Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (27)

II

Междувременно Хари беше взел душ, беше се преоблякъл и беше изпил няколко дози от бутилката уиски, която поръча по телефона. Минаваше шест часа и той позвъни в резиденцията на Грейнър.

Обади се Джоан.

— Какво ново, Хари? — попита нетърпеливо тя. — Не очаквах да те чуя толкова скоро.

— Тя си отиде. Успях най-после да я убедя.

— Наистина ли? И закъде замина?

— За Мексико Сити. Не бях ли ти споменал? Тя има брат там.

— Наложи ли се да се бръкнеш дълбоко?

— Не особено. Когато стана въпрос за парите, взе само няколко хилядарки. Исках да й дам повече, но тя не пожела. Държа се много мило. Дори ни пожела щастие.

— Така ли? — Недоверчивата нотка в гласа на Джоан го предупреди да внимава какво говори.

— Да. Мислех, че ще я шокирам, като й кажа, че трябва да се разделим. Първата й реакция беше да се вкисне, но скоро се съвзе. Не разбра, че двамата смятаме да се оженим. Веднага щом си получи парите, се почувства във форма.

— И слава Богу. Тревожех се. С влак ли замина? Хари се размърда нервно.

— Да. Виж, Джоан, стига сме говорили за нея. Кога ще те видя? Има някои неща, които трябва да обсъдим.

— Къде си?

— В мотела на булевард Бискейн, бунгало № 376.

— Ще тръгна веднага. Чакай ме.

— Как иначе? Разбира се, че ще те чакам.

— Обичам те!

— Аз също!

Той затвори слушалката, след което взе бутилката уиски и чашата си и излезе на верандата. Настани се в плетения люлеещ се стол и усети горещите лъчи на късното следобедно слънце върху кожата си.

Присвил свинските си очички, Борг го наблюдаваше от прозореца си, а димът от цигарата се виеше на спирали от късия му дебел нос.

Когато Джоан пристигна с кремав открит „Кадилак“, Хари беше леко на градус. Беше изпил четири чаши една след друга и под въздействието на алкохола нервите му се бяха успокоили.

Джоан паркира наблизо, отвори вратата на автомобила и демонстрирайки светлосините си гащички и дългите, стройни, обути в найлонови чорапи крака, слезе от него. Махна на Хари и се запъти към него.

— Заповядай — каза той, изправяйки се. — Този мотел не е толкова луксозен като предишния, но цената е по-умерена, а аз трябва сега да пестя парите.

Когато влязоха вътре и той затвори вратата, Джоан рече:

— Така ми олекна, че всичко свърши. Наистина се тревожех. Не предполагах, че толкова лесно ще те остави.

Той я прегърна.

— Нали ти казах — ние се бяхме изчерпали. Тя присъстваше само физически. Но ако й бях обяснил, че възнамеряваме да се оженим, нямаше да се държи възпитано. Както и да е, хайде да забравим за нея.

Джоан го погледна.

— Бях повече от сигурна, че ще ти създаде затруднения. Тя беше влюбена в тебе, Хари. Убеден ли си наистина, че си си взел с нея сбогом завинаги? Той трябваше да положи усилие, за да срещне погледа й.

— Разбира се, че съм убеден. Стига вече за нея. Има доста неща, за които трябва да поговорим. Сега можем да действаме. Естествено, ако все още желаеш.

— Да, откакто се видяхме последния път, само за това мисля.

Хари повдигна с пръсти брадичката й и се наведе да я целуне. Когато почувства как устните й потърсиха неговите, ръцете му се сключиха около нея.

— Луд съм по тебе, малката! — каза той.

Джоан го отблъсна назад.

— Добре, скъпи, но сега трябва да поговорим. Моля те. Има толкова неща за уреждане.

— Разполагаме с цялата вечер за разговори.

— Не, не разполагаме. Трябва да се върна за вечеря.

— Много лошо — усмихна се той, — защото сега няма да има приказки.

Хари я пусна, превъртя ключа в ключалката, после отиде до прозореца и посегна към шнура на щорите.

Както го гледаше, тя забеляза, че той изведнъж изтръпна, след което сякаш се превърна в камък. Дясната му ръка остана увиснала в празното пространство, а тялото му се вцепени.

— Какво има? — попита го рязко, усетила неговото напрежение.

Хари нито помръдна, нито отговори.

Джоан застана до него на прозореца, но преди да беше успяла да погледне навън, той я дръпна назад с грубост, която я смая.

— Не се показвай!

Гласът му беше приглушен и тревожен.

— Хари! Какво става?

— Отвън има едно ченге!

Погледна през пердето към едрия мъж. Нямаше съмнение, че е полицай. Беше виждал прекалено много цивилни агенти в Лос Анжелос, за да не бъде в състояние да различи „породата“ им. Полицаят беше висок, плещест и с корем, беше облечен в измачкан кафяв костюм и носеше шапка с широка периферия, нахлупена ниско над дясното му око. Неговото грубо, месесто лице, тънките му устни и студените малки очи накараха Хари да замръзне от страх.

Ченгето замислено гледаше колата му. Обърна глава и хвърли поглед на открития „Кадилак“, който беше паркиран наблизо. След това поглади челюстта си и се навъси. Изкачи стъпалата пред бунгалото, после се спря отново, за да погледне назад към „Кадилака“.

— Какво има, Хари?

Изпълненият с безпокойство глас на Джоан достигна до парализирания мозък на Хари.

— Идва насам — рече той с дрезгав шепот.

— Какво като идва? — започна да проявява нетърпение тя. — Има ли някакво значение?

Нейното прозаично отношение към ситуацията помогна на Хари да успокои разбитите си нерви. Помисли си, че ако полицията беше намерила трупа на Глори, нямаше да изпратят само един единствен детектив, за да го арестува. Щяха да пратят най-малко двама, ако не и повече. Но какво ли искаше този тип?

Обърна се и махна с ръка на Джоан да отиде в банята.

— Влез и не се показвай. Онзи не бива да те вижда. Ако баща ти разбере, че…

— Така е, за Бога! — разшириха се очите й. — Не би ми простил никога. — Тя се вгледа в него с недоумение и тревога. Пребледнялото му, обляно в пот лице я плашеше. След това отиде бързо в банята и затвори вратата, когато се разнесе грубо похлопване.

Хари ливна уиски в чашата си, гаврътна го, избърса лицето си с носната кърпа и тръгна към входа. Поколеба се за момент, сетне с биещо до пръсване сърце и чувство за тежест в стомаха отвори вратата.

Детективът гледаше встрани, забил очи в колата на Джоан, така че Хари остана в продължение на три-четири секунди в положението на чакащ. Макар явно да си даваше сметка, че го изчакват, онзи продължаваше да зяпа автомобила. Когато най-сетне обърна глава, Хари получи от упор един „залп“ от неговите твърди, пронизващи очи.

— Вие ли сте Грифин? — попита ченгето, килна назад шапката си, сложи голямата си космата ръка на стената на бунгалото и се облегна.

— Да.

— Аз съм сержант-детектив Хемърсток. Тук ли е госпожа Грифин?

Сърцето на Хари подскочи. Успя някак да потисне надигащата се в него паника и да запази спокойното изражение на лицето си.

— Кой?

Въпросът прозвуча като хриптене.

— Вашата съпруга — отвърна Хемърсток, забивайки още по-дълбоко своя суров, сондиращ поглед.

Хари схвана опасността. „Не бива да ме хване в лъжа“ — каза си той. Можеше лесно да се установи, че Глори не му е била съпруга.

— Грешите — рече той. — Аз не съм женен.

Хемърсток потърка своя месест нос с възглавничката на палеца си.

— Нали вие сте Хари Грифин?

— Да.

— Отседнали сте в мотел „Флорида“ завчера през нощта?

— Да. За какво изобщо става въпрос?

— С вас е имало една жена. Регистрирали сте се като мистър и мисис Грифин… нали?

— Така е, но само не ми казвайте, че това е работа на полицията — рече Хари, опитвайки се да скалъпи една изкуствена усмивка с изтръпналите си устни.

Главата на Хемърсток се наклони на една страна.

— Искате да кажете, че тази дама не ви е жена?

— Точно това искам да кажа.

— О’кей — отвърна полицаят, променяйки позата си. — Да започнем още веднъж отначало. Тук ли е жената, която не ви е съпруга, но която се е регистрирала в мотел „Флорида“ като такава?

— Не, няма я. Защо я търсите?

Хемърсток хвърли един поглед покрай Хари навътре в помещението. Той забеляза ръкавиците и чантата на Джоан върху тоалетната масичка и повдигна тънките си вежди. Хари погледна през рамо, видя същото, което беше привлякло вниманието на детектива, направи крачка напред, принуждавайки Хемърсток да отстъпи, и затвори вратата. После се облегна на нея.

— Сигурен ли сте, че я няма?

— Да, сигурен съм.

Полицаят, изглежда си даде кратък отдих. Той побутна шапката си още по-назад към тила, извади носна кърпа и избърса чело.

— Не бихме ли могли да поговорим вътре на сянка? — попита той.

— Щом се налага да говорим, ще го сторим тук, където сме.

Хемърсток неочаквано се захили. Усмивката му беше неприятна, но в нея се съдържаше някакво брутално чувство за хумор.

— Май съм дошъл в неудобно време — рече той. — Е, както и да е. Няма да ви задържам. Къде мога да намеря вашата приятелка?

Хари си пое въздух продължително и дълбоко. Поне не бяха намерили трупа на Глори. Това беше сигурно. От изпитаното облекчение настроението му започна да се вдига.

— Защо е тази тайнственост? За какво я търсите?

Усмивката на детектива се разтегна още повече.

— Трябва да й предам петдесет долара. Това ще бъде една малка изненада за нея, Нали?

— Петдесет долара ли? — облещи се Хари насреща му. — Не разбирам.

— Вижте, червенокосата, която си дава зор да върти офиса във „Флорида“, случайно ми се пада сестра. Това не е никакъв късмет, но няма да ви отегчавам с проблемите си — рече Хемърсток. — Бог я е дарил с кокоши мозък. Когато някой юнак подсвирне след нея, тя си мисли, че го прави, защото е музикален — толкова е тъпа. Вашата приятелка е платила сметката, когато сте напускали, и празноглавката й е взела петдесет долара повече. Написала една двойка, дето прилича на седмица, и приятелката ви не е обърнала внимание. Безмозъчната ми сестра установила грешката след като сте си заминали, и се разтревожила. Когато изпадне в такова състояние, тя винаги ме търси. Звъни ми по четири-пет пъти на седмица, а аз трябва да търпя, понеже имам тежката участ да бъда неин брат. Петдесет долара са си пари и реших, че няма да е зле да направя нещо. Обадих се в три-четири от по-евтините мотели, предполагайки, че сте отишли някъде, където няма да ви карат да плащате за въздуха, който дишате, както правят ония във „Флорида“, и ви открих тука. Нося петдесетте долара на вашата приятелка.

— Много мило от ваша страна, че сте си направили труда — рече Хари. Благодаря. Аз ще ги взема.

Хемърсток поклати глава.

— Наредено ми е да ги дам на приятелката ви. Глупавата ми сестричка иска разписка от нея, за да може да спи спокойно довечера.

— Ще ви дам разписка — отвърна Хари. — Парите са мои. Аз й ги дадох, за да уреди сметката, така че петдесетакьт може да остане при мене.

— Парите са си пари — каза детективът. — Бих искал гаджето ви да потвърди, че са ваши. Къде мога да я намеря?

— Не знам — рече Хари, опитвайки се да запази безразличието в гласа си. — Ние се разделихме. Не знам къде се намира сега.

— Така ли? — Малките очички станаха нахално любопитни. — Сестра ми каза, че вие и младата дама сте заминали с някакъв „Буик“ по посока на първокласното шосе № 27. Не я ли закарахте донякъде, преди да се разделите?

„Става опасно“ — помисли си Хари, усещайки как ударите на сърцето му кънтят като ковашки чук, и се запита дали Хемърсток ги чува. Не можеше да рискува да го излъже. Ченгето бе в състояние да провери от чист инат.

— Оставих я в Колиър Сити — отвърна Хари. — Разправяше, че щяла да ходи в Ню Орлеан.

— Така ли? — Детективът се почеса отстрани по челюстта. — Много нелепо място, за да оставиш там когото и да било. Няма как да се отиде в Ню Орлеан от Колиър Сити.

— Нима? Е, това не ме засяга — грубо каза Хари. — Тя искаше да отиде в Колиър Сити и аз я закарах там.

— Даа. Човек никога не знае с жените — те са странни животни. Как споменахте, че се казва?

— Глори Дейн.

Хемърсток извади пакет „Лъки Страйк“. Тръсна една цигара навън и я предложи на Хари, но той поклати глава. Полицаят затъкна цигарата между тънките си устни, извади клечка ветроупорен кибрит и я драсна от нокътя на палеца си.

— Като че ли вие и мисис Дейн сте се карали, преди да напуснете мотел „Флорида“ — подметна той. — Моята празноглавка получила оплакване от едно бунгало в съседство с вашето. Вярно ли е това?

— Не си спомням — отвърна Хари, насила заставяйки себе си да срещне пронизващите го очи. — Възможно е. Доста често имахме кавги. Затова се и разделихме.

— И ние с жена ми се разправяме, но аз така и не успях да се отърва от нея — рече Хемърсток и се ухили. — Ами, петдесетте долара са у мен. Може би е по-добре да ги предам на вас. Не съм в състояние да ходя чак в Колиър Сити. Чака ме работа.

— Вие решавате — рече Хари. — Аз й дадох парите, така че петдесетакът си е мой, но няма как да го докажа.

— Ще ми дадете ли разписка?

— О, разбира се, че ще ви дам разписка.

Детективът извади бележника си, надраска нещо на една страница, откъсна я и я връчи на Хари заедно с парче молив. Той подписа листа и му го върна. Хемърсток протегна пет банкноти по десет долара.

— Благодаря ви за труда, който си направихте — обади се Хари. — Сигурно няма да е зле да пратя нещичко на сестра ви. Какво ще кажете за двадесет долара?

Полицаят поклати глава.

— Не, не би ги приела. Страшно е надменна, като се има предвид колко е тъпа. Задръжте ги, сигурно ще ви влязат в работа. — Той внимателно заразглежда открития „Кадилак“. Ваша ли е колата?

— Не — отвърна Хари като отвори вратата на бунгалото и влезе заднешком в стаята.

— Красива вещ — констатира Хемърсток. Погледна към Хари и се засмя. — А вие май сте бързак. Едва се е облякла предишната, и вече се съблича новата, а?

— Довиждане и благодаря — сковано рече Хари и хлопна вратата под носа му.