти направил?

— Ти погуби живота на Сибил Вейн, а Сибил Вейн беше моя сестра. Тя се самоуби. Знам, че ти си виновен за смъртта й. Заклех се, че ще те убия. Търся те от години. Нямах никаква следа. И двамата, които можеха да те опишат, бяха мъртви. Не знаех нищо за теб освен галеното име, с което тя те наричаше. Случайно го чух тази нощ. Покай се пред бога, защото сега ще умреш.

Дориан Грей премаля от страх.

— Аз изобщо не съм я познавал — промълви със заекване той. — Никога не съм чувал за нея. Ти си луд!

— По-добре си признай греха, защото ще умреш сега и това е така вярно, както е вярно, че се наричам Джеймз Вейн.

Моментът беше ужасен. Дориан не знаеше какво да каже и какво да направи.

— На колене! — изрева човекът. — Давам ти една минута, за да се покаеш — не повече! Тази нощ ще отплувам за Индия, но първо трябва да си свърша работата. Една минута, не повече!

Дориан отпусна изнемощял ръце. Скован от страх, той не знаеше какво да направи. Изведнъж безумна надежда проблесна в съзнанието му.

— Чакай! — извика той. — Колко време е изминало, откакто е умряла сестра ти? Бързо ми кажи!

— Осемнайсет години — отвърна човекът. — Защо ме питаш? Какво значение имат годините?

— Осемнайсет години! — изсмя се Дориан с нотка на тържество в гласа. — Осемнайсет години! Заведи ме под лампата и виж лицето ми!

Джеймз Вейн се поколеба за миг, не разбирайки какво означава това, после сграбчи Дориан Грей и го измъкна от прохода.

Светлината на слабия и олюляван от вятъра пламък на фенера беше все още достатъчна, за да повярва Джеймз Вейн, че се е заблудил, тъй като лицето на човека, когото се бе канил да убие, притежаваше цялата свежест на юношеството и неопетнената чистота на младостта. Едва ли можеше да му се дадат двайсет години; не изглеждаше по-възрастен, отколкото е била сестра му, когато се бяха разделили преди толкова много години. Явно беше, че не е възможно този човек да е разбил живота й.

Джеймз Вейн пусна жертвата си и залитайки, се отдръпна назад.

— Боже мой! Боже мой! — извика той. — А аз щях да те убия!

Дориан Грей въздъхна дълбоко.

— Ти едва не извърши ужасно престъпление — каза той, като го погледна строго. — Нека това ти послужи за предупреждение, че човек не бива сам да отмъщава.

— Простете ми, сър — прошепна Джеймз Вейн, — заблудих се. Една случайна дума, която чух в онова проклето свърталище, ме насочи по погрешна следа.

— Най-добре си върви и скрий някъде този револвер, за да не си навлечеш беля — каза Дориан Грей, обърна се и бавно тръгна по улицата.

Джеймз Вейн стоеше ужасен на тротоара. Трепереше от глава до пети. След малко една тъмна сянка, която се прокрадваше покрай влажната стена, излезе на светлината и безшумно се приближи до него. Той усети, че някаква ръка докосва рамото му и погледна стреснато назад. Беше една от жените, които бяха стояли край тезгяха.

— Защо не го уби? — изсъска тя, като приближи лицето си до неговото. — Знаех, че преследваш него, когато изскочи навън. Глупак такъв! Трябваше да го убиеш. Той е много богат и е по-лош от сатаната.

— Това не беше човекът, когото търся. Не са ми нужни ничии пари. Нужен ми е човешки живот. Този, когото искам да убия, трябва да е на около четирийсет. А това беше момче. Благодаря на бога, че не омърсих ръцете си с кръвта му.

Жената язвително се засмя.

— Почти момче! — подигравателно каза тя. — Близо осемнайсет години са изминали, откакто Чаровният принц ме направи това, което съм сега.

— Лъжеш! — извика Джеймз Вейн.

Тя вдигна ръка към небето.

— Кълна се пред бога, че казвам истината.

— Пред бога?

— Да остана на място, ако не е така! Той е най-лошият от всички, които идват тук. Казват, че се продал на дявола заради красивото лице. Запознах се с него преди около осемнайсет години. Оттогава той почти не се е променил. За разлика от мен — добави тя със злобна усмивка.

— Заклеваш ли се в това?

— Кълна се — повтори тя като ехо с повехналите си уста. — Но не ме издавай пред него. Страхувам се. Дай ми малко пари, за да пренощувам някъде.

Той се отдръпна с проклятие от нея и се втурна към ъгъла на улицата, но Дориан Грей беше вече изчезнал. Когато се обърна назад, жената също я нямаше.